Стихове

[Тихомир]

От: Стихове

Готово!

[asen3]

От: Стихове

Налей ми чашата да не тъжа.
За нещо хубаво приказвай.
Душата ми, пияната душа,
сега поне да не остане празна.

Забравих песни и слова
не ще си спомням друго още.
Разказвай ми, но забрави
това което спомнят
скръбните ми нощи.

В такава нощ за песни онемях,
студена нощ на изневяра.
Един случаен пи от твоя смях
и ми остави своята цигара.

Налей ми чашата да не тъжа.
Душата като чашата е празна.
По дяволите моята душа...
За нещо хубаво приказвай.



Не съм го писал аз и не знам от кого е.

[asen3]

От: Стихове

Едно есе от мен.

Не са ми нужни твоите студени ласки. Погледът ти ме пронизва, като ледена кама.
Как да ти кажа, че копнея за съвсем мъничко топлина- кат житено зрънце макар.
А ръцете ти са страшно студени и всеки допир наранява крехкото ми тяло.
Знаеш ли колко боли тялото- ледена нежност. Къде си забравил всички хубави думи?
Защо докосваш устните ми с лъжлив копнеш и ме караш да ти вярвам, че ме желаеш?
Колко първични сме Господи. И колко е грозно да насилваш себе си.
Като подли престъпници скрили своите голи тела зад завеса от тежка коприна.
И запазваме своята толкова ненужна анонимност.
Дори когато уж проникваме един в друг ние сме просто Тя и Той - без имена, без възраст, обществен статус, предрасъдъци.
Две същества разчупили границите на доброто, търсещи нещо не изживяно, не сънувано, не мечтано......
Каква нелепа заблуда.
Всичко е просто лира с начало и край, без плам, без някаква светла надежда, без тиха мечта.
Любов без любов. Останалото е тишина.

[dedoKoko]

От: Стихове

. Станка Пенчева

Неудобен човек. Ръбат.
Сблъсква се с другите,
и него блъскат -
така, че му се завива свят.
А другите са гладки, излъскани,
не оставят подире си синини...
За децата си помисли, човече!

А зидарите зидаха свойте стени
все от ръбести камъни.
Не от речни.

[Доби]

От: Стихове

Такава ме обичай - бурна, непокорна.
Като от обич развълнувано... море.
Непостоянна и бушуваща на воля,
във теб притихваща като във брегове.

Такава ме обичай - тиха, мълчалива.
Като измислена (от теб самия) тишина.
Като река, която във душата ти се влива
и там остава чак до... края на света.

Такава ме обичай - лесно наранима -
със изтъняло от обиди и лъжи сърце.
Макар да мислят всички, че съм силна,
от мъничко разплаквам се като дете.

Такава ме обичай - невъзможна.
Далечен блян - несбъдната мечта.
Понякога така необяснимо сложна,
а друг път просто... влюбена жена.

Такава ме обичай - не докрай позната.
Разлиствай ме, но остави последния воал.
Отключвай тайниците мои на душата,
но остави заключена последната врата.

Такава ме обичай - с вятър във мечтите,
със дъжд в очите, а в косите със сребро.
Променлива (типично за жена), различна.
Тръпчиво-сладка като щипчица канела в ром.

Не искай да се променя - такава ме обичай!
Не се опитвай, моля те, да ме опитомиш!
Не се опитомява вятър (знаеш) - той умира,
ако опиташ във бутилка да го задържиш...

[dedoKoko]

От: Стихове

Доби, това твое или чуждо е?

Нашите си стихчета ги слагаме в "Авторската", макар, че авторите там, се броим на пръстите на едната ръка.

[dedoKoko]

От: Стихове

Едно есе от мен.

Ако е твое- постни го в "авторските" - макар да не е стихове.

[Доби]

От: Стихове

Не не е мое.....но олицетворява цялата мен.
имам още моии но са стари имат нужда от редакция,отдавна не бях писала.

[Доби]

От: Стихове

Красива си!

Красива си! И друго не помисляй!
Такава красота не се доказва.
Жената е родена за обичане -
не смей да се подтискаш и наказваш!

Не може да не си красива!
С подутите очи или разрошена.
Със сенки тежки, теменужени.
Красива си, дори и разтревожена.

Красива си, дори да си разлюбена,
с бръчките - прекрасни подчертания.
Красива си, изцапана, отрудена,
красива си, когато си отчаяна.

Красива си, когато побеснееш
изригнала във чувства и вълнения.
Красива си, когато се разсмееш,
Красива си, обзета от съмнения.

Във самотата си отново си красива.
И в тази красота съм се изгубил.
Понякога не мога да повярвам,
че най-красивата жена съм любил.

[Доби]

От: Стихове

[bejanski]

От: Стихове

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.



А бяхме млади,

бяхме толкоз млади!...

И после... после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...



А там –

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.



Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

над Фамагуста,

и радостта

помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.



Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери...



За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!


Моторни песни

Вапцаров

[Доби]

От: Стихове

Просто жена....

Мира нямам, че те обичам!

Време ли нямах - да те забравя?
Повод ли нямах - да те заместя?
Огън ли нямах - Да се запаля?
Или очи нямах насреща?


Сълзи ли нямах - да не изстина?
Рани ли нямах - да те не мразя?
Гордост ли нямах - да те не диря?
Или честта си да пазех?


Мисли ли нямах - да те не мисля?
Сърце ли нямах - пак да обича?
Спомен ли нямах - да ме пронизва?
Разум ли - да те отрича?


Други ли няма - по тях да тичам?
Воля ли нямам - гръб да обърна?
Нужда имам да те обичам...

Мадлен Алгафари

[Доби]

От: Стихове

[jaxan]

От: Стихове

Моторни песни

Вапцаров

Мислех че съм последният който харесва Вапцаров. Много истини има в поезията му............Моторните песни, ми чета си ги редовно.

[Доби]

От: Стихове

Мислех че съм последният който харесва Вапцаров. Много истини има в поезията му............Моторните песни, ми чета си ги редовно.

О не, не си последен...мисля че сме много...и аз го обичам...

[QUOTE]Добър вечер, госпожо Съдба,
много бързо дойде, не очаквах,
вчера писах до бога молба,
във която от теб се оплаквах.

Поседни, не ми стой на крака,
ще ти сипя от мойта горчилка –
колко много за теб се старах -
да ме имаш за своя любимка.

Вече знам да летя без крила,
без крака се катеря високо,
но поредната тежка врата
пак размаза ми пръста жестоко.

Мислиш как без пощада – ни грам -
чак пред бог наклеветих те аз,
невъзпитана, лоша, без срам,
но не искам пари, нито власт.

Може би във момента греша,
може би те от други ревнувам,
но прости ми и тази вина,
аз отдавна мечти не сънувам.

Аз отдавна научих, че ти
няма начин да бъдеш сменена,
но те моля – поне ми спести
тежестта, че не вярваш във мене.

Валя Василева