Турция-Грузия 2009

[forry]

До: Турция-Грузия 2009

Грузия... Хм, каквото и да напиша, все няма да е пълно, точно и обективно. Оставам с впечатлението, че точно Кавказ и Балканите са двете зони на света, къдете процесите са толкова динамични, непредсказуеми и неописуеми, че не се осмелявам да правя категоризации на тези места...
И така...Аджария. Първите ми впечатления са: хаос, съмнителни физиономии, които те гледат още по-съмнително, просяци, стари волги...

Пристъпяме с бодра крачка към будката с надпис "Туристическа информация", само колкото да се убедим, че там отдавна няма такава. В Батуми, в Батуми, разбрал какво зяпаме озадачено, маха с ръце един от хората, които се шматкат по площадчето. Е, да тръгваме!
Част от културният шок наречен Грузия за мен бе движението в тази страна. Привидно абсолютно хаотично, но същевременно с много точни правила, които всички сякаш спазват. Както мъдро заключи Стела, тук всички карат лудо и хаотично, но толерантно, докато у нас се кара агресивно и злобно, па макар и по по правилата... Другата характерна особеност са кравите, кравите, и кравите, в крайна сметка и кравите, които са буквално навсякъде - по пътя, край пътя, спящи, преживящи, пресичащи, без грам да им пука от нещо. Не случайно кръстих равнинната част на Грузия "Долината на свещените крави"! Ако можеш ги заобикаляш, ако не, спираш и изчакваш добичето да благоволи да се помръдне и тогава продължаваш. Цялата ситуация може да бъде гарнирана със скромно стадо от прасета, които внезапно пресичат шосето отнякъде за някъде или някоя люта гъска, която проточила врат те изсъсква страховито задето си и нарушил покоя...
Разсъждавайки за животинките по пътищата старателно криввам в банкета, за да може волгата залетяла се непукистки насреща ми да не ме отнесе. За миг мярвам в огледалото, че и колата зад мен прави същата необичайна маневра... Мдааа, Грузия!
Батуми е на има няма 17-18 километра от турската граница, така че за нула време се озоваваме в столицата на Аджария.

Всичко изглежда някак...познато и същевременнно различно. Абе, уж е точно като стар български соц град, а от друга пък има палми.

Гледаш същите панелки, но пък с тераси оцветени в безумни (и задължително ярки) цветове.

Хем странно, хем близко.


След дълго умуване къде точно да паркираме мотора, че все пак да има някакви шансове да си го намерим впоследствие, спирам на някакъв централен оживен булевард точно до... Да, да, познахте, точно до Човекът Който Си Правеше Основен Ремонт На Камаза Насред Улицата. Та кимвам учтиво на човекът с дългото име и го питам да не би случайно моята скромна моторетка да му пречи нещо, а той само махна ядно с ръка, спомена нещо за "чорт возми" и се шмугна отново под камионетката. Да, да...благ човек.
Жегата е неописуема. Влагата също. От мен се стичат вадички пот, но ние бодро крачим с кожени ботуши до коляно, дебели моторджийски панталони, наколенки, небрежно преметнали яке в едната ръка и подмятвайки каска в другата. Въобще...в страхотна форма и облекло сме за разходка в 40 градусовата жега по крайбрежните улици! Хората по бански, с които се разминаваме, озадачено ни оглеждат, ама какво ли разбират те... Хубав град, спретната централна част с много зеленина, палми както вече споменах, с две думи-приятно място. Тръгваме да търсим... "Глей го, бе! Глей го бе! Глей го тоя! Ма видя ли го?!?" На вид млад, нормален и добре облечен мъж, спря се пред близката църква, прекръсти се три пъти, отиде целуна каменната стена на святата сграда и си продължи по пътя! Сега се сетих за прословутата набожност на грузинците. Дори се сещах за няколко вица на подобна тематика, но още са ми пред очите младите хора, които в последствие виждахме често да се кръстят преминавайки пред църква (апропо, оня ден наблюдавах същото явление седнал в една кръчма точно срещу стара църква в Куртя де Арджеш-Румъния) и оня образ редом, с който карахме в задръстването в Тбилиси, който както си караше пусна волана, затвори очи, прекръсти се и чак тогава се сети, че е насред булеварда... Та какво бяхме тръгнали да търсим? А, да - туристическа информация. Всъщност, търсехме подобно място не за друго, а най-вече, за да си изпросим една безплатна карта на Грузия (ех, балкански ннрави), пък ако можеха там и да ни кажат няколко думи за Сванети, Казбеги, Вардзия -местата, които Тепей (нашият странен японски приятел) ни беше препоръчал, още по-добре...
Пътьом се вмъкнахме в една малка, но много красиво изписана църква (е, де, че и дедо ти поп е христиенин) да прочетем по една молитва и да запалим по свещ. Сколька, пита на руски младежът на входа виждайки очевидната истина, че грузинският език не ни е силна страна. Две. Шестдесят копеек. Ъъъъ...копейки?! Че аз имам само лари и долари, откъде пък да имам копейки? Тетри, казва смутено младежът. Е, тетри де, айде сега и ние да поназнайваме какви са грузинските стотинки. Естествено през следващите дни ми стана ясно, че грузинците масово викат на стотинките си вместо тетри копейки, че даже и понякога на ларите рубли. Странна работа...
С доста питане откриваме университета, до който би трябвало да е позиционирано бюрото за туристическа информация. Защо би трябвало. То Е! Вмъквайки се в края на работния ден създаваме известна суматоха-явно тук не влизат много-много хора и малко сецнахме процеса на лакиране и гледане на модни списания, но... Но момичето беше безкрайно любезно (говореше английски с уникален акцент)) , подари ни чудна карта на Грузия, на която имаше и повечето забележителности, обясни ни как се стига до Ботаническата градина с автобус незнамкойси номер, но пък тотално блокира като я попитахме как да стигнем до там без автобус, т.е. с мотора. Мииииии, аааааа, по-добре оставете мотора някъде и отидете с автобуса, беше соломоновския отговор. Мдааа, тук нещата все още се решаваха по сталински - няма мотор, няма проблем! Я, колко било лесно! Попълнихме бланките с 1001 въпроса, които ни побутнаха любезно, но твърдо, въпреки отчаяните опити на Стела да обясни колко много бързаме и аз започнах с мълниеносна бързина да слагам хиксчета, там където ми се стори най-логично. За пръв път ли посещавате Аджария - да. Кой ви отвори на тази далавера - Тепей (хи-хи-хи, а сега разберете кой е Тепей, като сте толкова отворени) и прочие и прочие, и прочие... А всъщност, къде е булевард "Руставели", попитах невинно момичето, виждайки как прокарва пръст по редчето, на което бях подчертал като мой фаворит в града точно бул. "Руставели"! Получих смразяващ поглед! Сладурана...
Бяхме решили, че тази вечер ще спим в Поти (никой не знае защо, а то се оказа и че няма защо в крайна сметка), та изобщо не се чудете, когато след има-няма два часа престой в града вече подминавахме покрайнините му. Пътя се виеше покрай града. До Поти имаше някакви си 50-60 км. Движението беше уникално-крави, джигити, двойни, тройни и четворни разминавания, безумни изпреварвания. Понеже беше започнало да се смрачава открихме и една друга особеност на грузинското движение - почти всички караха на дълги! Кууууууул! Тук се чувствах във свои води-много бързо възприех тактиката на местните-карах си без да се притеснявам по осевата линия (или изпреварвах през банкета, когато не можех да се добера до осевата), на знак 40 карах със 100 и въпреки това всички ме задминаваха, свирках и светках на насрещното движение да мръдне половин метър в дясно, че да мога да си изпреварвам като хората, въобще... Единственото кофти беше, че заслепявайки ме с фарове на дълги, аз не можех да виждам добитъка по пътя и можеше да цуна някоя крава, но...какво да се прави-рискове.
Малка Аджария освен морски бряг

