Tweet
Да си призная от години не бях писал тук, а комай и почти не бях влизал... Ако трябва да съм коректен, с напредването на годинките ставам все по-некомуникативен, за добро или за лошо. Пускам един пътепис отпреди две години. Ще се радвам да се хареса на аудиторията
Всичко започна така. Седя си в сумрака насред главният международен път Е нам си кво си в края на България, в края на град Трън и в началото на Европа-та ако щете, щото то нали всеки един край е и едно ново начало дет се вика. Седя си аз насред шосето и размишлявам... Размишлявам като какъв ще да е този международен път дето вече десет минути седя на средата му и кьорава кола нема. Е нема де. И за цяр нема! Моторът съм го спрял ееей там отсреща на бензиностанцията. Ей го къде е в средата!
Що съм го заебал там до колонката ще кажете. Ми…щот там спрях. Че кво му е?... Да де, ама да не пречи? Или викате то на кой да пречи в този ранен час, в този почивен ден, в това мъртвило, в това обезлюдено място? Е нема на кой! Па и отделно дето бензинджийницата не работи. Да са я закрили викате? Не, не са я закрили. Просто не работи. На вратата и си пише – работно време от 07 до 22 ч. В другото време щрак ключа на вратата, киризим по ей оная камера на стълба като кво се случва и това е. Ако ти трябва гориво – прашчай Гергино – кеф ти у Брезник, кеф ти у Сурдулица. Ама тука нема. Нема! Поглеждам и към отсрещната бензинджийница, ама файда никаква! С нея числото на неработещите стават две! Поглеждам към часовника. 6.22. Не ми се чака 40 минути честно казано. А и не съм толкова на зор да зареждам. А и път ме чака… Само дето не вдявам като как така нещата по тоя уж международен път стават все по зле от година на година. Тук съм зареждал по нощите. Ама вече нема!
Изкушавам се дали да не извърша естествените си нужди насред международниот пат, демек да му пикам на международното положение, но лениво свивам две крачки в страни. Гася мобилните данни на телефона, че 15 лв за мегабайт у сръбско би ми било малко болезнено, слагам каската, закопчавам ръкавиците и с мръсна газ като след обир, на ура и с дрифт излизам от бензиностанцията. Даже не се и оглеждам за идващи коли. Такива просто няма…
Подминавам няколкото (полу)умрели селца до граничният пункт Стрезимировци, стрелкам с поглед провисналата табела „мотел Слишовци”, указващ посоката към тънещият в бурени полусъборен някогашен мотел, изкушавам се да се стрелна с мръсна газ към КПП-то, та да им изкарам акъла на нашичките, ама в пристъп на здрав разум връщам газта и по инерция тихо и кротко спирам пред бариерата.
Естествено няма жива душа. Естествено и митничарите ги няма. Спят предполагам. Няма да забравя как преди години в едно ей такова мъртво време, на един също толкова силно международен граничен пункт (Олтоманци), след като се разходих надлъж и шир по плаца, та накрая се принудих да вляза в сградата на митницата, за да диря някого (не баба си естествено), че да мога разгеле, най-сетне да мина отвъд браздата…легално. То понякога май нелегалното е по-лесно от легалното, ама айде, да не задълбаваме в едни други теми…
От къщурката излиза поклащайки се сънен човек в униформа. Сърдит ми е. Разбирам го. И аз мразя да ми звънят клиенти по никое време. Вдига бариерата и мълчаливо посочва да спра два метра напред. Спирам. Не там – сърдито процежда човека! Не баш там! Или малко напред или малко назад! Спрял си баш на рентгена! Абе да ви пикам на рентгена, си викам наум, ама нейсе и без това не е възможно, щото това с пикането го свърших точно преди малко…
Закъде пътуваш? – посреща ме неподготвен служителят. Ми закъде….де да знам…просто пътувам. По смръщените вежди усещам, че това не е правилният отговор. Как така просто? Ми така…просто пътувам. Е натам, Косово, Мосово, Албания…знам ли… Сам? Сам… Не ме хареса, съвсем определено… Взима ми документите и потъва в будката отсреща. Седя, кво седя, времето си цъка, а от човекът ни вест, ни кост. Запътих се към будката да видя да не му е станало нещо! Може пък да го е хванала сладка дрямка баш над мойте документи! Митничарят прави яден жест с ръка да се разкарам и да го чакам до мотора. След малко идва. Подава ми мълком документите и през зъби процежда. Няма да ти вдигам бариерата! Минавай отстрани.
Спирам на 50 метра нататък пред сръбската бариера. И тук няма никой. Седя до мотора и си свирукам та барем някой се трогне. По едно време излиза сънен и разгащен граничен. Ееееей, накъде толкоз рано, бре? Е па… в Албания – измислил съм си вече достоверна версия аз. На море ли? На море, на море… Аааа, добро….важи, важи. Влиза за минута, две вътре, излиза, подава ми усмихнат документите със закачката „другият път да не идваш толкова рано” и ми пожелава сречан пут.
С Ъ Р Б И Я
Паля и поемам по тесният прав път към Власина. Изкушавам се от ранният час и никаквото движение, както и от факта, че по тези затънтени краища на Сърбия радар никога не съм виждал и давам газ на Джуниър колкото му душа носи.
За нула време изкачвам баира над езерото.
Спирам на едно и също място всеки Божи път, когато минавам оттук (а това хич не е рядко), полюбувам се на мъглите над водата и давам газ надолу. Следваща спирка Прешево - за бензин и кафе – отсичам на глас и поемам по серпентините надолу.
Всичко ми е до болка познато. За последно минавах оттук преди двайсетина дена, като ходихме на Гуча. Познато ми е, но въпреки това насладата от карането и природата околовръст не липсват. Дори напротив! Може би точно това, че познавам доста добре пътя ми позволява да се избавя от излишното напрежение от непознатото и онова усещане зад неизвестност зад всеки завой и да се насладя на карането…
Сурдулица минавам транзит въпреки апетитните ухания, които се разнасят от пекарите край пътя. Мамка му, гладен съм! Мамка му, няма да спирам преди Прешево!
Почти влизам във задницата на един дърт мерцедес, който просто е решил, че не ме вижда, или наистина не ме вижда и се включва в пътя най-безцеремонно пред мен. Спасява ме само това, че карам бавно и че спирачките хващат отлично! На 93%, както каза оня ден батката, при който минах преглед. Тегля му една звучна сръбска и си продължавам нататък. В крайна сметка такъв е живота. Големите изяждат малките! Ако бях с Камаз дали щеше да си позволи да не ме види…
Половин час по-късно съм подминал Враня и съм спрял на някаква отбивка на магистралата. Няма жива душа, освен някакви закачулени дето като спирам и мигом се товарят във вехтия опел и се омитат. Цяяяялата отбивка е само моя! Разтъпквам се и се наслаждам на слънчевите лъчи на току що изгрялото над планините слънце. То няма и на какво друго да се наслаждавам де, щото останалото около мен е мръсотия, бетон, огради, химически тоалетни и всевъзможни отпадъци и мизерии доказващи интензивно човешко присъсвие в периметъра.
Някъде преди Буяновац съм. Оттук свършва цивилизацията и започват албанците. Настройвам се физически и психически за мизерия и оцеляване и почвам да се стягам за отпътуване, когато на отбивката спират кола и мотор. Определено са заедно. От мотора слизат момче и момиче, от колата също. Колата е сръбска, но моторът уви не мога да видя с какъв номер е. Разменят си няколко думи и мотористът пристъпя бодро към мен. Хааай, хау ар ююю? – хваща ме неподготвен човека докато се здрависваме. Ъъъъъ….ммммтакова….файн де, смотолевям аз, чудейки се какво ли точно трябваше да му отговоря, ама пусто тея чужди езици… Виждайки лингвистичните ми възможности или просто счел, че това дотук е достатъчна любезност от негова страна, човекът още веднъж ми кимва усмихнато и се отправя към компанията си. След което започват един мохабет на чист сръбски! Ма що ме мъчиш бре човек да ми причаш на енглезки! Па причай по сръбски, да се разумемо бре! Ама нейсе…свърши се тая с приказките. Качвам се на мотора и потеглям.
Малко преди отбивката за Прешево спирам да заредя бензин. Бензиностанцията се казва нещо от рода на Мохамед ойл или Карабунар ойл, или Карабаджак ойл, или нещо все така навяващо всичко друго, но не и асоциации със Сърбия. Служителят с определено несръбски черти дъвчеше някаква мазна закуска точно срещу мен на касата и въобще не благоволи да ме удостои с друго освен с поглед. Сипах си бензин, чинно влязох вътре да го заплатя и на жизнерадостното ми доброе утро, повелителят на бензина отговори намръщено нещо от рода на мбаре мбаре, което можеше да е и на чист зимбабвийски, но най-вероятно беше на албански.
Платих, купих две кутии цигари ей така да си имам, нищо че не пушех от близо година, яхнах мотора, поех дълбоко въздух и се гмурнах в неизвестното…
Прешево се оказа в непосредствена близост до магистралата. На практика със слизането си от нея започнах лека полека да навлизам в града. Трафикът беше леко хаотичен и доста натоварен (нещо характерно за Санджак и Косово да речем), надписите, включително и по крайпътните билбордове от сръбски преминаха на албански, всякакъв вид битови отпадъци се носеха волно от вятъра, а множеството дечурлига, които се движеха на тумби насам-натам, затвърждаваха теорията, че Прешево (не) е Сърбия. Апропо, тези три общини – Прешево, Буяновац и Медвежа, сврени в югоизточното ъгълче на Сърбия си бяха от край време населени със шиптъри. Даже в нетолкова далечните времена, когато беше кризата в Косово си бяха създали сепаратистка армия за освобождение на Прешево, Буяновац и Медвежа, чиято борба беше за присъединяването на трите общини към Косово. В тези територии сръбската армия имаше забрана за действия, но след някакви там патаклами, лека полека пак си се намърда и укроти нещата, армията за нам си кво си се саморазпусна и нещата останаха да витаят във въздуха… Сега всичко беше мирно и спокойно. Албанците превземаха това сръбско парче земя не с пушки в ръка, а с висока раждаемост. Апропо, същото, което правеха и в Македония…
Мястото ми се видя доста потискащо, мизерно и хаотично за моите изискани вкусове и без въобще да се замисля, отхвърлих категорично мераците си да пия кафе тук. А и бензин вече бях заредил, та можеше да продължавам напред транзит. Нещото, което ми навяваше някакви притеснителни мисли беше, че не виждах кьорава табела за Косово, за Гниляне или за ГКПП, или за каквото и да било всъщност. Албанците не бяха фенове на пътните табели, това си го знаех, а и отделно аз въобще не бях убеден, че тук съществува работещ граничен пункт, щото то в интернет може да пише много неща, но на практика… Тук все пак сме на Балканите да не забравяме!
Пътят чисто и просто си се набиваше все повече и повече в центъра в най-голямата лудница. Карах на първа, като неистово се опитвах да не сгазя някого, или някой да не ме отнесе и лека полека започвах да се изнервям!
Спрях насред пътя пред единственият полицай, който мярнах в околовръст. Добар дан, това ти онова ти, а човекът седи и ме гледа! Добар дан, господине! – повторих се аз – може ли да ви питам нещо бре?! Човекът едва доловимо кимна с глава. Има ли гранични прелаз за Косова, а? Полицаят прави крачка към мен и ни в клин ни в ръкав пита „Ти македонец ли си?”. Викам, бе какъв македонец, бугарин съм! „И не си македонец?” Не съм македонец! Човекът мигом се оживява. „Има път вика, ееей там виждаш ли къде завива колата? Там свиваш в дясно и после на едно те образно пак в дясно, ама там има табела за Гниляне!” Вози, вика, пътят е хубав, само асфалт! Благодарих и се заизмъквах от града.
Та излязох аз благополучно от града и си карам небрежно по усуканицата, която много бързо ме изкара доста над покривите на градските къщи. Карам си аз значи и отляво боклуци, отдясно боклуци, пред мен боклуци, а долу в ниското гледка. Прекрасна при това! Не знам защо, но ми навяваше някакви асоциации с изкачването над Коня в посока Афионкарахисар в Централна Турция. Просто усещане. Нищо повече! Е, небрежно махвам с ръка за другото усещане – това, че минавам напряко през градското бунище, ама...тук е така. Сигурен съм, че кокалите на Тито тракат зловещо в гроба при вида на всичко това, което западния свят успя да сътвори от Югославия. Ама пей сърце – Тито отдавна го няма, а аз съм тук и сега и поря уверено сред сметището на път към оная странна граница – косовско-сръбската. Щото от една страна за сърбите такава страна нямаше, от друга – шиптърите и бракята хамериканци съвсем не мислеха така. И за да е пародията пълна, последните години се изградиха тъй наречените интегрирани гранични пунктове. Пунктове, на които сърби и шиптъри се правеха, че много се любят и тачат, работеха на един хввърлей разстояние, докато не можеха да се понасят и се псуваха на майка под сурдинка. Сещате ли се за оня култов сръбски филм „Гори фатра”? Е, ако не се сещате, дръпнете си го съвсем по балкански от замундата...
Спирам чинно на ГКПП „Мучибаба”. Фургон за сърбите, фургон за албанците. Разстояние – има няма 10 метра. При сърбите няма никой. При косоварите две коли. Закъде, пита Фахримович... А ходи го разбери тоя Фахримович като какъв се явява по народност, че да знам коя версия да му снеса – тая за сърбите, или тая за албанците. Замислям се за секунда, две и изплясквам най-неочакваната версия – тая като за Фахримович – в Гниляне отивам. В Гниляне! Човекът вдига равнодушно рамене. Ми така де – все му е тая дали отивам в Гниляне, другаде, или на майната си...
След две минути съм десет метра по-натам – на албанското гише. Тук усмихнат чичко албанезе отговаря нещо неразбираемо на моето жизнерадостно доброе утро.
А?!? – достигам лингвистични висоти аз. Мммм?! Доброе утро као си рекъл, прехвърля човекът на разбираем език. Закъде пътува господинът? – пуска в ход мазна усмивчица от типа „Знаеш ли за какво те спира чичко полицай?”. За Албания – не трепвам аз. А – х – аааа, бавно и натъртено продължава мазната усмивка. Я да видим сега вашите документи... Гледа, гледа нашите документи и бааавно, провлачено и с лека ирония човекът пита чий е моторът? На мой отац-отговарям чинно. Човекът мълчи. Фадър, фадър-правя отчаян опит за комуникация аз. На баща ми бре! Тук мазният не издържа и троснато ми отговаря, че чудесно знае какво е отац! А случаааайно да имаш пълномощно от твой отац, ааА? Случаааайно имам – пускам и аз най-мазната си усмивка-имам, ама е на бугарски! Ей го, на! Човекът взе пълномощното, разгъна го и се зачете така в него, все едно цял живот все пълномощни на български е чел! Няколко пъти чете какво е писал нотариусът върху печатите, въртя, сука и накрая авторитетно отсече – дааа, дааа....важи. Ходи ей там си направи застраховка- посочи третата будка на интегрираният граничен пункт и ме отпрати с небрежен жест да се разкарам...
