Bjeshkеt e Nemuna.
1.
Път натам.
21 юли.
Рано сутринта е. Отново сме четиримата /Аз,Ирена, Йоана и Ванката/ и вярната Зафира пътува към границата. Докато изтръсквам последните люспи сън от мозъка си, неусетно стигаме КПП - Стрезимировци. Проверките са почти формални и скоро спираме за поредното кафе/бира в Сърбия, до Езеро Власинско?...
Следващата кратка почивка за снимки е в Грачаница, в манастир "Свето Успение Богородично". В църквата снимките със светкавица са забранени, затова включвам Stealth режима на фотоапарата.
На границата с Черна гора закарваме колата под камерите и митничарите само дето не ни свалят гащите /предимно моите/ от тараш. Много се радват на тактическия ми химикал и го разглобяват на атоми да търсят нож /доволно викат – вътре има скрит ... нож! Нож! Нооооож!, но не им се получава. Скрит* нож имам, но той е в един от ключовете на връзката за вкъщи... Дълго душат зърната ми кафе, а белия прах в шишенце /сода за хляб/ сякаш не забелязват. На радиотелефоните не обръщат никакво внимание, а щика-нож на Глок с който можеш да заколиш трицератопс, презрително хвърлят настрани. Луда работа... След кратко зареждане с бюреци в Гусинье, късния следобед цъфваме на еко-катуна на Сърджан. Същият добре се е подредил и дреме на една маса. Бунгалото е до миналогодишното, мизерията е умерена, но за нас е повече от пет звезди, след безкрайното лашкане под акомпанимента на Ванката „Чичи – внимавай бе, ко прайш бе, луд чичи, абе ще те... натисни я тая газ, глей го па тоя чичи... чичи лауреат, аааааа чичиииии уби ме бе..., едно време кви чичита имаше аааааа"...”. Ванката е перфектен шофьор, но не си признава. Аз щях да се лангъркам с Дада до тук поне два дни и да отнеса милиарди псувни, че и някой дърво сигур и екскурзията нямаше да завърши на Централна гара в Софето /отдето започна/ ми в някой албански кауш или лудница... Заспиваме рано.
2.
Dolina Grbaja
22 юли.
На другия ден, малко след изгрева, потегляме по хладно към Каранфили. Пътеката отначало е сенчеста и не много стръмна. После гората изчезва и наклонът се увеличава. Неизвестно защо, ми е скапано настроението, но гледам да не ми личи.
Близо до премката /как се казваше?/ съвсем се смотвам. Налага се да сложим седалки, правя го на възможно най-неподходящото и несигурно място, едната седалка се оплита, другата я изтървам по едно сипейче, хубаво че Йоана като Худини я лови... но накрая всичко приключва успешно и продължаваме нагоре. Малко под върха има няколко площадки с елементарно катерене, докосването до камъка ме изцерява и черния охлюв, боцнал роги в сърцето ми, бързо умира. Сякаш съм живял от сутринта в развалящо се яйце и нещо отвън е счупило черупката.Слънчев лъч, или подухващия приятно зюйд-вест, не знам... Заедно сме, без травми, върха е близо и всичко е прекрасно. Горе излизането е лесно. Панорамата е великанска, а имаме и да кешнем една кутийка. Оказва се ФТФ и това е страхотно. Благодаря Вели...
От Върха.
Иван на Върха.
И ние...
С кеша.
Щастливи мама и кака.
След заслужените двайсе минути на вр.Северен Каранфил поемаме обратно. Заради откатерването, Ванката вързва Ирена и Йоана, а аз пера надолу и отпред, като гледам да не „изям” някой камък от горните / всъщност ме нацелват с такъв, колкото юмрук, но Йоана издава предупредителния крясък и лесно се изплъзвам/. До превала нещата са идеални, а после следва едно безкрайно слизане.
Превала.
На слизане.
Използвам останалия сняг за един бърз рамаз, а Ирена пъпли през сипеите. Йоана скипва преспата само по щеки.
