Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

ДЕН ТРЕТИ


Маршрут: Фагараш-Сигишоара-Миеркуря Чук-Топлица-Билбор-Гура Хуморулуи-Сучеава. Прогнозни километри: 460
Акценти: Сигишоара, манастира Воронет


Днешният ден го бяхме замислили с повечко километри, зяпане на културни забележителности и преход от сърцето на Трансилвания към една друга историческа област на Румъния – Буковина. Ще кажете каква е тая Буковина ли? Буковина е област, поделена почти по равно между Румъния и Украйна, която аз свързвам единствено с рисуваните манастири, меките зелени планини и умопомрачителният изпълнител Шантел! Но...тук все пак сме изискано място и за балкански изпълнители не се говори...както и за политика разбира се...

Бяхме боднали в културния афиш посещение на манастира Бранчевану, на град Сигишоара и манастира Воронет. Е...и няколко планински прохода де! Сега, нямаше да умираме от скука я!

Ама си викам, я докато редя културната програма за деня, да хвърля едно око дали все пак превозното ни средство си е на мястото, където го оставихме снощи – на тротоара пред хотела. Че да не станат сметките без кръчмар и да си ходим с автобуса наобратно... Спомням си преди година как спирайки на едно крайпътно кръчме в Сърбия, опитвайки се да задържа натоварения като товарно муле мотор на песъчливата настилка, от кръчмето излезе собственика и още от вратата ни хвана за краката дето се вика! Кажи, друже, вика колко пари е тоя мотор? Па, викам, брате , преко сили илядо еуро, а човекът вика, слизай, брате! Слизай ти казвам! Ето ти парите, давай ключовете и документите! Брех...положението било сериозно! Викам, гледай сега, ще се набуташ! Моторът е стар, има неща не са му като хората, хиляда евро са много пари... Да, ама не! Човекът нито ме чува, нито ми дава възможност да кажа каквото и да било! Викам, добре де, а ние с какво ще се приберем? Ще си хванеш рейса, реди сърбянката, хич ме не брига...

Надничам плахо иззад ъгъла – Росинант си е там – непокътнат и самотен! Липсват мераклии за насилственото му купуване, което в случая само може да ме радва! На този етап ме радва, но само два дни по-късно щях да пея друга песен, ама айде с пеенето по-после... Сега беше време да се стягаме да тръгваме по начертаната културна програма.

Излишно е, мисля, да казвам, че още на първия светофар, планът ни претърпява корекции. Знаеш ли, викам на Поли, май да вземем да пропуснем тоя първия манастирдето как беше, нали и къде беше точно не си спомням, че да имаме повече време за Сигишоара и рисувания манастир, а и да не замръкваме по пътищата! А и без това настоящото пътуване го бяхме посветили само на замъци и манастири та един повече, един по-малко, мисля нямаше да е фатално... А и му забравих името на пустото село, дето трябваше да се отклоним, трябва сега да спираме да ровя за картата, да гледаме и да се чудим.... Уф, много сложно нещо ми се чини, говоря къде на себе си, къде на Поли, смело и безотговорно свивайки по табелата с надпис Агница. Това нещо го бях мернал на картата снощи, че ни е комай на път...или поне на един от пътищата за Сигишоара.

Пътят изведнъж от главен стана третостепенен и преобладаващ, а населените места с ярко открояващо се нерумънско население с по-мургав оттенък на кожата и табели с имената на селата на два езика – на румънски и на унгарски.

Знаех, че в тази част на страната има доста етнически унгарци, но тук освен мургавелковци други не виждах. Тук предпочитах да минаваме транзит по възможно най-бързия начин. Спиране по какъвто и да е повод, грам не ме блазнеше! Мигом се сещам, как миналата година на прибиране от Турция с всичкия си акъл дето го нямам се засилваме да се прибираме по тъмно баш през котленския проход! Голяма тъпотия, нали? То мани това, ами и с великите планове от рода „абе дай ще спрем в Котел да поотморим и да пийнем по кафенце и т.н. Възрожденски град е, това онова”. Излишно е да казвам, че преминавайки през града нейде малко преди полунощ, по улиците не срещаме кьорав възрожденец, но за сметка на това е пълно с злобно гледащи мургавелковци! Моторът зловещо изтропва в една липсваща шахта, аз едвам го задържам прав, давам газ колкото позволява пътя и се изнасяме от индианския резерват... Това миналата година, разбира се... Тази година първо нямаме път към Котел, второ караме по светло и трето нямам никакви мераци да спираме преди да стигнем Сигишоара...

На влизане в Агница пътят почти свършва, а табели естествено няма. Нужно ли е да казвам, че и представа си нямам накъде трябва да хванем! Подминаваме един съмнителен разклон с откровено липсващ асфалт и трапове от по половин метър. Не...не е възможно това да е главният път! Продължаваме напред и лека полека влизаме в градчето. И тук явно в момента е на мода акцията за крадене на европейски пари в големи размери, с кодовото название „воден цикъл“. Всичко е трапове, разкопки и прахоляк, улици може да се каже, че няма, а пейзажът е достоен за който и да е уестърн. Индианци също си има достатъчно, само каубоите нещо липсват, но предполагам, че запиват в местната кръчма... Спираме, питаме, разбираме очевидното-че сме пропуснали отбивката за Сигишоара, правим някакви измъчени маневри всред минното поле и хващаме към оня разклон – с траповете и липсващия асфалт. Да, познахте! Това бил главния път! Нито на мен, нито на Поли, дори за миг не ни хрумва да поспрем в Агница. Газ и напред! Спиране в Сигишоара! Все пак идеята беше за културна програма, а не под мотото „с дилижанс насред дивия запад“...

Влизаме в Сигишоара. Градът е достатъчно голям, за да има доста движение. Естествено не знаем къде отиваме, което сякаш е постоянното ни състояние, но очевидно целта ни е центърът, който по пътя на логиката не може да е другаде освен в...центъра. Караме по течението и в посока сгъстяващото се движение, а градът определено е много свеж и впечатляващ, впрочем като повечето трансилвански градчета! И малко дете може да ви каже, че Трансилвания няма нищо общо поне визуално с онази земя на юг от Карпатите, наречена Влашко...








След кратко повъртяване по улиците на града, което естествено си има и плюсове – правим една панорамна обиколка на централната част, си намираме типично по балкански един плац насипан с чакъл, в подножието на историческия град, който така и не ми става ясно какви функции изпълнява, но за нас е перфектния безплатен паркинг, оставяме мотора да си почине малко от нас и закатерваме нагоре по тесните и колоритни сокаци





Интересно ни е и катерим с учудваща доза ентусиазъм нагоре по стръмнината! Не знам каква е историята на това място, но предвид стръмният хълм, който изкачваме, най-вероятно, чисто и просто, това си е бил укрепеният град преди ехеее не знам колко си века





Подминаваме някакви странни гробове





и аз мигом се сещам как ходихме с Поли, Гошо и още един пич от Видин до едно китно сръбско село - Раяц, не за друго, а за да гледаме местните гробища! Странно, нали? Е, странно е, разбира се! Още по-странно му става на Колйо, когато звънейки по телефона ни случва баш в средата на гробището потънали в размисли и дебати за странните надгробни плочи. Къде сте, бе, вика Колйо на Поли, а тя му вика на едни гробища в Сърбия, а Колйо след дълго мълчание за смилане на подадената информация вика "Какви гробища? Каква Сърбия? Ти тук не ходиш на гробища, а си тръгнала в Сърбия да ходиш"... Та подминаваме ние надгробните плочи и най-сетне излизаме на мегдана в историческата част на Сигишоара! Красиво е





пленително е





топло е





Сега е момента да отбележа и забележа разликата в нашето облекло и това на хората около нас! Шляпат си хората, разбираш ли, по къси панталони и къси ръкави, а ние да не настинем случайно с дълги дебели панталони, тежко дебело яке, ботуши естествено, и за да е щастието пълно сме си гушнали по една каска да си носим!

Естествено, няма шанс дълго време да удържим темпото в очертаващата се жега, предвид неудачното ни лятно облекло и след кратко зяпане и мотане засядаме в едно приятно и сенчесто кафенце баш в началото на едни покрити стълби водещи към самият връх на хълма.

Поръчваме си някакви безалкохолни ментови питиета и блажено се отпускаме под дебелата сянка




Поседяваме, каквото поседяваме, помързелуваме активно и лека полека се понасяме нагоре! Правим печеливша сделка като се спазаряваме да оставим цялото си излишно облекло в кафето на подножието на стълбите и поемаме с облекчение нагоре





След сериозното катерене, почти останали без дъх, се чувстваме леееееко попрецакани, защото горе се оказва, че има всичко на всичко някакво училище и една църква. Понеже възрастта за училище отдавна сме я минали, не ни остава нищо друго освен да хлътнем в църквата. Тук естествено няма никой освен една лелка - усмихната и любезна, която след като се осведомява откъде сме, рови из едно тесте с някакви брошурки и смирено ни подава описание на църквата на български! Малък, но приятен и неочакван жест...

Разглеждаме подробно, врем се тук и там из църквата и подземната крипта и...айде да си ходим, чувам се да изричам. Не се чувствам в свои води с това пешеходно-културно разглеждане на забележителности... Не, че не ми харесва, или нещо друго, но...дай ми път, дай ми движение, дай ми свобода, дай ми зеленина! В това виждам аз смисълът на пътуването...

Стъпалата надолу почти не ги усещаме. Взимаме си доспехите, благодарим горещо на персонала на кръчмето и в лек тръс се заспускаме надолу по хълма в търсене на нашия кротко пасящ смирен кон - Росинант. Стартер, съединител, първа и...отново бяхме в играта! Пътувахме, около нас всичко беше зелено, а в далечината се виждаха прохладните меки хълмове на Карпатите. Пай се, Буковина, идвамеееее.....

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Настроението беше чудесно, моторът се държеше безупречно, което естествено беше пряко свързано с кривата на настроението, щото куца кобила – скапано настроение така да се каже, но ние разбира се не бяхме в тая графа! Кой? Росинант? Амиии! Глупости! Как така да ни създава проблеми!? Та това беше останало в миналото, естествено! Сега двигателят мъркаше, доколкото може да мърка една хонда, при това двуцилиндрова! Ако не друго бих казал, че кормилото беше чудесен вибромасажьор, отделно и целият мотор сприхаво се разтрисаше, като го оставях в ниските обороти, но...всичко останало беше пей сърце – кеф голям! Времето – облачно, но приятно топло и сухо, пътят планински, но без разните му там екстремности, движението беше рехаво и ненатоварващо, въобще...няма какво повече да се желае! Карахме и зяпахме, придвижвайки се по един доста странен зиг заг в посока североизток. Лека полека оставяхме Трансилвания зад гърба си и навлизахме в Буковина. Населените места станаха с маджарско население, надписите в повечето случаи също маджарски, та грам не се учудих, когато спирайки на поредната бензиностанция чух унгарска реч. „Йо напот киваанок! Сипни тука фуль доксан беш безоловен!” се чувам да нареждам на зяпналите ме бензинджии на някакъв унгарско-турско-български. Е, така де, нали унгарският и турският са от една езикова група, а българският е комшиларски говор, така че не виждах що да не се разберем! Младежът с любопитство поглежда към номера на мотора, но в момента, в който вижда софийският номер, ентусиазмът му по неизвестни за мен причини секва и с кисела физиономия започва да пълни резервоара... Разплащаме се, казвам едно полулюбезно „кйосйонйом, вислаг, ай глейте си работата” и поемаме отново по пътя.

Пътят отново навлиза в планините. Обгръщаше ни ухание на свежо и зелено, докато порехме транзит почти безлюдния румънски североизток. Приятно беше и вече някак започвах да придобивам усещането, че сме далеч от дома, въпреки, че всичко беше някак по нашенски познато, а и не бяхме все още преминали оная тънка граница, която Гошо дефинираше като „далеч от дома”! Според неговата си философия „далеч” беше всичко, което беше недостижимо за един ден път на мотор, без значение от километрите, които са необходими за това! Само че гошовата е лесна, щото то дефиницията за далеч хубаво, ама дефиницията за дом? Ние бяхме привилегировани по простата причина, че имахме два дома на едно 330 км разстояние един от друг, та можехме по йезуитски да разтягаме гошовата концепция за далеч...

Другата концепция, която поддържах беше, че мотор си струва да примъкваш при технически проблем само на дистанция до 1000 км от Софето! Ако реши да аварира и капитулира безусловно на по-голяма дистанция, просто го подпираш на някой дувар, хващаш си рейса и тук си купуваш друг! Естествено, тази теория среща върл отпор от хората, третиращи личното си МПС като домашен любимец или даже като част от семейството, но аз не бях от тях. Моторът трябва да носи наслада на душата и сърцето и да те отведе по възможност до непознати далечни и още по-далечни земи и толкоз...

И така размишлявайки над разни отвлечени езкистенциални теми подминаваме разни населени места със от странни по-странни заглавия като Одорхея Секуеск, Миеркуря Чиук, Георгени и разните му там подобни изкълчващи езика, докато най-накрая достигаме до селището с най-нормалното име Топлица, където имах леки угризения кой точно път да хванем!





Голям праз ще кажете, по кой път да поемем! Всички пътища водят към Рим така или иначе! Е да де, ама...има пътища и пътища! А аз, както е известно, не съм голям почитател на черните пътища, щото който е карал натоварен като циганско магаре 250 килограмов мотор по черни пътища с камънаци и коловози с риск всеки момент да го изтърве и да полети в урвата, особено когато носиш отговорност и за пасажер, ще ме разбере много добре! Ако бях с колата, еле пък със служебната, грам нямаше да се замисля! Лелееее, аз къде ли не бях се катерил с горкото изстрадало служебно Поло! Ама с мотора беше друго! Тук един по-голям камък под предната гума и скок подскок, я удържиш мотора, я не и айдееее, у дерето да береш гъби... Това беше и причината да се старая да си подбирам маршрутите така, че по възможност да няма неасфалтирани пътища, но в повечето случаи все се набивах в някой умопомрачителен разоран участък, дето да вдига адреналина и нервите и да ми изстисква и последните останали силици... Та значи, имахме път наляво, който водеше към Сучеава, ама мноооого заобикаляше да му се не види! Имахме и път надясно, който водеше към Сучеава ама и той много заобикаляше! И имахме път надясно с отклонение малко по-нататък наляво, който водеше директно през планината в Сучеава! Ама беше даден с бяло на картата, а и беше една дядова усуканица баш през едни доста кафенеещи части на някакъв планински масив! Не, че да ми беше за пръв път да се набия някъде в дън гори тилилейски, ама все си виках, абе дай да пробваме, пък този път може да е по-различно! Може естествено...

Нужно ли е да ви подсказвам баш по кой път хванахме? Не нали? Той пътя ще се оправи! Той само в началото е така вероятно-редях аз обилно гълтайки пушилката, която вдигаше колата пред нас!





Ситен бял прахоляк обгръщаше нас и хоризонта и правеше видимостта клоняща към нула, каквито бяха и шансовете ми за изпреварване по прашното бяло като след бомбардировки трасе! Билбор! Ако дотам не се оправи пътя, викам на Поли, ще се вратим! Нещо много тегаво ми се вижда тука! Ще ни се разпадне мотора някъде, най-малкото! Е да де, ама пътят вярно като в ония американските филми с вечния хепи енд, взе че се оправи!





Спряхме да гълтаме прахоляк, изпреварваме си като бели хора досадниците с дачията и гледаме приближаващия се с всеки миг към нас Билбор! Аз мислех, че е някакво планинско градче или някакъв курорт нещо, но уви, селището, в което влизаме не е нищо особено. Просто едно по-голямо планинско село! Стигаме до центъра на селото и докато зяпам селската църква ми прави впечатление нещо много странно! Ами пътят просто свършва насред селото пред църквата!





