Tweet
След всяко пътуване съм си мислил, че вече не останаха неща за разглеждане в България. И след като се прибера започвам да научавам за нови и нови места, които ме чакат. И не търпи отлагане тяхното разглеждане, защото след това ще се появят и други. България сме я кръстосвали надлъж и на шир, но винаги са оставали кътчета в нея, до които по една или друга причина не сме се добирали. Е, време е да се поправим.
Отново е края на лятото. По морето това означава край на летния сезон, а за нас е знак, че можем да оседлаем коня, да го натоварим с вземъзможни, в повечето случаи и излишни неща и за десетина дена да се почувстваме истински свободни и щастливи. Доста се двоумим и триумим накъде да поемем. Принципно искаме да посетим всичко навсякъде, ама не става. За това се решихме на компромис – по малко от всичко – море, равнини, планини, култура, история, природа и други подобни. Точно два дена преди самото пътуване сме готови и с маршрута – обектите по него, къде ще се спи и т.н. Плана е да караме на север по брега на морето, после по брега на Дунав, Дунавската равнина, Стара планина, Средна гора, Тракийската низина, Източни и Западни Родопи и обратно до Бургас. Ще нощуваме по частни квартири и хотелчета, края на септември е и ще е студено за палатка, а и друго си е след като си обикалял цял ден да се изкъпеш като хората. Доста време се чудихме дали да включим и кратка обиколка на Македония в последните няколко дни, но се отказваме поради ясно изразената македонска „привързаност” към българите. Да се поправят, пък ще си помислим дали ще ги уважим с присъствието си.
Мотора с който сме е най-доброто съоръжение, което предлага мотоциклетостроенето до този момент на пазара – Honda VTX 1300 S. Маслото и филтрите му са сменени, резервоара напълнен, а никела излъскан – готови сме за път.
Тръгваме в събота сутринта. Първата спирка по пътя е Музеят на мозайките в гр.Девня, до който стигаме по интересен път – Дюлинския проход. Минавайки по него не видяхме никакви дюли, ама много дупки ... . Въпреки GPS-а, решаваме да попитаме един дядо за правилния път, друго са си личните контакти.
Дядо, на къде да завием за Девня?
Аааааа, ей там. Да знаеш, жените са дяволи. Жена в кола носи нещастие!
Знам, знам, ама туй е мотор, не е кола.
Ти мен не ме учи! Не можеш ме измамиш. Аз доста опит имам с тях. Се, пазиш, ей!!!
Какво да правя, няма да споря я, а „дявола” зад мен умира от смях, докато аз си го представям в червено вечерта, с закачлив поглед ... шшшттт, ей, гледай си пътя!
Точно преди Девня откривам, че близо до града плуват морски кораби. Явно канала свързващ морето с Белославското езеро стига чак до тук. Бре, бре, аз все съм си мислел, че е прокопан само под Аспаруховия мост, да впечатлява туристите.
Пред музея на мозайките в Девня ни чакат бат Жоро и Милена, настроени на археологическа вълна. Самата сграда е построена върху древна римска сграда с много интересни музайки. Не са си поплювали римляните като са ги правили (или робите им). Набързо разглеждаме, слагаме си печатче от 100-те обекта (нали и ние – ПЗЦ»Пода» сме вече част от тях и трябва да знаем как работят останалите колеги в популяризирането на България), входна такса 3 лв. и сме готови за хапване.
Следващата набелязана точка са Вълшебните извори. Това са най-големите карстови извори в България, които дават началото на р.Девня. Има и механа, но има и сватба, а менюто им е толкова бедно, все едно хранят концлагеристи. Малко снимки на изворите – много бистра вода, която си извира и патета, които се хранят с водорасли. Красиво място, а ако беше и без сватбата може би щеше да ни хареса.
Хващаме пътя за Варна и спираме на Побитите камъни да ги разгледаме. Една бърза лекция, вход 3 лв. и вече сме между тях. Обикаляме всичко, което може да се обиколи, но знам ли, сякаш повече очаквах. Най-интересното нещо е ято от няколкостотин розови пеликана, които много високо във въздуха, мигрират на юг. Не знам на какво мяза тоя камък на снимката, но жените му се накачулиха веднага като го видяха.
