Странджа и Източни Родопи

[Веселин Русев - Vesur]

Странджа и Източни Родопи


Така трябваше да се казва експедицията, която планирах от година, след миналогодишната Беласица и Огражден. За съжаление, отпуските ни не съвпаднаха с тези на момчетата от Стара Загора – Любчо и Марин, поради което деградира до шовинистично, изцяло варненско мероприятие. Идеята беше да тръгнем от Синеморец по Велека, след което да продължим и огледаме източните Родопи, където аз лично не бях стъпвал. Междувременно, оказа се че Трофи България промени датите си и се планира за края на Юни, а аз исках пак да го отразя с фотоапарата. Това ме накара, след кратко обсъждане с Жоро, да обърна експедицията наопаки със старт бивака на състезанието в Копривките и финал – Синеморец.



Деня Нула.

Въпреки, че поне половин година се готвя за тази експедиция, тази подготовка бе в голямата си степен меко казана предварителна. Състоеше се в чертаене на тракове в МапСоурс, сравняване с Гугъл Ърт и Мапс, намиране на спирки за бивакуване и евентуални хижи/хотели, ако времето не позволява опъване на палатки, списъци със забележителности набавянето на някои необходими за пътуването неща и техника. Срещахме се периодично, за да разпределим товара по подготовката по между си и все ни се струваше че е прекалено рано. Най-ползотворната от към информация среща бе с Green, благодаря Митко за всички безценни ОМЦУ, които ни даде, поздрави сърдечни! Тъй като работния ми ден е доста натоварващ, повече от колкото мога да си позволя, този процес бе разточен доста във времето, а повечето точки и факти оставаха несистематизирани и кръжащи само в главата ми, очаквайки времето, в което така или иначе ще се тръгва. И то това време дойде – Събота, 29-ти Юни. Петъка не можах да тръгна поради служебна ангажираност. Да, но се оказа, че макар да бях взел и подготвил /почти/ всичко необходимо за експедицията и трябва /само/ да го натоваря във витарата, та оказа се че ще ми трябва „малко време” да довърша две дреболии по джипката преди да тръгнем. Уговорката беше да тръгнем с Жоро ММВ към 10 часа, другия Жоро, с патрула вече беше в бивака на Копривките. Други два екипажа, на които адски им се идваше, а и разчитахме че ще дойдат, за съжаление бяха възпрепятствани служебно и не можаха да са част от купона.


Дамм, едното от двете неща беше инсталацията за втори акумулатор която беше почти готова, трябваше само да кербовам няколко кабелни обувки, соленоида беше вече монтиран, да се закрепи волтметъра и съответно пластмасите около скоростния лост, където бях умъкнал всичко. Ако останеше време, щях да вградя и инвертора. Другото беше довършването на таванния багажник, тъй като всеки знае, че едно от незаменимите качества на витара къса база е огромното багажно помещение, заето в голямата си част от втория акумулатор, аптечка и пожарогасител . Концептуалната идея в случая е че част от таванния багажник с едно движение се трансформира в къмпинг маса, но за това ще говоря в една друга тема, свързана с витарите. Някой ден, като се наканя.


А, трябваше и да хвърля траковете от МапСоурса в новия за мен Гармин, досега ползвах версията за лаптоп. Хвърлих ги или поне така си мислех.


Странно, дреболиите ми отнеха малко повече от предвиденото време, старта се отложи от 10:00 на 15:00, тръгнахме към 15:40. Някъде при отбивката на магистралата към Стара Загора, започна да вали. Колкото повече приближавахме Пловдив, толкова повече времето се разваляше, като накрая небето се разцепи. Имах чувството, че гръмотевиците удрят земята на метри от нас, беше тъмно и не спираше да вали, не можех да вдигна повече от 70, поради чувствителния аквапланинг. Родопа ни посрещна навъсена и цялата в мъгли, на Копривките видимостта бе 5-6 метра. Не можах да открия бивака и се наложи Жоро и бат’ Радо Метъла с неговата вярна витара да ни посрещат нейде по трасето, на стотина метра от бивака, ама кой да знае и кой да пробие мъглата.


Жоро:
- - Аве карай от разклона вляво, ще видиш едни камери, сетне само направо.

- -Трети разклон минавам Жоре, камера не съм видял.


Е, видях ги, камерите. На следващия ден по светло и без мъглата на талази.

В бивака – кал и упорито продължаващ напоителен дъжд. Сметнах, че опъване на палатка в тази обстановка, в десет часа вечерта, после приготвяне на вечеря за мен и сина ми, след повече от 6 часа шофиране в кофти време, е... сметнах че е секс, от който задължително трябва да се въздържа. В този момент се намеси Наско, който уговори единствения свободен апартамент в комплекса и ние с Жоро ММВ си го поделихме блажено. Естествено, видяхме се с повечето приятели там, след което хапнахме набързо и се оттеглихме в покоите.

