Tweet
Kрая на август е и още живеем в Монреал. Имам десетина дни да попътувам, нищо, че е края на лятото. Дори е по-добре, защото ще е по-тихо там, където отивам. Жена ми е спокойна с идеята да прекарам част от отпуската си по такъв начин. Вече имахме типичната семейна почивка в Куба същото лято и в този етап от живота ни жена ми не обича този тип пътувания, за разлика от по-късно, но аз това го отдавам на мотора 
Знам коя част на континента искам да видя, но както винаги - план нямам. Ще пътувам по хубави пътища, въпреки, че няма да са от най-главните. Целта е да разгледам така наречените Maritimes провинции на Канада, който са на самия Атлантически океан (оцветени в червено по-долу).
Този път съм се зарекъл, че наистина ще разглеждам, няма да си гледам часовника постоянно и няма да позволя елемента 'време' да ме стресира. Колкото видя, толкова! Където ме заварва залеза, там!
Ден първи: Както винаги, първия ден целта ми е да се отдалеча от всичко познато. Понеже тръгвам по обяд, това включва магистрала, по-високи скорости, и никакви снимки. Ето това е деня. Друго няма освен типичните, безинтересни един-ме-засече, друг-се-... Спя на къмпинг, който намирам лесно около Rimouski.
623 км за ден първи.
Ден втори: Ставам, оправям се и тръгвам. Точно на портите на къмпинга започва да ми мирише на море - ъъъ?!?! Океанът е поне на 500км от тук... Толкова е наситена миризмата, че единственото което ми е в главата е как не си спомням нищо такова от снощи. Виждам реката St. Lawrence която е от другата страна на пътя и е вече толкова широка, че не виждам отсрещния бряг. На брега има някакви рибарски съоръжения (простете невежеството) и следи от активна геология.
Карам бавно и минавам през приказни селища. Из тях няма почти никой. За пореден път се убеждавам колко ненаселена е Канада, въпреки че 70% от населението на цялата държава живее по устието на тази река. В едно селце трябва да спра защото искам да снимам нещо необичайно за мен. Крайния отлив тук ми показва странен пейзаж. Това е което си мисля сега. Няколко дни след това ще разбера, че това още нищо не е...
Карам по път който има нещо като море от едната страна, но аз знам, че това все още е реката.
Океанът ще го видя утре за пръв път.
По тъмно стигам до парк Gaspe и решавам да прекарам нощта тук. Някъде наоколо има интересни скали, които не искам да изпускам и ще разгледам добре по светло утре.
450 км за ден втори.
Ден трети: Днес ще видя Атлантическия океан. Скалите на Gaspe са типичното туристическо място, но този път няма да пропускам и ще ги разгледам и снимам.
По едно време спирам да почина на едно от ония места за пикник с голям паркинг и тоалетна. Пуша. Никакви хора около колите. Всички спират, слизат и изчезват в гората, а другите излизат от гората, качват се по колите и изчезват!?! Хм...
Взимам си фотоапарата и отивам да видя какво става. Две-три минути по една пътечка и го виждам. Много съм на високо и Го гледам от високо. Не знам какво очаквах, но съм развълнуван.
Следващата почивка беше на скалите на Gaspe. Викат им така, въпреки, че Gaspe е далеч, а Perce е името на селището. Няма значение.
Струваше си. Продължавам с усмивка. Времето постоянно се сменя - три сезона по няколко пъти в един ден. Късния следобяд почивам все по-често. Не ми пука особено, дори се мотам нарочно и се наслаждавам на свободата си и липсата на какъвто и да било график.
