С Голф до Мароко (2019)

[s_s1]

От: С Голф до Мароко (2019)

Разкошен разказ. И много, много добри снимки.

[Мария Златева]

От: С Голф до Мароко (2019)

Здравейте!
На мен лично ми е любопитно защо няма снимки от пътя през Франция, и защо пътеписа Ви не започва от самото си начало в Германия? Губим много споделен път, а е толкова интересно да се гледат снимки от пътища с пейзажи

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Ами защото до Мадрид преминах транзитно както на отиване, така и на връщане и нямам какво толкова да разкажа/покажа. За жалост бяхме ограничени от време и акцентът тази година беше Южна Испания и Мароко. Специално във Франция ми се искаше да мога някое ново място да открия, но ще остане за следващия път.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Запалихме колата и потеглихме на югоизток. Пътят беше изключително интересен и живописен. Можеше много ясно да се проследи как под колелетата се променяше цялата природа около нас. От хълмовете, горите и долините на северните области на страната релефът постепенно започва да става полупустинен, докато към края не стана истинска пустош и не съзряхме в далечината дюните на великата Сахара. Предлагам ви цяла поредица от снимки и видео от нашия преход. Естествено по градовете и селата отново не липсваше колорит:














Спряхме за обяд в крайпътно заведение и гледах да паркирам до ретро изпълнението .

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)



В Мароко официални езици са арабски и берберски. Навсякъде обаче, дори в малки градчета, почти всички надписи са и на френски. Френският е и основният чужд език, който се говори сред мароканците, макар за много от тях той да се ограничава до „Bonjour, ca va?”.



Ние не че говорим френски, но все поне е европейски език и понякога се разбира нещо. Поне можем да четем буквите .




Голфът по средата на нищото:




На края вече започнаха да се виждат и камили край пътя:





Ето и два клипа от нашия преход:

В края на следващото видео се вижда един от многото полицейски пунктове, покрай които преминахме.

Има ги средно на всеки 30-40 км, както и на входа/изхода на по-големите градове. По-щателна проверка на документите имахме само един път и дори неведнъж виждайки чуждестранна регистрация на колата ни махаха да продължаваме, след като първоначално искаха да ни спрат. Това за мен беше поведение на 180 градуса от това, което бих очаквал в държави, където би се предполагало, че полицията вероятно не е на 100% неподкупна. Не че се оплаквахме, напротив, но се сетих за един мазен азербайджански милиционер, който на пътуването ни в Кавказ през 2017-а година ни рекетираше за изфабрикувано наше нарушение. След като накрая поддадохме и попитахме дали нещо може да се измисли той попита как стават тези неща в България?

- Как договориться – му казахме ние.
- Наверно везде в мире одно и тоже („Навярно навсякъде по света е едно и също“) – философски заключи мъдрата му постсъветска милиционерска тиква.

Но ето, че се оказа, че не е бил прав!


Успяхме да стигнем селото Мерзуга, което се намира точно на прага на пясъчните дюни. Всички категорично искахме да се повозим на камили в пустинята, но трудното беше да изберем благонадеждни хора, тъй като можехме да си представим, че има и доста тарикати и мошеници. Един такъв тарикат ни посрещна на входа на селото. Като видя чуждата регистрация все едно видя златна кокошка. Скочи на пътя и почна да маха като обезумял, за да спрем. За малко да го качим на предния капак ненормалника…

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Дражи беше проучил и по препоръки се хванахме с едни хора, за които отзивите бяха добри. Беше си цял пакет услуги включващ разходка с камили, вечеря, закуска и нощувка в лагер в пустинята. Цената беше приемлива, така че се бяхме разбрали с тях още от преди няколко дена.

Стигнахме до мястото на срещата, което се оказа хотел. Хората бяха гостоприемни и ни гостиха с ментов чай. Ментовият чай се пие навсякъде в Мароко и вкусът му наистина е страхотен. Изключително освежаващ в летните жеги.
Разбрахме се да почакаме някой друг час, тъй като все още беше твърде горещо и не ни препоръчваха да тръгваме още. Началникът засвири на акустична китара и го помолих за снимка. Оказа се, че той е бил няколко пъти в България – в София, Пловдив, даже на някакъв фолклорен фестивал в Жеравна. Направо ни преби като ни каза на чист български, че в Сахара е „мръсна жега“ .



