Tweet
Идва заветният почивен ден, в който съм откраднал няколко часа само за себе си от всички и смятам да посветя на мотора и скитането из прекрасните кътчета на Родопа, свързани с археология и история. Магията и тайните на тази свещена планина са безкрайни и ужасно привличащи за мен. Магнит. Където и да скитам из Пловдив, все очите и сърцето ме теглят към Родопа и все натам гледам. Този път избирам дестинация село Ночево. Ще търся Пармак Кая, светилище на древните траки беси, известно със загадъчните ниши издълбани в скалата във форма на човешки пръст. Всъщност, оказа се, че в района има освен ниши, също и жертвеници, шарапани и други скални изсичания и затова ходих и втори път, но затова ще разказваме друг път. Ще се ходи и трети със сигурност, тъй като, за да се види всичко в района на човек ще му трябват поне ден два обикаляне. По права линия от Пловдив излизат към 45км. Отиване и връщане е към 100 и малко отгоре километра езда. Асфалтът е лош, типично по български, но хич не ме притеснява. Машинката ми си върви като малък немски танк. Маршрутът е Пловдив – Асеновград – Долнослав – Тополово – Новаково – Ночево. След Новаково отбивката за Ночево се пада в ляво от шосето за Комунига и Кърджали. Има си табела. От там почва тесен еднолентов асфалтов път. След известно време пътят се разклонява на две. Тръгвам надясно и търся махалата Емин Чауш с къщите до които се намира Пармак Кая. Там някъде, по спомен свършва асфалтът. Ако продължите наляво отивате към самото село Ночево, което всъщност се разделя на няколко махали по околните склонове и всяка махала си има своето име. Почти пладне е и жегата се усеща все по силно, хора не виждам, освен една жена, която шета из един двор. Питам я за посоката, а тя без да спира работа ми отговаря да хвана пътеката след последната къща.Бързо намирам „последната къща“ пред която виждам хора, сякаш семейството е излезнало на сянка да обядват и говорят и улавям, че това не е български. Сещам се, че хората тук са турци.
Спирам кончето ми на сянка, до един свой братовчед, също запрян на сянка в ужасната юлска жега и кротко похрупващ тревичка. Реално съм спрял точно пред последната къща в махалата Емин Чауш от където започва и самата пътека за Пармак Кая. Добрите хора, които седяха на сянка пред къщата ме упътиха в правилната посока, но още като кривнете по пътеката ще видите самата Пармак Кая в близката далечина (само как звучи), така, че ще се ориентирате спокойно и сами. Тук няма много хора, които да срещнеш. Пусто е някак, но дори и така и при двете си ходения успях да обменя по няколко думи с местни хора, които срещнах. Тук времето сякаш е спряло преди дълги години, а може би и преди хиляди. Кой знае? И поне за мен, усещах, че тук навлизам в други измерения, които не разбирам, и ме правеха кротък, тук сякаш имаше врата на времето ли, пролука между световете ли, незнам, наречете го както искате, знам, че вървях в загадъчен свят изтъкан от родопска пухкава магия. Природата и тишината, споделена само с птичките са превъзходни, взимат връх над мен и изпитвам множество душевни оргазми. За пореден път се убеждавам, че с тази божествена природа, родината ни е самия рай, а ние българите сме благословени. Птича песен от време на време, която се стрелка между клоните, погъделичква душата ми. Май забравям кой съм и от къде дойдох, напълно се разтварям в това място. Мястото хем ми е непознато и мистериозно, хем е някак близко и топло като пазва на майка.
Ето скалата от пътеката още в самото начало. Подозирам, че има още няколко пътеки по които може да се стигне, тъй като крайната точка е видима доста отдалеч! Освен телефон с нет, който на моменти изчезва, не съм ползвал компаси, джипиеси и други подобни в случая. Обикновено имам навика да проучвам картата и обектите, които искам да посетя, да набележа точки за ориентир, като дървета, скали, специфични черти на релефа и да ги запомня, а после да разчитам на компаса и интуицията. От опит се научих, докато отивам на някъде да си правя мои ориентири, по пътя, за да съм сигурен, че ще намеря пътя наобратно, но всичко зависи от местността в която се намирате и видимостта, която имате. При всички положения не трябва да губите пътя, по който сте дошли и затова са ви необходими поне елементарни познания по ориентиране и концентрация. Най–големият ви враг – паниката. Тя ви пречи да мислите логично. Така веднъж, търсех „Кутелът“ до Розовец и уж беше на стотина метра от един черен път, навътре в гората, и там оставих мотора, но докато търсех самия Кутел, така забравих да отбележа от къде дойдох, така се въртях, че после почти час, търсех черния път, и къде ми е моторът. Имах късмет тогава, нямах компас, нямах нищо, а и паниката беше почнала да ме обзема. И като отбелязах посоките които вече бях проверил, успях да научкам пътя назад. От тогава, освен на компаса, разчитам да си направя сам маркери.