Вече съм в провинцията New Brunswick. Единствената двуезична провинция в Канада, който каквото и да казва. В Квебек всичко е само на френски. В останалите провинции и територии всичко писмено (и пътни знаци) е и на двата езика, но се говори само английски. Само в New Brunswick всичко е написано и на двата езика и всички, с които имам контакти говорят и двата езика. Залеза наближава и навсякъде ме предупреждават за лосове по пътищата. Тези 2-тонни животни са причина No.1 за смъртни случаи по пътищата в района. Хората са сериозни - всеки, който разбира, че не съм от тук ми повтаря за опасността. Количеството предупредителни знаци е параноично, но друго не могат да направят хората. Разстоянията са огромни и ограничителни мрежи там никога няма да има. Лосове не видях, но бях много внимателен особено по тъмно. Влизам в Miramichi и търся къмпинг. Градът е грозен. Много депресиращо място. Целия град се разпада все едно е банкрутирал преди 30 години. И не е като в третия свят, а е пълно със знаци показващи, че едно време тук е живяло процъфтяващо общество с големи амбиции. Хората, разбира се, са много приветливи и отзивчиви. На един пътен възел след един мост обърквам пътя и се забивам в гето на гетото. Спирам на една бензиностанция и питам. Хората ще се избият да ми помагат и обясняват. Много им благодаря и продължавам. Веднага след изхода на града има къмпинг. Паля огън в "обособеното за целта място", но не се пали. Всичко е много мокро, а аз съм изморен и нямам търпение. Източвам малко бензин и огъня се пали от раз, заедно с миглите и веждите ми.
Много по-късно си лягам да спя. Малко пиян.
572 км за ден трети.
Ден четвърти: Имам малко спомени от сутринта. Имам отделни кадри от пътя в главата си, но нямат съществено значение.
Знам, че днес ще мина по един от най-големите мостове в света. За тоя мост бях гледал по Discovery Channel и имаше доста интересни неща. Напредвам на юг и се радвам на младостта си и хубавото време. Забелязвам, че бензина ми е на свършване, но не виждам нито селища, нито табели за бензиностанции доста дълго време. Вече в дълбока резерва, виждам отбивка и решевам да тръгна по нея, където и да отива. Ако имаше неселено място скоро, вече щях да съм видял най-малкото табели за него. След 1-2 км виждам фермерска къща на един завой и спирам. Слизам и се разопаковам. Двора е пълен с ATV-та и други моторизирани машини. Знам, че тук има бензин, дори наоколо да няма бензиностанция. Тропам на вратата. Мъж на моята възраст отваря и пита 'какво става' дружелюбно. Една от ония срещи, в които веднага имаш чуството, че познаваш човека от години и сте приятели. Обяснявам и той с усмивка ми показва накъде да тръгна за магазин с бензиностанция. Било 2-3 км. Тоя пич не е фермер - беше много метросексуален, дори странен за това място. Много важно. След малко съм на бензиностанцията, зареждам и пия кафе. Пуша и се разхождам из местността. Снимам трактор, който с нещо ми напомня за България.
След малко ми се струва, че виждам нещо на хоризонта, но не съм сигурен какво. Виждам нещо, което се простира над цялата видима част от водата и точно това беше невероятното. Имаше нещо над водата и беше ОГРОМНО.
Разпознавайки моста, хвърлям кафето и се мятам на мотора. Искам да стигна до него по най-бързия начин, а в същото време искам да е бавно и да се наслаждавам на момента. Стигам до моста и паркирам на типичния паркинг + магазини за сувенири + информационен център + не-знам-си-още-к'во. Паркирам, защото знам, че тук ще прекарам доста време снимайки и трябва да се поразхвърлям.
Този мост e около 17 км и свързва New Brunswick с островната провинция Prince Edward Island (PEI). Населението е около 160 000 статистически. Заради петролната треска в провинцията Alberta, в момента населението е под 70 000 души. Никакви перспективи за млади хора тук. Ако искаш да останеш да живееш тук избираш между нископлатено рибарство или нископлатена работа в търговски обект. И казвайки търговски обект имам предвид бензиностанция или кафене. На един плакат проповядващ туризъм в района имаше снимка на министъра на туризма - беше момче на 21-22 години.
След около 30 мин. снимане се връщам до мотора си. Питам за такса за моста. Нямало. Имало такса на излизане?!?
До моя мотор има паркирало BMW F 650 GS Dakar. Вече от няколко месеца ми е пределно ясно, че ми трябва нещо такова за моя тип пътувания, но още преценявам малките детайли - кой модел, двигател, години и т.н. Разговаряме се на тая тема. Пича е 22-годишен студент. Живее във ферма около Quebec City с родителите си. Франсоа е франкофон. Баща му изкарва повече пари от чистене на снега зимата, отколкото от фермерство лятото. Той помага на баща си зимата, пролетите баща му му хвърля 10 бона и Франсоа прекарва летата пътувайки. Миналото лято е обиколил цяла Северна Америка и до Аляска на DR 650 с оригинална седалка.
