Дойде месец май, дългоочакваното пътуване наближи и обратното отброяване стартира. След известно чудене и пресмятане се оказа, че планът за скитане към централна Азия ще трябва да се трансформира поради липса на време. Трансформацията стана неусетно и почти моментално се визуализира идеята за обиколка из Мароко и Западна Сахара с междинни спирки в Монако, Гибралтар и изкачване на Сиера Невада в Испания. Като цяло много пъти ми се е въртяла идеята за Мароко като доста колоритна и контрастна страна и стана хубаво, че най-накрая успяхме да осъществим пътешествието до там. Африка винаги ми е била детска мечта и Мароко, макар и далеч от същинския африкански свят, беше добър вариант за докосване до континента. Слушах доста приказки преди заминаването, че това място няма нищо общо с Африка и било много цивилизовано, но информацията идваше от хора, които не бяха излизали от Маракеш, Казабланка или Рабат. Оказа се, че в по-затънтените планински и пустинни райони можеш да усетиш доста от бита на хората, но нека започна по ред. На 23-ти май след работа се събрахме дружината от трима човека и поехме към Калотина. Багажа беше предварително натоварен във верния автомобил и това ни спести доста време. Колата си знаеше наизуст пътя до там и направо си караше като на автопилот. Минахме за минути. Сърбия ни посрещна с участък от новата си магистрала, който бързо свърши, но след някой и друг километър имаше още един готов участък и действително се усети разлика във времето за пътуване между Димитровград и Ниш. На границата с Хърватска минахме отново за минути в късния час и се насочихме към предварително набелязано място за нощувка нейде в храсталаците след границата. Оказа се обаче, че там където си бяхме харесали имаше спряла патрулка, която осуети палатковия план. Продължихме още и ни спря друга патрулка. Проверката на документите отне доста време на сякаш леко почерпения полицай. Като се надвеси над мен и заговори замириса на скоро отпита глътка водка. Калпазанин такъв! Веднага ми стана ясно защо му е толкова трудно да намери входните ни печати в паспортите. В крайна сметка си пожелахме всичко хубаво и на няколко километра след това кривнахме по малко пътче и разпънахме бивака с всичките му екстри. Легнахме по малките часове на нощта с приятната мисъл, че пътуването сега започва и впечатленията предстоят!
Ден 1
За сметка на късното лягане станахме рано. Беше чудесен слънчев майски ден и след лежерна закуска се отправихме на запад. Днес по план трябваше да стигнем малко преди границата с Франция. Хърватска и Словения минаха неусетно. Дойде Италия със скъпите си магистрали и задръстванията по тях. Все имаше по нещо, което да ни бави. В един момент се оказа, че магистралата дори е затворена и трябваше да заобикаляме. В момента, в който тръгнахме на юг към Генуа, обаче движението стана спокойно и успяхме да наваксаме с километрите. Шапка им свалям на италианците за това какви етажирани пътища са изградили в района около Генуа на този пресечен терен. Привечер по тъмно около Сан Ремо излязохме от магистралата и се качихме към планината, където бях харесал място за нощувка на нещо като тераса край пътя с хубава гледка към морето. Тесният стръмен път нагоре към мястото побиращ само една кола бързо набра височина и като стигнахме мястото се оказа, че вече е заето. Наложи се да продължим нагоре, където за късмет не след дълго открихме друго подходящо за лагеруване място. Разпънахме палатките сред нощната влага и спретнахме чудна балканска вечеря със салата, домашна сланина, овче сирене и домашна ракия, които Сашо предвидливо беше взел за първите дни. Нощната тишина беше нарушавана единствено от нервното грухтене на шайка диви прасета, които се подвизаваха съвсем близо до лагера ни. Вероятно искаха де се присъединят за вечеря, но усещайки събратята си на масата под формата на сланина с чубрица, бързо се бяха отказали от намеренията си. Скоро си плюха на петите и ние се напъхахме по чувалите, за да се възползваме от няколкото часа сън. За утре Испания ни зовеше, но преди това кратка спирка в Монако.