си има и Малък Кавказ.

А Малък Кавказ си има голееееми реки.

Следователно те се вливаха в морето. По пътя на логиката по трасето имаше доста такива, които пресичахме. Извън всякаква логика на абсолютно всеки мост имаше по двама полицаи (или военни, не съм сигурен), които така и не знам защо стояха там, но стояха. Още ми е смешно като се сетя как един такъв тъкмо палеше цигара и минавайки край него го видяхме как изкриви врат, разтвори очи като че е видял НЛО и зяпна с уста, оставяйки цигарата му в безтегловност! Мдааа, тук моторите определено бяха рядкост.
В Поти пристигнахме по тъмно. Тук хотел, там хотел, нещо не можехме да намерим такъв. Питахме една лелка, която ни насочи към хотел "Анкор" (препоръчвам ви да го заобикаляте издалеч), където първо се опитаха да ни отрежат главата изпод кръста съобщавайки ни цифра от рода на половин грузинска заплата, а после направо ни отрязаха главата изпод кръста взимайки ни почти толкова за стая "ин дъ бекярд". Що пък стаите в двора да са по-евтини? Тук имаше някаква врътка! Вкарахме мотора в същия двор, настанихме се (е, климатикът не работеше, но поне имаше баня) и тъкмо се разхвърляхме така както само ние го можем ни съобщиха, че ни местят в друга стая... Пфууу, досада. Попитахме момчето, което отчаяно се бореше с пренасянето багажа ни (не безплатно разбира се), къде е центърът на града, но той така и не схвана защо го търсим. За да хапнем, как защо! Че яжте в нашия ресторант. Аааа, мерси, по -добре да си ям консервите, младежо))
Час по-късно се лутахме напосоки из околните сокаци. Чакай да питаме ей тези хора. Центъра! За какво ви е центъра? Всъщност, търсим ресторант, смотолевих. А, бира може да си купите от ей оня магазин. Ама не, ние всъщност... "Хотите водку пакупат" прекъсва ме далновидно човекът... Не, вечеря, казвам леко раздразнено. Яжте в хотела, казва местният. В кой хотел сте? В "Анкор", казвам. "Ой,ой,ой, ето самой дорога гостиница!", ей там има едно хубаво, чисто и евтино ресторантче, очевидно съжалил ни стана словоохотлив човекът... Благодаря, май френд!
Нейде към полунощ повлачихме уморени нозе към хотела, а пътьом хлътнахме в едно магазинче да вземем по бира за из път. В първият момент не разбрах какво зяпа толкова съсредоточено Стела зад гърба на лелката (понеже аз още по-съсредоточено зяпах бирите със странни заглавия), а то какво било? На рафта сред всичко друго се мъдреха бисквити "Закуска" на "Победа" Пловдив...
Мислех си да подритна човека от персонала, който беше заспал на входа на двора, но просто прескочих протегнатите крака, хвърлих един поглед на мотора в дъното на двора и се качихме в стаята. Хммм, това пък какво беше? Дуууум, тупур, тупур, тупур, бррррр, дуууум. Половин минута тишина и отново. Дуууум, тупур, тупур, тупур, бррррр, дуууум! Чакай, чакай, чакай... Как се казваше хотела? Анкор... Анкор, анкор, анкор, демек "котва"! И прозорците в коридора са малки и на 2 метра височина! Дааа... Ето защо стаите "ин дъ бекярд" били по-евтини. Хотелът граничеше с пристанището, а там товаро-разтоварните действия кипяха с пълна пара... Лека, нощ и спокойни сънища, уважаеми гости на хотел "Анкор"...