Решаваме да покараме заедно защото и двамата сме без планове и с подобни намерения относно посока и т.н. Минаваме моста бавно и аз се кефя като малко дете. Гледал съм толкова много филми за него. Спомням си как са решили проблема с ледовете зимата блъскащи колоните на моста. Взели идеята от ледоразбивачите, които подхождат към ледовете като се катерят по тях докато тежестта е достатъчна да разчупи леда. При моста е наопаки: колоните са напречно скосени на нивото на повърхността на водата (виж снимките горе) и ледът се разчупва катерейки се по колоните. След моста хапваме и имаме различни идеи за пътя. И двамата сме на север, но искаме да видим различни неща. Разделяме се, знаейки, че някъде по острова ще се засечем пак. Минавам по малки пътища по брега и снимам ей такива неща:
Спирам на едно кафе и снимам рибарите. Сетих се за Forrest Gump.
Тук изкупуваха рибата:
Тази барака е "Старото Училище":
На северния нос на острова се засичаме пак с Франсоа и оглеждаме и снимаме.
Тук има десетки вятърни генератори и не виждам два еднакви - някакво тестово поле ще да е.
Скоро ще е тъмно и решаваме да тръгнем да търсим място за опъване на палатки. Той кара отпред, аз го следвам. По едно време Франсоа, както си кара - без никакво намаляне на скоростта или колебание - свива рязко вдясно и влиза в двора на някакви хора с мръсна газ сякаш го е тренирал с дни. Самотната къща е между пътя и гъста гора. Аз го следвам, но много предпазливо, 'щото очаквам негативна реакция от който и да живее там. Настилката в двора е чакъл и Франсоа прави "аварийно" спиране с блокиране и влачене на задното колело. Прахоляк се вдига, осветлението на входа се включва и жена и мъж на средна възраст изкачат на пожар. Виждат ни и се успокояват, а аз се чудя какво ли са очаквали и защо беше нужно цялото това нещо на толкова спокойно място?!? Питаме ги за място за къмпинг и те ни показват нещо като пътечка през гората, която започва до къщата им и излиза на плаж на океана. Казват ни, че е тяхна собственост и нямат нищо против да си отворим палатките на плажа. Уверяват ни, че често се ползва от такива като нас и никой няма да ни притеснява. Използвам спирането за да направя телефонен разговор със сина си, който започва училище на следващия ден. То е предучилищна, но е в сградата на училището и за сина ми е голяма работа. Пожелавам му всичко, което се пожелава в такива моменти и му вдъхвам кураж, въпреки, че той самия изгаря от нетърпение. Безкрайни благодарности на домакините и тръгваме през гората по тесен и черен, но добре утъпкан път. След около 200 метра се озоваваме на един от най-прекрасните и непокътнати плажове, които съм виждал някога. Пълната луна, отраженията във водата, скалите наоколо, черната гора и безлюдната пясъчна ивица създаваха уникална атмосфера. Този плаж е едно от малкото места, за които съм се заричал, че трябва да се върна. Някакси не мога да определя място на което съм отишъл с друг мъж като романтично, но мястото беше невероятно. Оправяме палтаките бързо и палим огън. На Франсоа палатката е нещо, което не съм виждал преди и дори не знам дали може да се нарече палатка. Това е кофчег от плат и не побира нищо друго освен спалния му чувал и него. Разказваме си истории докато се храним около огъня. Пича е ходил със същата палатка до Аляска. Тогава е носил и спрей за мечки, който държал при себе си нощем. Една нощ се събужда от звука на тежко дишане от другата страна на покрива на палатката си (на около 25 см. от лицето му!!!) и се паникьосва. Решава да дръпне ципа и да използва спрея на първото нещо, което види. В паниката си обаче, пръска със спрея преди да е отворил ципа на палатката си.
Със затворени очи и спряно дишане момчето спринтира в близката гора, блъскайки се в храсти, дървета и камъни. След около час е в състояние на нормално дишане и може да вижда. Връща се до палатката си и намира стадо лосове. Такива работи...
