Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

[Валери Недялков]

Здравейте колеги!
Имам честта да представя още един пътепис на нашия колега и мой син neptun1986.
Той се оформя като все по-голям пътешественик и ми позволява да видя неща,които не мога да си позволя да посетя лично.
Затова с негово разрешение пупликувам и тук пътеписа му от Перу.
Приятно четене!

https://docs.google.com/document/d/1...G912XO9W0/edit

На долния линк има документ с факти от подготовката на пътешествието.

https://docs.google.com/document/d/1...beqEtlY-U/edit

Още с пристигането в Лима Тони (така се казва сина ми) си купи местна сим карта и от този момент посредством Viber имахме непрекъсната комуникация в реално време.
Сега имам усещането,че съм бил на Мачу Пикчу. Когато те пристигнаха на хидроелектрика и тръгнаха пеша към градчето под Мачу Пикчу, аз бях на компютъра,отворил Гугъл ърт,мапс,мапсорс и все едно виждах всичко.
Той ми изпращаше локации и снимки,аз намирах в нета информация и други снимки и така съпреживях всичко,а и бях в помощ.

И така,ето историята...

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Предистория

Скоро след миналогодишното приключение в Египет започнах да мисля план за ново подобно пътешествие и в началото на 2017 задвижих нещата. Южна америка ме привлече с разнообразието си и след няколко дни търсене на информация се спрях на Перу. Естествено веднага тук изскача името на изгубения град на инките Мачу Пикчу, но има и доста други интересни неща за разглеждане. Мачу пикчу е един от най-скъпите обекти в света за разглеждане и ми стана ясно, че тук ще трябват доста повече време и пари спрямо Египет. Колко точно обаче предстоеше да разбера. По традиция ето първо линк към документа с логистиката ми преди тръгването за да видите какво очаквах да стане и какво се случи в действителност после.

Ден първи - началото е дадено

Денят беше 10 ноември - една емблематична дата за всеки със свободолюбив дух. Срещнах се с Андре на баниците в квартала и се отправихме с метрото към летището. Полетът ни беше следобеден и на терминал 2 нямаше много хора,поради което проверката на билетите и багажа мина бързо. Отново имахме само ръчен багаж и това допълнително ускори нещата. Полетът до Мадрид с ryan air отне 3 часа и към 19 часа местно време бяхме в Мадрид. Употребихме два три часа в пиене на местната бира mahou (не е нещо особено) на летището докато наближи полунощ и стане време за презокеанския полет до Лима. Досега не бях имал толкова дълъг полет със самолет и ми беше интересно що за самолет ще е и дали няма да е тегаво 11 часа да седи човек на едно място. Когато се качихме тези съмнения много бързо се разсеяха. Самолетът беше много комфортен с възможност да си гледа човек филми, да играе игри и изобщо да си убие лесно времето. Имаше възможност и да се следи на карта полетът в реално време. Храната също беше добра и тези 11 часа не се оказаха проблем.

Ден втори - пристигане в Лима и първи задачи

Заради часовата разлика (6 часа назад от Мадрид и 7 от София) пристигнахме в Лима рано сутринта около 5:30. Бързо минахме през граничарите които само ни попитаха дали сме туристи и ни сложиха входен печат. Виза за Перу не се изисква за граждани на европейския съюз. Следващата ни важна цел беше да обменя малко долари докато успеем да изтеглим през картите и да си вземем автобус за мирафлорес (един от престижните квартали на Лима където се намираше хостелът ни). Лима е голям град (около 9 милиона жители) а метрото още не е стигнало до летището и поради това най-добрия вариант за придвижване до мирафлорес е или специалния airport bus или такси. След като обмених 40 долара на не особено добър курс (очаквано за летището) успяхме да открием и будката за билети за автобуса и скоро пътувахме към квартала. Първото ми впечатление от Лима беше смесено. Имаше доста хубави коли но се срещаха например и маршрутки от тези дето бяха популярни у нас преди повече от 15 години. Характерното за тези маршрутки беше, че спираха да качват и свалят пътници буквално навсякъде, винаги бяха претъпкани и изобщо нямам идея как местните се ориентираха накъде пътува въпросното возило. По-късно видях, че и при рейсовете на градския им транспорт има служебно назначен викач (най-често жена) чиято цел е като спре рейса на спирката да те информира накъде пътува. На път за мирафлорес видях за пръв път и тихия океан, но кафеникавият му цвят потвърди информацията, че местните го ползват за всичко друго но не и за плаж.

Успяхме да се доберем до хотела около 7:30 сутринта, но ни казаха, че настаняването почва от 2 следобед и нямахме друг избор освен да опитаме да свършим другите задачи из Лима докато стане следобедно време. Поне ни позволиха да си оставим раниците в един склад за да не ги мъкнем из града.

Задача номер едно пред нас беше да се сдобием с пари. За целта ни трябваше банкомат на scotia bank за които бях чел, че не начисляват допълнителни такси при теглене. Започнахме да търсим с gps-a такива банкомати, но бяхме подценили факта, че в 7:30 сутринта в събота в Лима почти всичко е затворено и съответно и доста от банкоматите намиращи се в търговски сгради не са достъпни. Пробвахме и от банкомат на друга банка, но изобщо не хареса нито моята master card нито визата на Андре. Накрая след половин час обикаляне попаднахме на нещо като денонощно магазинче с банкомат в него близо до метрото и о чудо - банкоматът беше на скотия и успяхме да изтеглим пари.

