Черноморско приключение

[Мария]

До: Черноморско приключение

Разбрахме се, ти носи една флашка или диск с най-интересните според теб 500 снимки, останалото аз ще го организирам

Здравейте,

има ли възможност да присъствам на разказа и какво трябва да направя?.

[Георги Иванов (gorbi)]

До: Черноморско приключение

Здравейте,

има ли възможност да присъствам на разказа и какво трябва да направя?.

Трябва да се запишеш в темата за семинара в Балчик (пусни с търсачката "Семинар Балчик") Семинарът е на тема Опазване на горите и е от този Петък до тази Неделя - в темата ще прочетеш подробностите........ Това ако искаш да се запознаеш с нашите хора наживо... Ако не - предполагам разказа ще го има после и във форума....

[gadeff]

До: Черноморско приключение

Дафине, радвам се, че се появи.
Видя ли, не е толкова страшно да се пише и да се постват снимки... Балчик си е Балчик, всеки ваш пост тук се очаква от много хора...

П.С. Бирата от последната снимка ми е позната от някъде....

[zzlatev]

До: Черноморско приключение

П.С. Бирата от последната снимка ми е позната от някъде....

М-даа, Дълбока, студено Шуменско, пресен сафрид... Размечтах се Сори за предишния спам.

[Мария]

До: Черноморско приключение

Трябва да се запишеш в темата за семинара в Балчик (пусни с търсачката "Семинар Балчик") Семинарът е на тема Опазване на горите и е от този Петък до тази Неделя - в темата ще прочетеш подробностите........ Това ако искаш да се запознаеш с нашите хора наживо... Ако не - предполагам разказа ще го има после и във форума....

Записах се:-))

[Димо]

До: Черноморско приключение

Здравейте,

има ли възможност да присъствам на разказа и какво трябва да направя?.

Здравей Мария.
Много впечатляваща е твоята история с любовта ти към BMW моторите и пътуванията описана в темата на Любо
Беше написала, че си от София. Нама нужда да пътуваш до Балчик за да си говирим за мотори и пътувания (освен ако темата с гората не ти е близка както си написала). Така и така почти всяка вечер пием бира с приятели и обсъждаме това и бъдещите ни пътешествия...Добре си дошла.
Впрочем ако си спомням правилно, ти също пътува някъде (май Турция) и тука всички тръпнем в очакване на твоя разказ.

[Димо]

До: Черноморско приключение

Човек може да мине 7 000км. като примерно в 6:00 сутринта запали мoтора и бръмне до Варна , пие едно кафе на входа и се върне обратно до София в същия ден. Това са около 900 км. Ако прави това една седмица всеки ден – ще е изминал същото разстояние(което и ние изминахме за да обиколим Черно море). Ако обаче реши да разгледа Варна нощем и на другата сутрин тръгне за София и т.н. ще му трябват две седмици. Ако пък реши да спре и да погледне за малко примерно Търново и Ловеч – три седмици J А за да разгледа Мадарския конник, Арбанаси, Боженци, да пие една ракия в Троян и т.н .... месец няма да му стигне. Не зная колко е оптималното време за такава обиколка. Със сигурност може и по-бързо, със сигурност може и цяло лято да се моташ. Има достатъчно много места, на които да спреш, да видиш, да пипнеш ...
Със сигурност сме пропуснали много неща по пътя си. Това беше нашето темпо.Искахме да видим всичко. Разбира се неуспяхме J Аз ще разкажа това, което аз съм видял. Други ще видят друго J Има за всички.

Турция
Не бях ходил в Турция. Бил съм в повече от 20 страни по света (за повече от 3 дни), но в Турция не бях ходил. Разбира се, много съм слушал, имам приятели, които живеят там , но личен опит – 0.
Турция е голяма, красива и различна.
Влязохме през Малко Търново, повъртяхме се из Странджа и стигнахме до черноморския бряг. Беше моя измислица. Още от първия ми ден в Резово и ми се прииска да прескоча оградата. Е, не я прескочих точно, заобиколих я и 15 години по-късно спрях мотора си в пясъците под Резово. Цял ден ни валя. Всъщност мога да отбелязвам само дните, в които не ни валя (защото са по-малко). В Турция нямаше ден без дъжд ...
Инеада е най-северното”градче” по турското западно-черноморско крайбрежие.




