Tweet
От: Един пенсионерски зиг-заг по близките Балкани
Колкото и да се бяхме отпуснали и да бяхме уморени, беше време да тръгваме. Просто...път ни чакаше. По план трябваше да се приберем тази вечер в София, защото утре сутринта сменяхме превозните средства и посоката и отново трябваше да пътуваме. Надигнахме се с неохота, разходихме се още малко из чаршията и с бавна провлачена походка се насочихме към паркинга. Моторът си беше там, багажът ни също. Натоварихме се експедитивно, че жегата си беше убийствена, разпитахме човека от паркинга за посоката, ей така за всеки случай, а и приказка да става и бавно и славно се заизнизвахме от града. Движението в Призрен е убийствено, не сте забравили, нали? Тръгвахме, спирахме, изпреварвахме, където можехме, старателно се пазехме от мераклиите да ни очистят и лека полека заизлизахме от града. Непосредствено след краят му, пътя навлиза в една клисура и започва изкачването на Шар планина.
Всъщност, трябваше да изкачим планината, да слезем в ниското от другата и страна, след което отново да се изкачим и слезем, за да влезем в Македония - оная същата...бившата, БЮРМ, ФЮРМ или каквото и да и беше заглавието. Планът беше да влезем на пункта Глобочица и оттам към Тетово, където да се включим в магистралата за Скопие и Куманово. Идеята да минем оттам беше първо, защото имаше още едно прекосяване на планината (сякаш днешните ни бяха малко) и второ, защото традиционно този пункт е сравнително пуст, за сметка на царският път Прищина-Скопие. Имах известни колебания дали да се придържаме към първоначалния план, защото ни се очертаваше прибиране нейде по малките часове на следващия ден, но...засега въпросът не беше на дневен ред! На дневен ред беше изкачването по приятният и неособено натоварен път през Шар планина
Маршрутът ми беше познат и в общи линии не очаквах някакви изненади. Единственото различно и ново нещо сякаш беше един имот с къща - умалено копие на белия дом и естествено се вееше американският флаг. Както впрочем на доста места в тази малка размирна страна - американски протекторат
Катерехме нагоре и се любувахме на хубавото време и природа.
Мислех да спрем за малко на превала, но...бях неприятно изненадан-превала беше станал пълно копие на Банско - тотално презастроено и изхабено. Нямаше и педя свободна земя! Жалко за хубавото място и липсващите зелени поляни! А беше толкова хубаво място допреди няколко години...
Понеже минахме транзит най-високата точка на пътя, предложих на Поли да спрем в едно от двете сръбски села надолу по спускането. Хем да починем малко, че вече нещо пътя ни идваше в повечко, хем да пийнем по сок, хем ей така за разнообразие.
Странна държава беше това Косово-то... Ето тук например в Шар имаше няколко села, които се бяха запазили сръбски! Сърбите не бяха избягали, напротив - живееха си тук по техни си правила и закони. Надписите изведнъж ставаха сръбски, знамената вместо албански, косовски и американски - сръбски, физиономиите край пътя коренно различни, колите със старите косовски табели или със сръбски номера, чат пат без номера, селските гробища ако щете бяха нашенски! Спряхме на един тротоар. Огледах се - все едно бяхме в Сърбия - речта и визията си бяха сръбски. Голям кеф... Толкова голям, че чак на влизане в магазина щях да отнеса една мамаша, която напористо искаше да излезе непременно през мене. Пуснах я... Отново се засилих и отново нещо настана смут - някакъв мъж излезе гледайки ме криво, докато следващият реши просто да ме пусне! Егати и нелюбезните и напористи хора! Влязох, огледах се и проумях - просто бях влязал през изхода срещу течението... Ама нали съм от село и съм за малко...
Продължихме със спускането надолу. Вече се бях разколебал за минаването през Глобочица и Тетово и тихомълком бях сменил плана- караме си по парадния път за Скопие! Натоварен, ненатоварен - това е положението! Колкото и да имаше движение и да ни замотат на границата все щеше да е по-бързо, а вече нещата отиваха към свечеряване. Имахме да минаваме граница, после Скопие, Куманово, после онова пътче през Крива паланка ще го караме по тъмно, после още една граница, Конявската планина и т.н. С две думи имахме още доста път! Тетово влизаше без никакво съмнение в графата "другият път".