Спираме във Варна за бързо хапване и след малко сме в с.Оброчище. Тук има мавзолей (тюрбе) от 1527 г. точно до пътя. Когато ходим на концерти до Каварна се заричаме да го посетим и все не остава време, а сега ни се спи заради храната и много лениво го разглеждаме. Спокойствие, птички пеят, слънцето грее ... за малко да заспим под сенките на дърветата в двора, но трябва да тръгваме. По пътя за Крапец ни духа силен вятър. Спираме да видим ветро генераторите, които са нацвъкани навсякъде около нас. Баси, отвратителни са ми, където и да погледнеш виждаш как нещо се върти. На едно място образуват дори „стена”, как ли се оправят мигриращите птици при неблагоприятни метереологични условия? Кой ли дава разрешения за строителство, кой провежда „независими, експертни” орнитологични изследвания, кой плаща ... все такива въпроси без отговор или с неясен такъв, а в това време Гер събира орехи около пътя. Ще прави зимнина. За пръв път всичкия багаж сме сложили в сака на багажника, а дисагите са свободни за текущи неща – козметиката на Гер (кой и разреши да вземе една голяма чанта с ненужни неща???), бутилка вода, храна, орехи събрани по пътя, сувенирчета закупени от посетени места и други подобни.
Вече взе да става студено, но вече сме се настанили в топлата стая и ни чака само разходка из селото. През лятото предполагам е оживено, но сега няма жива душа. Купуваме си биричка от единствения отворен магазин и си говорим до късно на една от пейките на крайбрежната улица, а морето, само на няколко метра, нещо се е разбунтувало. И то иска бира, ама какво сега, да купим една каса и да я метнем в него ли?
Ден 2
Сутринта ни посреща с още по-силен вятър, но супер ясно и слънчево време. За минута минаваме границата и вече сме в Румъния. Караме до Констанца, а по пътя е пълно с езерца, рекички и блата. Перфектно място за орнитолозите, макар че виждаме сравнително малко птици. Изпокрити са заради вятъра, авторитетно казвам аз, въпреки че кой знае накъде са забили.
Констанца – широки улици, хубави къщи, парк на румънския пенсионер с много готин шадраван, пристанище и еднопосочни улици. Няма завиване (след като се объркаш). В крайна сметка сядаме на кафенце в Парка на архиологията, пием кафе с мляко и се наслаждаваме на слънцето. Поразглеждаме още малко, „палим” тамагочито да показва пътя и отпрашваме на запад. Чао моренце, ще се видим само след няколко дена.
Селца, малки градчета, хълмове ... представям си как съвсем скоро тези земи са били чисто български, при това от над хиляда години, гледам хората, животните, сградите, църквите и не знам защо в главата ми се прокрадват спомени от разказите на Йовков. Точно това съм си представял като съм ги чел. Тази атмосфера. Страхотно. А, дали при нас се е запазила? Ще видим, само след час отново сме в България.
Да, ама не, както е казал мъдреца – асфалта в началото беше перфектен. После се появиха дупки, неравности, завои, после калдъръм, после бетонни плочи ... яко, ама бавно. Спираме за почивка до един римски монумент, който открих случайно чрез Гугъл ърт-а. Император Траян победил на това място даките и решил да увековечи (колко точна в случая дума) победата си и построил този монумент – баш бая си е висок и впечатляващ. Имаше и входна такса от 6 леи, ама точно тогава лелята на входа беше на погребение и ние минахме гратис.
Айде отново на дупките! По пътя беше осеяно с църквички и манастирчета. Осеяно беше и с орехи, като по целия път беше пълно с хора, които ги беряха. И тук като се започна – дай да спрем, да си наберем орехи за вкъщи. Че, за какво са ни, нали си носим? Абе, носим си, ама тези може да са по-хубави. Добре де, спряхме, ама точно на тази отбивка всичко обрали ... ега ти, късмета.
Я, ето го и Дунав. Показвам на Гери каква е разликата между посевна и сива врана (посевната е черна, а сивата си е сива)
Разни женици продават грозде точно до пътя. Спирам при една баба, показвам и останалите ни леи, тя максимално точно ме разбира и след малко сме с пълна торба тъмно и светло грозде. Ха, ако не го изядем по пътя, ще го носим до вкъщи, ракия да варим.
А красотите около нас продължават. Взехме да спираме малко по-често, когато се оказа, че май няма да успеем да изпълним една от точките на плана си – да разгледаме тракийската гробница в с.Свещари. А отдавна исках да я покажа на Гери. Е, какво да правим – разгледахме Силистра. Много красив град (поне в централната си част), в който добре бяха оформили римските разкопки и съвременното строителство. Спокойствие струеше отвсякъде и потеглихме за Търново чак в 17.00 ч.