Друго нещо, което бързо забелязахме беше, че на всеки ъгъл има будки и сергийки където се продават сандвичи, пирожки и всякакви такива неща подходящи за закуска. Бързо се заситихме и следващата ни цел беше ясна - автогарата. Тя се намираше на около 4 километра пеша и принципно бях предвидил да ходим дотам с метрото, но решихме, че така и така имаме предостатъчно време и не пречи да се разходим малко. Беше важно да се снабдим с билети за ранния рейс в 4 сутринта за Паракас понеже посещения на балестровите острови има само сутрин. Около 10:30 и тази задача беше приключена успешно и беше време да потърсим магазин на някой местен gsm оператор и да се снабдим с карти с data. Предварителната ми информация сочеше, че claro е по-добър вариант от movistar и се заехме да търсим такъв магазин.

В Перу контрола върху сим картите е затегнат и няма как да си купиш карта от някоя будка например. Трябва да се иде в официален магазин,а както се оказа за такъв голям град те са сравнително малко (нещо от порядъка на един в квартал). След известно обикаляне попаднахме на магазин, но се оказа, че само един човек в него знае малко английски и процедурата е сравнително тромава. Даваш си паспорта, чакаш 15 минути да направят документите и после отиваш на каса да платиш 5 Sol (един sol e приблизително 50 стотинки наши пари) и се връщаш да ти дадат картата. Ок, но самата карта е празна и трябва след това да се наредиш пак на касата за да ти заредят пари и пак да се върнеш при продавача да ти активира съответните пакети за интернет, минути или каквото друго искаш. В крайна сметка за 30 sol се сдобихме с предплатени карти с 1GB интернет и след 45 минути борба доволни напуснахме магазина. Добрахме се в хотела по ранно следобедно време и след като се настанихме нямахме сили за нищо друго освен да изпием по няколко бири, да хапнем по един сандвич от барчето до хотела и да се наспим. Не си спомням скоро да съм си лягал в 17:30 като в този случай, но при тези обстоятелства нямаше как.

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Ден трети - Паракас и Балестровите острови

От хотела ни извикаха такси до автогарата понеже не беше добра идея да се мотаем с раниците из нощна Лима в 3 през нощта. Дотук добре, но шофьора грам не отбираше английски. Бяха ни казали, че цената трябва да е между 5 и 10 sol. Ок но като стигнахме и му подадох банкнота от 10 Sol той взе нещо да обяснява. Реших, че иска още пари и пробвах да му додам монети, но той не ги взе. Пробвахме и с банкнота от 50 Sol, но и нея не я взе. Опитах се да му посоча да напише нещо в google translate-a на телефона ми (подход, който по-късно работеше в доста случаи), но и това не помогна. Накрая му преведох с Translate-a да задържи рестото и му оставихме банкнотата от 10 sol с което той се съгласи. Понякога явно и най-добрата технология не спасява положението с езиковата бариера.

Качихме се в автобуса и определено останах приятно изненадан. Той беше двуетажен като всяка седалка имаше на гърба си екран с мултимедия а също така и за всеки пътник имаше поставка за краката и седалката се смъкваше до почти легнало положение без да пречи на този отзад. Даваха също така храна и напитки, възглавница и одеало а си имаше и тоалетна. На толкова луксозен автобус не се бях возил. Както се убедихме и по-нататък cruz del sur определено са най-сериозната и най-луксозна автобусна компания в Перу и затова основно чужденци се возят с тях. На местните явно им е скъпо. Цените са подобни на тези на нашите автобуси за същите километри но качеството няма нищо общо.

Пътуването до Паракас мина неусетно и около 7:30 слязохме на автогарата. Директно попаднахме на човек, който ни предложи да задейства нещата с островите. Цената която ми каза беше добра и в рамките на това, което бях чел та се съгласих. По този начин успяхме да хванем ранния тур на посещение на островите, което щеше да се окаже доста полезно за пътуването ни до наска по-късно през деня.

Посещението на островите е с открита моторна лодка побираща 15 до 20 човека. Пътят до островите отнема 30, 40 минути и сутрин обикновено е сравнително хладно та не е лошо човек да си облече яке поне за да не го обрули вятъра. Аз не го направих и по късата фланелка добре ме обдуха течението.

На път за островите първо се минава покрай канделабъра. Това е гигантска рисунка изкопана в крайбрежната скала като не е ясно нито кой нито кога нито за какво точно я е направил. Една от версиите е, че е дело на пирати които са я ползвали за ориентир.

Самите острови са защитена територия и са населявани от хиляди птици както и от тюлени и пингвини. Животните не се плашат изобщо и лодката минава буквално на метри от тях кото дава възможност човек да ги разгледа и снима от доста близо. Слизането на самите острови не е разрешено. Единствените хора които слизат на острова са пазачите които също така събират ценните птичи изпражнения (гуано) покриващи всеки сантиметър от островите. Аз усетих “аромата” им от поне 200 метра а как пазачите живеят така постоянно нямам представа. Явно са свикнали. Ето и албум със снимки от островите:

https://www.flickr.com/gp/157397498@N08/k5t209

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

След разглеждането на островите си хванахме ранния рейс за Наска и към 3 следобед бяхме там. Още на автогарата ни нападнаха таксиджии, но ги отбихме доста по-лесно отколкото очаквах. Спрямо египетските далеч не бяха толкова нахални.
Хотелът ни беше в сравнително далечна част на града и се заехме да го намерим. Първоначално приветливата централна част на Наска бързо отстъпи място на пазарна улица от тип централния пазар през 90-те години а в нейния край излязохме на реката в нещо като гето. Реката нямаше грам вода и директно през нейното корито минаваше черен път свързващ двете части на града. Според gps-a трябваше да навлезнем във вътрешна уличка да си търсим хотела, което не ми харесваше, но пък не, че и имахме голям избор. Тук трябва да кажа, че никой от хората които си вършеха работа, пиеха бира или пък лежаха директно на тротоара не прояви никаква враждебност или дори интерес към нас. Просто не бях попадал досега в Перу на подобна чисто ориенталска атмосфера и малко се изненадах, но това е част от интересното на подобно пътуване.
Намерихме хотела, позвънихме и ни отвори много любезна жена, която ни попита къде ни е оставило таксито. Като разбра, че сме дошли пеша май леко се попритесни, но пък иначе как да опознаеш един нов град. Уредихме полетът над Наска за утре срещу 75 долара и 30 Sol летищна такса. Цената беше точно такава каквато говорихме предварително. Хотелът се оказа доста приятен като плоският му покрив изпълняваше и ролята на прохладна тераса вечерно време. Разходихме се до plaza de armas както се нарича централния площад в почти всяко испанско селище, хапнахме по едно пиле с ориз и картофи в местно кръчме и се прибрахме да почиваме. Тук за пръв път тествах и особената сладка безалкохолна напитка, която в Перу се прави от един особен вид лилава царевица. Нарича се чича морада и вкусът определено е интересен.

Ден 4 - Полетът над Наска

Този път денят започна по по-нормално време. Около 7:30 дойде такси да ни закара до летището където ни премериха теглото, платихме си таксата от 30 Sol и скоро излетяхме с едно малко четириместно самолетче над платото.
Рисунките на платото Наска са правени между 500 година преди христа и 500 година след христа от едноименната култура като не е ясно каква точно е била тяхната цел. Най-големите са дълги до 370 метра и са правени като се премахва горния червеникав слой на скалата и съответно отдолу се показва бялата нейна част. Това което ги е съхранило толкова време е изключително сухият климат на платото където валежи почти няма. Полетът продължава около 45 минути и обхваща 14 от рисунките. На мен ми беше доста интересно. Ето и албумът със самите снимки.

https://flic.kr/s/aHsksas8cy



























След полета ни върнаха обратно в хотела и ни сервираха закуска. Освен стандартните масло, сладко, чай, кафе и омлет имаше и доста хубави маслини както и някакви странни оранжеви плодове. Освен нас на закуската имаше и двама други чужденци,които се престрашиха да опитат странните оранжеви плодове та в крайна сметка ги пробвах и аз. Оказа се Granadilla и имаше доста приятен вкус. По обед напуснахме хотела и трябваше да намерим какво да правим до 22:30 вечерта когато тръгваше автобусът ни за arequipa. Горещите часове ги прекарахме в приятна кръчма близо до plaza de armas а останалите на площадче близо до автогарата тествайки различните местни марки бира. В крайна сметка дойде време да хващаме автобуса и да пробваме да се наспим доколкото можем.

Ден 5 - На път към каньона на кондора

В Arequipa пристигнахме около 8 сутринта. Първата ни работа беше да потърсим гише на milagros за да купим билети за автобуса за cabanaconde в 14:00. Всичко хубаво, но така и не намерихме такова гише. По-късно щяхме да разберем защо. От една будка надписана като туристическа информация и където хората говореха малко английски разбрахме, че трябва да търсим гише на reyna. Намерихме го и се оказа, че има автобус в 11:00, което изключваше обиколка из arequipa. Докато чакахме да стане време за автоуса пуснах gps-a и видях, че сме на около 2400 метра надморска височина. От този момент започваше високопланинската част на пътешествието ни. Автобусът на който се качихме беше доста по-стар от тези на cruz del sur с които бяхме свикнали, но все пак беше сравнително чист за чисто регионален автобус. Самият град Arequipa се намираше в котловина заобиколен от доста високи заснежени върхове и логично веднага щом напуснахме града пътят започна да се изкачва. След около 2 часа реших да проверя на каква надморска височина сме и с изненада установих, че сме стигнали 4200 метра а пътят продължава да се изкачва. Засега нямаше ефекти върху нас от това, но определено се изненадах, че пътят минава толкова високо. На най-високата точка на прохода стигнахме до 4800 метра след което пътят започна да слиза към Chivay. Там имаше кратък престой след което шофьорите се смениха и рейсът започна да спира навсякъде по пътя където някой го спреше за да се качи. Долината беше изключително живописна като пътят се виеше по склоновете на каньона. В крайна сметка около 17:30 стигнахме в Cabanaconde. То представлява малко село високо в планините където хората се изхранват основно от земеделие, животновъдство и туризъм. Намерихме хостелът ни pachamama след кратко изкачване по уличка не по-дълга от 200 метра от центъра. Когато се задъхахме от една такава кратка разходка разбрахме, че тези 3200 метра си оказват влияние. Започваше да ме понаболява и глава и явно височинната болест идваше да ни навести постепенно. Това доколко изолирано е самото селце се виждаше и от факта, че почти нямаше gsm обхват а по вечерно време явно местните хора гасяха тока освен на уличното осветление и на gsm клетката и съответно всякаква комуникация изчезваше.