[Димо]

До: Турция-Грузия 2009

Фори, пиши бе човек
Хем пишеш хубаво, хем всички чакаме.
Както се казва: И после какво стана ?

А иначе в Поти е ясно, че е супер тъпо място. Един грозен, промишлен/пристанищен/ град, в който човек не може да се чуства добре.
Трябвало е да останете в Батуми. Все пак известен черноморски курорт, макар и със стара/завяхваща слава - обаче курорт!

Гледам, че правиш голяма разликамежду Аджария и Грузия. А уверявам те, че тези хора там сега са по-сплотени от всякога и търсенето на някакви различия със сигурност би ги натъжило ...
Усилията им са по скоро в обратна посока.
И една поправка
Бисквитите Закуска са производство на Бургаския завод Победа

[Louis]

До: Турция-Грузия 2009

страаашно разказваш човек...евала!
очаквам с нетърпение продължението на разказа и на красивите снимки

[forry]

До: Турция-Грузия 2009

Приемам критиките за бавното писане, но... пусто като се опитвам да правя 100 неща наведнъж. Пък на няколко бири защо съм прочел Бургас като Пловдив на бисквитите, идея си нямам! Сигурно носталгия по хипарските ми годинни във Филибето
За Аджария...честно казано не знаех нищо. Като се върнах попрочетох това онова в интернет, но така и не ми станаха особено ясни нещата и процесите там. Търсенето на разлики от моя страна се получи някак естествено на фона на многократното натъртване от местни в Батуми, че "тук е Аджария, тук не е Грузия", както каза и каката в информационният център "за Аджария мога да ви дам всякаква информация, но за Грузия не знам нищо" придружено с многозначително свиване на рамене...

[forry]

До: Турция-Грузия 2009

Сванети, Местия, Казбеги, Тушети, Вардзия... Говорят ли ви нещо? Не? Е, що трябва да ви говорят? А Перперикон, Велико Търново, Трявна, Рилския манастир? А? Какво викаш? Да не съм препил нещо? Не съм... Просто вече десета минута рецепционистката в хотела се поти над картата на Грузия като несигурно шари с пръст насам-натам... Бях изумен! Такова непознаване на родната география не бях очаквал! Явно момата точно тези часове по география ги беше проспала, ама нейсе, да е жива и здрава. Виж, уроците по икономика не и бяха убягнали, защото на изпроводях ни чарджва ни в клин ни в ръкав с 5 лари за паркинг. Платих ги, махвайки с ръка. Бях се зарекъл да не си развалям хубавото настроение...
След като с малко повече взиране в харизаната ни карта на Грузия открихме основните забележителности на страната (нещо непосилно за рецепционистката), начертахме набързо един план за деня-нещо от рода „айде да мръднем до Кавказ да видим като как ще да е там, ще минем през Местия и ще слезем отново в равнината в Кутаиси, оттам набързо през Вардзия, Гори, Тбилиси (Сигнаги и Казбеги ще ги оставим за на връщане, евентуално, че не са ни много на път) и ако не ни се понрави особено Тбилиси отпрашваме за езерото Севан в Армения” Ха-ха-ха-ха-ха... Само ако знаете през следващите два дни как съм се смял с глас на наивните си планове!!! Хо-хо-хо, ебаси наивника съм! Бедна ви е фантазията колко изключително, адски, невероятно наивно съм подходил към ситуацията! Та това да не ти е Западна Европа бе, ееееей! Много бързо бях забравил как преди няколко месеца направихме същата наивна грешка с Гошо в Северна Албания, прекарвайки небрежно пръст през картата и викайки си „Хм, 88 км, айде да не е час, но след час и половина сме еди къде си и оттам още 130 км до еди къде си и на смрачаване сме в Черна гора” Мда, да-а, на смрачаване бяхме насред албанските планини, а 88-те километра ги бяхме взели точно за 6 часа... Както и да е. Всичко по реда си. Слънцето прежуреше, кравите кротко пасяха по(край) шосетата,


а ние се носехме с мързелива туристическа скорост към Зугдиди

– градът, от който трябваше да се отправим към планините. Нищо не предвещаваше драматичните близо 300 км, които щяхме да изминем за 2 (два) дни каране от сутрин до вечер. Без майтап-300 км за два дни!
Бързо-бързо стигнахме Зугдиди. Единственото интересно по пътя беше влакът, който за малко щеше да ни отнесе

(е, ама какви бяха тези жп прелези-без бариери, без мигащи червени светлинки, добре, че машинистът явно прецени навреме, та се разсвири и заспира, показвайки ми недвусмислен знак, че нещо на горния етаж ми хлопа, ама нали казахме, че нямаше да си развалям кефа с дреболии! Е, сега, не съм го видял, не съм спрял, той нали ме видя, какво толкова), патрулката на пътя, която странно, но беше спряла точно в средата на едно стадо и чоплеха семки и многото, ама много забрадени с черно жени (но това хич не беше интересно-стана ми жал за многобройните жертви на миналогодишната безумна война. Няма значение кой прав, кой крив-почернените майки и вдовици бяха факт)...
Подминавайки Зугдиди нещата взеха да загрубяват. Пътя стана изключително вълнообразен, но поне нямаше дупки,

край него се редяха множество опожарени сгради

(оттатък дърветата беше Абхазия), а величествения Кавказ все повече се приближаваше.