Преместих мотора на половин метър от гишето и се отправих към будката за застраховки. Чакайки безкрайно много време човекът да си дозакуси, да се потупва нещо по джобовете, да си търси очилата, най-накрая разгеле, алелуя, доживях! Кажи – вика – сега какво искаш! Какво искам, та какво искам...Кило домати, какво да искам! Гражданска искам. Ей такава от десет евро! Фор минимум дейс енд маней – натъртих на енглезки та барем се изясним от раз! За първи път ли идваш в Косово-проявява нездрав интерес служителят, разлиствайки скромният ми паспорт, в който други печати освен косовски комай няма. А от тях има доволно... Не, естествено, как ще идвам за пръв път! В такава хубава страна... Човекът се усмихва къде от кеф, къде не знаейки какво да каже и започва да пише въпросната гражданска пуфтейки. Искаш ли да ти дам една стара застраховка да си гледаш от нея? Искал... А на кого е моторът? – Айде почна се пак... Абе хора, какво ви става днес? С тоя мотор сигурно минавам за двайсети път косовска граница, вие днес баш се скъсахте да питате чий е и защо аз го карам! Поемам дълбоко въздух, отговарям с най-любезната си усмивка, почти дръпвам от ръката на човека готовата гражданска и с бойна стъпка се запътвам към Джуниър! Хайде Джуниър, да се омитаме оттук!
К О С О В О
На следващия завой спирам до поредното бунище да видя какво се случва с телефона ми, че комай звъня на няколко пъти насам. Я, каква изненада – то не било само в Сърбия бунище! Ми то и от тая страна на граничната бразда пак бунище! Уж чужбина – пък разлика в бунищата нямаше никаква...
Десетина километра по-натам спирам в някакво доста мизерно поселище.
Време е за сутрешното ми кафе. Това кафе, което така и не посмях да изпия в Прешево. Паркирам на улицата и се запътвам към прашните маси на крайпътното кръчме. На едната маса стои някакъв сърдит младеж и ме гледа страшно. Поздравявам учтиво. Младежът отговаря с едва доловимо ръмжене. Хлътвам в сумрака на кафаната и вътре заварвам друг сърдит младеж. Кво искаш (копеле, мадафака или с квото там се сетите можете да продължите израза)? – Е па кафе искам-най-невъзмутимо отговарям. И фанта... Последва ледено мълчание. Аааа и такова – има ли домаче кафа? Турско кафе бре? Усещам, че младежът иска да ме цапардоса с нещо, ама явно няма нищо под ръка. Ясно, ясно! Ще пия еспресо бе! Няма проблеми! Просто си питах! Така...лаф да става...
Седя отвън, наслаждавам се на кафето, а външният младеж все така не сваля очи от мен. Ако може – с поглед ще ме усмърти. Пука ми...
Барманът изкача от мрака и двамата почват да си шушукат нещо. Я...че те на сръбски си говорят! Има нещо гнило тука... Селото е мизерно и безлюдно. Няма ги бунищатта, няма ги многобройните чавета. Чак сега забелязвам избелялото сръбско знаме, което се вее на стълба над мен. Ясно...селото е сръбско. Каква ирония на съдбата – оттатък границата, в Сърбия, Прешево е населено изцяло с албанци, а тук, в Косово, в първото село след границата, населението е сръбско. Подозренията ми се затвърждават, когато сметката ми се съобщава не в друго, а в сръбски динари. А В Косово, разбира се, валутата е евро. Балкани....какво друго да кажеш...
Гниляне...Имаше нещо гнило в Гниляне... Бях гледал нещо в старата хартиена карта. Бях гледал вторачено и в телефона гугъл мапс-ата и така и не уцелих някаквото заобикалящо градската лудница околовръстно пътче! Както вече имах честта да отбележа – в Косово указателните табели не бяха на особена почит... Мярна ми се едно виещо се криминално пътче в ляво, но докато размишлявам дали/или/евентуално, а и с оглед на залепилият се на гърба ми мерцедес, просто с вял опит за намаляне профучавам през евентуалната отбивка. Няколко минути по-късно занавлизам в града. Друг разклон не видях. Не ми се връщаше. Мързеше ли ме, някаква старческа примиреност ли ме беше обхванала, но вместо да направя обратен (не, че беше особено възможно!), предпочетох да се впусна в градската мелница... Гнило! Направо си миришеше на гнило. Колоната от автомобили беше безкрайна, пътят тесен, хаосът уникален, легналите полицаи толкова високи, че на два пъти остъргах мотора в тях, а за изпреварване и дума не можеше да става! Пъплех примиренчески в колоната, като се заяждах мълчаливо с наглите шофери подпиращи и напиращи ме отвсякъде, като просто карах на боя и половина от задната броня на автомобила пред мен и с шопски инат не пусках никой да припари пред и около мен!
След цяла вечност напуснах Гниляне и то отбележете – в правилната посока! Бях се леко припотил и то не от жегите и внимателно, стараейки се да предвиждам поне два хода напред малоумниците в коли, трактори, камиони, пикапи, мотофрези, авто и минибуси, леко леко се движех напред. Жадувах неистово да се махна от прахоляка и хаоса на равнината и да навляза в оная голямата планина – Шар планина...
В едно от селата пред мен ми направи впечатление открояваща се величествена и огромна православна църква. Къщи, къщи, къщи и хоп в средата им купол на църква. Странно беше... Все пак бях в Косово... Спрях в началото на селото на някаква отбивка, за да снимам църквата в далечината. Беше ме впечатлила и въпреки неистовото ми желание да карам колкото мога по-бързо напред и по-далеч от равнинния хаос, спрях за няколко кадъра.
Смъкнах ръкавиците, но каската ме домързя да махам и така с каска и възседнал мотора насочих обектива пред мен. За съжаление точно срещу мен вървяха три момиченца в ученическа възраст и ми „цапаха” кадъра. Търпеливо изчаквах да излязат от кадър, фокусирайки куполите в далечината, докато някаква суматоха някъде встрани от мен ме накара да отделя око от фотото. Погледнах надясно – някакъв тип гневно държеше реч и ръкомахаше нещо. В първия момент не схванах какъв му е проблема на тоя, но в следващият осъзнах, че бълва и се плюнчи по моята персона. Трите момичета тъкмо бяха достигнали до мен. Еднаквите им униформи издаваха, че са ученички. Неодобрителните погледи говореха, че нещо не ги прави щастливи моята фотографска любов към църквите. А оня викаше ли викаше... Вперих поглед към него и започнах да изтръпвам – бях спрял пред училище. Пред албанско училище. Косовско училище! За оня плюнчещият се аз бях чисто и просто един педофил с мотор, който снима децата пред училището му! Е...нямах намерение да се женя набързо и не по своя воля, затова набързо смотах фотоапарата и запалих мотора! Газ и никакво снимане на църкви повече...
Минавайки през низ от малки, големи и още по-големи населени места през равнината, най-после пресякох така омразният ми прашен и наситен с бунища пейзаж и занавлизах в зеленината на планината. По този път бях минавал десетки пъти. Беше ми до болка познат и въпреки всичко не ми омръзваше. Възползвах се от рехавото движение и приличната настилка и пришпорвах Джуниър нагоре в планината, колкото му душа носи и колкото ми на мен стиска!
С мръсна газ влязох и в онова сръбско островче насред мюсулманското Косово – Щръпце. Местните полицаи, въпреки че си бяха спряли някакъв с голф да го поучават, ме изгледаха злобно и недружелюбно. Очевидно карах бързо и това очевидно ги дразнеше. Намалих и спрях. Спрях не заради тях, а заради най-вкусният бурек в околовръст. Беше си време за закуска, а аз нямах никакво намерение да мина оттук без да хапна едни, два, три бурека с йогурт в бурекчийница „Щръпце”! Влязох с бодра крачка през вратата, а лелята зад тезгяха ме посрещна с „охо...бугаринът с мотора”...Крайно време беше да сменя маршрута! Тук вече бях станал част от пейзажа...
Хапнах, квото хапнах и се полюбувах на сръбската суматоха отвъд витрината. За втори път тази сутрин ми се налагаше да се бъркам за сръбски динари в държавата Косово с официално платежно средство еврото, нооо...на Балканите има неща необясними и нелогични, които за „белия” човек си оставаха загадка и мистика, докато нашего брата балканецът би възкликнал почесвайки се по рунтавия тумбак „ епааа....нормални работи, йебем му......”
Отпраших нагоре по баира сит, отпочинал и бодър. Пътят продължаваше да е доволно пуст, слънцето свенливо препичаше иззад заснежените върхове на Шар планина, а аз карах все едно сто дяволи ме гонят по добре познатите завои към превала.
След половин час щях да съм слязал в равното в Призрен. Много магнетичен ориенталско-балкански град, който ужасно мразех именно заради факта, че задръстванията бяха още по-ориенталско-балкански, а аз нямах друг избор освен да го пресека къде на първа, къде на втора, къде подпирайки мотора с крак, нервно припсувайки в каската в съпровод с мириса на прегрял двигател въздухар... Мразех движението в Косово! Мразех го!
За момент се изкуших дали да не спра на мегдана, да тегля един бърз тигел ей така от чисто любопитство какво ли ново се е появило тук през последния месец, но сякаш не беше момента за спиране. Тъкмо се бях закротил в ленивият автомобилен поток по главната пътна артерия на града и имах неистовото желание да се махна от градската лудница. Въобще не ми беше до някакъв си мегдан, пък бил той и на Призрен!
Имах желанието да мина през онова КПП с Албания над Джаковица, което вече за трети път все не улучвам, но за целта трябваше да стигна до самата Джаковица по може би едно от най-натоварените трасета на Косово. Тези 40-50 километра си бяха жив кошмар! Тесен двулентов път с безкрайна колона, която се точеше със средна скорост 20 километра в час. Всякакви косоварски камикадзета, които влизаха, излизаха и правеха всевъзможни маневри на пътя, включително и спирания насред него без грам да им пука за твоята особа. Картинката се допълваше от всепроникващият косовски прахоляк, плюс като безплатен бонус гледката околовръст – нещо средно между строителна площадка и произволно градско бунище... Не! Нямах нерви да шофирам до Джаковица, а и там един Господ знае дали щях да уцеля прословутата отбивка за границата, за която, ах каква изненада, табели, разбира, се нямаше... Не! Сега беше моментът да реша. На Призрен му се виждаше края и имах уникалният и единствен шанс да кривна направо по магистралата за Тирана, която сечеше циганските махали в покрайнините на града. Край! Точка! Решено! Щях да си спестя тези два часа досадна косовска бутаница. В крайна сметка акцентът на това пътуване беше именно Албания и Македония! Косово беше само един щрих, един бурек, една Шар планина, един низ от завои...
Естествено въпреки всичките ми усилия и зъркели отворени на четири, пропуснах отбивката за магистралата. Впрочем това хич не беше трудно! Ха да видим, как точно един чужденец би нацелил оная криминална отбивка и сложен транспортен възел с участъци от черен път, за да излезе на софийската скоростна тангента между Илиянци и Требич в посока Калотина? Е...тук беше същото! Изпсувах звучно, но нямаше къде да направя обратен! Пътят беше с някаква разделителна ивица в средата с висок бордюр, а аз не карах ендуро все пак. А и Джуниър не беше някой хулиган! Джуниър си беше джентълмен с изискан вкус и маниери...
Тъкмо предвкусвах кошмара на бутаницата до Джаковица и пътният хаос в самият град, когато ненадейно попаднах на някаква отбивка за Прищина. Е, нищо не пречеше да опитам! Нищо чудно това пътче да сече напряко през полето и да се включва точно в магистралата Прищина-Тирана. Свих рязко в дясно, минах през някакво насрещно, някакъв досадник ми светна и свирна ядно, а аз най-хладнокръвно му показах среден пръст, щото то Джуниър може да беше джентлимен, ама стопанинът му хич никакъв го нямаше, пресякох набързо поредното крайградско бунище и видях в далечината заветната магистрала! Алелуя! Иншаллах! След още някакъв странен пътен възел порех въздуха в посока Тирана! Ти да видиш! Дори посоката ми беше вярната...
А Л Б А Н И Я
Албания... Страната на орлите... Също толкова странна и загадъчна като при първото ми влизане преди 12 години. Спомням си как ме плашеха познати и непознати като споделях намеренията си да се „поразходя” из тази така близка и в същото време толкова далечна и непозната тогава страна. Как ме плашеха, че едва ли не жив няма да се върна оттам, как с присвито сърце пресякох ничията земя на македоно-албанската граница при Стенйе край Преспанското езеро, как македонските митничари се обзалагаха, че албанците ей сегичка ще ме натирят обратно да се вратим, как митницата беше пуста и освен един замаян колоездач от Чехия нямаше жива душа, как за да влезеш в Албания все още се плащаше 10 евро входна такса и едно евро на ден изходна, как данните ми се записваха в един огромен мазен халваджийски тефтер, как митницата беше чисто и просто два фургона тип „бедствия и аварии”, как асфалтът свършваше и само кривите дървени стълбове маркираха черният каменист път ееееей там към хоризонта...
12 години по-късно повечето главни шосета на тази приказна планинска страна отдавна бяха асфалтирани не без помощта на разните му там арабски фондации, дори имаше магистрала между Прищина и Тирана – факт, от който мързелешката се бях възползвал току що. Седях на напълно съвременния граничен пункт на международната магистрала и се прозявах отегчено. Митничарят ме гледаше също толкова отегчено и заспало. Накъде? Към Саранда, викам. Аааа....рече неопределено служителят и се почеса мързелешката зад ухото. Аааа....Саранда....йес, йес... Последва закономерният жест с ръка, който можеше както да означава да се омитам на майната си, така и чисто и просто човекът да пъдеше мухите! Е...не пъдеше мухите, определено ми махаше да се махам нанякъде, само да не го занимавам повече с моята особа! Мръднах пет метра встрани, екипирах се и потеглих. Знаех, че Кукъс е съвсем близо. Правех планове да мина през града и да цепя през планините (то не, че имаше друга опция освен цепене на планини, що се касае до Албания де!) и да хвана в посока Пешкопи. Знаех, че пътят от няколко години е асфалт! Не можеше да бъде! Оттук бях минавал, но в обратната посока преди години! С Гошо се бяхме хвърлили в такова приключение, чеее мани, мани... Тогава бяхме затръгвали с огромните амбиции за един ден да пресечем Македония, Албания и да влезем вечерта в Черна гора. Да, бе да....
