Tweet
В един предишен живот, в един друг свят, адресът ми завършваше на "... Монреал, Канада".
Съпругата ми със сина ни току-що бяха заминали за България и беше време за моето хоби. С няколко познати от района на Мичиган се бяхме уговорили да видим колко далеч можем да стигнем на север в Квебек (източната страна на Hudson Bay). Не, не е така... Ние знаехме с точност колко на север можехме да стигнем. Искахме да видим къде свършва асфалта. Всички бяхме със шосейни мотори.
Предисторията е важна: На около 1000км северно от Монреал има едно малко градче Matagami. Там е краят на обществените пътища в северна посока. От Matagami на север започва един частен път, така извeстния с отдалечеността си и нищото по него "James Bay Road",
който е собственост на една ел. компания "Hydro Quebec" ("ЧЕЗ"). Пътят е около 630км и стига до Radisson - ведомствено градче от 300 души, повечето служители на "Hydro Quebec", живеещи в близост до (и работещи на) няколко чудовищни язовирни стени. James Bay Road е асфалт и по него няма нищо, абсолютно нищо цивилизовано, освен една бензиностанция, горе-долу по средата. Никакви села, никакви вилни/сезонни селища. По пътя има табели и ограничение на скоростта от 100 кm/h, но както казах, това е частен път и тук полиция няма. Мястото е крайно безлюдно. На север от Radisson няма нищо, до което се стига по суша, въпреки че точката е доста по-южна от местата, до които се стига по суша в Аляска. На север има стотици индиански/инуитски села, но до тях се стига по въздух или вода. На запад от Radisson има път около 100km до Chisassimi - индианско селище. Chisassimi е почти на брега на залива James Bay, част от Hudson Bay, което е част от Арктическия океан. Бях чел за условията там в продължение на месец и се чувствах спокоен в готовността си. Знаех какви температури да очаквам, знаех, че на мобилни телефони не можех да разчитам, че пътна помощ там не стигаше. Знаех какви резервни части да си нося (мотора е Honda VFR 750 '91), инструменти и материали за почти всичко възможно. Знаех колко бензин ми трябва и каква средна скорост да поддържам, за да стигна до бензиностанцията. Знаех какво да правя, за да не привличам вниманието на мечки и други диви животни, как да се държа в близост до тях, насекомите можеха да се окажат голям проблем, ако времето беше топло и т.н. Имах спрей за мечки - тук не мога да си намеря такъв, но това нещо е супер - спира дишането и затваря очите на всичко живо на разстояние от 10 метра в дадена посока. Най-ефективното нещо за черни мечки. Прилича на малък пожарогасител и струята, която излиза от това нещо е невероятна. Както и да е.
Подобни уговорки за такива пътувания бяхме правили и преди и както всеки път - все нещо ставаше с някой. И този път беше същото, дори по-зле. Един по един отпадаха от групата - един с нова работа, друг с нова къща, трети с нова жена. В Канада (в Квебек) имахме дълъг уикенд заради празник, но в Щатите нямаха и това още повече усложни нещата. Аз още бях на линия, но вече бях сам. Имах три дни и половина да отида и да се върна, от петък след работа до понеделник вечер. Времето беше достатъчно за 3500 км тотал, но факта, че трябваше да ходя сам малко променяше сериозността на нещата.
Ден 1: Петък си свърших нещата в работата доста бързо и ранния следобед бях готов да тръгвам. Всичко беше готово от четвъртък, освен проверка на гумите и зареждане на бензин. GPS нямах, но имах много добри карти. Цел на пристигане също нямах, просто трябваше да стигна колкото се може повече на север преди да се стъмни. Карах по главни и скучни натоварени пътища, по които бях минавал стотици пъти, особено в началото и не смятах за нужно да снимам. Сега не мисля така, но снимки от ден 1 и 2 нямам. Първият ден завърши, като видях табела за къмпинг малко след залез. Прекарах вечерта на палатка.
480 км за ден първи.
Ден 2: Нормално начало на деня, тръгвам с много добро настроение. Ще карам цял ден, по хубави пътища, в супер време. Днес ще стигна и началото на James Bay Road. Освен посока север, крайна цел за деня пак нямам. Имах една туба за бензин, която щеше да ми трябва за да стигна от Matagami до бензиностанцията, която е по средата на James Bay Road. През деня, докато бях сред цивилизация, си правех експерименти с разхода на гориво и оставях бензина в резервоара да ми свърши окончателно - "валидирах" си изчисленията от преди. Колкото повече отивах на север, толкова повече нещата около мен се променяха. Започна се с нормалните градчета, между градчетата села, между селата вилни зони, самостоятелни ферми, крайпътни ресторанти и търговски комплекси. Всичко започна да изчезва едно по едно. Ранния следобед вече минавах по едно малко село на всеки 50-60 км и тук-там по някоя ловджийска колиба. Тук вече никой не говореше английски, можеше само на френски да се оправиш. Тук-там имаше и отсечки от по 100-150 км на които нямаше нищо.