Катунът се вижда далече долу, като от балон. Криво-ляво стигаме по полуздрач. Там пием малко бира и много вода и кисело мляко при Шпан и жена му /едни албански приятели-скотовъди на Иван/. Аз съм предимно на вода, която потъва в мене и пия още и още... идва ми да отхапя чучура на импровизираната чешма, толкова ми се пие ВОДА. После още дълго се хидратираме със супи и чай пред нашето бунгало. Преди лягане решаваме утре да потеглим директно към Риека Църноевича /вр.Очняк остава за следващия път, понеже времето смята да се разваля, Ирена и Йоана са близо до предела си след слизането от Каранфили, а аз смятам, че всичко е за кеф/.
3.
Rijeka crnojevića
23 юли.
Не бързаме да ставаме и кафето е сервирано към 9.
На път.
В 11 ч. минаваме границата с Албания при някакви села - Десен Граничар и Ляв Граничар, май се казваха... Появяват се бункери /така и не снимам нито един.../. Ванката разправя, колко интересно е било пътуването га е нямало асфалт тук. Спираме чат-пат за снимки, а пътя става все по крив.
Накрая „фибите” следват една след друга, а „прическата” се завихря нагоре като тая на Мария-Антоанета...
В ранния следобяд сме отново в Черна гора. Чакането е малко, тараш вече няма, и продължаваме напред. Виждаме дори парченце от Подгорица/нещо като Димитровград, но смотано и няма зелено/ и започваме бавно спускане покрай меандрите на Риека Църноевича.
Много е красиво, слънцето е над хоризонта, хладно е. Има изобилие от смокини и нарове /малки, тръпчиви и зелени/. Долу се пльосваме на заведението до моста и след бърз алъш-вериш и омагьосване на местните, си намираме стая за по Х евро на калпак. Една огромна стая с три легла тип - венециански /едното е двойно, тоалетната и банята перфектни, климатик има/. За десет секунди натрупваме грозни купчинки от багаж около леглото ни с Ирена /малко е, но го разпиляваме където можем/ и отиваме на разходка с лодка по езерото. Капитан и рулеви е собственика на хотелчето ни - господин Душко ... Докато шупуркаме из притихналата река, той, /одрал е кожата на Бачо, ако прочете това Бачо!!! / накратко ни разказва историята на района.
Черпи вино, ние го черпим "кайсиева" и накрая спираме за кратко къпане. Душко през това време се изтяга на кърмата на съда си и чати свирепо от нея. Ванката първи се бухва и веднага настъпва на дъното някакво морско дяволче. Това е плод на растение, познато още като – рогатка, воден орех, джюлюн. Гмуркам се и аз, и добивам три /скатавам ги, белким ги подаря на някой, че приличат на глава на извънземно/. Йоана е много щастлива, останалите също. Добър завършек на деня...
Последна бира от верандата.
4.
Drang nach Albania.
24 юли.
Добро ютро.
Сутринта намираме бързо кеша под стария мост на Риека Църноевича в посока юг. После поемаме към Шкодра и Адриатическо море покрай езерото.
В един град спираме - Вирпазар, за кутийка естествено. Атакуват ни агенти за разходки с лодка. Оставяме Ванката и Ирена в колата за охрана и отбрана, а с Йоана изчопляме тайно кеша от градена стена до сами езерото. Има жълти лилии във водата. Поредните след Бавария, Милано, и пак Черна гора.... Снимам ги естествено. Явно чужбина е родина на жълтите лилии.
Панорамния път е много красив. Малко след границата в Албания, разхлаждаме с безалкохолни и бира /за мен/. Скоро сме на морския бряг на Адриатическо море. Градчето е малко... пясъкът е черен, водата щипе чак до нежните лигавици по кърмата на тялото... Обаче голям кеф е да се плискаш, след часове полуанабиоза в потна шушулка.
Разходка из Шкодра. Купуваме на Радко, традиционна албанска шапка естествено. От ония белите, като купички които са.
Стена в Шкодра.
Малко преди залеза „пускаме котва” на един /комай единствения от Албанска страна/ къмпинг на Шкодренското езеро. Той е чист и подреден, има маса хора. Предимно източни европейци. Спасителят работи доброволно след 17 часа. Водата в езерото е чиста. Къпем се дълго, оставям фотоапарата и партакешите си на шезлонга /безплатно се полага ако намериш свободни / и ги намирам пак там. Накрая готвим супа няколко пъти на примусчето. Нямам насмукване този ден - отново на супа, вода и бира /нося си ром, но рома скучае в раницата и така ще е до края/.
Лека нощ.
