С Голф до Мароко (2019)

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Тръгнахме обратно към хостела, тъй като все още беше твърде жега за разходка, а и имахме нужда да си отпочинем преди вечерта. Маракеш беше един огромен пазар – навсякъде беше засипано от сергии, магазини и стока от всякакво естество. Всичко това примесено с всевъзможни миризми, глъч и профучаващи мотоциклети.




По улиците на града:



Тук строих дечурлигата за снимка. Големи симпатяги:



Един по-срамежлив господин:







Може би най-стряскащо беше суровата риба, която в този зноен пек беше изложена навън, покрита единствено от чадъри. Носеше се страшна воня.



Един продавач на зеленчуци:

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

За вечерта бяхме намислили да отидем до медината и да се разходим по площада пред нея. Той се казва Джемаа ел Фна и е известен в цяла Африка. Там се събирали всевъзможни търговци, музиканти, улични артисти и какви ли още не. Изобщо този площад се явява сърцето на града.

По пътя натам:






Тук може да се каже, че аз преживях своя голям културен шок. Нещата започнаха още от една от главните улици, водещи към площада:



Слънцето вече залязваше, съответно не беше и толкова топло. Стълпотворението от хора по улиците трудно може да се опише. Със сигурност едно от най-оживените места на които съм бил. Направо не можехме да се разминем от хора и сякаш целия милионен град се беше събрал тук. Разбира се много гледахме да се пазим и от всякакви джебчии и тарикати. Със сигурност в такава обстановка бяхме много удобна плячка за тях.



Ето, че достигнахме и площада. Слънцето залязваше, а всичко наоколо се пръскаше по шевовете от навалица:





Разбрахме се да се разделим, по-точно аз да се отделя от другите и да се чакаме обратно в началото на площада след 15-20 минути. Аз обикалях между различните струпани групи хора.



Както споменах имаше търговци, музиканти, играеха се разни игри като този лов на Кола и Фанта:

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Отвсякъде свиреше музика и се приканваха хората. Като цяло панаирът беше пълен. Към мен се обърна този продавач на вода. Те са всъщност доста известни – водата се съхранява в кози мях и се налива на желаещите в златна чаша:



На мен вода не ми се пиеше, но явно имах желание да го заснема. Това не беше безплатно и преди снимката той ми поиска 20 дирхама. Спазарихме се за 10, но как все нямам точни....от тук вече започва моята маракешка драма....

Дадох му 50 дирхама, той ми върна 30, но нямаше още 10. Тогава заговори един змийчар, който стоеше наблизо. Човекът с водата говореше зле английски, но по-скоро мисля, че имаше желание да помогне и нещата да се предоговорят, за да не съм ощетен така да се каже. Доколкото се разбрахме останах с убеждението, че вместо да ми върне 10 дирхама ще ме снимат с една от змиите на тези змийчари. Е, не умирах от желание да се снимам със змии, ама хайде халал да ви е ще се снимаме. Между другото знаех, че тези змийчари са големи измекяри, но събитията се развиха бързо и някак се пуснах по течението.

Снимаха ме, след което въпросният змийчар дойде и започна да ми пожелава много здраве, щастие, пари, секс...абе всичкото...пълен пакет благопожелания. Хубаво му благодарих, ама след това той ми каза, че по 100 дирхама (20 лева) се плащало и те като са четирима змийчари трябва да им сам сега 400 дирхама.

Ококорих се и си помислих, че тези са спали на течение. Опитах културно да обясня какво разбрах аз от разговора ни по-рано, но усещайки, че нещата не вървят гладко дойде цялата тайфа от змийчари и в един момент се оказах обграден от 4-5 човека. Общо взето ми казаха „абе не го гледай онзи там, това тук е човека, с когото трябва да се разбираш“ и ми посочиха старшия змийчар.

- Добре, бе, хора, дайте ще трием снимките. Тия 400 дирхама може да ги забравите.

