Северозападнал пътепис

[Alexr]

От: Северозападнал пътепис

Фори, крепостта Голубац не е строена във водата, а леко над реката. След построяването на язовира на Железни врата, водата се е вдигнала нагоре и сега основите на най-долната кула са под вода. То в този язовир има потънал и един остров - Адакале. Хубави места! Трябва да ида да ги видя.

[forry]

От: Северозападнал пътепис

Даже не ми е минавало през ума, че заради Железни врата се е вдигнало нивото на Дунав в района и все съм се чудил каква точно е била идеята да се построи част от крепостта в реката, а то не било баш така...

[Alexr]

От: Северозападнал пътепис

Язовира е дълъг нещо като 100 километра. Крепостта е почти в началото. Водата не се дигнала много.

[egerchev]

От: Северозападнал пътепис

И само да вметна , тъй като пътуването ти е от преди години: Пътя вече не минава през крепоста, а покрай нея. Направиха ремонт на крепоста , изместиха трасето (не знам с какви пари) да не минава отдолу , а отстрани, построиха огромен паркинг ,явно за автобусите с туристи от круизните кораби, постриха голям туристически информационен център с нещо като музей вътре, сложиха ограда и ....започнаха да събират пари . Стана типично туристическо място....такова , каквото нито тебе , нито мене ни кефи особено. Но пък гледката се облагороди чувствително . И всичкото това за има няма 2 години. От 2015 до 2017 някъде . Изобщо .....учат се хората как да навлизат в туристическия бизнес. Както и румънците де . Крепоста на на Ян Хунеади в Хунедоара-2014 паркинга безплатен и символична такса вход. 2015- никаква промяна на паркинга освен бариера с байчо дето взема сериозни пари и чувствително завишен вход на крепостта без вътре да има каквато и да е промяна.(Welcome to Europe!!!) . Иначе чета с кеф поредния завладяващ пътепис. Дерзай!

[forry]

От: Северозападнал пътепис

Прав си, че типичното туристическо място не е по никакъв начин "моето" място! Апропо, вярно не съм минавал от години през Голубац. Като ходя до Милановац - ходя и се връщам, като ходя до Велико Градище ползвам магистралата за по-бързо и минавам през Пожаревац, та Голубац все ми остава встрани...
Ако трябва да съм докрай коректен, мисля, че и пътчето дето съм снимал за "Магурата" го преасфалтираха. Говоря за пътя тръгващ в западна посока от пещерата, а не този за/от селото.

[forry]

От: Северозападнал пътепис

В Зайчар се помотахме по централната част. Излишно е да казвам, че ключа стисках през цялото време здраво в ръката! Зайчар е хубаво място, макар при всяко следващо ходене да ми се чини, все по-западнало и по-западнало, но нас си ни харесва. Помотахме се, повъртяхме се и отцепихме към Връшка чука, да си се вратиме дома...

Тук нашенската си реалност ни блъсна като парен чук право в гърдите. Приземихме се бързо, бързо, или ако щете все едно бяхме кацнали на Марс! Отчайващо пусти и оглозгани от хлебарките села, с отчаващо изглеждащи и сломени от живота хорица тук таме, където въобще се мяркаха такива... За съжаление северозападната действителност ни удари с пълна сила!







Опитвахме се да компенсираме мъртвешката погранична реалност с разкошните гледки наоколо, но нещо нищо не беше как си му е реда... Природните красоти не могат да компенсират чувството за мъртвешка обреченост царящо навред по околните поселища.



Спираме насред нищото, насред пътя. Безвремие. Тук няма никой. На никого не пречим, никой не ни псува, че сме му трън в очите или, че нещо сме задръстили трасето. Използвам случая да се разтъпча, докато Поли пали цигара и захапва телефона. Красиво е, мамка му! Красиво... Необятната зелена шир, с планинските хребети на хоризонта и дъъъългата асфалтова нишка. Не случайно едни от любимите ми книги са „По пътя“ на Керуак, „Дзен и изкуството...“ на Пърсиг, естествено, книгите на Филип Лхамсурен, на Изабела Шопова... Разбира се, че животът сам по себе си е едно голямо пътуване, разбира се, че „човекът е човек, когато е на път“, разбира се, че мога да седя с часове да съзерцавам снимка на дърво насред поле и всеки път, когато я погледна да откривам нещо ново и неизказано в нея...