Голям смях! Шест часа се борихме като прасе с тиква с участъка между Пешкопи и Кукъс. То не бе гйолове и рекички, то не бе едри, дребни и най-дребни камъни, то не бе завои и серпентини, стръмни изкачвания и слизания, то не бе...Маааани, мани... А и след като някак се добрахме до Кукъс (имахме късмет, че не заваля, щото при дъжд нямаше и да се доберем), тук нямаше и помен от никаква магистрала и си карахме по стария царски път, за който само мога да цитирам Гошо:”от завои ми идеше да захапя кормилото и да крещя от бяс”! Мдаааа.... а сега – асфалт. То не, че това беше променило с нещо терена и шантавите тесни завои, нооооо асфалта си беше асфалт! А и Джуниър не беше добиче да подскачаме с него по камънака и да се врем в калните локви!
Неусетно стигнах до Кукъс. Нямах особена представа накъде трябва да карам, а както вече споменах неколкократно албанезетата не бяха фенове на писаното слово под формата на пътеуказателни табели. Тук се караше по слънцето, по усет, по нивото на Дунав и с питане по десетопръстната система.
Забих се баш към мегдана на града и движението стана кошмарно. Лежерното ми настроение мигом се изпари! Стиснах здраво кормилото, опулих зъркелите и се запридвижвах едвам едвам в някаква посока. По едно време ми се стори, че мярнах някаква вехта табела с надпис Пешкопи, но далеч не бях сигурен дали това беше реалност или просто плод на моето желание да попадна на такава! А и да беше реалност, така и не обърнах внимание в каква точно посока сочеше... Да се връщам беше абсурдно! Тук нямах шанс да направя обратен! Никакъв шанс!
Ситуацията започваше да става абсурдна. Карах нанякъде, хаосът около мен все повече се сгъстяваше и ме притискаше, нямаше къде да спра, за да се опитам да се ориентирам за посоката, нямах и джи пи ес ъф корс! Знаех, че посоката ми беше към едни планини нейде край града, ама това си беше повече от смешен ориентир, щото ако не е станало ясно, човек накъдето и да се завъртеше друго повече от планини нямаше в околовръст! Накрая се хванах като удавник за сламка за един полицай, който бавно и меланхолично махаше гащи по улицата. Ама полицай ти казвам! Два метра минимум! Ама не два метра в диаметър като нашите родни полицаи, а два метра висок! Тоя ако не беше някоя пенсионирана звезда от баскетболния отбор на Албания, ей ме на!
Спрях на възможно най-нелогичното място за спиране та дано полицаят ми обърне внимание, че да имам шанса да му изплача болката си. Спрях баш на средата на едно кръгово! Някакви местни кретени се разсвириха зад гърба ми сякаш кой знае какво беше станало, а полицаят забави крачка и бaaaвно завъртя глава, очевидно да се информира като каква ще да е тая суматоха откъм кръговото. Фокусира ме и бавно запристъпва през улицата към мен. Аз също не си оставих магарето в калта! Набързо хвърлих каската и ръкавиците върху мотора и съвсем не толкова бавно се запътих през лудешкия трафик към него. Срещнахме се на средата на платното. Надигнах жално глава към небесата. Вратът ми изпука. Все си мислех, че не съм от най-ниските, но сега се чувствах като в страната на великаните. Пуснах най-любезната си усмивка и полисменът бързо бързо изостави свирепия поглед, с който ме беше фиксирал. Обясних каква е болката ми, човекът няколко пъти бавно и провлачено ми обясняваше къде съм сбъркал, как трябва да се върна и накъде да хвана и колко ще да е далеч Пешкопи и...и...и... Това всичко хубаво, но човекът си плещеше на албански, потупваше се нещо ту по дясната ръка, ту по лявата, а аз само разбрах, че трябва да карам точно наобратно, но после какво следваше от цялата тая тирада, грам нищо не схващах! Благодарих на човека, че хич не се чувствах конфортно насред пътното платно в хаоса на един средностатистически албански град. Само се замислих какъв ли беше шансът тази сценка да се разиграе в някоя от по-западните „бели“ държави? А последвалият обратен срещу движението в кръговото под одобрителният поглед на блюстителят на реда?
Хванах внимателно обратната посока и продължавах да се пуля за някакви табели или нещо с вид на изглед на път излизащ от града и тъкмо, когато вече мислех, че пак ще се връщам до същото кръгово и пак ще питам баскетболиста полицай, мярнах табела за летището на Кукъс. Бинго! Пътят ми минаваше точно край летището и после занавлизаше по околните баири! Това го помнех от преди години! Кривнах в посоката указана от табелката и лека полека се заизмъквах от града! Моторизираните кретени-камикадзета взеха да понамаляват, щуращите се като свободни електрони пешаци също и в един прекрасен момент последната къща на Кукъс остана зад мен! Не можех да повярвам! Подкарах по новичкия асфалт към величествените склонове на Кораб планина, подминах наскоро реконструираното градско летище, което освен с нови сгради и градинки, палми и прочие хубавини, се беше сдобило и с ново име – „Шейх Саид“. А сега познайте кой, мили деца, е финансирал тази убавиня? Нали? Същият чичко-чаршафко, който беше финансирал и новата магистрала и роящите се джамии и ред други нещица...
Подминах първото село и насред баира на една отбивка спрях да се полюбувам на гледката от високо. Да се полюбувам, да поцъкам невярващо на новичкия асфалт и най- вече да поотморя от напрежението на градската бутаница!
Помахах краци напред-назад, полюбувах се на природните красоти, поседях, помечтах, полюбувах се на Джуниър (всъщност, споменах ли, че Джуниър е Ямаха – една от многото, които имах в гаража, а аз реално хич, ама хич не съм фен на марката!) и лека полека се застягах за тръгване. Път ме чакаше. Баири. Завои. Дерета. Иииибре де брееее, животеееее, провикнах се с пълно гърло, а от преминаващия вехт бус ми свирнаха закачливо...
Пришпорих Джуниър и още на следващата серпентина беше мой ред да подсвирна закачливо с клаксон на дъртия форд. Нямаше да е много обиден, че го изпреварвам, надявах се...
Подкарах с умерено темпо нагоре. Нито имах идея да се правя на състезател, нито возилото ми го позволяваше, а и доколкото имах спомени, трасето си беше доста коварно, щото то асфалт, асфалт, ама...албанските баири и шофьори не прощаваха! Спомням си предният път като минавахме оттук срещнахме всичко на всичко два три буса и една две коли, докато сега направо си беше оживено. Някак и пътят се виеше не точно както го помнех, някак и минавах през селца и паланки, за които нямах спомени да съм ги виждал, някак пресякох едно голямо дере, но моста комай не беше същият като от старите ни снимки. Някак нещо не беше баш така като цяло. Карах все по-бавно и умислено. Ти представяш ли си да съм сбъркал пътя? Че то по тея чукари грешките се измерват не в километри, а в часове път! След поредната паланка наскочих на някакви хорица дето си вървяха по пътя. А пътя както предполагате беше тесен. А аз карах пет за четири, щото първо бях в дълбок размисъл за целта и посоката си, второ, да си го кажем честно, бях започнал да посдавам багажа чисто физически, демек...казано с две думи – уморих се. От цялата тая работа почти качих на предния калник двамата дядовци пешаци и младежа с магарето! На косъм бяха! Разбира се, изпсувах цветисто и веднага след това ме напуши смях. Тоя момък, ако да не беше момък си беше жив Настрадин ходжа! Седнал странично на дребничкото жилаво животинче, захапал някаква клечка и разбира се дяволито нахилен. Нямаше грешка! Това си беше Настрадин ходжа на младини.
Стотина метра по-натам спрях на пътя. Ще кажете какво се присетих сега ли? Нищо! Просто сметнах за разумно да преценя внимателно дълбочината на вира, през който ми се налагаше да премина и второ – все ми се щеше да попрегледам картата и да се ориентирам по слънцето и околните баири като къде по дяволите се намирах! А какъв е тоя вир ли? Е...вир като вир. Някакви води се спускаха от стръмния склон над пътя и в най-ниската му част си бяха образували езерце, което ромолейки се оттичаше в дерето под пътя. Гледах глуповато гьола и се чудех дали да не наджапам с ботушите в него та да видя колко ще да е дълбок. Е то хубаво, ама мойте ботуши бяха от оная особена порода дето попиваше водата като сюнгер! Бях сигурен, че вляза ли там – моментално половината локва ще се озове в ботушите ми! Някак нямах намерение да карам следващите 2-3-8-10 часа с подгизнали крака! Махнах отегчено с ръка и оставих дилемата с водното съоръжение за по-натам. Тъкмо ме бяха настигнали странната процесия от двама пеша и един на магаре. Дядковците ми се усмихнаxа и кимнаха учтиво, а аз смотолевих едно селям алекум от кумова срама. Тъкмо викам ей сега ще видя тея дядки като минат колко ще да е дълбока водата и хоп...дядките отцепиха по някаква козя пътека нагоре по баира. Остана младежът с добичето. Тъкмо да му изпляскам и на него едно селям и момчето хвърли сламката на земята и най-учтиво ме поздрави с „хелоу”. Преглътнах си селям-чето и отговорих на удара с удар: „Здраво, брате! Хау ду ю ду?”. Момъкът грам внимание не ми обърна, а само посочи разгънатата карта и попита уотс дъ проблем по дяволите? Викам не знам къде съм! Сега беше негов ред да вдига рамене и да върти безпомощно очи! Така де...българският не му беше сила! Викам „Как се казва дис плейс? Вилидж? Нейм?”. Ааааа, Мали Кораб, дъ нейм ис Мали Кораб. То хубаво, че е Мали Кораб, ама такава пущина у моята карта нямаше! Отново вперих поглед в най-подробната карта на Албания, с която разполагах, но отново и отново такова село не откривах! Нямаше ни Мали, ни Големи Кораб! „Къде е пустият му Мали Кораб?” – попитах отчаяно аз като сочех настървено картата, с надеждата момъкът да разбули мистиката с липсващото село. Еееееееей това всичко е Мали кораб – отговори момъкът с широка усмивка и още по-широк жест сочещ околовръст, след което пришпори добичето и изчезна по околните баири...
Добре де...в крайна сметка не ми се връщаше, ще продължавам напред. Вероятно бях объркал пътя, ама все някъде щях да изляза от тея чукари. Тъкмо събрах такъмите и възседнах мотора и от другата страна на локвата акустира един КТМ. Човекът също като мен преди малко спря и замислено доближи до ръба на водата. Отново подпрях Джуниър и от своя страна се запътих напред. Ситуацията беше като дружбата между народите, берлинската стена и разните му други подобни. Сега се очакваше да се срещнем на средата нa водния басейн и да се здрависаме за вечна дружба. Както казах не ми се мокреше... Човекът отсреща явно беше на моя акъл (или като с моите ботуши) и избрахме план Б – викане през водата – всеки от своя си бряг! Човекът бил немец и се прибирал от Охрид през Босна към дома си. Аз от своя страна му обясних, че съм див балкански индивид дето прави обход на родните балкански планини, да си инвентаризира баирите. Попита ме Кукъс далеч ли е. Викам няма се плашиш – има няма час и половина. Асфалт ли е? Асфалт е. А натам – сочех неопределено зад гърба му-асфалт ли е? О, да, че как съм можел даже да допусна друго! Рииииийли??? – озъбих му се аз. А я кажи това ли е пътя за Пешкопи? О, я, я...това бил. Съвсем близо е вика! Час, час и нещо... Направо ме смрази... А аз си мислех, че едва ли не зад следващия завой ще изникне града като на картинка... Да бе, да... Пожелахме си приятен път и всеки със своя си кон прецапа локвата в свойта си посока...
Заредиха се отново завой след завой, баир след баир, паланка след паланка. Бях започнал да се поуморявам и да си призная беше взело да ми поомръзва това безкрайно сучене насам-натам по тесния планински път. Въпреки, че не си признавах, негласно жадувах за малко повече прав път, малко повече равнинни участъци и възможност за малко по-бързо темпо. Да си призная...Албания понякога писва...
Взех все по-често да срещам бусове пълни с лелки и бусове пълни с чичаци, нарамили знамена и плакати. Викам си тея отиват на сватба!Е то хубаво ама една сватба, втора сватба, па трета... Уууу, ма много сватбарска нация ще се окажат туй албанезетата! Тогава започнах да се сещам как в почти всяко село беше пълно с предизборни плакати, та дори в едното, на мегдана до (предполагам) партийното кръчме, или казано иначе местният партиен щаб, се беше изпружил важен, мазен големец с костюм и вратовръзка – типичният партиен номенклатурчик, който стоеше повече от нелепо на фона на бедната селска обстановка в тоя затънтен край на тая затънтена държавица, нейде на географията на Европа-та. Изхилих се гръмогласно на зализания отговорен другар, изпреварвайки поредната колона бусове с лилави знамена. Божееее, сега вденах...на Албания и предстояха избори! Затова беше тая небивала активност по тея чукари и тоя засукан безлюден иначе път...
След като бях убеден, че за мен няма да има от партийните кебапчета, викам чакай поне да спра да пийна едно кафе. То се е видяло, че нещо за ядене трудно ще открия по тоя генгерлик, но в единственото непревзето от партийните големци кафене спрях почти дрифтирайки на чакълестия паркинг. Не, че се правех на Фитипалди нещо! Чисто и просто кафенето изникна зад поредния идиотски завой. Тук и сега беше момента за кафе, половин час почивка и размисъл над по-нататъшния ми маршрут. Пешкопи се виждаше в далечината. Можех да отмарям спокойно!
Спрях на прашния псевдопаркинг и влязох плахо в огромното иначе псевдокафе. Заведението беше огромно, занемарено и пусто. На паркинга имаше някаква вехта четириколесна бангия от типа Е 39, а в заведението няколко местни криминогена. Освен, че ме гледаха нагло, ама се и хилеха и подмятаха нещо злобно, ама аз нали нищичко не вдявам на албански и си ги пускам край ушите! Дай кафе и фанта, викам на крими младежа зад бара, а оня ми сочи нещо да се разполагам нейде по масите, че щял да ми ги донесе! Ич да си ги нямаме такива младеж! Седя, чакам и гледам внимателно печеля обезателно! Иначе де да знам какво точно ще ми сложиш в питието?... Умишлено седнах навън на теферич, нищо, че времето не беше особено теферичесто! Така първо щях да съм по-далеч от онея с Е 39-ката, второ щях да държа мотора под око! А и трето, но хич не по-малко важно – при наличието на някаква опасност бих демонстрирал нагледно колко точно бързо бягам и как за отрицателно време се измъквам от чакълест паркинг. Гледах албанските чукари срещу мен и двете провиснали знамена – албанското и евросъюзното. А по пътя бусовете с чичаци и знамена вървяха ли вървяха...