Викам си ха! Нещо има грешка в картата или е имало някъде отбивка преди селото и въобще не е трябвало да влизаме в него. Спираме да питаме някого. Набелязваме си жертвата, усмихваме се любезно и човекът се усмихва любезно докато ни сочи калната пътека срещу нас! Да, казва, това е пътя за Ватра Дорней! Оттук и само направо! Брех, викам си, може би нещо не се доразбрахме и питаме следващият човек, който с още по-широка усмивка ни казва, че да бе да бе да, ей ти го пътя, кво му е! Нашите ходят за гъби по тоя път и понякога слизат във Ватра Дорней да ги продават! Е, ще ги видите горе, казва човекът и помахва неопределено с ръка в посока на големите баири пред нас! Не ни остава нищо друго освен да продължаваме тъпо и упорито напред! Асфалт ни беше ясно, че следващите поне двайсет километра, няма и да помиришем...

Включвам на първа и баааавно тръгвам. Тук очевидно е пътят на някакъв домашен добитък, защото е наистина като изорана нива при това обилно разкаляна! Лека полека излизаме от селото и аз се престрашавам да превключа на втора.





Такааа, движим се с космическата скорост от 25 километра, порим камънака като сибирски ледоразбивач и само се моля на някой камък да не срежем гума, че то Росинант нали си е мотор от тея неприятните – дето са с вътрешни гуми, та ще е голям купон да я сменя! Естествено и резервна гума и компресор носим в багажа, но да си призная нито съм сменял някога гума, нито ме влече да сменям, нито съм кой знае колко на „ти” с техническата поддръжка на МПС-тата си! То като се замисля преди тръгването гумаджиите от Далко се осраха като последни дилетанти при смяната, та ми бяха монтирали предната гума като да е с половин лява ръка сменяна, а и си спомних как, когато Асен спука гума нейде в черногорските планини, едвам му сменихме гумата група от пет човека и то всичките къде къде по-грамотни технически от мен, та можех да си представя каква красота щяхме да бъдем да сменяме гума ние двамата с Поли насред една гора...

Катерехме се бавно нагоре, като се стараех да не размишлявам много много над темата за скапаните гуми, гледах да не кривнем в дерето и възможно най-бързо да изкатерим превала. То не че нямаше да се спускаме след като го изкатерим, но поне щяхме да знаем, че трудната част е минала! Билбор отдавна беше изчезнал зад гърба ни, тук таме вярно срещахме спрели коли на въпросните гъбоберачи. Не спирахме да питаме никого за нищо, защото истината беше очевадна – пътят беше тесен и скапан и ми беше пределно ясно, че и на спускане ще е такъв! Поне до първото село щеше да е черен, което със сегашното ни умопомрачително темпо правеше минимум час, час и половина скок подскок по горската пътека... И може би, за да се поразсея от темата с досадните гуми, времето взе бързо и откровено да се скапва! Викам, е сега да ни запука един дъжд и си останахме на баира до второ пришествие! Облаците ставаха все по-сиви и кълбести, откровено застудя, а влагата във въздуха проникваше през дрехите ни.

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Седяхме на превала и гледахме с неодобрение небето. Подухваше и ръмеше нещо ситно като мъгла. Точно толкова гадно и влажно, та да намокри камънака и да разлигави прахоляка. Просто предвкусвах пързалката, която ни се очертаваше надолу. На всичкото отгоре пътят хич не беше обещаващ!





Направо си беше обезпокоително отвратителен! Стръмен и изровен от дъждовните води!



И ако дотук ни се беше видяло тегаво и опасно, сега си ставаше направо трагично! За миг се поколебах дали да не се върнем обратно. Дур, бре! Какви са тея приказки? Ние пътешественици ли бяхме или лукови глави...Пътят беше един – напред и надолу! За връщане и дума не можеше да става!

Моментът, в който се гмурнахме надолу по гнусната козя пътека, вече ми беше ясно, че НАИСТИНА връщане нямаше! И да исках нямаше как! Просто на това стръмно и тясно коловозесто място нямах шанс за „кръгом”! Стисках зъби, изреждах в произволен ред всички сръбски попържни, които ми дойдоха наум и изтръпвах всеки път, когато предната гума поднесеше по влажния калдъръм. А в дясно от пътя дерето беше ухаааа....демек краят му не се виждаше! Направо си го представях цветно как си отивам млад и зелен! Па мани другото ами и мотора ще потроша! А за Поли нещо, бре, джентлимен? Мммм?! Е кво за Поли? Та тя си вървеше безгрижно пеша надолу и беше взела солидна преднина пред мен – моторизирания! Така де-кому беше нужно и двамата да се сурнем у пропастта! Нали трябваше един да остане да разказва, дето се вика...

Слизането беше отвратително и естествено продължи цяла вечност! Кому беше нужно, само се питах в пристъп на нездраво любопитство, на всяко едно пътуване да се набивам все на някакъв такъв екстремен участък? Уж всеки път трасирах маршрута в духа на толерантност и разбирателство с регионалното пътно управление и всеки път все нещо не ми се получаваше...

Криво ляво се спуснах в дерето. Не по краткия и бърз път естествено! Удържах геройски някак на дяволчето на губещото се сцепление и с треперещи от умора и напрежение ръце спрях в равното. Вади, викам на Поли, тефтера! Кой тефтер, бре – неразбрала поглежда учудено тя. Ми кой...Тоя на „по-тоя-път-никога-няма-да-мина-отново”

Тук е валяло обилно.



Карам бавно, за да не ни плиска водата от локвите, че ботушите ми са от една особено непропусклива порода – навън не пропускат нищо, ама навътре... А и да не помислите, че като е равно е асфалтирано? Амиии....айде сега ще се излагаме! Асфалт стана чак след второто село по трасето! А дотам – кал до уши и готини гледки околовръст!

На Ватра Дорней спираме за кафе. Нямам сили и трябва да починем малко. Освен това напред вали.




Нека изчакаме дъждът да отмине. Нямам желание да ме вали. Убеден съм, че и Поли също. Предстои ни още сигурно стотина километра, а може и повече, но ме мързи да гледам картата. Това, което ми харесва е, че тук сме по някакъв главен път, който предполага добра настилка, малко повечко цивилизация и по-бързо придвижване.



Не, че бързаме за някъде. Въпреки разораната целина, през която се самопринудихме да минем, часът е съвсем приличен, предвид оставащите ни километри. Оттук надолу, после Къмпулунг Молдоновенеск, после оная шантавата гора на хумора, демек Гура Хумуролуи, после леко в дясно, към манастира Воронет и по груби бакалски сметки по светло трябваше да акостираме в Сучеава.

Подкарваме с нови сили. Да, дъждът наистина избяга напред. Мокро е и има локви навсякъде, но иззад облаците се прокрадва слънчице и е приятно топло. Тук всичко започна да придобива някак по-друг облик. Не мога да обясня какво точно се е променило, но...различно е! Вече сме наистина в Буковина! Оная област със странните писани манастири и църкви!










Други такива никъде не бях виждал. Естествено, че можеше да има, но аз поне не бях попадал на подобно инфо. Ей такива едни със странни обли форми, с огромните си стрехи обрамчващи отвсякъде църквата и опасани отвсъкъде с религиозни рисунки! Отдалеч приличаха на къщичката на Хензел и Гретел, облепена като за ремонт със страници от списание „Дъга”. Ебааааго, както би казал многозначително Гошо... Въх, чи готину, както казват в центърът на вселената, демек в Шумен. А аз гледам многозначително и мъдро смълчан, сбръчкал умно вежди, присещайки се, че някога, някога, толкова някога, преди да стана среднозатъпял пътуващ мотУрист, съм писал трактати на тема „влияние на храмовата архитектура върху вярващите” и прочие и прочие... Всъщност да, винаги съм се вълнувал от църковна архитектура и може би точно това ме беше подтикнало да изрисувам маршрута връз румънската ни карта точно оттук! Да, определено исках да видя поне най-известните буковински манастири- Воронет, Молдовита и Сучевита...

Може би точно и поради лекинкото ми притеснение да не отървем работното време на Воронет, подминаваме Къмпулунг Молдовенеск транзит. Не изглежда зле! Напротив! Приятно планинско градче. Вероятно курортно... Успокоявам се, че утре отново ще минаваме оттук, та ако имаме време...ако имаме желание....ако...ако...ако... Абе, с две думи и утре щяхме да спрем точно колкото и днес, но поне за днес имахме аргументи! Железният аргумент за вечното утре! За надеждата и самозалъгването...

В Гура Хумуролуи спираме не за друго, а защото баш на главната улица попадаме на една от въпросните църквички в характерен стил, само че странно защо неизрисувана.






Спрели сме на самото платно, защото вместо тротоар вдясно от него има просто една канавка с течаща вода. Е, къде да спрем освен на платното. А то и едно движение, мани, мани... Зяпаме църквичката и пушим мълчаливо. Пушим сръбска „Дрина” и зяпаме. И мълчим. Минава един дядо, който счие фачи румънещи, нещо ни приказва, ама ние само вдигаме многозначително рамене, усмихваме се глуповато и сочим към църквата. Викам „ехеее, чърч...бютифул, ъхъъъъм”, а човекът „ахааааа, еееее, иииииха”. С две думи, разбрахме се...

Свиваме вдясно в отбивката за манастира. Близо е. За нула време сме там. Последната част от трасето е определено пешеходна, а пред нас има паркинг. Платен. И празен. Само един чичко седи самотен в свойта будка и очаква туристи. А туристи няма. Викам си дали да не спра отвън, на пътя? Ама някак....неудобно ми стана. Човечецът седи там в очакване. Някак неуважително от наша страна да не спрем на повереният му плац. А и кога друг път ще мога да си наема ЦЯЛ паркинг редя някакви извратени мисли аз... Разплащаме се с човека, договаряме се да си оставим при него каските и якетата, съгласяваме се с условието, че ако си тръгне преди да се върнем, ще ги изкара навън пред будката и докато още се чудим дали аджеба да хлътнем първо в манастира или в отсрещната кръчма, виждам как човекът лека полека с провлачена уморена походка се отдалечава към селото, а нашият мотор глуповато стърчи насред платеният НЕохраняем и НЕработещ вече паркинг... Споглеждаме се многозначително и единодушно се насочваме първо към манастира, че да не хлопне и той кепенците междувременно! Сега ще кажете като толкова ме вълнува църковната архитектура в цялост и тази на буковинските манастири в частност, защо нямаме кьорава снимка оттам ли? Ами обяснението е простичко. Искаха ни двайсет лева, за да снимаме! Не се навихме! Не, че после не ги дадохме същите двайсет лева в близката кръчма, ама някак много се дразня като религията се превръща в търгашество! Първо вход, за да влезеш! Къде? В манастир! Е?... После пари за свещички! После те гледат изпод вежди дали ще пуснеш някой лев дарение! Пък после да си купиш някоя дрънкулка от щедро натрапената ти сергия (Той вярно Христос беше изгонил търговците от храма, ама...) и накрая и двайсет лева, че да можеш да снимаш! Е, дойде ми в повече, честно казано и се запънах като магаре на бързей...

Както на паркинга, така и в манастира, а по-късно и в кръчмето нямаше никой! Нямам представа дали по принцип мястото е толкова слабо посещавано или просто ние уцелихме някакъв такъв момент, но сякаш витаеше някакъв дух на обреченост във въздуха. Затова и не зяпахме кой знае колко, хапнахме надве натри и отпрашихме към Сучеава.

В Сучеава бяхме преди залез слънце и набързо установихме няколко неща. Първо – че градът е по-голям и объркан от предварителните ни очаквания и бая се поизпотихме докато си намерим къщата за гости. Второ – мястото, което бях избрал за нощувка, нямаше и помен да е близо до центъра, въпреки, че аз бях уверен, че е точно там! Кой знае какво съм гледал като съм резервирал... Трето – че като пътуваме с мотора, не се чувстваме конфортно в определени места за нощуване като настоящето. Попаднахме в умопомрачително чисто, красиво и аристократично имение, изключително артистично аранжирано и обзаведено, а ние бяхме мръсни, кални, с покрити с няколко слоя прах и пепел дрехи, с ботуши с неопределен цвят, оставящи мръсни следи навсякъде и с умопомрачително мръсен мотор! И четвърто – с неудоволствие установих, че моторът е взел да се разпада след планинското подрускване „преко планине” – декоративната решетка на ауспуха се беше откъртила и се вееше на воля, един болт от захвата на багажника ни се беше скъсал, а едно от железата на самият багажник беше мистериозно изчезнало, та куфърът ни се крепеше на магия...

Опитах се да позакрепя стойката с подръчни средства – разбирай свински опашки и щангите за смяна на гуми, които носехме, прегрупирахме багажа с превес към здравата стойка, че да можем утре и нея да счупим и се оттеглихме в покоите си! Нужно ли е да казвам, че и те бяха разкошни? Определено вече нямах никакво желание да гледам центърът на Сучеава, който беше един Господ знае къде! Бяхме уморени, аз бях кисел заради разпадащите се стойки за куфарите и откъртения ауспух, но пък покоите ни бяха царски за компенсация...

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

ДЕН ЧЕТВЪРТИ


Маршрут: Сучеава-Ръдъуц-манастир Сучевита-манастир Молдовита-Ватра Дорней-проход Прислоп-Сигет Марматией-Солотвино-Кхуст-Мукачево.
Прогнозни километри: 415
Акценти: двата манастира и замъка Паланок в Мукачево


Сутринта се събуждаме с чудесно настроение. Отпочинали сме, мен ми е минало киселото заради демиджите по моторетката, въобще...животът е прекрасен! Правим кратък план за деня. Какво ни предстои ли? На първо място да открием откъде точно се излиза от пустият му Сучеава в посока Ръдъуц? Не към Къмпулунг, не към украинската граница, не и към Букурещ... Трябваше да хванем някакъв второстепенен път към някакво треторазрядно ГКПП, през което така или иначе не можехме да минем, щото било само за местни. Видиш ли, каква изненада! То напоследък все на такива КПП-та попадаме! Нямам идея защо? Човек ще каже, че сглабям някакви забутани маршрути по някакви криминални места... Ама няма такова нещо, моля ви се! Просто има нещо сбъркано в балканската геополитическа сцена ми се струва! Какво има в Ръдъуц ли ще кажете, та беше толкова важно да открием откъде да стигнем до там? Нямам представа... Просто там трябваше да търсим разклона, водещ към манастирите. През града се стигаше до границата, която точно тук явно не можехме да минем, а нейде в ляво се отклоняваше пътят за планините, в чиито поли бяха и самите манастири Сучевита и Молдовита – двете други важни точки в днешната програма! Да не кажем основните, защото те бяха и причината да въртим такъв зиг заг из румънско. След тях би трябвало отнякъде отново да излезем на Къмпулунг Молдовенецк и след Ватра Дорней да кривнем в дясно през някакъв планински проход – Прислоп. Пътят изглеждаше обещаващо на картата, а районът доволно пуст и затънтен. След спускането от планините трябваше да завършим и с румънската част от пътуването ни (засега) и да влезем в Украйна. Тръпки ме побиваха... В Украйна не бях влизал от 1990 година. Тогавашните ми спомени за многочасово висене по границите още витаеха в съзнанието ми, а за страната имаше редица доста противоречиви мнения, та си бях с едно наум... Ако всичко минеше благополучно, вечерта трябваше да се появим в най-югозападната част на Украйна – в Мукачево. Какво имаше там ли? Замъкът Паланок и поредната грешка в планирането ни, демек поредната резервация за хотел...

