Tweet
Изкопчвам поредния уикенд от челичените ръце на родното здравеопазване и в петък следобяд потегляме към Дебелец /Търновско/. Имаме близки приятели там, на които задължително гостуваме поне веднъж годишно. Ирена е на възрастта на Жена ми и са близки приятелки, а за баща й и майка й - дядо Петко и леля Мария, може да се напише тридесет-томна енциклопедия. И още едно дебело ръководство....Към Търговище попадам в колона. Пред мен има километър автомобили, а зад мен - два. Начело е раздрънкан камион с мастодонтски размери. Току някой смелчак изпреварва и напредва. Два-три пъти се пробвам и аз. Изпреварвам един автомобил, а мене ме изпреварват после два. Става нещо като „перестройка”-та на Горбачов, бе. Последно се влача след някакъв бус с впечатлителния надпис „Чавдароглу” на задните части, всмисъл - на каросерията. На латиница - естествено. Е, нали на Балканите всички сме роднини... Малко преди Търговище, мастодонта се губи в една странична отбивка. Всички радостно припкаме напред. Без малко не се разхвърчават джанти и глави. В Дебелец пристигаме в 21.30. Почти е светло още. Мразя да карам през нощта....Релаксираме с разни течни и твърди енергани. Дядо Петко пърха от радост – нося му три огромни купчини с грамофонни плочи за армаган и един стар касетофон „Нешънъл Панасоник”....Стар, стар, ама на всеки чарк вътре пише made in Japan. Разпускаме до към един, после всеки започва да се прозява и къде по двойки, къде индивидуално се изнизваме към креватите. На другия ден Жена ми иска да отидат с приятелката й и Децата до басейна в Килифарево. Ама към пет, понеже през деня било топло много. Не оценявам скритото предупреждение, паля „Астра” и отпрашвам към Еменския каньон. Как се шофира по пътя В.Търново – София не искам да представям, който е ходил лятото знае. Ама и аз вече съм очупен. Не е като преди година в Странджа и Бургас, хаххаххаха... Възстановили са шосето между Емен и Павликени, което не е зле. Аз не тръгвам по каньона обаче, а се потапям в „разчупената” атмосфера на Еменската пещера. Разчупена казвам, щото там е странно съжителство между природни форми и откровено човешко вмешателство. И то грубо. Т.е. не съжителство, но арогантност към природата. Която някой ден ще се върне назад...
Асансьорна шахта на половината път към дъното, нещо като тухлени боксониери още в началото. Странна работа. Чувал съм различни версии, де... За щасти и прилепите са си там още поне.
И температурата е към +15. Не оценявам хладната приятност, повъртявам се насам-натам и излизам от уютния мрак. Чудя се какво да правя. Решавам да издиря още една дупка недалеч от Емен също. Паля и спирам на края на селото под един орех. После продължавам пеша. Гората остава встрани и за по-напряко тръгвам през едно поле. Ама е жега, ей. Стигам до предполагаемото място на дупката и започвам да се оглеждам. По едно време пред очите ми заблестяват разноцветни петна. Някакво чукче думка в двете слепоочия туп-труп-туп-труп-туп-труп... Запомням мястото и започвам да търся някаква сянка. Решавам да се върна до Емен. Вече е 14.45. На зиг-заг и от храст на храст, от урва на урва и имам чувството, че от век на век.......... докретвам до рядка горичка. Изсухлям се на бодливата трева като чувал с картофи и трескаво заотварям раницата да Я извадя. Водата. Мимоходом се чудя как ли ще се спра да не пия, а само да си изжабуркам устата и започвам лекичко да изливам шишето първо на главата си, после на тила /удоволствие неземно/, а после .... водата свършва и остават два пръста на дъното които моментално изсмуквам. Проклинам се с най-ужасните ругатни. Естествено на ум понеже нямам сили да крещя и се закиндилквам към Емен и „Астрата”. Когато стигам най-сетне, първо се бухвам под ореховата сянка и трескаво залапвам въздух като рибка на сухо. Мисля си, че имам резервана дестилирана вода в багажника/ резерв за акумулатора/, но в момента никакви съблазни или заплахи не могат да ме вдигнат на крака. Хеле, че багажника е на два метра, а пък аз се изшляпах от зор и немощ право в една коприва. След десет минути идвам на себе си. Решавам че съм се оправил понеже почвам да усещам смъденето от дяволското растение върху изтерзаните си заголени крайници и то много. Странно обаче, жаждата също се е притъпила. Внимателно паля и потеглям обратно за Дебелец. В центъра на Емен обаче преди това си купувам бутилка студена минерална вода, от едно магазинче, изливам повечето пак върху главата си и отпивам от останалото на малки деликатни глътки. После се озъртам и виждам някаква чешма. Има моменти в които не виното е руйно, но водата... Вече почти съм се оправил от топлинния екшън и отрашвам към Балван. Там снимам църкавата и Паметника на загиналите във войните.