Ден 2
Вече веднъж сме минавали транзит покрай Монако и този път решихме да му отделим няколко часа, за да видим що за чудо е това кралство. Първите впечатления бяха за огромно и пищно строителство, модерна архитектура, но и все пак някакъв запазен чар на морско градче. Паркирахме на етажен паркинг на ниво минус 12. Повярвайте бая свят ти се завива докато направиш 12 кръга, за да намериш място за паркиране. Оказа се, че формула 1 в Монако ще бъде след 2 дена и града беше по-жив от всякога. Не знам каква е тази случайност. Миналата година без да подозираме се озовахме в Баку една седмица след формула 1 там, а тази година два дена преди старта в Монако. Все пак пистата тук вече беше подготвена и имаше някакви подгряващи обиколки на болиди, така че целият град се огласяше от рева им. Ние се отправихме директно към хълма с двореца и океанографския музей, които според мен си заслужават най-много от всичко. Определено доста приятно местенце със страхотна гледка към града и Средиземно море. Виждаше се и почти цялото трасе на пистата. Направихме и кратка разходка в старата част на града в близост до двореца и отидохме до океанографския музей посветен на Жак Ив Кусто. Доста интересна сграда, която беше като естествено продължение на вертикалните скали, забиващи се директно в морето. Със сигурност си заслужава да се разгледа музея, но ние нямахме много време и го пропуснахме. Прекарахме няколко часа в Монако. Интересно е, има си атмосфера мястото, но определено не беше идеалното място за пътешественици като нас. Наоколо фераритата, мазератитата и ламборджинитата се срещаха толкова често колкото опелите и фордовете у нас.
Потеглихме и излязохме на магистралата, по която да пресечем Франция. Френските магистрали са по-хубави от италианските. Особено приятни са местата за почивка направени през около 50 км. Има си масички със столчета разположени под приятна сянка, които са идеални за обяд. Привечер след няколко стотин километра във Франция и няколко сменени магистрали влязохме в Испания и скоро след границата отбихме към малкото градче Кастелфолит Де Ла Рока. Едно от най-малките градчета в Испания се извисяваше на стръмна скала като голяма част от каменните къщи бяха естествено продължение на ръба на скалата. Мястото не е голям туристически обект, но пък е изключително чаровно и приятно за разходка. Ние пристигнахме малко преди мръкване и имахме малко под час, за да се разходим сред традиционните каменни къщи по единствените две улички на централната част. В края на градчето има обособена площадка, от която се разкрива хубава панорамна гледка към околността. По здрач си тръгнахме и недалеч на доста приятно местенце са установихме за нощувка сред едни високи тучни треви. Взехме по един бърз душ благодарение на походния душ и отново уважихме балканската вечеря.
Ден 3
През нощта ни понаваля малко, но сутринта беше свежа и ясна. Излизайки от палатките се разкри прекрасна гледка на околността, където бяхме нощували. Испания е чудесна в тази си част и заслужава специално внимание в някое друго пътуване, когато има повече време, но ние трябваше да потегляме на юг. Решихме да спестим малко платени пътища, че в Италия и Франция хич не си поплюват със сумите и тръгнахме по второстепенни шосета, които никак не бяха лоши. На места си бяха чисти магистрали, но безплатни. Карахме така някъде до след Валенсия, където се качихме пак на платена магистрала, защото пътя стана пълен с камиони и средната скорост от 60 км/ч хич не помагаше за изминаването на около 1000 км до Гибралтар. Докато заобикаляхме планината Сиера Невада близо до Гранада, снежни върхове се бяха изпъчили недалеч от магистралата. Замислихме се дали на връщане няма да ни трябват и котки за прехода до най-високия връх на Испания. Е, оказа се, че няма да са необходими, защото тази гледка беше само по северните и по-усойни склонове. Вече се стъмваше и решихме да разпънем бивака някъде наоколо сред иглолистните гори на планината, а на другата сутрин рано-рано да вземем оставащите около 270 км до Гибралтар. Добър избор, защото намерихме едно от най-хубавите места за лагеруване за цялото пътуване. Взехме по един бърз душ и обърнахме подобаващо внимание на вечерята, която така добре се връзваше със заобикалящата иглолистна гора и спокойствието, което излъчваше. Хич не ни се лягаше тази вечер, но ранното ставане на следващия ден напомняше за себе си и скоро налазихме палатките.