Следва...
1.
Път натам.
21 юли.
Рано сутринта е. Отново сме четиримата /Аз,Ирена, Йоана и Ванката/ и вярната Зафира пътува към границата. Докато изтръсквам последните люспи сън от мозъка си, неусетно стигаме КПП - Стрезимировци. Проверките са почти формални и скоро спираме за поредното кафе/бира в Сърбия, до Езеро Власинско?...
Следващата кратка почивка за снимки е в Грачаница, в манастир "Свето Успение Богородично". В църквата снимките със светкавица са забранени, затова включвам Stealth режима на фотоапарата.
На границата с Черна гора закарваме колата под камерите и митничарите само дето не ни свалят гащите /предимно моите/ от тараш. Много се радват на тактическия ми химикал и го разглобяват на атоми да търсят нож /доволно викат – вътре има скрит ... нож! Нож! Нооооож!, но не им се получава. Скрит* нож имам, но той е в един от ключовете на връзката за вкъщи... Дълго душат зърната ми кафе, а белия прах в шишенце /сода за хляб/ сякаш не забелязват. На радиотелефоните не обръщат никакво внимание, а щика-нож на Глок с който можеш да заколиш трицератопс, презрително хвърлят настрани. Луда работа... След кратко зареждане с бюреци в Гусинье, късния следобед цъфваме на еко-катуна на Сърджан. Същият добре се е подредил и дреме на една маса. Бунгалото е до миналогодишното, мизерията е умерена, но за нас е повече от пет звезди, след безкрайното лашкане под акомпанимента на Ванката „Чичи – внимавай бе, ко прайш бе, луд чичи, абе ще те... натисни я тая газ, глей го па тоя чичи... чичи лауреат, аааааа чичиииии уби ме бе..., едно време кви чичита имаше аааааа"...”. Ванката е перфектен шофьор, но не си признава. Аз щях да се лангъркам с Дада до тук поне два дни и да отнеса милиарди псувни, че и някой дърво сигур и екскурзията нямаше да завърши на Централна гара в Софето /отдето започна/ ми в някой албански кауш или лудница... Заспиваме рано.
2.
Dolina Grbaja
22 юли.
На другия ден, малко след изгрева, потегляме по хладно към Каранфили. Пътеката отначало е сенчеста и не много стръмна. После гората изчезва и наклонът се увеличава. Неизвестно защо, ми е скапано настроението, но гледам да не ми личи.
Близо до премката /как се казваше?/ съвсем се смотвам. Налага се да сложим седалки, правя го на възможно най-неподходящото и несигурно място, едната седалка се оплита, другата я изтървам по едно сипейче, хубаво че Йоана като Худини я лови... но накрая всичко приключва успешно и продължаваме нагоре. Малко под върха има няколко площадки с елементарно катерене, докосването до камъка ме изцерява и черния охлюв, боцнал роги в сърцето ми, бързо умира. Сякаш съм живял от сутринта в развалящо се яйце и нещо отвън е счупило черупката.Слънчев лъч, или подухващия приятно зюйд-вест, не знам... Заедно сме, без травми, върха е близо и всичко е прекрасно. Горе излизането е лесно. Панорамата е великанска, а имаме и да кешнем една кутийка. Оказва се ФТФ и това е страхотно. Благодаря Вели...
От Върха.
Иван на Върха.
И ние...
С кеша.
Щастливи мама и кака.
След заслужените двайсе минути на вр.Северен Каранфил поемаме обратно. Заради откатерването, Ванката вързва Ирена и Йоана, а аз пера надолу и отпред, като гледам да не „изям” някой камък от горните / всъщност ме нацелват с такъв, колкото юмрук, но Йоана издава предупредителния крясък и лесно се изплъзвам/. До превала нещата са идеални, а после следва едно безкрайно слизане.
Превала.
На слизане.
Използвам останалия сняг за един бърз рамаз, а Ирена пъпли през сипеите. Йоана скипва преспата само по щеки.