Около 5 следобед бях в Matagami. Заредих с бензин - вкарах колкото можах и в резервоара и в тубата. Нахраних се и бях готов да тръгвам да търся началото на JBR. Струваше ми се малко хладно за сезона. Другото, което ме човъркаше отвътре беше факта, че е вече около 6, а аз тепърва щях да атакувам тази пустош сам. Вече нямах и много време, но това не ме бъркаше много - имах палатка и можех да спя навсякъде. Колко наивно. Намирам началото на пътя. Голям празен паркинг с КПП. Още не съм спрял и една лелка изкача и ме посреща: "Няма да те пусна тук с този мотор!" Докато си свалям каската си мисля какво ли не - 'Тая да не е от ония с Harley-тата и да мрази всички останали марки - ще ме дискриминират грозно явно... ' Жената спокойно продължава: "С тоя резервоар за никъде не си, няма да стигнеш до бензиностанцията!". Показвам й пълния си резервоар и пълната туба. Тя видимо се успокоява: "Кога ще се върнеш? Трябва да ми дадеш дата и час, но си дай няколко часа буфер - ако не се върнеш до когато си казал - пращаме спасителен екип с хеликоптер." Мисля си, че ми говори глупости, но казвам дата и час и тя пише нещо в една тетрадка. Предупреждава ме за мечки и вълци. Арогантно й казвам, че знам и съм подготвен. Колко наивно. Пожелаваме си приятни неща и аз потеглям - часът е 7:30 вечерта. Тук e моментът, в който всичко се промени драстично.
Пътят започва със завой, след завоя е дълга права изкачваща хълм сред гъста гора. В далечината виждам силуета на голямо животно пресичащо самия път. Движеше се бавно, не ме беше чуло. Наближавайки го, ми заприличва на мечка. Това нещо ме чува и се затичва към дърветата. Вече съм сигурен, че е мечка! Ебаси - след първия завой! Какво ли ме чака... Минавам покрай нея, опитвайки се да не гледам към нея... Завой втори. Излизам от завоя и след него виждам втора мечка, просто да си стой покрай пътя.
Тук трябва да поясня нещо. Всичко което бях чел за мечките там ми казваше, че ги е страх от хора и освен ако не ги изненадаш, те просто бягат от теб. Малко почвах да се съмнявам в това, защото тия тук не бягаха, просто ме оглеждаха минавайки покрай тях. Не знам в кола какво е чувството, но на мотор е гадно. Умрях от страх. За секунди целия трип се промени. Зарекох се да не гледам встрани, а само напред. Никакви палатки, ще спя на бензиностанцията! Минавах километрите мъчително. Беше ми студено, с болки в задника и изтръпнали крака, пушеше ми се... но тия неща бледнееха в сравнение със страха, който ме бе обзел. Имах почти 400 км до мястото, където със сигурност щеше да има друг човек и до там исках да не спирам. Единствения проблем беше, че трябва да спра някъде за да си прехвърля бензина от тубата в резервоара. И това трябваше да е по-късно, когато има място в резервоара, най-вероятно след залез. Мисълта за това ме разплакваше. Не знам дали да очаквам повече движение или по-малко заради празника. Беше абсолютно празен път - никакво движение и двете посоки. Сумрака по залез караше всичко наоколо да прилича на сцена от ония филми за края на света, ядрени зими и последните хора на планетата. Чувствах се незначителен. Трябваше да карам с не по-висока скорост от 140км/h и бензина щеше да ми стигне. Минавайки по един доста дълъг мост неволята ми подсказа, че тук е най-подходящото място за спиране. Спрях по средата на платното, по средата на моста. Каквито и гадове да имаше наоколо, тук не можеха да ме изненадат. Можеха да дойдат само от двата края на моста, което ми даваше предостатъчно време да се метна на мотора и да изчезна. Пресипах бензина и изпуших една цигара. Оглеждах се нервно, но вече имах ухилена физиономия. Беше почти пълен мрак. Тръгвам пак - имам още около 150 км до целта ми, но вече замръзвах. Бях оскъдно екипиран, но това не би трябвало да е проблем, все пак е края на юни! Мислех, че причината за студа е неправилното ми хранене последните няколко дни... не можеше да е толкова студено! Почвах да мисля за алтернативни планове, но не можех да си избия от главата кадрите от първите два завоя. От време на време фаровете ми осветяваха огромни кървави следи по пътя от едри диви животни, неизбежно следвани от труповете им край пътя. Някои от труповете бяха толкова големи (лосове?), че не проумявах как МПС-то ударило това нещо се е измъкнало, тези неща явно се бяха случили преди не повече от 24 часа?!?! (В последствие разбрах, че тук "местните" карат само от най-гигантските пикапи/камиони - снега зимата не се чистеше редовно). След 30 км съм на бензиностанцията... 20 ... 10... 0 ... и нищо, нито табели, нито светлини, само една безкрайна ивица асфалт и аз. Тук започна един спор с другото ми "аз" - "Връщай се, подминал си го!", "Не, още малко и ще го видиш!" Имайки предвид колко неточни са километражите на тези мотори реших да продължа - след може би най-дългите 15км видях табелата. Светлини още не виждах, защото бензиностанцията не беше на самия път. Свих в дясно и след малко видях и светлините. Оказа се, че не е само бензиностанция а цял комплекс от бунгала, хангари с някаква техника и бензиностанция, но хора нямаше никъде освен един чичко на бензиностанцията гледайки телевизия. Свличайки се от мотора отидох в кабината при него: "Абе колко е температурата тук?". Човека превключи няколко канала и каза "Минус три"; "КОЛКО?!?!" - "Минус три!"... ето защо ми е било толкова студено, нищо ми няма на храненето. Беше около 23:30.
