Tweet
Този път разказа няма да е много описателен, понеже групите бяха две, а именно нашата групичка не снимаше много 
... но пък имаше 1 бр. по-запомнящо се преживяване 
Та наличните снимки не мога да коментирам, по-добрите коментари може да направи Жоро, а и него в това си го бива 
(освен в ендурото и тези три неща ) Има и малко клипове, снимани любезно от един предвидлив австриец с хелмет камера, но все още не са качени.
Плана беше да се тръгне от Стара Загора, преспиване в Котел и гааз към моето, където да нощуваме 2 дни, после обратно по същия път към Котел и Стара Загора, където трябваше да покараме из екстримите "ала Крейзи Джоб" и най-вече "ала Крейзи Жоро" Имаше малка промяна в така добре планирания поход обаче ...
В петък на 5.10.2007 г. на летище София по въздух пристигнаха 20 бр. австрийски и германски ендуристи, дошли до милата ни родина за да покарат свободно, докато все още може. Заедно с тях по суша пристигна и "шефа", или с други думи организатора на тези карания и предцедател на австрийския ендуро клуб DesertDream - Валтер. В компанията на 20 бр. ендуро мотори, предимно Хускварни Е, имаше и малко КТМ-и Задружно се отправиха да пренощуват във Банско, където по него време беше Жоро, който се суетше покрай балканския шампионат в Самоков. В събота, след като се насладих на доволна доза зяпане на нашите състезатели по ендуро трасето, моя милост се присъедини към цветната компания и заедно с Жоро поехме към Стара Загора, от където на другия ден трябваше да тръгнеме към Котел по доста живописен маршрут и лееекинко изморителен маршрут ... е стигнахме... ПОЧТИ до Котел 
Това австрийците са много стриктно и последователно племе, да знаете. След като са казали "закуска в 8.30" значи именно, че закуската ще е в 8 часа и 30 минути. Като са казали - тръгване в 9 часа, значи - 9 часа. Не ги интересува кой колко пил и ял вечерта, ич не им дреме, че сутрин ти се спи- стават, приготвят се и в 9.00 се тръгва! Няма 6- 5 Добре, че ме предупредиха овреме, та поне този ден успях да се приготвя навреме и не ми се налагаше да вдигам оборотите още преди да съм запалила мотора
Част 1 - ПОЧТИ ДО КОТЕЛ
Малко по малко се събираме и се редиме на опашка за бензин Такива опашки не бях виждала и по време на кризата за горива
После се завряхме в една пътечка и това е пърата спирка за събиране и разделяне на 2-те групи. Към нас се присъединиха Ламята и Стиви Уондър от клуба. Прякора на Стиви идва от преди време, когато взел една бетонна стена за небето
25 ендуриста, каращи в една група си е начинание почти невъзможно трябва да знаете. То за чопъристи си е зор, та какво говориме за 25 кални човеци в индианска нишка из старопланинските весели пътечки... Разделихме се на 2 групи. По-опитните се водеха от Жоро, а останалите водеше Валтер.
Малко ни попяха...
Толкова голяма група не бях виждала ...
Последваха известно количество скоростни черни пътища- 50-тина километра, като подминахме и малко български родни забележителности - или с други думи циганската махала. Събирахме се за зареждане, следваше малко асфалт и се хакнахме по пътеките.На едно място имаше лекинко кално качване, където моя приятел от Италия - Джовани, се беше завъртял напреки... върнах се за засилка и директно се хакнах в дупката, която беше изкопал докато е тръгвал. Излетях право в храстите. Последва геройска и епична борба за да изкарам мотора, която продължи бая време, а вече всички се бяха омели ... Стиви след като видял, че ме няма на следващата спирка, се юрнал наобратно... а аз се носех напред като парцал нагоре по камънака. Изцедих си силите там, доста трудно беше.
До края се по пътеки се вряхме. До него ден по-труден и дълъг маршрут не бах карала. Отделните елементи, взети по един не са нищо особено но като сложиме дъжда, калта и умората, тапите, напредващото време и късия ден ... е тогава става весело.