По пътя спираме да заредим в някакво село и жената на бензиностанцията след като разбра, че сме от Бургас се развълнува и започна да хвали града – колко добре било всичко, колко европейски, съвременен, красив, чист и т.н. Знаеме си го ние, няма какво да ни го хвалят, знаем за какво сме избрали да живеем в него. Жената не беше ходила на море от над 10 години и това лято за сефте и се усмихнал късмета. Замислих се за това, но наистина не мога да си представя какво е да живееш без море около себе си. Поговорихме си с нея, разбрахме, че днес половината село празнува Рамазан, а другата половина като не може да работи и тя го празнува и хората си съжителстват мирно и щастливо. Да го духат политиците (както се казва)!!!
Отново сме на път. Стана тъмно, а Търново още не се „вижда”. По пътя се чуваме със собственика на хотела, в който сме резервирали стаи и той ни „радва” с новината, че е станала авария и стаята ни няма да може да се използва. Но за сметка на това е резервирал стая при съседа, още по-готина от неговата, а и по-евтина. Супер. Да пускат бойлера и парното, че идваме. Голям студ се заформи, а и пътя нещо беше отклонен – табела за Търново, после дупки, завойчета .... Гледам табела център – е, най-накрая стигнахме. Питам дядо и баба за пътя, а те ни разочароват – ехее, Търново е след още 10 км. Ега ти.
Стаята се оказа доста добра. Огромна баня, че и огромен бойлер с вряла вода. Но преди това си спретнахме късна среднощна обиколка на града с пазаруване, разглеждане и снимане, а таксито на връщане ни взе само 1.80 лв. Яко, ще го отпразнуваме
Ден 3
Обожавам хладна, слънчева утрин, чаша кафе и приятен събеседник. Не усетихме как слънцето вече се е издигнало на небосклона и ни подканя да тръгваме.
Орехи. Отново спираме да наберем орехи, но при липсата им хапваме гроздето, което си купихме от Румъния.
Първата спирка за деня е Къкринското ханче в посока Ловеч, което за жалост е в обедна почивка (чак до 14 часа). От приятели знаем, че уредничката е много сладкодумна и изнася прекрасни лекции, но този път удряме на камък.
Какво да правим, малко се помайваме и след десетина минути сме вече в центъра на Ловеч. По спомени от предишни години етнографския комплекс е много приятно място, а лекция в музея си заслужава. Верни са ми спомените, макар уредника да е луднал от посетители и да плете езика, но самото място има чар. Решаваме да се разходим и до крепостта, ама много високо са я сложили, а ние сме с моторджийските дрехи, стана топло, трудно се върви по камъните, абе я да опитаме какво е шкембето тук Опитахме, ама не беше нищо особено. Тръгваме за Троян. По пътя отделяме половин час да разгледаме римската крепост Состра. Открили са я, когато са строили жп линията Ловеч – Троян, която минава през самата крепост, а местни бизнесмени са дали парички за частичното и възстановяване.
Разглеждаме и тук и по едно време чувам подозрителен шум. Минава влакът стрела. Е, минава бавничко, ама след завоя сигурно е развил 200-300 км/ч.
Харесва ми как някой се е сетил за това място и е подпомогнал реставрацията му и превръщането му в туристически обект. Имат желанието за в бъдеще да продължат с издигането на стените, кулите, че и постройките вътре. Ще стане доста интересно.
Малко преди Троян се откланяме вляво и само след няколко километра достигаме до с.Черни осъм с неговия природонаучен музей. Отиваме единствено заради печата на Гер, аз вече имам, а и не обичам препарирани животни, макар че намирам интересни и за мен неща.
Следващата спирка е Троянският манастир. Преди години ми се стори много комерсиализиран, но сега беше спокойно, а един свещеник на една от терасите разгръщаше стари книги и преписваше нещо от тях. Взе да ми харесва това място. Има някакъв дух, който обаче взе да се разваля от мелодията на Нокия и от един млад свещеник, облегнал се под табелата – „Забранено за GSM-и” и говорещ сладко – сладко. Какво да правим – цивилизация, комуникации, но защо сме насложили табели за забрана, след като не ги спазваме? Е, предполагам все някой там гледа
Троян – спираме до магазинче за керамични сувенири. Гери иска да си вземе нещо дребно. Влиза в магазина и изчезва. Аз я оставям да вършее, като си представям ужасни неща от рода как излиза с една количка ненужни неща, които после да се чудим къде да заврем по дисагите. Излиза само с една торба. Ох, олекна ми.