Бързо зареждане с бензин (цената беше тройна!), смазване на веригата и отивам да спя. Сега не си спомням колко платих за бунгалото, но знам, че цената беше абсурдна. Бунгалата бяха като казармено помещение с една обща баня и тоалетна. Няма лошо - и това е добре дошло след този филм на ужасите.
870 км за ден втори.
Ден 3: Сутринта ставам и пия кафе. Оглеждам комплекса.
Бензинджията работеше нещо по един хеликоптер, имаше един пикап на колонките.
Забелязах насекомите по предницата на мотора си. Бяха доста за тези температури. Какво ли щеше да бъде, ако беше по-топло?!
Тръгвам към Radisson.
Прекрасна природа, нищо общо със снощните гледки и усещания. Хладно, но слънчево, времето обещаваше да е доста топло. По обяд бях в Radisson - края на пътя на север. Триста дружелюбни хора живееха тук. Градчето беше голяма централна сграда на Hydro Quebec - тук имаше музей, информационен център и гидове за язовирните стени. Нямах време за това, исках да видя други неща.
Това долу беше кафенето и ресторанта и магазина. Повечето коли са служебни камиони.
Кратка почивка за кафе и продължавам на запад за индианското селище Chisassibi. 100км хубав асфалт и съм там. Тук вече бензин се намира по-лесно (има и в Radisson и в Chisassibi) и се отпускам да покарам бързо. Страшни завои и настилка и целия път - само за мен.
Малко преди селището виждам и края на асфалта.
Черния път влиза в селцето, което е по-скоро махала. Нямаше кой да попитам как да продължа до залива James Bay, хората сякаш ме отбягваха. Обиколих цялото селище и нищо като път не намерих.
Влизам в централната сграда на площада, в която има банков клон и магазин за хранителни стоки. Вървейки из магазина хората дърпаха децата си като приближавах и вече бях сигурен, че има нещо, за което не знам. Никога не съм се чувствал толкова мразен, а не бях направил нищо?!? Късния следобед на същия ден един старец ми разказа следното: Това племе индианци (Cree) са живели на един остров в залива в продължение на около 6000 години. Всяка пролет младите са излизали на континенталната част на Квебек и са мигрирали обратно на часовниковата стрелка (гледано на карта) из цял Квебек. Есенно време са се прибирали на острова. И така до шестдесетте години на миналия век. Тогава идва белия човек и им казва: "Ние ще строим язовирни стени на най-големите реки вливащи се в залива. Има вероятност, от промените на теченията в залива, вашия остров да изчезне. Ако искате можете да останете тук, а ако искате ние ще ви помогнем да се преместите на континенталната част и ще ви построим инфраструктура, цяло градче с къщи и т.н." След много скандални конфликти племето решава да не рискува и се мести. Белия човек идва, строй тази централна сграда и изчезва. Племето е трябвало да си строй къщи и всичко останало само. Там явно мразеха всички бели.
Тогава обаче това не го знаех. Отбягваха ме като прокажен. Решавам да се оправям сам с търсенето на пътя. Отивам до единствената бензиностанция да заредя. Момчето, което работеше там започна да се радва на мотора "Колко вдига?" - пита ме той гледайки скоростомера, "Не знам, не съм проверявал..." - викам му аз и забелязвам, че приема думите ми макар и недоверчиво. Факта, че плямпам на английски, а не на френски сякаш му отпуска гарда и решавам да го питам къде да намеря пътя, който продължава към залива. Той ми обяснява и за пет секунди всичко е ясно. Мотора не е за пясък и черен път и e доста натоварен, но ще карам бавно и все ще стигна - 15-20 км са все пак. Дори не обърнах внимание на вибрациите, които ми кроят номер, за който ще науча след около 24 часа...
Такива бяха гледките покрай пътя:
След около час бях на залива.
Връщане през Chisassibi и дългата газ към Radisson. По пътя виждам нещо, което ума ми не побира и спирам. Беше толкова абсурдно, че виждах и не вярвах - семейна двойка от Норвегия (май Норвегия беше) на велосипеди и едно "ремарке" за велосипед с бебе в него?!? Питах, гледах, пак питах... спят на палатки и разчитат на спрей за мечки ... "аре чао, вие сте ебаси hard core изродите!" На връщане не минавам през Radisson, а отбивам към JBR за да стигна там където спах миналата вечер. На едно място спирам за почивка край пътя. Ония на велосипедите ми бяха дали кураж. Гледките в тайгата бяха странни. Почвата е пясък, почти като пустиня, а дърветата са миниатюрни, сякаш са болни от нещо.
