Дойде му времето да го завърша пустия му и пътепис, дето го пиша от има няма две години! Голяма част от него сте чели тук и там, предполагам, но все пак Ще го поствам на части, първо, защото традиционно обемът е доста голям за сметка на миниатюрното пътуване, второ ми се ще да го поизчиствам от разни дивотии, които не съм видял (или ме е домързяло да коригирам преди това) и трето - ще се пробвам да го поцензурирам, т.е. да поразкарам разсъжденията си, които биха предизвикали киселини в онея от колегите, с чуствителни стомаси на тема балканска геополитика. Ами...приятно четене!
П.п. Всъщност, държа дебело да подчертая, че навсякъде, където се говори за един моторджийски форум, НЕ СТАВА въпрос за този!!! Да няма недоразумения!
И така, мили деца... Имам удоволствието да ви разкажа една приказка. И тя като всяка приказка започва така...
Имало едно време Едно Време... Не, мили деца, това не е нашата приказка – това е Людмил Станев, а той няма място в нашата история!
Нека пробваме отново. Имало едно време един форум. Моторджийски форум. Пишели разни хора из него, карали си моторите насам-натам и живеели дружно и щастливо. Имало и една групичка мотористи, които също като другите си карали моторите насам-натам, само че, понеже не разполагали с достатъчно свободно време или кой знае по какви други подбуди, планирали пътуванията си на принципа „много каране, малко гледане, половинчато планиране и маршрутизиране основно далеч от утъпканите туристически пътеки“. Те наричали типа си пътуване „спийд туризъм“. Било им весело и забавно, но лека полека нещата се променили. Форумът замрял, мотористите се разпиляли като пилци наесен, започнали да се уговарят в разни фейсбуци и клубове по интереси, понакупили си сериозни мотори. Започнали сериозно да планират. Да карат тежко. Да се превръщат в тайнствено общество изпълняващо своите си ритуали...
И това не е нашата приказка, мили деца. Не е нашата приказка, защото негова милост разказвачът, си остана един обикновен смотан моторист, с един обикновен стар мотор, със старата хартиена карта и старото раздрънкано фото провесено на врата и хич, ама хич не се вписваше в редиците на модерните флагмани със скъпите мотори, модерните системи за комуникация и навигация и с камери по каските и моторите...
Нека потретим... За щастие... Имало едно време една държава. В нея всичко било мирно и спокойно, докато предшествениците на бараката О’бама не решили, че им е нещо скучновато и не решили да пренаредят игралното поле наречено Балкани. И започнала война. Най-страшната война, мили деца. Тази, в която брат брата си убива, за да сложи ръка върху контрабандните канали и правата върху масовата сръбска музика... И това, уви, не е нашата приказка. Това си е чисто и просто филм на Кустурица... А ние филми, мили деца, не гледаме, ние филмите ги играем...
Средата на април 2016-та.
В главата ми се заформя мъглявата идея да покарам ден, два, три. Естествено, подкокоросан от Поли, идеята започва да се избистря. Избистрям я дотам, че вече знам, че ще пътувам два или три дни по Гергьовден, ще е с мотора (ако не вали, ако запали, ако съм на кеф да го карам) или с колата, ако нещо от горните съображения наклони везните в нейна полза. Ще пътувам сам, защото Поли се очертава да е на работа, а и комай има някакви други ангажименти. Замислям се за момент дали да не пусна една тема у форума, ей тъй за пиниз, но бързо се отказвам – първо там почти никой не пише вече, второ ако все пак някой вземе, че се навие, а мен вземе, че не ми запали мотора да речем и тръгна с колата?... И не на последно място се сещам за култовата реплика на един спийд моторист – „хубавото време и добре избраният маршрут не са в състояние да компенсират зле подбраната компания“. Ок. Махвам с ръка и изоставям идеята...