Ден 4
Измъкнахме се по тъмно от чувалите, събрахме бивака и се отправихме към Гибралтар. Заради ранния час решихме да поспестим малко платени магистрали и подкарахме по безплатните пътища, което беше добро решение макар и по-бавно. Започнаха да се нижат курорт след курорт. Доста еднотипни и бая презастроени, макар че нямаше отблъскващи бетонни чудовища на по десет етажа като по родните курорти. Пристигнахме на границата с Гибралтар след бая лутане, за да намерим подхода към КПП-то. Оказа се доста неорганизирано. Първо се забутахме в някакъв платен паркинг, после се оказа, че пътя, който ни дава GPS-ът е преграден с бетонни блокчета и чак от третия път уцелихме. Имаше опашка, но поне вървеше бързо. Никой не ни проверяваше багажа, така че писахме на техните митничари положителни точки за отношение към нас. Около 6 км след границата и бяхме в най-южната точка на страната, където има голям безплатен паркинг. Оттам вече се виждаше африканския континент на една ръка разстояние. Отправихме се с бодра крачка към „Скалата на Гибралтар“ – най-интересната част от „мини държавата“.
Пеша от паркинга до горе беше около 20 минути ходене. Искахме да погледнем от върха наоколо, както и да се запознаем с прословутите макаци, които си живеят там необезпокоявани на свобода. Видяхме много маймуни. Повечето просто не те отразяват и те гледат с досада. Ако обаче решиш да закачиш някоя от тези животинки получаваш в замяна изхъскване, злобна гримаса и оголени зъби, които респектират и автоматично правиш крачка назад. В един момент стана ясно, че тези макаци са буквално навсякъде. Наложи се да прескачаме някои на тясно стълбище. Други се караха за опаковка от вафла, а трета групичка лежерно се пощеха на един зид. Интересни са определено, но най-хубавото според мен беше, че ги виждаш в естествена среда, а не зад решетки. Гледката от върха също си я биваше.
Времето беше доста ясно и имаше чудна 360 градусова панорама. В ниското се мерна и чудесен чист и широк плаж, който доста ни привличаше, но нямаше време за излежаване, така че след известно количество снимки поехме надолу. На паркинга напълнихме водните си запаси на макс и тръгнахме към Algeciras. Там пообиколихме, за да си намерим добра оферта за ферибот до Ceuta и в крайна сметка обиколката се увенча с успех. За под 300 евро за трима човека и кола имахме билети за отиване и връщане. Фериботът беше след час, така че докато се усетим вече се бяхме натоварили. Качвал съм се на много фериботи, но за първи път на толкова бърз. Скоростта му беше 60 км/ч, което го прави 3 пъти по-бърз от стандартните. Като излезеш навън и отидеш в задната част е добре да се държиш за парапета, за да не скокнеш зад борда при някой подскок сред вълните. След един час акостирахме на африканския континент. Разтоварването беше бързо. Няма и някакви кой знае какви проверки. Шоуто идва като минаваш границата с Мароко. Там разбира се нищо не знаеш как се случва. Налазват те разни черни „помощници“, които трудно разгонваш. Е, на един от тях му дадохме шанс, защото изглеждаше по-културен и не така напорст. Преведе ни през цялата процедура. Попълни един документ вместо нас и ме водеше до всички началници, от които да взема печати. И сам може да се оправиш, но като нямаш време честно казано си заслужава да те разведе някой по отделните гишета и хора. Дадохме му 7 евро, на които не беше супер доволен, ама все пак ги изкара за 15 минути, така че не са му малко. На мароканска земя хаоса ни засипа от границата. Първият километър след границата беше пълен с каква ли не паплач, търговци, мигранти и дори според мен живеещи там. Разстоянието се взима на скорост със заключени врати. В град Tetouan беше първият ни сблъсък с мароканския маниер на шофиране, който може да бъде описан с думата „хаотичност“. Града беше доста отблъскващ, а и целият разкопан от ремонти. Трудно се измъкнахме, защото GPS-ът настойчиво ни връщаше в затворените улици и около един час се лутахме, за да нацелим посоката към Chafchaouen – първата ни спирка в Мароко. След града бял голф последен модел ни смигна с фаровете, направи рисков обратен завой, после изпревари на магия две коли, за да ни настигне и накрая се залепи пред нас биейки спирачки с пуснат десен мигач. Решихме да го видим какъв му е зора на тоя гринго и спряхме. Изскочи застаряващ ухилен мароканец и дойде да се здрависва с всички. После изскочи и младеж, който мина по същата процедура. Започнаха едни тиради за хубавата му къща в близост и как трябва да му отидем на гости. Това, че нямахме време и че отказахме любезно дузина пъти някак не го чуваше. Накрая извади тежката артилерия. Топка с хашиш, която със замах завря в носа на Краси на предната пасажерска седалка. Веднага се разсмърдя из цялата кола, Kраси направи гримаса от погнуса, а мароканецът кимаше неистово и редеше слова: „Yes sir, good, sir, very good sir“. Не чаках подкана, а натиснах газта и се сбогувахме с „доброжелателните“ мароканци. Най-тъпото беше, че тия досадни дилърчета бяха на всеки метър. Буквално от всеки храсталак, който обследвахме за нощуване изскачаше някакъв такъв келеш с обърната наопаки бейзболна шапка и празен поглед. Зачудихме се дали изобщо ще намерим къде да разпънем палатките на спокойствие. Изпълзяваха от такива безумни места, че направо да им се чудиш. Вече по здрач по много неприятен черен път се завряхме между едни кактуси и маслинови дръвчета и „О, чудо“ единственото живо същество, което ни посрещна беше някакво пиленце, което пееше с пълно гърло на близкото дърво. Това ще да е лагерът, съгласихме се дружно. За сметка на отрицателните емоции, вечерта се получи много приятна. Местенцето беше екстра.
