Хвърковати мисли

[a100]

Следпразнично...

Отминаха коледните и новогодишните празници. Хубави-лоши, изтъркаляха се. Аз, между нас казано, напоследък започнах да ги недолюбвам... И то, не защото дядо Коледа ходи и обикаля само с чифт елени (за разлика от дядо Мраз, който си има една Снежанка, която, каквото и да си говорим си е свежо разнообразие) и не ми носи желаните подаръци. Като се замисля, не съм прав... Напоследък вървят реклами с дядо Коледа и Снежанка, което никак не е зле като иновация, ама с оглед на тенденциите напоследък, тази година по Коледа, току-виж са станали трима – белобрадия старец, неговата хммм, сътрудничка и (пази боже) за да няма дискриминация, някакво третополово същество... Извинете! Нещо съм се изкривил... Ама, като видях в една реклама дядо Коледа и Снежанка (?!?) да се крият в склада на един магазин, малко се притесних, какво ще е рекламното послание . Уфф, отплеснах се...
Та, думата ми беше, че празниците си отминаха, хладилника отслабна, ние напълняхме и всичко лека-полека си тръгна по ежедневните релси. Като казах, хладилника отслабна, не визирах само електротехническото съоръжение, а и прилежащите шкафове за съхранение на зеленчуци, плодове, бидончето с туршийката, побратимчето му с киселото зеле, пръта с луканките и прочее. Всичко драстично намаля, да не говорим, че някои нещица тотално изчезнаха. Та, така де – всичко (или почти) си дойде по местата. Вече не си лягаме с претъпкани стомаси и така да се каже – спим както си требе. До снощи. Вечеряхме, както се полага – малката щерка изпържи последните два картофа, аз нарязах последната сланинка, глава лук (оказа се, че не е последната) и чашка червено винце за борба с вирусите. Какво му трябва на човек, за да е щастлив... Легнахме, аз „подкарах прасетата“, както се полага на главата на всяко уважаващо себе си българско семейство, а жената, докато чакаше да се успокоят гръмогласните трептения, излизащи от дъното на моята душа, си ровичкаше нещо из телефона. По едно време ме сръчка:
- Пак не си затворил както трябва крана на чешмата в банята! Чуваш ли как капе?
- Добре де – измрънках аз – малка ли си да станеш и да го затвориш?
- Като не си го затворил... – тя не довърши.
Наистина, отнякъде се дочуваше тихичко „кап-кап-кап“...
Надигнах се, споменавайки много близки роднини на ВиК-съоръжението по дамска линия и се затътрих към банята. Затворих здраво кранчетата на чешмата и на душа и с чиста съвест се пъхнах под топлата завивка. След 5 минути отново получих сигнал под формата на сръчкване между 6-тото и 7-то ребро:
- Чуваш ли?
- К`во – лееко започнах да се нервя аз – нищо не чувам.
- Много ти е лесно, чуваш само като ти е изгодно! – милото взе да се напряга. Всъщност, репликата не беше съвсем лишена от основание, но и не беше 100% истина.
Като се заслушах, отново дочух онова „кап-кап-кап“...
Станах и отидох на оглед, този път в кухнята. Затворих здраво крана и си легнах чувството за изпълнен дълг. Това трая 2-3 минути. След това отново отнякъде започна да капе – „кап-кап-кап“. Започнах да се напрягам все повече. Ясно беше, че трябва да се предприемат сериозни мерки. Станах и извадих кутията с инструменти. Гаечни ключове, клещи, тръбен ключ, всевъзможни помощни материали, всичко беше наизвадено и започнах да проверявам всички съоръжения из апартамента, където, дори и хипотетично, може да тече вода – мивки, сифони, казанчето на тоалетната, бойлер, душ... След час всичко беше притегнато и проверено за теч. Сухо навсякъде! Най-накрая! Бях изпотен от нерви и отвиване и завиване на болтове и гайки. Смених тениската и си легнах.
„Кап-кап-кап“...
Започнах да полудявам! Жената, виждайки в какво състояние съм, започна да ме успокоява:
- Остави, утре на светло ще го гледаме! Хайде да спим вече!
Да бе, много е лесно да се каже! Аз само като затворя очи и чувам това „кап-кап-кап“ и не мога да мисля за друго.
Станах и започнах да отварям подред – хладилника, шкафове, шкафчета, аспиратор... Нищо!
Отварям „килера“ (един шкаф, който кръстихме така, защото слагаме там буркани, картофи, лук, абе килер) и какво да видя... Едно мишле, примряло от глад, ръфа последната глава лук, гледа ме с ей-такива големи очи и от очите му капят на пода огромни сълзи – кап-кап-кап...

[aldr]

От: Хвърковати мисли

Много добре...давай още

[zemooo99]

От: Хвърковати мисли

[Emilppp]

От: Хвърковати мисли

Разсмя ме преди лягане! Наздраве!

