Един ден на...

[Константин]

До: Един ден на...

Страхотно написано и интересно!С тези къси изречения се чете на един дъх.

[iai-bg]

До: Един ден на...

Един ден на Мария
Всичките са различни - днешният, за сега не е е интересен.
Събуждане , телефониране- (уговаряне на разглеждане на апартамент), баница, ядене, децата заспиват (обещала съм на сина си разходка до морето ако заспи веднага- и той изпълнява съвестно.... остава и аз да си изпълня обещанието ...

[FBravo]

До: Един ден на...

Един ден на мен:
Ставам,цепи ме главата....пия една бира-оправя се...пия още една-мисля за водка...пия две водки,гледам станало ракиено време...правя салатата пия 2-3-4 ракийки...станало време за следобедна дрямка... лягам...
след 3 часа ставам тая тъпа кратуна пак ме цепи....лекарството го знам-биричка,водка,салата ракийка
Пускам телевизора-говорят че имало криза

[guncho55]

До: Един ден на...

Бодо, май си сбъркал професията. Страхотен текст, хвала! Искаме още, с повече казармени простотийки. Успех.

[staklar]

До: Един ден на...

Браво!!! Имах чувството чета книга. Много добре си разказал този твой ден.

[iai-bg]

До: Един ден на...

Един ден на Мария
Всичките са различни - днешният, за сега не е е интересен.
Събуждане , телефониране- (уговаряне на разглеждане на апартамент), баница, ядене, децата заспиват (обещала съм на сина си разходка до морето ако заспи веднага- и той изпълнява съвестно.... остава и аз да си изпълня обещанието ...

Доста вятър излезе вчера и заменихме разходката с изморителен футбол до мръкнало .... лапетата сефте виждаха майка да рита топката...

[gadeff]

До: Един ден на...

Вадя раницата и я мятам на гръб. Караулния ми казва добро утро. Усмихвам се и кимам с глава. .............
Започвам да проверявам касите с оръжие и боеприпаси.
..................... Най сетне свърши дежурството. Отивам си в канцеларията. Свалям униформата, вземам халата и шампоана и по джапанки се запътвам към банята. Седя под душа и се чудя какво ли ме чака у дома. Намъквам се в халата и се затътрям до канцеларията. 09:00. Обличам си цивилни дрехи, вземам раницата и я мятам на гръб. В една торба съм натикал дрехи за пране. Излизам от портала и отключвам колата
.....................Утре ще му мисля.

Нали знаеш вица за чукчата - гледал, гледал реклами на Marlboro и си купил кон...

От всичко написано заключавам, че не се е променила много службата последните 15-20 години, само дето имате разни екстри като баня и ви се разрешава да ходите цивилни на работа. Е, и ядовете със "свръхсрочнослужещите" определено са по-малко.
И другото - какво се чудиш, де е автоматът... влиза и си излиза нашият с раничката в поделението и никой го не проверява....
Като давах навремето пом. дежурен на Горна баня, още на първо дежурство установих, че на 1/3 от патроните за караула им беше изваден барута... добре, че издаващият беше кашик, за нула време ги намери... направи си една проверка следващия път...
Благодаря за написаното, определено ми беше много интересно, дръж кадета колкото се може повече - дуракоустойчив е и с евтини части...

Доста вятър излезе вчера и заменихме разходката с изморитилрн футбол до мръкнало .... лапетата сефте виждаха майка да рита топката...

Мария, ти няма ли да празнуваш? Таман се бях наканил, да ти идвам на гости....
Честито, жива и здрава да си.

[bodo]

До: Един ден на...

Днес няма да Ви пиша романи... Само набързо ще Ви подразня с един ден от уикенда. Сина ми кара ветроходна практика към морско училище и сутринта взе една яхтичка от яхтклуба. Бях с двамата си сина, един техен приятел и приятелката на големия. Все деца бяхме. След като обиколихме Варненския залив няколко пъти, пихме кафе с колегата Злой, после разходки из морската градина, бира и цаца на плажа и в 23:00 съм си у дома. И веднага на компа. Ето и малко снимки, правени с телефон, защото батериите на фотоапарата.....

[Тихомир]

До: Един ден на...

Блазе ти, за завиждане си. А тук е жега, жега и нищо освен жега. И моренце си нямаме даже...

[FBravo]

До: Един ден на...

И моренце си нямаме даже...

Блазе ви...
Тука жената все ме кара да ходя на плаж,а аз неискам

[cveti]

До: Един ден на...

Еее завиждам, завиждам...! Никак не благородно!

[kanela]

До: Един ден на...

Копнежът на дните ми.....

