Tweet
Просто продължавай напред. Няма значение колко бавно се движиш и колко дълго вървиш. Важното е да не спираш. Ако продължаваш да следваш правилния път, накрая ще стигнеш желаната дестинация. Успешният човек е този, който е верен на идеята си и въпреки обстоятелствата се движи към целта си.
Конфуций /на него приписват това/.
Посята мисълта беше - да изкачим Митикас и Стефани в началото на есента с Радко, още на връщане от Косова и околности. Тая мисъл успешно покълна в началото на септември, а Ванката се нави да ни бъде и там водач. Един вид, последна екскурзия благодарение на старата кола /с парите от продажбата и/. Образно казано - минус баба Астра, плюс Олимп /Митикас и Стефани гласяхме да изкачим/. После малко плаж, ако стане.
Пътуването започна стандартно, от гарата във Варна, през Централна ж.п. г. София и към 10.30 вече закусвах шкембе близо до Кресна, в едно лустросано соц-ресторантче увиснало над реката.
Останалия път до Приония се наливах с бира на предната дясна седалка на Зафирата и слушах историите на Иван.
Той винаги има какво да разкаже.
@@@@
От паркинга към хижа Спилеос Агапитос тръгнахме ранния след обяд. Нагоре - горещо и раницата ми тежеше. Бях наблъскал отново Лувъра и Колхозния пазар вътре. Не знам защо го правя, по-силно е от мен. Манията да не забравя нещо /което се прави на необходимо/ някой ден ще ми изяде главата. Или шийните прешлени, както се случи този път. Накратко - изплезих език още първия час. После само кретах и тихичко пъшках...
Въпреки това, до горе изпреварихме маса хора. Спомням си една възпълничка лелка, как седна изведнъж морно на пътеката и кимна да продължавам. Е, аз форсирах колкото мога и след половин час, доста по- нагоре и.... видях гърба напреде си. Щом задъхано я настигнах, разбрах че била друга възпълничка лелка. Първата приличаше отзад на трапец, а втората на пясъчен часовник. Изпреварих и нeя и очаквах да „я видя за трети път” и тая геометрия окончателно да ме побърка, но се появи хижата и кошмара ми свърши.
Горе, макар и в неделя след обяд, имаше маса народ. И пристигаха още. Лелки , чичковци, деца, кучета – всичко. Скоро в столовата стана задушевно, но гюрултията беше по европейски умерена. Запознахме се с едни хора от Шумен и търпеливо ги изчакахме да се навечерят и наприказват. В 21.50 оглеждах масите на които ще спим с Радко. Резервации нямахме, Ванката предпочете палатката вън, а ние решихме да се разположим в столовата. В 21.58 хижарката Мария ни посочи по-малката столова като по-удобна. В 22 угасиха лампите навсякъде, а ние вече бяхме легнали. Моята маса беше твърда и неудобна затова спях на пресекулки и сънувах глупости. Между пресекулките също ми се привиждаха разни досадни неща.Събудих се рано със схванат врат, пихме по едно бързо кафе и тръгнахме към Митикас/ на гръцки май означава - нос/. Пред нас имаше малко хора. Аз пак се влачех, и този път бях най-слабия от малка компания....
Изгрев.
Правя се че гледам нещо в телефона, всъщност си вземам дъх...
...въпреки това пристигнахме на Скала в съответствие с туристическото време. Оставихме раниците в една долчинка и се закатерихме към връх Митикас. За час и нещо се обърнахме в двете посоки. Горе беше малък митинг. По скалите по-долу обаче шумно пъплеха нишки от хора затова побързахме да се разкараме след няколко снимки.вие с туристическото време.
Митикас от Скала.
Хората пъплят нагоре...
Ние също...
Минус една мечта.
@@@@@@
Към Стефани нямаше никой. Малко се подвоумих дали ще имам сили за два върха в този ден, но Ванката ни убеди че – да. Страшния наглед кулоар към върха свърши точно след 45 минути и бяхме на туристическата кота. На една ръка разстояние от нас бе Митикас. Хора имаше още там, но намаляваха. Някой ни гледаха и викаха. Към основния връх се обвързах /за какво носим въже иначе/. Преди това Радко премина по наклонена плоча, надвиснала над огромен казан и отказа да продължи нагоре. Скри се в една дупка в скалите и се приготви да ни чака. Ванката качи класически пирамидата, а аз вързан. Май я качихме по трудния път. Горе си направихме снимки и се върнахме по същия път.
към Стефани.
Някой скучае над туристическата кота.
Аз като малък
/понеже е отгоре/.
Красотата дебне отвсякъде.
Бавничко нагоре.
Връх Стефани.