От време на време излизахме по разни била, но не можеш да видиш нищо на 2 метра от носа си заради мъглите. Навигацията беше трудна...
По време на тези снимки не съм присъствала, но минавахме по един и същи маршрут.
Имаше доста тежко изкачване с големи камъни. Там моторите се носеха. Също и големи паднали дървета. И там моторите се носеха. Въобшще голямо носене падна. Последен караше малкия Джон - или тъй нарОчения Арнолд Шварценегер със скромния ръст от 2 метра... е колко мотори изнесе тоя човек не е истина. Имах чувството, че в джоба си е скрил атомна електроцентрала, та имаше толкова енергия...
Поредния паднал КТМ-ски пачи крак
Нашето приключение обаче тепърва предстоеше. Стигнахме до място, където не се виждаше нито път, нито пътека. Валтер тръгна да търси трака, но се спусна в едно дере и не успя да излезе. Следователно се спуснахме всички на място, което нямаше шанс да се качиме обратно, беше ужасно стръмно и каменисто, едвам го спуснахме ... излязохме на изоставен дърварски път, но трака ни не беше там. Оставаха ни 30 минути до пълен мрак. Имаше мъгла. Използвахме тези 30 минути за да се лутме напред назад, за да намериме път за излизане, пренасяхме и минавахме нападали големи дървета... а всичко около нас беше подозрително обрасло ...Пътя е бил под носа ни, но така и не го видяхме навреме. Стъмни се като в кучи г*з. Мъглата стана още по - плътна. Заваля. Джовани си счупи палеца на ръката и си усука коляното. Всички бяхме мокри до кости. Събрахме се на една полянка на разбор - обсъждахме къде точно ще полегнеме, за да изчакаме зората. Естествено на немски и аз нищо не разбирах. Решихме дружно, ще спиме в изоставената дърварска каравана, която бяхме засякли преди 5 минути. Поехме натам, но мъглата беше станала толкова гъста, че фара осветяваше само едно голямо бяло петно, виждаше се на 50 см пред предната гума. Отидохме до там и всички оставихме моторите (моя го зарязахме малко преди това, защото му свърши бензина) След като всички фарове загаснаха и в комплект с мъглата се почувствах като в ковчег... а с мойта клаустрофобия това хич не беше приятно. Ама никак никак не беше приятно... Едвам успях да подтисна надигащия се пристъп на паника, като гаврътна 3 големи глътки от портативното шише талянска ракия на Кристиян Настанихме се във фургона, наблъскахме се като сардини в консерва. Всички започнаха са си говорят ... на немски... и им беше весело, Джовани даже пя
Умряхме от студ тази нощ... имах едни докторски ръкавици, които Жоро ми беше дал преди да тръгнеме, ако завали да ги сложа под моите ръкавици. Обаче ми беше толкова студено на краката, че си ги обух И успях да задрямах ... за 15 минути 
Наистина беше голям студ...Сънувах как отиваме в хотела на топло и ни слагат вкусни гозби за ядене...
На сутринта Жоро ни откри по точката от жпс-а, която Валтер му даде по телефона. През това време другите станаха, накладоха огин, а Валтер и литъл Джон отидоха да дирят пътя и да донесат бензин.
Вечерта Жоро се е върнал за да ни търси ... САМ в тъмницата, та и без бензин... луд човек. После едвам се прибрал, след като не успял да ни открие...
Сутринта успях да докопам целофна, с който се завиваха двама австриийци през нощта, та успях и аз да подремна малко. Доста се стоплих с това несериозно парче целофан Дасененадяваш...
Жоро, за да не стои "без работа" отиде да търси как да се върнеме обратно на трака, за да избегнеме 40 км каране по асфалт до Котел. Е, разбира се намери една весела пътечка, където също падна голямо бутане Оставаха 20 км, отново весели пътечки.
Не спря и да вали.