След него има 1-2 селца с по десетина къщи преди Резово.



Спахме в Инеада и на сутринта рано - към Истанбул. Желанието ни беше да пресечем Босфора. Към обяд пристигнахме на този прекрасен плаж и дъха ни спря ... Дълъг е километри. Широк на места над 50 м. Мистично място. Снимахме без да говорим.


























Последваха малки бедни селца до навлизането в истамбулските предградия. Лъкатушехме покрай морето , без да го виждаме. И тогава пътя свърши J Свърши в една кариера, където камиони гребат материал за строеж на пътища.



Оказа се, че не сме първите. Преди две седмици трима италианци с колела също се озовали там, по-преди, някакви западноевропейци обикалящи света пеша – също. Така, че хората имаха опит J Докато се усетим, сервираха три кафета, дойде шефа, снимки, приказки и айде, гюле-гюле. Гюле-гюле май е довиждане на турски. Всъщност езикът, който се ползва в Турция е ... турски. Ако не сте в големи градове и по хотели, желателно е да знаете основни думички на турски за да се разбирате с хората, които така или иначе искат да ви разберат. Нашият запас от турски думи се оказа доста оскъден, но за седмица си „припомних” немалко . Ще си позволя да напиша някои, без които „не може”. Здравей – мархаба. Довиждане - вече писах, върши работа също „Айде чао”; чух го от турци в Берлин: „Айде чус”. „Кач” - ключов въпрос – „Колко ?” Използва се в комбинация „Кач пара?”, „Кач километър?”, „Кач саат?” . Друг такъв въпрос е „Варму?” –„ Има ли?”.
„Ефес варму?”- „Има ли Ефес?” (Ефес е турската дума за бира J), „Емек вар(варму)?”- „ Има ли храна?”, „Екмек” – хляб. „Су”- вода. Благодаря – „тешекюр”. Много благодаря –„тешекюрлар”.
Къде е?- „Нерде?”, „Бурда” – тука, „орда” – там. Хубаво е и да знаете цифрите на турски ...
Първите дни се хранихме редовно с кюфтета, защото Дафин смело поръчваше „кюфта”, а аз не можех да прочета менюто. После се сетих, че „балък” е риба и разнообразихме храната. А към края вече включих и „куш” – пиле.
Дафин ни поведе по панорамен път,който върви покрай морето и гледките са зашеметяващи.





















За лудницата в Истанбул - какво да говоря... Стратегията ни беше да се движим като кола. В група, заедно, за да не се пръснем. Така и минахме с едно спиране централно срещу Босфора.
В опита си да се върнем веднага до морето се „зачукахме” в едно село за радост на дечурлигата, които се тълпяха около моторите и вдигаха такава врява, че не можехме да се чуем. След малко пристигна местен байкър, който обясни, че и напред може, но има около 20-30 км. без път. Ние се спогледахме, а той: „Нали сте offroad ?” и сочи лепенките J Поглеждаме се – 16:00, в тоя дъжд ?, в тая кал? без карта-турската ОФРМ ? Той : ”Шегувам се, сега ще взема мотора и ще ви изведа на пътя ... съвсем близо е, но може да се объркате и да се върнете в Истанбул.” След 5-6 км по черно излязохме на пътя. От там до Шиле остана малко.
Имаше принципно решение да караме само в светлата част на деня, така че се заоглеждахме за спиране. Въпреки, че не бяхме стигнали набелязаното място за този ден (все пак спиране по плажове, бутаницата в Истанбул, леко загубване), решихме да спрем.
В Шиле нямаше къде да вечеряме. В кръчмите не сервираха храна и бира - Байрам е. Суетихме се наоколо 10-15 мин и се приближи някакъв немскоговорящ турчин (такива впрочем не липсват, заради трудовата обвързаност на Германия и Турция) , който ни поведе към пристанището. Събуди приятеля си „ кръчмар” и ни приготвиха вечeря, доносоха Ефес и т.н.
Разпънахме палатките си току до кръчмата. На пристанището. Сутринта успях да видя къде сме.