На главният път движението наистина си беше класическа върволица. Учудващо колко бързо бях отвикнал от подобно натоварено движение! Сякаш не три, а трийсет и три дена бяхме карали по пустите планински пътища на Балканите!
Пътуването ни наистина вървеше към своя край. Бих казал към сивото ежедневие, но нямаше да съм прав - в случая сменяхме само превозното средство и хващахме в източна посока. Борката ни беше подготвил изненада - бил я паркирал под ореха на двора, та нямах търпение да видя каква ще да е изненадата, освен, че бях сигурен, че е четириколесна! Борката не беше фен на двуколесните, но за сметка на това главата хич не го слушаше, та от него всичко можеше да се очаква! Преди две години така ни подари бус - стар, железен Мултиван, накипрен тук таме със шпертплат и пирони, но пък за сметка на това със страхотна музика, изработена от кофи от маслини! Още не мога да забравя как ни хариза буса, щото моторът ни се предаде и остана да крепи едно дърво в двора и как на третото село возилото прегря, щото човекът просто забравил да ни каже, че му е източил антифриза. Спирайки на мегдана на най-циганското село в околията да пълним вода, ме бяха побили тръпки! Толкова страх не бях брал нито в Албания, нито в Косово, нито даже в циганската махала на Бяла Слатина...ама това са едни други истории!
Неусетно бяхме стигнали главното шосе отникъде заникъде! Защо отникъде и заникъде ли? Ами от Прищина за Скопие. Това как ви звучи? От столицата на една държава, която полу я има, до столицата на друга държава, която полу я няма! Щото то тая БЮРМ нямаше нужда да си Ванга или Нострадамус, за да прозреш, че дълго няма да просъществува! Ще ме прощават бракята македонци, ама ако погледнем истината в очите в съвсем скоро време албанезетата ще си отцепят западната и северната част на страната, щото то това с пуцаницата в Куманово си е само началото. Началото на края... Но...стоп! Нека си стиснем ръцете всите бракя балканци и заявим философско-дипломатически, че стигнахме магистралата - оная глобалната - Лондон-Калкута...
Върволицата си беше сериозна. Колона пред нас, колона срещу нас! Всички напираха да изпреварват и бързаха за някъде си. Естествено аз не им се давах, щото нямах никакво желание да ходя да бера гъби в полето околовръст! Карах по течението - без да изпреварвам, като същевременно се опитвах да държа и средата колоната, че да осуетя доколкото мога това постоянно да ни избутват и да се мушат пред нас! Просто бях уморен и разконцентриран и нямах сили и нерви да бързам и да се муша аз напред! В крайна сметка оставаха още някакви трийсетина километра до границата, оттам още двайсетина до околовръстната магистрала на Скопие. А Скопие, както и малките деца знаят е на има няма 200 км от Мордор. Нищо работа...
Косовският граничен пункт минахме сравнително бързо и безпроблемно. Дори не ни питаха откъде идваме, което си е една обичайна практика по такива места. Шляпнаха ни по един печат в паспортите, ей тъй да си имаме за всеки случай, че ако случайно минаваме през Сърбия да има на какво да се дразнят сърбянките и ни проводиха да си ходим. Дотук добре, но на македонския пункт Баце, пардон Блаце, опашката нещо си беше солидна и мърдаше мудно. Спряхме чинно зад един новичък ситроен с косовска регистрация. Поседяхме каквото поседяхме и гледам човекът нещо ръкомаха отвътре. Викам си тоя нещо на нас говори явно, ама не мога да схвана какъв му е проблемът, пък ми е някак неудобно да ходя да го питам - неудобно щото нали езиковата бариера, да не мислите нещо друго? Амиии....глупости! Човекът помаха каквото помаха пък пусна мигач да го изпреварваме. Е, хубаво де, къде да ходим? Упорито се правя, че нито го виждам, нито го чувам, щото той почна и да тропа по вратата и да ръкомаха през отворения прозорец! Брех, че нервак! Какво пък толкова искаше тоя от нас? Видях, че е упорит и досаден като конска муха и лека полека се изравних с отворения прозорец! Здраво! - вика човечецът и като ми тегли една тирада на сръбски, че съм идиот да седя на опашката! Викам, абе ти хубаво ни пускаш, ама я виж колко коли има пред тебе! Ще случим на някой нервак, или пък македонскиот царинар ще ни врати, щото нали свите бугари сме бракя... Абе, минавай! Ти си луд да чакаш!-настоява косоваря! Повече подкани не чаках! И без това бях уморен и укъснявахме. Запалих мотора и леко леко се примъкнах успоредно до първата кола. Един ни тегли една майна, ама аз нали съм с каска и съм глух от старостта, та все едно не съм го чул, а тоя в колата веднага припали и се мръдна с половин метър напред и четвърт в ляво, че да не го преварим! Колата при митничаря потегли, а аз само чувах как колата до нас форсира за летящ старт към будката пред нас! Направо огън и жупел се сипеха от ауспуха! И тъкмо да стартираме и хооооп - фалстарт! Врати се, врати се, врати се ти казвам бе, маха му ядно с ръка македонското митничарче, след което се усмихва любезно и ни подканва с ръка да приближим. Откъде, закъде, стандартните неща и ни праща да си ходим.