Сбогуваме се набързо с любезната домакиня, че все още ни е съвестно заради снощният ни окаян вид и поемаме по улиците на Сучеава. С дружни усилия и държа да отбележа, само едно объркване на посоката, след малко благополучно загърбваме табелата за край на Сучеава. В равнината сме, пътят е перфектен, времето чудесно и за нула време сме в Ръдъуц! Влизайки в градчето, което си се оказва бая град, за моя изненада, продължавам да дудна в разговорните как днес трябва да се движим стегнато, че имаме да гледаме манастирите, че имаме да минаваме по неизвестен планински път, че може да ни замотат на границата, по-точно, че гарантирано ще ни замотат, щото тези граници не са като онези граници, че имаме хикс неизвестни километра в самата Украйна, която така или иначе не се слави с добри пътища...Та дудна си аз и отчаяно се озъртам за табела! Пусто табела няма и аз продължавам да карам бавно бавно по главният път, пресичащ града от юг на север. Ама север не е нашата посока да му се не види! Нашата посока за момента е запад! Започвам леко да се изнервям и правя най-нелогичното нещо в такава ситуация – Защо спираш, ме пита Поли-нали бързахме? Да ядем торта и да пием кафе, отсичам аз и с бодра крачка хлътвам в сладкарницата точно срещу нас!

Седим си безгрижно, сърбаме кафе и хапваме торти, примижали срещу утринното слънце... Е, какво, всичко е по план, философствам аз, вече сме минали двайсет километра! И без това беше време за почивка... А и пътя не знаем... Тъй и тъй трябваше да спираме да питаме за посоката, та да ги съчетаем поне нещата!

Не си даваме много зор. Не, че сме уморени да кажеш, защото тази година темпото определено беше лежерно-пенсионерско... Нещо не можех да се сетя откога не ми се беше случвало да караме по 400 км на ден и да завършваме деня по светло... Остаряваш Фори, остаряваш... Взел си и църкви и замъци да гледаш! Къде останаха плановете за Чечня, Дагестан, Нахичеван? А карането от тъмно до тъмно? Сега остава и ДжиПиЕс да си купиш...Махвам с ръка да прогоня досадното дяволче, което ми пили на главата.

Надигаме се с неохота. Питахме каките в сладкарницата накъде да хванем, но честно казано нещо не схванах. Не си го слагам на сърцето и с пълна увереност хващам произволна главна улица. Излизаме от града. Гризат ме някакви съмнения, до момента, в който виждаме табелата за граничният пункт. Не! Този път не беше нашият! Спираме пред някакъв стопански двор и питаме човекът дремещ на портала. Не. Пътят наистина не е нашият! Върнете се вика в града и питайте там! Правим кръгом и по познатият ни вече път поемаме обратно! А то не е като да не сме минали вече едни 10-15 километра...

Я викам си, преживявам дежа вю! Тук ми е странно познато! И тук ми е странно познато! Това кръгово като да сме го минавали, на този светофар като да сме чакали... Половин час по-късно отново седим пред сладкарницата. Питам отново някакви хора. Насам, натам, наонам... На светофара свивам в дясно и излизаме баш на центъра на Ръдъуц. Не, човекът каза да не минаваме през центъра! Айде обратно! И така всичко по няколко пъти! Толкова отчайващо изгубен не съм се чувствал никога! Убеден съм, че вече половината град ни запомни, а другата половина сме спирали да ги питаме за посоката!

Алилуя! Най-накрая, по-скоро случайно, налучкваме верният път! Виждам табела за Сучевита и си отдъхвам! Равносметката е, че още в началото на деня сме минус два часа... Сефте, казвам си ядно и давам газ колкото му душа носи на Росинант! А то Сучевита-та се оказа смешно близо. Дето се вика докато включа на пета и дойде време да спираме! Близо е, но ние се омотахме страшно с това напред назад из града. Тук, за разлика от вчера във Воронет, си има и коли на паркинга и щъкащи туристи насам натам! Каквото и да си говорим – манастирът е внушителен! Воронет пред него изглежда като горска къщурка! Плащаме си чинно за вход, купуваме по някакъв сувенир за трима ни барабар с мотора, скърцайки със зъби плащаме и за снимане и влизаме в манастирския двор! Мащабно. Огромно. Цветно и величествено! Трудно ми е да го опиша, трудно е и да се схване от снимките, но повярвайте ми, ако имате път насам, не подминавайте Сучевита – струва си всеки лев и всяка отделена минута!








Обикаляме църковния двор надлъж и нашир, влизаме в църквата и музеите, навираме се и из жилищната част на манастира! На такова място човек губи ума и дума...

















Неусетно е минал час-час и половина. Колкото и да не ни се ще е време да тръгваме. Връщаме се няколко пъти за още една последна снимка и неохотно се запътваме към мотора. Време е... Път ни чака! Безкрайната асфалтова лента и зелените гори на Карпатите ни зоват!

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Определено бяхме очаровани от манастира и в приповдигнато настроение отпрашихме нагоре в гората. Молдовита трябваше да е на някакви трийсетина километра, ако можеше да се вярва на картата. Пътят беше много приятен, макар и не в кой знае каква кондиция на настилката.





Заизкачвахме се нагоре, моторът друсаше неприятно по неравностите, настилката на места беше мокра, но както казах, настроението беше на висота, а и гледките компенсираха недотам добрият път.










За нула време сме в Молдовита. Тук манастирът не е на главната улица, но пък има табели на всяко кръстовище! Явно са предвидили посещението и на такива идиоти като мен, дето могат да се губят безспир и потресаващо отчайващо!

Паркираме си на скромния паркинг, разменяме няколко любезни приказки с младеж и девойка мотористи, които току що са спрели, но явно по някакви си техни съображения се отказват да отделят внимание и време на манастира и отново започват да се екипират, за да потеглят. Поглеждам номерът им за протокола-поляци... Или ние нещо все на поляци наскачаме или тези хора пътуването им е в кръвта и не спират!

Влизаме в манастира. Тук също ме хваща скръндзата и спестяваме двайсетината парета за фотото... Хубаво е, свято е, но с тези търговски нюанси нещо ми е леко притъпено усещането за святост. Някак продължавам да не мога да приема и да се бунтувам вътрешно да ми се искат пари за всяко едно нещо в една божия обител-да влезеш-пари, да снимаш-пари, да влезеш в музея-още пари, за свещи – пари....Оставам с неприятен привкус, но съм доволен, че все пак успяхме да отделим време за трите манастира! Толкова стриктно следване на набелязаната културна програма не е присъщо за мен! Обикновено поне половината от първоначално набелязаните забележителности отпадат поради всевъзможни нелепи причини – най-често поради недобре разчетено време и маршрут, разбира се...

Разглеждаме надлъж и нашир, купуваме и оттук някакво сувенирче и по примера на поляците се екипираме за тръгване. Дотук бяхме с културната програма! Сега беше време да се стегнем и да поотхвърлим километри, че доста такива ни чакаха! И естествено специалният бонус за деня – преминаване на румънско-украинската граница! Брррр.....

С пълна увереност и без грам нотки на съмнение, поемам по пътя. Малко е тесен, малко е смотан, но пък няма движение и отхвърляме километрите, а нали това ни беше идеята? Хехехе, глей, викам на Поли, каква смахната теснолинейка! То гледайки ръждясалите релски ми е напълно ясно, че тук влак не е минавал вероятно от два дни след разстрела на Чаушеску, но все някога е вървял! Представяш ли си, смея се на глас, как си излизаш от двора, оглеждаш се наляво, оглеждаш се надясно и ако не идва влак преминаваш! Някак нямаше логично обяснение за мен да прекарат релсите до сами оградите на хората, ама то колкото повече одъртяваше човек толкова по започваха да не му правят впечатление хилядите странности по света...










Природата е разкошна и дълбоко провинциална! Кефим се на пътуването и безвремието, в което сме изпаднали. Всичко връви наред, докато в средата на едно село пътят изведнъж свършва! Явно има някакъв ремонт, викам си, гледайки как някакви хора газят в лепкавата кал покриваща пътя. Други се подпират съвсем по балкански на лопатите, докато гледат как един камион прави странни маневри по тясното пътче, за да обърне. Спирам, не за друго, а за да изчакам и аз камиона да се разкара. Сигурно е имало някакво свлачище или нещо друго и сега разчистват! Не знам какво друго да мисля за изчезналият изневиделица асфалт. За къде сте, питат ни хората с лопатите... За напред, казвам ведро аз... Усещам, че не ме разбират! Е, то нормално, нали и аз толкова ги разбирам, щото те си мелят на румънски, аз на български... Казват си нещо помежду си, поръкомахат насам натам неопределено, като да гонят мухите, гледат втренчено в нас, ние гледаме в тях...Говорят ми нещо. Пробвам на английски. Тцъ... Много са провинциални явно. Пробвам на руски. Тцъ... Много са млади явно... Дружбата и комуникацията между народите нещо не спори. Изведнъж ми просветва! Вадя картата на Румъния, разгъвам я върху мотора, соча околните баири и ги карам да помагат! Помагат хората! Веднага схващат що ща... Дружно забучват пръст в едно село досами границата! Нужно ли е да казвам, че ние изобщо не трябва да сме тук! В Молдовита смело и безотговорно съм хванал по съвсем друг път, който ни беше забил насред пограничните планини! Преглъщам сухо. По груби бакалски сметки сме навъртели едно 35-40 км, които сега трябваше да минем и на обратно, докато се върнем в първоначалната си точка – манастира Молдовита!

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

След има няма час отново сме на изходна позиция – в Молдовита. Днес нещо не ни е ден! Само в рамките на първите стотина километра успяхме така да се омотаем и то не веднъж, а цели два пъти, че да удвоим километража до момента, отделно да я докараме дотам, че с чиста съвест да кажа, че слънцето отдааааавна е достигнало най-високата си точка... Настроението беше взело да придобива минорни нотки! Е, не можеше да съм толкова зле и толкова завеян, че половината ни ден да мине в лутане насам натам с единствената идея някак да нацеля посоката! Просто не можеше...

Ами да! Ето го нашия разклон! И табела има и вид на главен път също! Какъв дявол ме запокити в тая посока по тея чукари.... И как може да не ми направи впечатление, че се движим отново на север, вместо на югозапад...Все въпроси без отговор...

С ядно подаване на газ се включих на главния път. И тук нямаше движение. Но пътя си беше къде къде...





Подкарах с максималната разумна скорост, която позволяваше пътя, защото нещо започвахме да изоставаме. Вярно, оттук нататък за днес нямахме някакви забележителности (замъкът в Мукачево вече ми беше ясно, че няма как да го хванем в работно време), но пък ни предстоеше неизвестен планински път, шантава граница и 130 силно притеснителни украински километра.

Наваксвахме бързо. Ето след малко ще излезем на Къмпулунг Молдовенецк (помните вчера какво ви казах за днешното спиране тук, нали), ама си викам ми то сега с тея обърквации, то с това тортоядене сутринта, то това, то онова... Граница имахме да минаваме, път ни чакаше... Познатият репертоар, в общи линии. Ама ето сега темпото е добро, наваксваме, пътя е хубав, има шанс нещата да влязат отново в рамките! Има, има....ама...Спрях. След като кривнахме от разклона за Прислоп и Борша, пътят изведнъж стана потресаващ!





Последното, което ме притесняваше беше, че ще замръкнем по пътищата. Повече ме тревожеше да не се доразпаднат стойките за куфарите, че тогава вече щяхме да я втасаме! Решетката на ауспуха я бях прежалил, а и от нея нищо не зависеше. Даже се подвуомих дали да не я доизкъртя и да я метна нейде в багажа, та поне да не я загубим, но само махнах с ръка и отворих картата. В момента имахме по-голям проблем! Дали да упорстваме да караме по лунното трасе или да търсим алтернатива! Гледах, смятах, смятах и гледах и все 70-80 км ги изкарвах до Борша – първото цивилизовано място отвъд планините. Уви, алтернативните маршрути бяха твърде заобиколни, а и никой не ни даваше гаранция, че и там няма да има подобни „лунни“ изненади! Смятах, смятах – 140 км в повече по поредния неясен маршрут комай не бяха алтернатива! Тъпо и упорито щяхме да се друскаме по дупките! Ще караме бавно и внимателно, се чувам да казвам, без и аз самият да си вярвам особено. А и ми е пределно ясно, че колкото и внимателно да карах, по подобно нещо имахме да се тътрим поне два часа докато вземем проклетите 80 километра.

Стискам зъби, отварям очите на четири, зареждам се с търпение, включвам на втора и внимателно започвам гигантския слалом с бонус пясък по завоите и кални локви в равното.

След цяла вечност на подрускване и зяпане на странните църкви край пътя





най-после виждаме светлина в тунела – на баира му се вижда края, а и мяркаме над нас манастирът Прислоп, който е на самият превал





Не, че пътят се е оправил! Амиии! Просто лъч надежда, че може би, евентуално, от другата страна ще е по-добър! Нищо подобно, както ще разберем малко по-късно, но на този етап силиците ни са изстискани, гладни сме и ми се ще да проверя какво се случва с мотора, преди да сме му изгубили половината болтове и гайки. Спираме на самият превал, на паркинга. Студено е. Ние сме кисели и гладни. От едната страна на пътя е църквата, от другата кръчмата. Спрели сме точно срещу нея. Ама и да не бяхме спрели там, ха познайте къде точно избрахме да влезем – в манастира или в кръчмата? Не познахте, нали?....

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Срещу нас, от другата страна на импровизирания паркинг, на който сме спрели, гледаме нещо средно между селски хоремаг, квартална кръчма и студентски стол. Нямаме особени съмнения, че е обществено място за хапване, но в какъв точно формат не можем да преценим и не смеем да гадаем... Манастирът ни е на един хвърлей, от другата страна на пътя





но гостилницата ни е по-близо и ни е по на сърце към настоящия момент. Изнервен съм от пътя, а като се изнервя огладнявам! Ама то и да не съм изнервен пак си е време за хапване - пладне отдавна премина, а ние сме на по една тортичка от сутринта... Хлътваме вътре. Усойно и студено е. Тъкмо правим няколко внимателно-елегантни стъпки за измъкване от хранителният обект, когато ни забелязват! Усмихнатата мамаша не търпи възражения и отстъпления! Плещи нещо на румънски като неособено учтиво почти ни замъква до пейките на една от масите. Няма хък, няма мък. Ще се яде, без право на обжалване! Няма нужда да споменавам, че менюто е само на румънски, а единственото, което разбираме от тирадите на Биг Мама е "да"-то и, щото не че нещо, но просто и на румънски и на български "да"-то си е "да". Поръчваме си мици, че го знаем какво е и някакъв борш, че звучи познато. Грешка! Мицитата са кошмарно лоести и миришат жестоко на пръча Анчо, дето баща ми го гледа на село, а борша е с мноооого червено цвекло. Червеното цвекло ми беше излязло на пъпа още от тийнеджърските ми години, когато живеех в Полша и основната част от всички възможни манджи беше червеното цвекло...и варените картофи...в произволни и безкрайни вариации! Е, те точно тогава, най-ценната разменна монета ни бяха станали българските консерви с боб, колкото и странно да звучи... Ама да не се отплесвам. Хапваме надве-натри, разплащаме се с настоятелната домакиня, решаваме, че сме твърде укъснели, за да отскочим и до манастира, а и комай днес вече си бяхме стигнали лимита от манастири, яхваме мотора и поемаме надолу с надеждата, че от тази страна на превала пътят ще е по-хубав. Да, ама не. Пътят и тук е ужасен. Разликата само е, че е по-стръмен и с по-остри завои.

Подрускваме се небрежно на мотора, скърцаме със зъби в синхрон с проскърцването на мотора и жалното скрибучкане на полуразпадналите се багажници и не ни остава нищо друго освен да се любуваме на околната природа и разнообразието от църкви и църквички, които срещаме по пътя си











Подминаваме Борша и лека полека пътя се разширява и пооправя, а планините постепенно остават зад гърба ни. Имаме още доста път до украинската граница, като лека полека надеждата ни да понаваксаме се изпарява под формата на доста натоварено движение, множество селца по пътя ни, както и нескончаеми ремонти. Нещото, което не може да не ни направи впечатление е триезичните табели на населените места тук таме - на румънски, унгарски и украински...