Всъщност моята представа, че южната част на Черно море е слабо заселена с бедни селца и малки градчета въобще не се оправда. Шиле е малък курортен град с морска градина, хотелчета и много частни квартири, свикнал с посрещането на туристи.



През цялата нощ кротко и напоително валя, което направи спането на палатка още по-приятно, но на сутринта, докато скрити под един навес пиехме утринното си кафе, обсъждхаме маршрута за деня, загледани в морето и моторите, видяхме, как моят изведнъж се накланя и пада, удряйки стъклото в този на Дърк. Резултата - счупено стъкло. Метин (истанбулски пенсионер, прекарващ приятно дните си на малка лодка в Шиле) от снощната компания видя щетата, замисли се и каза, че в този град сервиз за това няма, но ще измислим нещо. Извика такси и отидохме в промишлената зона на градчето, където след 15 мин. приказки Метин каза - готово. Ще стане, но няма да е красиво. На кой му пука, само да издържи. „Майсторът” не беше точно майстор и се наложи да му изземем инструментите и да довършим работата сами.



Един час по-късно и аз бях готов за път. A пътят стана откровено планински. И така си остана следващите 700-800 км. До Синоп. Карането на мотор в този участък е невероятно изживяване. Завоите следват един след друг. Някои са почти 300 градуса. Слизаш до нулата и се изкачваш до 500-600 м. надморска височина и пак надолу. Това се повтаря с часове. В горните точки, гледките са такива, че могат да спрат дори и мотора на Дърк, който принципно не държи да заснеме всичко по пътя си, за разлика от нас с Дафин.





Допустимите наклони в пътното строителство в Турция са по-големи от нашите, което прави спусканията близки до спускане по тирбушон. Поддържахме доста висока скорост. Никой не щеше да ползва спирачки и пробвахме, колко точно можем да „свалим” тежките мотори до асфалта. Когато първия път моторът опря в асфалта реших , че съм го докоснал с ролбара. Дърк само се усмихна и каза ”Ако ти опре цилиндъра, си пътник. Опира ти централната стойка. И моята опира J”. Пътят беше невероятно тесен, стръмен и празен. Всъщност един-два пъти се появяваха автобуси, но за някакъв трафик и дума не можеше да става. Разминаването с автобус си е ... приключение само по себе си. В завой автобуса заема и двете платна. Но нямаше дупки. Аз в Турция не видях дупки. Неравности – да. По-големи или по-малки, но дупки-не. Има и един гаден за мотори вид настилка. Заливат с асфалт и после камъчета, които с валяци са намачкани върху асфалта. Може би това е настилка издръжлива на горещини, но тези камъчета не са свързани здраво за пътя и летят след всяко превозно средство, като на места просто са насипани повече и занасянето те кара да свалиш скоростта. В този смисъл щетите по „лака” са неизбежни и допълнителните решетки, които поставихме на маслените радиатори, съвсем си изпълниха ролята. Планините в Турция ни „съпътстваха” по цялото крайбрежие, но след Синоп пътят не е планински (по 2 ленти в двете посоки). Все едно, още бяхме в планината и взехме важно решение. Ако човек иска да спи на платка през цялото време, му е необходима добра организация. Решихме около 15:30 всеки ден да се оглеждаме за магазинче за храна и до 17:30-18:00 да сме намерили място за нощуване. После е тъмно, губиш време, изморен си и се ядосваш излишно. Пък и не сме в някаква надпревара. Все пак това е нашето време за почивка J
Спряхме в някакво село дълбоко в Анадола. Планинско, защото планината е от всичките му страни, но всъщност е на морето.