Ето и част от тях:
Жоро се чуди кво да прави докато ни чака всичките да се източиме
Последваха малко пътища, и после пак весели пътеки с много паднали дървета, камъни на изкачване, камъни на спускане и други такива красоти ... А именно тези дървета са много подли, особено ако са мокри и под ъгъл. Научих се да ги боря тактично, и ги предскачах с пружиниране на окачването Единия път обаче не успях и така атрактивно се хвърлих, че чак и аплодисменти получих ))
... а през това време останалата част от групата ни чакаше с ТОВА:
Охх котьооо дет се вика...
Героите са уморени и гладни като вълци. Разбира се освен ракията на Кристиян нямахме нищо друго за ядене или пиене. Събирахме дъждовна вода от капчука на караваната... Не бяхме обядвали, а единственото ядене педишния ден беше закуската, която аз естественно пропуснах...
... никога не бях яла по-вкусен сандвич!
Винаги съм се чудела защо аджеба когато аз карам с някоя група, разни неща започват да се случват за пръв път - или нечий мотор (предимно моя) ще се счупи на некой връх, или ще се дърпаме с въжета сумати км, или ще се изгубиме... е, този път величината на приключението надмина очакваната ... явно ми е писано да ми се случват се такива весели работи
Край на част 1. Очаквайте продължението
... но пък имаше 1 бр. по-запомнящо се преживяване Та наличните снимки не мога да коментирам, по-добрите коментари може да направи Жоро, а и него в това си го бива (освен в ендурото и тези три неща ) Има и малко клипове, снимани любезно от един предвидлив австриец с хелмет камера, но все още не са качени. Плана беше да се тръгне от Стара Загора, преспиване в Котел и гааз към моето, където да нощуваме 2 дни, после обратно по същия път към Котел и Стара Загора, където трябваше да покараме из екстримите "ала Крейзи Джоб" и най-вече "ала Крейзи Жоро"
Имаше малка промяна в така добре планирания поход обаче ... В петък на 5.10.2007 г. на летище София по въздух пристигнаха 20 бр. австрийски и германски ендуристи, дошли до милата ни родина за да покарат свободно, докато все още може. Заедно с тях по суша пристигна и "шефа", или с други думи организатора на тези карания и предцедател на австрийския ендуро клуб DesertDream - Валтер. В компанията на 20 бр. ендуро мотори, предимно Хускварни
Е, имаше и малко КТМ-и Задружно се отправиха да пренощуват във Банско, където по него време беше Жоро, който се суетше покрай балканския шампионат в Самоков. В събота, след като се насладих на доволна доза зяпане на нашите състезатели по ендуро трасето, моя милост се присъедини към цветната компания и заедно с Жоро поехме към Стара Загора, от където на другия ден трябваше да тръгнеме към Котел по доста живописен маршрут и лееекинко изморителен маршрут ... е стигнахме... ПОЧТИ до Котел Това австрийците са много стриктно и последователно племе, да знаете. След като са казали "закуска в 8.30" значи именно, че закуската ще е в 8 часа и 30 минути. Като са казали - тръгване в 9 часа, значи - 9 часа. Не ги интересува кой колко пил и ял вечерта, ич не им дреме, че сутрин ти се спи- стават, приготвят се и в 9.00 се тръгва! Няма 6- 5
Добре, че ме предупредиха овреме, та поне този ден успях да се приготвя навреме и не ми се налагаше да вдигам оборотите още преди да съм запалила мотора Част 1 - ПОЧТИ ДО КОТЕЛ
Малко по малко се събираме и се редиме на опашка за бензин
Такива опашки не бях виждала и по време на кризата за горива После се завряхме в една пътечка и това е пърата спирка за събиране и разделяне на 2-те групи. Към нас се присъединиха Ламята и Стиви Уондър от клуба. Прякора на Стиви идва от преди време, когато взел една бетонна стена за небето
25 ендуриста, каращи в една група си е начинание почти невъзможно трябва да знаете. То за чопъристи си е зор, та какво говориме за 25 кални човеци в индианска нишка из старопланинските весели пътечки... Разделихме се на 2 групи. По-опитните се водеха от Жоро, а останалите водеше Валтер.