По едно време забелязвам това:
После виждам и мечка, след малко втора, след малко трета.
Снимам ги от около 150 метра, и без да гледат към мен знам, че те знаят, че аз съм там. Надушват ме, значи съществувам.
По едно време почнах да усещам, че май си играя с късмета, метнах се на мотора и продължих.
Двуезични - това долното на знака е Cree - индианския език на племето Cree
Безаварийно пристигане по тъмно и пак същото бунгало. Смазване на веригата - утре щеше да е много дълго денонощие.
780 км за ден трети.
Ден 4: Днес трябва да се прибера. Утре съм на работа и имах около 1400 км до вкъщи.
Сутринта беше мрачна. Местността е била жертва на горски пожари през осемдесетте години и още не се е възстановила, само тревите и храстите бяха наваксали.
Следва зареждане с гориво и пак зацикляне между 120 и 140 км/h. Минавах за пръв път оттук по светло. Още горски пожари, но значително по-скорошни.
Тук-там някои знаци ти напомнят къде се намираш.
За някои неща ми беше трудно да повярвам, че са естествени.
Реката Rupert - имаше планове на тази река да се строй още една стена и да се пресуши повечето от това:
На много места имаше надписи "Help Me!", но май това ще е цената на по-чиста енергия.
Една от малкото коли които видях на самия JBR. Просто си беше зарязана там.
Още горски пожари. Милиони изгорели кибритени клечки докъдето ти стига погледа.
Тук вече стана интересно. Карам си аз прилично разсеян и в главата ми се въртят едни цифри: колко км остават, колко часа имам и т.н. Изведнъж виждам нещо на пътя, нещо което никога не бях виждал. Женски лос с две малки пресичат пътя.
Спирам си в лентата без да се притеснявам, че нещо идва зад мен. Бъркам в чантата на резервоара, взимам апарата и почвам да щракам. Виждайки, че не ги притеснявам и ми дават повече време със себе си почвам да махам каска, ръкавици, тапи за уши и т.н. Сега съм в супер готовност, но видимостта е намалена от растителността покрай пътя. Решавам да мръдна няколко метра по-напред и го правя без да си слагам каската. Изведнъж чувам нещо което ме вкарва в паника. Туп-туп-туп - странен шум от задното колело. На момента знаех, че е нещо, което не съм чул досега заради тапите в ушите. Забравих и за лосове и за всичко! Молех се да е гумата, но знаех, че не е. Оглеждам задницата от всички страни, но нищо странно не виждам. Оглеждам местността да преценя сериозността на ситуацията и се бавя, сякаш надявайки се проблема да се оправи от самосебе си. Не ми се почваше. Не знаех какво ме чака, но знаех, че ще дълго и гадно. Приготвих си спрея до мен и последва махане на всичкия багаж, за да сложа мотора на централна стойка и махане на задното колело. Видях проблема и веднага ми олекна.
Задния спирачен диск се държи на четири болта и гайки. От вибрациите (най-вероятно, защото ги бях проверявал същото лято) на черния път предишния ден всичките се бяха разхлабили, едната гайка дори беше паднала някъде по пътя.
Болтът, който се е държал от падналата гайка вече беше почнал да излиза от задната страна и стържеше в главината (май така се казва) на колелото.
Не знам как не беше закачил на ръбчето и не ме беше пребил някъде... а и защо японците са решили гайката да е отвън а болта отвътре така и не разбрах, колкото и хора да питах след това... сигурен съм, че са имали причина, но все пак...
Отне ми около час и половина да съм готов за път отново. През част от това време се появиха една мечка и нещо, което приличаше на лисица, но не го видях добре.
Затегнах останалите три болта и махнах четвъртия. Накачих обратно багажа и поех. Мислех си, че ще съм тук много по-дълго, но ми се размина - не само ще мога да продължа, но и май още можех да се прибера "навреме".
Безаварийно стигнах до КПП-то. Там имаше друга жена, която беше видимо притеснена, въпреки, че говореше със спокоен тон. По техни изчисления бях закъснял с около 4 часа, по моите бях подранил с около 8. AM/PM, няма значение... извиних се културно приемайки вината. Не спирах да се хиля - чувствах се невероятно и малко дори бях разочарован, че най-интересното е свършило.
Зареждане на бензин в Matagami и газ към Монреал. Това прибиране от средата на JBR ми отне общо 22 часа, от които валеше около 12.
Тази снимка е направена поне час преди залез:
По едно време през нощта не можеше да се поддържа повече от 60-80км/h, светкавиците пътуваха с мен. В друг момент веригата ми започна да вие и отбих да я смажа. Около 200км преди Монреал започнах да правя глупости от умора и дремнах 45 мин на една бензиностанция. Последва влизане в Монреал през около 30-40 км задръстване. Спомням си, че контраста между онова задръстване и пустошта на JBR ме разсмиваше тогава.
22 часа:
Прибиране в 8:00, душ и обратно по задачи. Колегите ми не разбираха защо не спирам да се хиля. Разказах им всичко. Те пак не разбираха...
1350 км за ден четвърти.