Залеза го посрещаме до паметника на Беклемето. Голяма красота, но и голям студ. А като се скри слънцето зад баирите и започнахме да треперим. Ама, много стръмно бре ...
Не само на нас ни е студено.
По тъмно вече сме в Копривщица. Пътя е добър, но маркировката никаква я няма. Къщата за гости е перфектна, хазяина и той кара мотор и предвидливо е запалил парното, а банята направо влече с горещата си вода.
Ден 4
Ставаме рано сутринта, а въздуха направо щипе. Студ на кристали, въпреки слънцето, което щедро е огряло стария град. Оказва се, че сме в една от последните къщи, горе на баира и гледката е прекрасна. Разхождаме се по улиците и случайно стигаме до музея на Тодор Каблешков. Къщата му е невероятно красива. Човек само като я гледа и не може да не си каже – ей, живот са си живеели едно време, кеф ти зала за отдих, кеф ти гостна, трапезария ... но само секунда да се замислиш и разбираш колко си далеч от истината. Беднотия си е било, здрава сиромашия. Единици са били тези с възможностите за големи къщи, а рзглеждайки сбирката с мотиви за Априлското възстание, няма как да не се поклониш пред саможертвата на българите от това време. Входът е 3 лв., а има възможност да се вземе групов билет за всичките няколко музея в града. Ние естествено нямаме време за всички, а и нали трябва да остане нещо за следващия път.
Копривщица е много готино градче. Пълно е и с туристи, а и млади художници, които се шматкат наляво – надясно, а на площада вече пийват и биричка.
Говорим си с хазяйката за мотора, за пътувания. Тя, завалийкате и се струва невероятно да се качиш на мотор и да хайманосваш из страната. Гледам в очите и как се опитва да прецени, ‘щом сте с такъв скъп мотор, какъв ли ви е джипа, а яхтата? Хе, хе ... Обяснявам и как всеки, стига истински да го пожелае, може да пътува, а Гер ме е оставила с непосилната задача и си играе с котетата по двора.
Става вече обедно време и хващаме пътя за Старосел. Красота и идилия след всеки завой. Слънцето пече, птичките пеят, ега ти романтика ‘дето съм станал.
Кафява табела. Забележителност. Тракийската могила до Стрелча. Десен мигач и само след няколко стотин метра сме в нея. Таксата беше 1 или 2 лв., стопанисва се от регионалния музей и скоро замислят някакви експозиции, път до нея и т.н. Сега си е само една гробница, в която няма нищо, а на входа няколко табла от преди 10 години разказват какво е имало тук. Ей там, зад баира има и средновековна крепост. Виждате ли част от зида и? Аз виждам, ама Гер и останалите - не. То, за тая работа трябва и въобръжение, си казвам аз и замислям една работа с крепостите в България, ама друг път.
Пътуването ни продължава и вече сме до тракийският култов център Старосел. Тук на времето не са си поплювали и са строили със замах. Така правят и в момента с разкопките и укрепването на находките. Впечатляващо е.
Впечатляваща е и панорамата, но нямаме достатъчно време да й се любуваме.
Панагюрище – предния път като идвах тук се лутах като муха без глава по улиците. Сега съм доста „по-ориентиран” и само след няколко километра градско успявам да намеря музея на Райна Княгиня. Уредничката е много отзивчива и ни „открехва” за възможността със закупеният билет да посетим и градския музей, който не е за изпускане.
Оказа се, че преди години съм го посещавал, но нямам ясен спомен. В двора му има страхотна възрожденска къща, а в по-новите зали копие на Панагюрското златно съкровище, лекция за произхода му, както и интересни находки от региона. Готино е, че частна фирма от града е направила реплика на съкровището, че да е изложено и тук, че и лекция са записали хората. Да се знае.
След известно време вече сме по пътя за Велинград. Отново се стъмнява, но е сравнително топло и приятно да се пътува. По полетата е пълно с труженици, които на места ни поздравяват. Навлизаме по дефилето на Чепинска река. Скалите се издигат отвесно от двете страни и правят завоите особено привлекателни. Само след мъничко вече сме вкъщи. Обаждаме се на Митко, наш приятел и си говорим до късно за живота, за археология, история ...