Населението на тази част на Мароко са бербери, а не араби. Берберите са коренното население не само на Мароко, но и на цяла Северна Африка преди арабите да дойдат по тези земи през 7-и век сл. Хр. Езикът на берберите няма нищо общо с литературния арабски език. В страната в днешно време е възобновено изписането на берберски език на древната либийска писменост, която пък е създадена на основата на финикийската. Модерната версия на това писмо е въведена през 20-ти век. В регионите на страната с берберско мнозинство надписите почти винаги бяха на арабски и на берберски. Всъщност в последствие ни казаха, че поне 70% от мароканците имат берберски корени. Мароканският диалект на арабския също така е примесен с множество берберски и френски думи, което много го отличава от литературния говор. В големите градове по Атлантическото крайбрежие надписи на берберски не видях. Там обаче често се виждаха надписи само на френски, особено в търговските центрове или в заведения в западен стил.

Паркирахме Голфа под навеса и отидохме на кратка разходка из селото:




Мерзуга си беше едно прашно, нищо и никакво село:





Тук ми беше приоритет да си взема тюрбан и да се издокарам като истински пустинец...туарег . Намерихме едно магазинче и се заприказвахме със собственика, бай ти Хасан. Беше приятен човек и хич не се пазареше за цената. Предложихме му да ни направи отстъпка ако вземем няколко броя и в крайна сметка всички се екипирахме. Оказа се много добро решение, защото в пустинята ни трябваше защита не само за горната част на главата, но и за врата и ушите, тъй като се печахме от всички страни. Отделно тюрбанът позволяваше да си закриваме устата и носа, и да се предпазваме от пясъците когато в пустинята задухваше вятър.

След като приключихме търговията Хасан предложи да останем и да пием чай, понеже още било много жега. Първоначално се поколебахме, тъй като не бяхме сигурни дали това не е някаква схема да ни крънка за пари, но все пак му се доверихме. И така седнахме на по чай и се заговорихме за живота. Хасан беше на 55 години, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Суров си е животът по тези места. Разказа ни за себе си и се впечатлих, че се е оженил когато е бил 30-на годишен и имаше само 2 деца. Това не ми се струваше типично за тези райони и въобще за Мароко. Човекът говореше арабски, берберски и френски, но също така много добър английски, че даже и малко немски. Последните два езика беше научил просто ей така от комуникация с туристи, което беше доста впечатляващо. Бил работил в селското стопанство, после в туризма и в последствие отворил своето магазинче, където продаваше и фосили, които събираше из района.

Поснимахме се за спомен и си казахме „довиждане“.

- Поздрави за добрите хора на Боливия.
- България, България...

- Аааа, България, да.






Запасихме се с вода от закътаното гаражно магазинче:



Стана време да тръгваме. Натовариха ни на един джип и ни закараха до „паркинга на камилите“. Там ни чакаха две момчета, едното от които щеше да води нашата група към лагера. Качихме се на камилите и хайде навътре към безкрайните пясъци:

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Големи животни са си тези камили. Като се надигнат и тръгнеш да залиташ напред е малко стряскащо, но се свиква. Свиква се и да се возиш на тях, макар да не мога да кажа, че беше безкрайно удобно.

Нашият водач Сахид бе така мил да снима дружинката ни:





Имахме желание да си общуваме малко повече с него, но той изглеждаше отегчен и не особено словоохотлив. Мога да го разбера...всеки ден разкарва някакви смотаняци като нас, затова решихме просто да се возим и да не го занимаваме много с въпроси.
Вече навлязохме по-сериозно и наоколо се виждаха само дюни и пясъци. Беше много красиво и човек наистина се чувства свободен сред тези безкрайни простори. От друга страна обаче дори и чрез нашия бегъл допир с пустинята усещахме колко сурова и жестока би могла да бъде тя.







Стигнахме до лагера и оставихме камилите да почиват:





Оставихме багажите и се отправихме към близките дюни, за да изпратим деня. Да се види залез в пустинята си е сбъдната мечта. Много ми хареса, че когато спирахме да ходим и да говорим се чуваше.....нищо...една абсолютна тишина и покой.