Спираме на края на митницата да се накиприм и приведем в готовност за следващите 220 км, когато нервака с таралясника минава с мръсна газ край нас доволно ухилен, че все пак е станало по неговата - минал е с едни гърди напред! Айде, сега ще може да спи спокойно довечера...
За нула време сме стигнали Скопие. Този път не пропускам отбивката и вместо да се набия в града, хващаме околовръстната магистрала, която чест и почитания, но е перфектна! За сметка на това следващата част до Куманово е станала на отвратителни коловози, които постоянно ни лашкат наляво надясно и ни карат да се чувстваме дисконфортно. Пусто като карам мотор с тясна задна гума, която само подсилва ефекта на надлъжните неравности... Бързичко стигаме Куманово. Там традиционно спираме на една и съща бензинджийница да поотморим, да се възползваме от безплатния интернет и естествено да заредим! С удоволствие отбелязвам, че бензинът е малко по-евтин от нашия. Не, че разликата е фрапантна или, че ние ще забогатеем със спестеното от 12-13 литра заредено гориво, но ей така - на кяр да сме. Абе, ганьовска работа...
Оттук съвсем очаквано тръгваме по тъмно. За миг преминава някаква еретична мисъл през главата ми дали пък да не спим в Куманово, но бързо прогонвам тази муха! Срамота! Само на 160 км от вкъщи сме! Хич и не си го помисляй! Вярно пътя е малко скапан, а и аз малко недовиждам по тъмно, но...ей къде е! Леви, леви и сме там, дето се вика! Пък и традиционно съм свикнал да преминавам границата на Гюешево нейде около полунощ (пей химна и изчезвай, както ми викаше един път един от митничарите)! А в крайна сметка традициите не трябва да се нарушават! Газ напред и това е! Е, то газ, газ, ама пътя е станал още по-отвратителен отпреди! Няма дупки, но всичко е в кръпки и неравности! Друса и поднася отвратително. За сметка на това пък си има и движение, което малко ме изненадва за този късен час. Уморен съм. А се хващам, че съм уморен, защото правя глупави грешки - я забравям дългите, я карам в средата и не могат да ме изпреварят, я почти влизам в банкета-като цяло возенето от возене с кеф се превръща в рисково за нас и околните возене! Софето започва да ми се струва все по-далеч и по-далеч... Затова и когато някъде по средата на пътя между Куманово и границата мярвам табела за мотел и чувам Поли в разговорното да казва "А дали...", аз просто довършвам - да, да пробваме да спим тук! Всичко друго е безсмислено, когато вече не си на двайсет!
Спираме на мини паркинга пред мини мотела, до мини бензиностанцията. Слизаме от мотора и влизаме пораженчески вътре... Срам и позор! Никога не бях спал на чуждо място на връщане към вкъщи само на някакви си 120-130 км от дома... Срааам! Но...и това се случва, когато вече не си на двайсет...