Отново е края на лятото. По морето това означава край на летния сезон, а за нас е знак, че можем да оседлаем коня, да го натоварим с вземъзможни, в повечето случаи и излишни неща и за десетина дена да се почувстваме истински свободни и щастливи. Доста се двоумим и триумим накъде да поемем. Принципно искаме да посетим всичко навсякъде, ама не става. За това се решихме на компромис – по малко от всичко – море, равнини, планини, култура, история, природа и други подобни. Точно два дена преди самото пътуване сме готови и с маршрута – обектите по него, къде ще се спи и т.н. Плана е да караме на север по брега на морето, после по брега на Дунав, Дунавската равнина, Стара планина, Средна гора, Тракийската низина, Източни и Западни Родопи и обратно до Бургас. Ще нощуваме по частни квартири и хотелчета, края на септември е и ще е студено за палатка, а и друго си е след като си обикалял цял ден да се изкъпеш като хората. Доста време се чудихме дали да включим и кратка обиколка на Македония в последните няколко дни, но се отказваме поради ясно изразената македонска „привързаност” към българите. Да се поправят, пък ще си помислим дали ще ги уважим с присъствието си.
Мотора с който сме е най-доброто съоръжение, което предлага мотоциклетостроенето до този момент на пазара – Honda VTX 1300 S. Маслото и филтрите му са сменени, резервоара напълнен, а никела излъскан – готови сме за път.
Тръгваме в събота сутринта. Първата спирка по пътя е Музеят на мозайките в гр.Девня, до който стигаме по интересен път – Дюлинския проход. Минавайки по него не видяхме никакви дюли, ама много дупки ... . Въпреки GPS-а, решаваме да попитаме един дядо за правилния път, друго са си личните контакти.
Дядо, на къде да завием за Девня?
Аааааа, ей там. Да знаеш, жените са дяволи. Жена в кола носи нещастие!
Знам, знам, ама туй е мотор, не е кола.
Ти мен не ме учи! Не можеш ме измамиш. Аз доста опит имам с тях. Се, пазиш, ей!!!
Какво да правя, няма да споря я, а „дявола” зад мен умира от смях, докато аз си го представям в червено вечерта, с закачлив поглед ... шшшттт, ей, гледай си пътя!
Точно преди Девня откривам, че близо до града плуват морски кораби. Явно канала свързващ морето с Белославското езеро стига чак до тук. Бре, бре, аз все съм си мислел, че е прокопан само под Аспаруховия мост, да впечатлява туристите.
Пред музея на мозайките в Девня ни чакат бат Жоро и Милена, настроени на археологическа вълна. Самата сграда е построена върху древна римска сграда с много интересни музайки. Не са си поплювали римляните като са ги правили (или робите им). Набързо разглеждаме, слагаме си печатче от 100-те обекта (нали и ние – ПЗЦ»Пода» сме вече част от тях и трябва да знаем как работят останалите колеги в популяризирането на България), входна такса 3 лв. и сме готови за хапване.
Следващата набелязана точка са Вълшебните извори. Това са най-големите карстови извори в България, които дават началото на р.Девня. Има и механа, но има и сватба, а менюто им е толкова бедно, все едно хранят концлагеристи. Малко снимки на изворите – много бистра вода, която си извира и патета, които се хранят с водорасли. Красиво място, а ако беше и без сватбата може би щеше да ни хареса.
Хващаме пътя за Варна и спираме на Побитите камъни да ги разгледаме. Една бърза лекция, вход 3 лв. и вече сме между тях. Обикаляме всичко, което може да се обиколи, но знам ли, сякаш повече очаквах. Най-интересното нещо е ято от няколкостотин розови пеликана, които много високо във въздуха, мигрират на юг. Не знам на какво мяза тоя камък на снимката, но жените му се накачулиха веднага като го видяха.