Любувам се на пейзажа и удоволствието от живота, докато чакам Поли да приключи с дейностите си. Щеше ми се да отскочим до „Магура“-та, не че не сме ходили и преди, но някак всеки път като се навъртаме в района и разполагаме с час-два, хлътваме отново и отново в царството на мрака. Харесва ни! Не мрака, а пещерните образувания де...




Тъпото е, че се бием в гърдите, че развиваме някакъв туризъм, бием се в гърдите, че всяка следваща година идват по нам си колко си десетки хиляди туристи в повече от предходната година, ама никой не отбелязва качеството на посещаващите ни полупияни екземпляри гонещи основно евтиния алкохол и отявлено неспазване на правилата. В същото време никой не прави статистика на все по-големия брой български туристи „изтичащи“ по знайни и незнайни туристически дестинации извън пределите на стараната ни. В същото време няма кьорава табела за пустата му пещера, в същото време пътят е като след бомбандировки, в същото време човек има чувството, че крета между траповете към края на света, към ръба на Диска, към неизвестното, несигурното и нелепото. Мамка му, не сме в Африка! В ЕС сме! 21-ви век!
-Сигурен ли си, че това е пътя? – подпитва невярващо Поли от задната седалка. Уви, сигурен съм! Точно ТОВА е пътя! Е? Как точно очакваме да дойдат тея туристи тук? С танк?



Иначе „Магура“ е една от най-красивите наши пещери, спор няма... Оставяме Брус Лий да отдъхне от нас и от подскоците, последните километри и се гмурваме в тайнствения хлад на мрака...















Не, че очакваме да чуем нещо ново от екскурзовода, щото то надали има и какво, но за наш късмет, уцелваме яко отегчен и кисел служител, който гледа набързо да ни изтика напред, отговаряйки с неприкрита досада на задаваните от тоя или оня въпроси. Отново се сещам за типичното нашенско „гостоприемство“. Сещам се и за групичката турци на „Панорамата“ в Плевен какъв го отнесоха само защото имаха „наглостта“ да попитат няма ли екскурзовод на английски. Лелееее, каква наглост! Хорицата млъкнаха втрещени и дума не посмяха да обелят повече...

Движим се лежерно пеша в посока входа на пещерата и мотора, любувайки се на гледката към Рабишкото езеро. Всеки път, когато съм по тези места все се заричам, че ще дойдем някой уикенд тук на палатка, но никога не съм си изпълнявал заканата. И сега така... Заричам се, че най-накрая ще го направим, с ясната идея, че тая няма да я бъде...

Палим мотора и поемаме към точка последна от „богатата“ ни културна програма – Белоградчик. То, горе долу няма и откъде да минем другаде, защото сме решили да се прибираме през Петрохан, но като цяло и двамата нямаме нищо против да спрем за пореден път да се разходим и съзерцаваме Белоградчишките крепост и скали. Близо е. Времето е разкошно, няма и помен от вчерашното намусено време с ръмежи и валежи, настроението е чудесно, особено след като се оказа, че няма да се прибираме пеша от Майданпек, така че пърпорим в посока Белоградчик в пустото му северозападно безвремие...



Белоградчишките скали. Красиво място. Феноменални природни образувания и красива и величествена старинна крепост! Няма да учудя никого предполагам, като отбележа мимоходом, че и за Белоградчишката крепост нищо не съм си направил труда да прочета. Имаше там нещо свързано с Иван Страцимир, ако не ме лъже паметта, ама така ли е, не е ли...един Господ знае. Не те ли е срам, бре Фори, мърморя си на глас? Не те ли е срам, да си толкова незаинтересован от нашенската история? Ама аз съм незаинтересован не само от нашенската, а и от всяка останала история, чувам се, че си и отговарям на глас...Ами да – историята не ми е първа тръпка в живота и не, не ме е срам, че не съм заинтересован от нея! Все пак Фори е кулинарен рокер, не сте забравили, нали? Аз разните му старини и руини ги гледам и оценявам от чисто естетическа и архитектурна гледна точка. Толкоз по въпроса. Идеални хора няма, а и не ми е в стила да се правя на по-културен и заинтересован отколкото съм! Е, да, имах преди много години там няколко семестъра изкарани университетска история, ама още някъде по пътя на египетските фараони ме загубиха за каузата...