Ето и целия трип:
(две-три от снимките не са в хронологичен ред)
Съпругата ми със сина ни току-що бяха заминали за България и беше време за моето хоби. С няколко познати от района на Мичиган се бяхме уговорили да видим колко далеч можем да стигнем на север в Квебек (източната страна на Hudson Bay). Не, не е така... Ние знаехме с точност колко на север можехме да стигнем. Искахме да видим къде свършва асфалта. Всички бяхме със шосейни мотори.
Предисторията е важна: На около 1000км северно от Монреал има едно малко градче Matagami. Там е краят на обществените пътища в северна посока. От Matagami на север започва един частен път, така извeстния с отдалечеността си и нищото по него "James Bay Road",
който е собственост на една ел. компания "Hydro Quebec" ("ЧЕЗ"). Пътят е около 630км и стига до Radisson - ведомствено градче от 300 души, повечето служители на "Hydro Quebec", живеещи в близост до (и работещи на) няколко чудовищни язовирни стени. James Bay Road е асфалт и по него няма нищо, абсолютно нищо цивилизовано, освен една бензиностанция, горе-долу по средата. Никакви села, никакви вилни/сезонни селища. По пътя има табели и ограничение на скоростта от 100 кm/h, но както казах, това е частен път и тук полиция няма. Мястото е крайно безлюдно. На север от Radisson няма нищо, до което се стига по суша, въпреки че точката е доста по-южна от местата, до които се стига по суша в Аляска. На север има стотици индиански/инуитски села, но до тях се стига по въздух или вода. На запад от Radisson има път около 100km до Chisassimi - индианско селище. Chisassimi е почти на брега на залива James Bay, част от Hudson Bay, което е част от Арктическия океан. Бях чел за условията там в продължение на месец и се чувствах спокоен в готовността си. Знаех какви температури да очаквам, знаех, че на мобилни телефони не можех да разчитам, че пътна помощ там не стигаше. Знаех какви резервни части да си нося (мотора е Honda VFR 750 '91), инструменти и материали за почти всичко възможно. Знаех колко бензин ми трябва и каква средна скорост да поддържам, за да стигна до бензиностанцията. Знаех какво да правя, за да не привличам вниманието на мечки и други диви животни, как да се държа в близост до тях, насекомите можеха да се окажат голям проблем, ако времето беше топло и т.н. Имах спрей за мечки - тук не мога да си намеря такъв, но това нещо е супер - спира дишането и затваря очите на всичко живо на разстояние от 10 метра в дадена посока. Най-ефективното нещо за черни мечки. Прилича на малък пожарогасител и струята, която излиза от това нещо е невероятна. Както и да е.
Подобни уговорки за такива пътувания бяхме правили и преди и както всеки път - все нещо ставаше с някой. И този път беше същото, дори по-зле. Един по един отпадаха от групата - един с нова работа, друг с нова къща, трети с нова жена. В Канада (в Квебек) имахме дълъг уикенд заради празник, но в Щатите нямаха и това още повече усложни нещата. Аз още бях на линия, но вече бях сам. Имах три дни и половина да отида и да се върна, от петък след работа до понеделник вечер. Времето беше достатъчно за 3500 км тотал, но факта, че трябваше да ходя сам малко променяше сериозността на нещата.
Ден 1: Петък си свърших нещата в работата доста бързо и ранния следобед бях готов да тръгвам. Всичко беше готово от четвъртък, освен проверка на гумите и зареждане на бензин. GPS нямах, но имах много добри карти. Цел на пристигане също нямах, просто трябваше да стигна колкото се може повече на север преди да се стъмни. Карах по главни и скучни натоварени пътища, по които бях минавал стотици пъти, особено в началото и не смятах за нужно да снимам. Сега не мисля така, но снимки от ден 1 и 2 нямам. Първият ден завърши, като видях табела за къмпинг малко след залез. Прекарах вечерта на палатка.
480 км за ден първи.
Ден 2: Нормално начало на деня, тръгвам с много добро настроение. Ще карам цял ден, по хубави пътища, в супер време. Днес ще стигна и началото на James Bay Road. Освен посока север, крайна цел за деня пак нямам. Имах една туба за бензин, която щеше да ми трябва за да стигна от Matagami до бензиностанцията, която е по средата на James Bay Road. През деня, докато бях сред цивилизация, си правех експерименти с разхода на гориво и оставях бензина в резервоара да ми свърши окончателно - "валидирах" си изчисленията от преди. Колкото повече отивах на север, толкова повече нещата около мен се променяха. Започна се с нормалните градчета, между градчетата села, между селата вилни зони, самостоятелни ферми, крайпътни ресторанти и търговски комплекси. Всичко започна да изчезва едно по едно. Ранния следобед вече минавах по едно малко село на всеки 50-60 км и тук-там по някоя ловджийска колиба. Тук вече никой не говореше английски, можеше само на френски да се оправиш. Тук-там имаше и отсечки от по 100-150 км на които нямаше нищо.