Спазаряваме се с човека на рецепцията. То спазаряване е силно казано, защото питаме има ли стаи и колко пари са, той казва еди си колко си, викам може ли в евро? Може. Еди си колко си евро... Прави ми впечатление, че сметките му са изрядни и не ни клатушка с курса, разплащаме се и се затътряме уморено нагоре по стълбите, когато човекът вика момент, а утре кога ще тръгвате? Викам, не знам, рано...сигурно към 7.30-8.00. А той вика, а добре, защото колегата идва към 7 и ще ви отвори. Реших, че нещо не съм го доразбрал, но си спомних думите му, когато на сутринта, рано, рано, нейде към 6.30 се засилих към съседната бензиностанция да взема кафе за разсъбуждане и хоп - греда! Вратата заключена, а в мотела нямаше жива душа! Странно... Демек си в нещо като полу мотел, полу пандиз. Нрави... Бях спрял да се учудвам на каквото и да е...
Качихме се в стаята. Мотелът беше повече от приличен, смея да твърдя - тих, чист и уютен. Пуснах телевизора. Много обичах да отмарям гледайки, или по-точно слушайки, македонска телевизия! Каквото и да говореха винаги много се смеех, щото то бива, бива диалект, ама тея лингвистични гении от манастира "Прохор Пшински" направо се бяха оляли...
Сутринта, както вече споменах, първоначално ударихме греда с кафето, за сметка на това после пихме по едно с голям кеф в градината на мотела, на въздух. Уж щяхме рано да тръгваме, уж нямаше да се моткаме, ама нещо комай хич не ни се тръгваше. А имахме един час да губим от часовата разлика, да кръстосаме надлъж и шир Софето, да сменим превозните средства, след което да навъртим още едни 340 км, като естествено идеята беше да не замръкваме. В крайна сметка се надигнахме с неохота и стартирахме в посока Крива паланка и Гюешево. Щяхме да спрем в Кюстендил да хапнем по баничка, да звънна на този, на онзи, че то Боб са голяма работа, не сте забравили, нали?
Караме си ние, а аз все повече се убеждавам, че снощното спиране се оказа правилното решение. Пътят си беше със завои и продължаваше да е с неособено цветуща настилка. Определено не беше трасе за каране по тъмно след 12-13 часово препускане по албанските чукари и натрупалата се умора. Е, сега беше друго! Беше светло, ние отпочинали и с кеф катерех поредицата от широки остри завои нагоре към границата. Като никога минахме пункта по светло. Беше ми неестествено някак. Митницата беше пуста и нямаше никой. Може би и това беше причината двамата македонски митничари да подхванат приказка с нас, за мотора, за Черна гора, за това откъде идваме толкова рано и прочие. Стандартните колко кубика е мотора, колко гори, колко струва... По едно време гледам зад единия митничар каска. Викам, я, а твоя мотор къде е? Човекът ме гледа с недоумение! Викам, нали си моторист, какъв ти е мотора и соча каската! Последва миг тишина и двамата митничари изведнъж избухнаха в смях, ама смях ти казвам, до припадък! Това, вика, ми е шлема! И колегата има - сочи в другия край на масата. Чак сега зацепвам, че това са чисто и просто жандармерийски шлемове... Излагация.... Голям смях падна на мой гръб.
Плавно спираме на българската митница. Тук, викам, за да не се излагам като кифладжия, ще си мълча, че иначе кой знае каква глупост ще изръся! Па ме разпитваха откъде идваме, пък какво сме правили там, пък като как е в Черна гора, пък скъпо ли е, че били чували туй онуй, па пет пъти поне ни казаха, че в момента има събор на Памука и непременно трябва да се качим, че ето, точно навреме сме се заприбирали, та да можем да минем и през събора, на което аз само отговарях несвързано и дипломатично - мда...хубаво е времето, слънце, ама не е много жега, а натам какъв дъжд ни валя, ама тук е слънце...екстра е....топличко...
Сигурно доста са се чудили хората кой ли ми е дилърът, че ги плещя такива, ама нейсе...смях да става...нищо, че е за моя сметка тоя път. Въздъхвам дълбоко и включвам първа. Потегляме. По баира надолу. Към баничките в Кюстендил. Към горската къщурка, където домува моторът и ни чака Нещото. Към Обеля, където трябваше да сменим Нещото с нашата кола. Към североизточната част на България, където в едно прашно малко село, ни чакаше домът ни, който не бяхме виждали от няколко месеца. Към големият орех, под който беше изненадата на Борката. Към неизвестното, което предстоеше при следващото ни пътуване. Към плановете за него. Защото всеки един край е едно ново начало, както беше казал някой по-мъдър от нас...