Отбелязвам , че не съм виждал още такъв със снимки. А съм пообиколил доста. После банално се прибирам при семейството. В Дебелец изпивам две бири и започвам дори да фокусирам. Дядо Петко ме води на един близък вир. Водата е поне видимо чиста. Събличам се трескаво и се потапям почти примрял от кеф. Дядо Петко пита как е водата. Измучавам нещо доволно и нечленоразделно. А, зад мен нещо измучава в отговор. Но доста по-силно и по-страшно. Подскачам като попарен. Гледам назад и ....виждам няколко хипопотама. Дядо Петко се смее. Биволи. Три. Влязли и те да се разхладят.
Боже, пък аз помислих че съм се повредил от топлото. После разбирам, че когато аз съм страдал в полето в търсене на Дупката на открито, то и цяла България почти е страдала. От жега. На подобна надморска височина естествено. Връщаме се в Къщата, Жените също се връщат скоро. Децата са много доволни от басейна. Само дето имало много хора. Има си хас... После...мръвки, пийки и до два часа посред нощ с Жената се люлеем на люлката на двора и си говорим за разни работи.... На другия ден /т.е. днес/ ставаме по-раничко. Следва сбогуване, благодарности, ответни покани и потегляме към Елена. Пътя до там не е лош, но е малко тесничък. Самото градче е много уютно, но улиците му като ...хм...релеф имат много трески за дялане. Разхождаме се внимателно из околните селца и махали. Впечатляват ме имената – Пърчовци, Гащьовци, та дори и някакви Шубеци. Аз отначало ги прочетох като Шебеци... Търсим си място за палатка. Най-накрая го намираме встрани от пътя .между две махали до една река и настъпва мир в душата ми.
Ще има къде да се ходи Август.
Снимам камбанарията на църквата в Тодювци и Войнишкия паметник и се ориетнираме към Варна.
Джипиеса не без моя помощ ни отвежда до манастира в Марян. Отбиваме се и си палим по свещ.
Поговорваме си с игуменката и един симпатичен свещеник. Подаряват ни детски Библии. Благодарим. Източно-православни сме /макар и не много ревнителни/ християни и държим Децата ни да познават Вярата и да знаят за Бог. Или поне да опитат да я опознаят. Пък после да правят каквото щат. Кото пораснат, де.
Неусетно минава поне час в приказки. Свещеника е много приятен и деликатен събеседник. Обещаваме да минем пак още това лято. Дотогава ще изсмисля с какво може да се помогне на манастира, че знаете сега как е... После потегляме.
Още един Войнишки паметник. Ако се вгледаш отблизо, силно впечатлява.
Следват села към Камбурово със странни понятия за гравитацията. Примерно Горен Крушоляк е на по-малка надморска височина от съседния Долен Крушоляк, но се сещаме за формата и географските посоки на Панамски канал и одухотворени и спокойни продължаваме към къщи. Щерката на задната седалка, закопчана като Жана Д'Арк с колана, прави основно три неща – чете Библията, яде кашкавал и спи. Към 18.30 сме вкъщи. Ами това е.
Асансьорна шахта на половината път към дъното, нещо като тухлени боксониери още в началото. Странна работа. Чувал съм различни версии, де... За щасти и прилепите са си там още поне.