[a100]

От: Хвърковати мисли

Българската баба... Всеки пази спомените за своите баба и дядо или, ако има късмет, им се радва и сега. За дядовците, обаче, ще говорим друг път. Сега – за бабите... По-конкретно българските баби. Според официално публикувани резултати от проведени научни изследвания на група учени от НАСА, Руската академия на науките и Шопския парапсихологичен институт, след евентуална трета (ядрена) световна война, ще оцелеят само хлебарките. Това, обаче, което ни спестяват писателите на доклада е, че ще има и хуманоиди, оцелели след ядрените взривове и това ще са неизвестен засега брой български баби. Факт!
Днес няма да подлагаме на обследване техните твърдения, а ще се занимаем с две конкретни представителки на горепосочения човешки вид, може би дори квартални фронтмени (като че ли не съм срещал дамския вариант на думата – примерно фронтдами или фронтбаби), даващи челен пример за оцеляване в екстремни условия.
Баба Йорданка (Дана) – пенсионерка, на възраст малко преди 80-те, майка на двама сина, баба на четири внука и прабаба на 4 правнука. Тя беше будна жена и постоянно се стараеше да бъде в крак не само с новините, но и с музиката и филмите. Безпогрешно идентифицираше, както Вълкана Стоянова с „Изкарай Гано говедата“, така и „Дайте кокал на кучето“ на AC/DC. Родена и израснала на село, работила през целия си съзнателен живот в „нефтозавода“ (заедно с приятелката си баба Кана), тя беше отдала всичко в отглеждането на наследниците си. Дребничка, жилава, с бяла (по-скоро сребърна) коса и винаги спретнато облечена, вечно забързана, тя сновеше из квартала като форсиран Мини Купър, било за зарзават, било за дребни неща от магазина, било до аптеката... Всеки ден (сутрин точно в 8 ч и следобяд в 3 часа) тя слизаше до партера, където бяха пощенските кутии и проверяваше своята. Не, не чакаше писмо, просто очакваше поредния брой на промоционалнта брошура, който осмисляше следващия набег до съответния магазин. Тя много се разстройваше, когато някой вече беше „взел за временно ползване“ горепосочения каталог, но никога не посягаше да вземе нещо от съседната пощенска кутия. Независимо от резултата, към 16 часа, тя се обаждаше на баба Кана и провеждаха дневната телефонна оперативка.
Баба Кана – естествено, също пенсионерка, но вече към 85 години, беше пълната противоположност на своята приятелка – висока, едра жена със сиворуса коса, която беше срещала гребен за последно около ноемврийския пленум на БКП, с нос като гръцка трирема, постоянно надничащ в пооредялата откъм зъби уста. За нея облеклото беше просто необходимост . Родена и израснала в Бургас, по стечение на обстоятелствата се беше наложило да продаде големия апартамент в центъра и да се премести в „Славейков“. Двамата й сина бяха надалеч – единия в Англия, другия в Испания, а с тях и внуците. Това беше единственото, за което тя завиждаше на Дана, която често беше навестявана от своите деца и внуци. Така, на стари години баба Кана остана сама и единствената връзка с децата бяха лаптопа и смартфона... Тя се движеше бавно и достолепно като презокеански лайнер, рядко излизаше от дома и не правеше нещо, което можеше да й го свърши някой друг. Рядко нещо можеше да наруши този неин хармоничен ритъм.
Последната рекламна брошура, обаче, внесе смут в добре подреденото ежедневие на двете бойни баби. Брошурата беше на новоткриващия се супермаркет от веригата „Карфур“ и предлаганите намаления буквално замъглиха трезвените преценки на нашите многоуважавани дами.
- Въй, ма Кано, гледай какви намаления! – баба Дана не можеше да си поеме дъх от вълнение – ама то кисело мляко ли да вземеш, сирене ли, картофи ли...