Колкото и да се бяхме отпуснали и да бяхме уморени, беше време да тръгваме. Просто...път ни чакаше. По план трябваше да се приберем тази вечер в София, защото утре сутринта сменяхме превозните средства и посоката и отново трябваше да пътуваме. Надигнахме се с неохота, разходихме се още малко из чаршията и с бавна провлачена походка се насочихме към паркинга. Моторът си беше там, багажът ни също. Натоварихме се експедитивно, че жегата си беше убийствена, разпитахме човека от паркинга за посоката, ей така за всеки случай, а и приказка да става и бавно и славно се заизнизвахме от града. Движението в Призрен е убийствено, не сте забравили, нали? Тръгвахме, спирахме, изпреварвахме, където можехме, старателно се пазехме от мераклиите да ни очистят и лека полека заизлизахме от града. Непосредствено след краят му, пътя навлиза в една клисура и започва изкачването на Шар планина.
Всъщност, трябваше да изкачим планината, да слезем в ниското от другата и страна, след което отново да се изкачим и слезем, за да влезем в Македония - оная същата...бившата, БЮРМ, ФЮРМ или каквото и да и беше заглавието. Планът беше да влезем на пункта Глобочица и оттам към Тетово, където да се включим в магистралата за Скопие и Куманово. Идеята да минем оттам беше първо, защото имаше още едно прекосяване на планината (сякаш днешните ни бяха малко) и второ, защото традиционно този пункт е сравнително пуст, за сметка на царският път Прищина-Скопие. Имах известни колебания дали да се придържаме към първоначалния план, защото ни се очертаваше прибиране нейде по малките часове на следващия ден, но...засега въпросът не беше на дневен ред! На дневен ред беше изкачването по приятният и неособено натоварен път през Шар планина
Маршрутът ми беше познат и в общи линии не очаквах някакви изненади. Единственото различно и ново нещо сякаш беше един имот с къща - умалено копие на белия дом и естествено се вееше американският флаг. Както впрочем на доста места в тази малка размирна страна - американски протекторат
Катерехме нагоре и се любувахме на хубавото време и природа.
Мислех да спрем за малко на превала, но...бях неприятно изненадан-превала беше станал пълно копие на Банско - тотално презастроено и изхабено. Нямаше и педя свободна земя! Жалко за хубавото място и липсващите зелени поляни! А беше толкова хубаво място допреди няколко години...
Понеже минахме транзит най-високата точка на пътя, предложих на Поли да спрем в едно от двете сръбски села надолу по спускането. Хем да починем малко, че вече нещо пътя ни идваше в повечко, хем да пийнем по сок, хем ей така за разнообразие.
Странна държава беше това Косово-то... Ето тук например в Шар имаше няколко села, които се бяха запазили сръбски! Сърбите не бяха избягали, напротив - живееха си тук по техни си правила и закони. Надписите изведнъж ставаха сръбски, знамената вместо албански, косовски и американски - сръбски, физиономиите край пътя коренно различни, колите със старите косовски табели или със сръбски номера, чат пат без номера, селските гробища ако щете бяха нашенски! Спряхме на един тротоар. Огледах се - все едно бяхме в Сърбия - речта и визията си бяха сръбски. Голям кеф... Толкова голям, че чак на влизане в магазина щях да отнеса една мамаша, която напористо искаше да излезе непременно през мене. Пуснах я... Отново се засилих и отново нещо настана смут - някакъв мъж излезе гледайки ме криво, докато следващият реши просто да ме пусне! Егати и нелюбезните и напористи хора! Влязох, огледах се и проумях - просто бях влязал през изхода срещу течението... Ама нали съм от село и съм за малко...
Продължихме със спускането надолу. Вече се бях разколебал за минаването през Глобочица и Тетово и тихомълком бях сменил плана- караме си по парадния път за Скопие! Натоварен, ненатоварен - това е положението! Колкото и да имаше движение и да ни замотат на границата все щеше да е по-бързо, а вече нещата отиваха към свечеряване. Имахме да минаваме граница, после Скопие, Куманово, после онова пътче през Крива паланка ще го караме по тъмно, после още една граница, Конявската планина и т.н. С две думи имахме още доста път! Тетово влизаше без никакво съмнение в графата "другият път".