Часът е почти пет следобед, когато най-после навлизаме в граничния Сигету Марматией. Градчето хич не е малко, изглежда много прилично, но...няма кьорава табела за граница или нещо намекващо въобще за възможност човек да прекоси реката и да отиде на гости на комшиите оттатък реката. Странно! Бях гледал, че мостът е в самия град, ама как да стигнем до него хал хабер си нямах. Викам на Поли - гледай табелите-ако видиш нещо подходящо за следване свиркай, ако не аз ще карам в посока центъра пък там ще питаме.

Имах някакво вътрешно напрежение в себе си за тая граница. По принцип съм перде и грам не се вълнувам от подобни неща, още повече, че винаги сме изрядни и откъм документация и откъм превозно средство и откъм пренасян багаж, но тази страна и нейните граници нещо ме плашеха. Тук всичко лъхаше на комунизъм, странни тоталитарни порядки, а и не на последно място - поради разните му геополитически напъни и полюции, вече отдавна не бяхме братски народи... Абе знаех, че преминаването "оттатък" ще е тегаво и бавно. Знаех, че не сме добре дошли по тези земи, знаех и че на нас ще гледат като на кисели богати гъзари от оня-"белия" свят...

И така потънал в размисли и страсти, неусетно се хващам, че съм спрял на централната градска улица баш пред едно кафе! Кой какво прави, ама нас все по заведенията нещо ни теглеше... Викам на Поли, дай да се разтъпчем и да питаме за границата. Няма начин сервитьорката да не знае! Е да ама не знаеше... Хич не беше любезна. Беше си направо дръпната и рече и отсече - не знам! Викам си, абе я дай да пием по кафе, да направим нещо малко оборот, та дано я умилостивим и поразмекнем. Да...поразмекнахме я, но тя продължаваше да твърди, че не знае... Брех да му се не види! Че местните като не знаят, кой да знае.

Излязох на улицата и спрях един човек с въпроса за пункта. Вдигна рамене без дори да ме изслуша. Питах втори човек - абе...знам го вика, ама не е тука, де да знам как да ви го обясня къде е! Стоях безсилен и зяпах тъпо... Това не можеше да е истина. Седнах с въздишка на стола поне да си допия кафето, когато момчето от съседната маса попита какъв ни е проблема. Ами викам какъв...искаме да минем отсреща в Украйна, а никой не може да ни каже къде е пункта! Оффф...започна неособено обнадеждаващо човекът. Трябва да се върнете в началото на града... После...Не, всъщност може и оттук, ама не точно по тази улица, а се връщате на горната, после тръгвате да излизате от града ама не излизате... Явно видял отчаянието в очите ни, човекът махна с ръка с досада и каза, абе ще ви заведа, ама ще ме изчакате да си допия пиенето! Алилуя! Не можеше да бъде! Чак не ми се вярваше...

След поредната принудителна почивка, най-после имаше шанс да стигнем поне до пункта, пък там колко щяха да ни замотат и за колко ли време щяхме да минем 130-те украински километра, един Господ знаеше...

Подкарваме след бялата дачия. Човекът кара бързо и едвам му смогвам! В крайна сметка той си познава терена. Местен е. Мен ми е трудно и напрегнато, но не пропускам да гледам на всяко кръстовище за табели за Украйна. Е, няма! Не знам каква е причината, но табели няма! Накрая човекът спира в края на една улица, която чисто и просто свършва с едни разнебитен мост с дървени греди и семпла табела " тречере фронтера". Момчето свирва, светва, махва и отпрашва с бясна скорост по някакви си негови дела. Докато се мотаме и двоумим до нас приближава една митничарка. Живо се интересува дали пренасяме оръжие и наркотици и накъде сме се запътили. Смотолевям нещо от рода на Мукачево, това онова, Камянец Подолски, а жената вика, аааа ама вие на туризъм! Е, на туризъм де - с тоя мотор какво друго да правим? Жената усмихнато ни подава документите, пожелава ни приятен път, подхвърля ни да се пазим по пътищата в Украйна, казва ни да внимаваме и с моста, че е разнебитен и някои от гредите му ги няма и....довиждане Европейски съюз, добре дошли в Украйна!

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Моста между двете държави преминаваме доста плахо и несигурно, веднъж, щото допотопното съоръжение навяваше всякакви други мисли, само не и мисли за сигурно съоръжение и второ, щото някак преминаването на тази граница ми се виждаше леко несигурно. То все едно отивахме не в Украйна, а пресичахме сомалийската граница, ама нейсе... Мрачни спомени от още по-мрачната 1990-та нахлуват в главата ми. Мразовита зимна нощ няколко дни преди Коледа. Навън е минус 13, или може би минус 16 или може би един Господ знае колко минуса под нулата. Вятърът бръсне по голото поле и пронизва до мозъка на костите. Сърдитите украински митничари не ни пускат да слизаме от допотопния Ман, с който бяхме затръгвали за на майната си някъде на север в Русия. Манът няма парно, защото му е спукана нам ква си там тръба за нафтата и като пусне парното и без това смрадливото купе се изпълва със зловонен дим и атмосферата става задушевна ала Аушвиц. То Манът всъщност по план график не трябваше въобще да го тормозим да ни вози чак толкоз надалече, но за зла участ титулярният автобус се беше строшил необратимо още на фаталният тринайсети километър, нейде сред преспите на пътя Търговище-Разград и след двучасово дзиндзирикане в нощното зимно поле някой зъл гений ни беше проводил въпросното съоръжение да ни вози чак до Москва. То всъщност Москва така и не стигнахме, а зациклихме малко по на юг – в Орел, ама това вече е съвсем друга история...

Бариерата е вдигната, но така или иначе няма къде да отидем освен чинно да се наредим на опашката след последната кола. Спираме. Не гася мотора, защото съвсем наивно-европейскосъюзно си мисля, че ей сега ще минем или пък защо не някой да ни махне да мръднем най-отпред. Тцъ... Нищо като подобно! Седим си ние и сме се вторачили във въоръженият граничар, който упорито ни гледа. Той ни гледа и ние го гледаме. Мълчим. Реката тихо ромоли зад гърба ни. Правя недвусмислен жест да мръднем пред колите, че сме маневрени и набързо тъй да се каже. Човекът продължава да ни гледа съсредоточено като бааавно запристъпва към нас. Виждам го как леко поглажда оръжието си. Викам на Поли тоя сега ще ни гръмне! Приближава се цяла вечност. За малко да обърна мотора и с мръсна газ да се върнем в ЕС! Граничарят седи пред нас и гледа мълчаливо. Паспортите!-процежда през зъби униформеният! Талона на мотора! И след кратко замисляне – зелената карта и шофьорската книжка! И бре, аркадаш, ти съвсем без документи ни остави – скарвам му се аз ама наум, а иначе съм оголил зъби в усмивка, че не се знае знае ли се! Викам, аркадаш, дай да минем отпред, че път ни чака, а? Не можна... Толкоз. И фръц! Врътна се и хлътна в будката си...
Е...врътнах ключа и угасих мотора. Щеше да се чака. Щеше да се чака така както само по подобни граници може да се чака! Минава цяла вечност докато граничарят се връща с документите ни. Опашката е мръднала с две коли напред, но ние си седим и чакаме. Викам си, разгеле, сега ще ни даде документите и продължаваме напред! Тцъ! Нищо подобно! Нашият дойде, подаде ни документите и се облегна свойски на мотора. Откуда? Е, откуда... Нали си прочел в документите – от Софето! Аааа не, ти си от Търговище! Румънец ли си? Не бре, българин съм, първоначално не мога да сгрея защо ме писа румънец граничарят, но после се сещам за онова Търговище – в Румъния! Да бе да, като влизам в Македония са ме питали от онова Търговище оттатък баира в Сърбия ли съм, та и тоя е решил, че съм от най-близкото Търговище! Не, гусин униформен, всъщност съм роден в Търговище, ама онова българското, а живея в София, но всъщност по лична карта съм от Владая, а сега се местим в... Абе какво ли ти обяснявам сякаш ме разбираш... Разумеш ли ме, бре? Да, да, да повтаря монотонно граничарят поклащайки глава, все едно всичко му е ясно. То на мен не ми е ясно, че на него ще му е ясно... Ама карай!

Тъкмо решавам, че ще се движим напред след опашката, когато нашичкият подхваща друга тема – и сега вика къде с тоя мотор? Отговарям чинно тъй и тъй, видиш ли, замъка Паланок, туй онуй, Украина бютифъл кантри, уандърфул разбирш ли, когато човекът ме прекъсва. Колко, вика, струва мотора? Е, колко... Илядо и петстотин еура, ъъъъ две илядо долари, обръщам веднага на вървежната по тези земи валута. Човекът клати невярващо глава... Знаеш ли вика колко струва тази кола и ми сочи напред. Сочи точно в пасата на бай Иван! Не, че бай Иван е дошъл дотук с вехтия си пасат, но е досущ като неговия – двайсетина годишен изстрадал вехт кошник. Е колко да струва? Да струва, да струва пет шестотин евро... Даааа, петстотин евро може да струва у вас, но тук струва три хиляди долара! С мотора ти е същото! Пазете го! Тук возилата струват доста повече отколкото оттатък (и махва с ръка неопределено назад през реката). Пазете го да не ви го откраднат! И таз добра....Е сега я втасахме...

Още по-изтръпнали се придвижваме напред. Наобикалят ни митничарите. Един иска да се осведоми за мръсните ни чорапи в багажа, друг пита къде са ни наркотиците и оръжието, трети ни бута някакви бланки дето трябвало да ги попълваме, а аз последното, което се сещам в момента е къде по дяволите сме си забутали химикалката! А митничарите гледат сърдито и нервничат! Тъкмо нещата нещо взеха да излизат от контрол и гледам се приближава нашичкия – оня с калашника. Казаха си нещо и една митничарка набързо ни подпечата паспортите, изведнъж се оказа, че няма нужда да попълваме разните му там въпросници и ни проводиха да си ходим! Повторна покана не чакахме! Гаааз и добро дошли в Украине!

Бяха ни предупредили да внимаваме, че пътищата не са в цветущо здраве, че джигитите не са от най-толерантните и най-важното – да гледаме да не замръкваме на пътя! С оглед на всичките тея приказки и на напредващият час отпраших с най-високата скорост, която позволяваше пътя! А той пътя беше.... Вярно, бяхме с доволно проходим мотор, който си е правен за кофти пътища, но въпреки това като се почна едно подскачане от трап в трап, от бабуна в бабуна... А автопарка? Все едно се бяхме върнали в едни отдавна отминали времена! Толкова лади, москвичи, зазки и разните им подобни на едно място не бях виждал от детството си! Определено беше колоритно! И околността беше колоритна. Тъкмо бяхме подминали Солотвино, а край пътя се изредиха множество странни недостроени палати











Любувахме се на колоритните гледки и МПС-та, зъбите ни тракаха геройски по траповете, а ръцете не знаех дали въобще ще мога довечера да ги размотая от кормилото – така яко го бях стиснал в опита си да не отхвърча някъде в нивите на поредните лунни кратери! Ей Богу, имах се за паметлив човек, но така и не можех да се сетя за толкова скапан път, по който да съм карал! Е, разбира се, изключвах албанският офроуд, на който многократно се бях набивал, защото той е ненадминат! Може би околовръстното на Тбилиси? Или пък оня гадният надупчен като решето път от сръбската граница до пещерата Магурата, дето с повече от 20 и да искаш не можеш да караш? Не знаех, но определено украинското пътно управление с нокти и зъби се бореше за челното място в класацията! И ако между населените места криво ляво можеше да се кара, то влезеше ли се в населено място и пътят рязко и безкомпромисно изчезваше! Без майтап! Започваха едно иху, аху, мини в дясно, ела в ляво и само гледаш как колата пред теб ту изчезва, ту се появява като да беше яхта сред морските вълни! То бива бива трапове, ама наистина имаше села, в които карах на първа, с пуснати крака крепях мотора и се молех да не застанем на някоя бабуна на кантар – толкова зле беше!

Имах чувството, че 130-те километра до Мукачево ще ги караме цяла вечност!

Нейде край някакво село спряхме на една бензиностанция да вземем глътка въздух за нас и бензин за мотора!





Гледах табелата на бензиностанцията и се чудех кое ми се вижда странното! Бензин, дизел, едното толкова пари, другото онолкова, нищо нередно нямаше! Пак гледах и пак не можех да разбера кое не и е читаво на табелата? А 92, дизел, А 95 (чок шукар, супер, дупер безоловен демек) и ха...ами да! Най-отдолу се мъдреше бензин А 80. Тук продаваха 80 октанов бензин! При това за смешни пари. Първоначално се ентусиазирах да сипя именно такъв на Росинант, но после с някаква частица здрав разум се присетих на колко точно километра сме си от вкъщи и че това не е най-удачното място за технически експерименти с возещото ни добиче... Добре де, ще му сипя 92, айде от мен да мине! Абе защо не идва скапания бензинджия? Седи си вътре в бензиностанцията и пет пари не дава! Не, че държах друг да ми олива мотора, като и аз чудесно си се справях сам с тази мисия, но ей така на, от уважение поне да беше си направил устата нещо така... Но...тук може би е така! Хванах пистолета и...стииииискам и нищо. Връщам пистолета на колонката и втори опит. Отново нищо. Викам си пък де да знам, може да нямат 92 или пистолета да не им работи. Ще пробваме с 95. Стискам пистолета и...отново познатото нищо. Хммм... Абе имаше нещо нередовно тука. Засилих се към пичовете вътре, за да питам какво се случва. Здравствуйте, туй онуй, абе нещо не ви работи колонката ли, що ли, а единият от двамата служители съвсем невъзмутимо ми казва „А, че не си платил, за да ти пуснем колонката!“ Е, как да платя като не съм заредил? „Първо плащаш, после зареждаш! Тук е така!“ Е, добре де що не свирнахте като ме видяхте, че се правя на идиот там? Пича само вдигна рамене и завъртя глава на другата страна, демек оправяй се... Мислех да споделя с него какво точно мисля за майка му, но все пак преглъщам и се въздържам! В съзнанието ми изплуват всичките онея страшни случки, които са ми разказвали за Украйна, включително и случки от бензиностанциите на Украйна... Плащам чинно и отивам да сипвам... Тук е така каза пича... Тук е така! Това е положението...

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

За съжаление "тук е така"-то си важеше с пълна сила и за пътя от тук нататък - пътя беше, хммм, преобладаващ с прекъсвания, като прекъсванията бяха толкова внезапни, че карайки кротко и напоително с някаква поносима скорост изведнъж скачах на спирачките, защото иззад завоя внезапно изкачаше спрял тир. Ще кажете, че защо, чорт возми, идиотът е спрял насред пътя ли? А, той чисто теоретично не е спрял, разбира се, но поради внезапно изкочилите трапове от по 20-25 сантима дълбочина по цялата ширина на пътното платно, шофьорът баааавно и внимателно припълзява гледайки да не катурне камиона или изпотроши товара... Именно подобни изненади ме държаха на тръни и ми пречеха да се наслаждавам на околностите! А имаше какво да се види! Всичко беше някак занимателно чуждоземско на вид. Хем бяхме на един ден път от дома, хем все едно бяхме ехееее, кой знае къде





Всъщност, нещото, което категорично затвърждаваше теорията, че не сме по нашенско бяха многобройните строящи се или ремонтиращи се църкви!





Първо, че бяха с характерните за руските църкви куполи тип "луковица" и второ - у нас чисто и просто църкви не се строяха! Молове и джамии да, но църкви...