Ако се вгледате и с просто око ще видите нишите отдалече. Тук вече нещо започва от вътре да ми трепери и нямам търпение да стигна и да разглеждам. Чудна е тая Българска земя. Просто чудна. Загадки да искаш.
Реално пътеката по която аз вървях минава точно под самата скала. Когато обикалях скалата имаше следи от пътеки, които минаваха над нея и отиваха пак към изходната ми точка. Ако ходите като мен в най-голямата жега през юли, подгответе се с вода и слънцезащитни материали. Също препоръчвам горещо високи обувки с грайфер, подобни скали обичат и някой змии, а теренът предполага туристическа обувка. Не съм чел какви змии има в района, но определено е добре човек да не поема излишни рискове. Като истинска майна в жегата, с мотор в планината, аз разбира се бях по бели кецове, тъй като ние майните сме гъзари и навсякъде се носим с неподправен стил, отговарящ на средата. Трябва да уточня и че бях по къси панталони, а тук вече усещам, какво си мислят за мен, всички праведни мотористи. Но, по дяволите, карам с каска, яке и ръкавици. Също уточнявам и че знам за рисковете за карането на мотор по къси панталони, разказа ми една оса, докато ме нажили хубаво веднъж малко след Садово, същото лято, месец по късно.
Приближавам с всяка крачка, а вълнението което изпитвам е огромно. Изпадам в еуфория и нямам търпение да разгледам всичко и да се набутам навсякъде. В същото време изпитвам огромно страхопочитание към мястото, чак известен страх, усещам енергията му и се опитвам да съм в хармония с него. Усещане като, че някой те следи на всяка крачка какво правиш. Честно казано, нито една църква в която съм влизал не ме е карала да изпитам това чувство на страхопочитание, което изпитвах на Пармак Кая или по принцип посещавайки подобни тракийски светилища. Като добавим и факта, че съм абсолютно сам, на отдалечено от хора място, шумовете които чувам, са собственото ми дишане и стъпки, а като спра, чувам вятъра в клоните как си говори тихо с жежкото слънце на някакъв странен език от птичи трели.
Тук се вижда, че птичка е свила гнездото си в една от нишите. Значи, все пак някой им е намерил приложение днес. Вече съм точно под скалата, а слънчо пък е точно над мен. Обед е и жегата е като неудобен костюм. Лъхва ветрец и се усмихвам, само какъв приятен ветрец.
Гледам и немея. Само скалата ми говори. Инстинктивно ми минава мисъл, че това не е дело на човешка ръка. После се чудя сам на себе си, какво имам предвид. Нима вярвам в извънземни. Но, колкото повече гледам тази скала, толкова повече виждам, че трябва да се науча да допускам, че може все пак и да не е правено от хора. Но, не е и природен феномен. Нужна е била обработка на скалата за да придобие този вид. Тоест, някой го е направил. Но, как и кой?!
Обратен наклон. Ако са правени на ръка с инструмент като друг вид камък например, наподобяващи длето и чук, или е нужно скеле или висене на въже и много време. Мястото със сигурност не е удобно за скеле. Пълна мистерия как са правени нишите и с каква технология. Но правите страни на трапците на места са озадачаващо прави и идеални, и изглеждат като направени с един замах, а не с множество удари.