Бързо намерихме единствения ресторант с Wifi и интернет където освен нас имаше и още две маси с туристи. Интернетът се оказа, че е сателитен и човекът беше сложил табелки с молба да го ползваме отговорно. Решихме, че може би две мешани скари с бутилка червено вино и сиренце за мезе ще помогнат срещу височинната болест и след като хапнахме доволно се отправихме да спим. В ресторанта разпитахме и за каньона на кондора и хората ни препоръчаха да вземем автобуса на рейна в 7:30, който ще ни остави към 8:30 на удобното за наблюдение място. Допълнително трябваше да си закупим от площада сутринта или на място билет за достъп до каньона на стойност 70 sol с който имахме пряво една седмица да се разхождаме из района. Това беше в съответствие с информацията, която и аз имах предварително та нещата изглеждаха общо взето ясни

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Ден 6 - Каньонът на кондора

Ставането ми показа, че главоболието явно нямаше да мине толкова бързо. Може би имах и лека температура, но сега нямаше време да мислим за това. Разходката до площада ми се отрази добре и ме освежи. Около 7 сутринта бяхме на площада, снабдихме се бързо с пропуск за каньона а билетите се оказа, че се плащат на шофьора в самия рейс. Качихме се около 15 минути по-рано и заехме места както си мислехме достатъчно близо до предната част и изхода. Рейсът обаче продължи да се пълни с много стабилни темпове до момент когато на пътеката имаше поне толкова хора колкото и по седалките а пътници имаше даже в шофьорската кабина. В крайна сметка рейсът тръгна с 15 минути закъснение, измина цели 50 метра и беше спрян от местната полиция. Не успях да видя точно за какво беше разправията, но вероятно причината беше доста завишения брой пътници. В крайна сметка след още 15 минути закъснение успяхме да напуснем кабанаконде и се започна спиране на всеки 500 метра за да може местните хора да слизат по нивите си. Явно сутрешният рейс се ползваше доста активно и като такъв вид транспорт. Няколкото километра до наблюдателното място по този начин бяха изминати доста бавно и стигнахме там чак към 8:45.

Самото наблюдателно място представляваше отбивка отстрани на пътя, където имаше изградени няколко дървени площадки за туристите и се продаваха разни плетени изделия и сувенири за туристите. Имаше и контрола която ни провери дали имаме билети за каньона. Дотук добре, но въпреки чакането ни повече от час видяхме само един кондор и то доста далече от нас. Явно кондорите бяха в почивка днес. Все пак гледката беше спираща дъха със или без кондори. Ето и малко снимки от каньона на кондора.

https://flic.kr/s/aHskszY9Cf























След разглеждането на каньона трябваше да намерим обратен транспорт до кабанаконде за да вземем рейса на милагрос обратно за arequipa в 11:30. Имаше доста маршрутки чакащи групи с туристи, но никой не се навиваше да ни вземе. Накрая ни казаха, че ще дойде местен рейс около 10 и най-добре да хванем него. Така и стана и към 10:30 бяхме в кабанаконде. Взехме си багажа от хотела и зачакахме да се качим на рейса. Това вече си беше типичен селски рейс и естествено не тръгна преди 12. Преди навлизане в населено място шофьора свиреше с клаксона поне 15 секунди явно за да предупреди, че пристига. Свалянето и качването на хора ставаше и на други места по пътя и затова напредвахме сравнително бавно. Автобусът ни от arquipa за puno беше в 20:30 та все пак имахме достатъчно време. След смяната на шофьорите в chivay темпото се вдигна и въпреки едночасовото висене в задръствания в arequipa успяхме да хванем автобуса на julsa за puno в 20:30. Е въпросният автобус в крайна сметка тръгна в 22:00 обединявайки автобусите в 20:30 и 21:30, но вече свиквахме, че освен cruz del sur на точността на останалите не бива да се разчита прекалено много. На другия ден щяхме да видим пуно и езерото титикака.

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Ден 7 - Пуно и плаващите острови на уросите

Автобусът на julsa пътуваше бързо и ни остави на автогарата в Пуно в 4:30 когато почти нищо не работеше. Хотелът ни беше на около 2 километра от автогарата и трябваше да вземем решение как да действаме. Едната опция беше да опитаме да стигнем до него с надеждата да има някой който да ни отвори а другата да седим на автогарата докато стане по-нормално време. Опитах да звънна на телефона на хотела, но никой не вдигна. На автогарата можех да свърша две полезни неща а именно да купя билети за автобуса на другия ден до куско и да обменя малко долари но и двете нямаше как да станат в нейното сегашно полузатворено състояние и затова решихме все пак да тръгнем към хотела и ако ще се виси да е там. Мъчеше ме силно главоболие а и колегата не беше кой знае колко по-добре и затова поехме директно пеша из града по напътствията на gps-a отрязвайки няколкото таксиметрови шофьори чакащи пред автогарата. Сега като се замисля скитането из непознат град на 3200 метра надморска височина по малките часове може и да не е най-разумното решение, но при тези условия човек не се замисля толкова. За около половин час се добрахме до хотела, който естествено беше заключен и след повторно звънене на телефона (да са ни живи и здрави местните сим карти) успяхме да събудим някакъв чичо, който ни отвори. Английският му стигаше колкото да ни намери резервацията, да ни даде ключовете и да ни обясни да поспим и да слезнем към 8 за да оправим парите за нощувките и посещението на островите на уросите. На този етап това ни беше напълно достатъчно. Двата часа сън малко помогнаха срещу умората, но не и срещу главоболието. Вече трябваше да се вземат мерки и реших да пробвам местния чай от кока, който се сервира навсякъде в хотелите на планинската част на Перу и уж помагал много срещу симптоми на височинна болест. Към 8 слезнахме на рецепцията и след кратка 20 минутна дискусия частично с помощта на google translate успяхме да си платим нощувката и да ни уредят екскурзия с лодка до островите на уросите. Чичото много се израдва, че ще пием чай и ни посочи купа със зелени листенца като ни каза да сложим поне 10, 15. Изпихме по един чай и тръгнахме с бусче към пристанището. Още като стигнахме там комбинацията от чистия езерен въздух и чая започна да действа и главоболието ми премина.