Така и не останах половиния час, който си бях наумил, по простата причина, че хич, ама хич не се чувствах уютно и на място тук! Чашата преля, когато дойдоха поредните двама криминогена, които най-нагло ме задърпаха да сме правили бартер за мотофрезата с ремарке, с която дойдоха! Кое? Това нещо за Джуниър? Хехехе....абе я ходи си сипи една бира и не ме занимавай с глупости! Верно, фреза си ми трябва за село, па и ремарке, ама....да си дам Джуниър? Джуниър и за сто фрези не бих го дал! А и с кво да си ходя? С рейса ли?
Докато се екипирах по най-бързия начин се сетих за една случка отпреди години. Нейде между Неготин и Долни Милановац в Сърбия бяхме спрели на една крайпътна кафана за по плескавица разбира се, за какво друго и там съдържателят много настойчиво и не особено любезно се пънеше да купува мотора ни – предшественика на Джуниър – Брус Лий за 2000 евро! Викам, ти си луд! Първо този мотор не струва дори 1000 евро! Второ, не се продава! И трето с кекво да си ходим? С рейса-невъзмутимо обясняваше човека, докато плюнчеше пръсти да ни отброява въпросните евра...
Отпраших точно навреме. Цялата паплач мигом се заизнизва от кръчмето, щом чуха мотора, а и честно казано хич нямаха доброжелателен вид! Взех завоя, погледнах в огледалата, в които не се виждаше никаква мотофреза да ме гони и изпуснах парата... Пфуууу, притесних се! Това беше и една от причините Пешкопи да го мина транзит. Вече нямах никакво желание за спиране преди митницата! А другата причина ли? Другата причина беше, че това място беше станало още по-отчайващо от предишното ни идване тук! Беше станало още по-прашно, потискащо, сиво и западнало! Беше станало точно като прерийно градче в дивия запад отпреди 150 години! Приличаше на нещо средно между провинциален африкански град и бразилска фавела! Не сте били нито в Африка, нито в Бразилия викате? И аз не съм, но в представите ми Пешкопи олицетворяваше всичко това! Точно както районът на Севернага гара в Париж олицетворяваше за мен едно към едно центъра на Хараре. И в Хараре не бях ходил, разбира се. Измъкнах се криво ляво от противния Пешкопи и то, забележете, само с едно питане! Измъкнах се и карах на първа, здраво стиснал кормилото по уникално разбития международен път в посока Дебър. Подскачах и псувах, псувах и подскачах и след само още едно питане за посоката, половин час по-късно се бях наредил на опашката на албанската митница. Зад мен спряха някакви немскоговорящи с Джи Ес и Капонорд. Яяяя, вярно бях мярнал фарове на мотор зад гърба си, но нали бях зает с мисия „оцеляване“ и чак сега ги отразих. Кимнах приятелски: „Здраво! Како сте?“, а немскоговорящият Пуяк 1 само изсумтя нещо надменно в моя чест, докато Пуяк 2 гледаше с погнуса мотора ми! Тъкмо мислех да обясня надълго и нашироко какво мисля за такива кисели гъзета като тях, когато албанезето от будката махна да предреждам колите и да мина напред! Разгеле! Беше си време! Албания днес комай ми дойде малко в повече! Време беше за Македония!
М А К Е Д О Н И Я
Чудех се какво точно да пиша за тези ми 300 километра от пътуването? Чудех се дали да не помълча дълбокосмислено двайсетина минути, вместо да пиша каквото и да било, но все се имах за по-умен от всеки треторазреден македонски журналист, от всеки посредствен Миленко. Чудех се как точно да нарека тази територия с толкова много имена? Щото да и кажа Македония - гърчолята ще подскочат като ощипани моми. Да я наречем част от Велика Албания....сигурно няма да сбъркаме, да я наречем част от Велика България...сигурно също няма да сбъркаме. Че е част от Велика Югославия...нямаше спор по въпроса. Бивша Югославска Република Македония... Толкоз!
Седях на граничният пункт, а онея досадните пуяци отново се наредиха зад мен на почтително разстояние. Надали беше да не ги ухапя! По-скоро да покажат ясно, че те категорично видиш ли се разграничават от такива плебеи като мен с вехт допотопен мотор. Швабска му работа...
Митничарят махна с ръка и подвикна "Хайде идвайте! Заедно сте нали?" Викам пази Боже! Аз с тея нямам нищо общо! Хубаво ама митничаря тая нещо не му хареса! Е как така не сте заедно? Ами не сме, казвам, това са някакви немци ли, австрийци ли, швейцарци ли, макя им немска...знам ли ги! А ти, вика, с кого пътуваш? Е, с Джуниър, с кого! Сам с мотора! С никой! Това още повече намръщи гусин митничаря. Та като се почна, защо си сам? Викам, ами жената е на работа, повечето приятели са на софра в почивните дни. И къде си ходил САМ? Ами къде - е те тук-по Косово и Албания. Па кога влезе в Албания, па колко дни седя, па откъде точно си влязал, па откъде си минал, па защо от там, па що щеш у Косово... Лелеееее....тоя откъде ги бълваше толкова въпроси хич и не разбрах! Накрая нашия гледа гледа подозрително та миряса. През това време швабите ги бяха проверили и проводили и хванаха гората, докато аз се опитвах да обясня, че чисто и просто се возя без цел и посока по балканските чукари!
И сега вика накъде? Ами как накъде? Е оттук през Дебър, Скопие и към нас, редя си маршрута аз! Кво ще правиш вика в Македония? Ще гледам планини, любител съм на планини, ще си карам мотора по чукарите планински! Е, че у вас планини нямате ли, с ехидна усмивка подпитва чиновника. Имаме, ама вашите викам са по-големи, по-високи, по-красиви... Оня измърмори нещо под носа си, позачуди се, помая се какво точно да ме прави, хвърли ми документите обратно и ме проводи да си ходя...
От другата страна на браздата нищо не се беше променило. И тук си беше същата Албания... Беше ми ясно, че западните и северните територии са така. Боклучаво, сиво, прашно, с албански надписи и физиономии... Е да...Дебър беше с класи над Пешкопи, две мнения няма!
В края на града спрях да заредя. Бензинджията ме посрещна на албански разбира се, но поглеждайки номера мина на разбираем език. Откъде си вика... Е па от България, казвам уморено. Вече се чувствам наистина скапан и чак не ми се говори. А имам още толкова часа път до дома, че съвсем губя говор и картина. Да де вика човекът, виждам, че си от България, ама с това "Т" откъде си? От Тутракан, как откъде съм! Айде пълни догоре, че да си ходя...
Човекът ме погледна укорително… Да, прав беше! С нищо не беше провокирал заядливото ми държание! Срам ме хвана, затова побързах да платя и да се махам от бензиностанцията. Спрях 200 метра по-напред да се донаглася и да се почеша над пътната карта. Още преди да тръгна се бях загледал в едно криминално планинско пътче, което сечеше през някаква планина малко след Дебър през Лазарополе към Кичево. Само че…Само че бавното не ме притесняваше много, щото бях повече от сигурен, че пътя ще е бавен за придвижване с тея серпентини и денивелации, притесняваше ме това, че беше най-обикновен четирикласен път даден с беличка тънка криволичеща линийка в картата ми. Уви, от нета също не можах да получа достоверна информация дали беше асфалтов или не. Да, имаше участък, за който бях сигурен, че е с добра настилка, но останалите 15-20 км? Нито имах времето да рискувам, нито нервите, нито силите! Все пак по някое време тази вечер трябваше да си се прибера! Утре не бях на работа, но в метеорологичните сайтове го даваха някакви потопи по Балканите, а хич не ми се караше подгизнал и още по-малко ми се седеше блокиран от дъждовете, в която и да е точка на Балканите различна от дома ни.
Попочесох се още малко, сгънах картата и яхнах мотора. Като стигна разклона ще го мисля на място. Разклона не беше толкова далеч, но го стигнах относително бявно! Какво, по дяволите, беше станало тук? Македонското правителство беше отебало тези населени с албанци райони ли, що ли? Пътят беше под всякаква критика дори и за балканските стандарти! На места асфалт почти нямаше, на места беше в ремонт, на който по стара нашенска традиция никой не работеше, на места беше бял пепелак, който се стелеше ниско над земята и полепваше навсякъде по мен и мотора, на места се криволичеше на първа между траповете като се изчакваше насрещното движение, на места… Абе…не мога да ви го опиша! Криво ляво стигнах до заветния разклон. Спрях до един младеж, който очевидно чакаше някого подпрял се на някакъв автомобил. Пътят поне докъдето се виждаше изглеждаше доста по-добре от този, по който карах, но все пак бях длъжен да питам! Планината пред мен беше висока, а времето безмилостно напредваше, та нямах време за глуповати маневри и грешно скроени маршрути!
Здраво, бате! – провикнах се от каската аз. Човекът смръщи въпросително вежди. Явно не ме чуваше от боботенето на двигателя и от дъното на каската. Така нямаше да стане. Загасих мотора, слязох, смъкнах ръкавиците и каската и отново го здравосах. Кажи вика, що щеш? Ами да те питам дали има път преко планине към Кичево, с най-любезния си тон и най-мазната усмивка попитах аз, че още ме глождеше за бензинджийчето от Дебър. Къде е това Кичево? – отговаря на въпроса с въпрос младежа. Е как къде? Оттатък баирите, град оттатък баира! Натам отивам - хълцах жално аз. Такъв град в Албания няма-рече и отсече момъкът! Каква Албания бе, брате? В Македония е Кичево! Ей натам! Кажи има ли асфалт по пътя нагоре? Няма асфалт! Няма път! Айде пали си мотора и си тръгвай по пътя надолу – смрази всичките ми дипломатически усилия албанезето. Тъкмо си отворих устата да му кажа, че реално погледнато няма как да си хващам пътя надолу, защото пътят вървеше срещу течението на реката, а следователно щом е срещу, а не по течението, съгласно физичните закони, течащата вода се спуска надолу по наклона на релефа, а следователно пътят се катери нагоре срещу наклона на терена, нооооо…..отворих уста, поех дълбоко въздух, изпуснах го дълбокосмислено и нахлупих каската! Абе айде сега ще му давам уроци безплатно! Ай няма нужда!
Напред пътя се пооправи, но за сметка на това си беше чисто и просто един планински път, по който си имаше трафик и се караше бавно. То не бе завой след завой, не бе баир след баир, пенсионер след пенсионер, дето не знаеше на кой свят е и за какво се бори...с две думи – движението си беше тегаво и досадно. Имах някакви душевни напъни да заобиколя планината и да си карам отново към Кичево и оттам нататък да цепя в източна посока, но комай времето и умората ме притискаха. Комай везните клоняха към оползотворяване на оная македонската магистрала, аутопат-а демек, дето имаше нацвъкани будки за плащане през има няма 10 километра. След като пъплих в продължение на няколко километра след някаква процесия застигнала камион с антикварна стойност, натоварен догоре с дърва, след това още едни...и малко по-нататък още един и още един, след като бях озверял и изпреварвах брутално в насрещното с пълна газ (нещо доста непривично за мен! Имам претенцията да съм доста кротък и разумен шофьор!), виждайки Гостивар долу в ниското, бях взел окончателното решение – никакво Кичево! Газ по магистралата да отхвърля стотина километра по най-бързия начин и да изляза от пустите му албански земи! Стигнех ли Скопие – щях да го мисля. Имах опцията да карам през Куманово и Кюстендил, имах и другата опция да карам за Велес и оттам Щип, Делчево, Станкето Лисичково и по нашенската си магистрала към Мордор...
Закротих Джуниър на 130, въпреки атопатското 80 за ограничение на скоростта и само ритмично спирах за по няколко минути да платя по някоя дребна пара – къде 30, къде 40 денара. Евтино, но досадно...
Скопие минах по северната тангента, разбира се, като все още се колебаех дали да хвана към Куманово или към Велес! Апропо, чуденката ми продължи до последните метри преди съдбоносния раклон, докато гледах и цъках по пораженията от неотдавнашното наводнение в района! Тея хора ги беше удавило! Ама ги беше НАИСТИНА удавило!
Отклоних се към Велес и спрях. Все още имах известни колебания за посоката. Ако към момента ми щукнеше да врътна към Куманово, просто обръщах в насрещното и излизах на магистралата за Куманово. Седях и разтъпквах схванатите си крака. Вече всичко ме болеше! Бях на 42 и бях отвикнал да пътувам. А бях изминал само 700 км и бях пътувал по-малко от 10 часа... Срамота, Фори, срамота... Поогледах събиращите се над планинските върхове черни облаци, Поразгледах задълбочено картата, помрънках малко на себе си колко ме болят ръцете, краката и задника, пуснах един смс на Поли с локацията ми и подкарах мотора с тривиалното като за магистрала 130 в посока Велес. Почиваше ми се, но ми се и щеше да използвам максимално светлата част от деня! Беше ми ясно – с падането на нощта, падаше с поне 30 км средната ми скорост. Просто комбинацията от умора и слабо зрение неминуемо щяха да доведат точно до това – да почна да се тътря със скоростта на сакат охлюв, но...в крайна сметка не гонех норма и не бях самоубиец! Когато – тогава...
Тук магистралата ме изненада доста приятно. Нямах спомени да съм минавал по участъка от Скопие до Велес, но определено трасето беше доста живописно, с прилична настилка и никакви патарини допреди Велес. Отметнах 40-50-те километра за нула време. Илязох от магистралата, за миг се изкуших дали да не вляза в града за порция кебапчета, още повече градът беше един от малкото македонски, които наистина харесвах, но някак опцията да изтърва последните 40-50 минути дневна светлина, не ми се виждаше сравнима с някакви си там кебапчета, пък били те и във Велес!
Оттук нататък нещата придобиха друг обрат! Оттук нататък тъмнината лека полека обгърна пътя и всичко останало около мен. Оттук нататък кеф от карането нямаше. Оттук нататък следваше въртене, сучене изправяне и кършене на мотора, само и само да намеря някаква по-удобна позиция за пътуване. Скоростта ми падна драстично. Гледах тъпо и невярващо пътните табели: Щип 25 км, след него Кочани 38, Делчево 78. Нищо и никакви километри, които за мен в този момент бяха цяла вечност. Пъплех със 70 покрай онова живописно езеро между Кочани и Каменица и влязох почти заспал в Делчево. Границата стигнах на магия. Опитах се нещо да говоря с митничарите, но опитът си остана само опит. Фъфлех нещо като препил дърт рокер, замятах опиянено крака и постоянно гледах в часовника. А часовникът беше неумолим. 22.00 българско време. Оттук имах 30 км докато сляза до Благоевград и оттам още 100 до Софето. Някаква гума на каската ми се беше отлепила и постоянно плющеше пред лицето ми, визьорът ми беше непрогледно мръсен от трупове на сръбско-косовско-македонско-албански мухи. Аз бях заковал скоростомера на 130, вдигнал визьора, примижал в непрогледната тъмнина с уморени очи, а над околните баири святкаше и гърмеше буреносно. Отново бях преживял един щастлив моторджийски ден. Амин!