Забравям кой съм. Потънал съм изцяло в природата наоколо и тази невероятна скала, която ме прегръща с мистиката си. Колкото и да ги гледам, някак не мога да си представя това да е правено изобщо от човешка ръка, камо ли преди хиляди години. Учените имат много теории, но нито една достатъчно добра, която да обяснява как са правени нишите или тяхното предназначение. Но тази част от теориите, които обясняват как това е ръчна работа, ще трябва да обяснят с какви инструменти е правено това, какво означават бройката на нишите, какво представлява разположението им в един ред или няколко. Както и да го погледна извънземните или човешките същества, които са създали нишите, явно са имали познания по математика, още преди хиляди години, тъй като самите ниши са в трапецовидна форма, имат си брой, някой ниши са почти еднакви, други се различават и са ориентирани с лице в случая на юг. Видно е, че размера не е случаен, а е ползвана някаква мерна единица при направата им. Чудя се какви ли са отношенията на дължините на страните на трапеца една към друга и дали има някаква закономерност. Видно е, че зад всичко това стои логика, но логика неразгадаема за момента за нас хората. Според мен, задължително с подходяща апаратура, камери, фотоапарати и скенери, трябва да се снеме 3D модел на нишите и да се сравнят техните точни размери и да се анализират. Нищо чудно да се открият интересни математически закономерности. Някой ниши са идеални равнобедрени трапци и силно ме съмнява, който и да ги е правил да ги е правил на око и на ръка. По скоро някои приличат като да са с лазер изрязани, толкова са идеално прави, а за равнобедрен трапец някой, трябва да начертае поне първо трапеца на скалата и трябва да разбира от ъгли и диагонали, сиреч, поне някаква елементарна геометрия, сиреч математика. Чудя се и защо трапец, а не кръст, или квадрат или кръг, ами баш трапец. И тук да спомена, че на някой тракийските гробници, на които сам ходил входовете все ми приличат на трапец, Казънлъшката гробница и Жаба Могила например до Стрелча, че и Четиньовата могила до Старосел, ама не съм ги мерил. Явно обаче, формата трапец в случая не е избрана случайно, а тя има своя скрит за нас смисъл. Дали има нещо общо с входовете на тракийските гробници, нека каже науката, когато е готова.
Това е пещерата утроба в подножието на скалата. От вътре излитат птички, които май имат там гнездо с малки, които чуруликат смешно, затова смирено решавам, че няма да влизам, а само ще надникна. Почитам мястото като свещено. Мисля, че така е редно. Веднага се зачудих, дали вътре няма да има я някой надпис, или други ниши или рисунки, но не дръзвам да проверя.
Този заседнал камък в утробата на пещерата ми навя асоциация с Караджов камък, но ще го оставя на играта на въображението ми. Не смея да влизам по навътре в пещерата утроба. Чувствам, че сякаш нямам разрешение. Може би, някой друг път. Заобикалям и се качвам отгоре на скалата и пред мен се разкрива уникална гледка. Самата Пармак Кая гледа на юг. От върха имате гледка на поне 20 километра от вас все Родопски върхове.
Не знам какъв точно е произходът на скалата, но отгоре повърхността, прилича на разлята лава. Обиколих цялото светилище Пармак Кая и забелязах, че от всички страни повърхността на скалата изглежда различно. Сякаш там където са нишите е имало допълнителна обработка да се изглади самата повърхност. Но, това е моето въображение. На мен лично нишите ми изглеждат за момента, като отпечатъци от някаква машина за вземане на проби на някакви великани, които някога са се разхождали наоколо.
Долината на река Величка. Като си отгоре на скалата виждаш, че мястото си има директна връзка с целия Космос. Докато седя на върха на скалата и пипам с ръка скалата под мен, се чудя дали на същото място където съм сега, преди хиляди години, пак не е имало някой, който да се качи и да се наслаждава на гледката и да си е казал и той, че това парче земя, си е част от рая.
Тук на тази снимка, на отсрещния връх в дясно, който се вижда започва пътеката, по която дойдох. Зад него са къщите от махалата на Ночево. От там тръгнах за насам.
Тази е любимата ми снимка и ме е яд че нямам дрон, ама с мотора, само дрон ми остава да нося. Дълго време това, беше десктопа ми и доста колеги озадачени, питаха „Какво е това“. Ами това е Пармак Кая в целия и блясък.
По околните скали също има издълбани ниши, до които има пряк достъп, ако на човек му се катери. От страхопочитание само ги снимам, въпреки, че сега ме е яд, че нямам снимка от „вътрешността“ на някоя ниша. Другия път, ще си взема и метър, тъй като съм любопитен да взема размерите на някои ниши. Както споменах, някои ниши са идеални равнобедрени трапци и се чудя как са я направили в скалата и какви познания са имали древните за равнобедрените трапци изобщо, преди няколко хиляди години. Друго, което искам да отбележа, е че за траки съм чел, сравнително много, но все още не съм срещнал описание на автор за подобна практика у траките да правят ниши в скалите. Още повече, че подобни ниши има изключително и само в Източните Родопи, като в Западните например, като форма са по скоро правоъгълни скални изсичания. Трапецът е характерен за този район. Дали това е препратка към Богинята майка. Дали са маркери за наличието на руди и полезни изкопаеми в района. Дали са култови съоръжения или вид погребални камери. Кой знае. Аз съм по скоро склонен да вярвам, че те са още от преди да говорим за траки и носят информация, значат нещо, казват нещо. Тепърва ще търсим какво са.