Започва да се стъмва, а ние едвам сме преполовили разстоянието до Мукачево. Леко започва да ми е притеснено, поради многобройните съвети да не замръкваме по украинските пътища. За наше щастие пътят леко започва да му се покачва кредитния рейтинг и с повечко фантазия да става за каране и тъкмо, когато си мисля, че аха да се види светлина в тунела и на околовръстното на Кхуст ни спират двама местни катаджии. Моето жизнерадостно добрый день някак увисва безпомощно във въздуха. Дръпнати са. И мълчаливи. И се държат гадно. Защо, вика, спря тук, а не там, където ти посочих? А де... Мислено започвам да се чудя къде точно бях заврял дребните доларови банкноти, щото ми беше ясно, че надали ни спират за друго. В нарушение не бяхме, гусин полицаят Еди Кой си от първият ден на пътуването не вярвах да се е разпрострял чак до тук, че да ни е пуснал за идирване чрез Интерпол, така че оставаше чисто и просто добре познатото ни "ми ко прайм ся"?... Е кво правим, кво правим, ама аз хич не обичах да храня хрантутниците, особено пък, когато няма и за какво! Проверка на документите, проверка за алкохол от типа я ми дъхни, щото дрегер другарите явно нямаха, поне сто пъти ни питаха що щем по тези земи и какъв ще го дирим в Мукачево, на което аз за сто и първи път отговарях "в Мукачево ще спим и искаме да разгледаме замъка Паланок", на което едното ченге отговаряше като развалена плоча нещо от рода на "аааайде сега! Зааамък! Не на мен тия"... Тъкмо мислех да му обясня, че сякаш всичките все едно една майка ги е раждала и няма с какво ново да ме изненадат, когато доброто ченге вика, абе я карайте, че се стъмва, а имате още път до Мукачево! Карайте, вика, само по главния път, пазете се и не спирайте докато не стигнете в града...

Естествено повторна покана не чакахме! Пътят след Кхуст стана съвсем поносим, така че имаше всички шансове скоро да стигнем заветното Мукачево





Влизането в града естествено го направихме съвсем по тъмно. Знаех, че трябваше да прекосим целия град и да излезем на отсрещната му страна оттатък околовръстното, където бяха заветния замък Паланок и едноименният хотел, разположен в подножието му. Знаех и че имаше нещо усукано в пътя през града. Някъде нещо се правеха някакви странни чупки и въобще бях на 100 процента сигурен, че особено по тъмно, ще се омотаем яко и въобще веселбата с намирането на заветния хотел ще е голяма! За мое щастие, по-скоро по чиста случайност, нацелихме пътя от раз и за нула време прекосихме целия град, който хич не беше малък и се паркирахме в двора на хотела. А хотелът.... Ооооо, бедна ви е фантазията! Не, че нещо, ноооо... Бях забравил каква е соц действителността! Как клиентът не е клиент, а е нахален натрапник, който идва не за друго, а просто да ти трови живота и да ти разваля рахата! Как не те са ти длъжни, щото се хранят с твоите и на други такива като тебе пари, а ти си някакъв нещастник дето те ти правят услуга, че въобще се занимават с тебе! Нищо, че си плащаш! В двора на хотела ни посрещна някакъв доста подпийнал и върло антипатичен тип, който първо ни се скара, че трябвало заради такива натрапници като нас да отварял вратата на двора да си вкарам мотора. Викам му, гледай сега, ако е такъв проблем не отваряй, ще го паркирам отвън. Да бе да, недоволства човекът, отвън, че ако го откраднат да ми мрънкаш утре на мен, че не съм ти отворил да го прибереш вътре на сигурно... С много пуфтене и нечии майки, плъзгащата врата е плъзната и моторът вкаран в двора. Естествено, първото място, на което го спирам не му се струва подходящо, второто също, третото става ама видиш ли мотора да не е с кормилото насам, а натам. Защо...никой не може да ти обясни. Влизаме вътре да се настаняваме. На рецепцията "любезният" домакин ни обяснява как той не работи тук, как е приятел на собственичката и на наивният ми въпрос къде е собственичката се отговаря с презрение, че по това време собственичката няма да седи да чака такива като нас! Питам какви, човекът не схваща въпроса ми та се налага да поясня "какви като нас"? Вместо отговор получавам боботене и сумтене и подкана да си платим нощувката. Разбира се, че ще си платим, но понеже и тук трябва да има изненада, с неудоволствие установявам, че човекът ни иска с 10 лв отгоре. Ровя в документите, с които сме се подготвили прилежно точно за такива случаи и вадя разпечатаната резервация потвърждение, на която се мъдри съвсем друга цена, но човекът учтиво ми обяснява какво да направя с нея и ако нещо не ми изнася да ми отвори отново вратата на двора...То ще кажете, голяма работа сега за 10 лв. Ами и е така и не е! Защото първо човекът ми беше страшно антипатичен и не виждах абсолютно никаква причина да му оставяме бакшиш, второ въпросът е принципен и трето това си бяха едно 20-тина процента разлика от обявената цена... И понеже в този късен час, в тази доста неприветлива държава, в този непознат град, нямахме никакво намерение тепърва да търсим хотел, със скърцане на зъби плащаме исканата цена. Сега е мой ред да боботя и сумтя. Тръгваме в индийска нишка по тесните стълби към стаята, която любезно ни е отредена. Естествено и тук намира за какво да ни вдига кръвното - да не тропаме толкова и да внимаваме да не изцапаме нещо! "Любезният" чисто и просто ни третира като отрепки, а аз съм заредил огромният си интернационален репертоар попържни по негов адрес, но засега ги карам наум. Ще ги визуализирам на висок глас утре сутринта като си затръгваме! И то как... А, утре кога мислите да тръгвате, пита уж небрежно нашия, отваряйки вратата на нещо средно между мечешка бърлога и стая в студентско общежитие. Ами не знам - в 7 - 7.30, казвам механично аз, оглеждайки втрещен предлаганата ни стая. О, преди 9 не можете да си тръгнете! Ама...започвам да протестирам аз вече на път да отприщя пазените грижливо за утре майки, лели и баби, но се хващам, че няма смисъл. "Любезният" е хвърлил ключа и отдавна е заминал надолу по стълбите.

Стаята, естествено, е потресаваща не само на пръв поглед! Установяваме, че някой преди нас не си е пуснал водата, демек никой не си е правил труда да чисти след предните гости, по мивката всичко е в течен сапун, защото тубичката му е спукана и си шурти на воля, душ кабината е спукана и водата се стича навсякъде по целия под, а сифон естествено няма, топлата вода така и не дойде, а от всичките лампи светеше единствено едната нощна, а хладилник имаше, но разбира се не работеше!

Пихме по бира в съседното ресторантче, все още втрещени от местното гостоприемство, направихме кратък разбор на деня и нахвърляхме плановете за утре, след което загасихме единствената лампа преди да е изгоряла и тя и потънахме в сладък украински сън, нихната мама...

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

ДЕН ПЕТИ

Маршрут: Мукачево - Стрий - Ивано-Франковск - Черновци - Хотин - Камянец-Подолски
Прогнозни километри: 480
Акценти: природата на Закарпатието и крепостта в Камянец-Подолски

Въпреки киселият привкус от вечерта на предния ден, спахме като къпани (със студена вода) и сутринта се събудихме учудващо бодри и свежи. И естествено в час доста по-ранен от часът, в който можеше да напуснем затвора си, опс, пардон, хотела си. Имахме време. Имахме нужда и от кафе, така че плахо подадохме нос навън. Все някъде щяхме да пием по кафе, а и беше кощунство да сме в подножието на замъка и да не се качим до него!



Поразходихме се насам-натам по главната улица, на която имаше честта да е позициониран хотелът ни, позяпахме и се почесахме умно, умно, чудейки се как точно да определим съвременната украинска действителност в тази част на страната и по-скоро в Мукачево. На пръв поглед хората не живееха богато и имаха по-нисък жизнен стандарт от нашия - автопарка беше с преобладаващи соц возила или вехти и стари западни такива (основно немски), автобусчетата на градския транспорт също изглеждаха окаяно... То ясно, че всяка една преценка е изключително субективна, но определено тук нещата не ми изглеждаха ок! Не можех да си обясня как една толкова голяма, богата на ресурси и плодородни земи страна ще изглежда толкова окаяно и с такъв нисък жизнен стандарт... Всъщност можех... Управляващата олигархия превръщаше лека полека тази богата страна чисто и просто в една бананова република! (Тогава и през ум не ми минаваше накъде точно ще се развият за в бъдеще нещата в Украйна! Бях сигурен, че не вървят на добре и хайде ако за Евромайдана криво ляво можех да се досетя, то за последвалата братоубийствена война въобще не съм си и помислял)...

Хлътнахме в едно квартално магазинче да вземем нещо за закуска и заветното кафе, както и да се ориентираме в цените на цигарите. Цените на цигарите бяха повече от народни! Имаше разни местни марки цигари, които се връзваха дори под левче пакета, а тези които ние си пушехме си бяха точно 1.90 или малко под два пъти по-евтини от същите у нас! Пардон...почти същите, защото тези тук имаха и активен въглен за разлика от продаваните у нас...

В магазина не ни гледаха с добро око. Не можех да си обясня защо! С нищо не ги бяхме провокирали! Може би просто недолюбваха чужденци, а може и просто така да си гледаха хората, но определено побързахме да напазаруваме и да ги освободим от присъствието си... Седнахме на стълбите за замъка да закусим набързо и да пием по кафе, па и да се полюбуваме на гледката, разкриваща се към пробуждащо се Мукачево



След като задоволихме физическите си потребности дойде време да задоволим и духовните си такива - да се пробваме да разгледаме замъка! Часът вече не беше толкова ранен, имаше разни хора дето се качваха нагоре, та си мислех, че има шанс дори да е отворено за туристи. Ако не-нищо не пречеше да огледаме каквото можем и отвън!

Изкачваме се до върха на хълма и пред портите намираме един самотен червен Москвич/Иж и банкнота от 20 гривни (нещо около 5 лв), с което сутрешното кафе и цигари ни излизат без пари (ееех, Ганьо, Ганьо, чедо бугарско)



Помотаваме се, поразглеждаме замъка отвън и се засилваме към отворените му порти.



Работното време е от 9, а сега е почти час по-рано, но портите са отворени и двамата чичковци охрана, които не са свалили любопитни очи от нас нито за миг ни поканват любезно да разгледаме двора на замъка. Тъкмо се изкефих и реших, че днес е късметлийския ни ден и чичковците бързо ни приземиха - е, можело да ни пуснат, но разбира се срещу някаква парична благодарност от наша страна... Най-любезно отказахме и се фръцнахме надолу по пътя към хотела. Не бяхме скръндзи, не ни разбирайте погрешно, но предпочитах ако си плащаме да си платим така както трябва - срещу билети и парите да влязат там, където трябва, а не в нечии джобове за ракийка за вечерния мач пред телевизора...

Бавно и без да бързаме (нещо силно нетипично за нас) се довлякохме до хотела, където господин Самата любезност сновеше нещо припряно из двора, сякаш беше изпаднал в транс да не би да сме си заминали по-рано! Абе, аланколу, нали още снощи ти платихме, а и моторът ни е при теб в залог, какво си се разтреперал толкова да не сме изчезнали! Заявяваме на нашия, че ще го освобождаваме от присъствието си и че не сме емигрирали неизвестно къде докато той спи плувнал в алкохолни пари, качваме се набързо да се облечем и съберем багажа и минаваме на рецепцията да му хвърлим ключа! Стоооп! Къде сте се разбързали? Чакай да се кача да видя дали сте спрели тока и водата и да не сте откраднали нещо? Какво да откраднем? Може би хладилника дето не работи или някое нощно шкафче?! Тегля му една сръбска вече на глас и докато той се затътря по стълбите нагоре ние вадим мотора, палим и с мръсна газ напускаме това станало ни толкова омразно място - хотел "Паланок"!

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Както споменах, хотелът беше почти на околовръстното, така че бързо се ориентирахме и изнизахме от града. Първоначално хванахме западна посока само колкото да излезем на главният път отнякъде си за Лвов, тоест главната пътна артерия в региона в посока юг-север. Излизането ни на главния път се явяваше и символично най-западната точка на пътуването ни. Е така де! Все пак говорехме за североизточен пътепис, айде стига с тоя запад! Време беше да си дойдем на думата Завихме в посока Лвов и на първата бензиностанция спряхме да заредим и купим карта на страната, че вчера карахме малко на фантазия и интуиция. Дали защото бензиностанцията беше от някаква голяма верига, или защото беше на главен международен път, но това беше единствената бензиностанция в Украйна, на която попаднахме, дето първо си сипваш на воля и после влизаш и си плащаш, точно както сме свикнали у нас. Чак ми се видя странно... Всъщност не, странно ми се видя по-скоро това, че на трета вече бензиностанция нямаше пътна карта на цяла Украйна, а все на някакви отделни области. Купихме най-удачната за нас карта - тази на Закарпатието и Ивано-Франковска област и хванахме пътя в посока Лвов.

Пътят беше разкошен и то не само по украинските стандарти! Широк, с плавни завои и перфектна настилка! Направо взех да се изкушавам дали да не кривнем до Лвов за няколко часа...



Природата беше уникално красива и за разлика от вчерашния ден, можехме да и се насладим, защото пътя не беше от типа "полигона на оцеляващите". Карах с кеф, мигом забравил за снощният ни "домакин", докато Поли се опитваше да снима разните му там хубавини, щото тук можеше да се вози без да се е здраво вкопчила в мен.



Край пътя отново имаше от онези руските църкви





Следях табелите с намаляващите километри до Лвов и все повече се самонавивах как ще отскочим до Лвов, щото то ей го де е... И как за нула време сме там с тоя хубав път и как ще разгледаме видиш ли за нула време тоя голям град и как после за няколко часа ще вземем пътя до Камянец-Подолски и как тоя снощния път е бил нещо недоразумение и незнайно защо толкова занемарен...

От позитивните ми размисли (и страсти) ме измъкват две неща-табелата за навлизането ни в Лвовска област и потресаващите кратери последващи табелата. Ченето ми издрънчава болезнено, моторът започва да подскача като заек по лунния пейзаж, а Поли моментално се вкопчва в мене и дружно подскачаме опитвайки се да не изпаднем от мотора! Спирам край пътя... Пфуууу...удържахме се! Тегля една майна на пътните управления по целия свят и впервам взор напред в посока Лвов. Пътят докъдето ми стига погледът е потресаващ, съдейки по клатушкането и криволиченето на колите и камионите в далечината. Мдааа....Лвов мигом изфиряса от плановете ни за това пътуване! Сбогом на красивите планове и хубавия асфалт! Добре дошли в реалността! По украински...

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Честно казано, за днешния ден, ако не беше това подскачане по изпитателния полигон за луноходи, надали щях да има кой знае за какво да се сещам! Де факто този ден ни се явяваше чисто и просто транзит между Мукачево и Камянец-Подолски. Както оставихме зад гърба си табелата за начало на Лвовска област, така и лека полека оставяхме зад нас и меката зелена топлина на Закарпатието. Постепенно планините се превърнаха в хълмове, а хълмовете лека полека се стопяваха и се превръщаха в безкрайна скучна равнина. Разнообразие внасяха неспиращите да се редят край пътя църкви и така омразните ми трапове по уж главния път.









На тази, последната снимка, освен на красивата църква в дъното, можете нагледно да се полюбувате на средностатистическа главна улица в кое да е населено място по трасето, по което се придвижвахме. Да, познахте! Асфалт нямаше! Просто асфалта отдавна го беше отмила водата и под безмилостният фактор на времето улиците в населените места се бяха превърнали в прашен офроуд! Всичко си беше твърде каубойско и твърде като "имало едно време на запад", само дето колите бяха твърде източни...