Всичко започна така. Седя си в сумрака насред главният международен път Е нам си кво си в края на България, в края на град Трън и в началото на Европа-та ако щете, щото то нали всеки един край е и едно ново начало дет се вика. Седя си аз насред шосето и размишлявам... Размишлявам като какъв ще да е този международен път дето вече десет минути седя на средата му и кьорава кола нема. Е нема де. И за цяр нема! Моторът съм го спрял ееей там отсреща на бензиностанцията. Ей го къде е в средата!
Що съм го заебал там до колонката ще кажете. Ми…щот там спрях. Че кво му е?... Да де, ама да не пречи? Или викате то на кой да пречи в този ранен час, в този почивен ден, в това мъртвило, в това обезлюдено място? Е нема на кой! Па и отделно дето бензинджийницата не работи. Да са я закрили викате? Не, не са я закрили. Просто не работи. На вратата и си пише – работно време от 07 до 22 ч. В другото време щрак ключа на вратата, киризим по ей оная камера на стълба като кво се случва и това е. Ако ти трябва гориво – прашчай Гергино – кеф ти у Брезник, кеф ти у Сурдулица. Ама тука нема. Нема! Поглеждам и към отсрещната бензинджийница, ама файда никаква! С нея числото на неработещите стават две! Поглеждам към часовника. 6.22. Не ми се чака 40 минути честно казано. А и не съм толкова на зор да зареждам. А и път ме чака… Само дето не вдявам като как така нещата по тоя уж международен път стават все по зле от година на година. Тук съм зареждал по нощите. Ама вече нема!
Изкушавам се дали да не извърша естествените си нужди насред международниот пат, демек да му пикам на международното положение, но лениво свивам две крачки в страни. Гася мобилните данни на телефона, че 15 лв за мегабайт у сръбско би ми било малко болезнено, слагам каската, закопчавам ръкавиците и с мръсна газ като след обир, на ура и с дрифт излизам от бензиностанцията. Даже не се и оглеждам за идващи коли. Такива просто няма…
Подминавам няколкото (полу)умрели селца до граничният пункт Стрезимировци, стрелкам с поглед провисналата табела „мотел Слишовци”, указващ посоката към тънещият в бурени полусъборен някогашен мотел, изкушавам се да се стрелна с мръсна газ към КПП-то, та да им изкарам акъла на нашичките, ама в пристъп на здрав разум връщам газта и по инерция тихо и кротко спирам пред бариерата.
Естествено няма жива душа. Естествено и митничарите ги няма. Спят предполагам. Няма да забравя как преди години в едно ей такова мъртво време, на един също толкова силно международен граничен пункт (Олтоманци), след като се разходих надлъж и шир по плаца, та накрая се принудих да вляза в сградата на митницата, за да диря някого (не баба си естествено), че да мога разгеле, най-сетне да мина отвъд браздата…легално. То понякога май нелегалното е по-лесно от легалното, ама айде, да не задълбаваме в едни други теми…
От къщурката излиза поклащайки се сънен човек в униформа. Сърдит ми е. Разбирам го. И аз мразя да ми звънят клиенти по никое време. Вдига бариерата и мълчаливо посочва да спра два метра напред. Спирам. Не там – сърдито процежда човека! Не баш там! Или малко напред или малко назад! Спрял си баш на рентгена! Абе да ви пикам на рентгена, си викам наум, ама нейсе и без това не е възможно, щото това с пикането го свърших точно преди малко…
Закъде пътуваш? – посреща ме неподготвен служителят. Ми закъде….де да знам…просто пътувам. По смръщените вежди усещам, че това не е правилният отговор. Как така просто? Ми така…просто пътувам. Е натам, Косово, Мосово, Албания…знам ли… Сам? Сам… Не ме хареса, съвсем определено… Взима ми документите и потъва в будката отсреща. Седя, кво седя, времето си цъка, а от човекът ни вест, ни кост. Запътих се към будката да видя да не му е станало нещо! Може пък да го е хванала сладка дрямка баш над мойте документи! Митничарят прави яден жест с ръка да се разкарам и да го чакам до мотора. След малко идва. Подава ми мълком документите и през зъби процежда. Няма да ти вдигам бариерата! Минавай отстрани.
Спирам на 50 метра нататък пред сръбската бариера. И тук няма никой. Седя до мотора и си свирукам та барем някой се трогне. По едно време излиза сънен и разгащен граничен. Ееееей, накъде толкоз рано, бре? Е па… в Албания – измислил съм си вече достоверна версия аз. На море ли? На море, на море… Аааа, добро….важи, важи. Влиза за минута, две вътре, излиза, подава ми усмихнат документите със закачката „другият път да не идваш толкова рано” и ми пожелава сречан пут.
С Ъ Р Б И Я
Паля и поемам по тесният прав път към Власина. Изкушавам се от ранният час и никаквото движение, както и от факта, че по тези затънтени краища на Сърбия радар никога не съм виждал и давам газ на Джуниър колкото му душа носи.
За нула време изкачвам баира над езерото.
Спирам на едно и също място всеки Божи път, когато минавам оттук (а това хич не е рядко), полюбувам се на мъглите над водата и давам газ надолу. Следваща спирка Прешево - за бензин и кафе – отсичам на глас и поемам по серпентините надолу.
Всичко ми е до болка познато. За последно минавах оттук преди двайсетина дена, като ходихме на Гуча. Познато ми е, но въпреки това насладата от карането и природата околовръст не липсват. Дори напротив! Може би точно това, че познавам доста добре пътя ми позволява да се избавя от излишното напрежение от непознатото и онова усещане зад неизвестност зад всеки завой и да се насладя на карането…
Сурдулица минавам транзит въпреки апетитните ухания, които се разнасят от пекарите край пътя. Мамка му, гладен съм! Мамка му, няма да спирам преди Прешево!
Почти влизам във задницата на един дърт мерцедес, който просто е решил, че не ме вижда, или наистина не ме вижда и се включва в пътя най-безцеремонно пред мен. Спасява ме само това, че карам бавно и че спирачките хващат отлично! На 93%, както каза оня ден батката, при който минах преглед. Тегля му една звучна сръбска и си продължавам нататък. В крайна сметка такъв е живота. Големите изяждат малките! Ако бях с Камаз дали щеше да си позволи да не ме види…
Половин час по-късно съм подминал Враня и съм спрял на някаква отбивка на магистралата. Няма жива душа, освен някакви закачулени дето като спирам и мигом се товарят във вехтия опел и се омитат. Цяяяялата отбивка е само моя! Разтъпквам се и се наслаждам на слънчевите лъчи на току що изгрялото над планините слънце. То няма и на какво друго да се наслаждавам де, щото останалото около мен е мръсотия, бетон, огради, химически тоалетни и всевъзможни отпадъци и мизерии доказващи интензивно човешко присъсвие в периметъра.
Някъде преди Буяновац съм. Оттук свършва цивилизацията и започват албанците. Настройвам се физически и психически за мизерия и оцеляване и почвам да се стягам за отпътуване, когато на отбивката спират кола и мотор. Определено са заедно. От мотора слизат момче и момиче, от колата също. Колата е сръбска, но моторът уви не мога да видя с какъв номер е. Разменят си няколко думи и мотористът пристъпя бодро към мен. Хааай, хау ар ююю? – хваща ме неподготвен човека докато се здрависваме. Ъъъъъ….ммммтакова….файн де, смотолевям аз, чудейки се какво ли точно трябваше да му отговоря, ама пусто тея чужди езици… Виждайки лингвистичните ми възможности или просто счел, че това дотук е достатъчна любезност от негова страна, човекът още веднъж ми кимва усмихнато и се отправя към компанията си. След което започват един мохабет на чист сръбски! Ма що ме мъчиш бре човек да ми причаш на енглезки! Па причай по сръбски, да се разумемо бре! Ама нейсе…свърши се тая с приказките. Качвам се на мотора и потеглям.
Малко преди отбивката за Прешево спирам да заредя бензин. Бензиностанцията се казва нещо от рода на Мохамед ойл или Карабунар ойл, или Карабаджак ойл, или нещо все така навяващо всичко друго, но не и асоциации със Сърбия. Служителят с определено несръбски черти дъвчеше някаква мазна закуска точно срещу мен на касата и въобще не благоволи да ме удостои с друго освен с поглед. Сипах си бензин, чинно влязох вътре да го заплатя и на жизнерадостното ми доброе утро, повелителят на бензина отговори намръщено нещо от рода на мбаре мбаре, което можеше да е и на чист зимбабвийски, но най-вероятно беше на албански.
Платих, купих две кутии цигари ей така да си имам, нищо че не пушех от близо година, яхнах мотора, поех дълбоко въздух и се гмурнах в неизвестното…
Прешево се оказа в непосредствена близост до магистралата. На практика със слизането си от нея започнах лека полека да навлизам в града. Трафикът беше леко хаотичен и доста натоварен (нещо характерно за Санджак и Косово да речем), надписите, включително и по крайпътните билбордове от сръбски преминаха на албански, всякакъв вид битови отпадъци се носеха волно от вятъра, а множеството дечурлига, които се движеха на тумби насам-натам, затвърждаваха теорията, че Прешево (не) е Сърбия. Апропо, тези три общини – Прешево, Буяновац и Медвежа, сврени в югоизточното ъгълче на Сърбия си бяха от край време населени със шиптъри. Даже в нетолкова далечните времена, когато беше кризата в Косово си бяха създали сепаратистка армия за освобождение на Прешево, Буяновац и Медвежа, чиято борба беше за присъединяването на трите общини към Косово. В тези територии сръбската армия имаше забрана за действия, но след някакви там патаклами, лека полека пак си се намърда и укроти нещата, армията за нам си кво си се саморазпусна и нещата останаха да витаят във въздуха… Сега всичко беше мирно и спокойно. Албанците превземаха това сръбско парче земя не с пушки в ръка, а с висока раждаемост. Апропо, същото, което правеха и в Македония…
Мястото ми се видя доста потискащо, мизерно и хаотично за моите изискани вкусове и без въобще да се замисля, отхвърлих категорично мераците си да пия кафе тук. А и бензин вече бях заредил, та можеше да продължавам напред транзит. Нещото, което ми навяваше някакви притеснителни мисли беше, че не виждах кьорава табела за Косово, за Гниляне или за ГКПП, или за каквото и да било всъщност. Албанците не бяха фенове на пътните табели, това си го знаех, а и отделно аз въобще не бях убеден, че тук съществува работещ граничен пункт, щото то в интернет може да пише много неща, но на практика… Тук все пак сме на Балканите да не забравяме!
Пътят чисто и просто си се набиваше все повече и повече в центъра в най-голямата лудница. Карах на първа, като неистово се опитвах да не сгазя някого, или някой да не ме отнесе и лека полека започвах да се изнервям!
Спрях насред пътя пред единственият полицай, който мярнах в околовръст. Добар дан, това ти онова ти, а човекът седи и ме гледа! Добар дан, господине! – повторих се аз – може ли да ви питам нещо бре?! Човекът едва доловимо кимна с глава. Има ли гранични прелаз за Косова, а? Полицаят прави крачка към мен и ни в клин ни в ръкав пита „Ти македонец ли си?”. Викам, бе какъв македонец, бугарин съм! „И не си македонец?” Не съм македонец! Човекът мигом се оживява. „Има път вика, ееей там виждаш ли къде завива колата? Там свиваш в дясно и после на едно те образно пак в дясно, ама там има табела за Гниляне!” Вози, вика, пътят е хубав, само асфалт! Благодарих и се заизмъквах от града.
Та излязох аз благополучно от града и си карам небрежно по усуканицата, която много бързо ме изкара доста над покривите на градските къщи. Карам си аз значи и отляво боклуци, отдясно боклуци, пред мен боклуци, а долу в ниското гледка. Прекрасна при това! Не знам защо, но ми навяваше някакви асоциации с изкачването над Коня в посока Афионкарахисар в Централна Турция. Просто усещане. Нищо повече! Е, небрежно махвам с ръка за другото усещане – това, че минавам напряко през градското бунище, ама...тук е така. Сигурен съм, че кокалите на Тито тракат зловещо в гроба при вида на всичко това, което западния свят успя да сътвори от Югославия. Ама пей сърце – Тито отдавна го няма, а аз съм тук и сега и поря уверено сред сметището на път към оная странна граница – косовско-сръбската. Щото от една страна за сърбите такава страна нямаше, от друга – шиптърите и бракята хамериканци съвсем не мислеха така. И за да е пародията пълна, последните години се изградиха тъй наречените интегрирани гранични пунктове. Пунктове, на които сърби и шиптъри се правеха, че много се любят и тачат, работеха на един хввърлей разстояние, докато не можеха да се понасят и се псуваха на майка под сурдинка. Сещате ли се за оня култов сръбски филм „Гори фатра”? Е, ако не се сещате, дръпнете си го съвсем по балкански от замундата...
Спирам чинно на ГКПП „Мучибаба”. Фургон за сърбите, фургон за албанците. Разстояние – има няма 10 метра. При сърбите няма никой. При косоварите две коли. Закъде, пита Фахримович... А ходи го разбери тоя Фахримович като какъв се явява по народност, че да знам коя версия да му снеса – тая за сърбите, или тая за албанците. Замислям се за секунда, две и изплясквам най-неочакваната версия – тая като за Фахримович – в Гниляне отивам. В Гниляне! Човекът вдига равнодушно рамене. Ми така де – все му е тая дали отивам в Гниляне, другаде, или на майната си...
След две минути съм десет метра по-натам – на албанското гише. Тук усмихнат чичко албанезе отговаря нещо неразбираемо на моето жизнерадостно доброе утро.
А?!? – достигам лингвистични висоти аз. Мммм?! Доброе утро као си рекъл, прехвърля човекът на разбираем език. Закъде пътува господинът? – пуска в ход мазна усмивчица от типа „Знаеш ли за какво те спира чичко полицай?”. За Албания – не трепвам аз. А – х – аааа, бавно и натъртено продължава мазната усмивка. Я да видим сега вашите документи... Гледа, гледа нашите документи и бааавно, провлачено и с лека ирония човекът пита чий е моторът? На мой отац-отговарям чинно. Човекът мълчи. Фадър, фадър-правя отчаян опит за комуникация аз. На баща ми бре! Тук мазният не издържа и троснато ми отговаря, че чудесно знае какво е отац! А случаааайно да имаш пълномощно от твой отац, ааА? Случаааайно имам – пускам и аз най-мазната си усмивка-имам, ама е на бугарски! Ей го, на! Човекът взе пълномощното, разгъна го и се зачете така в него, все едно цял живот все пълномощни на български е чел! Няколко пъти чете какво е писал нотариусът върху печатите, въртя, сука и накрая авторитетно отсече – дааа, дааа....важи. Ходи ей там си направи застраховка- посочи третата будка на интегрираният граничен пункт и ме отпрати с небрежен жест да се разкарам...