На главният път движението наистина си беше класическа върволица. Учудващо колко бързо бях отвикнал от подобно натоварено движение! Сякаш не три, а трийсет и три дена бяхме карали по пустите планински пътища на Балканите!
Пътуването ни наистина вървеше към своя край. Бих казал към сивото ежедневие, но нямаше да съм прав - в случая сменяхме само превозното средство и хващахме в източна посока. Борката ни беше подготвил изненада - бил я паркирал под ореха на двора, та нямах търпение да видя каква ще да е изненадата, освен, че бях сигурен, че е четириколесна! Борката не беше фен на двуколесните, но за сметка на това главата хич не го слушаше, та от него всичко можеше да се очаква! Преди две години така ни подари бус - стар, железен Мултиван, накипрен тук таме със шпертплат и пирони, но пък за сметка на това със страхотна музика, изработена от кофи от маслини! Още не мога да забравя как ни хариза буса, щото моторът ни се предаде и остана да крепи едно дърво в двора и как на третото село возилото прегря, щото човекът просто забравил да ни каже, че му е източил антифриза. Спирайки на мегдана на най-циганското село в околията да пълним вода, ме бяха побили тръпки! Толкова страх не бях брал нито в Албания, нито в Косово, нито даже в циганската махала на Бяла Слатина...ама това са едни други истории!
Неусетно бяхме стигнали главното шосе отникъде заникъде! Защо отникъде и заникъде ли? Ами от Прищина за Скопие. Това как ви звучи? От столицата на една държава, която полу я има, до столицата на друга държава, която полу я няма! Щото то тая БЮРМ нямаше нужда да си Ванга или Нострадамус, за да прозреш, че дълго няма да просъществува! Ще ме прощават бракята македонци, ама ако погледнем истината в очите в съвсем скоро време албанезетата ще си отцепят западната и северната част на страната, щото то това с пуцаницата в Куманово си е само началото. Началото на края... Но...стоп! Нека си стиснем ръцете всите бракя балканци и заявим философско-дипломатически, че стигнахме магистралата - оная глобалната - Лондон-Калкута...
Върволицата си беше сериозна. Колона пред нас, колона срещу нас! Всички напираха да изпреварват и бързаха за някъде си. Естествено аз не им се давах, щото нямах никакво желание да ходя да бера гъби в полето околовръст! Карах по течението - без да изпреварвам, като същевременно се опитвах да държа и средата колоната, че да осуетя доколкото мога това постоянно да ни избутват и да се мушат пред нас! Просто бях уморен и разконцентриран и нямах сили и нерви да бързам и да се муша аз напред! В крайна сметка оставаха още някакви трийсетина километра до границата, оттам още двайсетина до околовръстната магистрала на Скопие. А Скопие, както и малките деца знаят е на има няма 200 км от Мордор. Нищо работа...
Косовският граничен пункт минахме сравнително бързо и безпроблемно. Дори не ни питаха откъде идваме, което си е една обичайна практика по такива места. Шляпнаха ни по един печат в паспортите, ей тъй да си имаме за всеки случай, че ако случайно минаваме през Сърбия да има на какво да се дразнят сърбянките и ни проводиха да си ходим. Дотук добре, но на македонския пункт Баце, пардон Блаце, опашката нещо си беше солидна и мърдаше мудно. Спряхме чинно зад един новичък ситроен с косовска регистрация. Поседяхме каквото поседяхме и гледам човекът нещо ръкомаха отвътре. Викам си тоя нещо на нас говори явно, ама не мога да схвана какъв му е проблемът, пък ми е някак неудобно да ходя да го питам - неудобно щото нали езиковата бариера, да не мислите нещо друго? Амиии....глупости! Човекът помаха каквото помаха пък пусна мигач да го изпреварваме. Е, хубаво де, къде да ходим? Упорито се правя, че нито го виждам, нито го чувам, щото той почна и да тропа по вратата и да ръкомаха през отворения прозорец! Брех, че нервак! Какво пък толкова искаше тоя от нас? Видях, че е упорит и досаден като конска муха и лека полека се изравних с отворения прозорец! Здраво! - вика човечецът и като ми тегли една тирада на сръбски, че съм идиот да седя на опашката! Викам, абе ти хубаво ни пускаш, ама я виж колко коли има пред тебе! Ще случим на някой нервак, или пък македонскиот царинар ще ни врати, щото нали свите бугари сме бракя... Абе, минавай! Ти си луд да чакаш!-настоява косоваря! Повече подкани не чаках! И без това бях уморен и укъснявахме. Запалих мотора и леко леко се примъкнах успоредно до първата кола. Един ни тегли една майна, ама аз нали съм с каска и съм глух от старостта, та все едно не съм го чул, а тоя в колата веднага припали и се мръдна с половин метър напред и четвърт в ляво, че да не го преварим! Колата при митничаря потегли, а аз само чувах как колата до нас форсира за летящ старт към будката пред нас! Направо огън и жупел се сипеха от ауспуха! И тъкмо да стартираме и хооооп - фалстарт! Врати се, врати се, врати се ти казвам бе, маха му ядно с ръка македонското митничарче, след което се усмихва любезно и ни подканва с ръка да приближим. Откъде, закъде, стандартните неща и ни праща да си ходим.