С кисел привкус в устата, ниска средна скорост и повишено внимание, най-после достигаме до Стрий - градчето, на което трябваше да оставим пътя за Лвов (а с плановете за него бяхме приключили още на първото по-сериозно думбур лумбур). Това беше и на-северната точка в това ни пътуване! На кръстовището с табела Ивано-Франковск свихме рязко на дясно и поехме в посока югоизток към Черновци, Хотин и Камянец-Подолски.

Извън населените места темпото ни беше прилично, като рязко падаше само като мернех табелата за поредното градче или село! На всичкото отгоре и в самите села се образуваше задръстване и колоната едвам пъплеше, а за изпреварване и дума не можеше да става по тези трапове, че щяхме съвсем да откъртим и без това разнебитените багажници. Ясно ни беше, че днешният ден ще бъде посветен единствено на едно тягостно придвижване и пак щяхме да стигнем по тъмно крайната ни цел за деня. За пореден път се пустосвах заради великата глупост с предварителните резервации, които бях направил и които ни задължаваха щем не щем да се съобразяваме с първоначалният ни план, който на много места откровено издишаше! Щото едно е да седиш и да чертаеш планове седнал удобно пред компа, а съвсем друго- като подкараш мотора...

От размислите ми ме измъква волгата, която стръвно ни присветка срещу нас! Да, в Украйна повечето коли светкат за катаджии - традиция, която за добро или за лошо у нас все по-рядко я има. Това е може би първото село от доста време насам, в което пътят има асфалт и то добър гладък асфалт бих отбелязал и гадовете много добре са си направили сметката, че тук се кара по-бързо от ограничението! Що не дойдохте да седите на предното село? А? Що не дойдохте? Ех, другари господа катаджии, вас верно все едно една майка ви е раждала... Виждам патрулката срещу нас, но няма какво да направя! Сигурен съм, че ще ни спрат! Сигурен съм и че съм в нарушение. А и с тоя мотор натоварен с багаж, отдалеч лъхаме на чужденци, които спокойно можем да "глобим" едни 20 евро. Все едно не знам у нас как се втурват като мечки стръвници по поредния чуждоземски номер нашите полюционери... Време за реакция нямам, а и не знам с какво бих могъл да предотвратя неприятната среща. За миг се поколебавам дали да не спра и да не врътна обратно, пък ако искат да идват да ни гонят, макар да ми е пределно ясно, че никой няма да се сили да ни гони, след като след нас идат следващите двайсе евро. И следващите.... И следващите...

Мигът, в който зървам крайпътното кръчме, вече съм спрял на миниатюрния паркинг. Гася мотора. Ще ядем, казвам на Поли. То си и беше време за ядене и без друго! Слизам от мотора и почвам да се разопаковам, когато забелязвам, че ченгето върви с бавни крачки към мен. Чудя се какви ли да му ги приказвам, ама явно и той нещо се чуди, защото забавя крачка, тегли ми една майна предполагам и се връща обратно в патрулката. Естествено ще ни спре като тръгнем, ама тогава я камилата, я камиларя...
Заведението съм запомнил със сърдитата сервитьорка и с най-смрадливата тоалетна в света! Ааааа, няма такава смрад! Ама пък хапването беше вкусно за компенсация! Пак ядохме нещо с много зеле и червено цвекло и някакви сладки картофи. Пуста да опустее тая полско-украинска кухня, бях я намразил от времето, когато живеех в Ключборг...

Замотаваме се порядъчно доста време в кръчмето и чак когато виждаме патрулката бавно да заминава нанякъде, се впускаме напред по пътя за Черновци! На сито светът изглежда малко по-благ и дупките по пътя не толкова големи!

Ивано-Франковск го минаваме транзит. Не сме и правили сметка да влизаме в него, но с оглед на бавното ни придвижване, категорично отпада. След него гонехме Черновци и Хотин. Бях сигурен, че до Камянец-Подолски имахме поне 200 км, тоест с това темпо часовете път, които ни предстояха бяха от 2 до плюс безкрайност. А ние с толкова не разполагахме...

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Поради ред причини и купища субективни обстоятелства, това е поредният ми пътепис, който съм оставил недовършен... Поради някакви мои приумици към днешна дата съм решил да се напъна геройски да го довърша... И поради факта, че е смешно дори да си помисля, че помня всичко с подробности след толкова години, оттук насетне пътеписът ще е просто низ от по-фрапантни случки останали в съзнанието ми, но в никой случай няма да е пътепис в оня „истинския“ му вид!


Ивано-Франковск го минахме транзит естествено, както и половин западна Украйна, поради тъпотията, която бях спретнал! Сега се чудя с какъв акъл тогава съм решил да бием 3-400 км в западна посока само, за да преспим в Мукачево и на следващия ден да бъхтим 480 умопомрачителни украински километра обратно на изток! Пределно ясно е, че с уникалното качество на украинските пътища по тези части на страната, това си е чисто и просто садо-мазохистично начинание, обречено да бъде просто два дена тегав транзит без всякакъв смисъл! Един вид да можем да кажем, че сме били в Мукачево! Е, голям праз като сме били! Същите тези два дни можехме да ги наместим в Камянец-Подолски примерно (разкошно и относително туристическо място, както се оказа в последствие), ама нейсе....минало бешело. Та Ивано-Франковск го минаваме транзит. Със сигурност нямам настроение за отбивки. Със сигурност и Украйна на този етап нещо не ми ляга на сърцето! Сякаш ми е чужда. Сякаш има някакво напрежение във въздуха. Сякаш съм не на място! Подобно ми е усещането в Гърция примерно, но в Гърция поне пътищата са пътища, докато тук смело мога да кажа, че трасето е уникален изпитателен полигон за дух, тяло и машина! Просто лунен пейзаж!

Лека полека километрите намаляват. Макар бавно и мъчително крайната ни цел за деня е все по-близо и по-близо. Достигаме Коломия. Доколкото имам спомени от нета, градът е доста симпатичен среден по размери за нашите мащаби град, който си струва единия тегел, но....но се чувстваме прекалено изтерзани от украинската пътна реалност, за да сме на кеф за подобна „забежка“! Дори не го подлагаме на обсъждане! Продължаваме ли? Продължаваме – чувам отговорът, който съм и очаквал в разговорното. Следваща цел, която гоним по табелите и следим намаляващите километри с особено внимание, подобно бюлетинът за нивото на река Дунав, е Черновци. Голям и главен украински град, който не съм и имал идея да посетим. Просто точка в картата, която трябва да преминем! Така де! Няма какво да се лъжем – двата гвоздея в програмата, които бях предвидил бяха Мукачево и Камянец-Подолски. С Мукачево изтеглихме късата клечка – заради отвратителните пътища и в Северна Румъния и в Украйна, както и заради главоблъсканицата с „тречере фронтиера“, пристигнахме твърде късно и бяхме твърде изтерзани, за да можем да се впуснем в среднощни градски обиколки. „Разкошния“ хотел допълнително сговняса ситуацията, а късното отваряне на въпросния мукачевски замък, както и предстоящото целодневно лумбуркане по местните пътища, наложиха и замъкът да прибутаме безцеремонно в графата „някой друг път“. Някой друг път? Може би, ама надали... Искрено се надявах поне с Камянец-Подолски нещата да придобият положителен аспект и да замажат неприятният привкус на цялото украинско приключение до момента...

На Черновци спираме да заредим и да отморим.



Имаме крещяща нужда и от двете. И тук традиционно пресоналът са яко „любезни“, но хич не си ги слагам на сърце. Пускам си край ушите заядливите им подмятания, а ставам още по-несимпатичен в момента, в който секвам мераците на местните бензинджии да ме клатят с цената на горивото! „Бат Евлампииии, мойто момче...байо ти Фори може да изглежда завеян и смотан, ама има завършен първи клас и може да чете и смята! Аз не съм ти хер Ханс Зюддойчецайтунг, който само вика Я, Я и цака без да гледа и мисли!“....

Отпрашваме в посока Хотин. Не се задържаме задълго на бензинджийницата, щото път си ни чака и то какъв, а и не бяхме особено добре дошли, та беше по-добре да освобождаваме от присъствието си „любезните“. До Хотин имаме 60 км. Проверил съм вече по картата. Не се заричам, а и планове не смея да правя, но колкото и да е туткав и скапан пътя все си мисля, че в някакво съвсем обозримо бъдеще ще стигнем до там. А от Хотин имаме няма и 30 км до Камянец... При някакво добро стечение на обстоятелствата можехме да стигнем дори по светло! Алелуя!

Ровейки в последствие в нета се оказва, че Хотин е симпатично малко градче на брега на Днестър с огромна и безупречно реставрирана средновековна крепост. Честно казано, когато пътувахме подобна информация ми е убягнала и затова въобще не е стоял на дневен ред въпроса да влизаме в самия град (а минахме покрай него два пъти- и на отиване и на връщане!). Ирония на съдбата... За нас Хотин остана оня малък смотан град с умопомрачително разбитото околовръстно! Умопомрачително! По толкова скапан път сякаш не бях карал! По-зле от пътя към горската ни къщурка! По-зле дори от околовръстното на Тбилиси през 2009-та! Представяте ли си официален път от национална пътна мрежа, който да е по-зле от околовръстното на Тбилиси преди десет години? Е, аз не мога! Опулил съм зъркелите, че от окопите пред нас току виж изкочило изневиделица я някое превозно средство, я танк, я самоходна гаубица! Имах известни съмнения дали това не са били предните линии на нечия войска по време на Втората световна война, която после в мирно време украинците да си бяха пригодили за околовръстно! Карах на първа на полусъединител и гледах да не изпадна от мотора! Добре, че не ме ловеше лесно морска болест! Бях загубил и ума и дума! Бях безмълвен! Дори за майките и лелите на пътноподдържащите украински фирми нямах сили да мисля в момента!

След цяла вечност или айде да са 30-40 минути, които на нас ни се сториха цяла вечност успяваме да издрапаме някак от другата страна на бойното поле. Подминавам с бяс двамата катаджии, които нещо се кумят около караулката си! Заклевям се и да вдигнат палката няма да спра! Йебем тиииии.......и Украината и све!

Излизаме от пределите на Хотин и пътят започва да придобива някакво подобие на истински път. За сметка на това пресичаме великата река в района – Днестър по някакво подобие на мост, който вероятно немците са строили навремето да си прекарват танковете и после никой нищо не е пипнал по него. Можеше да се кара само в едното платно, а парапетите и огражденията му отдавна бяха изгнили и отнесени нанякъде я от природните стихии, я от местните мургави събратя





Преминаваме въпросното съоръжение и лека полека се изнасяме в посока Камянец-Подолски. Доволен съм, че все пак ще стигнем по светло, та има шанс поне тук да поразгледаме нещо. Карам с умерено темпо, защото не знам какви други изненади може да очакваме от пътя пред нас, а и ни остават двайсетина километра. Все някак ще стигнем! И на гръб да нося мотора пак ще стигнем дет се вика...
-Ууу, че гадно мирише – чувам в разговорното половинката. –Мирише на развалени яйца! Отврат! Сигурно е от реката! Смятай каква гняс плува у нея, за да е такава смрад!
- А представяш ли си завалиите – соча поредната караулка на КАТ, която тъкмо подминаваме- как издържат по цял ден у тая смрад! Все едно в кенеф работиш! Мани, мани...
И двамата прихваме да се смеем, а то работата била за плач, ама всяко нещо с времето си....
Мисълта за катаджиите дето работят в кенефа ни пооправя настроението, а и в далечината вече се вижда Камянц та духът става съвсем приповдигнат!




Оцеляхме. Стигнахме по светло. Не бяхме и толкова уморени сякаш. Сега ако и градът се окажеше според очакванията, нещата щяха да си дойдат съвсем на мястото...

Градът дори надмина очакванията ни! Не мога да си кривя душата – попадение в десетката! Исторически град със стотина хиляди жители, много добре поддържана стара част, много китно и подредено и с историческа забележителност на отсрещния баир – старинен замък, водещ се едно от седемте чудеса на Украйна! Всъщност, това беше и поводът да включим Камянец в маршрута си! Преди време бях попаднал случайно на пътеписа на един руснак, който говореше за въпросното „чудо“ и естествено реших, че си струва да се дотътрем чак до тук! Струваше си, да!

Хотелът, който бях резервирал предварително (казах вече сто пъти сигурно за тъпотията с предварителните резервации), също беше попадение в десетката! Позициониран на самият градски площад „Полски ринок“, с двор, в който прибрахме мотора, с усмихнат и любезен персонал и кръчма под хотела, в която сервираха чудесен наливен квас ( ако сте роднини на Лимонадения Джо ще разберете кефа ми!)





Настанихме се набързо. Пих(ме) почти на крак по кана квас (Поли хич не беше впечатлена от любимата ми напитка! Ми да си пие бирата тогава!) и размахахме крачоли като бели хора по дънки и маратонки из града... Започнахме разбира се от „Полски ринок“ – демек градския площад, който незнайно защо беше наречен полски, но това са разни теми от историята, в които не ми се задълбава





Наистина беше изключително приятно изживяване. По светло, в „нормални“ дрехи, без да се чудим къде да денем каските или на 30 градуса на сянка да се правим на голямата работа увити в тежки и дебели моторджийски якета. Беше почти пусто и ние се моткахме с лежерно темпо щракайки снимки насам натам и цъкайки по местните хубавини.











В главата ми изплува подобно изживяване отпреди 4-5 години. Не мога да не направя паралел с град Сигнаги в Грузия. На фона на доста посттоталитарно изглеждащата по това време държава (айде с изключение на Батуми и Тбилиси, примерно), почти по случайност попаднахме в Сигнаги – също исторически град разположен на един хълм, с крепостни стени, калдъръмени улички и същото като тук цветно усещане. Някак....караш, караш, караш през оглозганите и опустошенти сиви поселища и хоп – попадаш в оазис насред пустоща! Всичко е нереално и като в приказка! С Камянец-Подолски съдбата ни беше поднесла подобно изживяване! На фона на всичката сивота, намръщени физиономии и трапове по пътищата тези два дни, черешката на тортата си се оказа цяло черешище!
Щракваме още някоя друга снимка на цветните лехи и спретнатите улички около нас и лека полека се понасяме към хотела.




Не, че ни е страх от тъмното или сме се много уморили! Не! Просто в кръчмето на хотела ме чакаше запотена халба с квас! Как ли пък да му устоиш да му се не види! И а после пак кажете, че Фори не е кулинарен рокер! От цялото прехласване по запотената кехлибарена течност, моя милост забрави гвоздеят в програмата тук – Крепостта! Напълно бях изключил за нея....

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Д Е Н Ш Е С Т И


Прогнозен маршрут: Камянец-Подолски – Мамалига – Окница – Сорокa – Каменка – Рибница – Тираспол

Прогнозни километри: 465

Акценти: Реално нямахме предвидени такива, освен само по себе си явяващо се интересно влизане в Приднестровската република


Сутринта се събуждаме в чудесно настроение. Времето навън е разкошно. Ние сме на изключително „добро“ място. Тепърва има още какво да му разглеждаме, а и денят сякаш не ми се виждаше да се очертава натоварен. Имахме да минем 4-500 км и две граници, но мисля, че щяхме да се справим. Все пак отивахме в Молдова и Приднестровието, където бях чувал, че пътищата са къде къде по-пътища от украинските, та би трябвало и темпото да вдигнем... Сметките, Фори, сметкитееее.... Безкръчмарните ми сметки! Всеки път се заричам да не правя сметки (както и резервации), щото съдбата винаги ми се надсмива, ноооо.....Както и да е! Всичко по реда си!

Тук е моментът да отбележа, че вчера ни звъня една мома и на чудесен руски (Кой каза, че английският бил международен език?) ни попита дали все още е актуална резервацията ни на хотела в Тираспол? Мчи как, актуална е естествено! Това значи ли, вика, че ще дойдете? Да ви очакваме? Естествено, че ще дойдем и ни очаквайте! – почти възмутен затварям на момата, че роумингът по тези земи не е без пари...