Преместих мотора на половин метър от гишето и се отправих към будката за застраховки. Чакайки безкрайно много време човекът да си дозакуси, да се потупва нещо по джобовете, да си търси очилата, най-накрая разгеле, алелуя, доживях! Кажи – вика – сега какво искаш! Какво искам, та какво искам...Кило домати, какво да искам! Гражданска искам. Ей такава от десет евро! Фор минимум дейс енд маней – натъртих на енглезки та барем се изясним от раз! За първи път ли идваш в Косово-проявява нездрав интерес служителят, разлиствайки скромният ми паспорт, в който други печати освен косовски комай няма. А от тях има доволно... Не, естествено, как ще идвам за пръв път! В такава хубава страна... Човекът се усмихва къде от кеф, къде не знаейки какво да каже и започва да пише въпросната гражданска пуфтейки. Искаш ли да ти дам една стара застраховка да си гледаш от нея? Искал... А на кого е моторът? – Айде почна се пак... Абе хора, какво ви става днес? С тоя мотор сигурно минавам за двайсети път косовска граница, вие днес баш се скъсахте да питате чий е и защо аз го карам! Поемам дълбоко въздух, отговарям с най-любезната си усмивка, почти дръпвам от ръката на човека готовата гражданска и с бойна стъпка се запътвам към Джуниър! Хайде Джуниър, да се омитаме оттук!
К О С О В О
На следващия завой спирам до поредното бунище да видя какво се случва с телефона ми, че комай звъня на няколко пъти насам. Я, каква изненада – то не било само в Сърбия бунище! Ми то и от тая страна на граничната бразда пак бунище! Уж чужбина – пък разлика в бунищата нямаше никаква...
Десетина километра по-натам спирам в някакво доста мизерно поселище.
Време е за сутрешното ми кафе. Това кафе, което така и не посмях да изпия в Прешево. Паркирам на улицата и се запътвам към прашните маси на крайпътното кръчме. На едната маса стои някакъв сърдит младеж и ме гледа страшно. Поздравявам учтиво. Младежът отговаря с едва доловимо ръмжене. Хлътвам в сумрака на кафаната и вътре заварвам друг сърдит младеж. Кво искаш (копеле, мадафака или с квото там се сетите можете да продължите израза)? – Е па кафе искам-най-невъзмутимо отговарям. И фанта... Последва ледено мълчание. Аааа и такова – има ли домаче кафа? Турско кафе бре? Усещам, че младежът иска да ме цапардоса с нещо, ама явно няма нищо под ръка. Ясно, ясно! Ще пия еспресо бе! Няма проблеми! Просто си питах! Така...лаф да става...
Седя отвън, наслаждавам се на кафето, а външният младеж все така не сваля очи от мен. Ако може – с поглед ще ме усмърти. Пука ми...
Барманът изкача от мрака и двамата почват да си шушукат нещо. Я...че те на сръбски си говорят! Има нещо гнило тука... Селото е мизерно и безлюдно. Няма ги бунищатта, няма ги многобройните чавета. Чак сега забелязвам избелялото сръбско знаме, което се вее на стълба над мен. Ясно...селото е сръбско. Каква ирония на съдбата – оттатък границата, в Сърбия, Прешево е населено изцяло с албанци, а тук, в Косово, в първото село след границата, населението е сръбско. Подозренията ми се затвърждават, когато сметката ми се съобщава не в друго, а в сръбски динари. А В Косово, разбира се, валутата е евро. Балкани....какво друго да кажеш...
Гниляне...Имаше нещо гнило в Гниляне... Бях гледал нещо в старата хартиена карта. Бях гледал вторачено и в телефона гугъл мапс-ата и така и не уцелих някаквото заобикалящо градската лудница околовръстно пътче! Както вече имах честта да отбележа – в Косово указателните табели не бяха на особена почит... Мярна ми се едно виещо се криминално пътче в ляво, но докато размишлявам дали/или/евентуално, а и с оглед на залепилият се на гърба ми мерцедес, просто с вял опит за намаляне профучавам през евентуалната отбивка. Няколко минути по-късно занавлизам в града. Друг разклон не видях. Не ми се връщаше. Мързеше ли ме, някаква старческа примиреност ли ме беше обхванала, но вместо да направя обратен (не, че беше особено възможно!), предпочетох да се впусна в градската мелница... Гнило! Направо си миришеше на гнило. Колоната от автомобили беше безкрайна, пътят тесен, хаосът уникален, легналите полицаи толкова високи, че на два пъти остъргах мотора в тях, а за изпреварване и дума не можеше да става! Пъплех примиренчески в колоната, като се заяждах мълчаливо с наглите шофери подпиращи и напиращи ме отвсякъде, като просто карах на боя и половина от задната броня на автомобила пред мен и с шопски инат не пусках никой да припари пред и около мен!
След цяла вечност напуснах Гниляне и то отбележете – в правилната посока! Бях се леко припотил и то не от жегите и внимателно, стараейки се да предвиждам поне два хода напред малоумниците в коли, трактори, камиони, пикапи, мотофрези, авто и минибуси, леко леко се движех напред. Жадувах неистово да се махна от прахоляка и хаоса на равнината и да навляза в оная голямата планина – Шар планина...
В едно от селата пред мен ми направи впечатление открояваща се величествена и огромна православна църква. Къщи, къщи, къщи и хоп в средата им купол на църква. Странно беше... Все пак бях в Косово... Спрях в началото на селото на някаква отбивка, за да снимам църквата в далечината. Беше ме впечатлила и въпреки неистовото ми желание да карам колкото мога по-бързо напред и по-далеч от равнинния хаос, спрях за няколко кадъра.
Смъкнах ръкавиците, но каската ме домързя да махам и така с каска и възседнал мотора насочих обектива пред мен. За съжаление точно срещу мен вървяха три момиченца в ученическа възраст и ми „цапаха” кадъра. Търпеливо изчаквах да излязат от кадър, фокусирайки куполите в далечината, докато някаква суматоха някъде встрани от мен ме накара да отделя око от фотото. Погледнах надясно – някакъв тип гневно държеше реч и ръкомахаше нещо. В първия момент не схванах какъв му е проблема на тоя, но в следващият осъзнах, че бълва и се плюнчи по моята персона. Трите момичета тъкмо бяха достигнали до мен. Еднаквите им униформи издаваха, че са ученички. Неодобрителните погледи говореха, че нещо не ги прави щастливи моята фотографска любов към църквите. А оня викаше ли викаше... Вперих поглед към него и започнах да изтръпвам – бях спрял пред училище. Пред албанско училище. Косовско училище! За оня плюнчещият се аз бях чисто и просто един педофил с мотор, който снима децата пред училището му! Е...нямах намерение да се женя набързо и не по своя воля, затова набързо смотах фотоапарата и запалих мотора! Газ и никакво снимане на църкви повече...
Минавайки през низ от малки, големи и още по-големи населени места през равнината, най-после пресякох така омразният ми прашен и наситен с бунища пейзаж и занавлизах в зеленината на планината. По този път бях минавал десетки пъти. Беше ми до болка познат и въпреки всичко не ми омръзваше. Възползвах се от рехавото движение и приличната настилка и пришпорвах Джуниър нагоре в планината, колкото му душа носи и колкото ми на мен стиска!
С мръсна газ влязох и в онова сръбско островче насред мюсулманското Косово – Щръпце. Местните полицаи, въпреки че си бяха спряли някакъв с голф да го поучават, ме изгледаха злобно и недружелюбно. Очевидно карах бързо и това очевидно ги дразнеше. Намалих и спрях. Спрях не заради тях, а заради най-вкусният бурек в околовръст. Беше си време за закуска, а аз нямах никакво намерение да мина оттук без да хапна едни, два, три бурека с йогурт в бурекчийница „Щръпце”! Влязох с бодра крачка през вратата, а лелята зад тезгяха ме посрещна с „охо...бугаринът с мотора”...Крайно време беше да сменя маршрута! Тук вече бях станал част от пейзажа...
Хапнах, квото хапнах и се полюбувах на сръбската суматоха отвъд витрината. За втори път тази сутрин ми се налагаше да се бъркам за сръбски динари в държавата Косово с официално платежно средство еврото, нооо...на Балканите има неща необясними и нелогични, които за „белия” човек си оставаха загадка и мистика, докато нашего брата балканецът би възкликнал почесвайки се по рунтавия тумбак „ епааа....нормални работи, йебем му......”
Отпраших нагоре по баира сит, отпочинал и бодър. Пътят продължаваше да е доволно пуст, слънцето свенливо препичаше иззад заснежените върхове на Шар планина, а аз карах все едно сто дяволи ме гонят по добре познатите завои към превала.
След половин час щях да съм слязал в равното в Призрен. Много магнетичен ориенталско-балкански град, който ужасно мразех именно заради факта, че задръстванията бяха още по-ориенталско-балкански, а аз нямах друг избор освен да го пресека къде на първа, къде на втора, къде подпирайки мотора с крак, нервно припсувайки в каската в съпровод с мириса на прегрял двигател въздухар... Мразех движението в Косово! Мразех го!
За момент се изкуших дали да не спра на мегдана, да тегля един бърз тигел ей така от чисто любопитство какво ли ново се е появило тук през последния месец, но сякаш не беше момента за спиране. Тъкмо се бях закротил в ленивият автомобилен поток по главната пътна артерия на града и имах неистовото желание да се махна от градската лудница. Въобще не ми беше до някакъв си мегдан, пък бил той и на Призрен!
Имах желанието да мина през онова КПП с Албания над Джаковица, което вече за трети път все не улучвам, но за целта трябваше да стигна до самата Джаковица по може би едно от най-натоварените трасета на Косово. Тези 40-50 километра си бяха жив кошмар! Тесен двулентов път с безкрайна колона, която се точеше със средна скорост 20 километра в час. Всякакви косоварски камикадзета, които влизаха, излизаха и правеха всевъзможни маневри на пътя, включително и спирания насред него без грам да им пука за твоята особа. Картинката се допълваше от всепроникващият косовски прахоляк, плюс като безплатен бонус гледката околовръст – нещо средно между строителна площадка и произволно градско бунище... Не! Нямах нерви да шофирам до Джаковица, а и там един Господ знае дали щях да уцеля прословутата отбивка за границата, за която, ах каква изненада, табели, разбира, се нямаше... Не! Сега беше моментът да реша. На Призрен му се виждаше края и имах уникалният и единствен шанс да кривна направо по магистралата за Тирана, която сечеше циганските махали в покрайнините на града. Край! Точка! Решено! Щях да си спестя тези два часа досадна косовска бутаница. В крайна сметка акцентът на това пътуване беше именно Албания и Македония! Косово беше само един щрих, един бурек, една Шар планина, един низ от завои...
Естествено въпреки всичките ми усилия и зъркели отворени на четири, пропуснах отбивката за магистралата. Впрочем това хич не беше трудно! Ха да видим, как точно един чужденец би нацелил оная криминална отбивка и сложен транспортен възел с участъци от черен път, за да излезе на софийската скоростна тангента между Илиянци и Требич в посока Калотина? Е...тук беше същото! Изпсувах звучно, но нямаше къде да направя обратен! Пътят беше с някаква разделителна ивица в средата с висок бордюр, а аз не карах ендуро все пак. А и Джуниър не беше някой хулиган! Джуниър си беше джентълмен с изискан вкус и маниери...
Тъкмо предвкусвах кошмара на бутаницата до Джаковица и пътният хаос в самият град, когато ненадейно попаднах на някаква отбивка за Прищина. Е, нищо не пречеше да опитам! Нищо чудно това пътче да сече напряко през полето и да се включва точно в магистралата Прищина-Тирана. Свих рязко в дясно, минах през някакво насрещно, някакъв досадник ми светна и свирна ядно, а аз най-хладнокръвно му показах среден пръст, щото то Джуниър може да беше джентлимен, ама стопанинът му хич никакъв го нямаше, пресякох набързо поредното крайградско бунище и видях в далечината заветната магистрала! Алелуя! Иншаллах! След още някакъв странен пътен възел порех въздуха в посока Тирана! Ти да видиш! Дори посоката ми беше вярната...
А Л Б А Н И Я
Албания... Страната на орлите... Също толкова странна и загадъчна като при първото ми влизане преди 12 години. Спомням си как ме плашеха познати и непознати като споделях намеренията си да се „поразходя” из тази така близка и в същото време толкова далечна и непозната тогава страна. Как ме плашеха, че едва ли не жив няма да се върна оттам, как с присвито сърце пресякох ничията земя на македоно-албанската граница при Стенйе край Преспанското езеро, как македонските митничари се обзалагаха, че албанците ей сегичка ще ме натирят обратно да се вратим, как митницата беше пуста и освен един замаян колоездач от Чехия нямаше жива душа, как за да влезеш в Албания все още се плащаше 10 евро входна такса и едно евро на ден изходна, как данните ми се записваха в един огромен мазен халваджийски тефтер, как митницата беше чисто и просто два фургона тип „бедствия и аварии”, как асфалтът свършваше и само кривите дървени стълбове маркираха черният каменист път ееееей там към хоризонта...
12 години по-късно повечето главни шосета на тази приказна планинска страна отдавна бяха асфалтирани не без помощта на разните му там арабски фондации, дори имаше магистрала между Прищина и Тирана – факт, от който мързелешката се бях възползвал току що. Седях на напълно съвременния граничен пункт на международната магистрала и се прозявах отегчено. Митничарят ме гледаше също толкова отегчено и заспало. Накъде? Към Саранда, викам. Аааа....рече неопределено служителят и се почеса мързелешката зад ухото. Аааа....Саранда....йес, йес... Последва закономерният жест с ръка, който можеше както да означава да се омитам на майната си, така и чисто и просто човекът да пъдеше мухите! Е...не пъдеше мухите, определено ми махаше да се махам нанякъде, само да не го занимавам повече с моята особа! Мръднах пет метра встрани, екипирах се и потеглих. Знаех, че Кукъс е съвсем близо. Правех планове да мина през града и да цепя през планините (то не, че имаше друга опция освен цепене на планини, що се касае до Албания де!) и да хвана в посока Пешкопи. Знаех, че пътят от няколко години е асфалт! Не можеше да бъде! Оттук бях минавал, но в обратната посока преди години! С Гошо се бяхме хвърлили в такова приключение, чеее мани, мани... Тогава бяхме затръгвали с огромните амбиции за един ден да пресечем Македония, Албания и да влезем вечерта в Черна гора. Да, бе да....