Говорим и за планове за следващия ден. Аз искам да поразгледам и останалата част на острова, но и двамата сме на мнение, че трябва да се махнем от острова утре.
521 км за ден четвърти.
Знам коя част на континента искам да видя, но както винаги - план нямам. Ще пътувам по хубави пътища, въпреки, че няма да са от най-главните. Целта е да разгледам така наречените Maritimes провинции на Канада, който са на самия Атлантически океан (оцветени в червено по-долу).
Този път съм се зарекъл, че наистина ще разглеждам, няма да си гледам часовника постоянно и няма да позволя елемента 'време' да ме стресира. Колкото видя, толкова! Където ме заварва залеза, там!
Ден първи: Както винаги, първия ден целта ми е да се отдалеча от всичко познато. Понеже тръгвам по обяд, това включва магистрала, по-високи скорости, и никакви снимки. Ето това е деня. Друго няма освен типичните, безинтересни един-ме-засече, друг-се-... Спя на къмпинг, който намирам лесно около Rimouski.
623 км за ден първи.
Ден втори: Ставам, оправям се и тръгвам. Точно на портите на къмпинга започва да ми мирише на море - ъъъ?!?! Океанът е поне на 500км от тук... Толкова е наситена миризмата, че единственото което ми е в главата е как не си спомням нищо такова от снощи. Виждам реката St. Lawrence която е от другата страна на пътя и е вече толкова широка, че не виждам отсрещния бряг. На брега има някакви рибарски съоръжения (простете невежеството) и следи от активна геология.
Карам бавно и минавам през приказни селища. Из тях няма почти никой. За пореден път се убеждавам колко ненаселена е Канада, въпреки че 70% от населението на цялата държава живее по устието на тази река. В едно селце трябва да спра защото искам да снимам нещо необичайно за мен. Крайния отлив тук ми показва странен пейзаж. Това е което си мисля сега. Няколко дни след това ще разбера, че това още нищо не е...
Карам по път който има нещо като море от едната страна, но аз знам, че това все още е реката.
Океанът ще го видя утре за пръв път.
По тъмно стигам до парк Gaspe и решавам да прекарам нощта тук. Някъде наоколо има интересни скали, които не искам да изпускам и ще разгледам добре по светло утре.
450 км за ден втори.
Ден трети: Днес ще видя Атлантическия океан. Скалите на Gaspe са типичното туристическо място, но този път няма да пропускам и ще ги разгледам и снимам.
По едно време спирам да почина на едно от ония места за пикник с голям паркинг и тоалетна. Пуша. Никакви хора около колите. Всички спират, слизат и изчезват в гората, а другите излизат от гората, качват се по колите и изчезват!?! Хм...
Взимам си фотоапарата и отивам да видя какво става. Две-три минути по една пътечка и го виждам. Много съм на високо и Го гледам от високо. Не знам какво очаквах, но съм развълнуван.
Следващата почивка беше на скалите на Gaspe. Викат им така, въпреки, че Gaspe е далеч, а Perce е името на селището. Няма значение.
Струваше си. Продължавам с усмивка. Времето постоянно се сменя - три сезона по няколко пъти в един ден. Късния следобяд почивам все по-често. Не ми пука особено, дори се мотам нарочно и се наслаждавам на свободата си и липсата на какъвто и да било график.
Вече съм в провинцията New Brunswick. Единствената двуезична провинция в Канада, който каквото и да казва. В Квебек всичко е само на френски. В останалите провинции и територии всичко писмено (и пътни знаци) е и на двата езика, но се говори само английски. Само в New Brunswick всичко е написано и на двата езика и всички, с които имам контакти говорят и двата езика. Залеза наближава и навсякъде ме предупреждават за лосове по пътищата. Тези 2-тонни животни са причина No.1 за смъртни случаи по пътищата в района. Хората са сериозни - всеки, който разбира, че не съм от тук ми повтаря за опасността. Количеството предупредителни знаци е параноично, но друго не могат да направят хората. Разстоянията са огромни и ограничителни мрежи там никога няма да има. Лосове не видях, но бях много внимателен особено по тъмно. Влизам в Miramichi и търся къмпинг. Градът е грозен. Много депресиращо място. Целия град се разпада все едно е банкрутирал преди 30 години. И не е като в третия свят, а е пълно със знаци показващи, че едно време тук е живяло процъфтяващо общество с големи амбиции. Хората, разбира се, са много приветливи и отзивчиви. На един пътен възел след един мост обърквам пътя и се забивам в гето на гетото. Спирам на една бензиностанция и питам. Хората ще се избият да ми помагат и обясняват. Много им благодаря и продължавам. Веднага след изхода на града има къмпинг. Паля огън в "обособеното за целта място", но не се пали. Всичко е много мокро, а аз съм изморен и нямам търпение. Източвам малко бензин и огъня се пали от раз, заедно с миглите и веждите ми.