Ден 1
За сметка на късното лягане станахме рано. Беше чудесен слънчев майски ден и след лежерна закуска се отправихме на запад. Днес по план трябваше да стигнем малко преди границата с Франция. Хърватска и Словения минаха неусетно. Дойде Италия със скъпите си магистрали и задръстванията по тях. Все имаше по нещо, което да ни бави. В един момент се оказа, че магистралата дори е затворена и трябваше да заобикаляме. В момента, в който тръгнахме на юг към Генуа, обаче движението стана спокойно и успяхме да наваксаме с километрите. Шапка им свалям на италианците за това какви етажирани пътища са изградили в района около Генуа на този пресечен терен. Привечер по тъмно около Сан Ремо излязохме от магистралата и се качихме към планината, където бях харесал място за нощувка на нещо като тераса край пътя с хубава гледка към морето. Тесният стръмен път нагоре към мястото побиращ само една кола бързо набра височина и като стигнахме мястото се оказа, че вече е заето. Наложи се да продължим нагоре, където за късмет не след дълго открихме друго подходящо за лагеруване място. Разпънахме палатките сред нощната влага и спретнахме чудна балканска вечеря със салата, домашна сланина, овче сирене и домашна ракия, които Сашо предвидливо беше взел за първите дни. Нощната тишина беше нарушавана единствено от нервното грухтене на шайка диви прасета, които се подвизаваха съвсем близо до лагера ни. Вероятно искаха де се присъединят за вечеря, но усещайки събратята си на масата под формата на сланина с чубрица, бързо се бяха отказали от намеренията си. Скоро си плюха на петите и ние се напъхахме по чувалите, за да се възползваме от няколкото часа сън. За утре Испания ни зовеше, но преди това кратка спирка в Монако.
Ден 2
Вече веднъж сме минавали транзит покрай Монако и този път решихме да му отделим няколко часа, за да видим що за чудо е това кралство. Първите впечатления бяха за огромно и пищно строителство, модерна архитектура, но и все пак някакъв запазен чар на морско градче. Паркирахме на етажен паркинг на ниво минус 12. Повярвайте бая свят ти се завива докато направиш 12 кръга, за да намериш място за паркиране. Оказа се, че формула 1 в Монако ще бъде след 2 дена и града беше по-жив от всякога. Не знам каква е тази случайност. Миналата година без да подозираме се озовахме в Баку една седмица след формула 1 там, а тази година два дена преди старта в Монако. Все пак пистата тук вече беше подготвена и имаше някакви подгряващи обиколки на болиди, така че целият град се огласяше от рева им. Ние се отправихме директно към хълма с двореца и океанографския музей, които според мен си заслужават най-много от всичко. Определено доста приятно местенце със страхотна гледка към града и Средиземно море. Виждаше се и почти цялото трасе на пистата. Направихме и кратка разходка в старата част на града в близост до двореца и отидохме до океанографския музей посветен на Жак Ив Кусто. Доста интересна сграда, която беше като естествено продължение на вертикалните скали, забиващи се директно в морето. Със сигурност си заслужава да се разгледа музея, но ние нямахме много време и го пропуснахме. Прекарахме няколко часа в Монако. Интересно е, има си атмосфера мястото, но определено не беше идеалното място за пътешественици като нас. Наоколо фераритата, мазератитата и ламборджинитата се срещаха толкова често колкото опелите и фордовете у нас.