Около 5 следобед бях в Matagami. Заредих с бензин - вкарах колкото можах и в резервоара и в тубата. Нахраних се и бях готов да тръгвам да търся началото на JBR. Струваше ми се малко хладно за сезона. Другото, което ме човъркаше отвътре беше факта, че е вече около 6, а аз тепърва щях да атакувам тази пустош сам. Вече нямах и много време, но това не ме бъркаше много - имах палатка и можех да спя навсякъде. Колко наивно. Намирам началото на пътя. Голям празен паркинг с КПП. Още не съм спрял и една лелка изкача и ме посреща: "Няма да те пусна тук с този мотор!" Докато си свалям каската си мисля какво ли не - 'Тая да не е от ония с Harley-тата и да мрази всички останали марки - ще ме дискриминират грозно явно... ' Жената спокойно продължава: "С тоя резервоар за никъде не си, няма да стигнеш до бензиностанцията!". Показвам й пълния си резервоар и пълната туба. Тя видимо се успокоява: "Кога ще се върнеш? Трябва да ми дадеш дата и час, но си дай няколко часа буфер - ако не се върнеш до когато си казал - пращаме спасителен екип с хеликоптер." Мисля си, че ми говори глупости, но казвам дата и час и тя пише нещо в една тетрадка. Предупреждава ме за мечки и вълци. Арогантно й казвам, че знам и съм подготвен. Колко наивно. Пожелаваме си приятни неща и аз потеглям - часът е 7:30 вечерта. Тук e моментът, в който всичко се промени драстично.
Пътят започва със завой, след завоя е дълга права изкачваща хълм сред гъста гора. В далечината виждам силуета на голямо животно пресичащо самия път. Движеше се бавно, не ме беше чуло. Наближавайки го, ми заприличва на мечка. Това нещо ме чува и се затичва към дърветата. Вече съм сигурен, че е мечка! Ебаси - след първия завой! Какво ли ме чака... Минавам покрай нея, опитвайки се да не гледам към нея... Завой втори. Излизам от завоя и след него виждам втора мечка, просто да си стой покрай пътя.
Тук трябва да поясня нещо. Всичко което бях чел за мечките там ми казваше, че ги е страх от хора и освен ако не ги изненадаш, те просто бягат от теб. Малко почвах да се съмнявам в това, защото тия тук не бягаха, просто ме оглеждаха минавайки покрай тях. Не знам в кола какво е чувството, но на мотор е гадно. Умрях от страх. За секунди целия трип се промени. Зарекох се да не гледам встрани, а само напред. Никакви палатки, ще спя на бензиностанцията! Минавах километрите мъчително. Беше ми студено, с болки в задника и изтръпнали крака, пушеше ми се... но тия неща бледнееха в сравнение със страха, който ме бе обзел. Имах почти 400 км до мястото, където със сигурност щеше да има друг човек и до там исках да не спирам. Единствения проблем беше, че трябва да спра някъде за да си прехвърля бензина от тубата в резервоара. И това трябваше да е по-късно, когато има място в резервоара, най-вероятно след залез. Мисълта за това ме разплакваше. Не знам дали да очаквам повече движение или по-малко заради празника. Беше абсолютно празен път - никакво движение и двете посоки. Сумрака по залез караше всичко наоколо да прилича на сцена от ония филми за края на света, ядрени зими и последните хора на планетата. Чувствах се незначителен. Трябваше да карам с не по-висока скорост от 140км/h и бензина щеше да ми стигне. Минавайки по един доста дълъг мост неволята ми подсказа, че тук е най-подходящото място за спиране. Спрях по средата на платното, по средата на моста. Каквито и гадове да имаше наоколо, тук не можеха да ме изненадат. Можеха да дойдат само от двата края на моста, което ми даваше предостатъчно време да се метна на мотора и да изчезна. Пресипах бензина и изпуших една цигара. Оглеждах се нервно, но вече имах ухилена физиономия. Беше почти пълен мрак. Тръгвам пак - имам още около 150 км до целта ми, но вече замръзвах. Бях оскъдно екипиран, но това не би трябвало да е проблем, все пак е края на юни! Мислех, че причината за студа е неправилното ми хранене последните няколко дни... не можеше да е толкова студено! Почвах да мисля за алтернативни планове, но не можех да си избия от главата кадрите от първите два завоя. От време на време фаровете ми осветяваха огромни кървави следи по пътя от едри диви животни, неизбежно следвани от труповете им край пътя. Някои от труповете бяха толкова големи (лосове?), че не проумявах как МПС-то ударило това нещо се е измъкнало, тези неща явно се бяха случили преди не повече от 24 часа?!?! (В последствие разбрах, че тук "местните" карат само от най-гигантските пикапи/камиони - снега зимата не се чистеше редовно). След 30 км съм на бензиностанцията... 20 ... 10... 0 ... и нищо, нито табели, нито светлини, само една безкрайна ивица асфалт и аз. Тук започна един спор с другото ми "аз" - "Връщай се, подминал си го!", "Не, още малко и ще го видиш!" Имайки предвид колко неточни са километражите на тези мотори реших да продължа - след може би най-дългите 15км видях табелата. Светлини още не виждах, защото бензиностанцията не беше на самия път. Свих в дясно и след малко видях и светлините. Оказа се, че не е само бензиностанция а цял комплекс от бунгала, хангари с някаква техника и бензиностанция, но хора нямаше никъде освен един чичко на бензиностанцията гледайки телевизия. Свличайки се от мотора отидох в кабината при него: "Абе колко е температурата тук?". Човека превключи няколко канала и каза "Минус три"; "КОЛКО?!?!" - "Минус три!"... ето защо ми е било толкова студено, нищо ми няма на храненето. Беше около 23:30.