Статистика - изминати 408км само хасфалт, предимно мокър, време за пътуване - грубо 6 часа. Надморска височина от нула до 1400 метра.



---------------------------
Следва - Ден Първи

[Веселин Русев - Vesur]

От: Странджа и Източни Родопи

Ден Първи.
Това е единствения ден от Трофи България 2013, който успях да отразя, траяла. Трасето бе много добре подбрано и изцяло естесвено, изсипалия се през ноща дъжд го правеше още по-атрактивно, но не и невъзможно. Получи се супер състезателен ден, аз лично много се изкефих.

СЛАЙД

Но времето напредваше, минаваше 13:30, а ни чакаше много път. Предвид напредналото време, непознатата обстановка и сериозния валеж, отказахме се от предварително избрания трак по черно от Копривките до планирания бивак, близо до Чудните мостове. А и траяла бе северно от Гълъбово, някак не ни се връщаше по баира нагоре към копривките. Жоро ММВ каза че трябва да донапазарува, а най-близкия град бе Асеновград, което сложи и край на триуменето ни. Така пътя ни нарасна значително, но поне беше предвидим и по настилка.
За условен старт на пътуването полагам тази снимка, нейде над Куклен:



Вметка - всичките ми снимки са геотагнати и се намират на съответния трак, който публикувам за деня.

Предвидим, предвидим, колко да е... първи непланиран стоп – Асеновата крепост. Небето продължава да се мръщи, но аз вече подготвям фотоапарата. Още на пътя ни посреща една бутафория /тази дума за мое съжаление често ще срещата нататък/ която би трябвало да бъде стенобитно оръдие. По- изкуствено би изглеждало само ако беше от пластмаса и има табелка „Made in China”.



Детето обаче много му се зарадва. Вече вътре в крепоста имаше още тонове бутафория, която ме досрамя да снимам, но ме наведе на разни мисли за едни пари, мисли, които не ме пуснаха до края на експедицията ни /отново – за съжаление/.

Та, Асеновата крепост. Утъпкана до изнемога от фотографски набези, ама що да не се пробвам и аз



Неприятното в случая е че е неделя. Т.е. тия навлеци, туриститии, дет все влизат в кадро, нямат край, нямат и почивка. Мразя туристи, отде се зехте, бе ей?!

Крада кадри на спокойствие от църквата:








Мяткам една бърза панорамка към Асеновград:



..и хайде по джипкитее.

И втори непредвиден стоп – Бачковски Манастир. Е, няма да влизам, няма да снимам, бягайте вие, ама наистина на бегом, докато си изпия кафето да сте готови!
Кафето тук се сервира с водопад, затова струва 2,50 български лева. Или бяха 4? Не помня, но си отмъстих на водопада:





Мят отново по джипките, газ нагоре, към Чудните мостове. Път живописен, асфалтиран някога и доста тесен. С други думи – планински обичаен. Подминаваме хижата и поемаме по черно – това е пътя към село Хвойна, по него трябваше да дойдем по предварителния план, само че в обратна посока. Жоро ни чака с патрула, който вече имал разни закачки във високата трева и потайностите скрити в нея. Само ще спомена че дори се е наложило да врътне копчи на което пише Диф Лок. Не ни дочакал, а щяхме да го дръпнем с кеф.
Пропуснах да кажа, че в последния етап от пътуването, обезпокоителни признаци от метеорологичен характер взеха да привличат вниманието ми. Рязко застудя, но го отдадох на надморската височина – 1651 метра. Замрачня, надявах се да е поради напредващия час, беше към 18:30. Но от билото, което се падаше точно над главите ни, взеха да се търкалят едри, пухкави и ледени кълба мъгла. Можеше да се размине. Но не ми се вярваше.



Утъпках с джипката място да разпънем палатките, имаше беседка и някакъв навес, но не ми се бързаше с разпъването. След десетина минути задуха леден вятър, после заваля. Това сложи точка на несигурността ми. Метнахме се отново по конете и към хижа Скалните мостове, най-близката. Посрещна ни хижаря, в приповдигнато настроение, сещате се, вече бе към 7, по това време в Белослав вече са набили жените си. Какво толкова ни трябва? Чисти чаршафи и топла вода? Имате ги!