Потеглихме и излязохме на магистралата, по която да пресечем Франция. Френските магистрали са по-хубави от италианските. Особено приятни са местата за почивка направени през около 50 км. Има си масички със столчета разположени под приятна сянка, които са идеални за обяд. Привечер след няколко стотин километра във Франция и няколко сменени магистрали влязохме в Испания и скоро след границата отбихме към малкото градче Кастелфолит Де Ла Рока. Едно от най-малките градчета в Испания се извисяваше на стръмна скала като голяма част от каменните къщи бяха естествено продължение на ръба на скалата. Мястото не е голям туристически обект, но пък е изключително чаровно и приятно за разходка. Ние пристигнахме малко преди мръкване и имахме малко под час, за да се разходим сред традиционните каменни къщи по единствените две улички на централната част. В края на градчето има обособена площадка, от която се разкрива хубава панорамна гледка към околността. По здрач си тръгнахме и недалеч на доста приятно местенце са установихме за нощувка сред едни високи тучни треви. Взехме по един бърз душ благодарение на походния душ и отново уважихме балканската вечеря.
Ден 3
През нощта ни понаваля малко, но сутринта беше свежа и ясна. Излизайки от палатките се разкри прекрасна гледка на околността, където бяхме нощували. Испания е чудесна в тази си част и заслужава специално внимание в някое друго пътуване, когато има повече време, но ние трябваше да потегляме на юг. Решихме да спестим малко платени пътища, че в Италия и Франция хич не си поплюват със сумите и тръгнахме по второстепенни шосета, които никак не бяха лоши. На места си бяха чисти магистрали, но безплатни. Карахме така някъде до след Валенсия, където се качихме пак на платена магистрала, защото пътя стана пълен с камиони и средната скорост от 60 км/ч хич не помагаше за изминаването на около 1000 км до Гибралтар. Докато заобикаляхме планината Сиера Невада близо до Гранада, снежни върхове се бяха изпъчили недалеч от магистралата. Замислихме се дали на връщане няма да ни трябват и котки за прехода до най-високия връх на Испания. Е, оказа се, че няма да са необходими, защото тази гледка беше само по северните и по-усойни склонове. Вече се стъмваше и решихме да разпънем бивака някъде наоколо сред иглолистните гори на планината, а на другата сутрин рано-рано да вземем оставащите около 270 км до Гибралтар. Добър избор, защото намерихме едно от най-хубавите места за лагеруване за цялото пътуване. Взехме по един бърз душ и обърнахме подобаващо внимание на вечерята, която така добре се връзваше със заобикалящата иглолистна гора и спокойствието, което излъчваше. Хич не ни се лягаше тази вечер, но ранното ставане на следващия ден напомняше за себе си и скоро налазихме палатките.
Ден 4
Измъкнахме се по тъмно от чувалите, събрахме бивака и се отправихме към Гибралтар. Заради ранния час решихме да поспестим малко платени магистрали и подкарахме по безплатните пътища, което беше добро решение макар и по-бавно. Започнаха да се нижат курорт след курорт. Доста еднотипни и бая презастроени, макар че нямаше отблъскващи бетонни чудовища на по десет етажа като по родните курорти. Пристигнахме на границата с Гибралтар след бая лутане, за да намерим подхода към КПП-то. Оказа се доста неорганизирано. Първо се забутахме в някакъв платен паркинг, после се оказа, че пътя, който ни дава GPS-ът е преграден с бетонни блокчета и чак от третия път уцелихме. Имаше опашка, но поне вървеше бързо. Никой не ни проверяваше багажа, така че писахме на техните митничари положителни точки за отношение към нас. Около 6 км след границата и бяхме в най-южната точка на страната, където има голям безплатен паркинг. Оттам вече се виждаше африканския континент на една ръка разстояние. Отправихме се с бодра крачка към „Скалата на Гибралтар“ – най-интересната част от „мини държавата“.