Тук и за пръв път видяхме и поляците с джипа, които впоследствие се оказа, че правят тур Полша-Азербайджан-Иран. Свирнах им, махнахме им и продължихме напред.
След Джвари

пътя навлезе в Кавказ. Ние също. Величествени планини. Друго не мога да кажа.

Както се казва – думите са слаби, за да опишат това, което виждаха очите ни! Спряхме да се полюбуваме на заснежените върхове и зелените склонове, а под нас река Джвари глухо тътнеше в дефилето. Нямаше как да не се сетя за думите казани ни от един грузинец: „В Кавказ даже да умреш е красиво!” По дяволите, така е!



И тъй като никога нямаше да откъснем взор и да се наситим на невероятното Божие творение наречено Кавказ, в един момент просто отсякох – тръгваме!

Африката пърпореше нагоре по пътя на трета, ние зяпахме в несвяст, Стела снимаше ли снимаше... Идилия! Направи ми впечатление, че коренно се промениха нещата на пътя – всички, с които се разминавахме (не, че бяха много де), независимо дали бяха с кола, пеша или на кон, ни махваха ухилени до уши! Казах ли, че в Грузия мотори почти няма?

Казах? А казах ли, че грузинците са едни от най-отзивчивите и топли хора, които съм срещал, напук на мита за тяхната свирепост... Тук не мога да не отворя една скоба. Когато през далечната 1990 година живеехме за кратко с Йозеф (споко, приятелче ми е, не съм обратен) в Орел в Русия, всички с неприкрит ужас ни избягваха. Тогава ми беше хем смешно, хем тъжно. Оказа се, че местните ни мислели за грузинци. С тези мургави брадясали лица, криви носове и лош руски, явно сме им приличали на такива! Аз дотогава жив грузинец не бях виждал, но това, което и до ден днешен ми се е запечатало в съзнанието е, ужасът. Ужасът и страхът от кавказците... Така че не се чудете, че 19 годин по-късно влязох в Грузия със свито сърце и бях невероятно щастлив, когато видях, че и те са хора. Невероятни хора. Даже в много отношения по хора от нас...
В далечината се виждаше тунел,

а допотопният опел срещу нас упорито примигваше и свиреше и шофьорът му нещо ръкомахаше и сочеше зад себе си. Брех, не го разбрах. Какво ли можеше да иска? Да бях на дълги? Не. Куфарите? Ами, там си бяха... Аааа, може би в тунела се беше подслонило на сянка някое добиче. Инстинктивно намалих. Добиче ли казваш? В тунела, ако щете вярвайте шуртеше отвсякъде вода, а целият асфалт беше на огромни и дълбоки дупки, пълни с вода. Трапове по 40-50 см! Не преувеличавам! А всички знаете какво се вижда като влезеш в тунел в ясен слънчев ден? Нищо! Подскок, подскок, подскок! Айде у лево, айде у десно, айде пак нагоре надолу и напред... Страшно беше! Страшно! Влетях в дупките с 30, а ако бях с 80? Сякаш Бог го изпрати човека с опела. Невероятен късмет...

[forry]

До: Турция-Грузия 2009

...вече десета минута стояхме точно пред знак „Път без изход” и озадачено гледах картата. Горе-долу трябва да сме тук. Горе-долу нямаше друг път за Местия поне на картата, за да има отклонение. Горе-долу нямаше и кой да питаме. Да е забравен някога от някого този знак? Сравнително нов изглеждаше, да му се не види. Знам ли, освен да продължаваме напред, пък ако е затворен пътя ще се върнем. Продължихме напред. Пътя ставаше с все по-лоша настилка. Вече имаше повече дупки отколкото асфалт, но беше поносимо. Според справката с картата трябваше да наближаваме село Скормети, където се надявах да заредя и да се осветлим по въпроса с пътя. Бяхме питали един образ дали там има бензин. „Ооо, има! Ще заредите!”
Скормети. Спрях точно до човека, който ни гледаше изпитателно, подмятайки небрежно в ръка АК-47. „Защо спираш? Тоя полицай ли е?” се обади зад гърба ми Стела. „Ми не, ама има автомат!” „Е, какво от това?” Абе тая жена нямаше ли капка страх?! Стояхме и се гледахме. Гледахме се и се изучавахме. „Откуда?” „България”. „За Местия?” „За Местия”. „Можно!” процеди сърдито през зъби въоръженият. Не беше много разговорлив, но пък и нищо не поиска... Какъв беше изобщо така и не вдянах. Ама хич и не ми трябваше! Единственото, което исках е да се измъкваме по-бързо от селото и от местния джигит и какво мислите направихме? Спряхме на 50 метра по-нататък, за да питаме бабите край пътя за вода и бензин! Играехме си с огъня, ама нейсе... Чувствах се много глупаво като в оня виц, защото вместо да купим така необходимия ни бензин, се бяхме сдобили с шише планински пчелен мед! Егати сладкодумната бабкаJ)

В края на селото асфалта изведнъж свърши... Е, сигурно ще да е за кратко, може нещо да са ремонтирали и така да е останало. Спряхме край двамата мъже, които работеха нещо край пътя. Гледаха сърдито, но поне не бяха въоръжени. След като разбраха, че сме от България лицата им се разчекнаха в усмивка до ушите.