Ми, ОК. Оставаме. Влизам в капсула на времето и затварям вратата. Вече съм на 30 години назад във времето. Легла „Янтра”. Сплъстени парцалени одеала с еделвайс, разбирай собственост на БТС. „Санитарно помещение” извадено от най-хубавите ми казармени спомени, сещайте се – чугунено тоалетно казанче, течащо от всякъде, освен от предвиденото за целта място. Опъваш му въженцето с все сили и нищо не се случва, навява копнежи за лебедка. Външни тръби, потънали във влага и естествено – плесенясали. Фаянс, мейд ин Фаянс Каспичан или друго отдавна не функциониращо соц предприятие, гордост на индустрията ни по това време. Огледало с изядена на половина амалгама. Но връх на всичко е тоалетната хартия. Няма да намерите такава, колкото и да търсите. Качество – като на най-евтината Белана, но делено на десет, но друго е в центъра – макар да изглежда като нормално руло, то е толкова рехаво, че надали има и 2-3 метра в рулото. Не докоснах фотоапарата.

Това е снимка отвън от следващия ден.



Извадихме месата и с триста зора направих барбекюто. Проблема се дължеше на препълнената газова бутилка за пърлачката. Въпреки че изпуснах излишната течна газ, пърлачката така и не тръгна. Изразходих бутилка и половина запалителна течност докато се разпалят въглищата под закачливия и непрестанен дъждец, макар да бяхме на завет, почти. През това време Жоро сътвори салатата, разляхме ирикия, колкото да се сгреем. Хижаря напали печката. Термометъра срамежливо показваше цифрата 3. Утре е Джулая.

Статистика: Пропътувано разстояние - 109км, време 10часа и 10 минути. Надморска височина от 162м до 1703м.


СНИМКИ ДЕН ПЪРВИ



--------------------
Следва - Ден Втори

[damyan82]

От: Странджа и Източни Родопи

Ехааааа....

[Marin Stoyanov]

От: Странджа и Източни Родопи

Давай де!

[green]

От: Странджа и Източни Родопи

Хубавци...Как само сте строени на първата снимка...Като за парад Ехххх...

[Веселин Русев - Vesur]

От: Странджа и Източни Родопи

Родопея – Ден Втори.


Хижа Скалните Мостове - Чудните Мостове, Широка лъка, Буйновското ждрело, Ягодинска пещера, офроуд до Орлово око, офроуд преход до Триград, Триградското ждрело, офроуд преход до Чаирските езера, бивакуване на Чаирските езера.
Преход от почти 11 часа, дистанция 130км. Най-висока надморска височина – 1650м, най-ниска 750м.

Събудихме се рано, въпреки облачното и навъсено време навън и в 7:30 вече поглъщах първата си живителна порция кафе. Хижаря вече беше станал и разпалил печката, след малко се появи и Жоро, носейки неотменното за това време нес кафе – „Аз ръжда не пия” – обичайния отговор на моята закачка, че предпочитам „истинско” кафе сутрин.

Вече прогледнали, почваме да събираме раници и пръснатите от предната вечер джунджурии и пак да ги товарим по джипките. Сетих се за неработещата пърлачка и помолих хижаря да ми даде телена четка, ако има. Донесе тази, с която чисти скарата и се извини че няма друга. За мен не бе проблем, взех клещи и си дръпнах едно телче безценно. С него почистих запушената дюза, проба – ламята пак бълва огън. Междувременно, проби някакво слънце, което много ни обнадежди. Грабнах апарата и щракнах хижата в общ план. Отвън изглежда супер, отвътре... както вече казах, 30 години забвение под шапката на БТС.

Към осем и половина се излюпиха и останалите, джипките вече бяха готови и след кратка закуска се спуснахме към Чудните мостове.





Все още бе доста хладно и подухваше, но с наближаването на красотите пред нас, забравихме за всичко останало. Като по поръчка, слънцето заблестя с цялата си сила. Тогава осъзнах, че нямам достатъчно широк обектив, за да обхвана цялата панорама в един план, дори любимата Токина се нуждаеше от 3-5 кадъра, които после д „ушия” в една снимка. Може би само фишай би се справил, има един такъв, пак на Токина, ще си го мечтая още дълго, май









След като пощраках доволно, качихме се на отсрещната скала, където панорамата беше убийствена:





Щеше да е още по-убийствена, ако тези великолепни борове /пръв противник на фотографа/ не бяха толкова величествено големи, ама нейсе. Зяпайки си в краката, не можах да подмина физиономията на Седящия Бик, която някой незнайно кога и незнайно защо, бе изсякъл в скалата:




Огледахме предлаганите на място сувенири, повечето с произход Далечния Изток, подминахме ги почти високомерно и се спряхме до сергията на една баба, предлагаща различни местни сладка и няколко вида мед. Понеже имам вродена неприязън към амбулантните търговци, които в някаква степен агресивно предлагат продуктите си, на упоритото увещаване да си купя лечебен боров мед, лекинко се опитах да хитрея:

- Аммм, аз всъщност наистина търся цяр, природно лекарство някакво.
- Ааа, за всичко имаме, ти за каква болест търсиш?
- Ами болят ме колената бабо, едвам се катеря по тия чукари, финтирах аз.
- Неаме такъв, ама ти си вземи от тоя боровия мед, помага срещу кашлица и хрипове в гърдите, няма грешка.
- Бабе, откак спрях фасовете преди девет месеца, нямам ги тия проблеми, въобще.