Крепостта както казах е внушителна и не мисля, че друго мога да отбележа по въпроса! За сметка на това пълня главата на Поли с разсъждения за скалните образувания. Нали преди време имаше някаква анкета ли беше, какво беше за новите чудеса и природни феномени и Белоградчишките скали бяха в анкетата, но...в крайна сметка по някакви неведоми пътища и критерии избраха сръбското Дяволя варош. Е, а кажете ми могат ли да се сравняват тези величествени скални форми и цветове на фона на цялата панорама околовръст с малко со никаквите скални образуванийца на Дяволя варош? Смешно е! Да, Сърбия ми слабост и в кръвта, но което си е, си е! Тъпа работа.... То и там конкурсът ще да е бил като оня измисления, наречен Евровизия...



Естествено, снимките ни са основно на гледки и природа, нежели толкоз на самата крепост (ще ме прощават патриотите, ама и любуването на природните ни дадености също е своего рода патриотизъм).










Ееееей, натам ще ходим, соча на Поли, която пък за разлика от мен е скарана не с историята, а с географията. Натам ще ходим. Берковица и после Петрохан и оттатък баира – Мордор... Изричам последното и мигом слънцето сякаш помръква и сиви облаци закриват хоризонта. Сакралната думичка, символ на всичко лошо и гадно на тоя свят, мястото, в което живеехме... Ще кажете, защо там ли? Нали в свободна държава живеем, вссеки има право да си ходи където си иска и го влече? Така е... Ама знаете как е - къщата, ипотеката да изплатим, децата, че то образование и здравеопазване , нали, пък не точно сега, пък не после, пък .....Оправдания. Оправдания са и следващите ми думи „давай да ходим, че може да завали“. Глупости! Хич няма и хабер да вали, просто на бая ти Фори, кулинарния рокер, започва да му къркори корема...



Хвърляме един последен поглед, този път от другата страна на крепостта – към самия град и лека полека се заспускаме към паркинга към нашето вярно добиче Брус Лий...



Казваме едно „до следващия път“ на Белоградчишкото кале и поемаме към супичката в Берковица, дупките на Петрохан и скромното ни жилище в оная клокочеща преизподня – София. Само застиналите перки на вятърната мелница величествено онагледяват нашето съвремие. Продължава борбата с вятърните мелници. Продължава. Свободата Санчо, или салама? Свободата ли?

[zemooo99]

От: Северозападнал пътепис

Браво.Страхотен пътепис,в очарователен стил.

[forry]

От: Северозападнал пътепис

Благодаря! Радвам се, че ви допадат пътеписите ми, защото са (почти) само с дестинация Балкани и знам, че писва, ама пусто като скоро не съм ходил някъде по-далеч... Дано тази година успея да пробия омагьосания кръг, в който съм от няколко години и да мръдна по-настрани, както съм си наумил! Ако ми се получи, ще разберете

[Alexr]

От: Северозападнал пътепис

Forry, звучи странно, но аз по-далеч ходя. Точно твоите дестинации, обаче ми убягват. Точно щото са близки и уж все може да се направят ей така за една събота и неделя и никога не се правят.
Затова ми е много интересно да чета пътеписите ти.

[forry]

От: Северозападнал пътепис

Точно твоите дестинации, обаче ми убягват. Точно щото са близки и уж все може да се направят ей така за една събота и неделя и никога не се правят.

Напълно те разбирам! До скоро живеех в къща в една доста запустяла вилна зона. Винаги ми е било странно в събота и неделя като слизам към града с колата да се разминавам с туристи нарамили раниците в посока гората! Скоро се замислих, че освен традиционният маршрут за прибиране, не съм мърдал някъде в района повече от 4-5 години! А хората идват от на майната си да се мотаят в това дето мен ми е даденост...

[ВладиЧ]

От: Северозападнал пътепис

Напълно те разбирам! До скоро живеех в къща в една доста запустяла вилна зона. Винаги ми е било странно в събота и неделя като слизам към града с колата да се разминавам с туристи нарамили раниците в посока гората! Скоро се замислих, че освен традиционният маршрут за прибиране, не съм мърдал някъде в района повече от 4-5 години! А хората идват от на майната си да се мотаят в това дето мен ми е даденост...

