Tweet
Здравейте приятели.Много мисли се блъскат из главата ми и не знам от къде да започна.При своите пътувания дори и да има десетки разкази и снимки от дадена дестинация,аз не се възпирам и се опитвам да предам моите лични изживявания,моите мисли и впечатления от същата вече описана и снимана дестинация.Понякога обаче е доста трудно да предам това което съм почувствал,защото...чувството това велико нещо, когато е много силно и вълнуващо е почти невъзможно да се опише и с най-красивите и точни думи.Ще се опитам все пак поне донякъде да ви предам атмосферата и да ви заведа до финала на моята...Експедиция 2013г.....
И така...след Родопите и Пирин - http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=169534 , и след това Източните Родопи-http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=170812 ,моя непокорен дух отново ме дърпаше на някъде и не ми даваше мира.Дали нуждата от уединение,от доближаване към изначалния прост и елементарен живот носещ спокойствие,хармония и пречистване, ме тласкаше постоянно да търся все нови и нови дестинации ...не знам.Тепърва обаче предстоеше да разбера,защото още съпругата ми щом спомена,че за началото на септември е купила ваучери за хотел в Банско,някак...веднага ми дойдоха едни мисли за...Рила.
В Рила съм ходил прекалено малко спрямо останалите ни планини, и сега...още повече,че бяхме в посоката и не се налагаше специално минаване на 300км. за достигане на тази дестинация, съзрях един добър шанс да се съвместят две мероприятия в едно.
Плахо поставих въпроса и изложих плана си към семейството,защото след летните почивки по палатки и биваци,май на повечето от моите хора им се ходеше единствено и само на хотел с всички удобства.Не знам как...ама съпругата ми не ме отряза/за което съм и истински благодарен/.Може би,защото видя на снимки Седемте Рилски езера погледнати от високо и това беше решаващата стъпка в полза на моето предложение... :hmm:
В крайна сметка в началото на септември излязохме по някой ден в отпуска ,събрахме багажа и тръгнахме един ден по-рано от предвиденото за хотела към Рила!
Първата снимка от старта за пореден път е....еднаква с предходните 2 пъти.
Човекът е стадно животно и обикновено се чувства най-добре когато е на група.Този път обаче бяхме съвсем сами.Това донякъде носеше определен дискомфорт,защото знаехме,че с всеки един проблем или препятствие трябваше да се справяме сами без помощ от никъде.На всичкото отгоре и маршрута ни из Рила беше пешеходен,а джипа нямаше да е наблизо,та трябваше да се сепарира багаж за подобни условия отделно.За съжаление обаче...хич и нямахме много опит в тази насока.Това чувство обаче се притъпяваше до известна степен от вълнението ни с предстоящия досег с Рила планина и неизвестното...
Тръгнахме...,а пътя ни дори и по магистралата беше на моменти много красив...особено с облаците над главите ни.
Няма да описвам пътя ни до Рила,тъй като нямаше нищо интересно...просто пътуване.Плана ни беше да се качим на яз. Калин,а от там надолу до Карагьол и да слезем максимално докъдето може с джипа.След това вече раниците на ремък и към х. Ив. Вазов.
Достигнахме разклона преди Рилски манастир ,отбихме се и...потеглихме по серпентините нагоре.Четох много пътеписи и мнения относно "опасния" път нагоре,а и разбира се пътя на слизане от северна страна след яз. Калин и Винчето.От практиката обаче съм се научил,че преценката е доста субективна и зависи много освен от превозното средство с което се минава даден маршрут,така и от опита и практиката на водача.Съпругата ми/има голям страх от високото и от отвесните пътища широки колкото една джипка/,беше доста притеснена от предварителното инфо,а и от снимките из темите за това място.Опитах се да я успокоя,но...това не беше толкова лесна работа.
Тръгнахме нагоре...тя със свито сърце заради отвесните пропасти близо до колелата на джипа,а аз...притеснен заради нейните страхове
Както и бях обаче преценил предварително...пътя не беше нито за момент проблем.Единственото което беше притеснително е, да не срещнем автомобил идващ отгоре,че разминаването наистина е сложно.
Скоро подминахме серпентините и бяхме почти на върха.
Пътя се вижда къде вие и се качва на върха...
Зад нас остана пътя изминат до тук.Много интересен и особено погледнат отгоре...респектиращ...