Пътуването с лодката отне около 20 минути през което време ни разказаха интересни неща за уросите. Заедно с кечуа (инките) и аймара (владели тези земи преди инките) уросите са третото коренно население на Перу. Те са били земеделци живеещи на сушата, но когато Писаро завладява тези земи започва да ги кара да работят в мините за злато. За да се спасят от това те започват да правят салове от торф и тръстика на които живеят вътре в езерото Титикака и така до ден днешен. Обясниха ни също, че името на езерото трябва да се произнася Титикаха или Титикая (едното на кечуа а другото на аймара) понеже титикака значело нещо лошо. Самите острови се правят по много интересен начин. В плитките зони на езерото има много тръстика вкоренена в нещо като торф. Индианците режат цели блокове от този торф, връзват ги с въжета и така правят основата на острова. Върху основата се слага под от тръстика и върху него се строят колибите на живущите. На един остров има 5 до 10 колиби. Един остров се прави за около 1 година и може да се използва 10 години. От няколко години имат и соларни панели дадени им от правителството за да имат осветление и да могат да гледат телевизия. Основното занимание на мъжете е лов на риба и птици а на жените плетене на различни дрехи. Омъжените жени носят различни шапки от момичетата за да се знае отдалече статуса на девойката. Веднъж годишно се събират всички на някой от естествените острови в езерото и става нещо като нашия цигански пазар за булки в Бачково. Като стигнахме на острова президентът (имат си и такава длъжност и всяка година е от различен остров) ни разказа подробно на техния език как се правят островите. Водачът ни превеждаше първо на испански а след това и на английски а наблизо до нас един руснак превеждаше от испанския на неговите хора на руски та се получи доста интересна международна сбирка на острова. Оказа се, че уросите са два вида. Тези дето видяхме са общителни и живеят близо до брега. Има и други които живеят навътре в езерото и отказват контакти с туристи. Наскоро имало проблем с далечните уроси понеже буря отнесла островите им в боливия (езерото е разделено между перу и боливия) и се наложило с лодки да им ги издърпат обратно. След обяснението на президента всеки от местните си хареса няколко туристи и ги покани в колибата си. На мен заедно с възрастна двойка испанци се падна колибата на президента. Не можахме да си кажем кой знае колко неща поради езиковата бариера, но накрая ми направи снимка за спомен без да изпита никакви затруднения да се оправи със сонито ми. Явно беше умен човек и имаше защо да е президент.

След разглеждането на първия остров ни транспортираха с тяхна лодка с гребла до втори остров, където имаше дори нещо като магазинче. По обедно време ни върнаха на пристанището.

Ето и снимките.

https://flic.kr/s/aHsksHnPa7

























Ето го и нашия дисидент - популяризира кирилицата по света.
Зад фотоапарата е президента на островите.



Първата ни работа беше да отидем до автогарата, където обмених пари и взехме автобусни билети за другия ден. Поради голямото количество фалшиви пари в Перу винаги гледат доларите много подробно да не са фалшиви и се заяждат за всяко закъсване и прегъване. Това трябва да се има предвид като се обменят пари.

Ефектът от чая явно отминаваше вече и пак ме налегна умората. Решихме да се прибираме и да пробваме да се наспим пък после да мислим за ядене. Реших и профилактично да изпия един фервекс в случай че неразположението ми частично се дължи и на настинка. Следобед и вечерта в Пуно се изсипа силен тропически дъжд, който отне и малкото ни желание да ходим където и да е. Това беше първият знак, че навлизаме в дъждовния сезон и не навяваше много добри очаквания за времето на Мачу Пикчу. Е каквото такова. На другия ден ни очакваше куско.

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Ден 8 - Куско

Пристигнахме в куско около 3 следобед и се отправихме към хотела. Автогарата е на около 3 километра от plaza de armas близо до който беше и хостелът ни. Попътно открих, че и в Перу има пшенична бира. Е по-добре късно отколкото никога. Намерихме го без проблем след като изкачихме две доста стръмни улички и там за пръв път се опитаха да ни прецакат с цената. Първо ми казаха с няколко долара по-висока цена а след това се опитаха да ни накарат да платим такса, която се иска при престой над 30 дни. След като им показах резервацията от booking-a и паспортите ни с датата на входния печат се отказаха и от двете. Понеже два дни по-късно пак имахме нощувка в същия хостел навръщане от мачу пикчу платих и двете накуп за да избегнем проблеми. Препупредих ги също, че на връщане ще пристигнем късно (не по-рано от 21:30). Доколко това имаше ефект ще прочетете след малко.

Към 6 следобед в хостела дойде човекът от вива перу на който бях предплатил половината сума за екскурзията с автобус до мачу пикчу на другия ден. Обясни ни, че утре сутрин ще се срещнем на площада, ще ни докарат с маршрутка да последното село до което има път (хидроелектрика) и оттам ще вървим пеша да агуас калиентес. В агуас калиентес ще търсим хотел pirwa machu picchu и ще търсим Joel, който ще задвиже нещата нататък. Дадоха ни и билетите за мачу пикчу. На връщане щели да ни купят билети за влака от агуас калиентес до хидроелектрика и там трябва да търсим бус виракоча да ни върне до куско. Изненадах се приятно за влака понеже тези билети струваха 30 долара. За цена от 145 долара на човек имахме включени пътя от и до хидроелектрика, обяд и вечеря на първия ден, нощувката в агуас калиентес, билета за мачу пикчу, гид там и обратни билети за влака на другия ден до хидроелектрика. Имайки предвид, че само билета за мачу пикчу е 160 sol честно казано не знам как им излиза сметката, но това така или иначе не е наша работа.

Остатъка от деня стигна само да щракнем няколко нощни снимки на plaza de armas и да хапнем преди дъжда да е прерастнал в порой подобен на вчерашния.