Тук се вижда обратния наклон на скалата. Ако някой е висял за да издълбае нишите, със сигурност не му е било лесно. Дори в днешно време с днешните модерни технологии ще е изключително трудно, да не казваме невъзможно да се направи (издълбае) подобна ниша. Как ли са успели древните, в случай че човешки същества са отговорни за създаването им. Явно и бройката и разположението и размерите им имат значение. Колкото и да ги гледам все си мисля, че ги е правила някаква огромна машина, която сякаш ги е изрязвала в скалата с лазер. Не виждам, много логика да са ги правили човешки същества, които на такова трудно достъпно място, дълбаят с примитивни инструменти, което ще да е отнемало огромно време, за да положат праха на мъртвите там. Не знам как са правени, но си мисля, че носят информация за състава на скалите наоколо или са нещо като указател, като маркер. Каквото и да представляват, НОСЯТ някаква информация. Когато си там и като гледаш скалата, сякаш тя ти говори през цялото време.
Ниши в увеличен план. Чудя се ако се направи една среща на хора скулптори и майстори, дето работят с камък и да кажат, ако им дадат една скала и задача да издълбаят в нея подобна ниша, как биха подходили днес. Какви инструменти ще ползват и дали ако им дадат длето и чук и задачата е да се прави на ръка, а не с машина, как ще процедират. Може би тогава ще имаме още по-добра представа, как може да са направени тракийските ниши.
Мястото е невероятно зареждащо и спиращо дъха. Идеално за практикуване на медитация и за който иска директна връзка с космоса. Но тъй като аз с космоса не се свързах, а слънцето беше в повече, а аз пък от своя страна дори без шапка, трябваше спешно да потърся сянка. <br>Времето напредва с жегата и скоро трябва да тръгвам наобратно към мотора. Преди да стигна махалата с къщите щраквам Пармак Кая за последно. Сбогуваме се засега и си обещавам, че някой ден ще се върна и ще имам повече време да обикалям, защото ако искаш да видиш всичко около Ночево, един ден няма как да стигне.....
Трябва да се спомене, че в непосредствена близост до скалните комплекси в село Ночево, има множество такива например в селата Душка, Ангел Войвода, Сърница, Женда, Небеска и ако човек се замисли, ще установи, че със сигурност тази част на Родопа, източната е обитавана в огромен периметър от най-дълбока древност и градовете, светилищата, крепостите, мегалитите и всичко завещано от древните са толкова на брой, че говорим за наистина огромно население, територия обитавана от порядъка на поне седем, осем хиляди години непрекъснато и за това свидетелстват хиляди археологически паметници. Казвам хиляди, не стотици. И всъщност така е и в Западните Родопи, така е и в цяла България, ако щеш. Някои твърдят, че комплексът край Ночево е в пъти по голям от Перперикон, а за самия Перперикон казват, че е бил поне три пъти по голям от това, което към момента е разкрито. Археологията говори недвусмислено, че по тези земи цивилизацията е започнала още от дълбока древност и май древните са имали познания, недосегаеми за нас днес. Магия. На мен от тая магия, ми е хубаво, че съм българин и като пловдивчанин в рамките на има няма 100, 200, 300 километра мога да я преживея. Това е огромна по площ територия пресечен терен населявана гъсто от поне 8 хиляди години. Родопа планина. <br>Стигам обратно до мотора. Изморен, но изключително приятно изморен от разходката в тежки атмосферни условия намирам сянка, край една ограда и решавам да почина, преди за запаля назад към Пловдив. Физическата умора се блъска с чувството на еуфория в душата ми от невероятното място на което бях преди малко. Тая нашата земя е пълна с магия и загадки, като парче от Рая е. Толкова е прекрасна и вкусна, че нямам насита. Искам още да пътувам и изследвам.
Не, че обичам селфита, но доказвам, че аз съм си карал мотора. Някои хора хич не ми вярват, че обичам да хода да гледам едни скали, с едни дупки по тях, на места, до които дори понякога няма асфалт и това ми е страстта. Аз как да разбера някой рибар, дето пет часа, гледа една плувка, барем извади някоя баракуда.
По пътя наобратно спрях на един завой още в самото Ночево, от където имаше хубава гледка към Тракийската низина и приятен полъх на вятър.
<br
Посока село Искра.