Естествено,че...времето си беше вече по обяд и снимането беше меко казано трудно.За съжаление почти през целия преход слънцето все не беше където трябва,та снимките станаха ...горе-долу...
Продължихме и скоро бяхме на на яз. Калин.Той наистина беше почти празен/локва -както го нарече един колега/,но...все пак си беше част от маршрута и го щракнах...
Дангър-мангър по камънака и продължихме напред.Скоро стигнахме и най-високата точка на която се изкачихме с джипа - Винчето.
Там имаше и други посетители на района,но за разлика от тях,ние /аз де
/мислехме да слезем след това по стръмния северен участък до долу.
GPS-а показа 2525м.,а ние спряхме да огледаме преди да предприемем последната по-опасна част от маршрута.
Отгоре се разкри невероятна гледка към яз. Карагьол...
Тук за разлика от яз. Калин,вода имаше в изобилие и изглеждаше зашеметяващо синьо-зелена...
На върха вятърът си беше сериозен,а и температурата показваше 14 градуса
Въпреки това обаче,ние разглеждахме с интерес отгоре...какво ни предстои.В крайна сметка беше време за потегляне.
Тръгнах надолу с едно на ум,защото точно за този участък има написани най-различни коментари.Да ви кажа честно...бях писал на едно място,че не ми се види нещо кой-знае какво и наистина сега го потвърждавам.Разбира се с уговорката, че си трябва практика и опит с подобни трасета.Стръмните урви не ме притесняваха никак и дори си позволявах да надниквам на завоите...какво е надолу в пропастта.Слезнахме,без да се налага нито да маневрираме по завоите,нито пък с някакви затруднения...просто слезнахме.
Ето ни вече долу.
От тук обаче ни очакваше вече съвсем неизвестното.Паркирах джипа на едно местенце в страни от пътя/между другото долу имаше едно Паджеро и една Нива-последната на парковата охрана/,и започнахме преобличане,преобуване и т.н.В крайна сметка,нарамихме раниците и след щателна проверка дали е заключен джипа потеглихме към хижата.
Първите гледки които се разриха пред нас бяха невероятни.
Хижата от мястото на паркиране не се виждаше,но предварително знаех,че разстоянието е около 4.5км. или около 1час вървене/имайте предвид,че в тази посока пътеката е на слизане/.Никога не съм оставял джипа толкова далеч от мен.Без пряка видимост към него и...време на достигане от час и нещо...
Беше ми малко неспокойно,въпреки информацията,че проблеми до момента с оставени за по няколко дни дори коли там не е имало.
Полека-полека джипа се изгуби зад нас и ние с интерес заоглеждахме красотите покрай които минавахме.
Пътеката се виеше покрай една река и няколко езерца,а наоколо се издигаха остри зъбери стигащи сякаш до небето.Чувството беше ,че все едно сме в някаква приказка.
Дори ми се струваше,че...всеки момент от някъде ще изскочат елфи и феи...
Дивите коне също си бяха там,както съм чел по други пътеписи....горди и свободни...
Изведнъж след изкачването на един скалист хълм, пред нас се разкри величествената гледка на долината и крайната ни цел за деня-хижа Ив. Вазов.
Пътеката започна да слиза и скоро вървяхме в низината северно от Карагьол.
Хижата изглеждаше уж близо...а всъщност все не стигахме.
Спрях за панорамка...Хижата в ляво и Отовишкия рид отгоре надясно.На следващия ден...там горе щяхме да се катерим.
Най-после почти стигнахме,а ето и първия посрещач.
А ето и пазача на хижата...Огромен,страховит,но всъщност невероятно добър,кротък и любвеобилен.
Хижата е на 2300м.над морето и Гармина също го потвърди.
Тук е мястото да спомена,че в хижата всъщност цари доста спартанска обстановка.Тя не е електрифицирана и разчита само и единствено на едни слънчеви панели.Отвън е санирана и са сменени дограмите,но отвътре не е правен ремонт и си стои със старите легла тип вишка.Осветлението по стълбите и в спалните става само на свещи/разбира се,аз си носих челник и фенер и това не ме безпокоеше/.Такива екстри като интернет,телевизор/то и да има телевизор,трябва да се гледа на свещи... /,а дори и обхват на телефоните няма.
Много хора ще кажат ..."Малей никога там",но аз пък ви казвам...ще сбъркате.