- Да, ма Дано, аз пък гледам саламите, месото... Виж банани по 99 стотинки – Кана започна активно да слюноотделя, вследствие на което микрофонът в слушалката на античния телефон отказа да предаде словоизлиянията й по-нататък. Баба Кана се опита отново да набере номера на приятелката си, но бакелитовата кутия упорито отказваше да съдейства. Явно беше, че се налага среща на четири очи и два чифта очила.
Баба Кана започна процедурата по обличане за излизане навън, която се състоеше от отваряне и затваряне на шкафове и гардероби („това пък какво прави тук“, „а, тази блуза, дето я търсих миналото лято, къде била“, „божкее, не знаех, че имам такива чорапи“), здраво пустосване и шляпане с чехли от едната стая в другата... Вече беше почти облечена (оставаше да намери плетената блуза, дето й я подари етървата за сватбата и да закърпи левия чорап), когато на вратата се позвъни настоятелно. Тя отвори вратата и се озова лице в лице със своята приятелка. Баба Дана, притеснена, че нещо се е случило, беше дотърчала на бегом.
- Какво, какво – не можеше да си поеме дъх тя – Какво стана, ма Кано?
- Ох, лошо, лошо... Телефона отказа, ама време му беше, купихме го 79-та, като се нанасяхме, явно е време за нов. Ама влизай де, влизай, що стоиш на вратата?
Така започна бойната оперативка, в хода на която беше констатирано, че този нов магазин се намира в МОЛ-а, който за тях беше нещо като Лох Нес (и двете само бяха чували от деца и внуци, но нямаха реална представа нито къде се намира, нито какво представлява). След половинчасов дебат, беше решено на другия ден, рано, в 7 часа да се срещнат до училището с пълно бойно снаряжение за пазаруване. След това оперативката продължи с ежедневни теми – кой пуловер да се разплете, за да се оплетат нови шушони за внуците, дали шинела от казармата на големия син става за терлици и естествено уточняване на рецептите за туршията и лютеницата.
На другия ден, точно в 7 двете посестрими по пазаруване се срещнаха на уговореното място. С пълни портмонета (съгласно уговорката всяка носеше по 50 лева и дребни стотинки), по две платнени торби, една мрежичка от времето на зрелия социализъм и една пазарска чанта на колелца. Последната беше гордостта на баба Кана (подарък от големия син от Англия) и тя не пропускаше повод да се похвали и да я покаже. В интерес на истината, това беше най-полезния подарък, който тя беше получавала в последното десетилетие, защото й спестяваше мъкненето на тежките торби на ръка (а между нас казано, това бе и тайната мечта на нейната приятелка). Така екипирани, нашите дами тръгнаха на лов за мола. Ориентирайки се по пенсионерския GPS (баба Гинка - връщаща се от пощата, дядо Вълю – дежурен за пенсията пред пощата и не на последно място Мимето – внучката на баба Неда, работеща в същия този мол), след около половин час, те бяха пред мола. Само че, тук възникна първия проблем – всички врати бяха затворени. Двете баби се спогледаха недоумяващо. Не беше нормално според тях, такъв магазин да не отваря, айде да не е в 6.30, ама поне в 7. А това ... нещо, отваря чак в 9, моля ви се! Нещо не е наред тук... Както и да е, някъде към 8 часа се появи един младеж (по всяка вероятност служител), и отключи едната врата. Усещайки, че това е златният им шанс, двете новоизлюпени шопърки се втурнаха в мола. Гледката си струваше да се види – баба Дана приведена с чанта и две празни торби в ръка, шляпаше с чехли напред, а зад нея баба Кана пухтеше като парен локомотив, дърпайки заветната чанта на колелца. След кратък финален спринт двете се озоваха вътре в мола. Спряха да си поемат дъх и да се огледат. И тогава ги полазиха хладни тръпки – накъдето и да се обърнеха, никъде не се виждаше такъв магазин. Навсякъде – затворени лъскави магазини, но никъде този, който им трябваше. Паниката лека-полека започна да обхваща баба Кана. Мисълта, че не са на правилното място и ще пропуснат голямото намаление, караше сърцето й да прескача в неравноделни тактове. Приятелката й, преценявайки нещата по-реално, предложи да тръгнат по коридора и да го търсят.