Малко ни попяха...
Толкова голяма група не бях виждала ...
Последваха известно количество скоростни черни пътища- 50-тина километра, като подминахме и малко български родни забележителности - или с други думи циганската махала. Събирахме се за зареждане, следваше малко асфалт и се хакнахме по пътеките.На едно място имаше лекинко кално качване, където моя приятел от Италия - Джовани, се беше завъртял напреки... върнах се за засилка и директно се хакнах в дупката, която беше изкопал докато е тръгвал. Излетях право в храстите. Последва геройска и епична борба за да изкарам мотора, която продължи бая време, а вече всички се бяха омели ... Стиви след като видял, че ме няма на следващата спирка, се юрнал наобратно... а аз се носех напред като парцал нагоре по камънака. Изцедих си силите там, доста трудно беше.
До края се по пътеки се вряхме. До него ден по-труден и дълъг маршрут не бах карала. Отделните елементи, взети по един не са нищо особено но като сложиме дъжда, калта и умората, тапите, напредващото време и късия ден ... е тогава става весело.
От време на време излизахме по разни била, но не можеш да видиш нищо на 2 метра от носа си заради мъглите. Навигацията беше трудна...
По време на тези снимки не съм присъствала, но минавахме по един и същи маршрут.
Имаше доста тежко изкачване с големи камъни. Там моторите се носеха. Също и големи паднали дървета. И там моторите се носеха. Въобшще голямо носене падна. Последен караше малкия Джон - или тъй нарОчения Арнолд Шварценегер със скромния ръст от 2 метра... е колко мотори изнесе тоя човек не е истина. Имах чувството, че в джоба си е скрил атомна електроцентрала, та имаше толкова енергия...
Поредния паднал КТМ-ски пачи крак
Нашето приключение обаче тепърва предстоеше. Стигнахме до място, където не се виждаше нито път, нито пътека. Валтер тръгна да търси трака, но се спусна в едно дере и не успя да излезе. Следователно се спуснахме всички на място, което нямаше шанс да се качиме обратно, беше ужасно стръмно и каменисто, едвам го спуснахме ... излязохме на изоставен дърварски път, но трака ни не беше там. Оставаха ни 30 минути до пълен мрак. Имаше мъгла. Използвахме тези 30 минути за да се лутме напред назад, за да намериме път за излизане, пренасяхме и минавахме нападали големи дървета... а всичко около нас беше подозрително обрасло ...Пътя е бил под носа ни, но така и не го видяхме навреме. Стъмни се като в кучи г*з. Мъглата стана още по - плътна. Заваля. Джовани си счупи палеца на ръката и си усука коляното. Всички бяхме мокри до кости. Събрахме се на една полянка на разбор - обсъждахме къде точно ще полегнеме, за да изчакаме зората. Естествено на немски и аз нищо не разбирах. Решихме дружно, ще спиме в изоставената дърварска каравана, която бяхме засякли преди 5 минути. Поехме натам, но мъглата беше станала толкова гъста, че фара осветяваше само едно голямо бяло петно, виждаше се на 50 см пред предната гума. Отидохме до там и всички оставихме моторите (моя го зарязахме малко преди това, защото му свърши бензина) След като всички фарове загаснаха и в комплект с мъглата се почувствах като в ковчег... а с мойта клаустрофобия това хич не беше приятно. Ама никак никак не беше приятно... Едвам успях да подтисна надигащия се пристъп на паника, като гаврътна 3 големи глътки от портативното шише талянска ракия на Кристиян
Настанихме се във фургона, наблъскахме се като сардини в консерва. Всички започнаха са си говорят ... на немски... и им беше весело, Джовани даже пя Умряхме от студ тази нощ... имах едни докторски ръкавици, които Жоро ми беше дал преди да тръгнеме, ако завали да ги сложа под моите ръкавици. Обаче ми беше толкова студено на краката, че си ги обух
И успях да задрямах ... за 15 минути Наистина беше голям студ...Сънувах как отиваме в хотела на топло и ни слагат вкусни гозби за ядене... На сутринта Жоро ни откри по точката от жпс-а, която Валтер му даде по телефона. През това време другите станаха, накладоха огин, а Валтер и литъл Джон отидоха да дирят пътя и да донесат бензин.