Спираме във Варна за бързо хапване и след малко сме в с.Оброчище. Тук има мавзолей (тюрбе) от 1527 г. точно до пътя. Когато ходим на концерти до Каварна се заричаме да го посетим и все не остава време, а сега ни се спи заради храната и много лениво го разглеждаме. Спокойствие, птички пеят, слънцето грее ... за малко да заспим под сенките на дърветата в двора, но трябва да тръгваме. По пътя за Крапец ни духа силен вятър. Спираме да видим ветро генераторите, които са нацвъкани навсякъде около нас. Баси, отвратителни са ми, където и да погледнеш виждаш как нещо се върти. На едно място образуват дори „стена”, как ли се оправят мигриращите птици при неблагоприятни метереологични условия? Кой ли дава разрешения за строителство, кой провежда „независими, експертни” орнитологични изследвания, кой плаща ... все такива въпроси без отговор или с неясен такъв, а в това време Гер събира орехи около пътя. Ще прави зимнина. За пръв път всичкия багаж сме сложили в сака на багажника, а дисагите са свободни за текущи неща – козметиката на Гер (кой и разреши да вземе една голяма чанта с ненужни неща???), бутилка вода, храна, орехи събрани по пътя, сувенирчета закупени от посетени места и други подобни.
Вече взе да става студено, но вече сме се настанили в топлата стая и ни чака само разходка из селото. През лятото предполагам е оживено, но сега няма жива душа. Купуваме си биричка от единствения отворен магазин и си говорим до късно на една от пейките на крайбрежната улица, а морето, само на няколко метра, нещо се е разбунтувало. И то иска бира, ама какво сега, да купим една каса и да я метнем в него ли?
Ден 2
Сутринта ни посреща с още по-силен вятър, но супер ясно и слънчево време. За минута минаваме границата и вече сме в Румъния. Караме до Констанца, а по пътя е пълно с езерца, рекички и блата. Перфектно място за орнитолозите, макар че виждаме сравнително малко птици. Изпокрити са заради вятъра, авторитетно казвам аз, въпреки че кой знае накъде са забили.
Констанца – широки улици, хубави къщи, парк на румънския пенсионер с много готин шадраван, пристанище и еднопосочни улици. Няма завиване (след като се объркаш). В крайна сметка сядаме на кафенце в Парка на архиологията, пием кафе с мляко и се наслаждаваме на слънцето. Поразглеждаме още малко, „палим” тамагочито да показва пътя и отпрашваме на запад. Чао моренце, ще се видим само след няколко дена.
Селца, малки градчета, хълмове ... представям си как съвсем скоро тези земи са били чисто български, при това от над хиляда години, гледам хората, животните, сградите, църквите и не знам защо в главата ми се прокрадват спомени от разказите на Йовков. Точно това съм си представял като съм ги чел. Тази атмосфера. Страхотно. А, дали при нас се е запазила? Ще видим, само след час отново сме в България.
Да, ама не, както е казал мъдреца – асфалта в началото беше перфектен. После се появиха дупки, неравности, завои, после калдъръм, после бетонни плочи ... яко, ама бавно. Спираме за почивка до един римски монумент, който открих случайно чрез Гугъл ърт-а. Император Траян победил на това място даките и решил да увековечи (колко точна в случая дума) победата си и построил този монумент – баш бая си е висок и впечатляващ. Имаше и входна такса от 6 леи, ама точно тогава лелята на входа беше на погребение и ние минахме гратис.
Айде отново на дупките! По пътя беше осеяно с църквички и манастирчета. Осеяно беше и с орехи, като по целия път беше пълно с хора, които ги беряха. И тук като се започна – дай да спрем, да си наберем орехи за вкъщи. Че, за какво са ни, нали си носим? Абе, носим си, ама тези може да са по-хубави. Добре де, спряхме, ама точно на тази отбивка всичко обрали ... ега ти, късмета.
Я, ето го и Дунав. Показвам на Гери каква е разликата между посевна и сива врана (посевната е черна, а сивата си е сива)
Разни женици продават грозде точно до пътя. Спирам при една баба, показвам и останалите ни леи, тя максимално точно ме разбира и след малко сме с пълна торба тъмно и светло грозде. Ха, ако не го изядем по пътя, ще го носим до вкъщи, ракия да варим.
А красотите около нас продължават. Взехме да спираме малко по-често, когато се оказа, че май няма да успеем да изпълним една от точките на плана си – да разгледаме тракийската гробница в с.Свещари. А отдавна исках да я покажа на Гери. Е, какво да правим – разгледахме Силистра. Много красив град (поне в централната си част), в който добре бяха оформили римските разкопки и съвременното строителство. Спокойствие струеше отвсякъде и потеглихме за Търново чак в 17.00 ч.