Речено-сторено. Вече поуспокоени от взетото решение, двете тръгнаха да обикалят етажа. Почти не обръщаха внимание на витрините, покрай които минаваха и затова не разбраха, че са направили две пълни обиколки. Усетиха се, едва когато минаха за трети път покрай входа на заветния магазин. Вратата му обаче, беше заключена, а магазинът отваряше чак в 9. Двете се спогледаха, дотогава имаше малко повече от час. След кратък разговор се разбраха да поразгледат останалата част от мола, тъй и тъй са тук...
А молът започна лека-полека започна да се оживява – млади момичета отключваха магазини, младежи от охраната с униформи и радиостанции проверяваха дали всичко е наред, отнякъде зазвуча музика... Всички с любопитство и усмивка разглеждаха нашите странни птици. Като констатираха, че засега не могат да атакуват целта, те решиха, че сигурно на втория етаж също има магазин за хранителни стоки. Тръгнаха към стълбите, но в момента, в който наближиха, стълбите започнаха да се движат. В първия момент бабите се стреснаха, но после се сетиха, че навремето имаше такива стълби в ЦУМ и се поуспокоиха. По пътя нагоре двете даже започнаха да се шегуват, че вече имат опит в мола и ще ходят с правнучките да пазаруват. Когато наближиха горния край обаче, баба Кана се загледа в лъскавата витрина на магазина срещу нея и не обърна внимание как колелцето на любимата й пазарска количка влезе между двете стъпала на ескалатора. След това всичко се случи за броени секунди - количката се завъртя и повлече стопанката си. Баба Кана изтърва дръжката на количката, но вече беше загубила равновесие и с елегантността на танцуващ хипопотам се стовари на пода на втория етаж. Ескалаторът блокира, започнаха да святкат лампи, включи се аларма, настана суматоха...
- Дано, ма, помагай че умирам! – Лицето на баба Кана беше бяло, устните трепереха, пот беше избила на челото й, сърцето й щеше да се пръсне.
Преди баба Дана да реагира обаче, момчетата от охраната вече измъкваха количката и пострадалата баба от лапите на ескалатора. Те помогнаха на бедната жертва на научно-техническия прогрес да се изправи и я заведоха до най-близката пейка. Двете баби поседяха на пейката известно време, докато всички се убедят, че всичко е нормално и пострадалата няма нищо потрошено и може да продължи шопинга. След злополучният инцидент, обикалката продължи, но за съжаление безрезултатно. Оказа се, че на втория етаж няма магазини които да удовлетворяват високите изисквания на нашите домакини (разбирай хранителни и магазини за домашни потреби) и те решиха да слязат отново на долния етаж. След болезненото качване, ескалаторът беше отхвърлен като вариант за транспортиране надолу. Оставаше единствено асансьорът. Баба Дана имаше страх от високото и придвижването с остъкления асансьор не беше съкровената й мечта, но заради приятелката си, тя реши да се качи. Без да обърнат внимание какво пише на бутоните, те натиснаха най-долния бутон. Вратите се затвориха и кабината плавно тръгна надолу. След секунди асансьорът спря, вратите се отвориха и нашите дами се озоваха в някакво подземие срещу надпис с огромни букви: ЖИВИ И МЪРТВИ !!!
- Кано, къде ма закара при умрелите, ма!!! – извика баба Дана.
Тук вече бедната баба Кана не издържа и припадна.
Чак когато я свестиха, женицата разбра, че са попаднали на нивото на подземния паркинг, който по това време е абсолютно празен, а надписът беше от рекламата на новия сезон на поредицата.
Двете напазаруваха набързо в супермаркета, но никога повече не стъпиха в мола.