Храна няма. Решихме, че е време за душ и потърсихме стаи. Имало една такава къща. Дойде собственика, кратък пазарлък и за 30 йетълс (йетълс го измислихме заради абревиатурата на турските лири YTL, което е йени търкиш лира, но йетълс е къде по благозвучно) получихме 3 стаи с обща баня J Хората от селото ни обясниха, че ако отидем в 19:30 в онази палатка ще има храна. Отидохме в 21:00. Храна нямаше. На една маса група мъже се усмихваха. Малко беше некомфортно. Единият от тях в скъп костюм се приближи и ние сякаш разбрахме (заради приковаването на вниманието на останалите), че е важен човек и е дошъл да ни каже нещо. На прекрасен английски ни обясни, че днес е светъл празник за мюсулманите, че днес те биха нагостили всеки странник, но че храната е свършила около час преди нашата поява. Ами разбира се. Докато се разтоварим, изредим в банята и тя-храната – свършила J. После се информира за нас, какви сме, що сме, а ние разбрахме, че той е губернатора на района (областния управител), който тази вечер е осветил с присъствието си това супер малко селце.
Спряхме човек с въпрос за хляб, който се шмугна някъде и се върна с два хляба. „Само хляб ли?” пита. Чакайте - и се върна с бурканче маслини. Такива хора щяхме да срещнем още много. Аз мисля, че хората навсякъде са добри. Не само в Турция. Хората се скапват в градовете ... Така си мисля аз.
На следващата вечер затърсихме някакъв къмпинг от ГПС-а на Дърк. Стигнахме, къмпингът го нямаше J Стана ясно, че в края на септември няма да намерим работещ къмпинг по маршрута.
Там си беше мястото, но къмпинга не работеше, всичко изглеждаше разрушено и изоставено и решихме, че в двора на магазина всъщност е далеч по-добре и е на 10м от морето. Вечерта имамхе урок по английски. Ние с Дафин говорим някакъв Бангълс, докато Дърк не е така - живял е в ЮАР. Говореше ми за някакъв сайн, дето го бил видял и т.н. аз викам : чакай к’ъв сайн, това нали е подпис? Той прихна и съвсем сериозно ми каза: „This is а sign” и показа средният си пръст, взе молив, драсна нещо и: „Тhis is а signature”. Разбра ли сега? Разбрах. „Do you have a sign ?” . Аз – „Yes I have” и му показах средния си пръст. „Do you have another one?” „ Yes I have another one”- и щръкна и пръста на лявата ми ръка. „OK. Bravo. Do you have a real one?” „ Yes I have”- и преди да съм си свалил панталоните Дафин викна стига, стига всички разбрахме J
На сутринта чух Дърк , че е станал и нещо се радва: Имам коте в палатката, имам коте, ела да видиш. Успях само да избоботя: „Мнооого смешно. Dirk, I have а sign for you J “



… А той наистина имаше коте в палатката J





Синоп. Градът е стар, хубав, крепост стара, Диоген бил роден там. Спряхме за обяд на пристанището. Обичайните трудности с храната и бирата. Започна някаква мудна подготовка на храна заради нас. Като се замисля, байрамът не е най-подходящото време за „гости” в Турция. Получих 15 мин. за снимки. Това, което ми харесва в турските черноморски градове и градчета е отношението към рибата. Във всяко има рибен пазар и изобилие на прясна риба. Дори и да не изобилства от животински видове (като по средиземноморието и северните морета) – риба има, поне 5-6 вида. Почвам да си мисля, че май са по-добри рибари. Или може би по-вярното : Важно им е рибата да присъства често на трапезата , затова и пазарът е пълен.













Продължихме, за да напреднем към Трабзон.
След няколко красиви вливания на реки в морето , Дърк избра село, ляв мигач и газ към брега. Брегът беше широка пясъчна ивица дълга километри, по която се набухахме възможно най-далече от селото. За съжаление – мръсна. Мръсна, като язовир Въча преди. С всичките познати ми атрибути от едно сметище. Все едно, залезът беше смазващ. Десетки лодки в морето. Яка романтика, само да не настъпиш спринцовка... На сутринта кучета довършваха вечерята ни.






Така стигнахме до Трабзон.