И тогава се светнах за една дружка, дето много кашльоти, та навъртях оборот на жената. И аз доволен и бабата щастлива. Метнахме се по джипките и продължихме към Широка Лъка.
Е няма такова село като Широка Лъка, много го харесвам. Само дето там пак се надянах на търговци, предлагащи китайски сгъваеми ножчета местно производство, но и хлопки и чанове. Досвидя ми да дам пари за цял комплект, колкото и да ме омайва този звук, в някой преден живот или съм бил овчар тука в Родопите, или съм бил теле тъдява /по-вероятно/.








Пак по джипките. Пердашим към Ягодина. За толкова години, десетки пъти съм бил в тарафа, първо отиваме на Дяволското Гърло, защото там има две снимки в скалата на варненски водолази... едната ми е близка... Та все нещо се случва и за толкова пъти ходене до там, никога не бях влизал в Ягодинската пещера. И сега, тъкмо паркираме и отвън ни викат – бързо, бързо, групата току влезе, следващата ще е след час най-рано. И аз, от бързане, забравих фотоапарата, а и не можеше вече да се връща, когато усетих липсата му. Все нещо става на Ягодина L
Така че, сори, снимки няма, само спомени и то страхотни. Чудесна пещера, богата и разнообразна, чудесен гид, разходка един час. Имало още две нива, но и двете изискват екипировка и предварителна уговорка със администрацията и водачество от спелеолог.

Хапнахме на бързо в отсрещното заведение и тъкмо взехме да се чудим на къде да отпрашим, че времето напредна доста и звъни Марин от СЗ /Marinhacker/.

- Аве Минка, на Ягодина сме, по план трябваше да пердашим към Триград по черно, ама затлачих нейде траковете, сигурно Гармина се бъгна /навигацията нова, аз съм в грешка, се оказа после/. Помагай! И има тука два-три джипа, предлагат разходки до Орлово око, заслужава ли си, че окъсняваме вече?
- Ми що не се качите, и без това сте там? Супер панорама е! Само поемете по левия път, десния е по-екстремен, а не си заслужава толкова, особено като бързате.
- А сетне, за Триград, от къде да поемем? Целия рут, точка по точка изрисувах на Мап Соурс, изписа ми че всичко е прехвърлило, а рутове не виждам, само някои точки.
- Връщате се към разклона за Ягодина, следващия черен път е за Триград, ще ти изпратя скрийншотове на мейла.

Благодаря Марини, помоща бе навременна, макар до скрийншотове да не опряхме, слава Богу.

Метнахме се на джипките под погледите на момчетата от туристическите джипове – „щом искате да си пробвате джипките...” Ако само знаеха колко много пъти са „пробвани” тия джипки ама няма смисъл да отварям приказка сега, бързаме.
Следва дълго изкачване по неозначен път, добре че беше Марин. Само дето аз, като водещ колоната, по едно време се метнах в ляво, мислейки си за препоръката на Марин и като се умъкнах в едни екстреми... и няма връщане назад. Страничен наклон на сипей, тясно точно колкото витарата, в дясно пропаст. Минах го преди да съобразя, преди да погледна и преди да се уплаша . Мястото бе прекалено рисково за Патрола, който не само че беше по-широк, но и почти два пъти по-тежък, така че двамата Жоровци си продължиха по пътя, а аз атакувах нагоре сам, сред стръмни баири, трева до кръста деренца и сипеи. Сина ми сефте бе употребен за навигатор и се справи доста успешно Съкратих пътя с повече от двадесет минути, но не снимах, поради все още продължаващия тремор в ръцете освен накрая, когато вече бях се добрал до пътя /в синьо – от където минах, в червено – пътя/.





Приятелите ми едвам се виждаха в далечината:



За да се видят джиповете, необходим е яко приближение, търсете средата на кадъра.

Точно от това място се отваря страхотна гледка към село Ягодина, сгушено в полите на Родопа:




А какво да кажем за гледката от самото Орлово око? Моля абстрахирайте се от витарата в средата







...това долу е пътя.