[Rachido4x4]

От: Хвърковати мисли

Отде ги вадиш тия ...
Абонат!

[nissan_gr]

От: Хвърковати мисли

Много силни

Още един абонат.

[a100]

От: Хвърковати мисли

Като си отиде зимата и започнем по-често да поглеждаме към сенките, типично по български, идва време за какво??? ...За ремонти, естествено . Съответно, генераторът в 99,9% от случаите е жената у дома. И мен не ме подмина статистиката. Тези дни апартаментът заприлича на бойно поле... С всичките елементи на уличните битки – окопи, траншеи, временни и постоянни скривалища, руини от бомбардировки и т.н.
Това в случая не е основната тема на писанието, за него – друг път. Просто се сетих за една случка отпреди 10-тина години...
Всеки си има братовчеди, първи, втори, трети и така нататък... Хубави, лоши, всякакви... И при мен не е по-различно. С един от тях, обаче, съдбата на няколко пъти ни пресича житейските пътеки и в последните години доста време прекарахме заедно – работихме, веселихме се и за щастие, оставаме си с хубави чувства един към друг.
Казва се Стефан, същия този, дето с брат ми навремето ме учиха да карам колело. По онова време работехме заедно и съответно си споделяхме всичко, което ни терзаеше. Едър мъж, със съответните килограми и очила с дебели рамки. Честен, искрен, добродушен с невероятно развито чувство за справедливост. Такива, като него почти няма вече, май са си отишли малко преди динозаврите. Готов винаги да помогне, когато и както може.
Той си имаше една къщичка „на баира“ – две стайчета, едно „салонче“, както го наричахме едно време и „салма“ (склад за дърва, компоти, нафта, натурии и най-вече ракийка). Беше му дотежало да се грижи за къщичката и беше решил да я продаде и да си купи гарсониера някъде в центъра на Айтос. След няколкото обаждания и огледи обаче, той беше много обиден от отношението на купувачите към неговата къщичка и реши, че по-добре да я постегне и да й се радва, отколкото да я подари на някого за без пари. Речено-сторено...
Един ден цъфна в офиса, ухилен...
- Брат’чед, готов съм! – рече той и показа една пачка 50-левки.
От банката му бяха отпуснали заем от 5 бона за ремонт и веднага седнахме да умуваме кое и как да направим. Решихме да започнем с подовите настилки – ламинат, первази, подложки и каквото се полага по устав. Видяхме, че има намаление в „Практикер“ и се запътихме натам. По пътя уточнихме, че ще ги натоварим на джипката (едно възрастно Паджеро) и ще ги закараме до Айтос (през целия път не спря да ми благодари, сякаш щях да ги мъкна на гръб до тях).
Избрахме ламината и останалите дреболии, натоварихме ги на една количка и се наредихме на касата. Касиерката каза съответната сума за плащане и Стефан с огромна усмивка извади пачката и започна да отброява. Дотогава не бях виждал човек да плаща на каса с такова удоволствие. Щастието беше изписано на лицето му. Личеше си как в мислите си той вече живее в обновената си къщичка. Касиерката, заразена от нашето настроение, усмихната ни пожела „хубав ден и приятен ремонт“ и ние започнахме да бутаме количката с дървениите към колата. Аз избързах напред да сваля задните седалки и да освободя място в джипката. Моят мил братовчед сложи чантата си на камарата, натрупана върху количката и започна да я бута, подсвирквайки си весело. Лошото при добродушните хора е, че си мислят, че всички са като тях...
Докато обикалях около колата, чух как Стефан изрева:
- Паричките миии... Спри бе, твойта мама...
Изтръпнах! Обърнах се и видях как един мъж, горе-долу колкото мен на ръст, слаб, тича с чантата с парите и документите. Стефан не се поколеба и за секунда и се изстреля след крадеца. „Изстрелване“ е много относително, когато става въпрос за човек около 120 килограма, който последно е бягал в казармата преди 25-30 години. Тогава се случи нещото, от което се опасявах. Направил 3-4 крачки, втренчил цялото си същество в изчезващите му парички, той не обърна внимание на една саботираща неговия спринт, стърчаща плочка... Кратък полет и с грацията на косатка, преследваща прелитаща летяща риба, той се стовари с всичките си 185 сантиметра и съпъстващи килограми върху асфалта, очилата му паднаха и се разглобиха на съставните си елементи на няколко метра от него... Спрях да дишам, само го гледах дали ще помръдне... Секунда-две-три... Той надигна окървавена глава и ме погледна с нещастен поглед.
- Брат’чед, чантата... – успя да каже и очите му се насълзиха...
Цялото това действие се разви за не повече от няколко секунди. Крадецът вече имаше преднина от 100-тина метра. Без замисляне хукнах след него. Една единствена мисъл ми се въртеше в главата – само кракът ми да не ме предаде (няколко месеца преди това бях скъсал мускулни влакна, като се опитвах да се правя на тенисист). Бързо бягаше гадината, но и аз не се давах. Започнах малко по малко да скъсявам дистанцията между нас. По едно време той се обърна и като видя, че ще го настигна, хвърли чантата. Спрях се, вдигнах я, видях, че всичко си е вътре и реших, че няма смисъл да бягам след него. В този момент до мен спря един Пасат с двама души вътре.
- Накъде отиде оня? – попита ме шофьорът.
- Наляво след светофара – казах.
Момчето даде газ и тръгна нататък. Аз се върнах при Стефан, който седеше на една пейка, със скъсан панталон, охлузени лакти и колене, аркада на лявата вежда, счупени очила, някак сглобени набързо, за да може да вижда, че без тях е пълна драма... Стана и ме прегърна с насълзени очи. Като изключим натъртванията и охлузванията, нямаше нищо сериозно. Докато коментирахме ситуацията, се завърнаха двамата мъже с колата. Вече бяха трима. Не знам как, но го бяха хванали и единия го налагаше по главата и между ударите викаше:
- Абе мухльо, как ще вземеш на човека парите, бе! Знаеш ли колко време ще работи той за тия пари? Знаеш ли как си вадят пари?
И все от тоя род, редувани от бой по главата и споменаване на близки роднини по майчина линия.
Извикахме полиция, писахме, обяснявахме, абе знаете как е... Оказа се, че този бил рецидивист, преди седмица излязъл от затвора (видно поправил се).
Стефан си направи ремонта и беше много щастлив, че цялата дивотия се размина само с чифт нови очила, нова тениска и панталон.

[s_s1]

От: Хвърковати мисли

Готино, давай още ако имаш.

[a100]

От: Хвърковати мисли

Мадара


Ich bin Gritt, aus Magdeburg – редеше дългокраката блондинка срещу мен...

