От: Мото-Петра 2010 (Турция, Сирия, Йордания) - Пътепис
...
И понеже след "любезните" служители на границата не ни се искаше да разберем с колко са поскъпнали, в последните 10 минути, услугите на пътната помощ спряхме на първата бензиностанция. А тя да ви кажа съвсем не предразполагаше към спиране. Изглеждаше като селски Хоремаг преживял едновременно Сталинградските бомбардировки, атома в Хирошима, Тихоокеанско цунами и земетресението в Хаити. В резервоарите ни обаче имаше само изпарения и нямахме възможност да избираме. Въпреки външният вид обаче оказа се, че точно на това място е трябвало да спрем. Винаги ще казвам, че съдбата, като си няма работа, се забавлява, като вкарва в пътя заблудени пътешественици. Още не бяхме свалили каските и ни посрещна невероятно усмихнат и приятен младеж. Покани ни в магазинчето си, настани ни, почерпи ни чай и с видимо удоволствие се опитваше да ни забавлява с десетте думи Английски, които знаеше. Посмяхме се и ние и приехме играта. В замяна новият ни приятел ни направи интересна промоция. Целият магазин за един долар. Всичко каквото си харесаме за само 1$. Не всяко по долар, всичко в магазина за 1$. Пак се смяхме и се почна. Взехме сладолед. "Колко?" "Сладолед = 1$" Взехме кола. "Колко? "Кола + Сладолед = 1$" Взехме втори сладолед и втора кола. "Колко?" "2 коли + 2 сладоледа = 1 $" Насърчаваше ни да вземаме още но нямахме нужда от повече. Доброто му настроение и приятно отношение ни бяха достаъчни. Забавлявахме се добре с тоя хубав човек. В онзи напрегнат момент, направо изми очите на цяла Сирия. В последствие разбрахме че повечето бензиностанции в Сирия изглеждат по този начин, но пък за сметка на това повечето хора са точно такива ухилени и добронамерени симпатяги. Просто на границата имахме лош късмет.
Подкарахме през селата и започнахме да се чудим на шарените и причудливи форми разкриващи се пред очите ни.
Жилищните сгради бяха странни.
Много странни!
Хляба се продаваше на улицата, намятан директно върху парапетите.
Агнета се деряха на сами пътя, ей така, пред дюкяна.
Навсякъде се развяваха боклуци с всевъзможна форма, размери и произход.
Стотици и хиляди камиончета нашарени и накичени във ярки цветове.
И всички естествено солидно претоварени.
В следствие на което скоро започваше да им личи.
Почти всяка лека кола е оборудвана със стикер с образа на президента.
За сметка на това пък движението беше невъобразима лудница. Всички свиреха и се престрояваха едновременно във всички посоки и то не защото им е нужно да сменят лентата, а само за да започнат ново свирене и престрояване веднага след като завърши предишното.
Добавете към това пресичащите буквално където им падне пешеходци и налитащите отвсякъде подобни мотопеди яздени от безспорно много смели водачи, надлежно оборудвани със специални, "карбонови" кърпи.
Имаше и о-глеми машини, но стях разполагаха само органите на реда.
Замаяни от бурните събития и гледки достигнахме Халеб (Haleb, Aleppo). Естествено успяхме да се набием в най-голямата суматоха. За да излезем от тази задънена улица, срещу цитаделата, ни трябваха 40 минути. 40 минути непосилна жега, постоянен вой на клаксоните и две леки катастрофи в непосредствена близост до нас, последвани от люти разправии, едната от които завърши със сбиване. Евалла! Впечатлението от всичко това мога да класифицирам само по един начин - РАЗМАЗВАЩ КУЛТУРЕН ШОК!!!
С последните останки от късмет и късчета здрави нерви се добрахме до площада с часовниковата кула, където са повечето хотели.
Паркирахме някакси и започнахме да се оглеждаме.
"Шератон Халеб" примамливо се извисяваше срещу нас, но една нощувка там щеше да ни струва сума равна на целият бюджет за бензин, който щяхме да употребим в Сирия, че може би и повече.