Мъжът в жълто
В безкрайните нюанси на сивото откривам своята способност.Способността да откривам. В едина обикновена утрин, в обикновеното позвъняване на будилника, обикновено крача по един и същ тротоар.Всяка сутрин. Този така ежедневен, рутинен път, уж водещ ме до познатата точка А, всъщност се превръща в откриване на идеята за моята средина. Какво има там? Любопитството надделява, поривът е неконтролируем. Дали ще открия въобще нещо?. Тягостно ми е.Вероятността нищо да не открия е безмерна. Но и това ще е нещо, и самоуспокоително се потупвам по рамото.А защо се взирам така, дълбая, е отделен въпрос. От страх разбира се, от страх.. от механизацията. Не е от обикновеността, от рутината, а имено от механизирането на душите..Консумираме безпощадно. Като хищни създания, които се оправдават с оцеляването.Еволюционното ни развитие ни е направило по-рафинирани, по- гъвкави, но в корените си сме хищници. Унищожители. На какво? На самия живот- бездушно схематизирайки го до рационални обяснения и парадигми. " Играта" изплува с яростна сила. А така усърдно се опитвах да я потуша, изтрия и да оцелявам- в схемите, рационално, договорирано и парафирано: с огромен печат, притиснал сърдечния ритъм. Постепенно цветята залиняха, едно по едно намалих тяхната бройка, животинките измряха, но има нов компютър, телевизор, кола и..само музиката намираше някакви пукнатини, незатулени от печата, да извира, да я пея. Да крещя!
Отново е есен. От няколко месеца една дума, отчайващо се вплита в различни словосъчетания. Мозъчните ми клетки на някакви бавни обороти се опитват да ги идентифицират, разчленят и след това обобщят. Нищо.Нищо е отговорът. Започвам от начало. Без участието на сивите животинки. Крача.Въобразявам си че съм невидима, в състояние на разтвореност.Прелиствам любима книга- "Игра на сенки".Мога да бъда сянка.Плъзгам се покрай голи дървета. Сянка съм.Минувачите минават през мен, вглъбени в своите нюанси на сивото, за секунда смесваме единствено лекия полъх, оставащ след нас. Ето, този е охранител някъде, всеки ден крачи отривисто, а в сините му очи извира плитчината на успокоено море. Всеки ден се взирам там, но морето е едно и също- спокойно, безстрастно, унило. Говори с някого, но просто преминава през сенките на дърветата- отбелязвам" още един механизъм в системата".След него винаги следва другия. Едро, набито тяло, издаващо здраве, не изваяно, а някак спонтанно поклащащо се в хармония с жълтия цвят на дрехите му. Жълтото- е любимия му цвят. Забелязах, че понякога го съчетава с некрещящ оранж. Странни цветове. Страното е че се обгръща в тях.И то през есента. На пръв поглед не бих предположила, че този мъж би харесал и съчетал тези цветове. Като сянка, мога да го доближа- навлизам в полъха, оставен от едрото му тяло. Всеки ден срещам очите му. Тъмни- някак окръглени, въглищно наситени.Усещам топлота.Опитва се да я прикрие, да я запази недосегаема. Понякога ме вижда от далеч, извръща поглед в страни, когато сме на сантиметри един от друг и единствено позволява да се смеся с полъха му. Аз съм сянка. Сигурна съм, че не ме забелязва.Не искам. Често носи голяма чанта- като за документи. Друг път, отбелязвам, че е твърде леко облечен, а върху жълтата си блуза е преметнал единствено шал. Жена му вероятно го е плела.Измислям историята му: женен, с две деца, водещ здравословен начин на живот, хармоничен в своята самодостатъчност. Топлотата, така спонтанно извираща от въглищните му очи е очарователна. Преминавайки през него устните ми неволно се извиват в лека гънка, наподобяваща сдържана усмивка, все по-трудно ми е да я сдържам.Поривът да се засмея е трудно овладим. Топлина се разлива по сенчестото ми същество. След разминаването по тротоара усещам, че веднага спирам да мисля за него. Остават само приятните вълни разлята топлина- вибриращи и леко отшумяващи. Клетките ми се активират- напомнят ми за любимия ми филм" Играта"- пак тази дума! този филм разтърси съществото ми- неконтролируемо зарови в плитчините на несложната ми същност. Напомни ми, какво е да искаш да си жив, или как неусетно забрявяш да живееш. Превръщане в механизъм.Тягостно се потях в кошмарните си сънища, докато не открих своя начин да се хуманизирам отново- превръщах се във сянка. Устните ми започнаха спонтанно да водят към израза на вътрешната ми радостност.Излизах от играта. Умеех го. Една обикновена утрин реших да мина по другия тротоар.Нямаше нужда да срещам повече човека в жълто. Знаех просто че съществува. Закрачих по отсрещния тротоар.Скришом наблюдавах носещото се едро тяло и пак се усмихвах. Ускорявах ход до точка А.
След време се случи нещо странно. Започнах да го забелязвам- на други места. Случайно. Просто забелязвах жълтата му блуза. Обича да кара колело. Придвижва се из града с него- слетобедите. Този преследва ли ме? Не, не разбира се.Просто въображението ми го създава- проектира го навсякъде. Не е това. Просто съвпадение.Но мистичната ми нагласа не позволи толкова лесно да се отърва от това присъствие. Именно присъствие.Неусетно той бе навлязъл в мен и присъстваше там с жълтата си блуза, с въглищните си очи и цялото си семейство, което му измислих. Сменям маршрута тотално. Знам че съществува. Това е достатъчно.
След няколко месеца необезпокоявана от жълтия цвят, и необезпокояваща го с пронизващия си кафяв, усмихнат поглед,го видях отново. Усетих, че той ме бе забелязъл. Ужас! Аз бях сянка. Как би могъл? И отново тази дума- игра. Този път е книга за съблазнителите магьосници.Чета я.Тя ме поглъща, а аз се смея- трябва да се науча да я разпознавам-бързо.Не обичам да играя, да спазвам правила.Трябва да се предпазвам.Печатът едва се бе надигнал и ритъмът вече се дочуваше- криволичеща кардиограма. Наруших много правила-спонтанно.Сянката ми става все по-плътна и устойчива. Метнала съм крак върху крак, небрежно, пременена в делови костюм, ярка риза, токове, лек грим и прическа, придаваща мекота на скулестото ми лице. Имах тежък ден. Бях доволно уморена и спокойствието бе превзело всяка моя фибра.Наблюдавах минувачите по главната улица. Имах време до влака и си доставях това скъпоценно удоволствие да наблюдавам.Но всъщност не наблюдавах, а долавях. Усетих лек полъх. Познат ми е. Той преминаваше през мен. Почудата, във въглищните му очи ме изненада. Беше ме забелязъл.Ужас! Крачеше в добре ушит костюм, леко подчертаващ здравото му тяло.Лъхаше на небрежност, постигната без усилие.Нямаше жълта дреха по себе си. Само вратовръзката бе ярко жълта, с леки червени райета. Ценя липсата на манипулативна преднамереност.Вдъхновяваща е. Погледът му се спря за секунди върху уморения ми профил.Плъзна се към устните ми плахо. Дали търсеше усмивката ми върху тях?
Все още минавам по-друг маршрут. Плаша се- от себе си, от лудостта си. Сякаш искам да я огранича- единствено за себе си, да предпазя околните, да не ги заразя. Затварям я във сянката си- за да не нараня играчите, спазващи правилата.Кога ще престана да съм толкова щадяща.? Скоро, надявам се, скоро..
Бих искала да мога да го поздравя някоя утрин обикновенна,сънена, а той да може да последва моя полъх. Ще изпием по чаша топла напитка. Искам да мълчим. Бих искала да си въобразяваме, че сме глухонеми. И само необозримите ни сетива, глъбинности,раздирани от лудости, да се докосват- във хилядите нюанси на сивото.Във нашите фантазии неназовими.Безограничително.Без слова, условности и правила.Истински- достигнали се. Жълто. Цветът на лудостта. Той носи лудостта във себе си. И не аз съм виновна за това. Значи няма да ме обвинява, няма да се уморява, да живее.. . Той гори в болестността- с благоговение опазва я. И тайната му аз ще съхранявам- безценена, като граал, защото неутолимостта ми утолява. И в полъха съединени, самодостатъчно отграничили ги, слели ги, продължаваме.. до следващия ден.До следващата утрин. Обикновена.