Естествено, че я помня, такова нещо забравя ли се... Миналото лято обикаляхме с тайфата и нейната приятелка по плажове и дискотеки и си упражнявах скромните познания по немски. Само дето сега нищо не ми идваше наум, бях си глътнал цялата немска граматика, барабар с определителните членове и падежите. Дума не можех да обеля, устата ми залепнала, пресъхнала, абе ужас нЕкъв... Най-накрая успях да си отлепя устните една от друга и от устата ми се изплъзна едно дълбокомислено и интелигентно:
- Ко?
В този момент Грит (съкратено от Гретхен) проговаря на чист български с глас на 20-годишен редовен пушач:
- Ставай, тревога!!!
- Каква тревога, ма??? Ти затова ли дойде от Магдебург, да ми кажеш, че ме вдигат по тревога? – избухнах аз и се наежих...
Лека-полека дългата руса коса се промени и стана късо подстригана черна и внезапно й поникнаха мустаци... На всичкото отгоре говореше с гласа на Анатоли, моя приятел:
- Стига се хили, като пача, ами ставай, вдигат ни по тревога!
Морфей лека-полека ме пуска от обятията си и се озовавам от бургаския плаж директно в спалното помещение на батареята в Шуменското военно училище. В коридора кънти гласът на дневалния:
- Ставай батареята, тревога!!!
Анатоли продължава да ме бута, оглеждам се – чува се само сумтене на фона на бледата синя светлина от дежурното осветление, тук-там нарушавано от кротко споменаване на близки роднини на началниците по майчина линия. Осъзнавам, че съм пропуснал ценни минути и скачам. В спалното е 8 градуса по термометър (от седмици не работи парното, и все не остава ред да ни включат в плана за ремонта) и повечето спим с анцузи и чорапи, така че не губя кой знае колко време за обличане – куртка, клин, шинел, колан, сменям чорапите с партенки (няма по-добро решение за кубинките в казармата) и хуквам към оръжейната. Вземам си автомата, противогаза и другите неща, които ще ми трябват и излитам към плаца.
Тук ще отворя една пояснителна скоба – освен ежедневните задачи и задължения, при вдигане по тревога курсантите имат разлчни задължения. В нашият случай ние изпълняваме роля на регулировчици. Да, точно така, като ония катаджии, дето стоят на кръстовищата и си отмъщават на шофьорите, като пускат едните и спират другите. Малката разлика е, че ние само трябва да насочваме военните превозни средства, участващи в занятието, към съответните сборни пунктове. За целта всеки от нас е оборудван с бяла каска с надпис Р (регулировчик, но за хора с повече фантазия – Р- police), бял колан и светещи палки. Всичко това, комбинирано с автомат, с пълнители и противогаз през рамо, създаваше доста сериозно впечатление всред цивилното народонаселение, а ние си умирахме от кеф. Много често, като ни вдигнеха по тревога и застанехме на позициите за регулиране, спирахме хубавите момичета (независимо дали бяха с кола или пешеходстващи) за проверка на документите и абсолютно сериозно записвахме техните данни в малки черни тефтерчета, задължително с телефонните номера...
Така екипирани започваме да се събираме на плаца... Първите излезли имат възможността да се насладят на пълното шоу – тичащи сънени курсанти, блъскащи се в тъмното (всичко се случва на мъждукащото дежурно осветление, да не ни забележи врагът), един новобранец настъпва развързаните връзки на обувките на колегата си, той плонжира на земята, повличайки след себе си още 3-4 момчета... Псуване, викове, смях, дрънчене на автомати... Друг нахлупва каската на главата си и оттам изпада едра хлебарка, той захвърля бялата каска и хуква да си вземе фуражката... Как да е, строяваме се и взводния приема строя, оглежда ни критично, замисля се, после решава, че ще се дооправяме в движение и дава указания. Според тях, ние ще регулираме движението от Шумен до покрайнините на Мадара, като на всяко кръстовище трябва да има по двама от нас. Товарим консервите (три броя русенско варено + половин хляб) и се качваме на камиона (всяко транспортиране на личен състав се извършва с камион – Прага или Зил 130). Дремуцаме по пътя нататък, като от време на време камионът спира, за да стовари някого на съответното кръстовище. Идва и нашия ред, слизаме с Анатоли някъде, в тъмното (не е ясно точно къде). На първо четене виждаме ж.п. линия с бариера, сграда с пейка отпред и надпис – Мадара. Вече всичко е наред, ние сме на място, само трябва да изчакаме военната колона, която ще дойде към 4 следобяд. Поглеждам си часовника – 1,30 сутринта... Имаме време в изобилие за каквото си поискаме, стига да не се отделяме на повече от 100 м от това място и да не забравяме, че сме с униформи и представляваме Българската Армия.