Нахлузваме цивилните дрехи, аз пътьом минавам през кръчмето на хотела и почти на крак удрям литър квас като същински пияница, докато Поли нещо се куми и чуди и с бодра крачка се понасяме да изучаваме останалите забележителности на града. Тези, за които не ни стигна времето и тези, за които (Крепостта) моя милост забрави.

Спускаме се по поредната калдъръмена уличка, която много ми напомня на всяка произволно избрана улица от кой и да е наш възрожденски град





Докато най-накрая откриваме забележителност номер едно в района – Средновековната крепост на Камянец-Подолски. Не съм чел в нета за историята на крепостта. Няма и да прочета вероятно! Мен всички подобни старини ми изглеждаха с абсолютно еднакво минало, та не виждах смисъл да се обогатявам излишно! Всички ми звучаха така: Имало там едно време един владетел, той естествено бил много богат и за да се покаже къв е пич, наредил да му построят замък! Чиляците 50-60 години търкаляли камъне и дръве докат да угодят на дебелия си владетел и тъкмо той самият да вземе да вземе една принцеса с неземна красота за жена и да вземат па да дойдат разни ми ти там врагове, да опустошат замъка и всичко да отиде на кино, па после да лочат вино из кратуната на дебелиот и те така, докат да дойдат после османските турци, съветските руснаци и най-накрая някой съвременен европейски фонд да отпусне некое евро за възстановяване и пак едни чиляци да бъхтат и да мъкнат камъне и дръве, за да могат други дебели владетели да откраднат 80 % от европейските фондове....





Стигаме лека полека до вратите на замъка-крепост и хоп – а вземи сега това дърво! Казвах ли нещо за плановете и съдбата!? Да го бях планирал нямаше да ми се получи така хубаво! Днес чисто и просто беше почивен ден! Толкоз!

Щракваме някоя друга снимка отвън, че все пак да си имаме доказателство, че сме си направили труда да излезем от градската кръчма и правим кръгом с идеята да позяпаме още малко из града. Нещо хич не ни се тръгва! Не, че не ни чакаше път, ама ...имаше време! Вместо да се друскаме два дни до онова Мукачево, направо тук да бяхме дошли-изрича на глас и моите мисли Поли. Да бяхме, ама... Бързо бързо се връщаме в централната част от града, че да наваксаме и попием каквото можем преди да отлепим към Молдова и Приднестровието.





Готин е нали? Готин е! Нямам представа на кого е този паметник и дали е на конкретна личност или е чисто и просто събирателен образ на замаяния турист, но му се кефим яко!





Поли рече, че сме били като две капки вода. Па, викам, може и да ми е роднина! Да не мислиш, че познавам всичката си рода? Я, виж кви сме убавци?

Повъртяваме се още малко из историческата част на града. Навсякъде е пусто и много уютно! Наистина уникално място! Не знам с последвалите военни изпълнения между руснаци и украинци какво точно се случва днес с градчето, но то пък от друга страна е твърде далеч от разните му там Донецки и нам кви си нови републики, та би трябвало и сега всичко да си е така красиво и наредено





Колкото и да не ни се ще, правим кръгом, сдаваме стаята в хотела, навличаме тежките доспехи, товарим куфарите на Росинант, аз правя някакъв вял опит да видя техническото му състояние, но в последния момент решавам да не си развалям рахата с глупости! Е, нали върви? Кво ще му гледаш тогава? (Горното твърдение, естествено, се оказва груба грешка, която естествено ще науча в последствие по възможно най-трудния начин!)

Отново минаваме покрай крепостта, но този път моторизирани






Поли щраква още една две снимки да документираме присъствието си тук и с пълната скорост, която позволяват изтърбушените украински пътища поемаме в южна посока. Всъщност, първо трябваше да минем през Хотин...отново.

За да се подготвя психически за околовръстното на Хотин (онова дето е наследство от Хитлер и неговите армии копали окопи по тези земи), спирам на първата изпречила ни се бензиностанция да заредя бензин. Мисля, че тук великодушно ни позволиха първо да заредим, пък после да платим, ако и касиерът да беше зад бронирано стъкло. Имаше нещо нередовно с бензиностанциите тук, имаше...

-Пфуууу и тук е смрад на развалени яйца – мърмори Поли с чувствителния си нос.
- Смрад е да. Как живеят тук тези хора? Ква е тая река дето така е усмърдяла целия регион не знам! Тоя Днестър да не минава през някоя кланица преди да дойде насам, що ли, не знам... Обяздваме Росинант и поемаме напред на чист въздух.
След има няма пет минути спираме отново. Този път ни спират катаджиите. Онези същите на околовръстното на Хотин. Рших, че ще се правят на интересни и затова ни спират, а те се оказват изключително добронамерени. Просто сме им странни, а на тях им е любопитно и скучно вероятно. Говорим си, смеем се, плювам ядно състоянието на въпросното околовръстно, а те дружески ни съветват този път да минем през града. Било по-търпимо. Навън обаче натрапчивият вкус на развалени яйца не е от най-търпимите, затова се сбогуваме с любезните представители на реда и се насочваме на юг към границата с Молдова. Въпреки, че този път минаваме през града, до крепостта на реката така и не отиваме, защото аз все още нямам никаква представа, че съществува подобно съоръжение!

По някакви изключително странни третокласни пътища, след цяла вечност излизаме на граничното поселище със звучното румънско име Мамалига





Тук правим кратка почивка не за друго, а най-вече да ударя една последна кана украински квас и да купим няколко кутии червен ЛМ, че цената му е доста по-различна от по нашенско! Тъй де – Ганя си е Ганя...

[forry]

От: Пътуване в Североизточна посока (2013-та)

Не обичам и не ми е в стила да генерализирам, но...за мен Молдова е хубава страна, с хубави хора и недотам лоши пътища! В Молдова влизаме като на майтап, бързо и безпроблемно! Имаше преди нас някакъв немец с лъскав мотор (марка няма да казвам, че не са ми платили за продуктово позициониране), който го направиха див и щастлив! Там го заварихме, там го и оставихме... Ние платихме някаква пренебрежимо малка екотакса, казахме си пет приказки, биха ни по един печат у паспортите и поехме навътре в малката, но китна Молдова. Казах, че не ми е в стила да генерализирам, но...отново ще си позволя малко сурови мисли на прима виста. Някъде бях споменавал, че в Молдова няма нищо интересно и че градчетата са сиви и незебележителни. Да, така е! И сега продължавам да го твърдя! Това не противоречи ли с другото, което казах за хубавата страна? Не, не противоречи! Молдова за мен си е чисто и просто една китна и много симпатична аграрна страна! Естествено е в едно поле от цветя, птички, тревички и аромати да няма нищо лъскаво и туристическо! Естествено... Но това си е естествената хубост на истинските неща и на истинския живот – този близо до земята и на полето! За този, който го вижда, търси и може да го оцени. За другите...в Молдова наистина няма нищо...

Тъй като в тази част от страната никога не съм идвал ( не, че като цяло много съм идвал в Молдова де), просто нахвърлям някакъв маршрут, видял ми се логичен в посока Северното Приднестровие и поемаме напред. Споменах вече, че пътищата са къде къде спрямо тези в Украйна







Любувахме се на рехавия трафик, природните красоти и разположените нарядко, но интересни молдовски села


















Ей на това чудо на последната снимка колко се чудих и чесах какво ли ще да е? Първоначално ( и първосигнално) реших, че такива са им казаните за ракия на хората, ама пусто нямаше никаква логика да си варят ракията насред пътя! Ама никаква! После се оказа, че това им е фасона на кладенците! Имаше най-различни варианти и разцветки. Дори на няколко места видяхме струпани по много на едно място – вероятно там където ги продаваха...





Напредвахме полечка в тоя безметежен и приятен ден. Щом влязохме без никакви драми в Молдова вярвах, че ще влезем без драми и в Приднестровието. Дори се бях подготвил като в джоба имах някакви дребни приднестровски рубли, колкото за кафе и вода, докато намерим къде да сменим пари. Всичко вървеше просто перфектно. Нито закъснявахме, нито бързахме, нито ни валеше, нито никакво неприятно нещо да ни се случваше. Спирахме тук и там, комуникирахме с хората. Ща не ща си припомних набързо руския, защото се оказа, че това е езика за комуникация по тези места. На много места ни правеше впечатление, че и надписите по магазините са на руски, а не на румънски, както се очакваше. Въобще – смея да твърдя, че в Молдова се чувствахме в пъти по-уютно и ок отколкото в Украйна! Айде пак с генерализациите... Ами не харесвам Украйна. Ама аз и Гърция не харесвам, въпреки всеобщата любов на нашенци към южните ни комшии... Всичко украинско ми е някакъв микс между руско и полско и нямащо идентичност, според скромните ми разбирания. Чисто субективни мисли някакви....

На поредното място, на което поспираме, решаваме все пак, че е време да похапнем нещо за обед. Има и някакво доста добре изглеждащо заведение, с усмихнат персонал. Отделно бяха и рускоговорящи ( и помежду си говореха руски), та ни спестяваха мъката да се чекнем нещо на румънско-английски да се разбираме. Заебаваме мотора на паркинга пред кръчмата и се отправяме към същественото – манджата! Бъркам в единия джоб – ключа за мотора го няма. Бъркам и в другия – същата работа. На врата ми виси само връзката, на която го закачам, но самия ключ го няма. Двоумя се дали да не се върна да го диря, но бързо бръзо размислям. Майната му! Сигурно съм го забравил на мотора! Нямаше къде да е! Бях спокоен, защото нейде в багажа на Поли носехме резервен ключ, та не беше драма. Съмнявах се и някой да се залети да краде Росинант, така че бързо забравих за липсващия ключ и се отдадохме на кулинарно-мързелешки дейности – разбирай, мухане на местни специалитети, придружени с примижване срещу лятното слънце на теферич. Изпружил съм крака, очевидно пречейки на минаващите по пътеката до нас, ама хич не ми дреме. Най много някой да се спъне и да си разбие носа...

Прекарваме незнайно колко време на това крайпътно съоръжение и накрая с неохота се надигаме. За Поли не знам, но мен така ме хвана мързела и така ми се додряма, че не знам как точно ще се кача на тоя пусти висок мотор и как точно щях да се крепя на него. Мен си ми трябваше чопър – нямаше какво да се лъжем! Като прекаля в крайпътната кръчма с благинките дето се предлагат там и ме опъне канапа, все някак ще се довлека до маторя, а той чопъра нисък, та няма опасност да не мога го прекрача, а ако взема да падна, поне ще е от ниско, па е и бавен, па и трещящ, та няма да ми позволи да се унеса в сладка драмка докато пътуваме нанякъде... Махвам с ръка колкото да отпъдя тея пенсионерски мисли дето ми се мотаят в главата и с удоволствие отбелязвам, че ключът си седи в запалването. Ми да – забравил съм го! Няма къде да е! Даже съм го забравил врътнат на контакт. Не е драма, щото то нито фарове светят, нито нищо! Колко ли па ток да е глътнал за един час?

Екипираме се и се нагласяме като някои кокони и след цяла вечност се позиционираме на превозното ни средство. Рийди? Рийди! Е, щом сме рийди да тръгваме! Натискам копчето за стартера, но нещо нищо не се случва! Брех неговата мама! Бутам, цъкам, въртя ключа – нищо! Е това не можеше да бъде! Ама не сме се застояли чак пък толкова много в тая пуста кръчма! Викам на Поли я виж светят ли фаровете като дам на контакт? Не, не светят! Слизам от мотора, понеже нещо ми звучи невероятно, но...верно не светят нихната мама! Ами, от седенето на контакт е сдал багажа акумулатора! Да съм забравил фаровете пуснати? Възможно е! Вече не помня кое копче накъде и колко пъти го нацъках...

Не е драма! Крайпътното кръчме е баш на един приличен баир, само че в обратна на нашата посока. Викам на Поли „Седи тука, ще го бутна по баира да запали и ще дойда да те взема!“ и леко, леко, леко заприпквам по нанадолнището. След добрата храна си требе и добър фитнес! В природата винаги има баланс! Хехехе – смея се на глас у каската макар хич да не ми е смешно!
Давам на контакт, включвам на втора, пускам съединителя и мотора послушно пали. Долу в ниското правя един широк кръг, че тоя мотор нещо ми иде възголемичък и ми е труден за маневри на ситно. Все имам чувството, че ще го изтърва и ще ме захлупи, ако и да съм 100 кила (ама не съм рапър!). Връщам се и спирам пред заветното кръчме да взема Поли. „Готово! Видя ли? Запали!“ – не сдържам ентусиазма си аз. Поли се качва и потегляме. Изминаваме има няма 200 метра и мотора нещо му стана. Изведнъж заби муцуна и взе да гасне. Не се притесних особено, щото тоя мотор да му стане нещо в движение мисля, че беше най-обичайното му състояние! Коооолко пъти? Колко? Няма да забравя първия път, когато го ядох с пустата му африка на магистралата от Истанбул за Анкара. Изпреварвам, разбираш ли, в най-лява лента някакъв тир, солиден баир нагоре, аз солидно съм се засилил, мотора натоварен като муле, муле и половина (тогава отивахме за 10 дни в Грузия) и изведнъж по средата на изпреварването нещо започна да няма мощност, нещо започна да няма скорост, аз нещо няма къде да отида, щото съм стигнал до средата на тира, а зад мен натискат ли натискат останалите джигити в магистралното движение и аз леко леко започвам да изоставам, за да се свия зад тира, а тея зад мен светят ли светят, свирят ли свирят, псуват ли псуват... После ми е гаснал и в Черна гора, когато с мотора на Гошо ходих да търся бензин, пък то се оказа, че не бил в бензина проблема, после в Албания баш на един ебем ти и отвесния баир, а преди това и на пътя за Елбасан, когато с Асен въртяхме по албанско-косовските чукари... Ехееее, колко спомени с гаснене насред път имах с тоя мотор, та сега ли? Пфффф....не можеше да ме трогне!

Отбивам на изпречилата ни се отбивка, а моторът вече е тотално изгаснал. Слизаме, разопаковаме се, аз с яд си захвърлям ръкавиците някъде в околния царевичак, сякаш те са ми криви за недоразумението на Соичиро Хонда, с което се опитвахме да се придвижваме... Тоя Днестър близо ли е?-пита ни в клин, ни в ръкав Поли – вероятно опитвайки се да ме разсейва, да не изхвърля половината покъщнина в царевичака! „Кво, кво? Къв Днестър, бре? Йебем ли го де е тоя Днестър? Кво си се присетила? Кво ме занимаваш с глупости баш сега“ – любезничи моя милост. „Ми щото и тук мирише на развалени яйца!“..................

Побиват ме тръпки. Мравки почват да ме лазят. Започват да ми бучат ушите. Намираме се насред молдовската пустош, моторът изгасна, наоколо мирише на развалени яйца, а от другата страна на пътя на една широка веранда, като да сме у Дивия Запад, 7-8 църни циганина седят и люпят семки вторачени безмълвно в нас. Гледат и не продумват. Гледат много внимателно, вперили зъркели в нас. Имам чувството, че дори не мигат.
Махам седалката, свалям куфарите, разхвърлям пластмасариите на мотора и започвам изследователска дейност. На тоя мотор можеше да му е всичко! Можеше да е компютъра, можеше да е релето, можеше да е помпата, можеше да е знам ли аз какво вече! Започвам трескаво да ровя и тествам едно по едно, защото се чувствам като на заколение! Знам ли хлебарките отсреща кога ще им писне да чоплят семки и ще дойдат да ни изтръскат джобовете и да предадат мотора за скрап, а нас да ни оглозгат и хвърлят кокалите на кучетата, че да няма празно! Колкото повече ровя, толкова повече и на мен ми смърди на развалени яйца. И понеже съм бавнозагряващ, последното, което се сещам да погледна е акумулатора. Бинго! Бинго и половина! Акумулаторът е АБСОЛЮТНО празен! Няма грам течност в него и е загрят като нагорещен котлон! А после от Днестър миришело на яйца! От Днестър... Той си е кипял ли кипял горкия акумулатор, а ние пфуууу, как живеят хората у тая воня! Кой знае и хората, с които спирахме да си говорим тук и там какво са си викали за нас „егати усмърдяните осрани мотористи“....