Много по-късно си лягам да спя. Малко пиян.
572 км за ден трети.
Ден четвърти: Имам малко спомени от сутринта. Имам отделни кадри от пътя в главата си, но нямат съществено значение.
Знам, че днес ще мина по един от най-големите мостове в света. За тоя мост бях гледал по Discovery Channel и имаше доста интересни неща. Напредвам на юг и се радвам на младостта си и хубавото време. Забелязвам, че бензина ми е на свършване, но не виждам нито селища, нито табели за бензиностанции доста дълго време. Вече в дълбока резерва, виждам отбивка и решевам да тръгна по нея, където и да отива. Ако имаше неселено място скоро, вече щях да съм видял най-малкото табели за него. След 1-2 км виждам фермерска къща на един завой и спирам. Слизам и се разопаковам. Двора е пълен с ATV-та и други моторизирани машини. Знам, че тук има бензин, дори наоколо да няма бензиностанция. Тропам на вратата. Мъж на моята възраст отваря и пита 'какво става' дружелюбно. Една от ония срещи, в които веднага имаш чуството, че познаваш човека от години и сте приятели. Обяснявам и той с усмивка ми показва накъде да тръгна за магазин с бензиностанция. Било 2-3 км. Тоя пич не е фермер - беше много метросексуален, дори странен за това място. Много важно. След малко съм на бензиностанцията, зареждам и пия кафе. Пуша и се разхождам из местността. Снимам трактор, който с нещо ми напомня за България.
След малко ми се струва, че виждам нещо на хоризонта, но не съм сигурен какво. Виждам нещо, което се простира над цялата видима част от водата и точно това беше невероятното. Имаше нещо над водата и беше ОГРОМНО.
Разпознавайки моста, хвърлям кафето и се мятам на мотора. Искам да стигна до него по най-бързия начин, а в същото време искам да е бавно и да се наслаждавам на момента. Стигам до моста и паркирам на типичния паркинг + магазини за сувенири + информационен център + не-знам-си-още-к'во. Паркирам, защото знам, че тук ще прекарам доста време снимайки и трябва да се поразхвърлям.
Този мост e около 17 км и свързва New Brunswick с островната провинция Prince Edward Island (PEI). Населението е около 160 000 статистически. Заради петролната треска в провинцията Alberta, в момента населението е под 70 000 души. Никакви перспективи за млади хора тук. Ако искаш да останеш да живееш тук избираш между нископлатено рибарство или нископлатена работа в търговски обект. И казвайки търговски обект имам предвид бензиностанция или кафене. На един плакат проповядващ туризъм в района имаше снимка на министъра на туризма - беше момче на 21-22 години.
След около 30 мин. снимане се връщам до мотора си. Питам за такса за моста. Нямало. Имало такса на излизане?!?
До моя мотор има паркирало BMW F 650 GS Dakar. Вече от няколко месеца ми е пределно ясно, че ми трябва нещо такова за моя тип пътувания, но още преценявам малките детайли - кой модел, двигател, години и т.н. Разговаряме се на тая тема. Пича е 22-годишен студент. Живее във ферма около Quebec City с родителите си. Франсоа е франкофон. Баща му изкарва повече пари от чистене на снега зимата, отколкото от фермерство лятото. Той помага на баща си зимата, пролетите баща му му хвърля 10 бона и Франсоа прекарва летата пътувайки. Миналото лято е обиколил цяла Северна Америка и до Аляска на DR 650 с оригинална седалка.