Сега остава да избера маршрута. Напълно в традициите на доброто старо време планирам по следния начин. Значи, ако ходя с мотора, вариантите са ми два: 1. Да пътувам на изток и 2. Да пътувам на запад. Северът отпада, защото все пак в началото на май, най-вероятно ще е и без това достатъчно студено, че да ходя на още по-студено, а югът, защото на юг от България е Гърция, а аз в Гърция не обичам да пътувам.
Няколко дена съсредоточено съзерцавам гугъл мапса като нахвърлям мислено някакви хипотетични маршрути, докато накрая ми писва и решавам, че ще е нещо от рода на „абе тръгвам и въртя из Сърбия, Босна, Черна гора, Косово, Албания, Македония“, а ако времето се очертава много валежно просто завъртам в посока Румъния, Молдова и пустото му Приднестровие, до което все не успявам да стигна. Хубаво де, но с оглед на това, че ми се навърта някаква балканска валута в чекмеджето вкъщи (щото нали не сте забравили, че аз съм отвратителна ретроградна консерва и при мен това с банкови карти али бали още не е достигнало. Всичко е в брой, на ръка или кеш в съответната местна валута), бързо изоставям идеята за румънеску, чеушеску и другите им подобни и впервам взор на запад и разбира се в метеорологичните сайтове!
Краят на април 2016-та.
След като идейно всичко е вятър и мъгла, решавам все пак да хвърля и един поглед на превозното си средство – Джуниър. Първо – да се убедя, че все още е мое притежание, защото не съм надниквал в гаража комай от октомври миналата година. Второ – да му сложа новия акумулатор и да видя дали ще запали. Трето, да хвърля нещо като поглед на масла, гуми, туй онуй...
Отварям гаража. Вратата жаловито изскърцва. Джуниър си е в яхъра. Махам покривалото, почесвам се тук-таме, слагам новия акумулатор и правя опити да го запаля. Пали много трудно и пуши задоволително. Мъча се да се сетя пушеше ли така миналата година. Ами май нямам такива спомени... Леееко чувство на притеснение и съмнение се прокрадва в мислите ми и затова решавам, че съм приключил с подготовката си за пътуването! Гумите ми се виждат у ред, масло би трябвало да има достатъчно, фарът свети... Е....това е. Мятам покривалото и затварям вратата. А навън продължава да се сипе дъжд...
П.п. Всъщност, държа дебело да подчертая, че навсякъде, където се говори за един моторджийски форум, НЕ СТАВА въпрос за този!!! Да няма недоразумения!
И така, мили деца... Имам удоволствието да ви разкажа една приказка. И тя като всяка приказка започва така...
Имало едно време Едно Време... Не, мили деца, това не е нашата приказка – това е Людмил Станев, а той няма място в нашата история!
Нека пробваме отново. Имало едно време един форум. Моторджийски форум. Пишели разни хора из него, карали си моторите насам-натам и живеели дружно и щастливо. Имало и една групичка мотористи, които също като другите си карали моторите насам-натам, само че, понеже не разполагали с достатъчно свободно време или кой знае по какви други подбуди, планирали пътуванията си на принципа „много каране, малко гледане, половинчато планиране и маршрутизиране основно далеч от утъпканите туристически пътеки“. Те наричали типа си пътуване „спийд туризъм“. Било им весело и забавно, но лека полека нещата се променили. Форумът замрял, мотористите се разпиляли като пилци наесен, започнали да се уговарят в разни фейсбуци и клубове по интереси, понакупили си сериозни мотори. Започнали сериозно да планират. Да карат тежко. Да се превръщат в тайнствено общество изпълняващо своите си ритуали...
И това не е нашата приказка, мили деца. Не е нашата приказка, защото негова милост разказвачът, си остана един обикновен смотан моторист, с един обикновен стар мотор, със старата хартиена карта и старото раздрънкано фото провесено на врата и хич, ама хич не се вписваше в редиците на модерните флагмани със скъпите мотори, модерните системи за комуникация и навигация и с камери по каските и моторите...