Крайно време е да потегляме към Триград, още повече че не ни е ясно къде точно да отбием от пътя по който дойдохме. Тъкмо си мислех че ще опрем до джокера, изпратен от Марин, когато се засякохме с един от туристическите джипове. Шофьора с радост помогна и детайлно обясни от къде да минем, за да поемем по правилната посока. Показа върха, зад който се крие Триград, спомена за една беседка, от която да свием в ляво... и потеглихме. За малко да объркам пътя, беседката се оказа страхотен и поддържан заслон, /пак няма снимка, сори/ наподобяващ малка вила, та не повярвах че човека говори за нея. Как да е, поехме правилния трак. Дали от натрупаната през деня умора, но пътя ми се стори тежичък спрямо предварителните очаквания /по-късно щяхме да поемем по по-тежък, ама не знаех/. Трака се виеше паралелно на Триградското ждрело, но високо горе. Имаше страхотни панорами, но вече минаваше 17 часа, когато бях предвидил вече да се оглеждаме за бивак, от който бяхме много далече. Веднъж снимах от колата:




но по-късно не се стърпях и спрях за да направя панорама с трите джипа:




Слизайки долу, в Триград, решихме да облажим душата с по една прясна пастърва, затова питахме и ни упътиха до близкия развъдник, от където доволно напазарувахме. После профучахме през ждрелото и поехме към Чаирите. Е вярно, бях вече доста изморен, а и си давах сметка че след като стигнем, рано или късно, тепърва ще опваме бивак, ще палим огън и готвим, а трябваше да внимаваме в картинката че трака крие изненади. Моста отдавна го няма:



или току се раздвоява, оставяйки ни в двоумене по кой път да поемем, но пък няма другаде такива красоти:




След яко каране, по-яко за Жоро, чийто Патрул беше останал без хидравлика на волана /да си спомним с копнеж за времето в което джиповете бяха от стомана, а шофьорите им от желязо / най-сетне стигнахме първото Чаирско езеро, после и второто, сетне спрях да броя, решен да избягам от евентуалните ципокрили възможно най-надалеч, дорде не излязохме на широко и видяхме обори за добитък и туристическа хижа.




Преценявайки бързо обстановката предвид настъпващия вече сумрак, опасноста от комари в близост до самите езера, високата до кръста трева и предполагаемото наличие на кърлежи от добитъка, реших че по-добре е да разпънем палатките в окосения двор на хижата. Стопанката, леля Софка ни разреши и ни разведе из хижата, която за наша изненада бе много добре поддържана, с блестящи бани и тоалетни /макар и общи за етаж, но нас това така или иначе не ни касаеше особено/.
В това време ми звънна Жеко, който днес бе тръгнал от Варна с големия Черок, за да се присъедини към групата ни. Тъкмо минавал Пампорово. Посъветвах го да си намери подслон по пътя, предвид трудността на последния преход и че трябва да го кара на фарове, а след това и да опъва палатки посред нощта. Обещахме си да се засечем на следващия ден към Смолян, през който така или инак минаваше пътя ни след посещението на селата Чамла и Мугла.


СНИМКИ


---------------------
Следва - Ден Трети.

[Chertoianov]

От: Странджа и Източни Родопи

Страхотно, Веско! Просто страхотно представено и описано... Знам, че ме покани с вас, но не мога насякъде, където искам. А аз искам навсякъде.

И между другото ще си вземам пак Канон. Много се мъча с този Никон...

[mitkochanev]

От: Странджа и Източни Родопи

Еми, пък Весо, не стига, че ще ни откажеш от щтракането за разнообразие, а и от разказването ...

Ама - ЕВАЛА!

[Marin Stoyanov]

От: Странджа и Източни Родопи

Страхотно, Веско! Просто страхотно представено и описано... Знам, че ме покани с вас, но не мога насякъде, където искам. А аз искам навсякъде.

И между другото ще си вземам пак Канон. Много се мъча с този Никон...

ШШШШШт-да не те чуе Любчо!!
Весо пълна ти е пощата!

[bochkata]

От: Странджа и Източни Родопи

Красота!

[Веселин Русев - Vesur]

От: Странджа и Източни Родопи

Хехех, благодаря ви, приятели.
Радвам се че ви харесва!

Марини, разчистих. Стеф, ти май си първия, който Никона го мъчи, но имаш толкова широк поглед над техниката и различните марки, че няма как да не се доверя на теб. Митак, не се отказвай братче, аз просто споделям тука, не се стремя към медал :Р
Бочка, интересното тепърва предстои

[Веселин Русев - Vesur]

Родопея - Ден Трети

Родопея - Ден Трети


Надморска височина между 1800 и 220 метра, дължина на трака 155км, време за пътуване 7 часа и 20 минути. Свързващ етап, който ни извежда в Източните Родопи, най-сетне.


През нощта здраво захладня. Събудих се от студ, но ме домързя да ставам и да вадя от джипа по-дебелия спален чувал. Сина ми не даваше признаци че е в съзнание, така че стиснах очи и реших, че пак ще се унеса. Грешах.