Ден 9 - В подножието на Мачу Пикчу

Срещнахме се с водачът ни в 7:30 на площада и в 8 бяхме вече натоварени в маршрутката с други туристи. Ясно беше, че няма да има никой от агенцията с нас попътно. Е дано са се разбрали достатъчно добре предварително. Имахме и телефони все пак. Пътят по който се придвижвахме беше изключително живописен и първо се движеше по високи плата, след това по високи планини над речни долини а накрая и директно покрай река урубамба. Климатът се смени и вече бяхме доста по-ниско (от 3200 метра в куско слязохме на 1600) във високопланинска джунгла. Последните 20 километра бяха изцяло черен тесен път покрай реката, което не пречеше на местните да се изпреварват по него на една боя разстояние. В крайна сметка стигнахме към 3 следобед в хидроелектрика, което представляваше селце с 5 постройки и гарата. От интерес реших все пак да проверя цените на влака, но нямаше изненади. За жители на областта билетът беше 5 sol, за други перуанци 10 а като за туристи 30 щатски долара. Метнахме раниците на гръб и тръгнахме пеша покрай линията. В началото има стръмно изкачване около 50 метра след което обаче пътят е равен. Разходката от 10 км беше много приятна. Температурата беше около 20 градуса, пътеката покрай линията беше широка а на няколко места попътно продаваха вода и плодове. Покрай пътя имаше странни растения и като цяло се радвах като дете, че съм в джунгла па макар и високопланинска. По пътеката крачеха и други туристи някои навлечени с дрехи и напръскани с репеленти стабилно. Е ние наложихме добро темпо и изпреварихме доста от тях показвайки, че на балканците не им трябва нищо друго освен къса фланелка и дънки. За 2 часа взехме разстоянието до агуас калиентес и стигайки до гарата решихме, че е редно да си вземем по една голяма бира и да отморим до една ограда след пътуването. Речено сторено - пием си биричката, колегата си пуши и всичко е идеално. Всичко хубаво, но по едно време до нас дойде полицай и започна нещо да ни обяснява на испански от което аз хванах няколко думи че не трябва да пием баш там пред всички. Оглеждайки се по-внимателно видяхме, че въпросната ограда всъщност явно е на районното. В крайна сметка културно се изнесохме да си допием бирите на друго място и след това започнахме да търсим хотела. С известна помощ от местните го открихме , намерихме и джоел, който беше малко изненадан, но като звънна един два телефона ни даде ключовете за стаята. Принципно изискванията ми към хотелите в които спя са на санитарния минимум и наличието на течаща вода (по възможност топла) и ток са ми достатъчни. В нашата стая обаче нямаше нито едно от двете. След кратко разследване съвместно с джоел се оказа, че явно е паднал бушона а водата се пуска от едни леко скрити кранчета в банята. Е поне вече имахме санитарния минимум от условия. По-късно дожел ни заведе на вечеря, която беше доста добра и ни доведе друг човек, който щял да ни е водач на другия ден в мачу пикчу. Разбрахме се да търсим човек със зелен флаг на входа на комплекса в 6:30.

Пътеката от Агуас Калиентес към мачу пикчу е добре поддържана, но стръмна и ако искахме да стигнем навреме трябваше да започнем изкачването не по-късно от 4:30. Другата опция е местно автобусче за 12 долара. Понеже бяхме добре с доларите решихме да си подарим един час повече сън и в последствие това се оказа доста правилно решение.

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Ден 10 - Изгубеният град на инките Мачу Пикчу

Още със ставането видях, че вали. По върховете имаше и мъгла. Не много обнадеждаващо, но в крайна сметка времето е неподвластно на нашите желания. Наредихме се на опашката за автобусите 30 минути по-рано и пред нас имаше поне 50 човека. Вчера водачът ни каза, че сега бил мъртъв сезон. Представям си тогава какво е в активния. Явно информацията, че в активния сезон трябва да се редиш един час по-рано за автобуса е достоверна. Около 6 бяхме горе и започнахме да търсим водача си. На входа имаше поне 200 човека чакащи да влязат и хора с най-различни флагове та не беше лесно. В крайна сметка го открихме и английско говорящите бяхме прехвърлени към друг водач с червено знаменце. Минахме през проверката на билетите, събрахме се на група и влязохме.

Мачу пикчу е град за който се знае много малко. Никой не знае как е оригиналното име на града а мачу пикчу на кечуа означава просто стара планина. Знае се, че е бил град в който са живели учени и аристократи а не хора от простолюдието. От въздуха формата му прилича на пума, което е едно от трите свещени животни за инките (другите две са кондора и змията). След падането на куско инките умишлено разрушават мостовете по пътя към мачу пикчу и на по-късен етап изоставят града, който остава скрит за векове. За негов откривател се смята Хирам Бингам, който работи за университета в yale и всъщност е търсел в района на река урубамба последната столица на инките където те са се изнесли след падането на куско. Местните му показват руини гъсто обрасли с дървета и той предприема мащабни разкопки разкривайки мачу пикчу. Освен с разкопките се “отличава” и с това, че изнася всичко ценно в yale и до ден днешен оригиналните намерени експонати са там. В последните години заради огромния наплив от хора правителството на Перу взима мерки за ограничаване на посещенията. Пускат се максимум по 1500 човека на ден за всяка от двете сесии (сутрешна и следобедна) и вече има предаврително дефинирани маршрути където може да се ходи.