Вечерта Жоро се е върнал за да ни търси ... САМ в тъмницата, та и без бензин... луд човек. После едвам се прибрал, след като не успял да ни открие...
Сутринта успях да докопам целофна, с който се завиваха двама австриийци през нощта, та успях и аз да подремна малко. Доста се стоплих с това несериозно парче целофан
Дасененадяваш...Жоро, за да не стои "без работа" отиде да търси как да се върнеме обратно на трака, за да избегнеме 40 км каране по асфалт до Котел. Е, разбира се намери една весела пътечка, където също падна голямо бутане
Оставаха 20 км, отново весели пътечки. Не спря и да вали.
Ето и част от тях:
Жоро се чуди кво да прави докато ни чака всичките да се източиме
Последваха малко пътища, и после пак весели пътеки с много паднали дървета, камъни на изкачване, камъни на спускане и други такива красоти ... А именно тези дървета са много подли, особено ако са мокри и под ъгъл. Научих се да ги боря тактично, и ги предскачах с пружиниране на окачването
Единия път обаче не успях и така атрактивно се хвърлих, че чак и аплодисменти получих ))... а през това време останалата част от групата ни чакаше с ТОВА:
Охх котьооо дет се вика...
Героите са уморени и гладни като вълци. Разбира се освен ракията на Кристиян нямахме нищо друго за ядене или пиене. Събирахме дъждовна вода от капчука на караваната... Не бяхме обядвали, а единственото ядене педишния ден беше закуската, която аз естественно пропуснах...
... никога не бях яла по-вкусен сандвич!
Винаги съм се чудела защо аджеба когато аз карам с някоя група, разни неща започват да се случват за пръв път - или нечий мотор (предимно моя) ще се счупи на некой връх, или ще се дърпаме с въжета сумати км, или ще се изгубиме... е, този път величината на приключението надмина очакваната ... явно ми е писано да ми се случват се такива весели работи
Край на част 1. Очаквайте продължението
Домъкнах групата на стрелите до хотела в Котел и с облекчение си поръчах бира, макар че бях мокър до кости, когато Ото, който уж отговаряше за последния човек ми заяви, че две стрели са се загубили някъде по пътя. Не, това вече си беше наказание от всевишния. Дори не се преоблякох, а тръгнах веднага обратно да ги търся, прехвърляйки си ум всичките си прегрешения от последните 24 часа, заради които явно бях така наказан. Двамата загубени открих на около 12 км от хотела и веднага тръгнахме да се прибираме, че започна сериозно да се мръква. Докарах и тях до хотела, но все ме човъркаше мисълта, че групата на ракетите още я няма. Налегнах си бирата и след като я изпих, вече бях решил да тръгна да търся и групата на Валтер, която в този дъжд, мъгла и тъмнина беше абсурдно да намери тесните пътечки на трака до хотела. Върнах се около 20 км назад, като през цялото време теглих яки майни на всички и всичко. Нямаше и помен от групата. Точно тогава, в най-гъстата гора ми свърши бензина и мотора ми угасна. Нямам клаустрофобия, но в този момент, дори и на мен ми стана страшно да си призная. Сам на п... си майна, без бензин, само по джърси, мокър до кости, тракащ със зъби от студ. Със страх пипнах кранчето на бензина, да не би случайно да съм го забравил на резева. Само това оставаше. 
Следваха болници, гипс, вар, цимент и направо на самолета за Виена.
На въпроса защо не сме заредили овреме ми отговориха: "Ми то в Австрия има бензиностанции на всеки 20 км, а ако са на разтояние повече от 50 км си има указателни табели" Е, припомних им, че не сме в Австрия 
(пак една от най-"стандартните" повреди) Добре поне, че не се случи някаде насред балкана 
Коментар