И температурата е към +15. Не оценявам хладната приятност, повъртявам се насам-натам и излизам от уютния мрак. Чудя се какво да правя. Решавам да издиря още една дупка недалеч от Емен също. Паля и спирам на края на селото под един орех. После продължавам пеша. Гората остава встрани и за по-напряко тръгвам през едно поле. Ама е жега, ей. Стигам до предполагаемото място на дупката и започвам да се оглеждам. По едно време пред очите ми заблестяват разноцветни петна. Някакво чукче думка в двете слепоочия туп-труп-туп-труп-туп-труп... Запомням мястото и започвам да търся някаква сянка. Решавам да се върна до Емен. Вече е 14.45. На зиг-заг и от храст на храст, от урва на урва и имам чувството, че от век на век.......... докретвам до рядка горичка. Изсухлям се на бодливата трева като чувал с картофи и трескаво заотварям раницата да Я извадя. Водата. Мимоходом се чудя как ли ще се спра да не пия, а само да си изжабуркам устата и започвам лекичко да изливам шишето първо на главата си, после на тила /удоволствие неземно/, а после .... водата свършва и остават два пръста на дъното които моментално изсмуквам. Проклинам се с най-ужасните ругатни. Естествено на ум понеже нямам сили да крещя и се закиндилквам към Емен и „Астрата”. Когато стигам най-сетне, първо се бухвам под ореховата сянка и трескаво залапвам въздух като рибка на сухо. Мисля си, че имам резервана дестилирана вода в багажника/ резерв за акумулатора/, но в момента никакви съблазни или заплахи не могат да ме вдигнат на крака. Хеле, че багажника е на два метра, а пък аз се изшляпах от зор и немощ право в една коприва. След десет минути идвам на себе си. Решавам че съм се оправил понеже почвам да усещам смъденето от дяволското растение върху изтерзаните си заголени крайници и то много. Странно обаче, жаждата също се е притъпила. Внимателно паля и потеглям обратно за Дебелец. В центъра на Емен обаче преди това си купувам бутилка студена минерална вода, от едно магазинче, изливам повечето пак върху главата си и отпивам от останалото на малки деликатни глътки. После се озъртам и виждам някаква чешма. Има моменти в които не виното е руйно, но водата... Вече почти съм се оправил от топлинния екшън и отрашвам към Балван. Там снимам църкавата и Паметника на загиналите във войните.
Отбелязвам , че не съм виждал още такъв със снимки. А съм пообиколил доста. После банално се прибирам при семейството. В Дебелец изпивам две бири и започвам дори да фокусирам. Дядо Петко ме води на един близък вир. Водата е поне видимо чиста. Събличам се трескаво и се потапям почти примрял от кеф. Дядо Петко пита как е водата. Измучавам нещо доволно и нечленоразделно. А, зад мен нещо измучава в отговор. Но доста по-силно и по-страшно. Подскачам като попарен. Гледам назад и ....виждам няколко хипопотама. Дядо Петко се смее. Биволи. Три. Влязли и те да се разхладят.
Боже, пък аз помислих че съм се повредил от топлото. После разбирам, че когато аз съм страдал в полето в търсене на Дупката на открито, то и цяла България почти е страдала. От жега. На подобна надморска височина естествено. Връщаме се в Къщата, Жените също се връщат скоро. Децата са много доволни от басейна. Само дето имало много хора. Има си хас... После...мръвки, пийки и до два часа посред нощ с Жената се люлеем на люлката на двора и си говорим за разни работи.... На другия ден /т.е. днес/ ставаме по-раничко. Следва сбогуване, благодарности, ответни покани и потегляме към Елена. Пътя до там не е лош, но е малко тесничък. Самото градче е много уютно, но улиците му като ...хм...релеф имат много трески за дялане. Разхождаме се внимателно из околните селца и махали. Впечатляват ме имената – Пърчовци, Гащьовци, та дори и някакви Шубеци. Аз отначало ги прочетох като Шебеци... Търсим си място за палатка. Най-накрая го намираме встрани от пътя .между две махали до една река и настъпва мир в душата ми.
Ще има къде да се ходи Август.
Снимам камбанарията на църквата в Тодювци и Войнишкия паметник и се ориетнираме към Варна.
Джипиеса не без моя помощ ни отвежда до манастира в Марян. Отбиваме се и си палим по свещ.
Поговорваме си с игуменката и един симпатичен свещеник. Подаряват ни детски Библии. Благодарим. Източно-православни сме /макар и не много ревнителни/ християни и държим Децата ни да познават Вярата и да знаят за Бог. Или поне да опитат да я опознаят. Пък после да правят каквото щат. Кото пораснат, де.
Неусетно минава поне час в приказки. Свещеника е много приятен и деликатен събеседник. Обещаваме да минем пак още това лято. Дотогава ще изсмисля с какво може да се помогне на манастира, че знаете сега как е... После потегляме.
Още един Войнишки паметник. Ако се вгледаш отблизо, силно впечатлява.
Следват села към Камбурово със странни понятия за гравитацията. Примерно Горен Крушоляк е на по-малка надморска височина от съседния Долен Крушоляк, но се сещаме за формата и географските посоки на Панамски канал и одухотворени и спокойни продължаваме към къщи. Щерката на задната седалка, закопчана като Жана Д'Арк с колана, прави основно три неща – чете Библията, яде кашкавал и спи. Към 18.30 сме вкъщи. Ами това е.
На 200-150 км. от Бургас мога та ти покажа места, за които също не си подозирал че съществуват. Вервай
, пък кв. Меден рудник сигурно ще е морския телевизор на България. 
Коментар