Tweet
Сватбари в мъглата.
Оня ден, решихме да финтираме градския живот за два и колкото помогне Господ дни и стегнахме два малки ранички. Дада кихна услужливо сутринта в неделя и поехме за Кипилово. Този път минахме през Преслав и Ябланово. По проходчето преди Величка всичко е избацано и лъскаво от към настилка. В мъглата, покрай нас прехвърча сватбен кортеж, от към Върбица за Преслав. Бяха изтървали един червен балон на пътя. Опитах се да го сгазя и за малко не заорах в гюрлюка. В България червени балони трудно се пукат...
Величка -Тича си е добре, ако е сухо. В Ябланово има голям автосервиз, ако някой страда по пътя.
Малко след 12.40 бяхме в Кипилово. Още на входа на селото две замислени фигури ни помахаха. Паркирах в центъра, излязох от колата и намерих пейка. Там си разкърших врата и кръста.
Скоро пристигнаха и фигурите. Здрависахме се и поехме към пещерата - СВ40М.
Колите предвидливо оставихме под едни дървета, а аз се преобух. Омръзна ми да лепя кални фигурки на ромбчета и паралелепипеди по педалите на Дада.
Пътя до дупката беше неочаквано дълъг и топъл. Натам ни отне към 40 минути. Вътре още толкова. Назад към 40 минути.....
Пещерата е отдавна известна, и въпреки това не е окончателно начупена. Имам предположение, че ще надживее няколко пъти душманите си.
Като достигнахме обратно под дърветата, автомобилите си бяха там със здраве ключалки. Взехме си довиждане с фигурите и потелглихиме към заплануваната къща ни за гости, южно от Котел.
Тъкмо преди сумрака бяхме в Катунище което си бяхме избрали за база. Хазайката ни увери, че можем да паркирама Дада направо в двора и да не я мислим един-два дни /тук прекалено се предоверих на метереологичните условия/ и след като се устроихме в бунгалото, слязохме до центъра да хапнем и пийнем. Това не се проточи дълго и скоро бяхме в леглата.
На другия ден си направихме разходка към ЖерУна /старата марка на Жеравна/. Има и екопътека, която е тайна откакто „столичаните” от близкия Градец и околности са чофнали табелките. Елементарно познаване на топографската карта подсказва от къде е преминавала тая пътека.
Разходката беше повече от приятна. Намерихме и „Сираков камък” където според преданията деца-сираци се скрили по време на лятна буря и мълния ги изпепелила.
Като огледах камъка, реших че дечицата трябва да са били с размерите на не много едри хамстери. Ирена промърмори, че мълнията може да е била кълбовидна. Нали затова са преданията, хората да си развихрят фантазията...
Жеруна в мъглата.
След тая чучка продължихме към водопада „Куков вир”. Погледа върху разни достъпни карти ни позволи да придобием представа къде е, и след около час се оказахме на място. Пътя включи само 15 минути трънинг, а останалото беше лежерно ходене.
Водопадчето и вира са мънички, но много красиви. Естествено, не успях да направя кой знае какви снимки, щото дъжда захлюпа яростно по реката още щом водопада се показа из-зад един завой в гората и извадих апаратчето от калъфа .
Повъртяхме се там и тръгнахме обратно към Катунище. Докато се връщахме ту валеше, ту се отказваше.
Лошото, че едната ми обувка след четири години вярна служба започна да пропуска вода. Тоест бях мокър отгоре и отдолу.
Не пречеше да вървим да си говорим без да бързаме, а на второто събуване и изстискване на чорап стигнахме кръчмата в Катунище.
След дъжд и студени крака няма по голум лек от горещо шкембе с всички възможни лютиви молекули изсипани вътре и две бири.
После мръкна. Но ние бяхме вече в нашето къще.
Нямахме сухи дрехи, затова щъкахме неглиже из стаите. Вън спря да вали по едно време. Изчаках малко и излязох да се порадвам.
Установих, че дъжда е преминал в сняг. Колата беше със зимен камуфлаж, а утре ни чакаше доста слизане по хлъзгав калдаръм, стръмно до центъра.
Към 23 часа, след няколко неуспешни опита да си внуша, че всичко ще е наред, угрижен заспах.
Заранта установих, че валежът е спрял. Снега беше кишав и отдолу като че ли нямаше от оная гадна ледена коричка. Прекръстих се и подкарах Дада надоле. След пет минути потене, стигнахме с щастливо до шосето, без да се бухнем в някой дувар или да пропаднем в канавка за вода. Скоро дойде и Ирена. Пихме по едно кафе в кръчмата и отпрашихме към Варна.
Пътя през Котленския – зимна приказка. Само след разклона за Кипилово имаше някакъв страдалец. Колата му без предница /или отпред като хармоника по-реално/, до него полицай с професорска физиономия и кима като Айнщайн, а страдалеца се хили загадъчно и щастливо.
Ранени не видях, затова не спрях.