Накъде сме се запътили? Към Местия. Ааа, 70 километра били до там. Щом сме с мотор значи ще го вземем по-бързо от нормалното, значи за 3 часа трябва да сме там. Чакай, чакай, как така за три часа? Е, може би и малко повече. А пътя как е? Нали има асфалт нагоре? Абе, нямало, но пък пътя бил много хубав...


Вече половин час подскачахме по едрите камъни, газехме в тинята на локвите, от едната ни страна беше склона, а от другата някъде дълбоко в дерето се чуваше реката. Не смеех да погледна! То и не можех-пред нас пъплеха два камаза, вдигащи невероятна пелена от прах, през която освен, че не можех да виждам, но и не можех да дишам! А пътя тесен, тесен, не мога да изпреваря...
Изнервен от камионите пред нас се загледах в...къщичката на баба Яга.

Не знам защо, но това беше първото, което ми мина през ума, когато видях малката дървена къщурка с пушещо коминче насред гората. Намалих и тогава една жена на средна възраст изкочи отвътре и започна да вика след нас и да ни маха да се върнем. Бе, че не беше баба Яга, не беше, но какво ли можеше да иска? Оставихме мотора насред пътя и се отправихме с плахи стъпки към къщурката. Жената, на средна възраст, поне сто пъти се извини, че викала по нас. Била ни объркала с доставчиците на сладолед, които минавали веднъж в седмицата, също като нас били на мотор и точно днес се очаквало да минат. Та викала да се върнем, защото не могла да си обясни защо са я подминали... Оказа се, че къщурката е нещо като крайпътно ханче. Жената ни предложи храна, чай, домашна ракия и вино (естествено отказах, нали съм с мотора, то не, че тук се срещаха много полицаи с дрегер, да не кажа, че нямаше изобщо, ама все пак). От приказка на приказка се оказа, че жената е директорката на детската градина в съседното село.

Ама, как, в тези затънтени села има детска градина, не се сдържах аз? Естествено, каза жената, имаме и средно училище и поща и здравен пункт, догодина са ни обещали да ни пуснат интернет... Чакай, чакай, че колко е голямо това село? Около 60 семейства живеят постоянно тук, но има доста деца, с гордост казва жената! Да правя ли аналогия с нашите села...
Приказвахме, каквото приказвахме и накрая решихме да се ограмотим. Как е добър ден на грузински, попитах. Аааа, ъъъъъ, как беше? Опаааа, тук имаше нещо гнило. Вие да не сте рускиня, питам. Не, аз съм сванетка, гордо заявява жената, а на сванетски добър ден е еди как си, а довиждане еди как си. Объркването ми беше пълно. Да не би пък да бяхме минали в руската част на Кавказ с безбройните републики? Не, с усмивка каза жената, тук е Сванети и хората, които живеят тук имат различна култура и език от останалите грузинци. В Грузия има много народности, но всички ги обединява това, че са православни и са грузинци... А сега де, обърквацията беше още по-пълна. Имах поле за размисъл поне докато стигнем Местия. Потеглихме...




Спрях. Е, това не можеше да е истина! Напречно на целият път беше изкопан дълбок ров, в който с кран (как ли беше стигнал дотук) полагаха някакви тръби! Е, не, не, не! Бяхме попаднали в капан. Нямах достатъчно бензин, за да се върнем, а напред очевидно не можехме да продължим! Честно, вбесих се! Неколцината работници се приближиха, осведомиха се откъде сме и на отчаяните ми вопли, че това тяхното е безобразие, отговориха хладнокръвно, че на 42 км назад е имало знак, че пътя е без изход!?! Не съм ли го видял? Видял съм го, но все пак как да стегна до Местия? Еееей оттук ще заобиколиш. Вратът ми изпука, вдигайки глава в посоката, която ми сочеха. Оттук!?! Да заобиколя по този хълм! Страшна алтернатива-поне 45% наклон, трева и за капак трябваше да се изкача косо и да сляза косо от другата страна, а алтернативата беше да цопна с все мотора в изкопа. Жестоко, няма що! Не мога да мина оттук! Виж как става, докато ми обяснява единият, скача в служебното бусче и се закатерва по баира. Аха, аха да се обърне, виждам как гумите леко поднасят и се приплъзват по баира, но човекът минава. Нямам избор – стоварвам Стела и двата куфара и поемам след него. Как съм минал-не помня! Как не се прекатурих-не знам! Казваме си още няколко приказки, питам как е пътя нататък-същият. А след Местия? Че, няма ли да се връщаме оттук? Държим ли да минем през Ушгули? Не, бе човек, не държим, но по този скапан път не ми се връща! А и тези тръби ще ги заровите ли до довечера? Това бил хубавият път, казват, другият бил...абе, минавало се, но не бил като тук. Абе, с мотор би трябвало да нямам проблеми... В Местия ли ще спим? Не, ще продължим нататък и ще слезем от планината до довечера. Хората клатят невярващо глави...
Отново сме спрели. Огромна маса пръст и камъни се е свлякла на пътя и два булдозера усилено разчистват. След двайсетина минути са отворили просека колкото да мине мотор. Благодаря им и продължаваме.
Часът е 3 следобед, а в далечината се виждат специфичните кули на областния център на Горно Сванети – Местия!


Най-после! Отдъхвам си...