[iai-bg]

До: Един ден на...

... Копнежът на дните ми.....

Туш и блокаж.
Темата започва да става опасна - като мозъчна хирургия - да надзърнеш в главата на човек - какво му се върти зад очите докато си върви. И дали е заразно...

Седя си в къщи, разхождам се от време на време , топло ми е и нищо не ми се прави ...дори не ми се готви, не ми се яде ... доста работа ме чака ... част от клиентите се отказват защото камъните им се търкалят по-бързо от моите ... от 4-5 години не съм почивала - сега не мога да се спра ... еднообразието ме убива - и жегата също , когато работя всеки ден правя нещо различно ... но не ми се започва - защото почна ли няма спиране ... а ми се искат съвсем различни неща ... искам да си имам кон ... животни .. да си бера от градината каквото ми се яде , да сплитам пръти и да измазвам с кирпич стените, да чукам разни камъни или да дялкам дървета, да шия сбруята на коня и да ме повлече реката на нещата които следват от самосебе си, косене под звездите, цепене на дърва, обръщан на сеното , дишане , не газове и светофари ... не откачените глупости - харчиш едни пари за нещо, после с нещото правиш друго нещо и взимаш от някого пари за свършената работа , парите наливаш в резервоара, изяждаш и гориш като ток вода и сладолед ...и си ставяш за да купиш още нещо с което да направиш на някого нещо и той да ти даде може би едни пари които пак и пак и пак ...
Гледам какво се случва с мен и около мен и си мисля че това не е моят живот...а като се огледам още малко разбирам , че всъщност друг освен този живот нямам ... ... ... ... ...

[mario_sofia]

От: До: Един ден на...

темата се оказа много интересна , без да искам попаднах на нея , но всичко изчетох с голям интерес ! Похвала на хората които споделят толкова много, ако човек може да чете и между редовете може да научи много !

[zemo]

От: До: Един ден на...

разказа ми хареса много .върнах се към годините когата работех в ГУСВ ,там беше почти същото само дето вместо автомати имаше кирки и лопати