Спираме на края на митницата да се накиприм и приведем в готовност за следващите 220 км, когато нервака с таралясника минава с мръсна газ край нас доволно ухилен, че все пак е станало по неговата - минал е с едни гърди напред! Айде, сега ще може да спи спокойно довечера...
За нула време сме стигнали Скопие. Този път не пропускам отбивката и вместо да се набия в града, хващаме околовръстната магистрала, която чест и почитания, но е перфектна! За сметка на това следващата част до Куманово е станала на отвратителни коловози, които постоянно ни лашкат наляво надясно и ни карат да се чувстваме дисконфортно. Пусто като карам мотор с тясна задна гума, която само подсилва ефекта на надлъжните неравности... Бързичко стигаме Куманово. Там традиционно спираме на една и съща бензинджийница да поотморим, да се възползваме от безплатния интернет и естествено да заредим! С удоволствие отбелязвам, че бензинът е малко по-евтин от нашия. Не, че разликата е фрапантна или, че ние ще забогатеем със спестеното от 12-13 литра заредено гориво, но ей така - на кяр да сме. Абе, ганьовска работа...
Оттук съвсем очаквано тръгваме по тъмно. За миг преминава някаква еретична мисъл през главата ми дали пък да не спим в Куманово, но бързо прогонвам тази муха! Срамота! Само на 160 км от вкъщи сме! Хич и не си го помисляй! Вярно пътя е малко скапан, а и аз малко недовиждам по тъмно, но...ей къде е! Леви, леви и сме там, дето се вика! Пък и традиционно съм свикнал да преминавам границата на Гюешево нейде около полунощ (пей химна и изчезвай, както ми викаше един път един от митничарите)! А в крайна сметка традициите не трябва да се нарушават! Газ напред и това е! Е, то газ, газ, ама пътя е станал още по-отвратителен отпреди! Няма дупки, но всичко е в кръпки и неравности! Друса и поднася отвратително. За сметка на това пък си има и движение, което малко ме изненадва за този късен час. Уморен съм. А се хващам, че съм уморен, защото правя глупави грешки - я забравям дългите, я карам в средата и не могат да ме изпреварят, я почти влизам в банкета-като цяло возенето от возене с кеф се превръща в рисково за нас и околните возене! Софето започва да ми се струва все по-далеч и по-далеч... Затова и когато някъде по средата на пътя между Куманово и границата мярвам табела за мотел и чувам Поли в разговорното да казва "А дали...", аз просто довършвам - да, да пробваме да спим тук! Всичко друго е безсмислено, когато вече не си на двайсет!
Спираме на мини паркинга пред мини мотела, до мини бензиностанцията. Слизаме от мотора и влизаме пораженчески вътре... Срам и позор! Никога не бях спал на чуждо място на връщане към вкъщи само на някакви си 120-130 км от дома... Срааам! Но...и това се случва, когато вече не си на двайсет...