Оня ден, решихме да финтираме градския живот за два и колкото помогне Господ дни и стегнахме два малки ранички. Дада кихна услужливо сутринта в неделя и поехме за Кипилово. Този път минахме през Преслав и Ябланово. По проходчето преди Величка всичко е избацано и лъскаво от към настилка. В мъглата, покрай нас прехвърча сватбен кортеж, от към Върбица за Преслав. Бяха изтървали един червен балон на пътя. Опитах се да го сгазя и за малко не заорах в гюрлюка. В България червени балони трудно се пукат...
Величка -Тича си е добре, ако е сухо. В Ябланово има голям автосервиз, ако някой страда по пътя.
Малко след 12.40 бяхме в Кипилово. Още на входа на селото две замислени фигури ни помахаха. Паркирах в центъра, излязох от колата и намерих пейка. Там си разкърших врата и кръста.
Скоро пристигнаха и фигурите. Здрависахме се и поехме към пещерата - СВ40М.
Колите предвидливо оставихме под едни дървета, а аз се преобух. Омръзна ми да лепя кални фигурки на ромбчета и паралелепипеди по педалите на Дада.
Пътя до дупката беше неочаквано дълъг и топъл. Натам ни отне към 40 минути. Вътре още толкова. Назад към 40 минути.....
Пещерата е отдавна известна, и въпреки това не е окончателно начупена. Имам предположение, че ще надживее няколко пъти душманите си.
Като достигнахме обратно под дърветата, автомобилите си бяха там със здраве ключалки. Взехме си довиждане с фигурите и потелглихиме към заплануваната къща ни за гости, южно от Котел.
Тъкмо преди сумрака бяхме в Катунище което си бяхме избрали за база. Хазайката ни увери, че можем да паркирама Дада направо в двора и да не я мислим един-два дни /тук прекалено се предоверих на метереологичните условия/ и след като се устроихме в бунгалото, слязохме до центъра да хапнем и пийнем. Това не се проточи дълго и скоро бяхме в леглата.
На другия ден си направихме разходка към ЖерУна /старата марка на Жеравна/. Има и екопътека, която е тайна откакто „столичаните” от близкия Градец и околности са чофнали табелките. Елементарно познаване на топографската карта подсказва от къде е преминавала тая пътека.
Разходката беше повече от приятна. Намерихме и „Сираков камък” където според преданията деца-сираци се скрили по време на лятна буря и мълния ги изпепелила.
Като огледах камъка, реших че дечицата трябва да са били с размерите на не много едри хамстери. Ирена промърмори, че мълнията може да е била кълбовидна. Нали затова са преданията, хората да си развихрят фантазията...
Жеруна в мъглата.
След тая чучка продължихме към водопада „Куков вир”. Погледа върху разни достъпни карти ни позволи да придобием представа къде е, и след около час се оказахме на място. Пътя включи само 15 минути трънинг, а останалото беше лежерно ходене.
Водопадчето и вира са мънички, но много красиви. Естествено, не успях да направя кой знае какви снимки, щото дъжда захлюпа яростно по реката още щом водопада се показа из-зад един завой в гората и извадих апаратчето от калъфа .
Повъртяхме се там и тръгнахме обратно към Катунище. Докато се връщахме ту валеше, ту се отказваше.
Лошото, че едната ми обувка след четири години вярна служба започна да пропуска вода. Тоест бях мокър отгоре и отдолу.
Не пречеше да вървим да си говорим без да бързаме, а на второто събуване и изстискване на чорап стигнахме кръчмата в Катунище.
След дъжд и студени крака няма по голум лек от горещо шкембе с всички възможни лютиви молекули изсипани вътре и две бири.
После мръкна. Но ние бяхме вече в нашето къще.
Нямахме сухи дрехи, затова щъкахме неглиже из стаите. Вън спря да вали по едно време. Изчаках малко и излязох да се порадвам.
Установих, че дъжда е преминал в сняг. Колата беше със зимен камуфлаж, а утре ни чакаше доста слизане по хлъзгав калдаръм, стръмно до центъра.
Към 23 часа, след няколко неуспешни опита да си внуша, че всичко ще е наред, угрижен заспах.
Заранта установих, че валежът е спрял. Снега беше кишав и отдолу като че ли нямаше от оная гадна ледена коричка. Прекръстих се и подкарах Дада надоле. След пет минути потене, стигнахме с щастливо до шосето, без да се бухнем в някой дувар или да пропаднем в канавка за вода. Скоро дойде и Ирена. Пихме по едно кафе в кръчмата и отпрашихме към Варна.
Пътя през Котленския – зимна приказка. Само след разклона за Кипилово имаше някакъв страдалец. Колата му без предница /или отпред като хармоника по-реално/, до него полицай с професорска физиономия и кима като Айнщайн, а страдалеца се хили загадъчно и щастливо.
Ранени не видях, затова не спрях.
Коментар