Паля мотора и почвам да прегръщам завоите наобратно. Шосето е вратата към една отделна реалност. Карам бавно и се наслаждавам на приятния вкус, който ми остави Пармак Кая в душата. Преди Пловдив, реших да кривна след КЦМ към Куклен и най-накрая спрях на параклиса над манастира Козма и Дамян, където подухваше ветрец, а аз и кончето нямахме нищо против, като се има предвид, че в Пловдив беше може би 40 градуса.
Така завърши скромното ми първо приключение в Ночево, всред мистерията на тракийските ниши. Скоро ще пиша и за второто ми отиване там. Само се чудя, защо такива прекрасни места не се знаят повече, не се изследват повече, та от това може само да спечелим. Пари за какви ли не глупости се перат ежедневно в държавата ни, но пари за археология, култура, история все няма достатъчно. А такива места са уникално богатство. Дано един ден сме достойни да оценим какво имаме като културно наследство и да се грижим за него подобаващо.
Да живее България!
Драгомир Желев
Спирам кончето ми на сянка, до един свой братовчед, също запрян на сянка в ужасната юлска жега и кротко похрупващ тревичка. Реално съм спрял точно пред последната къща в махалата Емин Чауш от където започва и самата пътека за Пармак Кая. Добрите хора, които седяха на сянка пред къщата ме упътиха в правилната посока, но още като кривнете по пътеката ще видите самата Пармак Кая в близката далечина (само как звучи), така, че ще се ориентирате спокойно и сами. Тук няма много хора, които да срещнеш. Пусто е някак, но дори и така и при двете си ходения успях да обменя по няколко думи с местни хора, които срещнах. Тук времето сякаш е спряло преди дълги години, а може би и преди хиляди. Кой знае? И поне за мен, усещах, че тук навлизам в други измерения, които не разбирам, и ме правеха кротък, тук сякаш имаше врата на времето ли, пролука между световете ли, незнам, наречете го както искате, знам, че вървях в загадъчен свят изтъкан от родопска пухкава магия. Природата и тишината, споделена само с птичките са превъзходни, взимат връх над мен и изпитвам множество душевни оргазми. За пореден път се убеждавам, че с тази божествена природа, родината ни е самия рай, а ние българите сме благословени. Птича песен от време на време, която се стрелка между клоните, погъделичква душата ми. Май забравям кой съм и от къде дойдох, напълно се разтварям в това място. Мястото хем ми е непознато и мистериозно, хем е някак близко и топло като пазва на майка.
Ето скалата от пътеката още в самото начало. Подозирам, че има още няколко пътеки по които може да се стигне, тъй като крайната точка е видима доста отдалеч! Освен телефон с нет, който на моменти изчезва, не съм ползвал компаси, джипиеси и други подобни в случая. Обикновено имам навика да проучвам картата и обектите, които искам да посетя, да набележа точки за ориентир, като дървета, скали, специфични черти на релефа и да ги запомня, а после да разчитам на компаса и интуицията. От опит се научих, докато отивам на някъде да си правя мои ориентири, по пътя, за да съм сигурен, че ще намеря пътя наобратно, но всичко зависи от местността в която се намирате и видимостта, която имате. При всички положения не трябва да губите пътя, по който сте дошли и затова са ви необходими поне елементарни познания по ориентиране и концентрация. Най–големият ви враг – паниката. Тя ви пречи да мислите логично. Така веднъж, търсех „Кутелът“ до Розовец и уж беше на стотина метра от един черен път, навътре в гората, и там оставих мотора, но докато търсех самия Кутел, така забравих да отбележа от къде дойдох, така се въртях, че после почти час, търсех черния път, и къде ми е моторът. Имах късмет тогава, нямах компас, нямах нищо, а и паниката беше почнала да ме обзема. И като отбелязах посоките които вече бях проверил, успях да научкам пътя назад. От тогава, освен на компаса, разчитам да си направя сам маркери.
Ако се вгледате и с просто око ще видите нишите отдалече. Тук вече нещо започва от вътре да ми трепери и нямам търпение да стигна и да разглеждам. Чудна е тая Българска земя. Просто чудна. Загадки да искаш.
Реално пътеката по която аз вървях минава точно под самата скала. Когато обикалях скалата имаше следи от пътеки, които минаваха над нея и отиваха пак към изходната ми точка. Ако ходите като мен в най-голямата жега през юли, подгответе се с вода и слънцезащитни материали. Също препоръчвам горещо високи обувки с грайфер, подобни скали обичат и някой змии, а теренът предполага туристическа обувка. Не съм чел какви змии има в района, но определено е добре човек да не поема излишни рискове. Като истинска майна в жегата, с мотор в планината, аз разбира се бях по бели кецове, тъй като ние майните сме гъзари и навсякъде се носим с неподправен стил, отговарящ на средата. Трябва да уточня и че бях по къси панталони, а тук вече усещам, какво си мислят за мен, всички праведни мотористи. Но, по дяволите, карам с каска, яке и ръкавици. Също уточнявам и че знам за рисковете за карането на мотор по къси панталони, разказа ми една оса, докато ме нажили хубаво веднъж малко след Садово, същото лято, месец по късно.