Спазаряваме се с човека на рецепцията. То спазаряване е силно казано, защото питаме има ли стаи и колко пари са, той казва еди си колко си, викам може ли в евро? Може. Еди си колко си евро... Прави ми впечатление, че сметките му са изрядни и не ни клатушка с курса, разплащаме се и се затътряме уморено нагоре по стълбите, когато човекът вика момент, а утре кога ще тръгвате? Викам, не знам, рано...сигурно към 7.30-8.00. А той вика, а добре, защото колегата идва към 7 и ще ви отвори. Реших, че нещо не съм го доразбрал, но си спомних думите му, когато на сутринта, рано, рано, нейде към 6.30 се засилих към съседната бензиностанция да взема кафе за разсъбуждане и хоп - греда! Вратата заключена, а в мотела нямаше жива душа! Странно... Демек си в нещо като полу мотел, полу пандиз. Нрави... Бях спрял да се учудвам на каквото и да е...
Качихме се в стаята. Мотелът беше повече от приличен, смея да твърдя - тих, чист и уютен. Пуснах телевизора. Много обичах да отмарям гледайки, или по-точно слушайки, македонска телевизия! Каквото и да говореха винаги много се смеех, щото то бива, бива диалект, ама тея лингвистични гении от манастира "Прохор Пшински" направо се бяха оляли...
Сутринта, както вече споменах, първоначално ударихме греда с кафето, за сметка на това после пихме по едно с голям кеф в градината на мотела, на въздух. Уж щяхме рано да тръгваме, уж нямаше да се моткаме, ама нещо комай хич не ни се тръгваше. А имахме един час да губим от часовата разлика, да кръстосаме надлъж и шир Софето, да сменим превозните средства, след което да навъртим още едни 340 км, като естествено идеята беше да не замръкваме. В крайна сметка се надигнахме с неохота и стартирахме в посока Крива паланка и Гюешево. Щяхме да спрем в Кюстендил да хапнем по баничка, да звънна на този, на онзи, че то Боб са голяма работа, не сте забравили, нали?
Караме си ние, а аз все повече се убеждавам, че снощното спиране се оказа правилното решение. Пътят си беше със завои и продължаваше да е с неособено цветуща настилка. Определено не беше трасе за каране по тъмно след 12-13 часово препускане по албанските чукари и натрупалата се умора. Е, сега беше друго! Беше светло, ние отпочинали и с кеф катерех поредицата от широки остри завои нагоре към границата. Като никога минахме пункта по светло. Беше ми неестествено някак. Митницата беше пуста и нямаше никой. Може би и това беше причината двамата македонски митничари да подхванат приказка с нас, за мотора, за Черна гора, за това откъде идваме толкова рано и прочие. Стандартните колко кубика е мотора, колко гори, колко струва... По едно време гледам зад единия митничар каска. Викам, я, а твоя мотор къде е? Човекът ме гледа с недоумение! Викам, нали си моторист, какъв ти е мотора и соча каската! Последва миг тишина и двамата митничари изведнъж избухнаха в смях, ама смях ти казвам, до припадък! Това, вика, ми е шлема! И колегата има - сочи в другия край на масата. Чак сега зацепвам, че това са чисто и просто жандармерийски шлемове... Излагация.... Голям смях падна на мой гръб.
Плавно спираме на българската митница. Тук, викам, за да не се излагам като кифладжия, ще си мълча, че иначе кой знае каква глупост ще изръся! Па ме разпитваха откъде идваме, пък какво сме правили там, пък като как е в Черна гора, пък скъпо ли е, че били чували туй онуй, па пет пъти поне ни казаха, че в момента има събор на Памука и непременно трябва да се качим, че ето, точно навреме сме се заприбирали, та да можем да минем и през събора, на което аз само отговарях несвързано и дипломатично - мда...хубаво е времето, слънце, ама не е много жега, а натам какъв дъжд ни валя, ама тук е слънце...екстра е....топличко...
Сигурно доста са се чудили хората кой ли ми е дилърът, че ги плещя такива, ама нейсе...смях да става...нищо, че е за моя сметка тоя път. Въздъхвам дълбоко и включвам първа. Потегляме. По баира надолу. Към баничките в Кюстендил. Към горската къщурка, където домува моторът и ни чака Нещото. Към Обеля, където трябваше да сменим Нещото с нашата кола. Към североизточната част на България, където в едно прашно малко село, ни чакаше домът ни, който не бяхме виждали от няколко месеца. Към големият орех, под който беше изненадата на Борката. Към неизвестното, което предстоеше при следващото ни пътуване. Към плановете за него. Защото всеки един край е едно ново начало, както беше казал някой по-мъдър от нас...
Иначе пиша безкрайно бавно ако трябва да сме честни...
Коментар