Катунът се вижда далече долу, като от балон. Криво-ляво стигаме по полуздрач. Там пием малко бира и много вода и кисело мляко при Шпан и жена му /едни албански приятели-скотовъди на Иван/. Аз съм предимно на вода, която потъва в мене и пия още и още... идва ми да отхапя чучура на импровизираната чешма, толкова ми се пие ВОДА. После още дълго се хидратираме със супи и чай пред нашето бунгало. Преди лягане решаваме утре да потеглим директно към Риека Църноевича /вр.Очняк остава за следващия път, понеже времето смята да се разваля, Ирена и Йоана са близо до предела си след слизането от Каранфили, а аз смятам, че всичко е за кеф/.
3.
Rijeka crnojevića
23 юли.
Не бързаме да ставаме и кафето е сервирано към 9.
На път.
В 11 ч. минаваме границата с Албания при някакви села - Десен Граничар и Ляв Граничар, май се казваха... Появяват се бункери /така и не снимам нито един.../. Ванката разправя, колко интересно е било пътуването га е нямало асфалт тук. Спираме чат-пат за снимки, а пътя става все по крив.
Накрая „фибите” следват една след друга, а „прическата” се завихря нагоре като тая на Мария-Антоанета...
В ранния следобяд сме отново в Черна гора. Чакането е малко, тараш вече няма, и продължаваме напред. Виждаме дори парченце от Подгорица/нещо като Димитровград, но смотано и няма зелено/ и започваме бавно спускане покрай меандрите на Риека Църноевича.
Много е красиво, слънцето е над хоризонта, хладно е. Има изобилие от смокини и нарове /малки, тръпчиви и зелени/. Долу се пльосваме на заведението до моста и след бърз алъш-вериш и омагьосване на местните, си намираме стая за по Х евро на калпак. Една огромна стая с три легла тип - венециански /едното е двойно, тоалетната и банята перфектни, климатик има/. За десет секунди натрупваме грозни купчинки от багаж около леглото ни с Ирена /малко е, но го разпиляваме където можем/ и отиваме на разходка с лодка по езерото. Капитан и рулеви е собственика на хотелчето ни - господин Душко ... Докато шупуркаме из притихналата река, той, /одрал е кожата на Бачо, ако прочете това Бачо!!! / накратко ни разказва историята на района.
Черпи вино, ние го черпим "кайсиева" и накрая спираме за кратко къпане. Душко през това време се изтяга на кърмата на съда си и чати свирепо от нея. Ванката първи се бухва и веднага настъпва на дъното някакво морско дяволче. Това е плод на растение, познато още като – рогатка, воден орех, джюлюн. Гмуркам се и аз, и добивам три /скатавам ги, белким ги подаря на някой, че приличат на глава на извънземно/. Йоана е много щастлива, останалите също. Добър завършек на деня...
Последна бира от верандата.
4.
Drang nach Albania.
24 юли.
Добро ютро.
Сутринта намираме бързо кеша под стария мост на Риека Църноевича в посока юг. После поемаме към Шкодра и Адриатическо море покрай езерото.
В един град спираме - Вирпазар, за кутийка естествено. Атакуват ни агенти за разходки с лодка. Оставяме Ванката и Ирена в колата за охрана и отбрана, а с Йоана изчопляме тайно кеша от градена стена до сами езерото. Има жълти лилии във водата. Поредните след Бавария, Милано, и пак Черна гора.... Снимам ги естествено. Явно чужбина е родина на жълтите лилии.
Панорамния път е много красив. Малко след границата в Албания, разхлаждаме с безалкохолни и бира /за мен/. Скоро сме на морския бряг на Адриатическо море. Градчето е малко... пясъкът е черен, водата щипе чак до нежните лигавици по кърмата на тялото... Обаче голям кеф е да се плискаш, след часове полуанабиоза в потна шушулка.
Разходка из Шкодра. Купуваме на Радко, традиционна албанска шапка естествено. От ония белите, като купички които са.
Стена в Шкодра.
Малко преди залеза „пускаме котва” на един /комай единствения от Албанска страна/ къмпинг на Шкодренското езеро. Той е чист и подреден, има маса хора. Предимно източни европейци. Спасителят работи доброволно след 17 часа. Водата в езерото е чиста. Къпем се дълго, оставям фотоапарата и партакешите си на шезлонга /безплатно се полага ако намериш свободни / и ги намирам пак там. Накрая готвим супа няколко пъти на примусчето. Нямам насмукване този ден - отново на супа, вода и бира /нося си ром, но рома скучае в раницата и така ще е до края/.
Лека нощ.
Следва...
Коментар