Голям смях! Шест часа се борихме като прасе с тиква с участъка между Пешкопи и Кукъс. То не бе гйолове и рекички, то не бе едри, дребни и най-дребни камъни, то не бе завои и серпентини, стръмни изкачвания и слизания, то не бе...Маааани, мани... А и след като някак се добрахме до Кукъс (имахме късмет, че не заваля, щото при дъжд нямаше и да се доберем), тук нямаше и помен от никаква магистрала и си карахме по стария царски път, за който само мога да цитирам Гошо:”от завои ми идеше да захапя кормилото и да крещя от бяс”! Мдаааа.... а сега – асфалт. То не, че това беше променило с нещо терена и шантавите тесни завои, нооооо асфалта си беше асфалт! А и Джуниър не беше добиче да подскачаме с него по камънака и да се врем в калните локви!
Неусетно стигнах до Кукъс. Нямах особена представа накъде трябва да карам, а както вече споменах неколкократно албанезетата не бяха фенове на писаното слово под формата на пътеуказателни табели. Тук се караше по слънцето, по усет, по нивото на Дунав и с питане по десетопръстната система.
Забих се баш към мегдана на града и движението стана кошмарно. Лежерното ми настроение мигом се изпари! Стиснах здраво кормилото, опулих зъркелите и се запридвижвах едвам едвам в някаква посока. По едно време ми се стори, че мярнах някаква вехта табела с надпис Пешкопи, но далеч не бях сигурен дали това беше реалност или просто плод на моето желание да попадна на такава! А и да беше реалност, така и не обърнах внимание в каква точно посока сочеше... Да се връщам беше абсурдно! Тук нямах шанс да направя обратен! Никакъв шанс!
Ситуацията започваше да става абсурдна. Карах нанякъде, хаосът около мен все повече се сгъстяваше и ме притискаше, нямаше къде да спра, за да се опитам да се ориентирам за посоката, нямах и джи пи ес ъф корс! Знаех, че посоката ми беше към едни планини нейде край града, ама това си беше повече от смешен ориентир, щото ако не е станало ясно, човек накъдето и да се завъртеше друго повече от планини нямаше в околовръст! Накрая се хванах като удавник за сламка за един полицай, който бавно и меланхолично махаше гащи по улицата. Ама полицай ти казвам! Два метра минимум! Ама не два метра в диаметър като нашите родни полицаи, а два метра висок! Тоя ако не беше някоя пенсионирана звезда от баскетболния отбор на Албания, ей ме на!
Спрях на възможно най-нелогичното място за спиране та дано полицаят ми обърне внимание, че да имам шанса да му изплача болката си. Спрях баш на средата на едно кръгово! Някакви местни кретени се разсвириха зад гърба ми сякаш кой знае какво беше станало, а полицаят забави крачка и бaaaвно завъртя глава, очевидно да се информира като каква ще да е тая суматоха откъм кръговото. Фокусира ме и бавно запристъпва през улицата към мен. Аз също не си оставих магарето в калта! Набързо хвърлих каската и ръкавиците върху мотора и съвсем не толкова бавно се запътих през лудешкия трафик към него. Срещнахме се на средата на платното. Надигнах жално глава към небесата. Вратът ми изпука. Все си мислех, че не съм от най-ниските, но сега се чувствах като в страната на великаните. Пуснах най-любезната си усмивка и полисменът бързо бързо изостави свирепия поглед, с който ме беше фиксирал. Обясних каква е болката ми, човекът няколко пъти бавно и провлачено ми обясняваше къде съм сбъркал, как трябва да се върна и накъде да хвана и колко ще да е далеч Пешкопи и...и...и... Това всичко хубаво, но човекът си плещеше на албански, потупваше се нещо ту по дясната ръка, ту по лявата, а аз само разбрах, че трябва да карам точно наобратно, но после какво следваше от цялата тая тирада, грам нищо не схващах! Благодарих на човека, че хич не се чувствах конфортно насред пътното платно в хаоса на един средностатистически албански град. Само се замислих какъв ли беше шансът тази сценка да се разиграе в някоя от по-западните „бели“ държави? А последвалият обратен срещу движението в кръговото под одобрителният поглед на блюстителят на реда?
Хванах внимателно обратната посока и продължавах да се пуля за някакви табели или нещо с вид на изглед на път излизащ от града и тъкмо, когато вече мислех, че пак ще се връщам до същото кръгово и пак ще питам баскетболиста полицай, мярнах табела за летището на Кукъс. Бинго! Пътят ми минаваше точно край летището и после занавлизаше по околните баири! Това го помнех от преди години! Кривнах в посоката указана от табелката и лека полека се заизмъквах от града! Моторизираните кретени-камикадзета взеха да понамаляват, щуращите се като свободни електрони пешаци също и в един прекрасен момент последната къща на Кукъс остана зад мен! Не можех да повярвам! Подкарах по новичкия асфалт към величествените склонове на Кораб планина, подминах наскоро реконструираното градско летище, което освен с нови сгради и градинки, палми и прочие хубавини, се беше сдобило и с ново име – „Шейх Саид“. А сега познайте кой, мили деца, е финансирал тази убавиня? Нали? Същият чичко-чаршафко, който беше финансирал и новата магистрала и роящите се джамии и ред други нещица...
Подминах първото село и насред баира на една отбивка спрях да се полюбувам на гледката от високо. Да се полюбувам, да поцъкам невярващо на новичкия асфалт и най- вече да поотморя от напрежението на градската бутаница!
Помахах краци напред-назад, полюбувах се на природните красоти, поседях, помечтах, полюбувах се на Джуниър (всъщност, споменах ли, че Джуниър е Ямаха – една от многото, които имах в гаража, а аз реално хич, ама хич не съм фен на марката!) и лека полека се застягах за тръгване. Път ме чакаше. Баири. Завои. Дерета. Иииибре де брееее, животеееее, провикнах се с пълно гърло, а от преминаващия вехт бус ми свирнаха закачливо...
Пришпорих Джуниър и още на следващата серпентина беше мой ред да подсвирна закачливо с клаксон на дъртия форд. Нямаше да е много обиден, че го изпреварвам, надявах се...
Подкарах с умерено темпо нагоре. Нито имах идея да се правя на състезател, нито возилото ми го позволяваше, а и доколкото имах спомени, трасето си беше доста коварно, щото то асфалт, асфалт, ама...албанските баири и шофьори не прощаваха! Спомням си предният път като минавахме оттук срещнахме всичко на всичко два три буса и една две коли, докато сега направо си беше оживено. Някак и пътят се виеше не точно както го помнех, някак и минавах през селца и паланки, за които нямах спомени да съм ги виждал, някак пресякох едно голямо дере, но моста комай не беше същият като от старите ни снимки. Някак нещо не беше баш така като цяло. Карах все по-бавно и умислено. Ти представяш ли си да съм сбъркал пътя? Че то по тея чукари грешките се измерват не в километри, а в часове път! След поредната паланка наскочих на някакви хорица дето си вървяха по пътя. А пътя както предполагате беше тесен. А аз карах пет за четири, щото първо бях в дълбок размисъл за целта и посоката си, второ, да си го кажем честно, бях започнал да посдавам багажа чисто физически, демек...казано с две думи – уморих се. От цялата тая работа почти качих на предния калник двамата дядовци пешаци и младежа с магарето! На косъм бяха! Разбира се, изпсувах цветисто и веднага след това ме напуши смях. Тоя момък, ако да не беше момък си беше жив Настрадин ходжа! Седнал странично на дребничкото жилаво животинче, захапал някаква клечка и разбира се дяволито нахилен. Нямаше грешка! Това си беше Настрадин ходжа на младини.
Стотина метра по-натам спрях на пътя. Ще кажете какво се присетих сега ли? Нищо! Просто сметнах за разумно да преценя внимателно дълбочината на вира, през който ми се налагаше да премина и второ – все ми се щеше да попрегледам картата и да се ориентирам по слънцето и околните баири като къде по дяволите се намирах! А какъв е тоя вир ли? Е...вир като вир. Някакви води се спускаха от стръмния склон над пътя и в най-ниската му част си бяха образували езерце, което ромолейки се оттичаше в дерето под пътя. Гледах глуповато гьола и се чудех дали да не наджапам с ботушите в него та да видя колко ще да е дълбок. Е то хубаво, ама мойте ботуши бяха от оная особена порода дето попиваше водата като сюнгер! Бях сигурен, че вляза ли там – моментално половината локва ще се озове в ботушите ми! Някак нямах намерение да карам следващите 2-3-8-10 часа с подгизнали крака! Махнах отегчено с ръка и оставих дилемата с водното съоръжение за по-натам. Тъкмо ме бяха настигнали странната процесия от двама пеша и един на магаре. Дядковците ми се усмихнаxа и кимнаха учтиво, а аз смотолевих едно селям алекум от кумова срама. Тъкмо викам ей сега ще видя тея дядки като минат колко ще да е дълбока водата и хоп...дядките отцепиха по някаква козя пътека нагоре по баира. Остана младежът с добичето. Тъкмо да му изпляскам и на него едно селям и момчето хвърли сламката на земята и най-учтиво ме поздрави с „хелоу”. Преглътнах си селям-чето и отговорих на удара с удар: „Здраво, брате! Хау ду ю ду?”. Момъкът грам внимание не ми обърна, а само посочи разгънатата карта и попита уотс дъ проблем по дяволите? Викам не знам къде съм! Сега беше негов ред да вдига рамене и да върти безпомощно очи! Така де...българският не му беше сила! Викам „Как се казва дис плейс? Вилидж? Нейм?”. Ааааа, Мали Кораб, дъ нейм ис Мали Кораб. То хубаво, че е Мали Кораб, ама такава пущина у моята карта нямаше! Отново вперих поглед в най-подробната карта на Албания, с която разполагах, но отново и отново такова село не откривах! Нямаше ни Мали, ни Големи Кораб! „Къде е пустият му Мали Кораб?” – попитах отчаяно аз като сочех настървено картата, с надеждата момъкът да разбули мистиката с липсващото село. Еееееееей това всичко е Мали кораб – отговори момъкът с широка усмивка и още по-широк жест сочещ околовръст, след което пришпори добичето и изчезна по околните баири...
Добре де...в крайна сметка не ми се връщаше, ще продължавам напред. Вероятно бях объркал пътя, ама все някъде щях да изляза от тея чукари. Тъкмо събрах такъмите и възседнах мотора и от другата страна на локвата акустира един КТМ. Човекът също като мен преди малко спря и замислено доближи до ръба на водата. Отново подпрях Джуниър и от своя страна се запътих напред. Ситуацията беше като дружбата между народите, берлинската стена и разните му други подобни. Сега се очакваше да се срещнем на средата нa водния басейн и да се здрависаме за вечна дружба. Както казах не ми се мокреше... Човекът отсреща явно беше на моя акъл (или като с моите ботуши) и избрахме план Б – викане през водата – всеки от своя си бряг! Човекът бил немец и се прибирал от Охрид през Босна към дома си. Аз от своя страна му обясних, че съм див балкански индивид дето прави обход на родните балкански планини, да си инвентаризира баирите. Попита ме Кукъс далеч ли е. Викам няма се плашиш – има няма час и половина. Асфалт ли е? Асфалт е. А натам – сочех неопределено зад гърба му-асфалт ли е? О, да, че как съм можел даже да допусна друго! Рииииийли??? – озъбих му се аз. А я кажи това ли е пътя за Пешкопи? О, я, я...това бил. Съвсем близо е вика! Час, час и нещо... Направо ме смрази... А аз си мислех, че едва ли не зад следващия завой ще изникне града като на картинка... Да бе, да... Пожелахме си приятен път и всеки със своя си кон прецапа локвата в свойта си посока...
Заредиха се отново завой след завой, баир след баир, паланка след паланка. Бях започнал да се поуморявам и да си призная беше взело да ми поомръзва това безкрайно сучене насам-натам по тесния планински път. Въпреки, че не си признавах, негласно жадувах за малко повече прав път, малко повече равнинни участъци и възможност за малко по-бързо темпо. Да си призная...Албания понякога писва...
Взех все по-често да срещам бусове пълни с лелки и бусове пълни с чичаци, нарамили знамена и плакати. Викам си тея отиват на сватба!Е то хубаво ама една сватба, втора сватба, па трета... Уууу, ма много сватбарска нация ще се окажат туй албанезетата! Тогава започнах да се сещам как в почти всяко село беше пълно с предизборни плакати, та дори в едното, на мегдана до (предполагам) партийното кръчме, или казано иначе местният партиен щаб, се беше изпружил важен, мазен големец с костюм и вратовръзка – типичният партиен номенклатурчик, който стоеше повече от нелепо на фона на бедната селска обстановка в тоя затънтен край на тая затънтена държавица, нейде на географията на Европа-та. Изхилих се гръмогласно на зализания отговорен другар, изпреварвайки поредната колона бусове с лилави знамена. Божееее, сега вденах...на Албания и предстояха избори! Затова беше тая небивала активност по тея чукари и тоя засукан безлюден иначе път...
След като бях убеден, че за мен няма да има от партийните кебапчета, викам чакай поне да спра да пийна едно кафе. То се е видяло, че нещо за ядене трудно ще открия по тоя генгерлик, но в единственото непревзето от партийните големци кафене спрях почти дрифтирайки на чакълестия паркинг. Не, че се правех на Фитипалди нещо! Чисто и просто кафенето изникна зад поредния идиотски завой. Тук и сега беше момента за кафе, половин час почивка и размисъл над по-нататъшния ми маршрут. Пешкопи се виждаше в далечината. Можех да отмарям спокойно!
Спрях на прашния псевдопаркинг и влязох плахо в огромното иначе псевдокафе. Заведението беше огромно, занемарено и пусто. На паркинга имаше някаква вехта четириколесна бангия от типа Е 39, а в заведението няколко местни криминогена. Освен, че ме гледаха нагло, ама се и хилеха и подмятаха нещо злобно, ама аз нали нищичко не вдявам на албански и си ги пускам край ушите! Дай кафе и фанта, викам на крими младежа зад бара, а оня ми сочи нещо да се разполагам нейде по масите, че щял да ми ги донесе! Ич да си ги нямаме такива младеж! Седя, чакам и гледам внимателно печеля обезателно! Иначе де да знам какво точно ще ми сложиш в питието?... Умишлено седнах навън на теферич, нищо, че времето не беше особено теферичесто! Така първо щях да съм по-далеч от онея с Е 39-ката, второ щях да държа мотора под око! А и трето, но хич не по-малко важно – при наличието на някаква опасност бих демонстрирал нагледно колко точно бързо бягам и как за отрицателно време се измъквам от чакълест паркинг. Гледах албанските чукари срещу мен и двете провиснали знамена – албанското и евросъюзното. А по пътя бусовете с чичаци и знамена вървяха ли вървяха...
Така и не останах половиния час, който си бях наумил, по простата причина, че хич, ама хич не се чувствах уютно и на място тук! Чашата преля, когато дойдоха поредните двама криминогена, които най-нагло ме задърпаха да сме правили бартер за мотофрезата с ремарке, с която дойдоха! Кое? Това нещо за Джуниър? Хехехе....абе я ходи си сипи една бира и не ме занимавай с глупости! Верно, фреза си ми трябва за село, па и ремарке, ама....да си дам Джуниър? Джуниър и за сто фрези не бих го дал! А и с кво да си ходя? С рейса ли?