По пътя спираме да заредим в някакво село и жената на бензиностанцията след като разбра, че сме от Бургас се развълнува и започна да хвали града – колко добре било всичко, колко европейски, съвременен, красив, чист и т.н. Знаеме си го ние, няма какво да ни го хвалят, знаем за какво сме избрали да живеем в него. Жената не беше ходила на море от над 10 години и това лято за сефте и се усмихнал късмета. Замислих се за това, но наистина не мога да си представя какво е да живееш без море около себе си. Поговорихме си с нея, разбрахме, че днес половината село празнува Рамазан, а другата половина като не може да работи и тя го празнува и хората си съжителстват мирно и щастливо. Да го духат политиците (както се казва)!!!
Отново сме на път. Стана тъмно, а Търново още не се „вижда”. По пътя се чуваме със собственика на хотела, в който сме резервирали стаи и той ни „радва” с новината, че е станала авария и стаята ни няма да може да се използва. Но за сметка на това е резервирал стая при съседа, още по-готина от неговата, а и по-евтина. Супер. Да пускат бойлера и парното, че идваме. Голям студ се заформи, а и пътя нещо беше отклонен – табела за Търново, после дупки, завойчета .... Гледам табела център – е, най-накрая стигнахме. Питам дядо и баба за пътя, а те ни разочароват – ехее, Търново е след още 10 км. Ега ти.
Стаята се оказа доста добра. Огромна баня, че и огромен бойлер с вряла вода. Но преди това си спретнахме късна среднощна обиколка на града с пазаруване, разглеждане и снимане, а таксито на връщане ни взе само 1.80 лв. Яко, ще го отпразнуваме
Ден 3
Обожавам хладна, слънчева утрин, чаша кафе и приятен събеседник. Не усетихме как слънцето вече се е издигнало на небосклона и ни подканя да тръгваме.
Орехи. Отново спираме да наберем орехи, но при липсата им хапваме гроздето, което си купихме от Румъния.
Първата спирка за деня е Къкринското ханче в посока Ловеч, което за жалост е в обедна почивка (чак до 14 часа). От приятели знаем, че уредничката е много сладкодумна и изнася прекрасни лекции, но този път удряме на камък.
Какво да правим, малко се помайваме и след десетина минути сме вече в центъра на Ловеч. По спомени от предишни години етнографския комплекс е много приятно място, а лекция в музея си заслужава. Верни са ми спомените, макар уредника да е луднал от посетители и да плете езика, но самото място има чар. Решаваме да се разходим и до крепостта, ама много високо са я сложили, а ние сме с моторджийските дрехи, стана топло, трудно се върви по камъните, абе я да опитаме какво е шкембето тук
Опитахме, ама не беше нищо особено. Тръгваме за Троян. По пътя отделяме половин час да разгледаме римската крепост Состра. Открили са я, когато са строили жп линията Ловеч – Троян, която минава през самата крепост, а местни бизнесмени са дали парички за частичното и възстановяване.Разглеждаме и тук и по едно време чувам подозрителен шум. Минава влакът стрела. Е, минава бавничко, ама след завоя сигурно е развил 200-300 км/ч.
Харесва ми как някой се е сетил за това място и е подпомогнал реставрацията му и превръщането му в туристически обект. Имат желанието за в бъдеще да продължат с издигането на стените, кулите, че и постройките вътре. Ще стане доста интересно.
Малко преди Троян се откланяме вляво и само след няколко километра достигаме до с.Черни осъм с неговия природонаучен музей. Отиваме единствено заради печата на Гер, аз вече имам, а и не обичам препарирани животни, макар че намирам интересни и за мен неща.
Следващата спирка е Троянският манастир. Преди години ми се стори много комерсиализиран, но сега беше спокойно, а един свещеник на една от терасите разгръщаше стари книги и преписваше нещо от тях. Взе да ми харесва това място. Има някакъв дух, който обаче взе да се разваля от мелодията на Нокия и от един млад свещеник, облегнал се под табелата – „Забранено за GSM-и” и говорещ сладко – сладко. Какво да правим – цивилизация, комуникации, но защо сме насложили табели за забрана, след като не ги спазваме? Е, предполагам все някой там гледа
Троян – спираме до магазинче за керамични сувенири. Гери иска да си вземе нещо дребно. Влиза в магазина и изчезва. Аз я оставям да вършее, като си представям ужасни неща от рода как излиза с една количка ненужни неща, които после да се чудим къде да заврем по дисагите. Излиза само с една торба. Ох, олекна ми.