[Zois]

До: Турция-Грузия 2009

Великолепен разказ !!! Респект ! Просто продължавай в същия дух.

[Мони]

До: Турция-Грузия 2009

Айде и аз в стил Димо.....и какво става по-натам?!?
Недей така на най-интересното бе човек!!!!

Още,още....
кефят ме тези пътища....уаоооо....чакам с нетърпение,много яко разказваш!

Поздрави,

[ЗМЕЙ]

До: Турция-Грузия 2009

За пореден път - ХВАЛА !!!

[forry]

До: Турция-Грузия 2009

Мисля, че е излишно да казвам, че втори път по този маршрут с така натоварен и толкова голям мотор НИКОГА няма да повторя, но ми се върти идея евентуално да се върна отново с някое леко ендуро под наем (предполагам, че в цяла Грузия все ще има някъде мотори под наем! Пък може и да няма, знам ли). Маршрута Джвари-Местия-Ушгули-Чикареши-Лентехи е невероятен офроуд маршрут, но задължително по сухо време (съмнявам се, че при дъжд човек може да го направи дори и с леко ендуро), без багаж и с по-малък мотор, естествено. А за часта между Местия и Чикареши наистина все още се чудя какво да пиша... Все си мисля, че за там наистина няма да намеря подходящите думи, за да добие човек представа какво уникално място е Кавказ в тази му част! Пътя ни минаваше под върховете Шхара (5057 м) и Ушба (4694 м), минава през един превал на около 3300 м, пресичайки реки и досами долната част на един гледчер... Просто трябва да се види!

[boiko73]

До: Турция-Грузия 2009

Фори много хубаво пишеш, а и снимките са много добри. Чакаме още.

[Тануцо]

До: Турция-Грузия 2009

Оооще, оооще!!!

Много увлекателно пишеш, продължавай

[К.Наков]

До: Турция-Грузия 2009

Мноооого добре пресъздаваш действителнотта с чудесни изразни средства. Браво.
Хайде събирай си мислите и продължавай да пишеш.

[Ilarioncho]

До: Турция-Грузия 2009

Forry!... Forry!... Forry!... !!!

Да се чуди човек какво правите двамата със Стела по тия чукари... ама разказано толкова увлекателно, направо ти иде да се пръснеш от благородна завист

Как да те стимулирам да пишеш по-бързо... с бира ли?... с кебапчета ли?... с няколко ваучера за бензин ли?...

Дай си малко зор бре човек. Толкова хубаво се получава!!! Всички сме затаили дъх и цъкаме ли цъкаме рефреша, чунким се появи още някоя хапка прекрасен, кавкаски елексир в слова и картинки... Имай милост!

Още!... Още!... Още!... !!!

[forry]

До: Турция-Грузия 2009

Местия честно казано не ме впечатли особено...



Не знам, може би на фона на величествените планини малкото градче просто не се открояваше с нищо особено, а може би и след толкова дългото и тежко пътуване очаквах едва ли не чудеса, знам ли... С малко лутане открихме местната бензиностанция, заредихме, побъбрихме с пияния грузинец, който учтиво ни отстъпи ред на "огромната" опашка от два джипа (е, после сигурно е съжалил за това, защото му коства огромно усилие да се вмъкне обратно зад волана! Нали знаете "главата мека, краката съвсем"). Спряхме на едно две места колкото да починем и щракнем някоя друга снимка и с оглед на напредващото време и великите ни планове за слизане от планината в рамките на деня, просто поехме по указаният ни от местните път. Път? Силно казано път. Абе, тея да не би да не ни разбраха за посоката? Пак попитахме-да, право напред, пътя е само един и няма как да го сбъркате. В Ушгули ли отивате? Не, в Кутаиси, но през Ушгули. Оооо, пътя за Кутаиси е натам, сочеха зад гърба ни в посоката, от която дойдохме хората! Натам, натам-сочеха категорично всички без грам колебание... Абе, айде стига, моля ви се, аз оттам няма да се върна! Пък и нали гледам в картата - пътя, по който караме прави едно голямо кръгче през Кавказ, минавайки през Местия, Ушгули, Чикареши и Лентехи и слизаше право в Кутаиси. На око бяха около 150 км. Ей го де е... Даже на картата имаше и един пряк път, който сечеше директно през хребета. Е, даваха го като черен път, ама то като че ли досега беше само асфалт. Какво има в Ушгули, питаме местните. Кули, отговарят. Е, че ние кулите вече ги видяхме и в Местия. Абе, я дай да сечем директно през баира. Така като гледам на има няма десетина километра оттук е отклонението-само да не го изпуснем...
Пътя изведнъж стана ужасен. Сега разбрах какво са имали предвид местните като ни убеждаваха, че онова, по което дойдохме е "хубавият път". Вече пътя беше наистина тесен, неравен, изровен от дъждовете, с остри завои и голяма денивелация.