Трабзон е отделна глава в това пътуване. Няколко вечери изкарахме там. Най-големият и най- източен град по черноморския бряг на Турция. Старо пристанище със собствена роля в световната история и конкретно тази на империите, владели го през годините. Основни исторически обекти са църквата „Малката Света София”, още една византийска църква, крепостните стени, музея на Ататюрк .. и разбира се, манастира Сумела на 30-40 км. навътре в планината.









Улиците по този стар град са тесни и напълно оправдават надписите „сукак” на табелките. Настилката е павета. Ходещите по тези павета са огромна смесица от азиатско-кавказко-каспийски представители на всички етноси, населяващи изброените региони. Дагестанци, арменци, таджикистанци, грузинци, абхазци, руснаци, казахстанци ...абе всякакви. Всъщност цялата тази навалица се е стекла в Трабзон по „бизнес” дела. Влачат се едни торби с обувки , дънки-ментета, парфюми, анцузи, каквото се сетите. Всеки дърпа някакви чували и гледа подозрително... Спомняте ли си периода на куфарната търговия и димитровградския пазар? Е, за това става въпрос. Целият Кавказ и Каспийският регион се е стекъл да прави алъш-вериш в Трабзон. Купува нещо евтино и после го завлича към родното си място. Като мравка – бобено зърно. По този повод всички турци в Трабзон говорят руски!!!
За три вечери там станахме свидетели на три сбивания. Най масовото меле беше на една от търговските улици около 21:00 вечерта. От пресечка се стекоха двадесетина души, гонещи един, който се спъна и падна. Падналият понесе толкова ритници и юмруци, че въобще не разбрах успя ли да се изправи. Излизащите от тясната пресечка обаче се блъскаха в нас и във витрините и ние едва се опазихме (с вдигнати ръце пред лицата) от летящите във всички посоки юмруци ...
Така и не разбрах какви бяха. Арменци биеха чеченец или азербайджанци – грузинец , все едно. Но не бяха турци. Ние се изнесохме бързо и се скрихме в спокойна кръчма на третия етаж на стара къща километър по-нататък. След малко Дърк отиде в тоалетната, върна се и вика : „В тоалетната се бият. Едва излязох, бяха запушили вратата. Трима бият един. И нашият сервитьор, и той участва – налага единия...” Такова усмихнато момче. След малко се върна, донесе още три бири, все едно нищо не е било ...
Ей такъв е Трабзон. В хотела администраторката беше рускиня, готвачките – грузинки, във фоайето - абхазец, руснак, дагестанец и българи ... 35 йетълс стаята с гараж за моторите.
Иначе имаше интернет клуб, от който успях да ви пратя снимки. Станциите светкавично влизаха в употреба и при най-малкото ни разделяне.
Всъщност в Трабзон спряхме за една вечер, колкото да организираме транспорта до Сочи(Русия).
Не го организирахме, тръгнахме на сутринта за манастира Сумела.
















След Сумела поехме към последния турски град Хопа, където Дърк беше решил д а остане още преди началото на това пътуване. Това бяха неговите 2-3 дни на пълна почивка.
В 20:00 ние с Дафин въпреки проливният дъжд, който ни валеше от обяд се оказахме нещо много бодри и амбицирани и решихме да атакуваме Грузия.

*в репортажа използвам снимки и на тримата

[Мария]

До: Черноморско приключение

Здравей Мария.
Много впечатляваща е твоята история с любовта ти към BMW моторите и пътуванията описана в темата на Любо
Беше написала, че си от София. Нама нужда да пътуваш до Балчик за да си говирим за мотори и пътувания (освен ако темата с гората не ти е близка както си написала). Така и така почти всяка вечер пием бира с приятели и обсъждаме това и бъдещите ни пътешествия...Добре си дошла.
Впрочем ако си спомням правилно, ти също пътува някъде (май Турция) и тука всички тръпнем в очакване на твоя разказ.

Здравей,

абсолютно приемам поканата за бира и най-вече съпътстващите я разговори:-))))
Балчик всъщност го чакам с нетърпение и гората много ме вълнува.
Ти как ще пътуваш дотам?

[Димо]

До: Черноморско приключение

Здравей,

абсолютно приемам поканата за бира и най-вече съпътстващите я разговори:-))))
Балчик всъщност го чакам с нетърпение и гората много ме вълнува.
Ти как ще пътуваш дотам?