Хич не исках и да се разправям заради тези умряли змии. Взех апарата и чинно пред тях започнах да трия снимките със змиите. Изтрих ги, след което искаха да видят първата и последната снимка в списъка. Тогава единият посегна да натиска бутоните на апарата и да иска да трие други снимки от площада под предтекст, че „имало на тях хора, които гледали тяхното представление“.
Тогава обаче дръпнах рязко апарата и му скръцнах вече със зъби едно сериозно. Дадох му да се разбере, че вече минава границата. Започна леко да ми омръзва вече тези смрадливи отпреки да ме правят на маймуна. Старшият ме изгледа злобно и изсъска едно мазно “Fuck you!". Трябваше да го питам дали благопожеланията от по-рано още важаха…



Отървах се в крайна сметка. Като обобщение за тарикатите в Мароко бих казал, че по мое лично впечатление не са агресивни и не биха прибегнали до насилие, за да оберат или физически да наранят някого. Дори са страхливи много често, но разчитат на нахалство и неотстъпчивост.



Медината, както навсякъде до сега, си беше едно голямо пазарно средище. Обиколихме сергиите и си купихме разни сувенири за близки и приятели:

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Защо казвам, че в Маракеш преживях своя голям културен шок в Мароко? От една страна, разбира се, случката със змийчарите ми костваше известна доза нерви, но по-скоро бях толкова скапан на края на вечерта, защото в Маракеш преживях изключително интензивна стимулация на всичките ми сетива. Хора, светлини, всевъзможни шумове навсякъде, преплитащи се миризми, включващи разлагащи се органични материи, подправки, пушеци, към това нека добавим и всякаквите хора, които постоянно ме заговарят и искат нещо от мен. На края ми дойде малко в повече, но нали бях дошъл да видя и да преживея нещо различно, така че сега, 3 седмици по-късно, пишейки този пътепис се сещам с усмивка за този ден.

Нямах възможност обаче да се наспя добре от дългия ден. По някое време по нощите се събудих, защото ми се гадеше адски. Отидох до тоалетната и повърнах, а на сутринта не можех да се надигна от леглото и коремът ме болеше. Май бях лепнал на Георги вируса. Все пак не можех да се примиря, че съм в Мароко и ще лежа в хостела, така че с усилие се помъкнах след останалите и заедно отидохме до двореца Бахия, който си бяхме набелязали за днес:



Дворецът е построен през 19-ти век за Великия везир на султана на Мароко. Той бе много просторен, богато декориран и с приятна градина към него.















След като разгледахме двореца се отправихме към колата. Аз бях изтощен максимално и просто седнах на седалката до шофьора като чувал с картофи, очакващ да го извозят към Казабланка. Стигайки до колата видяхме, че единият ветробран бе поставен на капака, а рамката на вратата до шофьора бе леко одраскана и със скъсано уплътнение на стъклото. Не виждах как това може да се получи от друга кола, така че предположихме, че това ще да е дело на онези тарикати, които ни насочиха към този площад. Даже имаше разни драсканици на арабски по дебелия слой прах и пясък по колата, но тогава някак не му обърнахме внимание и даже го забърсахме в някакъв момент. Леко неприятно, но все пак като гледах трафика по градовете и как почти всички коли бяха олющени и очукани като войнишки канчета чак се радвам, че това бе единствената щета, с която се разминахме.

Последва едно въртене из тесните улички. Тъкмо излязохме на по-нормална улица с по-широк габарит и от нищото се появи поредният млад тарикат, очевидно добре изучил особеностите на английския жаргон:

- Excuse me, bro! (Извинявай, брато!)

Аха, знаем ги тия... Айде газ на Жигулата покрай него в улицата, като зад нас остана единствено шума на ускорено шляпане на джапанки . Много ни разсмя този млад тарикат.


СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

[Asterix]

От: С Голф до Мароко (2019)

Страхотно, Ванка! Оправи ми понеделнишката сутрин с пътеписа си. Успях да се откъсна и да си спомня преживелиците ни по тези места миналата година. Стана ми приятно да видя как ти си погледнал на местната действителност. Между другото за Тетуан сте извадили късмет, че си минал по околовръстното, което казваш, че е ново и приветливо. Миналата година то се строеше и трафикът минаваше през сърцето на града, което беше разкопано, прашно, мръсно и хаотично. Бих нарекъл Тетуан доста кофти град.