Уазката, която настигнахме се придвижваше по много особен начин по баира нагоре. Засилваше се колкото може, след което намаляваше, придърпваше, прихълцваше и накрая изгасваше. Мигом от нея изкачаше един човек, вадеше един голям камък и го подлагаше под задната дясна гума. Малко след него от съоръжението излизаха още двама, шофьорът палеше наново, тримата дружно го избутваха, за да не загасне отново, човекът с камъка се връщаше да си го прибере, след което на бегом застигаше пърпорещата уазка и в движение се мяташе вътре... Това упражнение го гледахме вече няколко пъти! Хем ме беше яд, че ни бавят и няма как да го изпреваря, хем ми беше адски смешно, въпреки, че ясно осъзнавах как на хората хич и не им беше смешно, аз виждах основно комичния елемент в цялата работа... Е, имаше и известна доза ужас. Просто за миг си представих как човекът с камъка, ядосан от моя смях, при следващото гаснене просто небрежно не уцелва къде да сложи камъка и уазката ни помита... Брррр! Е, не, не може да е чак такъв гад! Що пък да не може? Я да взема да се смея по-тихо...
Криво-ляво превалихме поредния хълм и съоръжението пред нас изведнъж дръпна и се скри от погледа ни. Мигът, в който достигнахмме връхната точка спрях. Чакай, чакай, тук имаше нещо гнило! Нещо не беше наред! Уазката беше спряла на стотина метра пред нас и от нея слизаха хора-ето го оня с камъка, другите двама, припотеният шофьор, още един, една, едно... Еееей, та това да не беше ноевият ковчег? Отвътре изкочиха има-няма 11 човека! Преглътнах сухо! А сега да видим кой се присмива над хорското нещастие! Ще се хилиш, а? Вместо да помогнеш, ще се хилиш а? Я вземи тази тупаница, я и тази, я и тази, гаден рокер такъв! Вече се чудех как ще обърна и накъде да се спасяваме, когато погледът ми се спря на истинската причина за спирането и наизкачането на грузинците-пътя пресичаше една не много пълноводна, но доста широка и буйна река, която уазката беше прецапала без проблеми. Тя да, ама аз... Напуши ме смях - ха-ха-ха, сега беше ред на местните да гледат сеир и да се хилят на моите жалки опити да не сурна мотора в реката или още по-лошо да ме отнесе течението в дерето! Нямало възмездие на тоя свят викаш? А? Нямало? Ей го възмездието-още зад завоя...
Не, няма да нагазя в реката! Ще цопна и двамата със Стела чудо да стане няма да можем да изправим тежката африка в ледената вода, а онея я помогнат, я не! Няма бе, няма! Аз да не съм оффроудър? Аз съм си кротък и беззобиден асфлтов пишман-турист... Не! Връщаме се! Писна ми! Пииииснааааа мииииии! Искам обратно при цивилизацията! Да, да..., а хълмът, над пътя, над тръбите, по който едвам преминах? Хълмът? Оооо, хълмът?!? В следващият момент бях в реката. Аха, аха да изтърва мотора, овладях го. Аааайде и на обратно-овладях го на косъм. Тъкмо реших, че не е чак толкова страшно и в следващия момент задната гума подскочи на някакъв голям камък и африката тръгна да поляга на една страна. Вече се виждах цопнал в реката, когато някакси, незнайно как успях да изправя мотора и да изляза на сухо! Редбул не знам дали дава крила, но страха от възможните усложнения с превозното ни средство определено дава неимоверни сили! След минута вече стоях с треперещи колене на брега и гледах незлобливо местните от уазката, които снимаха ли снимаха. Че кога ли пак щеше да им се отдаде случай да се полюбуват на борбата тип "прасе с тиква" на някакъв заблуден европейски турист с тежък и ннатоварен мотор
Дотук добре, само че двата куфара и Стела бяха на отсрещния бряг. Прецапах отново реката (ботушите ми отдавна бяха пълни с вода), пренесох двата тежки куфара (естествено и с тях направих два-три неуспешни пируета във водата и доволен ги качих на мотора. Успяяяяях! Ей сега и Стела щеше да дойде, сеирджиите вече се бяха накачулили в уазката и всички бяхме готови за път. Готови? Ами! Обърнах се и какво да видя-Стела си стоеше все там, ръкомахаше и викаше нещо по мой адрес. Естествено, от бученето на водата аз не чувах абсолютно нищо! Брех, мама му стара! Айде още веднъж нагазих във водата. Ама не мога да мина през тая река-викаше Стела! Е сега я втасахме... Как така не можеш да минеш? Не мога, ще падна, ще ме отнесе водата и ще се удавя! Е, аз пък обратно и под смъртна заплаха няма да се върна, така че...нямаш избор! Криво ляво прекосихме двамата реката и вече на отсрещния бряг и двамата се зарекохме, че пътя е само един и посоката само една - напред!
Стояхме на един разклон и гледахме умно в картата, която имахме. Значи...уазката замина наляво, следователно това е главния път за Ушгули. По картата ми се виждаше, че е горе-долу същата работа, следователно ние бяхме надясно и сечейки през еееей тоя големия баир щяхме да спестим няколко десетки километра и да имаме реалния шанс навреме да слезем от Кавказ поне до Лентехи (първото по-прилично населено място по пътя). Нямаше какво да го обсъждам със Стела-определено и двамата нямахме никакво желание да замръкваме високо в планината.
Десният път беше...абе, сещате се-стръмно, серпентини, изровени коловози, каране само на първа. Който е карал натоварена африка по подобен терен много добре ще разбере защо, когато се качихме на върха на планината ръцете ми трепереха от умора, а аз бях плувнал в пот и едвамм си стоях на краката. Все едно не бях карал мотор, а бях спринтирал по баира. Пфууу, почивка! Ето, го пътя къде се виеше надолу и слизаше еееей там в дерето. Я да видя на картата-точно така. Трябваше да стигнем до реката и след това пътя се спускаше само покрай нея до равнината. Следователно след като слезем в селото, трябваше да търсим път надясно и надолу. Като казах селото, та странно защо, но според моята карта точно тук не би трябвало да има село. Оф, айде стига, махнах с ръка и се покатерих на мотора. Напред! След половин час вече бяхме в селото, което си беше просто една махала от десет къщи и половина.