В лагера бяхме с още с една двойка австралийци, както и с двама шведи. Нашите домакини ни приготвиха вечеря, след това напалиха огън и даже имаше музикална програма с традиционна берберска музика. След това ни помолиха ние да изпеем нещо от нашите страни. Австралийците и шведите категорично отказаха, а ние се доказахме като най-печените и разтропани туристи и им изпяхме песента на Авеню – Бягство. Не знам дали им хареса особено, ама пляскаха там нещо... .


Влязохме да нощуваме по палатките, където си имахме легла и чисти чаршафи. Душове и тоалетни също имаше:

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

На другата сутрин съответно нямаше как да се пропусне и сахарския изгрев:



На около 50 км от тук се виждаше границата с Алжир, която е затворена от 1994-а година. Стана ми любопитно и попитах берберите дали не мога ей така да си мина с камилата или пеша и да вляза в Алжир. Нямах намерение да го правя, но ми беше любопитно дали е възможно. Все пак...ми то навсякъде пясък, дали ще е алжирски или марокански . Казаха ми, че границата се охранява строго и такива опити не са препоръчителни въобще.



Безкрайните пясъци...



След закуската се отправихме обратно. Дадохме скромен бакшиш на всичките момчета, които се занимаваха с нас. Стараеха се, а и не знам онзи чорбаджия, който по цял ден се чешеше в хотела където не го сърби каква част от печалбата изобщо им дава. Разбира се нямаше как да пропусна да помоля двете момчета, които водеха камилите, за по един фотопортрет.


Нашият водач Сахид:



И Рашид, който водеше другите четирима души:



Разбира се, че момчетата ми бяха колоритни и интересни, но не исках да изглежда, че ги снимам все едно са някакви туземци или животни в зоопарка. Предложих на всички да им изпратя снимките по електронна поща след това, което и направих.

Кратко обобщение и разсъждения относно нашето преживяване в пустинята. Да, беше туристическо, беше си изцяло пригодено да пасне на вкуса и привичките на западния турист. Въпреки това за нас беше едно ново преживяване и всички останахме много доволни и щастливи. Както вече казах момчетата се стараеха, но което не ми хареса е, че поведението им беше много раболепно и постоянно се чувстваше тази преграда между нас...това разделение на клиенти и обслужващ персонал, нека го наречем така. Ясно е, че си плащахме за всичко, но все пак ни се искаше отношенията ни да са по-непринудени и просто да си прекараме времето заедно по един приятен начин. Те например отказаха да помогнем в приготвянето на вечерята и изобщо някак всичко се случваше по установения ред и график като дори шегите бяха по заучен репертоар. Малко все едно си в Северна Корея сякаш.


Може би много хора точно това искат и очакват. Все пак сме благодарни на момчетата. Бяха коректни и ни доставиха едно незабравимо преживяване.


Имаше още една работа, която трябваше да свърша докато бяхме още тук. Нямаше как да не снимам Голфа сред пясъците на пустинята Сахара. Подкарах по вече познатия път към дюните. В края на селото имаше една арка, където стояха двама типа. Ние вече имахме набито око за тарикати и ги подминахме докато ни махаха. Те обаче бяха толкова усърдни и настоятелни в жестикулирането си, че след 50 м се замислихме дали пък наистина не са някакви общински лица и преминаването към пустинята да е забранено. Спряхме, единият ни догони. Дойде на вратата до шофьора и, оп, изненада...

- Hey, guys. You want to go to the desert? You want a camel ride? („Хей, хора. Искате ли да отидете в пустинята? Искате ли да се возите на камили?“)


Направо ни разбиваха тези тарикати понякога. Да маха и тича като луд след колата само и само да ни вкара „ексклузивната си оферта“.
И все пак. Още една снимка за колекцията. Плевенският Голф на пустинята Сахара:



С това разходката ни тук приключи и се отправихме в посока Маракеш:




СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

[Валери Недялков]

От: С Голф до Мароко (2019)

Хубави кадри.

[Asteri]

От: С Голф до Мароко (2019)

Като репортаж от Нешънъл Джиографик направо

Интересно ми е колко харчи голфа с надут на макс климатик?