Приближавам с всяка крачка, а вълнението което изпитвам е огромно. Изпадам в еуфория и нямам търпение да разгледам всичко и да се набутам навсякъде. В същото време изпитвам огромно страхопочитание към мястото, чак известен страх, усещам енергията му и се опитвам да съм в хармония с него. Усещане като, че някой те следи на всяка крачка какво правиш. Честно казано, нито една църква в която съм влизал не ме е карала да изпитам това чувство на страхопочитание, което изпитвах на Пармак Кая или по принцип посещавайки подобни тракийски светилища. Като добавим и факта, че съм абсолютно сам, на отдалечено от хора място, шумовете които чувам, са собственото ми дишане и стъпки, а като спра, чувам вятъра в клоните как си говори тихо с жежкото слънце на някакъв странен език от птичи трели.
Тук се вижда, че птичка е свила гнездото си в една от нишите. Значи, все пак някой им е намерил приложение днес. Вече съм точно под скалата, а слънчо пък е точно над мен. Обед е и жегата е като неудобен костюм. Лъхва ветрец и се усмихвам, само какъв приятен ветрец.
Гледам и немея. Само скалата ми говори. Инстинктивно ми минава мисъл, че това не е дело на човешка ръка. После се чудя сам на себе си, какво имам предвид. Нима вярвам в извънземни. Но, колкото повече гледам тази скала, толкова повече виждам, че трябва да се науча да допускам, че може все пак и да не е правено от хора. Но, не е и природен феномен. Нужна е била обработка на скалата за да придобие този вид. Тоест, някой го е направил. Но, как и кой?!
Обратен наклон. Ако са правени на ръка с инструмент като друг вид камък например, наподобяващи длето и чук, или е нужно скеле или висене на въже и много време. Мястото със сигурност не е удобно за скеле. Пълна мистерия как са правени нишите и с каква технология. Но правите страни на трапците на места са озадачаващо прави и идеални, и изглеждат като направени с един замах, а не с множество удари.
Забравям кой съм. Потънал съм изцяло в природата наоколо и тази невероятна скала, която ме прегръща с мистиката си. Колкото и да ги гледам, някак не мога да си представя това да е правено изобщо от човешка ръка, камо ли преди хиляди години. Учените имат много теории, но нито една достатъчно добра, която да обяснява как са правени нишите или тяхното предназначение. Но тази част от теориите, които обясняват как това е ръчна работа, ще трябва да обяснят с какви инструменти е правено това, какво означават бройката на нишите, какво представлява разположението им в един ред или няколко. Както и да го погледна извънземните или човешките същества, които са създали нишите, явно са имали познания по математика, още преди хиляди години, тъй като самите ниши са в трапецовидна форма, имат си брой, някой ниши са почти еднакви, други се различават и са ориентирани с лице в случая на юг. Видно е, че размера не е случаен, а е ползвана някаква мерна единица при направата им. Чудя се какви ли са отношенията на дължините на страните на трапеца една към друга и дали има някаква закономерност. Видно е, че зад всичко това стои логика, но логика неразгадаема за момента за нас хората. Според мен, задължително с подходяща апаратура, камери, фотоапарати и скенери, трябва да се снеме 3D модел на нишите и да се сравнят техните точни размери и да се анализират. Нищо чудно да се открият интересни математически закономерности. Някой ниши са идеални равнобедрени трапци и силно ме съмнява, който и да ги е правил да ги е правил на око и на ръка. По скоро някои приличат като да са с лазер изрязани, толкова са идеално прави, а за равнобедрен трапец някой, трябва да начертае поне първо трапеца на скалата и трябва да разбира от ъгли и диагонали, сиреч, поне някаква елементарна геометрия, сиреч математика. Чудя се и защо трапец, а не кръст, или квадрат или кръг, ами баш трапец. И тук да спомена, че на някой тракийските гробници, на които сам ходил входовете все ми приличат на трапец, Казънлъшката гробница и Жаба Могила например до Стрелча, че и Четиньовата могила до Старосел, ама не съм ги мерил. Явно обаче, формата трапец в случая не е избрана случайно, а тя има своя скрит за нас смисъл. Дали има нещо общо с входовете на тракийските гробници, нека каже науката, когато е готова.