И така, какво се прави в центъра на Мадара в 1,30 сутринта? Естествено, време е за закуска! Отваряме по една консерва (оттогава имам сантименти към русенско варено) и четвърт хляб загива. После, като едни уважаващи себе си разузнавачи, отиваме на „рекогносцировка“, демек разузнаване на обстановката и врага. Под „обстановката и врага“ в дадения случай се подразбира центърът на населеното място с магазините – два за хранителни стоки, един 1001 стоки, един хоремаг и една сладкарница. А, и един за платове, текстил, кинкалерия, пасмантерия (винаги съм си мислел, че това са китайски думи, дошли при нас заедно с първата китайска коприна и никога не съм знаел какво означават) и конфекция. Рекогносцировката приключи успешно за 15 минути и ние с моя приятел се отправяме към сградата с пейката. Разполагаме се, подпираме крака на колоната отсреща и „подкарваме прасетата“. Събуждаме се след около половин час, с изтръпнали и премръзнали крайници (все пак е февруари). Ставаме, поразтъпкваме се около сградата и забелязваме един камион. Анатоли отива до него и дърпа дръжката. Оказва се отворен и веднага се настаняваме вътре с уговорката, че ще се изнесем преди да дойдат хората. По този повод хапваме още по една консерва. ... И заспиваме отново. Събуждаме се от глъчка наоколо. Оказва се, че сградата е кметство и поща по съместителство, а отпред е спирката на междуселските автобуси. Хапваме набързо последните консерви и излизаме навън, сред хората. Вече е почти седем. За миг глъчката спря, всички (десетина кадъни с шарени шалвари, още толкова мустакати мъже и две момичета, явно ученички) лека – полека се обърнаха към нас към нас и започнаха внимателно да ни изучават, зер, таквиз животни не са виждали. Ние вежливо ги поздравихме с „добро утро“, получавайки в отговор нещо като „дбртрру“ и смутени погледи. В следващия момент автобусът дойде, изпъшка изтежко и неудоволствие отвори врати. Всички се накачулиха вътре и отново останахме сами с моя приятел.
Всеизвестна истина е, че когато искаш времето да върви по-бързо, минутите се разхождат бавно по главния ти нерв, а часовете се разтягат като крокодил след закуска. „Закуска“ е думата, която ми се върти в главата, като си мисля, че е вече почти обяд. Поглеждам часовника – 9 часа. Времето е спряло, но не и сигналите от стомашно-чревния тракт, отново сме гладни. Консервите са привършени, хлябът – тоже. Пребъркваме си джобовете – налични 2 лева и 10 стотинки. С тях трябва да се изхраним до към късния следобяд. Не е много... Хвърляме чоп, кой да отиде до сладкарницата от другата страна на прелеза и да вземе нещо за хапване. Изтеглям късата клечка, ставам и с бодра стъпка се запътвам натам.
В сладкарницата е пълно, има поне 15-20 човека, предимно жени и деца (мъжете са на работа). В момента, в който заставам на вратата, всички се отдръпват настрани и оформят нещо като шпалир. След секунда размисъл, решавам, че хората тук са много уважителни, пристъпвам към щанда:
- Две кифли и две бози! – авторитетно заръчвам
Жената ми ги подава и аз гордо се изнасям навън.
Разказах на моя приятел какво се случи, посмяхме се, хапнахме и продължихме да цедим времето.
След 2 часа Анатоли повтори упражнението – 2 кифли с две бози .
След още два часа беше мой ред – решихме, че няма да нарушаваме традицията (за друго нямахме стотинки) и отново – 2 кифли с две бози.
На връщане, жената, дето се занимаваше с пускане и вдигане на бариерата, излезе и дойде при мен:
- Абе момче, верно ли е това, дето го говорят в сладкарницата? – притеснено започна тя.
- Не знам – учудих се аз – какво говорят?
- Ами, че вие сте български наемници от американската армия, свалили сте Тодор Живков и сега ще конфискувате всички коли и камиони и ще чакате още войска!?
Първоначално прихнах да се смея, но после се сетих как излязохме от камиона рано сутринта, погледнах угриженото лице на женицата и започнах да я успокоявам, каза й че сме курсанти от военното училище и няма нищо вярно в това, дето се говори.
Жената видимо се успокои, усмихна се и подавайки ми 5 лева, каза:
- Вземи, моето момче, и аз имам син в казармата, сърцето ми се свива като ви гледам цял ден с тия кифли! Купете си нещо нормално за обяд!
Аз се смутих, изчервих и започнах да мрънкам:
- Нне, няма нужда, моля Ви се...
Жената ме погледна с насълзени очи:
- Вземи ги, бе момче! Все едно на моя син ги давам!
Тогава, с насълзени очи се наведох, взех парите и целунах треперещата й ръка.
Хапнахме хубави сочни кебапчета с гарнитура... Автобусите със запасняците дойдоха към 5 следобяд и всичко беше както се полага по устав, за което ни изказаха „служебна благодарност“.
От тогава Мадара си ми е на сърце...