Митикас от наша гледна точка.
Прибрахме батката и заслизахме надолу. Беше много по-лесно обратно, макар че на снимките после изглеждаше малко плашещо. В три и нещо бяхме на хиж Георгиос Апостолидис.. Щяхме да бъдем и по-рано, но се забавих да снимам едни диви кози. Никой не ги закача, свещени са и пускат хората много близо. На хижата пихме кафе, бира, хапвахме и си говорехме. Общо взето чакахме да мръкне и да си легнем.
Част от Зонария.
Вездесъщи кози.
Спах лошо. Изкривения от снощната маса врат вече ме болеше зверски. Сутринта рано тръгнахме надолу.
Стефани и Зонария.
Ето ни трима.
Пак кози.
При Мария направихме голяма почивка и си прибрахме някакъв багаж който бяхме оставили временно. След обяд бяхме отново на паркинга. В ресторантчето се подвоумих дали да не пия само бира, или и да хапна. Избрах второто.. За пръв път ядох пържола алангле. В Литохоро купихме малко сувенирчета и привечер цъфнахме в къмпинга Олимп. Плажа не е нищо особено - водата е доста солена, а камъните са прекалено остри. Хубаво - че е чисто. Поръчах си октопод за вечеря в едно капанче над „пясъка”. Донесоха ми само едно пипало, но дебело като магарешко копито. Е, от малко магаренце. Беше много вкусно. Щом се стъмни побързахме да легнем. Постелката ми е тънка и през нощта за малко не пробих пода на палатката да се въртя и да се намествам. Сутринта се обръщах като вълк, главата ми беше като заварена за раменете.
Тръгнахме рано към България и спряхме само в Солун за разходка. Повъртяхме се, повъртяхме се и излязохме на пазара накрая там. Купих суров октопод за вкъщи. Молех се, да не се вмирише за едно денонощие а и да ни дойде музата да го сготвим, че да става за ядене.
Краткото пътешествие приключи в спалния вагон към Варна. Леглото беше меко, но гърба и шията ми бяха вдървени и ми беше все тая дали лежа в пух или натрошени стъкла. Хубаво, че поне нищо не сънувах. На другата сутрин цъфнахме у дома.
п.п. Октопода издаяни до тенджерата и после легна върху скарата. Свеж и деликатен, като наскоро заловен и току-що блъскан по камъка. Дори каката пренебрегна вегетарианските си навици и омете половината пипала...
п.п. Някой снимки /доста/ не са мои. Благодаря на фотографите.
Конфуций /на него приписват това/.
Посята мисълта беше - да изкачим Митикас и Стефани в началото на есента с Радко, още на връщане от Косова и околности. Тая мисъл успешно покълна в началото на септември, а Ванката се нави да ни бъде и там водач. Един вид, последна екскурзия благодарение на старата кола /с парите от продажбата и/. Образно казано - минус баба Астра, плюс Олимп /Митикас и Стефани гласяхме да изкачим/. После малко плаж, ако стане.
Пътуването започна стандартно, от гарата във Варна, през Централна ж.п. г. София и към 10.30 вече закусвах шкембе близо до Кресна, в едно лустросано соц-ресторантче увиснало над реката.
Останалия път до Приония се наливах с бира на предната дясна седалка на Зафирата и слушах историите на Иван.
Той винаги има какво да разкаже.
@@@@
От паркинга към хижа Спилеос Агапитос тръгнахме ранния след обяд. Нагоре - горещо и раницата ми тежеше. Бях наблъскал отново Лувъра и Колхозния пазар вътре. Не знам защо го правя, по-силно е от мен. Манията да не забравя нещо /което се прави на необходимо/ някой ден ще ми изяде главата. Или шийните прешлени, както се случи този път. Накратко - изплезих език още първия час. После само кретах и тихичко пъшках...
Въпреки това, до горе изпреварихме маса хора. Спомням си една възпълничка лелка, как седна изведнъж морно на пътеката и кимна да продължавам. Е, аз форсирах колкото мога и след половин час, доста по- нагоре и.... видях гърба напреде си. Щом задъхано я настигнах, разбрах че била друга възпълничка лелка. Първата приличаше отзад на трапец, а втората на пясъчен часовник. Изпреварих и нeя и очаквах да „я видя за трети път” и тая геометрия окончателно да ме побърка, но се появи хижата и кошмара ми свърши.