Бързо зареждане с бензин (цената беше тройна!), смазване на веригата и отивам да спя. Сега не си спомням колко платих за бунгалото, но знам, че цената беше абсурдна. Бунгалата бяха като казармено помещение с една обща баня и тоалетна. Няма лошо - и това е добре дошло след този филм на ужасите.
870 км за ден втори.
Ден 3: Сутринта ставам и пия кафе. Оглеждам комплекса.
Бензинджията работеше нещо по един хеликоптер, имаше един пикап на колонките.
Забелязах насекомите по предницата на мотора си. Бяха доста за тези температури. Какво ли щеше да бъде, ако беше по-топло?!
Тръгвам към Radisson.
Прекрасна природа, нищо общо със снощните гледки и усещания. Хладно, но слънчево, времето обещаваше да е доста топло. По обяд бях в Radisson - края на пътя на север. Триста дружелюбни хора живееха тук. Градчето беше голяма централна сграда на Hydro Quebec - тук имаше музей, информационен център и гидове за язовирните стени. Нямах време за това, исках да видя други неща.
Това долу беше кафенето и ресторанта и магазина. Повечето коли са служебни камиони.
Кратка почивка за кафе и продължавам на запад за индианското селище Chisassibi. 100км хубав асфалт и съм там. Тук вече бензин се намира по-лесно (има и в Radisson и в Chisassibi) и се отпускам да покарам бързо. Страшни завои и настилка и целия път - само за мен.
Малко преди селището виждам и края на асфалта.
Черния път влиза в селцето, което е по-скоро махала. Нямаше кой да попитам как да продължа до залива James Bay, хората сякаш ме отбягваха. Обиколих цялото селище и нищо като път не намерих.
Влизам в централната сграда на площада, в която има банков клон и магазин за хранителни стоки. Вървейки из магазина хората дърпаха децата си като приближавах и вече бях сигурен, че има нещо, за което не знам. Никога не съм се чувствал толкова мразен, а не бях направил нищо?!? Късния следобед на същия ден един старец ми разказа следното: Това племе индианци (Cree) са живели на един остров в залива в продължение на около 6000 години. Всяка пролет младите са излизали на континенталната част на Квебек и са мигрирали обратно на часовниковата стрелка (гледано на карта) из цял Квебек. Есенно време са се прибирали на острова. И така до шестдесетте години на миналия век. Тогава идва белия човек и им казва: "Ние ще строим язовирни стени на най-големите реки вливащи се в залива. Има вероятност, от промените на теченията в залива, вашия остров да изчезне. Ако искате можете да останете тук, а ако искате ние ще ви помогнем да се преместите на континенталната част и ще ви построим инфраструктура, цяло градче с къщи и т.н." След много скандални конфликти племето решава да не рискува и се мести. Белия човек идва, строй тази централна сграда и изчезва. Племето е трябвало да си строй къщи и всичко останало само. Там явно мразеха всички бели.
Тогава обаче това не го знаех. Отбягваха ме като прокажен. Решавам да се оправям сам с търсенето на пътя. Отивам до единствената бензиностанция да заредя. Момчето, което работеше там започна да се радва на мотора "Колко вдига?" - пита ме той гледайки скоростомера, "Не знам, не съм проверявал..." - викам му аз и забелязвам, че приема думите ми макар и недоверчиво. Факта, че плямпам на английски, а не на френски сякаш му отпуска гарда и решавам да го питам къде да намеря пътя, който продължава към залива. Той ми обяснява и за пет секунди всичко е ясно. Мотора не е за пясък и черен път и e доста натоварен, но ще карам бавно и все ще стигна - 15-20 км са все пак. Дори не обърнах внимание на вибрациите, които ми кроят номер, за който ще науча след около 24 часа...
Такива бяха гледките покрай пътя:
След около час бях на залива.
Връщане през Chisassibi и дългата газ към Radisson. По пътя виждам нещо, което ума ми не побира и спирам. Беше толкова абсурдно, че виждах и не вярвах - семейна двойка от Норвегия (май Норвегия беше) на велосипеди и едно "ремарке" за велосипед с бебе в него?!? Питах, гледах, пак питах... спят на палатки и разчитат на спрей за мечки ... "аре чао, вие сте ебаси hard core изродите!" На връщане не минавам през Radisson, а отбивам към JBR за да стигна там където спах миналата вечер. На едно място спирам за почивка край пътя. Ония на велосипедите ми бяха дали кураж. Гледките в тайгата бяха странни. Почвата е пясък, почти като пустиня, а дърветата са миниатюрни, сякаш са болни от нещо.
По едно време забелязвам това:
После виждам и мечка, след малко втора, след малко трета.