Мачу пикчу ни посрещна със слаб дъжд и мъгла. На по-късен етап дъждът се превърна в порой който ме измокри стабилно, но пък поразчисти мъглата. Благодарих на Господ, че миналата година взех водоустойчив фотоапарат и обектив и не спестих пари с по-бюджетен модел. В крайна сметка Мачу Пикчу имаше особено очарование с мъглата и облаците а водачът ни, който си беше потомък на инките на много добър английски и много увлекателно обясняваше историята на града та въпреки тълпите наоколо за момент се върнах векове назад във времето, когато изгубеният град на инките е кипял от живот. Не зная дали някога ще имам възможност пак да го видя озарен вече от слънчева светлина, но независимо от това съм изключително доволен, че успях да се докосна до това загадъчно място. Ето и снимките:

https://flic.kr/s/aHsm9bx55t







Куско

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Агуас Калиентес:







Мачу Пикчу:











































































След като прекарахме около 3 часа в Мачу Пикчу в напразно очакване времето да се оправи се отправихме към Агуас Калиентес. Домързя ни и взехме пак рейса. Както бяхме още частично мокри не ни се спускаше час и половина пеша и прежалихме още 12 долара. Към 10 бяхме в хотела и джоел ни каза да ходим да хапнем а той междувременно щял да ни купи билети за влака и в 12 да ни чака на рецепция да ни ги даде. Влакът тръгваше в 1:30. Намерихме току що отворила пицария с wifi, взехме по една пица и една голяма бира и като истински сини ултраси си пуснахме на моя телефон мачът от марката и харизмата А група между Левски и Витоша Бистрица. Ядосахме се, че завърши 0:0 а сметката от 130 sol за една умряла пица и бира допълнително ни “подобри” настроенито. Дано поне джоел е точен. В 12 бяхме на рецепция, но Джоел го нямаше. Не дойде и в следващите 15 минути та се принудих да се обадя на нашия човек в Куско. В крайна сметка той свърши работа и към 12:40 Джоел се появи и ни каза, че отивал да вземе билетите и до 5 минути се връщал. Естествено се върна след 15 но поне имахме билети. За 5 минути стигнахме до жп гарата и тъкмо се успокоих когато се оказа, че тази гара била за местните а нашата била по-нагоре. Насочиха ни по една пътека от която се набихме в нещо като покрит базар тип илиянци и след 10 минутно “благославяне” на местната организация и няколко питания намерихме откъде се излиза за гарата. В крайна сметка успяхме да хванем влака и към 2 се добрахме до хидроелектрика. Тук трябваше да открием бус виракоча. Хубаво, но на поляната имаше поне 10 буса и никой от тях не беше надписан. Всеки шофьор държеше списъци със хора и от време на време извикваше имена на хора които чака. Като цяло беше доста колоритно, но никое от бусчетата не беше нашето. Решихме да изчакаме и след половин час се появи жена, която извика нашите имена а след час дойде и самото бусче. По обратния път нямаше нищо интересно и около 22:00 бяхме пред хотела. Дотук добре, но вратата беше затворена. Звъннахме и ни отвори доста учуден човечец, който изобщо не знаеше, че имаме нощувка. След като звънна няколко телефона ни закара в съседен хостел, където женицата не разбираше и дума английски, но ни даде стая. На сутринта щеше да е занимавка оправянето на цялата тази каша, но сега така или иначе нямаше какво да се направи та легнахме да спим.

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Ден 11 - Разглеждане на Куско и отпътуване за Лима

В този ден трябвяше да свършим доста работи. Програмата минимум ми беше да разгледам поне саскайуаман и кенко които бяха в края на града както и кориканча в центъра. Трябваше също да вземем билети за автобуса за Лима в 14:30. Всичко това след като оправим неразборията в хотела. Вече изцяло с google translate жената обясни, че иска да платим а аз обясних, че вече съм дал пари на другия хостел и нямам намерение да плащам два пъти. След няколко разговора с другия хостел по телефона нещата се наредиха и си тръгнахме. Първата ни цел беше автогарата. Снабдихме се успешнос билети и ни оставаха около 3 часа и половина време. Тук се разделихме понеже на Андре му стигаше толкова археология засега и аз хванах такси до саксайуаман. Оказа се доста голям комплекс и ми отне над час да го разгледам и наснимам както трябва. Кенко беше доста по-малък и наблизо, но въпреки всичко двата обекта ми глътнаха толкова време, че нямаше как да ида до пука пукара и тамбомачай които са на няколко километра извън града. Нищо де - нека да имам повод някой ден да се върна отново. Върнах се в града, забрах Андре и минахме през кориканча. Това е бил главният храм на инките и човек очаква нещо внушително. Истината обаче е друга понеже испанците са го сринали до основи и са построили отгоре манастир. Съответно във двора на манастира има някоя и друга запазена оригинална стена и са сложени няколко описания какво е било някога. Приключихме бързо там и се отправихме към автогарата. Очакваше ни 21 часа път с автобус до Лима.

Ден 13 - Huaca Pucllana

Ден 12 няма понеже в него не се случи нищо интересно. След 21 часа в автобус нямахме сили за друго освен да се нанесем в хотела, да вземем водка и мезе, да изгледаме един мач от шампионска лига през wifi-то на хотела и да си легнем към 8 с кокошките. Все пак човек има нужда и от почивка.
В деня преди заминаването ни решихме да посетим Huaca Pucllana. Това е нов археологически сайт директно в центъра на Лима, който е започнат да бъде изследван през 80-те години на миналия век. Намираше се в нашия квартал. Общо взето на мястото е имал хълм, за който още от времето на испанците се е знаело, че под него има останки от стари сгради, но на никой не му се е занимавало да го изследва. Ползвали са го за парк основно. През 80-те години на миналия век правителството решава да го изследва и излизат 7 отделни етажа строени по различно време от поне 3 култури населявали района на лима. Основното строителство е правено само с тухли от кал сушени на слънце и е оцеляло вече 1500 години. Тухлите са редени без никаква спойка между тях, което помага срещу доста силните земетресения в района. Показателен е факта, че през 2007 при земетресение от над 8 по рихтер се срутва само това, което е реставрирано а оригиналната структура остава непокътната. Ето и снимки на това интересно място насред града.

https://flic.kr/s/aHsmbga7eR









































На връщане попаднахме на голям супермаркет какъвто напразно търсихме предния ден и се снабдихме с хапване и пийване за да си направим една последна весела вечер в Лима преди отпътуването.