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Не съм засичал точно честно казано, защото никога не ме е и вълнувало толкова. Но с надут на макс климатик и четири парчета добитък вътре плюс багаж гори някъде между 8 и 9 на 100 бензин. През годините като истински българин имах на няколко пъти идеята да му сложа газ на Голфа. Първоначално си казвах "Абе колата нали е здрава и надеждна. Нали не харча пари за ремонти, за сметка на това ще се бръкна повече за гориво и ще си я карам така". После ми беше жално да я дупча и да слагам разни бутилки отзад да ми заемат място, а вече като поостаря колата ми доставя удоволствие да я пазя в автентично състояние, без нововъведения. И така вече 120 000 км...

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Отправихме се на запад. След като сутринта се завърнахме от пустинята беше време да поемем в посока каньоните Тодра и Дадес и от там към Маракеш, като междинна спирка беше град Аид Бен Хаду, където трябваше и да нощуваме.


По пътя на мен не ми омръзваше да снимам екзотиката на ежедневието в мароканските градчета и селца:






Хората из Мароко не се впечатляваха особено, че пътувахме из страната им с българска кола. Като цяло България не им говореше нищо. Бяхме спрели на една бензиностанция, когато към нас дойде един човек и прочете на глас на френски абревиатурата на регистрационния номер.

- „Бе“...“Же“...

Погледна въпросително и очевидно попита коя е страната.

- Bulgaria…
- (тъп поглед)
- Bulgaria…Europa.
- (поглед тип „никаква идея“)


Вероятно мислеха, че сме някъде от там...Испания, Португалия...тези по-наблизо дето са .












В следващото видео ви представям как общо взето изглежда едно средностатистическо мароканско село/градче:

Стигнахме до градчето Тингир и завихме към каньона на река Тодра.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

След няколко километра се откриха величествени гледки към широката част на каньона и оазиса Тингир:





Георги започна да се чувства зле. Появиха се коремни болки и гадене. В последствие заподозряхме за проблемите едно от плодовите млека, което той изяде за закуска при берберите. Кой знае как се е съхранявало.
При всички случаи решихме да слезем надолу по-чевръсто към градчето. Спряхме за една по-близка снимка на оазиса.





На това място при място при нас дойде някаква нова пъстроцветна звезда:



Исках да го издебна и да го снимам как е застанал до колата. Той ме забеляза и каза, че мога спокойно да му правя снимки. Нямаше как да пропусна, естествено .



Абдул ме изненада, защото директно каза „Аа, вие сте от България“. Оказа се, че преди бил работил с много българи в Холандия. Очаквахме да е досаден тарикат, но всъщност единствено ни показа техния семеен ресторант наблизо и ни предложи ако искаме да обядваме там.

Държеше да се снима с мен с пълно бойно снаряжение. Ей ни на...лика-прилика талибани сме си .




Все пак решихме да хапнем където той ни упъти. Паркирах до култовия знак:



Две думи за мароканската кухня. Аз винаги казвам, че не съм добър съветник по тези въпроси, защото не съм голям ядяч така да се каже. Като цяло не бяхме особено очаровани. Най-вече обичат да ядат „тажин“, което е името на глинения съд, в който се приготвят ястията. В тажина може да се слагат зеленчуци, меса, дори сливи, стафиди и други плодове. Общо взето е като гювеч и разбира се всичко зависи от това какво ще се постави в съда. Така написано като си прочетох редовете не звучи зле, но поне ние не уцелвахме някакви много вкусни неща и от тези тажини направо ни се отщяваше като ги поглеждахме как се пекат на огъня. Кускус също е популярно като ястие, неща като шишчета например също се срещат.

В заведението Георги се почувства съвсем зле и като цяло общото му състояние се влоши доста. Продължихме по пътя нататък, но тъй като виждахме, че се измъчва се отказахме да продължаваме до каньона Тадес и поехме към крайната точка за деня.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

Стигнахме Аид Бен Хаду в късния следобед. Георги легна да почива и да се лекува, а останалата част от групата имаше нужда от почивка. Аз исках да използвам последните часове от деня и се отправих обратно към града, тъй като се намирахме на 1-2 км от него.