А снимката на „пъстроцветната звезда“ е направо уникална!

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Качихме се на царския път и се отправихме към Казабланка. Между другото коя предполагате е най-популярната марка автомобили в Мароко? Може би ще се изненадате, но това със сигурност е Дачия. Масово се карат като таксиметрови или фирмени автомобили, но също така изключително често срещани като частни коли. Френските марки също са много популярни и очевидно Дачия използва „отъпканите пътеки“ на Рено. Въпреки всичко смятам, че е впечатляващо и похвално, че румънците реализират продукцията си на такъв немалък пазар.



Със своите 3.5 милиона жители и още толкова в цялата агломерация Казабланка е икономическия и финансовия център на страната. Още при навлизането градът впечатляваше като доста по-модерен и с по-европейска визия в сравнение с другите големи марокански градове, които бяхме посетили до момента.



Дори само движейки се по булевардите на града ни се струваше, че хората тук са по-отворени и светски настроени. Виждаха се млади жени, без забрадки, които управляваха автомобили, дори жени, които се движеха по улиците с нарязани дънки. Такива гледки до момента бяха изключителна рядкост. Забелязваха се също така световноизвестни вериги за бързо хранене и признаци на глобализация.



Нощувахме в един апартамент Air bnb. Аз нали бях болен и вече достигайки мястото едва изкачвах стъпалата нагоре, като дори магазинчето точно до входа на блока с хладилника на Хайнекен, който гледаше точно към нас, не можеше да ми вдъхне сили и да ми оправи настроението. Легнах на дивана и прекарах следобеда в сън. В един момент се събудих и бях учуден, че и Дражи се беше прибрал преждевременно от разходката и също бе легнал. Оказа се, че и той беше лепнал въпросния стомашно-чревен вирус. Той обаче най-бързо се възстанови от всички. При всички положения ето това видях от Казабланка на този ден:



На другия ден за щастие всички вече бяхме във форма. Първата ни спирка беше най-известната забележителност на Казабланка – джамията Хасан II. Разположена на брега на Атлантическия океан, джамията е построена през 1993-а година от покойния крал Хасан II и е третата по големина такава в света, както и най-голямата, която може да се посещава от немюсюлмани, тъй като другите две са в Мека и Медина. Входът струва 70 дирхама (7 евро) и посещаването е в точно определени часове, тъй като храмът се използва активно за молитвени цели. Влизането се извършва задължително в група и с екскурзовод:



Поглед към площада:



Строежът на джамията е струвал цяло състояние. Освен висококачествените материали, използвани за облицовка и декорация, както и множеството майстори, работили и изпипвали до съвършенство и най-малкия детайл, това е една много модерна петзвездна джамия с отварящ се покрив и подово отопление. Пълният й капацитет е 25 000 молещи се. Със сигурност би могло да се дискутира до колко е уместно да се дават такива средства за молитвен храм, но все пак джамията беше впечатляваща със своята мащабност и изящество, така че останахме доволни от посещението си.

[zzlatev]

От: С Голф до Мароко (2019)

Супеp

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

В Мароко често ни казваха, че Казабланка е нов град и не си струвал посещението. Ние все пак искахме да го разгледаме, тъй като е най-големия в страната и със сигурност заслужава да му се обърне внимание. Свързахме се през Интернет с един младеж, който организира безплатни туристически обиколки из града. Една такава продължава около 3 часа и естествено се очаква да му дадем някакъв бакшиш, в зависимост от това колко доволни сме останали от разходката.

С Ясин се срещнахме на площада пред джамията. Той беше много приветлив, учтив и интелигентен младеж. Учеше английска филология и говореше чудесен английски. Интересно беше, че семейството му е берберско и по стечение на обстоятелствата вкъщи общуваше с баща си на арабски, а с майка си на берберски.