Ден 14 - на път към дома

На пръв поглед ни оставаше най-лесното а именно да се наспим, да стегнем багажа и да отидем към летището. Полетът ни беше в 12:00 като естествено трябваше да сме там поне час по-рано. Желателно беше да отделим и поне час за пътуване из трафика на Лима та към 10 беше добре да тръгнем от хотела. Ок но към 8:30 при стягането на багажа Андре установи, че му я няма една доста важна за него книга, която очевидно беше забравил на автогарата. Дадох му последните 30 sol с които разполагахме да хване такси и да пробва да я намери а аз излязох да търся банкомат от който да дръпна пари. План Б беше ако се закучат нещата на автогарата аз да взема раниците и да хвана такси към летището а той съответно да направи същото от автогарата. Часът обаче беше още преди 9 и близките банкомати на scotia бяха в сгради които са затворени та отидох до далечния при метрото който ползвахме първия ден. Ок обаче и той не работеше. Тук вече почнах да се изнервям, но слава богу след кратко обикаляне намерих такъв банкомат и то сравнително близо до хотела. Междувременно Андре вече се прибираше от автогарата като беше успял да намери книгата (железни са cruz del sur) та успяхме да стигнем навреме и да си хванем самолета без проблем.

[Валери Недялков]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Ден 15 - Мадрид

Кацнахме в Мадрид в 5:30 сутринта. Толкова рано нямаше какво да правим из града та загубихме час и половина на летището докато поне съмне. Към 7 отидохме да си хванем метрото. Мадрид е град с изключително добре направен транспорт. Линиите на метрото покриват практически всяка точка от града и за 8.4 евро си взимаш от билетен автомат карта, която важи цял ден и можеш да се возиш колкото искаш. Цената от наша гледна точка не е особено евтина, но като се има предвид, че само билета от и към летището струва 7 евро всъщност картата си е доста изгодна.

Първата ни цел беше стадион Сантияго Бернабеу. Щракнхаме някоя снимка и се помотахме около него докато стане време да отвори храмът на Дебод. Историята на този храм е много интересна. Това е египетски храм, който обаче поради строежа на язовира Асуан започва да бъде заливан от водата и да се руши. За разлика от Абу Симбел египетското правителство няма пари да го премести поради което Испания предлага да го разглоби, занесе в Мадрид и го сглоби там на свои разноски за да го спаси от разрушаване. Египтяните се съгласяват и ето как в парк в центъра на Мадрид близо до кралския дворец се появява древен египетски храм. Испанците са свършили добра работа да го сглобят както си е бил и ми беше интересно да го видя, но като човек бил в Египет просто ми седеше много неестествено в европейски парк вместо в пустинните пясъци. Все пак по-добре да е там отколкото под вода. Ето и снимки.

https://flic.kr/s/aHsmakHqzY
















В хладния ноемврийски ден Мадрид не беше приятен за разходки та след като хапнахме по парче пица (разликата между два пъти по-евтината валута от лева в Перу и два пъти по-скъпа от лева в Испания се усеща доста) решихме да се връщаме към летището,където да спим на смени докато стане време за самолета. Този план сработи безупречно и по вечерно време вече летяхме към София.

Ден 16 - Пристигане в София

Кацнахме в София към 2 през нощта. Минахме бързо паспортен контрол и тъкмо обмисляхме да вземем такси за да ни разнесе по домовете, когато излизайки от вратата на изхода за посрещачите видяхме познато знаме и транспарант за добре дошли. Момчетата се бяха организирали да ни посрещнат и да ни закарат по домовете. Не очаквах такова нещо и наистина се трогнах. Благодаря момчета. Големи сте.

Заключение

Доста хора не си представят пътуването на такива големи разстояния с чисто туристическа цел. Често са ме питали защо ще ходя толкова далеч, не се ли притеснявам за сигурността си, няма ли за какво друго да похарча тези пари. Всяко едно такова пътуване за мен е възможност да се докосна до нещо ново и различно, да обогатя опитът си и познанията си за света. Такива пътешествия ти дават и съвсем нова гледна точка за някои неща от живота, която няма как да получиш седейки си у дома. Не съжалявам за абсолютно нищо свързано с което и да е мое пътуване,а ако съм успял да предам поне частица от тази тръпка и емоция,която изпитах през тези две седмици в Перу ще съм напълно щастлив. Пътувайте. Човекът е човек, когато е на път. А догодина живот и здраве може би ще пробвам да добавя още един континент към Европа, Африка и Южна Америка.

[s_s1]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Снощи забелязах темата и до късно вечерта на вино, и тази сутрин та до сега на кафета изчетох темата и изгледах всички снимки.
Много увлекателен разказ-мечта за места на "Мачу си Пикчу".
Благодаря че споделяте с нас преживяното.

П.П Сега видях, че вече целия разказ е качен тук в темата.
Още един път много БЛАГОДАРЯ!

[Еделвайс]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Страхотен пътепис и снимки, благодаря за споделянето!

[bochkata]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Чудесен пътепис и прекрасни снимки!
Благодаря за споделеното!

[Asteri]

От: Перу - една далечна и слабо позната за нас страна на чудесата

Необичайно, различно, мистично, особено с тая планинска мъгла От нетърпение разгледах първо снимките Благодаря за "телепортацията" по тези изключително интересни места