Забравих да кажа, че предния ден, първите същества, които ни посрещнаха тук, на Чаирите, бяха две огромни овчарски кучета. Още като видяха джипките, се втурнаха с лай към нас, а аз съм, абе да не кажа че имам страх от големи песове, все пак имам респект към носителите на челюсти осми размер. Та не слязох от джипа в първия момент, но овчарките миролюбиво се разходиха наоколо, даже маркираха едната гума. Слязох и така привляках вниманието на по-едрия пес с отровно жълт поглед. Изключително внимателно го почесох зад ушите. Тва беше... вече бях негов, а той мой – завинаги. Притисна глава към бедрото ми и остана така – като залепен за мен – аз мръдна, той с мен, понеже е залепен. Отначало ми създаваше определени неудобства, после свикнах. По едно време Софка излезе и им хвърли някакви пилешки остатъци и те ни оставиха за момента.






Да се върна на неспокойната дрямка, в която изпаднах от студ и мързел. По едно време отчетливо чух ръмжене на звяр, съвсем наблизо. Не бях чувал в живота си подобен толкова застрашителен звук, но пък усетих изправянето на всяко косъмче по тялото си. Това е неосъзната и мигновена реакция, не страх, даже ми бе любопитно да разбера източника на звука /ама в тъмното, какво мога да видя, трезво се отказах от този свой интерес/. В следващата секунда, двата песа лавнаха в далечината – обора който пазеха и вероятно спяха там бе на 200-300 метра и явно хукнаха насам, защото лая им се приближаваше. Дзвера изръмжа още веднъж, вече по-застрашително, но овчарките вече бяха тук и след около 3-4 минути го прогониха. На сутринта, като се сетих за нощното преживяване и споделих с леля Софка, тя някак между другото изстреля – ама мечка ли беше? Ми не знам какво беше, в тъмното най-много чифт светещи очи да видя, оправдах се аз.

Не само аз не бях спал добре, Жоро който спа в Патрула се събуди пресипнал, Жоро ММВ пък – изстинал. Преминахме към кафепиене и закуска. Отказахме се да разглеждаме снощи подминатите езера, решихме да атакуваме черния път възможно най-скоро, за да има време да намерим и огледаме изоставеното село Чамла, а после и Мугла. След това ни чакаше път и среща с Жековия Черок в Смолян и преход до Кърджали и язовир Студен Кладенец, който бях заплюл за бивакуване. Жоро благосклонно подхвърли остатъците от снощната пъстърва в посока на моя жълтоок рунтав приятел, но изглежда те се разтвориха във въздуха още преди да достигнат стомаха му. Разтурихме катуна и поехме към Чамла.






Пътя бе стръмен, нещо като оскъден калдаръм от речни камъни, които подхвърляха витарата ту на една, ту на другата страна рязко и безоткатно и тъкмо си мислех че така ще бъде дълго, поне дорде имам пломби в устата си все още... и пред нас се ширна гледка, достойна за вниманието на някой ренесансов майстор на четката. Моята четка е високо технологична и не ме е страх да я ползвам, обаче:





Навярно това бе последното езеро, поне други не видях нататък. Продължихме вече по удобен горски път в търсене на Чамла. А тя си стоеше, на високото или каквото бе останало от нея




















Тягостно е.







А какви Родопски красоти има наоколо само...





Тръгваме бързешком, захапвайки пътя за Мугла. Държа да отбележа, че покрай лошото време и дъждовете, които ни посрещнаха в Родопа, сега се радвахме на относителен комфорт при шофирането. Пътя беше влажен, в гората направо мокър и кален, което ни спаси от обичайния прахоляк през лятото. Съчетано с чудесното юлско слънце, времето беше направо мечта. Така неусетно, пресичайки ливади, гори, газейки рекички и следвайки лъкатушещия живописен трак, стигнахме Мугла.Още едно тъжно село. Няколко баби, седнали в центъра ни оглеждат с интерес, Жоро разменя две думи с тях и те почват вкупом да жалеят колко са самотни и как няма нито един млад човек в селото вече, как всички са избягали в чужбина, защото няма работа... А е толкова красиво, поне е било...










Залепнахме около един ветеран, който макар и безмълвен, все още внушаваше респект:






Потегляме към Смолян, където Жеко вече ни чака. В центъра съм много приятно изненадан от архитектурата на църквата там.






Най-сетне вече сме в пълен комплект, големия лош черок е вече в глутницата. Остава да стигнем Източните Родопи, което е целта на заниманието, все пак.






Хапнахме в едно капанче и поехме по безинтересния асфалтов път към Кърджали. Пристигнахме и започнахме да си търсим местенце покрай язовира. А той ни посрещна с фамозна панорама, която се опитах да уловя





Опнахме бивака за пореден път. Децата, които вече бях тайфа бяха научени да стъкмяват огън и да го поддържат, което много им хареса. Хареса им също и брадвата като инструмент, но това е друга тема.