Снимам ги от около 150 метра, и без да гледат към мен знам, че те знаят, че аз съм там. Надушват ме, значи съществувам.
По едно време почнах да усещам, че май си играя с късмета, метнах се на мотора и продължих.
Двуезични - това долното на знака е Cree - индианския език на племето Cree
Безаварийно пристигане по тъмно и пак същото бунгало. Смазване на веригата - утре щеше да е много дълго денонощие.
780 км за ден трети.
Ден 4: Днес трябва да се прибера. Утре съм на работа и имах около 1400 км до вкъщи.
Сутринта беше мрачна. Местността е била жертва на горски пожари през осемдесетте години и още не се е възстановила, само тревите и храстите бяха наваксали.
Следва зареждане с гориво и пак зацикляне между 120 и 140 км/h. Минавах за пръв път оттук по светло. Още горски пожари, но значително по-скорошни.
Тук-там някои знаци ти напомнят къде се намираш.
За някои неща ми беше трудно да повярвам, че са естествени.
Реката Rupert - имаше планове на тази река да се строй още една стена и да се пресуши повечето от това:
На много места имаше надписи "Help Me!", но май това ще е цената на по-чиста енергия.
Една от малкото коли които видях на самия JBR. Просто си беше зарязана там.
Още горски пожари. Милиони изгорели кибритени клечки докъдето ти стига погледа.
Тук вече стана интересно. Карам си аз прилично разсеян и в главата ми се въртят едни цифри: колко км остават, колко часа имам и т.н. Изведнъж виждам нещо на пътя, нещо което никога не бях виждал. Женски лос с две малки пресичат пътя.
Спирам си в лентата без да се притеснявам, че нещо идва зад мен. Бъркам в чантата на резервоара, взимам апарата и почвам да щракам. Виждайки, че не ги притеснявам и ми дават повече време със себе си почвам да махам каска, ръкавици, тапи за уши и т.н. Сега съм в супер готовност, но видимостта е намалена от растителността покрай пътя. Решавам да мръдна няколко метра по-напред и го правя без да си слагам каската. Изведнъж чувам нещо което ме вкарва в паника. Туп-туп-туп - странен шум от задното колело. На момента знаех, че е нещо, което не съм чул досега заради тапите в ушите. Забравих и за лосове и за всичко! Молех се да е гумата, но знаех, че не е. Оглеждам задницата от всички страни, но нищо странно не виждам. Оглеждам местността да преценя сериозността на ситуацията и се бавя, сякаш надявайки се проблема да се оправи от самосебе си. Не ми се почваше. Не знаех какво ме чака, но знаех, че ще дълго и гадно. Приготвих си спрея до мен и последва махане на всичкия багаж, за да сложа мотора на централна стойка и махане на задното колело. Видях проблема и веднага ми олекна.
Задния спирачен диск се държи на четири болта и гайки. От вибрациите (най-вероятно, защото ги бях проверявал същото лято) на черния път предишния ден всичките се бяха разхлабили, едната гайка дори беше паднала някъде по пътя.
Болтът, който се е държал от падналата гайка вече беше почнал да излиза от задната страна и стържеше в главината (май така се казва) на колелото.
Не знам как не беше закачил на ръбчето и не ме беше пребил някъде... а и защо японците са решили гайката да е отвън а болта отвътре така и не разбрах, колкото и хора да питах след това... сигурен съм, че са имали причина, но все пак...
Отне ми около час и половина да съм готов за път отново. През част от това време се появиха една мечка и нещо, което приличаше на лисица, но не го видях добре.
Затегнах останалите три болта и махнах четвъртия. Накачих обратно багажа и поех. Мислех си, че ще съм тук много по-дълго, но ми се размина - не само ще мога да продължа, но и май още можех да се прибера "навреме".
Безаварийно стигнах до КПП-то. Там имаше друга жена, която беше видимо притеснена, въпреки, че говореше със спокоен тон. По техни изчисления бях закъснял с около 4 часа, по моите бях подранил с около 8. AM/PM, няма значение... извиних се културно приемайки вината. Не спирах да се хиля - чувствах се невероятно и малко дори бях разочарован, че най-интересното е свършило.
Зареждане на бензин в Matagami и газ към Монреал. Това прибиране от средата на JBR ми отне общо 22 часа, от които валеше около 12.
Тази снимка е направена поне час преди залез:
По едно време през нощта не можеше да се поддържа повече от 60-80км/h, светкавиците пътуваха с мен. В друг момент веригата ми започна да вие и отбих да я смажа. Около 200км преди Монреал започнах да правя глупости от умора и дремнах 45 мин на една бензиностанция. Последва влизане в Монреал през около 30-40 км задръстване. Спомням си, че контраста между онова задръстване и пустошта на JBR ме разсмиваше тогава.
22 часа:
Прибиране в 8:00, душ и обратно по задачи. Колегите ми не разбираха защо не спирам да се хиля. Разказах им всичко. Те пак не разбираха...
1350 км за ден четвърти.
Ето и целия трип:
(две-три от снимките не са в хронологичен ред)
Чудесно пътуване.
Коментар