[Никола]

Re: Хвърковати мисли

Приятно! Още!!

[Ivan Terziev]

От: Хвърковати мисли

Абонат!

[Rachido4x4]

От: Хвърковати мисли

още

[a100]

От: Хвърковати мисли

Общовойскови

През последните седмици много приказки се изприказваха за казармата – да се връща ли задължителната военна служба или не, пропиляно ли е било времето, прекарано там, и така нататък... Както беше казал някой умен човек – „мнението е като задника – всеки го има, ама не всеки е за показване“... Аз няма да коментирам, просто в главата ми нахлуха спомени от онова време – когато бяхме курсанти, после и офицери. Имаше и тежки моменти, и комични ситуации... За една такава се сещам в момента, та реших да я споделя.
Случката се развива в шуменското военно училище (силно се надявам да не ме арестуват за разгласяване на военна тайна), в края на 80-те години на миналия век (боже, как звучи само). Времето на зрелия социализъм... За разкажа случката обаче ще трябва да дам няколко пояснения...
Във военното училище има основно 2 вида сгради – спални помещения и учебни корпуси. За спалните помещения ще стане въпрос някой друг път. „Нашият“ етаж беше четвъртия в съседния до спалните учебен корпус. Тъй като в казармата и съответно във военното училище няма чистачки, налага се почистването на съответния етаж да се извършва от курсанти – има си дежурен по етаж, който има основна задача да поддържа чистотата на коридора и на тоалетните на етажа. Общо взето си е скатавка – другите се чанчат – учат, изпитват ги, потят се, а съответният дежурен гордо се разхожда с червена лента, гледа нещастните плебеи надменно и всички вкупом му завиждат. За него няма лекции, упражнения, изпитвания... Когато всички влязат в час, той взима стирката и минава по коридора, обилно мокрейки овехтялата мозайка. „Мокро ли е – измито е“ – стара общовойскова мъдрост... Общо взето, както в ситуацията с Том Сойер и боядисването на оградата, желаещите бяха много, а позицията – само една.
Веднъж и на моята улица изгря слънце – нзначиха ме за дежурен по етаж. Кеф!!! Завиждайте гадове . Минавам инструктажа при дежурния офицер – „Почистваш след всяко междучасие, стирка веднага след биенето на звънеца, тоалетните също да се почистват регулярно“! Аз, с щастлива усмивка отговарям – „Слушам, другарю майор“, а той ме гледа подозрително, подозирайки нечистиви мисли зад моята нахилена физиономия.
Всичко се движи по най-комфортния за мен начин – навън времето е сухо, демек няма кал по коридора, минавам формално със стирката, гледам как колегите с кахърни физиономии и натежали крака се мъкнат от стая в стая и си умирам от кеф.
В един момент, след голямото междучасие, се сещам, че не съм почистил тоалетните. Неприятно, но трябва да ги навестя. Това бяха по 4 „клетки“ на всеки етаж, със старите едновремешни клекала (няма моноблокове, гърнета и пр.), и като погледнеш нагоре, виждаш „ес-а“ на тоалетната на горния етаж. На долния етаж бяха офицерските тоалетни. Задчата ми беше, да мина и да хвърля по една кофа вода във всяка клетка и да събера хартиите по пода. Да, ама греда... Средната клетка се е запушила и ... няма да описвам подробно, че може да има хора със слаби сърца. Такааааа, неволята е в отпуска и на мен се пада честта да ликвидирам проблема. Оглеждам се за помощни материали и ... късмет. Явно ситуацията се е случвала доста често и преди, защото в единия ъгъл забелязвам най-удачния инструмент за целта – дървен сап от лопата (за незапознатите – дръжка от лопата) с прецизно навит в единия край парцал (вероятно някой някога си е жертвал тениската), завързан здраво със сезал. Благословен да е този колега! Трябва да го издирят и да го наградят или поне да му сложат портрета в Димитровската стая (т.нар. Политико-просветна стая – ППС). Вземам високотехнологичният инструмент, поемам дълбоко чист въздух и влизам там, където дългът ме зове. Започвам бавно и внимателно да набивам надолу сапа. Без ефект. Влагам малко повече усилия и мътилката бааавно започва да се радвижва. Излизам, поемам въздух отново и пак вътре. Зареден с нова доза ентусиазъм, вдигам по-високо ръце и забивам моето оръжие в сърцето на противника – демек в дупката. О, щастие, миризливата мътилка скоростно се изтича в канализацията. Ура, отпуших го!!!! ...
След част от секундата отнякъде се чу адски рев... Нечленоразделен... Локализирайки източника на звука (все пак учим звуково разузнаване), констатирам, че идва точно изпод мен, от долната клетка.
- Кой го направи бе, мамка ви и идиотиии!!! Ей сега ще ви разкатая!
Аз по принцип не съм от най умните, но веднага схванах причината, поради която „водата“ се оттече толкова бързо – като съм ударил по-силно, съм счупил старата тръба и всичкото това се е изсипало върху главата на клечащия в нужда беден човечец. Просто ме беше страх да си представя какво ще се случи с мен ако бъда разконспириран.
Инстинктът ми за съхранение, колкото и да е закърнял, ми подсказа, че може би трябва да се дематериализирам по най-бързия начин. Свалих червената лента, която в случая май не беше повод за гордост и хвалба, и моментално се изнесох във фотолабораторията, точно до тоалетните (и за щастие аз имах ключ от там и имах право да я заключвам отвътре).
Стъпките бързо приближаваха, „благословиите“ се редяха беспир (трябваше да му се признае богатия речник на този офицер), но като се качи на етажа и не намери никого, слезе псувайки надолу.
Така и не разбрах кой беше. Повече нямах желание да давам дежурства по етаж...

[s_s1]

От: Хвърковати мисли

Готино...
Продължавай, моля.