Това е пещерата утроба в подножието на скалата. От вътре излитат птички, които май имат там гнездо с малки, които чуруликат смешно, затова смирено решавам, че няма да влизам, а само ще надникна. Почитам мястото като свещено. Мисля, че така е редно. Веднага се зачудих, дали вътре няма да има я някой надпис, или други ниши или рисунки, но не дръзвам да проверя.
Този заседнал камък в утробата на пещерата ми навя асоциация с Караджов камък, но ще го оставя на играта на въображението ми. Не смея да влизам по навътре в пещерата утроба. Чувствам, че сякаш нямам разрешение. Може би, някой друг път. Заобикалям и се качвам отгоре на скалата и пред мен се разкрива уникална гледка. Самата Пармак Кая гледа на юг. От върха имате гледка на поне 20 километра от вас все Родопски върхове.
Не знам какъв точно е произходът на скалата, но отгоре повърхността, прилича на разлята лава. Обиколих цялото светилище Пармак Кая и забелязах, че от всички страни повърхността на скалата изглежда различно. Сякаш там където са нишите е имало допълнителна обработка да се изглади самата повърхност. Но, това е моето въображение. На мен лично нишите ми изглеждат за момента, като отпечатъци от някаква машина за вземане на проби на някакви великани, които някога са се разхождали наоколо.
Долината на река Величка. Като си отгоре на скалата виждаш, че мястото си има директна връзка с целия Космос. Докато седя на върха на скалата и пипам с ръка скалата под мен, се чудя дали на същото място където съм сега, преди хиляди години, пак не е имало някой, който да се качи и да се наслаждава на гледката и да си е казал и той, че това парче земя, си е част от рая.
Тук на тази снимка, на отсрещния връх в дясно, който се вижда започва пътеката, по която дойдох. Зад него са къщите от махалата на Ночево. От там тръгнах за насам.
Тази е любимата ми снимка и ме е яд че нямам дрон, ама с мотора, само дрон ми остава да нося. Дълго време това, беше десктопа ми и доста колеги озадачени, питаха „Какво е това“. Ами това е Пармак Кая в целия и блясък.
По околните скали също има издълбани ниши, до които има пряк достъп, ако на човек му се катери. От страхопочитание само ги снимам, въпреки, че сега ме е яд, че нямам снимка от „вътрешността“ на някоя ниша. Другия път, ще си взема и метър, тъй като съм любопитен да взема размерите на някои ниши. Както споменах, някои ниши са идеални равнобедрени трапци и се чудя как са я направили в скалата и какви познания са имали древните за равнобедрените трапци изобщо, преди няколко хиляди години. Друго, което искам да отбележа, е че за траки съм чел, сравнително много, но все още не съм срещнал описание на автор за подобна практика у траките да правят ниши в скалите. Още повече, че подобни ниши има изключително и само в Източните Родопи, като в Западните например, като форма са по скоро правоъгълни скални изсичания. Трапецът е характерен за този район. Дали това е препратка към Богинята майка. Дали са маркери за наличието на руди и полезни изкопаеми в района. Дали са култови съоръжения или вид погребални камери. Кой знае. Аз съм по скоро склонен да вярвам, че те са още от преди да говорим за траки и носят информация, значат нещо, казват нещо. Тепърва ще търсим какво са.
Тук се вижда обратния наклон на скалата. Ако някой е висял за да издълбае нишите, със сигурност не му е било лесно. Дори в днешно време с днешните модерни технологии ще е изключително трудно, да не казваме невъзможно да се направи (издълбае) подобна ниша. Как ли са успели древните, в случай че човешки същества са отговорни за създаването им. Явно и бройката и разположението и размерите им имат значение. Колкото и да ги гледам все си мисля, че ги е правила някаква огромна машина, която сякаш ги е изрязвала в скалата с лазер. Не виждам, много логика да са ги правили човешки същества, които на такова трудно достъпно място, дълбаят с примитивни инструменти, което ще да е отнемало огромно време, за да положат праха на мъртвите там. Не знам как са правени, но си мисля, че носят информация за състава на скалите наоколо или са нещо като указател, като маркер. Каквото и да представляват, НОСЯТ някаква информация. Когато си там и като гледаш скалата, сякаш тя ти говори през цялото време.
Ниши в увеличен план. Чудя се ако се направи една среща на хора скулптори и майстори, дето работят с камък и да кажат, ако им дадат една скала и задача да издълбаят в нея подобна ниша, как биха подходили днес. Какви инструменти ще ползват и дали ако им дадат длето и чук и задачата е да се прави на ръка, а не с машина, как ще процедират. Може би тогава ще имаме още по-добра представа, как може да са направени тракийските ниши.