Вадя телефона и се чудя на кой ли да звънна. Ама и като звънна какво? Някой ще ми каже, чудодеен лек или ще щракне с пръсти да ми реши проблема? Не! Проблемът трябваше да си го решаваме някак сами. Пак се сещам за момата дето ни звъня от хотела в Тираспол „Да бе, ще дойдем, как няма да дойдем! Естествено, че ни е актуална резервацията! Очаквайте ни!“ Глупости и половина....Мигом видях и Тираспол и све да се стапя в мъглата на неосъществените планове...

Нямам избор и в крайна сметка пресичам пътното платно, по което за зла участ няма никакво движение и с несигурна крачка се качвам на верандата. Осемте чифта очи продължават да ме следят мълчаливо, а подът на верандата е целият в шлюпки от семки. Поздравявам учтиво и мазно, чудейки се на какъв точно език ще ни се отдаде комуникацията с местните. Само че местните бързо бързо решават проблема като заговарят на руски. Питам ги кой е най-близкия град. Сорока. Накъде е? Натам. На колко километра? На 30. Млъквам, защото се чудя като как да се организираме. Освен да стопирам някой (а кой ще е тоя някой на тоя никакъв трафик не знаех) и да ходя в Сорока да диря акумулатор, но пък Поли не можех да я оставя при братя Мангасарян. От друга страна да тръгнехме двамата, моторът и всичкият ни багаж трябваше да оставим на произвола на съдбата. После можеше и да имаме само акумулатор, а да няма на какво да го монтираме. „А в Сорока дали ще има откъде да си купя акумулатор за мотора?“ – продължавам комуникацията с местните. Че на твоя, викат, кво му е? Изкипя и капитулира, споделям мъката си аз.

Мигом станаха братята роми, разтърчаха се насам-натам. Смъкнах злополучния акумулатор, те донесоха незнайно откъде някаква киселина и дестилирана вода. Напълнихме го и го сложихме да се зарежда на изкараното също незнайно откъде зарядно. Направо не ми се вярваше! Настаниха ни при тях, предложиха бира и семки и така лека полека на лаф и седянка зачакахме злополучния акумулатор да живне! Дано живнеше! През това време ни информираха, че в Сорока трябва да търсим магазин Спояла ( всички вика го знаят! Който и да питате за Спояла ще ви упъти!) и че там продават акумулатори за мотори. А дотам викат, все ще ви закара вашия! Само викат, виж какъв му е проблема на мотора! От какво е изкипял акумулатора? Ново двайсет! Втрещих се! С всичкия си акъл, досега въобще не ми беше хрумнало, че има ПРИЧИНА да изкипи така зверски акумулатора! Не, че просто ей така е изкипял, щото му е било такова настроението, а че нещо по мотора не е у ред, за да се стигне до там! Ей това беше по-притеснителното! Щото щяхме да вземем нов акумулатор, после да кипне и той и така нататък и така нататък...

Заредихме акумулатора, сложихме го на мотора, тествахме – имаше ток и палеше! Нямах думи, с които да благодаря на братята ромляни! За пореден път се убеждавам, че човек не трябва да подхожда с предубеждение към хората! Хората са си чисто и просто два вида – добри и лоши! Червени, зелени, бембени – това нямаше никакво значение! Пробвам да се разплатя – не искат да вземат пари! Викам, хора, така не става! Дайте да ви оставя поне някакви пари да пиете по нещо за наше здраве? Не искали! Ей там имало кръчма – да съм им вземел по една бира! По една!!! – обажда се дебелата циганка, която досега седеше безучастно встрани от цялата галимация. По една!!! Вземам 8 бири, благодаря сърдечно още веднъж, изнамирам си захвърлените в нивата ръкавици и поемаме право и директно към Сорока и Спояла. Оттук нататък нещата приемаха други измерения. Намирахме акумулатор, начертавахме най-прекия път към БГ и поемахме без никакво кръшкане и мотане, да можем да стигнем максимално близо до Силистра! Колкото по-близо стигнехме, толкова по-лесно щяхме да си намерим бус да ни прибере! Просто не ми се мислеше на молдовско-украинската граница кой ли щеше да се навие да дойде да ни забере...

Акумулаторът издържа геройски до Сорока – циганската столица на Молдова, както пише в интернето. В самото начало на града спираме да питаме за прословутата Спояла, щото то може всички да я знаят, но ние нямахме никаква представа дори в коя част на града да я търсим. Спираме и питаме две спретнати циганета в тинейджърска възраст накъде да караме. Обясняват ни надве-натри, аз си мисля, че съм разбрал нещо, но е по-вероятно да не открием Спояла от раз, защото нещо много объркано за намиране ми се струва. „Откъде сте?“ – любопитстват циганетата. Викам от България и като се отприщи един раговор – висна ми ченето! Като захванаха да ми говорят за генерал Вазов, за битката при Плевен, за паметника Альоша в Пловдив, като захванаха да говорят за нашата история ама така като все едно цял живот само това бяха чели и говорили! Оставиха ме безмълвен! Най-малко тук очаквах да срещна някакви деца, които да са толкова на „ТИ“ с българската история! И не, защото съм предубеден, че са циганета! Глупости! И скандинавско бели да бяха пак щяха да ми скрият топката с това познание на чужда за тях история! Казваме им едно искрено и истинско евала и с виснали ченета продължаваме напред да търсим заветния акумулатор. Естествено се загубваме и не откриваме това що търсим. Спираме да питаме някакъв друг човек. Обяснява, обяснява, но вижда явно, че не вдяваме и още повече се ентусиазира и разпалва. Пита ни имаме ли нещо за писане, а ние естествено нямаме нито химикалка, нито лист. Човекът рови, рови и изнамира някакъв молив отнякъде, а за лист къса парче от кашона, който носи и ни чертае нагледно накъде да караме, за да стигнем бързо и безпроблемно. Питаме го и него – дали ще има акумулатори за мотори в Спояла. Продават, вика, продават. Благодарим на отзивчивия човечец и в крайна сметка намираме това що търсим. В крайна сметка и изтерзания ни акумулатор издаянва дотук!

Влизам с облекчение в магазина и победоносно поръчвам един ееей такъв акумулатор за Африка. Да де, ама такъв акумулатор няма! Най-големият, който могат да ни предложат е 4 ампера! Гелов. За скутер. Викам, добре де, човек, всички се кълняха, че продаваш акумулатори за мотори, защо нямаш? Ами имам, ама са ни такива моторите тук, такива са ни и акумулаторите.... Мдааааа.... Като се замисля дотук май май голям мотор не срещнахме.... Двоумя се какво да правим. Влизам и излизам сто пъти от магазина, но нищо не ми ражда главата, а времето си върви! От Приднестровието се бяхме отказали – това ясно, ама ми се щеше да тръгваме от тук само ако намерехме решение на проблема, защото да угаснем нейде насред нищото не ме блазнеше... Влизам обратно за стотен път и питам за майстор-жичкаджия да види от какво ни кипи акумулатора и да го оправи евентуално. Препоръчва ни някакъв майстор дето работел в някакъв сервиз някъде на края на града, дава ни адрес и телефон, но ние дори не знаем накъде да хванем. Накрая придумваме някакъв клиент на магазина да ни заведе дотам. Човекът с готовност пали колата и ни води. Отново благодарности, отново не иска да вземе никакви пари, даже влиза с нас да обясни на майстора каква ни е драмата и че сме чужденци и че ако не ни реши проблема не можем да си продължим пътя и да се приберем.

Обяснявам и аз криво ляво за какво иде реч, а майсторът запретва ръкави. Презарежда, вика. Много презарежда! От това е изкипял акумулатора. Бутна тук, дръпна там, измери онам – на пуснати фарове и отопление на ръкохватките 18 волта! Е какво няма да изкипи акумулатора! Шибаното реле беше сдало багажа и бичеше ток дето не акумулатора щеше да изкипи ами не знам какво...

Вадя победоносно от багажа резервното реле, което бях купил преди време, точно с идеята да има ако стане на път нещо подобно, защото африките страдат (и) от това. Бях го купил, макар да ми беше ясно, че сам не мога да се преборя да го сменя, по простата причина, че някой добър човечец с не знам каква идея, беше разкарал буксата на релето и беше запоил някакви кабелчета, които излизаха от релето, с някакви други, които отиваха нататък по веригата. Аз естествено нямах идея кое с кое трябва да се запои на новото реле, а и нямах намерение да нося и поялник у багажа, но разчитах, че в ситуация като днешната, все ще се намери някой разбиращ да я свърши тая работа. Вадя значи победоносно релето и моля човекът да го запои там което с което е нужно. Човекът върти нещо в ръце релето и се мръщи. Чакай, вика, да замеря нещо. Замерва нещо и ми хвърля релето обратно. „Не става!“ Кое не става, бе човек?! Релето не става! Изгоряло е! Ето пак се сещам за добрите и лошите хора.... Релето бях купил от „брат“ моторист и то за доста пари, като измекяринът ми беше продал изгоряло реле с ясната идея, че ще го изям някъде в най-неподходящия момент, на най-неподходящото място, както се и случи! Спестявам на майстора подробностите за релето и бившият му собственик, а човекът се втурва нещо да прави, преработва и доработва. Утрепа си маса време и накрая развя белия флаг. Не става вика! Нищо не става! Трябва си ново реле! „Не можем ли отнякъде да намерим, да поръчаме евентуално?“ – плахо подхождам аз. „Тук абсурд! В Кишинев - надали! Или ще е по поръчка от Букурещ и ще трябват сигурно няколко дни. В Киев ще има, но днес вече е късно, най-рано утре можем да проверим“.... Прималя ми.... Човекът ни съветва да си караме със стария акумулатор и лека полека да се прибираме, като периодично закачаме и разкачаме релето, за да поддържа някакъв ток в акумулатора без да го стопи... Благодарим за усилията и мерака да помогне и поемаме по най-прекия път към дома – Белци и влизане в Румъния на Яш и оттам само на юг докато стигнем Силистра – реално най-близкият български пункт. Стигнехме ли до България нищо не можеше да ни събори!

Да де, но до Силистра имахме едно поне 500 километра, което си беше твърде много, като се вземе предвид моментното техническо състояние на мотора. Впрочем с неудоволствие отбелязвам, че датчиците за бензина са дали фира от токовия напън дето им спретна полудялото реле и сега не светят лампичките за бензина. Всъщност, може и самите крушки да са изгорели, но то беше все тая – крайният резултат беше, че на някаква индикация за свършващ бензин не можем да разчитаме! То и без това тоя мотор беше с някаква идиотска система с две лампички, които светваха първо едната и после другата, когато бензина в резервоара намалееше. Нормалните машини имаха някакъв вид стрелка, а тук джапанците си я бяха спестили за сметка на двете разноцветни лампи. Дискотека ти казвам...

Бяхме поели директно към Белци като пътувахме под своего рода напрежение. Първо в лятната жега пусках ръкохватките на втора степен да греят. Не, че ми е студено! Амииии....как пък можахте даже да си го помислите! Вън слънце, камък се пука от жега, пък мен да ми е студено! Просто ми трябваше консумация, та да може евентуално да намали малко подавания ток към акумулатора, че той и без това беше взел дал отвсякъде. Впрочем, това беше за кратко, защото просто втората, по-силна степен на ръкохватките взе, че изгоря. В някакъв момент изгоря и оборотомера, та започнах и каране „по слух“. Впоследствие ми изгоря и единия фар, подозирам също в знак на несъгласие с тока на богато дето му подаваше релето. Изгоря и релето на мигачите, ама вече ми беше все едно... То и без това не остана кой знае какво за изгаряне, така че...

Карахме по някаква странна система, която си бяхме спретнали и която определено не ни даваше повод да скучаем. Първо закачах акумулатора и карахме в летния зной с горещи ръкохватки и светнати фарове в продължение на половин час. След това спирахме където ни паднеше и мигом трансформирах мотора в безакумулаторен – разкачах му релето и карахме на ток само от акумулатора като гасяхме ръкохватките и фаровете. Мигачи и без това вече нямахме та консумацията беше комай почти никаква. И така следващия половин час. Майсторът така ни беше посъветвал, а и мен друга идея не ми идваше честно казано, та карахме по тая първобитна схема.

Лека полека стигнахме и подминахме Белци. Тук вече въобще и не идеше реч да влизаме някъде и да зяпаме нещо! Не, че преди много спирахме, но сега поне имахме официална причина да сме изцяло транзитни. За миг се зачудихме дали да не търсим подслон в Белци, но сякаш имаше още доста светло време за каране, а и някак щеше да ми е по-спокойно като пресечахме румънската граница. Поне да влезехме в Румъния, дори и да не стигнехме Яш, както бяха грубите ни планове! На поредното спиране се възползвам от щедрата оферта за роуминг за 6 лв на минута да звънна на Борката контролно.





Борката е в готовност с буса да ни прибира, но Борката няма паспорт! Демек живи умрели, трябва да пресечем граничната бразда. Европейскосъюзната гранична бразда! Ако трябва ще бутаме и дърпаме Росинант, но трябва да минем оттатък...

След цяла вечност достигаме и заветната граница. Тук за разлика от влизането ни в страната, случваме някакви яко мнителни митничари. Както и цяло стадо кръвожадни комари, нахъсани като саблезъби тигри да ни видят сметката. Прекарваме повече от час на молдовския пункт в непрестанна битка със свирепите комари, както и в безумни разговори с граничните служители. Попълваме и една камара незнайни декларации, които се опитват да ни пробутват само и единствено на румънски (пардон на молдовски – всъщност, мисля, че от миналата 2018-та молдовците приеха закон, с който обявяват молдовския език за румънски, нещо, което не знам дали ще доживеем да видим от страна на братята македонци), които аз категорично отказвам да попълвам, щото знам ли какво точво ще подпиша. Накрая се опитват да ни крънкат за пари, ама не са уцелили. Както казах и преди, аз да не съм Ханс Зюддойчецайтунг дето само мига на парцали, вика послушно Я, Я, Я вол и цака без да се пазари! Брато, с мен не случихте! То аз на нашенските катаджии не пускам фъндък, та на вас!

След цяла вечност напускаме Република Молдова и въпреки врътнята при пограничните , смея да твърдя, че останахме с разкошни впечатления от хората в Молдова.

В Румъния влизаме по тъмно. Не ни притеснява, защото моторът все още се движи, а Яш би трябвало да е на не повече от половин час път. Ще открием някъде място за преспиване пък утре ще го мислим! Ако видим, че нещата са отчайващо зле – просто ще опознаем щем не щем града, докато някой организира прибирането ни.
-Всичко е под контрол! Няма да се плашиш! – надвиквам вятъра в разговорното.
-Е, точно това ме плаши! – чувам половинката в ухото си.
Спираме пред първия изпречил ни се читав хотел в централната част на Яш, традиционно наместваме мотора на тротоара, хвърляме куфарите и дебелите дрехи и се впускаме в нощен Яш да дирим дюнер, пица, мамалига или каквото и да е... Естествено, гарнираме това, което откриваме обилно с бира. Наздраве! Наздраве за Хонда! Наздраве за международното положение! Наздраве за дружбата между народите! – наздрависвам набързо дюнерджията, докато завалията мига на парцали и се чуди кой ли е аджеба дилъра ми... Буна сара и наздраве! – наздрависвам го за последно, захлопвам вратата на дюнерджийницата и се впускаме в нощната тъма за оная важна и нетърпяща отлагане среща – с кревата...