Това там е обетована земя.Място където си само ти и хармонията наоколо.Място което те доближава до простичкия и елементарен живот.Място което е чуждо на суетата и злонамереността и което ти дава едно невероятно успокоение!
Персонала начело с Венци собственика/поне така ни казаха в хижата/,ни посрещнаха много гостоприемно.За всяко нещо и за всеки въпрос се втурваха с готовност да услужат или да ни обяснят.Това ми направи невероятно впечатление.
Вечерта седнахме в столовата да хапнем...
...а навън постепенно слънцето се скри зад хоризонта.
Моите хора изморени решиха да си лягат почти по светло.На мен обаче нещо не ми се спеше.Пожелах им лека нощ и останах в столовата.Там имаше още няколко човека туристи,които си говореха разни техни си неща,но...аз не ги чувах.Останах сам със себе си в полутъмната стая осветена от няколко синкави диода.
В главата ми забушуваха различни мисли.Някак...от света на модерното ни и напрегнато ежедневие изпълнено с невероятно напрежение и стрес,аз изведнъж се озовах в един елементарен свят за живеене.Покрив над главата,свещ за осветление,чисти завивки/знаете ли как се пере там...на мивката и мачкане с един кол-но бяха наистина чисти/ и...хора приятелски настроени,винаги усмихнати и винаги готови да ти помогнат с каквото и да било.
В моменти на крайно напрежение много пъти ми се е искало да отида някъде в планината и да живея като отшелник,но пък и винаги съм смятал,че не бих издържал,защото съм свикнал на...лудницата на нашия познат свят.
Сега обаче...аз попаднах точно в подобно обкръжение и обстановка,а най-интересното е...чувствах се добре.
В един момент някой сяда срещу мен на грубо-скованата маса.Вдигам поглед и малко трудно излизам от унеса.Управителя на хижата ми се усмихва и иска да ми запише данните както си е реда.Приключваме бързо,заприказваме се и...той скача и се връща след малко с точно ресто от платеното за нощувката,чаша вино и филийка хляб напоена отгоре със сок от червено цвекло....
-Едно винце да почерпя...
Аз се опулвам и не вярвам...За какво пък ще ме черпи.До сега по хижи и по хотели за всичко все искат да се плаща,а този човек ми носи нещо безвъзмездно.
-Благодаря...има ли някакъв повод или просто така?
Момчето отново се усмихва...
- Не...няма повод...просто така.Изглеждаш ми готин човек!
Аз благодаря и замълчавам.Мислите отново бушуват из главата ми.Пошлостта и изгодата която се търси постоянно в света от който идвах тук явно ги нямаше...Ама как така...???
Проумявах всичко с разума си,но...свикналото ми вътрешно "аз"на другия живот все нещо се съмняваше и все нещо имаше чувството,че всичко е с някаква цел,а не..."просто така"
Радвах се,че бях на това място.Това беше точно отшелническия живот ,който на моменти исках да водя.Прост елементарен,без удобствата на цивилизацията,но...спокоен и достоен живот.
Никога...ама никога нямаше да повярвам,ако някой ми беше казал,че попадайки в подобни условия,аз щях да се чувствам толкова добре!!!
Допих си виното,постоях още малко и се оттеглих към спалното.
Тази нощ не спах много.Мислите и чувствата които бушуваха в мен не ми даваха мира.
Сутринта станахме рано.Идеята ми беше да пием кафе и да тръгнем по маршрута още на изгрев.
Седнахме в столовата,аз поръчах на децата по един чай,а за нас кафе имаше направено от предния ден в термоса/тествах го и съм доволен от него-сутринта пихме топло кафе-24часа след направата му/.Управителя се появи,донесе чайчетата и...една голяма чаша с кафе,ароматизирано с канела.
Аз погледнах въпросително,но човека каза...
-Знам ,че си носите кафе,но...да почерпя едно от нас.
Бях вече посвикнал с този начин на държание,но...отново се изумих,как някой може да проявява такова внимание към един непознат?
Вече бях сигурен....има и ХОРА на този свят!!!
Скоро стегнахме една раница уж с най-необходимото за прехода и потеглихме.Избрахме за подход стръмната част тръгваща точно зад хижата.Решихме да се изкачим от там,а на връщане да слезем по полегатата част,защото първо бяхме отпочинали и катеренето щеше да ни е по-лесно и второ...имам проблем с коленете и стръмното слизане води до повече натоварване в ставите и...повече болка.