Такава е човешката природа. Все търси нещо високо, далече...1997 год отивахме да качваме Даулагири. Спряхме в последното населено място по трека - Марфа. Там в едно лодже преспахме и после сами нагоре. Това лодже го държеше даскала по география в Марфа. Сравнително интелигентен и начетен човек.
-От къде сте? Пита.
-От България - Европа. Му отговарям
-Ами защо сте дошли тука?
-Да катерим в планините.
-В България няма ли планини? Пита.
-Има. Но са сравнително ниски. До 3000 м нмв. Отговарям. А тук са много големи планини. Над 8000 м нмв, та затова сме тука. А той седи и ме гледа умно...
- Ти викам му - тука ли си роден?
- Да, тук съм роден. В Марфа.- Отговаря.
- А някога ходил ли си нагоре?
- Не. Никога не съм се качвал нагоре...
И така седим един срещу друг, гледаме се умно и всеки се чуди на акъла на другия.
Тоя -мисля си- е роден тука. На три дни от него е осемхилядника Даулагири. На 5 дни в другата посока е Анапурна, а той през живота си не е направил даже и опит да тръгне към тях...
А той пък си мисли за мен. Тоя е дошъл от другият край на света и немалко пари е дал, за да дойде тука да се катери по чукарите...
И така седим си един срещу друг, пием си бирата заедно и всеки се чуди на акъла на другият.

[СПИДИ]

От: Северозападнал пътепис

Благодаря за поредния пътепис. Дано не свършват.

[Edo]

От: Северозападнал пътепис

1997 год отивахме да качваме Даулагири.

Качихте ли го?

[ВладиЧ]

От: Северозападнал пътепис

Да. Трима човека бяхме цялата експедиция. Аз, Тончо Тончев и Ники Петков. Те се качиха на Даулагири-8167 м нмв, а аз, като пълен новобранец тогава във високата планина, само с една Мусала зад гърба успях да се кача на 6230 м нмв, което за мен си беше топ рекорд. Може и да няма много официална информация за тази експедиция, защото не бяхме платили таксата от 7000 $ за разрешителното за изкачване на върха и бяхме абсолютно нелегални за официалните власти, но експедицията си беше на 100% успешна.
Прави сметка, какъв ми е бил акъла, и какво самочувствие съм имал аз тогава, та от една Мусала да тръгна да изкачвам осемхилядник. Но явно Господ е решил да ми опази тъпата глава за по-нататък.

[Стария]

От: Северозападнал пътепис

Ненавиждам да ми звъни телефона, когато пътувам! Особено служебния! Всъщност, колкото и архаично и задръстено да звучи, не обичам да ми звъни телефона въобще! Колко хубаво беше едно време – звъниш по телефон с шайба, ако евентуално родителите ти не са я скрили, именно за да не звъниш и по телефон със жица, чакаш баба ти Славка да спре да реди клюки с колежките (щото и телефонът ти е дуплекс), та да можеш да се чуеш с бай ти Митьо, да излезете да изпафкате по цигарка...

Та звъни ми значи телефона. Вдигам, въпреки че ми иде да го изтрескам в земята! Здравей, аз съм Миро! Здраво Миро! – с ентусиазъм отговаря моя милост, щото може пък да е оня Миро – Майстор Миро с плескавиците! Да, бе да....надай се! Просто Миро! Клиент Миро! Имам вика проблем! Миро, мъдро заключава моя милост – всички имаме проблеми, не се коркай! Мен ме няма в Мордор! Да де, а аз – вика – сега какво да правя като те няма?! Е, а де!? Човек ще си помисли, че съм саде един единствен и незаменим в милионната ни столица! Пращам Миро да тъсри решение на проблемите си на местно ниво, а аз за пореден път се заричам да не вдигам (особено на непознати номера) докато отмарям...

Отлепяме от граничния пункт и съсвесм след кратко навлизаме в онова мнооого китно село в Сърбия – Кобишница.

[ATTACH=CONFIG]980957[/ATTACH]

[ATTACH=CONFIG]980958[/ATTACH]

Не помня кой, но скоро някой ми развиваше теории, че селото било китно, живо и богато, щото там живеели сръбски цигани видиш ли! Дрън-дрън... Глупости на тъкалета! Че то и по нашите села живеят цигани, ама визията няма нищо общо с Кобишница – ай няма какво да се лъжем...