Единственият признак на живот беше дядото, който стоеше на мегдана и подпрял брадичка на бастуна си ни гледаше любопитно. "Здравствуйте, для Кутаиси откуда?", питам аз колкото да потвърди верността на посоката ни. Дядото мълчаливо посочи с бастун зад гърбовете ни пътя, по който току що бяхме слезли. Сигурно не ни разбра. "Лентехи, Тсагири, Кутаиси", реших да разширя питането си аз. Отговорът беше категоричен-бастунът сочеше зад нас! Е, не, какво ли сме взели да го питаме човека, той сигурно от времето на Сталин не беше излизал от селото. Точно реших да продължим (нямаше кой друг да питаме), когато дядото изведнъж проговори. За Кутаиси, вика, трябва да минете през Местия и Джвари. Ама чакай, чакай, ние тъкмо оттам идваме! Няма ли и друг път за Кутаиси? Има-този път бастунът сочеше напред. А така тте искам, бе, човек! Най-после се разбрахме!
След десетминутно умуване как да минем покрай трите огромни кавказки овчарки, които само като запалех мотора и скачаха като побеснели и се хвърляха към нас, просто се наложи да прибутвам тежкото добиче стотина метра. След това гааааз и да ми цунете гъза, вашта мама кучешка! Хубаво де, но защо пътя продължаваше нагоре по реката, вместо надолу? Тук имаше нещо гнило! Ето го къде се виеше все по нагоре и нагоре! Дядката ни е подвел нещо. Налагаше се да се върнем. Отново прибутах мотора стотина метра покрай зверовете и отново бяхме на площада. поседяхме, позяпахме тъпо и чакахме някой да се появи. Появи се! Дойде един младеж, но уви с ннего комуникацията беше трудна. Говореше само грузински! Лентехи, Кутаиси, вече достатъчно поизнервен почти му се карах на човека. Ай стига бе, и тоя сочеше пътя по който дойдохме от Местия. Тея се бяха наговорили нещо! Кое е това село, бре младеж? Как се казва? "Едикакси", смотолеви притеснено човека. Отворих ядно картата. Село "Едикакси" беше непосредствено след Местия баш на главния път за Ушгули! Това не може да е истина! Това не е"Едикакси" бе, младеж! Ти не знаеш в кое село живееш, бе, това не може да е "Едикакси", ревях вече ядно аз! Това е някое друго село!
Да, ама не! Думите му потвърдиха и двете дошли отнякъде бабки, явно любопитни да разберат защо е цялата патърдия насред това спокойно село. Е, добре де, а този път напред и нагоре за къде е? За Ушгули! Ясно...вместо по пряк път ние сме си карали по парадния за Ушгули и бяхме минали смешно малко разстояние. Чудесно, а денят вече преваляше... Днес всичко вървеше накриво и някак не по план. Щем не щем, ще трябва да се изкачим до Ушгули и оттам да се спуснем към Лентехи (за по натам тази вечер въобще не смеех и да си помисля). Добре, че беше Доха Бокаяни (така се казваше бабката), че ми оправви настроението. Много бойна баба. Даде ни и координатите на сестра си в Лентехи и ни заръча като стигнем там непременно да и се обадим и да и носим поздрави от нея. Тя ще ви приюти. И пари няма да ви иска. И закуска ще ви направи утре. Кажете и само, че съм жива и здрава и че съм добре! Ще и кажем, как няма да и кажем... Накрая баба Доха притеснено каза, че има една молба към нас. Тъкмо си помислих, че сега цялата идилия ще се развали и ще ни иска пари (още повече, че извади потмонето си), когато жената поиска да и развалим 50 лари (40 лв), защото никой в селото нямал да и развали и не можела да пазарува, а така и дали пенсията! Сега чак слязох на земята и осъзнах колко наистина бедно живеят тези хора, но пък колко са човечни и горди...
След като се бяхме сбогували с бабката и отново преминали край трите звяра, които безцеремонно бяха отнесли по една сопа от бойната грузинка отново поехме нагоре.


Единствените хора, които срещнахме бяха двама местни на коне и още трима с джипка. Светнах и свирнах да спрат, за да ги питаме. Да, това бил пътя. Още 25 км до Ушгули и оттам 80 до Лентехи. Асфалт?- попитах плахо аз. Последните 15-20 км. Мдаааа, тоест още стотина километра по подобен път. Часът беше 18.30. Имахме някакви шансове да стигнем до 22-23ч в Лентехи. О, не си го и помисляйте, единодушно отсякоха и тримата. Нямате шанс! Спете в Ушгули! Там има хотел...
Започна да се смрачава. Ние се изкачвахме все по-нагоре в планината. Оня заснежения връх в далечината вече изобщо не беше толкова далеч. Пътят беше преграден от дървени врати, които Стела слизаше да отваря и затваря зад нас, което още повече засилваше притеснението ми, че вместо да приближаваме, ние упорито се отдалечаваме от цивилизацията...


На смрачаване изведнъж планините се разтвориха пред нас. Право напред беше високият снежен връх, забулен в облаци, а ние бяхме в една огромна долина, заобиколена от стръмни и наситенозелени склонове, по които пасяха безброй стада от всякакви животинки. В дъното на долината се беше сгушило едно село-Ушгули! Не съм от най-впечатлителните хора, но тук просто зяпнах и останах безмълвен! Божествена красота...