Мястото е невероятно зареждащо и спиращо дъха. Идеално за практикуване на медитация и за който иска директна връзка с космоса. Но тъй като аз с космоса не се свързах, а слънцето беше в повече, а аз пък от своя страна дори без шапка, трябваше спешно да потърся сянка. <br>Времето напредва с жегата и скоро трябва да тръгвам наобратно към мотора. Преди да стигна махалата с къщите щраквам Пармак Кая за последно. Сбогуваме се засега и си обещавам, че някой ден ще се върна и ще имам повече време да обикалям, защото ако искаш да видиш всичко около Ночево, един ден няма как да стигне.....
Трябва да се спомене, че в непосредствена близост до скалните комплекси в село Ночево, има множество такива например в селата Душка, Ангел Войвода, Сърница, Женда, Небеска и ако човек се замисли, ще установи, че със сигурност тази част на Родопа, източната е обитавана в огромен периметър от най-дълбока древност и градовете, светилищата, крепостите, мегалитите и всичко завещано от древните са толкова на брой, че говорим за наистина огромно население, територия обитавана от порядъка на поне седем, осем хиляди години непрекъснато и за това свидетелстват хиляди археологически паметници. Казвам хиляди, не стотици. И всъщност така е и в Западните Родопи, така е и в цяла България, ако щеш. Някои твърдят, че комплексът край Ночево е в пъти по голям от Перперикон, а за самия Перперикон казват, че е бил поне три пъти по голям от това, което към момента е разкрито. Археологията говори недвусмислено, че по тези земи цивилизацията е започнала още от дълбока древност и май древните са имали познания, недосегаеми за нас днес. Магия. На мен от тая магия, ми е хубаво, че съм българин и като пловдивчанин в рамките на има няма 100, 200, 300 километра мога да я преживея. Това е огромна по площ територия пресечен терен населявана гъсто от поне 8 хиляди години. Родопа планина. <br>Стигам обратно до мотора. Изморен, но изключително приятно изморен от разходката в тежки атмосферни условия намирам сянка, край една ограда и решавам да почина, преди за запаля назад към Пловдив. Физическата умора се блъска с чувството на еуфория в душата ми от невероятното място на което бях преди малко. Тая нашата земя е пълна с магия и загадки, като парче от Рая е. Толкова е прекрасна и вкусна, че нямам насита. Искам още да пътувам и изследвам.
Не, че обичам селфита, но доказвам, че аз съм си карал мотора. Някои хора хич не ми вярват, че обичам да хода да гледам едни скали, с едни дупки по тях, на места, до които дори понякога няма асфалт и това ми е страстта. Аз как да разбера някой рибар, дето пет часа, гледа една плувка, барем извади някоя баракуда.
По пътя наобратно спрях на един завой още в самото Ночево, от където имаше хубава гледка към Тракийската низина и приятен полъх на вятър.
<brПосока село Искра.
Паля мотора и почвам да прегръщам завоите наобратно. Шосето е вратата към една отделна реалност. Карам бавно и се наслаждавам на приятния вкус, който ми остави Пармак Кая в душата. Преди Пловдив, реших да кривна след КЦМ към Куклен и най-накрая спрях на параклиса над манастира Козма и Дамян, където подухваше ветрец, а аз и кончето нямахме нищо против, като се има предвид, че в Пловдив беше може би 40 градуса.
Така завърши скромното ми първо приключение в Ночево, всред мистерията на тракийските ниши. Скоро ще пиша и за второто ми отиване там. Само се чудя, защо такива прекрасни места не се знаят повече, не се изследват повече, та от това може само да спечелим. Пари за какви ли не глупости се перат ежедневно в държавата ни, но пари за археология, култура, история все няма достатъчно. А такива места са уникално богатство. Дано един ден сме достойни да оценим какво имаме като културно наследство и да се грижим за него подобаващо.
Да живее България!
Драгомир Желев
Укпокояващо подейства. Успех!
значително пооправи българския му език и малко след това беще натоварен на колата и беше наш гид за следващите забележителности. По пътя се запознахме, казва се Мюмюн и каза: ..."Или по асфалта, или слизам!" 
Е, добре-по асфалта...той си мислеше, че е по-добре. Голям смях падна...само, 'дето не откъсна дръжката на таблото! Забрави да говори на български и ревеше "ЯВАШ, ЯВАШ...!"
Коментар