Подминаваме Кобишница транзит. За кратко спираме в Неготин. Не знам кой го е кръстил така пустият му и Неготин, но за тези дето не сте били по тези земи, мога да ви уверя с чиста съвест, че в името му няма капка истина! Как ще да е НЕ готин, като е абсолютно готин провинциален сръбски град! Винаги, когато минавам оттук спирам, макар и за малко! Доставя ми наслада определено! Имам си такива местенца (не само в Сърбия), на които колкото и да бързам и да не съм на кеф нещо или да вали, или каквото и да било друго, винаги спирам тардиционно, па макар и за кратко. Та тръгваме значи от Неготин и на изхода на града нещо се омотавам и вместо пътя за Долни Милановац (друго любимо ми място), хващаме пътя за Зайчар. Не, че имам нещо против да отскочим и до Зайчар, ама това някак съм го оставил за утрешния ден в програмата. Днес гонехме Милановац и после по оня китния път край голямата течаща река да достигнем по светло по възможност до къмпинга, който бяхме заплюли – „Тома“ в Голубац.

[ATTACH=CONFIG]980959[/ATTACH]

Нямаме избор освен да се вратим. Покарваме каквото покарваме в южна посока и на първата изпречила ни се отбивка, правя обратен. Ще има ли поне едно пътуване, в което да не объркам пътя и да не се изгубя? Ще има ли?...

Хващаме вярната посока. Пътят става доста по-тесен и смотан, но за сметка на това природата компенсираше.

[ATTACH=CONFIG]980960[/ATTACH]

В един момент балканските реалности взеха превес и пътят си стана откровен офроуд! Аз, естествено, не съм заобичал офроуда междувременно и почвам да редя китни, цветисти и разнообразни пожелания към всичкото пътноподдържане в региона. Да де, ама и да редя и да не – все тая – нещата са си такива! „Тука е така!“ – все се сещам за култовата реплика на Стратиев от „ Врабците през октомври“... Оттам всъщност е и израза за магистралата „Лондон-Калкута“, който често използвам. Гледайки обаче жалката картинка на нещото като път, ако приемем, че наистина сме обяздили тая глобална магистрала, значи вероятно сме мноооого близо до Калкута! То не бе кръпки, то не бе дупки, то не бе екзотична настилка, видиш ли...

[ATTACH=CONFIG]980961[/ATTACH]

[ATTACH=CONFIG]980962[/ATTACH]

За сметка на това селцата продължават да са традиционно китни. Продължавам да цъкам и се дивя на селския цветен бит, ако и да съм минавал от тук доста пъти преди това. Тези гледки никога не могат да ми омръзнат и никога няма да спра да се сещам за жалкия облик на 90% от нашенските села...

[ATTACH=CONFIG]980963[/ATTACH]

[ATTACH=CONFIG]980964[/ATTACH]

[ATTACH=CONFIG]980965[/ATTACH]

Постепенно подминаваме превала и започваме да се спускаме към Клокочевац – селото, при което ще стъпим на главния път за Милановац. Тук целият район е осеян с ей такива съоръжения, чиято цел не е просто да одимяват орталъка, а да произвеждат дървени въглища. Тъй де – все пак Сърбия е меката на роштиля! Тая скара си иска гориво! Все съм минавал транзит край подобните съоръжения, но този път съм се зарекъл, че ще спрем на някое сгодно място и естествено такова не липсва.

Спираме на широката отбивка, хем да поотморим, хем да позяпаме, хем да направя една бърза проверка да не сме затрили половината багаж по тоя изпитателен полигон, по който доволно подскачахме допреди малко.

[ATTACH=CONFIG]980966[/ATTACH]

Правим няколко фотоса от почтително разстояние, но понеже жива душа не се мярка, решаваме все пак да огледаме и снимаме отблизо. Не съм наясно каква точно е технологията, но изглежда интересно и мнооого пушещо!