Намерихме компромисен вариант. Доста по-непретенциозен хотел, но с гледка към Шератон. Домакините съдействаха с удоволствие и съвсем скоро паркирахме возилата в охраняем подземен паркинг, в непосредствена близост. Това беше огромно облекчение имайки предвид, че да ги оставим на улицата, в този мравуняк под нас, беше на практика невъзможно.
Взехме по душ, разхладихме се и най-вече се поуспокоихме от днешните разтърсващи емоции. Време беше за разходка. Насочихме се към централната джамия.
Точно срещу нея беше пък централната, според нас, дюнерджийница. Или поне така изглеждаше. Единствената пред която имаше опашка. Възползвахме се разбира се. За първи път влязоха в употреба странните, сирийски пари. А и дюнерите си ги биваше. Всеки по половин кило.
И понеже вече окончателно надвихме стреса решихме да се омешаме с местните. С други думи When in Rome do as the Romans! (Когато си в Рим, прави като римляните). Или казано на местен език, намери поне един мъж, който да преведеш през главната държейки го "нежно" под ръка. Хи-хи-хи!
Бяхме чули, че нощната гледка от цитаделата е страхотна. Е, как ще пропуснем такова нещо.
За съжаление моста беше преграден с тежка решетъчна врата, а табела на 6 езика любезно ни уведомяваше, че работното време е до 18:00. Яснооо. Няма вече нощна гледка... за сметка на това има входна такса от намколкоси сирийски паунда. Така е то, колкото по-комерсиални стават нещата, толкова повече губим.
Обнадеждени от развитието в обстановката в туристическа посока и модерният вид на капаните около крепостта решихме да жулнем по една бърза бира. Изгледаха ни като извънземни. "Бира... ?!? НЕ!!!" Имаше само чай и наргиле. Ние пък се заинатихме. Не щем чай. Ще дирим бира.
Заобикаляхме чаршията. Бира не открихме, ама отнесохме няколко почерпки. Всеки с кеф предлагаше неговите вкусотии и се усмихваше "Welcome in Syria!" Съвсем забравихме случките по границата и задръстването. Бяхме в тази страна едва от няколко часа, а вече се чувствахме като у дома си. Страхотни хора, ей!
Следва продължение...
...
И понеже след "любезните" служители на границата не ни се искаше да разберем с колко са поскъпнали, в последните 10 минути, услугите на пътната помощ спряхме на първата бензиностанция. А тя да ви кажа съвсем не предразполагаше към спиране. Изглеждаше като селски Хоремаг преживял едновременно Сталинградските бомбардировки, атома в Хирошима, Тихоокеанско цунами и земетресението в Хаити. В резервоарите ни обаче имаше само изпарения и нямахме възможност да избираме. Въпреки външният вид обаче оказа се, че точно на това място е трябвало да спрем. Винаги ще казвам, че съдбата, като си няма работа, се забавлява, като вкарва в пътя заблудени пътешественици. Още не бяхме свалили каските и ни посрещна невероятно усмихнат и приятен младеж. Покани ни в магазинчето си, настани ни, почерпи ни чай и с видимо удоволствие се опитваше да ни забавлява с десетте думи Английски, които знаеше. Посмяхме се и ние и приехме играта. В замяна новият ни приятел ни направи интересна промоция. Целият магазин за един долар. Всичко каквото си харесаме за само 1$. Не всяко по долар, всичко в магазина за 1$. Пак се смяхме и се почна. Взехме сладолед. "Колко?" "Сладолед = 1$" Взехме кола. "Колко? "Кола + Сладолед = 1$" Взехме втори сладолед и втора кола. "Колко?" "2 коли + 2 сладоледа = 1 $" Насърчаваше ни да вземаме още но нямахме нужда от повече. Доброто му настроение и приятно отношение ни бяха достаъчни. Забавлявахме се добре с тоя хубав човек. В онзи напрегнат момент, направо изми очите на цяла Сирия. В последствие разбрахме че повечето бензиностанции в Сирия изглеждат по този начин, но пък за сметка на това повечето хора са точно такива ухилени и добронамерени симпатяги. Просто на границата имахме лош късмет.
Подкарахме през селата и започнахме да се чудим на шарените и причудливи форми разкриващи се пред очите ни.
Жилищните сгради бяха странни.