На ракия и салата, обсъдихме плановете за утрешния ден и взехме решение да не събираме бивака, а да останем на това чудесно място, което ще ни даде възможността да обикаляме повече, без да губим време за събиране и разпъване на палатки, нито за търсене на удобно за бивакуване място. А има много за гледане тук в околността, не знам дали един ден ще стигне, но съм решен да жертвам някоя забележителност, стига да не изоставаме от графика повече.

СНИМКИ





-------------------------------------------
Следва - Ден Четвърти - Голямото шетане

[Ангел Иванов/sereco1/]

От: Странджа и Източни Родопи

Страхотно!Абонирам се!

[Chertoianov]

От: Странджа и Източни Родопи

Веско, Вескооооо... Другия път няма да мислим глупости, ами заедно ще забегнем. Снимам ми се с теб.

[Веселин Русев - Vesur]

Ден Четвърти – Голямото Шетане

Ден Четвърти – Голямото Шетане

След кафето, без да губим излишно време се мятаме по джиповете и хукваме по предварително начертания ни план за набези. Ще изминем 140 км за близо 11 часа, в които е включено времето за разглеждане. Естествено, точка първа в маршрута е Переперикон, беше и най-близо до бивака. Перперикон ме размаза с мащаба и величието си, едно е да четеш, гледаш снимки и филми, друго е да се докоснеш до това място. Заслужава отделна тема, с много снимки и обяснения.В случая, аз ще отделя следващия постинг от темата само за Перперикон. Наистина ми взе дъха - в буквален и преносен смисъл.

Следващата набелязана спирка бе крепоста Моняк, чиято отбивка бяхме мернали, когато пътувахме от Кърджали към бивака. Не знаехме какво представлява, затова питах екскурзовода, който водеше беседата за Перперикон и той каза че са запазени част от крепостните стени и има фамозна гледка към язовира и Кърджали. Пита ни и:
- Вие с какви коли сте?
- С джипове.
- Ама, да не....
- Не бе, не, истински джипки, бойни едни такива
- Еми значи с тях ще стигнете чак горе, до самата крепост.

Тук е мястото, с неудоволствие да кажа, че Гармина трябва да актуализира картата си. Прекия път за Моняк, точно в отбивката си от главния път е умишлено блокиран и непроходим. Работа за 10 минути на багер е да разнесе изградения вал, който е там не от 3-4 месеца, тъй като по него има храсти и фиданки. Трябва да се обикаля през село Широко поле, чудя се дали този обход не е дело на някой местен „предприемчив” търговец – без да го твърдя. Пътя е стръмен, насипан с натрошен остър сив камък, който се сипва и представлява опасност спрямо предните стъкла на следващите джипове в колоната. Взе да се вие все по-стръмен и тесен, с остри завои и изкачвания, а аз не бях заключил хъбовете от мързел, затова се наложи да раздавам газ и да внимавам да не спра някъде, че после няма тръгване тая витара . Наистина стигнахме до самата крепост, високо горе над язовира. Посрещна ни главозамайваща гледка




След това видяхме и крепостта, там където се е намирала главната порта, предполагам.




На земята се търкаляше избеляла и пострадала обяснителната табела.





Малко по-нататък, забита в купчина камъни от градището, видяхме друга табела обясняваща и на английски, че това /вероятно купчината камъни/ е средновековната крепост Мнеакос или Моняк, 12-14 век.




Загърбваме крепостната стена и продължаваме нагоре, където се е намирала вътрешната крепост или цитаделата.




Стените и вървят по ръба на скалния венец на върха, оставяйки ни в чуденка за какво са им били стени, като така или инак, скалите са почти непристъпни /а за тежко въоръжени войници с железни доспехи, щитове и какво ли не - и безкрайно изморителни дори по пътя/.




Виждаха се основи на внушителни сгради, погълнати в зеленината на храсти и треви и потънали в забрава. Не вярвам някога археолог да стъпи тук, освен ако Европа не си плати за това, разбира се.





Колкото по-нагоре, толкова по-красиво.





Едва най-горе, снимайки поредната панорама на язовира, разбрах, че има въжен мост, който го пресича, крайно в ляво. Натиснете върху снимката за по-голям размер.






От там се емнахме към скалния феномен Каменната Сватба. Държа да подчертая, че пътеката към мястото не е добре означена, глупости, въобще не е означена... и като спрете колите си на означеното с табела място /на което няма нищо/, трябва да държите дясната страна и да се спуснете в гористата долчинка, а не да гоните баира, както направихме ние в началото. След долчинката, пътеката се извива и поема пак нагоре, но посоката е съвсем различна и води до самия феномен.




Тук, младоженците се виждат още по-добре.