Първата ни спирка бяха двете медини, т.нар. „външна медина“, където сградите са собственост на гражданите и те се грижат за поддържането на улиците, както и за организацията на сергиите и магазините. Във „вътрешната медина“ търговската дейност бе регулирана от държавата и съответно там беше много по-чисто и подредено. Няколко снимки от разходката ни:



Тук сме все още във външната медина





По уличките на вътрешната медина



Със сигурност всички сте чували за класическия черно-бял филм „Казабланка“. Аз лично не съм го гледал, но Ясин ни разказа интересна история, свързана с него. Главно място във филма има „Кафенето на Рик“, което е собственост на главния герой. Филмът обаче съвсем не е сниман в Мароко, а изцяло в Холивуд. Много туристи обаче не знаели това и пристигайки в Казабланка все питали и търсили въпросното кафене. Така преди няколко десетилетия един американец решил да купи сграда в близост до пристанището и да я реставрира като абсолютно копие на сградата от филма.




Интересен факт е, че градът е бил португалско владение до към средата на 18-ти век. Те дават на града името „casa branka” или „бяла къща“. След влизането на Португалия в междудържавнически съюз с испанското кралство името се променя на испанското „casa blanca”. Французите също не променят това име през 20-ти век. На арабски градът се казва „Ал Дар Бейда“, което означава същото. Една стара църква от времената на португалското управление:



Небрежен кадър из живота по улиците на града:



Градът определено правеше впечатление на по-модерен и развит в сравнение с посетеното от нас досега. Забелязваха се много модерни сгради, магазини и търговски центрове, имаше също така трамвайно движение. Всичко това, разбира се, беше примесено с неизбежния хаос в уличното движение, който си е типичен за Мароко.

За Казабланка стигнахме до извода, че тук има хора, които „работят нещо“. Какво имам предвид с това ли? Разхождайки се из Маракеш бях споделил на Георги, че до момента в цяло Мароко не видях един човек да бърза или да си дава зор за нещо.

- Абе аз не видях един човек да работи... – отвърна той.

Шегата настрана, но на моменти човек наистина има чувството, че 90% от хората просто са си опънали една сергия и седят пред къщите си. Основен поминък сякаш е търговията по пазарите и тарикатлъка на дребно по улиците и паркингите. В Казабланка за първи път видяхме производствени бази и индустриални площи. Също така по улиците имаше и хора с костюми, нямаше ги сергиите и битаците, които в Маракеш бяха окупирали всяко едно обществено пространство. Съответно тук би трябвало да има хора, които „работят нещо“ . Покрай тази тема често си измисляхме и други шеги. Например се „подигравахме“ на един бензинджия как така се е хванал да работи тук за някого и толкова ли е залухан да не може да върти някой тарикатлък на пазара.



Входът на „вътрешната медина“





Разбира се и в Казабланка има безброй пазари. Има такива за подправки, за риба, дори за камилско месо.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Един много приятен, слънчев и отрупан с палми площад, пълен с гълъби, които периодично политаха към небето, подгонени от някое малко дете.







Хванахме трамвая, за да посетим пазара за камилско месо:



ВНИМАНИЕ! ОТНОВО ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ЧЕ СЛЕД 3 КАДЪРА СЛЕДВАТ 2 СНИМКИ, КОИТО ВЕРОЯТНО ЩЕ СА НЕПРИЯТНИ ЗА ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИТЕ ХОРА И ТАКИВА МОЖЕ БИ Е ПО-ДОБРЕ ДА ГИ ПРЕСКОЧАТ.
Камилското месо не е толкова популярно в Мароко, но на този пазар може да се закупи. Също така е възможно човек да дойде тук със собствено месо, което да му бъде сготвено срещу малка сума.







Важно било да се остави главата на камилата към останалата, вече одрана част от тялото, за да се види дали е било младо или старо животното.