Решаваме да покараме заедно защото и двамата сме без планове и с подобни намерения относно посока и т.н. Минаваме моста бавно и аз се кефя като малко дете. Гледал съм толкова много филми за него. Спомням си как са решили проблема с ледовете зимата блъскащи колоните на моста. Взели идеята от ледоразбивачите, които подхождат към ледовете като се катерят по тях докато тежестта е достатъчна да разчупи леда. При моста е наопаки: колоните са напречно скосени на нивото на повърхността на водата (виж снимките горе) и ледът се разчупва катерейки се по колоните. След моста хапваме и имаме различни идеи за пътя. И двамата сме на север, но искаме да видим различни неща. Разделяме се, знаейки, че някъде по острова ще се засечем пак. Минавам по малки пътища по брега и снимам ей такива неща:
Спирам на едно кафе и снимам рибарите. Сетих се за Forrest Gump.
Тук изкупуваха рибата:
Тази барака е "Старото Училище":
На северния нос на острова се засичаме пак с Франсоа и оглеждаме и снимаме.
Тук има десетки вятърни генератори и не виждам два еднакви - някакво тестово поле ще да е.
Скоро ще е тъмно и решаваме да тръгнем да търсим място за опъване на палатки. Той кара отпред, аз го следвам. По едно време Франсоа, както си кара - без никакво намаляне на скоростта или колебание - свива рязко вдясно и влиза в двора на някакви хора с мръсна газ сякаш го е тренирал с дни. Самотната къща е между пътя и гъста гора. Аз го следвам, но много предпазливо, 'щото очаквам негативна реакция от който и да живее там. Настилката в двора е чакъл и Франсоа прави "аварийно" спиране с блокиране и влачене на задното колело. Прахоляк се вдига, осветлението на входа се включва и жена и мъж на средна възраст изкачат на пожар. Виждат ни и се успокояват, а аз се чудя какво ли са очаквали и защо беше нужно цялото това нещо на толкова спокойно място?!? Питаме ги за място за къмпинг и те ни показват нещо като пътечка през гората, която започва до къщата им и излиза на плаж на океана. Казват ни, че е тяхна собственост и нямат нищо против да си отворим палатките на плажа. Уверяват ни, че често се ползва от такива като нас и никой няма да ни притеснява. Използвам спирането за да направя телефонен разговор със сина си, който започва училище на следващия ден. То е предучилищна, но е в сградата на училището и за сина ми е голяма работа. Пожелавам му всичко, което се пожелава в такива моменти и му вдъхвам кураж, въпреки, че той самия изгаря от нетърпение. Безкрайни благодарности на домакините и тръгваме през гората по тесен и черен, но добре утъпкан път. След около 200 метра се озоваваме на един от най-прекрасните и непокътнати плажове, които съм виждал някога. Пълната луна, отраженията във водата, скалите наоколо, черната гора и безлюдната пясъчна ивица създаваха уникална атмосфера. Този плаж е едно от малкото места, за които съм се заричал, че трябва да се върна. Някакси не мога да определя място на което съм отишъл с друг мъж като романтично, но мястото беше невероятно. Оправяме палтаките бързо и палим огън. На Франсоа палатката е нещо, което не съм виждал преди и дори не знам дали може да се нарече палатка. Това е кофчег от плат и не побира нищо друго освен спалния му чувал и него. Разказваме си истории докато се храним около огъня. Пича е ходил със същата палатка до Аляска. Тогава е носил и спрей за мечки, който държал при себе си нощем. Една нощ се събужда от звука на тежко дишане от другата страна на покрива на палатката си (на около 25 см. от лицето му!!!) и се паникьосва. Решава да дръпне ципа и да използва спрея на първото нещо, което види. В паниката си обаче, пръска със спрея преди да е отворил ципа на палатката си.
Със затворени очи и спряно дишане момчето спринтира в близката гора, блъскайки се в храсти, дървета и камъни. След около час е в състояние на нормално дишане и може да вижда. Връща се до палатката си и намира стадо лосове. Такива работи...Говорим и за планове за следващия ден. Аз искам да поразгледам и останалата част на острова, но и двамата сме на мнение, че трябва да се махнем от острова утре.
521 км за ден четвърти.
"
Не си ли мечтаеш сега подобен маршрут да го изпраскаш с Бавареца?
Коментар