Много странни!
Хляба се продаваше на улицата, намятан директно върху парапетите.
Агнета се деряха на сами пътя, ей така, пред дюкяна.
Навсякъде се развяваха боклуци с всевъзможна форма, размери и произход.
Стотици и хиляди камиончета нашарени и накичени във ярки цветове.
И всички естествено солидно претоварени.
В следствие на което скоро започваше да им личи.
Почти всяка лека кола е оборудвана със стикер с образа на президента.
За сметка на това пък движението беше невъобразима лудница. Всички свиреха и се престрояваха едновременно във всички посоки и то не защото им е нужно да сменят лентата, а само за да започнат ново свирене и престрояване веднага след като завърши предишното.
Добавете към това пресичащите буквално където им падне пешеходци и налитащите отвсякъде подобни мотопеди яздени от безспорно много смели водачи, надлежно оборудвани със специални, "карбонови" кърпи.
Имаше и о-глеми машини, но стях разполагаха само органите на реда.
Замаяни от бурните събития и гледки достигнахме Халеб (Haleb, Aleppo). Естествено успяхме да се набием в най-голямата суматоха. За да излезем от тази задънена улица, срещу цитаделата, ни трябваха 40 минути. 40 минути непосилна жега, постоянен вой на клаксоните и две леки катастрофи в непосредствена близост до нас, последвани от люти разправии, едната от които завърши със сбиване. Евалла! Впечатлението от всичко това мога да класифицирам само по един начин - РАЗМАЗВАЩ КУЛТУРЕН ШОК!!!
С последните останки от късмет и късчета здрави нерви се добрахме до площада с часовниковата кула, където са повечето хотели.
Паркирахме някакси и започнахме да се оглеждаме.
"Шератон Халеб" примамливо се извисяваше срещу нас, но една нощувка там щеше да ни струва сума равна на целият бюджет за бензин, който щяхме да употребим в Сирия, че може би и повече.
Намерихме компромисен вариант. Доста по-непретенциозен хотел, но с гледка към Шератон. Домакините съдействаха с удоволствие и съвсем скоро паркирахме возилата в охраняем подземен паркинг, в непосредствена близост. Това беше огромно облекчение имайки предвид, че да ги оставим на улицата, в този мравуняк под нас, беше на практика невъзможно.
Взехме по душ, разхладихме се и най-вече се поуспокоихме от днешните разтърсващи емоции. Време беше за разходка. Насочихме се към централната джамия.
Точно срещу нея беше пък централната, според нас, дюнерджийница. Или поне така изглеждаше. Единствената пред която имаше опашка. Възползвахме се разбира се. За първи път влязоха в употреба странните, сирийски пари. А и дюнерите си ги биваше. Всеки по половин кило.
И понеже вече окончателно надвихме стреса решихме да се омешаме с местните. С други думи When in Rome do as the Romans! (Когато си в Рим, прави като римляните). Или казано на местен език, намери поне един мъж, който да преведеш през главната държейки го "нежно" под ръка. Хи-хи-хи!
Бяхме чули, че нощната гледка от цитаделата е страхотна. Е, как ще пропуснем такова нещо.
За съжаление моста беше преграден с тежка решетъчна врата, а табела на 6 езика любезно ни уведомяваше, че работното време е до 18:00. Яснооо. Няма вече нощна гледка... за сметка на това има входна такса от намколкоси сирийски паунда. Така е то, колкото по-комерсиални стават нещата, толкова повече губим.
Обнадеждени от развитието в обстановката в туристическа посока и модерният вид на капаните около крепостта решихме да жулнем по една бърза бира. Изгледаха ни като извънземни. "Бира... ?!? НЕ!!!" Имаше само чай и наргиле. Ние пък се заинатихме. Не щем чай. Ще дирим бира.
Заобикаляхме чаршията. Бира не открихме, ама отнесохме няколко почерпки. Всеки с кеф предлагаше неговите вкусотии и се усмихваше "Welcome in Syria!" Съвсем забравихме случките по границата и задръстването. Бяхме в тази страна едва от няколко часа, а вече се чувствахме като у дома си. Страхотни хора, ей!
Следва продължение...
Коментар