Тръгваме утре рано с Яна. Трябва да сме към обяд в Балчик. Колата е двуместна
Значи, бирата ще е в Балчик
Радо каза, че е изстудил достатъчно

[Мария]

До: Черноморско приключение

ОК. Питах дане би случайно да си моторист

[mitkosto]

До: Черноморско приключение

искрено завиждам за преживяното от вас....за местата, хората и емоциите които сте срещнали и преживяли.... Само за дъжда не ... И догодина да ме викнете и мен

[Димо]

До: Черноморско приключение

Грузия
Oт Хопа до границата са 15 километра. Движение няма. Дъждът беше толкова силен, че трудно виждах Дафин в огледалата. Достигнахме първите спрели камиони. Аз директно минах в лявата лента и продължих напред. Няколко километра колона. Първо двойна, после става тройна. Вече виждах някаква граница, когато разбрах, че камионите са запушили напълно изхода на Турция. Спряхме. Влязохме между камионите. Бавно напред. Беше отвратително. Един два камиона ни направиха място, колкото да се забучим по-дълбоко. Сигурно бяхме минали 50 камиона напред. Спряхме. Напред не можеше. Слязох. Думках по вратите на шофьорите. В този дъжд и тъмница работата изглеждаше безнадеждно. Назад вече беше напълно невъзможно. ОК тогава – напред. Намерих някакъв шофьор, питах го къде е аркадаша му от червения –вдигаше си раменете - не разбрал. После го доведе. Ха напред- ха назад. Не става. „Дафине, ще спим тука”. „Абе стига, ако свалим куфарите, ще станем по тесни”. Вече повече от час се борехме с хаоса. През цялото време се провираха и някакви хора, влачещи багажите си на гръб. „Ако минем този камион, после е „чисто”. Хванах единия кол на оградата разделяща входния поток от изходния и го измъкнах. На Дафин му светнаха очите и заедно измъкнахме втори и трети и преместихме оградата ...Браво. Измъкнахме се. Оппа, пропуснали сме паспортния контрол L Айде назад. „ОК аз оставам тук, вземи документите ми и бягай...”. Вече не си спомням как точно събрахме всичките печати от изпокрилите се в бараките служители на митнически и паспортен контрол, но минахме. Грузинските митничари видяха бързо лепенките „press” по моторите и ни викнаха отпред.
Дълго ровиха по страниците на паспортите, писаха, описвха. Търсят печати от Абхазия. Още нямахме J. Знаехме, че при наличието на такъв печат в паспортите ще бъдем арестувани, а моторите - конфискувани и затова тръгнахме около морето обратно на часовниковата стрелка. Имало смилсъл. След около час, последният грузинец ни върна паспортите. Няма добре дошли, бързаше да избяга от дъжда. Стояхме на паркинга и чакахме „ескорта” към Батуми. Пристигнаха. Радости, прегръдки и айде бързо, че вали...Изненада. Извъднъж всичко светна. Пътят - осветен. Осемнадесет километра лампи от двете страни на пътя. Брей... Влязохме в Батуми. Водата заливаше тротоарите. Очевидно улиците са строени с мнoго висока средна част и малкото движещи се коли се опитваха да карат по нея и в двете посоки. Виждахме много удавени и зарязани коли. Нашите водачи караха твърде бавно и аз дадох газ. Няма такава емоция. Слалом между спрели коли в река J. Е сега наистина разбрах за какво му е тоя „клюн” на мотора. Като параход пореше водата. Цилиндрите на боксера наистина бяха под водата и не се виждаха.
Пристигнахме у моя домакин. С Раули сме завършили заедно в София, но ни свързваха много повече неща. Масата е сложена. „Димо, кафе или вино?” „Първо в банята – казах тихичко, щото бях направил локва в коридора около мен”. Исках сухи дрехи. Баща му ни чакаше. Отворихме вино. Радостен човек, усмихнат, енергичен. „ Знаеш ли, в онези години съм живял повече в Благоевград отколкото тук. Златни времена бяха...Познаваш ли Благоевград?” Аз - „Не. Сега са други времена, нещата се промениха.” Той: „И тук се промениха. Виждаш ли- всичко свети. А при Шеварнадзе нямаше ток. Сега защо има ?!” „Има работа ,Димо, има много работа, само да не бяха тези простотии с руснаците. .. Сезонът (туристическия) беше много слаб – заради войната. Догодина всичко ще е наред. Само да влезнем в НАТО.” Аз променям темата питам за работата, за заплатите ...” 200-250 лари (едно лари=един лев) продавачка в супермаркет, в банка – 4-500. Работа има, но Димо знаеш ли? Петдесят процента от грузинцьй не хочут работат, а другие петдесят – НЕ МОГУТ !!! J „ Много се смяхме. Разпитваше ме за България, за изложенията, за Стройко, Пловдивски панаир. Стана късно, родителите си легнаха и останахме тримата да си допием ...
Сутринта имахме програма. Хачапури.