Залеза го посрещаме до паметника на Беклемето. Голяма красота, но и голям студ. А като се скри слънцето зад баирите и започнахме да треперим. Ама, много стръмно бре ...
Не само на нас ни е студено.
По тъмно вече сме в Копривщица. Пътя е добър, но маркировката никаква я няма. Къщата за гости е перфектна, хазяина и той кара мотор и предвидливо е запалил парното, а банята направо влече с горещата си вода.
Ден 4
Ставаме рано сутринта, а въздуха направо щипе. Студ на кристали, въпреки слънцето, което щедро е огряло стария град. Оказва се, че сме в една от последните къщи, горе на баира и гледката е прекрасна. Разхождаме се по улиците и случайно стигаме до музея на Тодор Каблешков. Къщата му е невероятно красива. Човек само като я гледа и не може да не си каже – ей, живот са си живеели едно време, кеф ти зала за отдих, кеф ти гостна, трапезария ... но само секунда да се замислиш и разбираш колко си далеч от истината. Беднотия си е било, здрава сиромашия. Единици са били тези с възможностите за големи къщи, а рзглеждайки сбирката с мотиви за Априлското възстание, няма как да не се поклониш пред саможертвата на българите от това време. Входът е 3 лв., а има възможност да се вземе групов билет за всичките няколко музея в града. Ние естествено нямаме време за всички, а и нали трябва да остане нещо за следващия път.
Копривщица е много готино градче. Пълно е и с туристи, а и млади художници, които се шматкат наляво – надясно, а на площада вече пийват и биричка.
Говорим си с хазяйката за мотора, за пътувания. Тя, завалийкате и се струва невероятно да се качиш на мотор и да хайманосваш из страната. Гледам в очите и как се опитва да прецени, ‘щом сте с такъв скъп мотор, какъв ли ви е джипа, а яхтата? Хе, хе ... Обяснявам и как всеки, стига истински да го пожелае, може да пътува, а Гер ме е оставила с непосилната задача и си играе с котетата по двора.
Става вече обедно време и хващаме пътя за Старосел. Красота и идилия след всеки завой. Слънцето пече, птичките пеят, ега ти романтика ‘дето съм станал.
Кафява табела. Забележителност. Тракийската могила до Стрелча. Десен мигач и само след няколко стотин метра сме в нея. Таксата беше 1 или 2 лв., стопанисва се от регионалния музей и скоро замислят някакви експозиции, път до нея и т.н. Сега си е само една гробница, в която няма нищо, а на входа няколко табла от преди 10 години разказват какво е имало тук. Ей там, зад баира има и средновековна крепост. Виждате ли част от зида и? Аз виждам, ама Гер и останалите - не. То, за тая работа трябва и въобръжение, си казвам аз и замислям една работа с крепостите в България, ама друг път.
Пътуването ни продължава и вече сме до тракийският култов център Старосел. Тук на времето не са си поплювали и са строили със замах. Така правят и в момента с разкопките и укрепването на находките. Впечатляващо е.
Впечатляваща е и панорамата, но нямаме достатъчно време да й се любуваме.
Панагюрище – предния път като идвах тук се лутах като муха без глава по улиците. Сега съм доста „по-ориентиран” и само след няколко километра градско успявам да намеря музея на Райна Княгиня. Уредничката е много отзивчива и ни „открехва” за възможността със закупеният билет да посетим и градския музей, който не е за изпускане.
Оказа се, че преди години съм го посещавал, но нямам ясен спомен. В двора му има страхотна възрожденска къща, а в по-новите зали копие на Панагюрското златно съкровище, лекция за произхода му, както и интересни находки от региона. Готино е, че частна фирма от града е направила реплика на съкровището, че да е изложено и тук, че и лекция са записали хората. Да се знае.
След известно време вече сме по пътя за Велинград. Отново се стъмнява, но е сравнително топло и приятно да се пътува. По полетата е пълно с труженици, които на места ни поздравяват. Навлизаме по дефилето на Чепинска река. Скалите се издигат отвесно от двете страни и правят завоите особено привлекателни. Само след мъничко вече сме вкъщи. Обаждаме се на Митко, наш приятел и си говорим до късно за живота, за археология, история ...
Коментар