Пеша от паркинга до горе беше около 20 минути ходене. Искахме да погледнем от върха наоколо, както и да се запознаем с прословутите макаци, които си живеят там необезпокоявани на свобода. Видяхме много маймуни. Повечето просто не те отразяват и те гледат с досада. Ако обаче решиш да закачиш някоя от тези животинки получаваш в замяна изхъскване, злобна гримаса и оголени зъби, които респектират и автоматично правиш крачка назад. В един момент стана ясно, че тези макаци са буквално навсякъде. Наложи се да прескачаме някои на тясно стълбище. Други се караха за опаковка от вафла, а трета групичка лежерно се пощеха на един зид. Интересни са определено, но най-хубавото според мен беше, че ги виждаш в естествена среда, а не зад решетки. Гледката от върха също си я биваше.
Времето беше доста ясно и имаше чудна 360 градусова панорама. В ниското се мерна и чудесен чист и широк плаж, който доста ни привличаше, но нямаше време за излежаване, така че след известно количество снимки поехме надолу. На паркинга напълнихме водните си запаси на макс и тръгнахме към Algeciras. Там пообиколихме, за да си намерим добра оферта за ферибот до Ceuta и в крайна сметка обиколката се увенча с успех. За под 300 евро за трима човека и кола имахме билети за отиване и връщане. Фериботът беше след час, така че докато се усетим вече се бяхме натоварили. Качвал съм се на много фериботи, но за първи път на толкова бърз. Скоростта му беше 60 км/ч, което го прави 3 пъти по-бърз от стандартните. Като излезеш навън и отидеш в задната част е добре да се държиш за парапета, за да не скокнеш зад борда при някой подскок сред вълните. След един час акостирахме на африканския континент. Разтоварването беше бързо. Няма и някакви кой знае какви проверки. Шоуто идва като минаваш границата с Мароко. Там разбира се нищо не знаеш как се случва. Налазват те разни черни „помощници“, които трудно разгонваш. Е, на един от тях му дадохме шанс, защото изглеждаше по-културен и не така напорст. Преведе ни през цялата процедура. Попълни един документ вместо нас и ме водеше до всички началници, от които да взема печати. И сам може да се оправиш, но като нямаш време честно казано си заслужава да те разведе някой по отделните гишета и хора. Дадохме му 7 евро, на които не беше супер доволен, ама все пак ги изкара за 15 минути, така че не са му малко. На мароканска земя хаоса ни засипа от границата. Първият километър след границата беше пълен с каква ли не паплач, търговци, мигранти и дори според мен живеещи там. Разстоянието се взима на скорост със заключени врати. В град Tetouan беше първият ни сблъсък с мароканския маниер на шофиране, който може да бъде описан с думата „хаотичност“. Града беше доста отблъскващ, а и целият разкопан от ремонти. Трудно се измъкнахме, защото GPS-ът настойчиво ни връщаше в затворените улици и около един час се лутахме, за да нацелим посоката към Chafchaouen – първата ни спирка в Мароко. След града бял голф последен модел ни смигна с фаровете, направи рисков обратен завой, после изпревари на магия две коли, за да ни настигне и накрая се залепи пред нас биейки спирачки с пуснат десен мигач. Решихме да го видим какъв му е зора на тоя гринго и спряхме. Изскочи застаряващ ухилен мароканец и дойде да се здрависва с всички. После изскочи и младеж, който мина по същата процедура. Започнаха едни тиради за хубавата му къща в близост и как трябва да му отидем на гости. Това, че нямахме време и че отказахме любезно дузина пъти някак не го чуваше. Накрая извади тежката артилерия. Топка с хашиш, която със замах завря в носа на Краси на предната пасажерска седалка. Веднага се разсмърдя из цялата кола, Kраси направи гримаса от погнуса, а мароканецът кимаше неистово и редеше слова: „Yes sir, good, sir, very good sir“. Не чаках подкана, а натиснах газта и се сбогувахме с „доброжелателните“ мароканци. Най-тъпото беше, че тия досадни дилърчета бяха на всеки метър. Буквално от всеки храсталак, който обследвахме за нощуване изскачаше някакъв такъв келеш с обърната наопаки бейзболна шапка и празен поглед. Зачудихме се дали изобщо ще намерим къде да разпънем палатките на спокойствие. Изпълзяваха от такива безумни места, че направо да им се чудиш. Вече по здрач по много неприятен черен път се завряхме между едни кактуси и маслинови дръвчета и „О, чудо“ единственото живо същество, което ни посрещна беше някакво пиленце, което пееше с пълно гърло на близкото дърво. Това ще да е лагерът, съгласихме се дружно. За сметка на отрицателните емоции, вечерта се получи много приятна. Местенцето беше екстра.
Коментар