И така...след Родопите и Пирин - http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=169534 , и след това Източните Родопи-http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=170812 ,моя непокорен дух отново ме дърпаше на някъде и не ми даваше мира.Дали нуждата от уединение,от доближаване към изначалния прост и елементарен живот носещ спокойствие,хармония и пречистване, ме тласкаше постоянно да търся все нови и нови дестинации ...не знам.Тепърва обаче предстоеше да разбера,защото още съпругата ми щом спомена,че за началото на септември е купила ваучери за хотел в Банско,някак...веднага ми дойдоха едни мисли за...Рила.
В Рила съм ходил прекалено малко спрямо останалите ни планини, и сега...още повече,че бяхме в посоката и не се налагаше специално минаване на 300км. за достигане на тази дестинация, съзрях един добър шанс да се съвместят две мероприятия в едно.
Плахо поставих въпроса и изложих плана си към семейството,защото след летните почивки по палатки и биваци,май на повечето от моите хора им се ходеше единствено и само на хотел с всички удобства.Не знам как...ама съпругата ми не ме отряза/за което съм и истински благодарен/.Може би,защото видя на снимки Седемте Рилски езера погледнати от високо и това беше решаващата стъпка в полза на моето предложение... :hmm:
В крайна сметка в началото на септември излязохме по някой ден в отпуска ,събрахме багажа и тръгнахме един ден по-рано от предвиденото за хотела към Рила!
Първата снимка от старта за пореден път е....еднаква с предходните 2 пъти.
Човекът е стадно животно и обикновено се чувства най-добре когато е на група.Този път обаче бяхме съвсем сами.Това донякъде носеше определен дискомфорт,защото знаехме,че с всеки един проблем или препятствие трябваше да се справяме сами без помощ от никъде.На всичкото отгоре и маршрута ни из Рила беше пешеходен,а джипа нямаше да е наблизо,та трябваше да се сепарира багаж за подобни условия отделно.За съжаление обаче...хич и нямахме много опит в тази насока.Това чувство обаче се притъпяваше до известна степен от вълнението ни с предстоящия досег с Рила планина и неизвестното...
Тръгнахме...,а пътя ни дори и по магистралата беше на моменти много красив...особено с облаците над главите ни.
Няма да описвам пътя ни до Рила,тъй като нямаше нищо интересно...просто пътуване.Плана ни беше да се качим на яз. Калин,а от там надолу до Карагьол и да слезем максимално докъдето може с джипа.След това вече раниците на ремък и към х. Ив. Вазов.
Достигнахме разклона преди Рилски манастир ,отбихме се и...потеглихме по серпентините нагоре.Четох много пътеписи и мнения относно "опасния" път нагоре,а и разбира се пътя на слизане от северна страна след яз. Калин и Винчето.От практиката обаче съм се научил,че преценката е доста субективна и зависи много освен от превозното средство с което се минава даден маршрут,така и от опита и практиката на водача.Съпругата ми/има голям страх от високото и от отвесните пътища широки колкото една джипка/,беше доста притеснена от предварителното инфо,а и от снимките из темите за това място.Опитах се да я успокоя,но...това не беше толкова лесна работа.
Тръгнахме нагоре...тя със свито сърце заради отвесните пропасти близо до колелата на джипа,а аз...притеснен заради нейните страхове
Както и бях обаче преценил предварително...пътя не беше нито за момент проблем.Единственото което беше притеснително е, да не срещнем автомобил идващ отгоре,че разминаването наистина е сложно.
Скоро подминахме серпентините и бяхме почти на върха.
Пътя се вижда къде вие и се качва на върха...
Зад нас остана пътя изминат до тук.Много интересен и особено погледнат отгоре...респектиращ...
Естествено,че...времето си беше вече по обяд и снимането беше меко казано трудно.За съжаление почти през целия преход слънцето все не беше където трябва,та снимките станаха ...горе-долу...
Продължихме и скоро бяхме на на яз. Калин.Той наистина беше почти празен/локва -както го нарече един колега/,но...все пак си беше част от маршрута и го щракнах...
Дангър-мангър по камънака и продължихме напред.Скоро стигнахме и най-високата точка на която се изкачихме с джипа - Винчето.