[ATTACH=CONFIG]980967[/ATTACH]

Гледам следващата снимка и се чудя „Те такъв исполин ли е пустият му Брус Лий, или Поли нещо не е дорасла?“ Не бре...много багаж има – затуй ще да е Апропо, понеже за Поли какво друго да кажа, освен, че вече не ще да се вози на мотора ( а и минаха и мераците да управлява сякаш), ще взема да споделя няколко изречения за изстрадалия Брус Лий. Брус Лий е дъртофел, почти като мен, айде да е малко по-млад, ама е нейде към 1987 година, което за МПС си е ехееее....нали! Един ден нещо скучаех и си нямах друга работа та отворих мобилето и хоп – Брус Лий! Викам си супер мотор за ходене до магазина и возене в близките околия у наше село! Да де, ама като повечето ми планове и мераци, касаещи МПС-тата, които придобивам – една я мислихме, друга излезе. Той завалията си беше яко изстрадало добиче, но мен нещо ми легна на сърце и реших, че мога да го ползвам и като „далекобоен кораб“. Купих му едни куфари, пробвах(ме) да го сервизираме малко от малко, че освен всичко друго беше блъскан челно и естествено с яко крива предница – криви и течащи колове, крива джанта, криви дискове, криво кормило, счупен преден спойлер, счупена слюда, пукнат фар, скъсен калник... Сево свърши основната работа по изправянето на предницата, аз му намерих фар, „яйце“ и слюда, бат Ради му попреправи ел. инсталацията, че там някой беше творил, творил, творил и на няколко пъти щях да се запаля. Отделно от всичко това имаше проблем с едната бобина и в дъжд работеше онли на два цилиндъра и беше голяма веселба – не вървеше, но за сметка на това гореше яко, или по-точно миришеше зверски на бензин, докато измъчвах горките два работещи цилиндъра да придвижват мен хипопотама със стоте кила багаж дето обичайно превозвах в куфарите. Смених и бобината и кабелите, а калника подлепих и удължих с туба от минерална вода, че иначе всичката гняс минаваше отнякъде някакси и правеше мазало на слюдата на каската ми баш! После бат Драго Шадоа смени съединителя, че яко приплъзваше, както и маслото и получих (почти) чисто нов мотор за пътешестване! Нещото, което му остана беше леките, но постоянни вибрации в кормилото (сменихме и лагерите на трипътника, но все таки без особена промяна), които при отпускане на здравата хватка, с която го държах постепенно се засилваха докато изпадаха в резонанс, така че никакво чесане и пускане на кормилото, за да не ида в трънките. Впрочем дразнещо, но някак бях привикнал и не ми правеше впечатление. Другото дразнещо беше, че постоянно покапваше масло от някакъв скапан семеринг на някакъв си там вал, който в движение редовно ми омасляваше левия ботуш, но се бях зарекъл, че двигател няма да цепя заради някакво си там покапване! Като изключим това (а...имаше и някакъв анормален луфт в кардана, но за хилядите километри, които изминах с тоя мотор, тоя луфт така и не се увеличи) – моторът си беше пушка! Хехехе – ще кажете ква е тая гробница, за каква пушка ми говориш?! Ми...въпрос на вкус и цветоусещане! С тоя мотор съм обикалял къде ли не по околните страни, без да съм имал особени притеснения от каквото и да било! Винаги е палил от четвърт, без грам да преувеличавам. Това ми е досега най-безпроблемно и винаги палещия мотор, който съм имал! Случвало ми се е след половин година седене, да му сложа акумулатора, през това време да му пусна карбовете да се понапълнят и бръм-пали, без колебания, пушене, прихълцване или каквото и да било друго! О да....и може би най-важното – разход с три куфара и пасажер между 4.2 и 5.5/100!!! Е, няма такъв разход на такъв клас олдтаймер! Все пак говорим за 900 кубика, 4 цилиндъра, 4 карбуратора, 100 коня. А, повярвайте ми, особено, когато бензинът в Турция чинеше нейде към 3.50 лв за литър факторът разход си ми беше фактор...

[ATTACH=CONFIG]980968[/ATTACH]

Всъщност, сега като гледам и се сещам, че в последствие Колйо пребоядиса спойлера да е в разцветките на останалите пластмасарии, както и моя милост намери отнякъде цял калник, който също беше надлежно пребоядисан и монтиран. Както казваше Явор – вземи го махни тоя изстрадал мотор, че ме е срам да го гледам, ама пусто мен си ми легна на сърце и си ми вършеше хубава работа! Както казах вече – въпрос на светоусещане!

едно време бях пуснал една тема....защо не сме като сърбите ...понесега видя липо малко цигани и комунисти на глава от населениетои по ора