Нека потретим... За щастие... Имало едно време една държава. В нея всичко било мирно и спокойно, докато предшествениците на бараката О’бама не решили, че им е нещо скучновато и не решили да пренаредят игралното поле наречено Балкани. И започнала война. Най-страшната война, мили деца. Тази, в която брат брата си убива, за да сложи ръка върху контрабандните канали и правата върху масовата сръбска музика... И това, уви, не е нашата приказка. Това си е чисто и просто филм на Кустурица... А ние филми, мили деца, не гледаме, ние филмите ги играем...
Средата на април 2016-та.
В главата ми се заформя мъглявата идея да покарам ден, два, три. Естествено, подкокоросан от Поли, идеята започва да се избистря. Избистрям я дотам, че вече знам, че ще пътувам два или три дни по Гергьовден, ще е с мотора (ако не вали, ако запали, ако съм на кеф да го карам) или с колата, ако нещо от горните съображения наклони везните в нейна полза. Ще пътувам сам, защото Поли се очертава да е на работа, а и комай има някакви други ангажименти. Замислям се за момент дали да не пусна една тема у форума, ей тъй за пиниз, но бързо се отказвам – първо там почти никой не пише вече, второ ако все пак някой вземе, че се навие, а мен вземе, че не ми запали мотора да речем и тръгна с колата?... И не на последно място се сещам за култовата реплика на един спийд моторист – „хубавото време и добре избраният маршрут не са в състояние да компенсират зле подбраната компания“. Ок. Махвам с ръка и изоставям идеята...
Сега остава да избера маршрута. Напълно в традициите на доброто старо време планирам по следния начин. Значи, ако ходя с мотора, вариантите са ми два: 1. Да пътувам на изток и 2. Да пътувам на запад. Северът отпада, защото все пак в началото на май, най-вероятно ще е и без това достатъчно студено, че да ходя на още по-студено, а югът, защото на юг от България е Гърция, а аз в Гърция не обичам да пътувам.
Няколко дена съсредоточено съзерцавам гугъл мапса като нахвърлям мислено някакви хипотетични маршрути, докато накрая ми писва и решавам, че ще е нещо от рода на „абе тръгвам и въртя из Сърбия, Босна, Черна гора, Косово, Албания, Македония“, а ако времето се очертава много валежно просто завъртам в посока Румъния, Молдова и пустото му Приднестровие, до което все не успявам да стигна. Хубаво де, но с оглед на това, че ми се навърта някаква балканска валута в чекмеджето вкъщи (щото нали не сте забравили, че аз съм отвратителна ретроградна консерва и при мен това с банкови карти али бали още не е достигнало. Всичко е в брой, на ръка или кеш в съответната местна валута), бързо изоставям идеята за румънеску, чеушеску и другите им подобни и впервам взор на запад и разбира се в метеорологичните сайтове!
Краят на април 2016-та.
След като идейно всичко е вятър и мъгла, решавам все пак да хвърля и един поглед на превозното си средство – Джуниър. Първо – да се убедя, че все още е мое притежание, защото не съм надниквал в гаража комай от октомври миналата година. Второ – да му сложа новия акумулатор и да видя дали ще запали. Трето, да хвърля нещо като поглед на масла, гуми, туй онуй...
Отварям гаража. Вратата жаловито изскърцва. Джуниър си е в яхъра. Махам покривалото, почесвам се тук-таме, слагам новия акумулатор и правя опити да го запаля. Пали много трудно и пуши задоволително. Мъча се да се сетя пушеше ли така миналата година. Ами май нямам такива спомени... Леееко чувство на притеснение и съмнение се прокрадва в мислите ми и затова решавам, че съм приключил с подготовката си за пътуването! Гумите ми се виждат у ред, масло би трябвало да има достатъчно, фарът свети... Е....това е. Мятам покривалото и затварям вратата. А навън продължава да се сипе дъжд...
Коментар