Там имаше и други посетители на района,но за разлика от тях,ние /аз де
/мислехме да слезем след това по стръмния северен участък до долу.GPS-а показа 2525м.,а ние спряхме да огледаме преди да предприемем последната по-опасна част от маршрута.
Отгоре се разкри невероятна гледка към яз. Карагьол...
Тук за разлика от яз. Калин,вода имаше в изобилие и изглеждаше зашеметяващо синьо-зелена...
На върха вятърът си беше сериозен,а и температурата показваше 14 градуса
Въпреки това обаче,ние разглеждахме с интерес отгоре...какво ни предстои.В крайна сметка беше време за потегляне.Тръгнах надолу с едно на ум,защото точно за този участък има написани най-различни коментари.Да ви кажа честно...бях писал на едно място,че не ми се види нещо кой-знае какво и наистина сега го потвърждавам.Разбира се с уговорката, че си трябва практика и опит с подобни трасета.Стръмните урви не ме притесняваха никак и дори си позволявах да надниквам на завоите...какво е надолу в пропастта.Слезнахме,без да се налага нито да маневрираме по завоите,нито пък с някакви затруднения...просто слезнахме.
Ето ни вече долу.
От тук обаче ни очакваше вече съвсем неизвестното.Паркирах джипа на едно местенце в страни от пътя/между другото долу имаше едно Паджеро и една Нива-последната на парковата охрана/,и започнахме преобличане,преобуване и т.н.В крайна сметка,нарамихме раниците и след щателна проверка дали е заключен джипа потеглихме към хижата.
Първите гледки които се разриха пред нас бяха невероятни.
Хижата от мястото на паркиране не се виждаше,но предварително знаех,че разстоянието е около 4.5км. или около 1час вървене/имайте предвид,че в тази посока пътеката е на слизане/.Никога не съм оставял джипа толкова далеч от мен.Без пряка видимост към него и...време на достигане от час и нещо...
Беше ми малко неспокойно,въпреки информацията,че проблеми до момента с оставени за по няколко дни дори коли там не е имало.
Полека-полека джипа се изгуби зад нас и ние с интерес заоглеждахме красотите покрай които минавахме.
Пътеката се виеше покрай една река и няколко езерца,а наоколо се издигаха остри зъбери стигащи сякаш до небето.Чувството беше ,че все едно сме в някаква приказка.
Дори ми се струваше,че...всеки момент от някъде ще изскочат елфи и феи...
Дивите коне също си бяха там,както съм чел по други пътеписи....горди и свободни...
Изведнъж след изкачването на един скалист хълм, пред нас се разкри величествената гледка на долината и крайната ни цел за деня-хижа Ив. Вазов.
Пътеката започна да слиза и скоро вървяхме в низината северно от Карагьол.
Хижата изглеждаше уж близо...а всъщност все не стигахме.
Спрях за панорамка...Хижата в ляво и Отовишкия рид отгоре надясно.На следващия ден...там горе щяхме да се катерим.
Най-после почти стигнахме,а ето и първия посрещач.
А ето и пазача на хижата...Огромен,страховит,но всъщност невероятно добър,кротък и любвеобилен.
Хижата е на 2300м.над морето и Гармина също го потвърди.
Тук е мястото да спомена,че в хижата всъщност цари доста спартанска обстановка.Тя не е електрифицирана и разчита само и единствено на едни слънчеви панели.Отвън е санирана и са сменени дограмите,но отвътре не е правен ремонт и си стои със старите легла тип вишка.Осветлението по стълбите и в спалните става само на свещи/разбира се,аз си носих челник и фенер и това не ме безпокоеше/.Такива екстри като интернет,телевизор/то и да има телевизор,трябва да се гледа на свещи...
/,а дори и обхват на телефоните няма.Много хора ще кажат ..."Малей никога там",но аз пък ви казвам...ще сбъркате.
Това там е обетована земя.Място където си само ти и хармонията наоколо.Място което те доближава до простичкия и елементарен живот.Място което е чуждо на суетата и злонамереността и което ти дава едно невероятно успокоение!
Персонала начело с Венци собственика/поне така ни казаха в хижата/,ни посрещнаха много гостоприемно.За всяко нещо и за всеки въпрос се втурваха с готовност да услужат или да ни обяснят.Това ми направи невероятно впечатление.