Това не е просто ядене. Това е онова национално ястие, което грузинците ядат по всяко време на деня. Специално тесто (то всичко в Грузия е специално ), специален кашкавал и специално яйце J и много масло в специална фурна. Ето това е резултатът. Мощна калорична и вкусна бомба в организма. Едно хачапури може да те задържи целият ден – нещо като сутрешната трахана за тракийците. „Сега къде ще ходим? Горе (в планината) не става. Снощи са се свлекли пътища, има затрупани с кал къщи. Бедстващи хора. Ама и сезон избрахте вие. Не го гледай слънцето. Това нищо не значи. Всеки момент може да плисне такъв дъжд, че да ни удави. Тук е тропик, бе човек.” Съгласих се. „Айде ще ходим до лимонариума на Сталин и после до границата на Аджария (автономната област, в която се намираме)”.





















В лимонариума лимони нямаше.”Раули, къде са лимоните?”, „ То и Сталин го няма. За кого да ги гледаме ? J” Всъщност това точно било мястото, където май Медея стреляла със стрели по аргонавтите и т.н. Продължихме,стигнахме някакъв мост. „Това е границата.” „Къде са граничарите?” , „Не бе, границата на Аджария”.”Много важно. Давай нагоре.Колко имаме до Поти?” „40 км., но момчета, кво ще правите в Поти? Това е тъп пристанищен град. Пълна скука. Работнически квартали.” ”Ще можем ли да влезем? До пристанището?”, „Да, но Димо, това е тъпо. Нищо няма да видите. Взривените кораби са под водата.” Дафин „Давай, давай. Пали и към Поти”. Аз се почудих. „Къде са руснаците?” Раули: „В града, но от другата му страна, но там аз няма да ви пусна”. „ОК, няма да си правим снимки с тях. Давай. Карай към Поти.”





(заради тези 170км до Сухуми, трябваше да се върнем повече от 300 до Трабзон(Турция), после още 300км по море до Сочи и още 150 до Сухуми . Което отне почти седмица ....)

Пристигнахме. Поти наистина е мрачен промишлен град. Има някакви срутени блокове, но те май не са срутени скоро. Не мога да преценя. Пристанището е огромно. Километри. Спряхме до единия вход. Охраната разрешава снимане. Малка църква. Някакъв стар ветроход и много „ниви” за товарене. Пушихме по цигара, минахме през центъра и си тръгнахме. През цялото време по пътя - композиции с петрол към Батуми. На всеки 15 мин. Тутуф -тутуф, тутуф – тутуф. Много добитък по пътя.