В Казабланка има даже и трета, т.нар. „нова медина“. Тя е построена през 20-ти век от французите с идеята да представлява една автентична възстановка. Беше най-чистата и подредена от всичките видени от нас досега.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Сбогувахме се с Ясин и му благодарихме за отделеното време и за интересните разговори:



Беше време да продължим към столицата Рабат, която се намираше едва на 90 км. Пристигнахме, отдъхнахме набързо и се отправихме на следобедна разходка. Една възстановена древна картагенска крепост, която вече беше затворила:



Рабат е едва на 7-о място по големина сред мароканските градове, но определено бе най-чистия досега. Столицата си личеше. Улиците и тротоарите бяха много добре поддържани, отделно правеха впечатленията многобройните зелени площи, които обилно се поливаха:



Посетихме кулата Хасан, която се явява минаре на незавършена джамия от 12-ти век. Срещу нея се разполагаше мавзолеят на крал Мохамед V, който е дядо на сегашния крал Мохамед VI.



Поглед към града и река Бурегрег, която се влива в Атлантическия океан:





Дори медината на Рабат бе доста уредена и чиста и „не миришеше на Мароко“, което значи „да мирише на няколко вида органични материи в различен стадий на разложение“ .

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Стигнахме и до казбата. Трудно ни беше да установим каква точно е разликата между „медина“ и „казба“. Сякаш често се използваха като синоними. „Казба“ по принцип е стара част на града, оградена от крепостни стени. Понякога обаче думата се използва и за някоя по-голяма богаташка къща.



Фасадите на сградите тук бяха боядисани в приятен светлосин цвят и напомняха на Шефшауен:











Денят ни свърши с красив залез и поглед към Атлантическия океан:





Вечерен Рабат:


Безспорно на всички Рабат много ни хареса и със сигурност е нашия фаворит от големите градове на Мароко. Океанското местоположение, чистотата, палмите и многото бели фасади на сградите създаваха леко усещането като за някой екзотичен курорт. Нямаше ги досадниците, нямаше ги сергиите на всеки метър и като пешеходци можехме да се придвижваме комфортно и необезпокоявано.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

На следващия ден се отправихме на север. На този ден ни предстоеше отново да се завърнем в Европа. Наближихме покрайнините на Танжер. Габи искаше да посетим т.нар. „пещера на Херкулес“ и все пак да видим някой плаж, за да потопим крака в океана. Въпросната пещера е със свободен вход. В нея има голям процеп с изглед към океана. Водят го, че имал формата на континента Африка. На мен лично не ми изглежда така...може би погледнато откъм океана.



На това място отново имаше разни тарикати, но ние вече бяхме станали професионалисти в справянето с тях, а и изобщо не ги отразявахме толкова вече. Тъй като почти всичките такива типажи бяха млади тарикати, Дражи стигна до извода, че „явно тарикатлъкът е до време“. На въпроса обаче какво става с младите тарикати като остареят не намерихме отговор.

Отидохме и до един красив, просторен и почти празен плаж в съседство с пещерата:







Времето обаче напредна. Имахме още километри до испанския анклав Сеута, трябваше да преминем сухопътната граница там, а и по-късно да отметнем още километри в Испания. Не остана кога да разгледаме самия Танжер, затова обядвахме набързо в края на града и продължихме към Сеута.


Границата ни посрещна с познатия ни вече хаос от мароканска страна. Преминаването отне около два часа и съответно изпуснахме ферибота, който си бяхме набелязали. Получи се добре, защото имахме около час и половина време, в което отидохме до центъра на Сеута да пием по нещо. Градчето всъщност се оказа много уютно и приятно в централната си част. Усещаше се една романтична лятна средиземноморска атмосфера.



Около 30% от населението на Сеута са с арабски произход, но въпреки това разликите с Мароко бяха огромни. Изобщо почувствахме се в Европа, макар географски да бяхме все още в Африка. Сякаш на всички ни беше паднал камък от гърдите и бяхме влезли обратно в цивилизацията след хаоса и непредвидимостта през последните десетина дена.