Горе, макар и в неделя след обяд, имаше маса народ. И пристигаха още. Лелки , чичковци, деца, кучета – всичко. Скоро в столовата стана задушевно, но гюрултията беше по европейски умерена. Запознахме се с едни хора от Шумен и търпеливо ги изчакахме да се навечерят и наприказват. В 21.50 оглеждах масите на които ще спим с Радко. Резервации нямахме, Ванката предпочете палатката вън, а ние решихме да се разположим в столовата. В 21.58 хижарката Мария ни посочи по-малката столова като по-удобна. В 22 угасиха лампите навсякъде, а ние вече бяхме легнали. Моята маса беше твърда и неудобна затова спях на пресекулки и сънувах глупости. Между пресекулките също ми се привиждаха разни досадни неща.Събудих се рано със схванат врат, пихме по едно бързо кафе и тръгнахме към Митикас/ на гръцки май означава - нос/. Пред нас имаше малко хора. Аз пак се влачех, и този път бях най-слабия от малка компания....
Изгрев.
Правя се че гледам нещо в телефона, всъщност си вземам дъх...
...въпреки това пристигнахме на Скала в съответствие с туристическото време. Оставихме раниците в една долчинка и се закатерихме към връх Митикас. За час и нещо се обърнахме в двете посоки. Горе беше малък митинг. По скалите по-долу обаче шумно пъплеха нишки от хора затова побързахме да се разкараме след няколко снимки.вие с туристическото време.
Митикас от Скала.
Хората пъплят нагоре...
Ние също...
Минус една мечта.
@@@@@@
Към Стефани нямаше никой. Малко се подвоумих дали ще имам сили за два върха в този ден, но Ванката ни убеди че – да. Страшния наглед кулоар към върха свърши точно след 45 минути и бяхме на туристическата кота. На една ръка разстояние от нас бе Митикас. Хора имаше още там, но намаляваха. Някой ни гледаха и викаха. Към основния връх се обвързах /за какво носим въже иначе/. Преди това Радко премина по наклонена плоча, надвиснала над огромен казан и отказа да продължи нагоре. Скри се в една дупка в скалите и се приготви да ни чака. Ванката качи класически пирамидата, а аз вързан. Май я качихме по трудния път. Горе си направихме снимки и се върнахме по същия път.
към Стефани.
Някой скучае над туристическата кота.
Аз като малък
/понеже е отгоре/.Красотата дебне отвсякъде.
Бавничко нагоре.
Връх Стефани.
Митикас от наша гледна точка.
Прибрахме батката и заслизахме надолу. Беше много по-лесно обратно, макар че на снимките после изглеждаше малко плашещо. В три и нещо бяхме на хиж Георгиос Апостолидис.. Щяхме да бъдем и по-рано, но се забавих да снимам едни диви кози. Никой не ги закача, свещени са и пускат хората много близо. На хижата пихме кафе, бира, хапвахме и си говорехме. Общо взето чакахме да мръкне и да си легнем.
Част от Зонария.
Вездесъщи кози.
Спах лошо. Изкривения от снощната маса врат вече ме болеше зверски. Сутринта рано тръгнахме надолу.
Стефани и Зонария.
Ето ни трима.
Пак кози.
При Мария направихме голяма почивка и си прибрахме някакъв багаж който бяхме оставили временно. След обяд бяхме отново на паркинга. В ресторантчето се подвоумих дали да не пия само бира, или и да хапна. Избрах второто.. За пръв път ядох пържола алангле. В Литохоро купихме малко сувенирчета и привечер цъфнахме в къмпинга Олимп. Плажа не е нищо особено - водата е доста солена, а камъните са прекалено остри. Хубаво - че е чисто. Поръчах си октопод за вечеря в едно капанче над „пясъка”. Донесоха ми само едно пипало, но дебело като магарешко копито. Е, от малко магаренце. Беше много вкусно. Щом се стъмни побързахме да легнем. Постелката ми е тънка и през нощта за малко не пробих пода на палатката да се въртя и да се намествам. Сутринта се обръщах като вълк, главата ми беше като заварена за раменете.
Тръгнахме рано към България и спряхме само в Солун за разходка. Повъртяхме се, повъртяхме се и излязохме на пазара накрая там. Купих суров октопод за вкъщи. Молех се, да не се вмирише за едно денонощие а и да ни дойде музата да го сготвим, че да става за ядене.
Краткото пътешествие приключи в спалния вагон към Варна. Леглото беше меко, но гърба и шията ми бяха вдървени и ми беше все тая дали лежа в пух или натрошени стъкла. Хубаво, че поне нищо не сънувах. На другата сутрин цъфнахме у дома.
п.п. Октопода издаяни до тенджерата и после легна върху скарата. Свеж и деликатен, като наскоро заловен и току-що блъскан по камъка. Дори каката пренебрегна вегетарианските си навици и омете половината пипала...
п.п. Някой снимки /доста/ не са мои. Благодаря на фотографите.
Коментар