Вечерта седнахме в столовата да хапнем...
...а навън постепенно слънцето се скри зад хоризонта.
Моите хора изморени решиха да си лягат почти по светло.На мен обаче нещо не ми се спеше.Пожелах им лека нощ и останах в столовата.Там имаше още няколко човека туристи,които си говореха разни техни си неща,но...аз не ги чувах.Останах сам със себе си в полутъмната стая осветена от няколко синкави диода.
В главата ми забушуваха различни мисли.Някак...от света на модерното ни и напрегнато ежедневие изпълнено с невероятно напрежение и стрес,аз изведнъж се озовах в един елементарен свят за живеене.Покрив над главата,свещ за осветление,чисти завивки/знаете ли как се пере там...на мивката и мачкане с един кол-но бяха наистина чисти/ и...хора приятелски настроени,винаги усмихнати и винаги готови да ти помогнат с каквото и да било.
В моменти на крайно напрежение много пъти ми се е искало да отида някъде в планината и да живея като отшелник,но пък и винаги съм смятал,че не бих издържал,защото съм свикнал на...лудницата на нашия познат свят.
Сега обаче...аз попаднах точно в подобно обкръжение и обстановка,а най-интересното е...чувствах се добре.
В един момент някой сяда срещу мен на грубо-скованата маса.Вдигам поглед и малко трудно излизам от унеса.Управителя на хижата ми се усмихва и иска да ми запише данните както си е реда.Приключваме бързо,заприказваме се и...той скача и се връща след малко с точно ресто от платеното за нощувката,чаша вино и филийка хляб напоена отгоре със сок от червено цвекло....
-Едно винце да почерпя...
Аз се опулвам
и не вярвам...За какво пък ще ме черпи.До сега по хижи и по хотели за всичко все искат да се плаща,а този човек ми носи нещо безвъзмездно.-Благодаря...има ли някакъв повод или просто така?
Момчето отново се усмихва...
- Не...няма повод...просто така.Изглеждаш ми готин човек!
Аз благодаря и замълчавам.Мислите отново бушуват из главата ми.Пошлостта и изгодата която се търси постоянно в света от който идвах тук явно ги нямаше...Ама как така...???
Проумявах всичко с разума си,но...свикналото ми вътрешно "аз"на другия живот все нещо се съмняваше и все нещо имаше чувството,че всичко е с някаква цел,а не..."просто така"
Радвах се,че бях на това място.Това беше точно отшелническия живот ,който на моменти исках да водя.Прост елементарен,без удобствата на цивилизацията,но...спокоен и достоен живот.
Никога...ама никога нямаше да повярвам,ако някой ми беше казал,че попадайки в подобни условия,аз щях да се чувствам толкова добре!!!
Допих си виното,постоях още малко и се оттеглих към спалното.
Тази нощ не спах много.Мислите и чувствата които бушуваха в мен не ми даваха мира.
Сутринта станахме рано.Идеята ми беше да пием кафе и да тръгнем по маршрута още на изгрев.
Седнахме в столовата,аз поръчах на децата по един чай,а за нас кафе имаше направено от предния ден в термоса/тествах го и съм доволен от него-сутринта пихме топло кафе-24часа след направата му/.Управителя се появи,донесе чайчетата и...една голяма чаша с кафе,ароматизирано с канела.
Аз погледнах въпросително,но човека каза...
-Знам ,че си носите кафе,но...да почерпя едно от нас.
Бях вече посвикнал с този начин на държание,но...отново се изумих,как някой може да проявява такова внимание към един непознат?
Вече бях сигурен....има и ХОРА на този свят!!!
Скоро стегнахме една раница уж с най-необходимото за прехода и потеглихме.Избрахме за подход стръмната част тръгваща точно зад хижата.Решихме да се изкачим от там,а на връщане да слезем по полегатата част,защото първо бяхме отпочинали и катеренето щеше да ни е по-лесно и второ...имам проблем с коленете и стръмното слизане води до повече натоварване в ставите и...повече болка.
/...
...
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
/,лично към г-н Стоянов.Имах намерението да се свържа с теб братле,дори жената уведомих за тази работа,но...с появяването на нашите приятели и бивши колеги от студентските години последната вечер в 22.00ч. просто се промени всичко.Неделята изведнъж стана ...супер натоварен последен ден...
Благодаря!
Коментар