Натоварихме се на ферибота:



Една снимка на дружинката ни като за край на пътешествието. Връщахме се отново в Иберия, но аз признавам само един полуостров:




Мъжката част на групата ни единодушно признахме Габи за „женски терминатор“, тъй като единствено тя беше бетон през цялото време и не се занимаваше с някакви здравословни проблеми.
Казахме „довиждане“ на Сеута и на Африка. Аз лично със сигурност казвам „довиждане“ на Африка и се надявам в бъдеще да мога да опознавам и други страни от континента.





Пренощувахме в Малага и на другия ден отново се завърнахме в Мадрид. Оставих другарчетата в центъра и с тях също си казах „довиждане“. Аз съм мадридски зет в Германия, така че минах през блока на приятелката да взема малко зимнина. Натоварих един голям кашон с испански месни деликатеси, маслини и какво ли още не. На този етап за мен пътешествието беше приключило и до комините на Рурската област ми оставаха още 1800 км транзитен преход. Голфчето за пореден път ме върна безаварийно. Тя количката се е доказала отдавна, но всеки път продължава да ме удивлява със своята надеждност. Не скръцна веднъж за тези 8000 км...изобщо не ги усети дори.


Няколко финални разсъждения относно пътуването. Трудно ми е да опиша накратко нашите впечатления, но ако трябва все пак да опитам, то бих казал, че Мароко със сигурност е интересна страна с красива и преди всичко разнообразна природа. Освен това има много богата история и съхранено културно наследство. Срещнахме също така много приветливи, гостоприемни и непокварени хора, контактът с които беше удоволствие. От другата страна имаше много мръсотия, хаос и долнопробни измекярски изпълнения на дребно. Просто животът тук има свой собствен ритъм и...ако мога така да се изразя...“правилата на играта са други“. За мен беше много учудващо, непонятно и чак тъжно как може млади, здрави хора да нямат абсолютно никакви амбиции и желание за развитие и самоусъвършенстване, и единствената им „работа“ да беше да се подпират по улиците и да гледат как да завъртят някоя дребна схема. Те обаче се чувстваха напълно пълноценни така и да вземат от някого 30 дирхама чрез някой дребен тарикатлък напълно би им осмислил деня. Със сигурност мога да кажа, че аз получих от Мароко това, за което бях отишъл. Копнеех за едно ново приключение, на което да посетя едно коренно различно място, тъй като, както обичам да казвам „ми омръзна да гледам черкви и салтанати по Европата“ . Бих казал, че това не е дестинация за всеки и културните разлики определено трябва да се отчетат предварително, но ако искате едно различно преживяване с лека нотка на предизвикателство, то определено бихте могли да разгледате варианта за посещение на Мароко!


Благодаря ви за отделеното време и за вниманието!



КРАЙ!

[alexalex69]

От: С Голф до Мароко (2019)

Качихме се на царския път и се отправихме към Казабланка. Между другото коя предполагате е най-популярната марка автомобили в Мароко? Може би ще се изненадате, но това със сигурност е Дачия. Масово се карат като таксиметрови или фирмени автомобили, но също така изключително често срещани като частни коли. Френските марки също са много популярни и очевидно Дачия използва „отъпканите пътеки“ на Рено. Въпреки всичко смятам, че е впечатляващо и похвално, че румънците реализират продукцията си на такъв немалък пазар....................................

В Мароко се произвеждат някакви модели на Дачия . Сега , дали са стари заводи на Рено или чисто нови не мога да кажа .

[Skorpion_BG]

От: С Голф до Мароко (2019)

В Мароко се произвеждат някакви модели на Дачия . Сега , дали са стари заводи на Рено или чисто нови не мога да кажа .

Поне Докера се произвежда там. За България също. Вече 4 месеца чакам два Докера от там. Мисля, че и за цяла Европа производството е там.

[s_s1]

От: С Голф до Мароко (2019)

Благодаря за споделеното с нас пътешествие.
Завиждам Ви, ама много Ви завиждам!
Снимките също са прекрасни.
За кемпер възможно ли е движи нормално в Мароко и има ли опасност от кражби, има ли къмпинги охраняеми и с удобства?