Удряме пътя за Момчилград, гонейки светилището край Татул. Пристигаме към 17 часа и без никаква умисъл се понасям с джипката по алеите към комплекса. Те хората сложили два камъка на алеята за да не се минава, явно. Камъни, камъни, колко да са камъни – биха попречили на някоя Тигра да мине, а аз не съобразих че вероятно трябва да служат за бариера, така че се наложи да обръщам и да се изнасяме по терлици. В това време притича една жена до халуминиевата будка, колкото да ни вземе парите за вход в комплекса и да ни каже че няма кой да ни проведе беседа. Защраках с фотоапарата.






Общ план




Свещен кладенец




Стълби нагоре:




Стълби надолу /към долината/




Стълби настрани




И пак панорами към долината, опнала се в краката ни. Ех тия траки, все са си правили светилищата нависоко, явно са обичали хубавите панорами. Този път категорично се въздържам от снимането на поредната, сигурно вече 30 панорама днес, защото знам че после ще си губя времето да я съшивам на компа. В тоя ред на мисли, последната панорама, която съм сглобил за този ден е с пореден номер 15, а съм реализирал в най-добрия случай максимум една трета от всички заснети. Днес е ден за панорами.
Самия култов камък – в него е издълбано каменно ложе:




А от него се спуска издълбан канал в скалата




Мавзолея е градеж от далеч по-късна епоха




Вероятно от тогава са и стените, които терасират хълма




...но кой да ти каже, като няма екскурзовод?


Айде по обратния път към бивака. Понасяме се по прекрасния асфалтов път, тук пътищата са страхотни, за разлика от Странджата и подминаваме Момчилград. Погледа ни привлича кафява табела за туристическа забележителност – „Крепост Устра”, двайсетина километра. Жорето се обажда по радиостанцията „Да отскочим, а?” Правя сметка – две по двайсе после още петдесе, сега минава 6 часа, а и не знаем какво има насреща, моята калкулация казва – не. „Жоро, ще се приберем в бивака, ще погледнем в нета какво е и ако ни хареса, утре сме там” – везни съм все пак. Добре, че тогава не се втурнахме в тази авантюра тази вечер, авантюра, която бе може би най-сериозното ни офроуд приключение в експедицията, но затова ще разберете в следващия ми постинг. Всъщност – в по-следващия, забравих за Перперикон.


Да ви кажа нещо и за бивака ни на брега на язовир Студен Кладенец. Перфектно място, под едни орехи, на самия бряг, хем на сянка, хем закътано, но в никакъв случай усойно. Полянка за масите и удобни, почти равни места за палатки, пръснати наоколо. 4 джипа, 4 маси, макар в момента на снимката да не са една до друга.




Вярното ми лесно сгъваемо барбекю, до него газовата бутилка с котлон и с пърлачка за разпалване, да вметна – всъщност, не е пърлачка а пропанова горелка с различни бренери, но за целта ни е с най-голямата дюза – за нагряване. Първото нещо, което опънах е хамака, за радост на децата, хитър ход за да ги разсея и принудя да не ни се пречкат много – много, по възможност. Това отгоре над масите дето е извито нагоре е опънато въже, извило се е нагоре поради приумиците на фотошопа, който е събирал панорамата, а ме домързя да правя корекции в геометрията. На това въже са поставени светодиодните ленти с които групата ни е известна и дават светлина повече от колкото ни е необходима. Аз като моряк, все взимам двайсетина метра въже за всеки случай, не за теглене, за теглене си имаме колани. Като моряк нося и 2 метра корабна верига, но сега за садо-мазо няма да говоря. На същото въже е вдигната и тубата с вода за миене. Както виждате, Жеко е завършил с програмното осигуряване и е основен и ЕДИНСТВЕН интернет провайдър в радиус от поне 15 километра. На него дължим информацията за крепоста Устра, която се оказа:
„Устра е името на една от най-запазените крепости в Родопите. От нея са останали основите на много от сградите и кулите. Крепостта е строена през Средновековието” –Уикипедиа беге.
Ясна работата, утре сме там, задължително, макар ужасно много да се откланяме от първоначално начертания трак към Ивайловград и тамошните забележителности. Решението е взето.
Какво друго виждаме на картинката? Виждаме как децата си играят тихо на тяхната маса покер с пет карти на вързано. В центъра, Жорето пак реже кротко салата в огромния бял леген, добре познат от всичките ни похождения, със степен на популярност една единица по-ниска от всеизвестната му офроуд тенджера, приютила толкова много пражоли за известно време... Но, държа да подчертая, опре ли до употреба на офроуд тенджерата за барбекю деривати, всякаква кроткост в Жорето изчезва за секунда




Тъй че, САЛАТАТА – ЗА ЕДИН ПО МИРЕН СВЯТ, ирикията неотменно - също.



---------------------------------------------
Следва - Ден Четвърти:

Перперикон - Величието на Родопа