Вечерта бяхме на традиционна грузинска кръчма. Голяма компания. Общувахме на руски. Ние с Дафин поръчхаме бира, те ни погледнаха странно, докато поръчват водка. Пристигнаха някакви традиционни ястия. Първо мезета – кисели краставички, туршии, абе не е за бира. Разляха водката и се почна. „Виж сега Димо. Вярно е, че нашият Патриарх.... (пауза) ,преди година ... (пауза),благослови бирата, като напитка, с която е възможно (допустимо) да бъдат произнасяни тостове и да се казва наздраве, НО (пауза)!Ние тази проява на мода в традициите, не я разбираме.” Смях и ключовите слова „Чуть, чуть”. Водката беше украинска. „Житная” или нещо такова. Прекрасна. Зарязахме бирата. Много пъти чух това „Чуть, чуть”... твърде много J Сервираха кхинкали. „Чакай да ти обясня, да не ти се смеят... Хващаш го горе, отхапваш отстрани, изливаш сока в устата си, и продължаваш да гризеш. Дръжката не се яде.”
Вкусна работа ви казвам. Това е „специална” сварена торбичка от „специално” тесто, в която има „специална” кайма със „специален” сос J. Не, не са пелмени. Голямо е колкото шепата ти и е различно . Изядохме 2-3 чинии пълни с такива работи, а за последните се викна сервитьора, отнесе ги, и след 5 мин. ги върна пържени. Раули обясни:”’ми така де, това е next level. Трябва да са топли” .Имаше и шашльйк. Свършиха няколко бутилки от специалната водка „чуть – чуть”. После не си спомнямJМай съм проговорил грузински... J На другия ден бяхме целия в Батуми. Почивка. Дрехите ни бяха изсушени, изгладени. Денят беше хубав. Изсушихме си палатките, чувалите. Разпускахме. Вече писах за това. Не знам дали там изобщо има есен. Всичко е толкова зелено. Прелива. Пък и тези палми навсякъде, евкалипти ...Не ми трябваше да ходя в ботаническата градина.





Техниката стара ...









С това тудно ще "преборят" руснаците ...





Петрол



Очевидно така изглеждащи коли могат да се джижат по пътя ...



Някои блокове са такива



.. но пък изобилства от красиви, стари сгради





Патрул





Същата безалкохолна напитка като в Русия и Украйна, но тук с кофа USA отдолу



Сладкарница „Сказка” отвътре ... Вече не работи L



Плажът на Батуми







Пробвахме връзка с Дърк. Честотата беше уточнена предварително. Качихме се на 9 етажна сграда, насочих антената към Хопа, но не стана. Явно градът пречеше. По права линия трябва да са 20-тина километра, а с тези станции сме се чували от Бояна до Бухово, така че вярвах, че ще стане, но –не L
Решихме, че няма да оставаме още една вечер и товарим багажа. Излизането от Грузия беше лесно. Половин час, после още малко каране и бяхме в Хопа.





По пътя до границата с Турция











Дърк е щастлив. Опознал е градчето, заведе ни на вечеря. Приказки, впечатления. После седнахме на един пирс на 30тина метра в морето с една торба ефес и –дискусии. Половината от пътуването беше минала. Вече можехме да си дадем сметка за някои неща - положителни, отрицателни. Поспорихме. Дафин и Дърк влязоха в словесен съюз. Аз се разпалих. За да се „охладя” хвърлих дрехите и скочих в морето, като оставих ”съюзниците” да се наговорят за „моя сметка” J Излязох, беше студено. Ето тук моят любим „Swatch” загуби бутона за хронометъра и морето нахлу в него, като завинаги спря на 12:10 L Новата шега, която щеше върви до края беше: „Момчета, колко е часа?” „ Точно 3 часа и петнадесет минути преди твоя ...”


Аз не се разделих с него, защото съм свикнал да го усещам на ръката си и защото сина ми винаги ми мрънка да му го дам да си поиграе. Е, сега е чудесна играчка. Освен това твърдях, че „Може да не показва часа, но има точна прогноза за времето. Ето виж-капки. Ще вали J”
На другият ден - отново в Трабзон. Трябваше да се справим с транспортирането на моторите и нас през морето – до Сочи.

[CarTest™]

До: Черноморско приключение

Абе ... само аз ли не виждам картинките ...??...

[giorgio]

До: Черноморско приключение

Абе ... само аз ли не виждам картинките ...??...

Румене, повредата явно е в твоя телевизор...

[upi]

До: Черноморско приключение

Евала Димо, чудни снимки! (Румене, не се ядосвай, като идвам натам ще си донеса компа да ги видиш )