Докато се екипирах по най-бързия начин се сетих за една случка отпреди години. Нейде между Неготин и Долни Милановац в Сърбия бяхме спрели на една крайпътна кафана за по плескавица разбира се, за какво друго и там съдържателят много настойчиво и не особено любезно се пънеше да купува мотора ни – предшественика на Джуниър – Брус Лий за 2000 евро! Викам, ти си луд! Първо този мотор не струва дори 1000 евро! Второ, не се продава! И трето с кекво да си ходим? С рейса-невъзмутимо обясняваше човека, докато плюнчеше пръсти да ни отброява въпросните евра...
Отпраших точно навреме. Цялата паплач мигом се заизнизва от кръчмето, щом чуха мотора, а и честно казано хич нямаха доброжелателен вид! Взех завоя, погледнах в огледалата, в които не се виждаше никаква мотофреза да ме гони и изпуснах парата... Пфуууу, притесних се! Това беше и една от причините Пешкопи да го мина транзит. Вече нямах никакво желание за спиране преди митницата! А другата причина ли? Другата причина беше, че това място беше станало още по-отчайващо от предишното ни идване тук! Беше станало още по-прашно, потискащо, сиво и западнало! Беше станало точно като прерийно градче в дивия запад отпреди 150 години! Приличаше на нещо средно между провинциален африкански град и бразилска фавела! Не сте били нито в Африка, нито в Бразилия викате? И аз не съм, но в представите ми Пешкопи олицетворяваше всичко това! Точно както районът на Севернага гара в Париж олицетворяваше за мен едно към едно центъра на Хараре. И в Хараре не бях ходил, разбира се. Измъкнах се криво ляво от противния Пешкопи и то, забележете, само с едно питане! Измъкнах се и карах на първа, здраво стиснал кормилото по уникално разбития международен път в посока Дебър. Подскачах и псувах, псувах и подскачах и след само още едно питане за посоката, половин час по-късно се бях наредил на опашката на албанската митница. Зад мен спряха някакви немскоговорящи с Джи Ес и Капонорд. Яяяя, вярно бях мярнал фарове на мотор зад гърба си, но нали бях зает с мисия „оцеляване“ и чак сега ги отразих. Кимнах приятелски: „Здраво! Како сте?“, а немскоговорящият Пуяк 1 само изсумтя нещо надменно в моя чест, докато Пуяк 2 гледаше с погнуса мотора ми! Тъкмо мислех да обясня надълго и нашироко какво мисля за такива кисели гъзета като тях, когато албанезето от будката махна да предреждам колите и да мина напред! Разгеле! Беше си време! Албания днес комай ми дойде малко в повече! Време беше за Македония!
М А К Е Д О Н И Я
Чудех се какво точно да пиша за тези ми 300 километра от пътуването? Чудех се дали да не помълча дълбокосмислено двайсетина минути, вместо да пиша каквото и да било, но все се имах за по-умен от всеки треторазреден македонски журналист, от всеки посредствен Миленко. Чудех се как точно да нарека тази територия с толкова много имена? Щото да и кажа Македония - гърчолята ще подскочат като ощипани моми. Да я наречем част от Велика Албания....сигурно няма да сбъркаме, да я наречем част от Велика България...сигурно също няма да сбъркаме. Че е част от Велика Югославия...нямаше спор по въпроса. Бивша Югославска Република Македония... Толкоз!
Седях на граничният пункт, а онея досадните пуяци отново се наредиха зад мен на почтително разстояние. Надали беше да не ги ухапя! По-скоро да покажат ясно, че те категорично видиш ли се разграничават от такива плебеи като мен с вехт допотопен мотор. Швабска му работа...
Митничарят махна с ръка и подвикна "Хайде идвайте! Заедно сте нали?" Викам пази Боже! Аз с тея нямам нищо общо! Хубаво ама митничаря тая нещо не му хареса! Е как така не сте заедно? Ами не сме, казвам, това са някакви немци ли, австрийци ли, швейцарци ли, макя им немска...знам ли ги! А ти, вика, с кого пътуваш? Е, с Джуниър, с кого! Сам с мотора! С никой! Това още повече намръщи гусин митничаря. Та като се почна, защо си сам? Викам, ами жената е на работа, повечето приятели са на софра в почивните дни. И къде си ходил САМ? Ами къде - е те тук-по Косово и Албания. Па кога влезе в Албания, па колко дни седя, па откъде точно си влязал, па откъде си минал, па защо от там, па що щеш у Косово... Лелеееее....тоя откъде ги бълваше толкова въпроси хич и не разбрах! Накрая нашия гледа гледа подозрително та миряса. През това време швабите ги бяха проверили и проводили и хванаха гората, докато аз се опитвах да обясня, че чисто и просто се возя без цел и посока по балканските чукари!
И сега вика накъде? Ами как накъде? Е оттук през Дебър, Скопие и към нас, редя си маршрута аз! Кво ще правиш вика в Македония? Ще гледам планини, любител съм на планини, ще си карам мотора по чукарите планински! Е, че у вас планини нямате ли, с ехидна усмивка подпитва чиновника. Имаме, ама вашите викам са по-големи, по-високи, по-красиви... Оня измърмори нещо под носа си, позачуди се, помая се какво точно да ме прави, хвърли ми документите обратно и ме проводи да си ходя...
От другата страна на браздата нищо не се беше променило. И тук си беше същата Албания... Беше ми ясно, че западните и северните територии са така. Боклучаво, сиво, прашно, с албански надписи и физиономии... Е да...Дебър беше с класи над Пешкопи, две мнения няма!
В края на града спрях да заредя. Бензинджията ме посрещна на албански разбира се, но поглеждайки номера мина на разбираем език. Откъде си вика... Е па от България, казвам уморено. Вече се чувствам наистина скапан и чак не ми се говори. А имам още толкова часа път до дома, че съвсем губя говор и картина. Да де вика човекът, виждам, че си от България, ама с това "Т" откъде си? От Тутракан, как откъде съм! Айде пълни догоре, че да си ходя...
Човекът ме погледна укорително… Да, прав беше! С нищо не беше провокирал заядливото ми държание! Срам ме хвана, затова побързах да платя и да се махам от бензиностанцията. Спрях 200 метра по-напред да се донаглася и да се почеша над пътната карта. Още преди да тръгна се бях загледал в едно криминално планинско пътче, което сечеше през някаква планина малко след Дебър през Лазарополе към Кичево. Само че…Само че бавното не ме притесняваше много, щото бях повече от сигурен, че пътя ще е бавен за придвижване с тея серпентини и денивелации, притесняваше ме това, че беше най-обикновен четирикласен път даден с беличка тънка криволичеща линийка в картата ми. Уви, от нета също не можах да получа достоверна информация дали беше асфалтов или не. Да, имаше участък, за който бях сигурен, че е с добра настилка, но останалите 15-20 км? Нито имах времето да рискувам, нито нервите, нито силите! Все пак по някое време тази вечер трябваше да си се прибера! Утре не бях на работа, но в метеорологичните сайтове го даваха някакви потопи по Балканите, а хич не ми се караше подгизнал и още по-малко ми се седеше блокиран от дъждовете, в която и да е точка на Балканите различна от дома ни.
Попочесох се още малко, сгънах картата и яхнах мотора. Като стигна разклона ще го мисля на място. Разклона не беше толкова далеч, но го стигнах относително бявно! Какво, по дяволите, беше станало тук? Македонското правителство беше отебало тези населени с албанци райони ли, що ли? Пътят беше под всякаква критика дори и за балканските стандарти! На места асфалт почти нямаше, на места беше в ремонт, на който по стара нашенска традиция никой не работеше, на места беше бял пепелак, който се стелеше ниско над земята и полепваше навсякъде по мен и мотора, на места се криволичеше на първа между траповете като се изчакваше насрещното движение, на места… Абе…не мога да ви го опиша! Криво ляво стигнах до заветния разклон. Спрях до един младеж, който очевидно чакаше някого подпрял се на някакъв автомобил. Пътят поне докъдето се виждаше изглеждаше доста по-добре от този, по който карах, но все пак бях длъжен да питам! Планината пред мен беше висока, а времето безмилостно напредваше, та нямах време за глуповати маневри и грешно скроени маршрути!
Здраво, бате! – провикнах се от каската аз. Човекът смръщи въпросително вежди. Явно не ме чуваше от боботенето на двигателя и от дъното на каската. Така нямаше да стане. Загасих мотора, слязох, смъкнах ръкавиците и каската и отново го здравосах. Кажи вика, що щеш? Ами да те питам дали има път преко планине към Кичево, с най-любезния си тон и най-мазната усмивка попитах аз, че още ме глождеше за бензинджийчето от Дебър. Къде е това Кичево? – отговаря на въпроса с въпрос младежа. Е как къде? Оттатък баирите, град оттатък баира! Натам отивам - хълцах жално аз. Такъв град в Албания няма-рече и отсече момъкът! Каква Албания бе, брате? В Македония е Кичево! Ей натам! Кажи има ли асфалт по пътя нагоре? Няма асфалт! Няма път! Айде пали си мотора и си тръгвай по пътя надолу – смрази всичките ми дипломатически усилия албанезето. Тъкмо си отворих устата да му кажа, че реално погледнато няма как да си хващам пътя надолу, защото пътят вървеше срещу течението на реката, а следователно щом е срещу, а не по течението, съгласно физичните закони, течащата вода се спуска надолу по наклона на релефа, а следователно пътят се катери нагоре срещу наклона на терена, нооооо…..отворих уста, поех дълбоко въздух, изпуснах го дълбокосмислено и нахлупих каската! Абе айде сега ще му давам уроци безплатно! Ай няма нужда!
Напред пътя се пооправи, но за сметка на това си беше чисто и просто един планински път, по който си имаше трафик и се караше бавно. То не бе завой след завой, не бе баир след баир, пенсионер след пенсионер, дето не знаеше на кой свят е и за какво се бори...с две думи – движението си беше тегаво и досадно. Имах някакви душевни напъни да заобиколя планината и да си карам отново към Кичево и оттам нататък да цепя в източна посока, но комай времето и умората ме притискаха. Комай везните клоняха към оползотворяване на оная македонската магистрала, аутопат-а демек, дето имаше нацвъкани будки за плащане през има няма 10 километра. След като пъплих в продължение на няколко километра след някаква процесия застигнала камион с антикварна стойност, натоварен догоре с дърва, след това още едни...и малко по-нататък още един и още един, след като бях озверял и изпреварвах брутално в насрещното с пълна газ (нещо доста непривично за мен! Имам претенцията да съм доста кротък и разумен шофьор!), виждайки Гостивар долу в ниското, бях взел окончателното решение – никакво Кичево! Газ по магистралата да отхвърля стотина километра по най-бързия начин и да изляза от пустите му албански земи! Стигнех ли Скопие – щях да го мисля. Имах опцията да карам през Куманово и Кюстендил, имах и другата опция да карам за Велес и оттам Щип, Делчево, Станкето Лисичково и по нашенската си магистрала към Мордор...
Закротих Джуниър на 130, въпреки атопатското 80 за ограничение на скоростта и само ритмично спирах за по няколко минути да платя по някоя дребна пара – къде 30, къде 40 денара. Евтино, но досадно...
Скопие минах по северната тангента, разбира се, като все още се колебаех дали да хвана към Куманово или към Велес! Апропо, чуденката ми продължи до последните метри преди съдбоносния раклон, докато гледах и цъках по пораженията от неотдавнашното наводнение в района! Тея хора ги беше удавило! Ама ги беше НАИСТИНА удавило!
Отклоних се към Велес и спрях. Все още имах известни колебания за посоката. Ако към момента ми щукнеше да врътна към Куманово, просто обръщах в насрещното и излизах на магистралата за Куманово. Седях и разтъпквах схванатите си крака. Вече всичко ме болеше! Бях на 42 и бях отвикнал да пътувам. А бях изминал само 700 км и бях пътувал по-малко от 10 часа... Срамота, Фори, срамота... Поогледах събиращите се над планинските върхове черни облаци, Поразгледах задълбочено картата, помрънках малко на себе си колко ме болят ръцете, краката и задника, пуснах един смс на Поли с локацията ми и подкарах мотора с тривиалното като за магистрала 130 в посока Велес. Почиваше ми се, но ми се и щеше да използвам максимално светлата част от деня! Беше ми ясно – с падането на нощта, падаше с поне 30 км средната ми скорост. Просто комбинацията от умора и слабо зрение неминуемо щяха да доведат точно до това – да почна да се тътря със скоростта на сакат охлюв, но...в крайна сметка не гонех норма и не бях самоубиец! Когато – тогава...
Тук магистралата ме изненада доста приятно. Нямах спомени да съм минавал по участъка от Скопие до Велес, но определено трасето беше доста живописно, с прилична настилка и никакви патарини допреди Велес. Отметнах 40-50-те километра за нула време. Илязох от магистралата, за миг се изкуших дали да не вляза в града за порция кебапчета, още повече градът беше един от малкото македонски, които наистина харесвах, но някак опцията да изтърва последните 40-50 минути дневна светлина, не ми се виждаше сравнима с някакви си там кебапчета, пък били те и във Велес!
Оттук нататък нещата придобиха друг обрат! Оттук нататък тъмнината лека полека обгърна пътя и всичко останало около мен. Оттук нататък кеф от карането нямаше. Оттук нататък следваше въртене, сучене изправяне и кършене на мотора, само и само да намеря някаква по-удобна позиция за пътуване. Скоростта ми падна драстично. Гледах тъпо и невярващо пътните табели: Щип 25 км, след него Кочани 38, Делчево 78. Нищо и никакви километри, които за мен в този момент бяха цяла вечност. Пъплех със 70 покрай онова живописно езеро между Кочани и Каменица и влязох почти заспал в Делчево. Границата стигнах на магия. Опитах се нещо да говоря с митничарите, но опитът си остана само опит. Фъфлех нещо като препил дърт рокер, замятах опиянено крака и постоянно гледах в часовника. А часовникът беше неумолим. 22.00 българско време. Оттук имах 30 км докато сляза до Благоевград и оттам още 100 до Софето. Някаква гума на каската ми се беше отлепила и постоянно плющеше пред лицето ми, визьорът ми беше непрогледно мръсен от трупове на сръбско-косовско-македонско-албански мухи. Аз бях заковал скоростомера на 130, вдигнал визьора, примижал в непрогледната тъмнина с уморени очи, а над околните баири святкаше и гърмеше буреносно. Отново бях преживял един щастлив моторджийски ден. Амин!
Имам още разни работи - ще видя какво съм качвал тук и какво не и ще допълня липсите!
Коментар