Аид Бен Хаду в миналото е бил укрепено селище по пътя на керваните, пътуващи от Маракеш към пустинята Сахара и други част на Северна Африка. Сградите тук са пример за мароканска глинена архитектура и обектът е в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.



Зад укрепителните стени в къщите днес не живеят хора. По уличките има предимно сергии за сувенири и разни народни ръкоделия:






До някои от къщите има свободен достъп, като вътре са изложени инструменти и мебели от бита на хората тук в миналото. Поех към горната част на хълма:



Горе се откри красива гледка към стария, новия град, както и въобще към цялата местност:





Това място е също така популярна филмова площадка. Тук са снимани сцени от редица филми, среди които например любимия ми „Гладиатор“ на Ридли Скот.




Изпратих залеза и се отправих обратно към хотела:

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Мароко (2019)

На другия ден Георги се чувстваше много по-добре и се поехме, както беше по план, към Маракеш. Минахме по един по-второстепенен път, който се оказа доста живописен. В ранния следобед вече почти бяхме пресекли Атласките планини:




Маракеш ни посрещна с доста хаотичен трафик. Не съм бил в Индия, но това е най-близкото до нея, което съм имал като преживяване.

Този път хостелът ни не беше в медината, но беше съвсем близо до кралския дворец, а около него, за съжаление, пак бяха едни тесни лабиринти. Стигнахме сравнително близо до указаната в навигацията точка, но да се оправим сами из тези улици беше повече от трудна задача. Тогава се появиха една групичка млади тарикати. Съмнявате ли се, че тарикатите ще изпуснат такъв момент да „помогнат“? Трябва да отбележа обаче, че умело ни прекараха през уличките и ни изведоха до едно площадче, където паркирахме съвсем културно и то на едва стотина метра от хостела.


Това обаче не оправдаваше цената от 100 дирхама (20 лева), която ми искаха за паркинг. Аз бях сравнително непреклонен и леко рязък с тях. В крайна сметка се разбрахме на 50 дирхама, защото ни водиха из уличките. По-късно може би се оказа, че с това си поведение направих грешка, но ще стигнем до там по-нататък.


Докато се ориентирахме за последните стотина метра отново се появи някакъв нахален тарикат, който се навираше в нас и настоятелно задаваше въпроси какво търсим и ни предлагаше някакви неща. Никой не го слушаше, не проработваше и моята стратегия просто да го гоня, подвиквайки му на български „махай се“, „айде бегай от тука“, „разкарай се, бе“ (считам, че българският език звучи агресивно така като ги гоня и като не разбират думите съвсем се стъписват и се махат...но не и в този случай). В този момент Дражи изкърти и извози. Гледаше картата на телефона, а тарикатът стоеше точно до него. Той просто обърна глава и с ледено хладнокръвие съвсем културно му го каза

- Please go away… („Моля те махни се...“)

Онзи замлъкна на секундата и просто се разкара без да каже и дума повече.

На края намерихме мястото. Някакви следи от българско присъствие имаше тук, но не знам какви изводи точно да си направя :




Пак стана време да се яде и този път заложихме на улична храна. Без Георги, който още си ближеше раните:



По улиците на Маракеш:



Аз си снимах по улицата, когато този тип ме видя и реши да позира мъжествено:



След което мина покрай мен да види снимката и направихме един кадър отблизо:



Веселяк...беше над нещата. За мен в Мароко беше интересно да снимам ежедневния живот в цялата му пъстрота и динамика, затова се радвах, че повечето хора нямаха нищо против да ги снимам. Изключение беше Шефшауен, където повечето отказваха. Естествено цялата работа си има стратегия – винаги се старая да ги питам дали са съгласни или просто да повдигам леко фотоапарата и да изчаквам реакцията им. Понякога трябва и малко хитрост, за да ги предразположа – като купя нещо от тях например. Значи пак опряхме до парите все пак, хах .


В Маракеш посетихме гробницата на Саадините – мароканска династия, която е управлявала през 16-17 век. Гробниците са били изоставени и потънали в забрава до 20-ти век. Реставрирани са основно сравнително наскоро:





Тук изгледахме и кратък филм за реставрацията. Правеше впечатление до каква степен се е обръщало внимание на всички малки детайли в декорациите. Изобщо ставало е дума за огромен обем работа.