Лилии в Милано.

[Kent]

И не само лилии. Това е за лятната ни разходка в Алпи и Доломити. Накрая беше Милано. Там видяхме отново лилии. Малко дълго стана, за което сори. 10 дни все пак бяха това.

Края на зимата наближаваше, а ние още не бяхме уточнили как ще запълним двата дни, които евентуално артисват някъде в Италия от тазгодишната, запланувана Алпийско-Тиролска обиколка. Накрая попаднах на един пътепис в Интернет за Доломити, и Трите Кули превзеха за дълго съзнанието ми. Човекът, който беше минал от там, само се кахъреше за лошото време и мъглата. Кулите били наблизо, подушили миризмата на камъка, но така и не ги видяли на живо. Сефте. Прекръстих се и реших да минем покрай тях и да оправим времето за да ги видим.

Придобиването на билети до там и обратно /Меминген-Малпенца/ за едни известни низкотарифни авиокомпании се превърна в допълнителна екстра по време на скучните и студени майски вечери. Въоръжени с бира и мезета, сядахме с Ирена пред лаптопите и се забавлявахме по цели нощи как да градим стратегеми, че хем да е евтино, но да е сигурно, а още - да не е с по една малка торба багаж. Накрая се вдъхновихме и дори застраховахме полетите, пък и места си избрахме. Сумата беше поносима, като за отиване и връщане, а ние замразихме емоциите и се заредихме с търпение за края на юни и подтвърждаване на билетите.

Термина дойде по-скоро отколкото очаквах и една вечер се осиферих в спалния вагон за София. От долното легло Ирена си хапеше замечтано устните, а от горното Радко ръсеше двусмислени вицове и пиперливи шеги.

В София ни посрещна сериозна жега. Докато бързахме към изхода на Централна гара, ходом купих вода от някаква будка, изтръгнах капачката като шплент на граната и впих устни в гърлото на шишето, докато не се е изпарила. Пътниците от нашия влак се влачеха с охкане и пъшкане зад нас по мрачния тунел, като лош дубъл от снимки на зомби-апокалипсис филм. Приликата беше толкова явна, че няколко пъти се огледах за изпадали ръце, крака, очи, носове и други телесни части.

След половин час се озовахме в апартамента на един приятел, където се очертаваше да дочакаме времето за полета привечер. Аз хлопнах няколко бири за добър ден и след като Марин излезе за работа, задрямах на едно кресло.Сънувах сбръчкана, слабичка мумия с очила полегнала на един пън. Главата й беше плешива и лицето нещастно. Нямаше абсолютно нищо наоколо, само жега и пясък. Накрая почнах да говоря със сянката си, уплаших се и се събудих. Вече беше следобед. Околната температура бе спаднала с няколко стотни от целзиевия градус, а ние се метнахме на едно такси и отпрашихме към летището. За късмет уцелихме терминала, минахме всички проверки експедитивно и най-сетне коланите се впиха в гърдите ни при излитането на самолета. Той преди това бая засили, имах чувството че ще се отдели от земята някъде към Сливница...

Полетът започна и завърши нормално, а Радко искрено се радваше да съзерцава земните форми долу. Като летиш, под тебе все едно Земята е жива. Някъде е стара с гънки и бръчки, другаде млада равна и зелена, срещат се намръщени скали като неизмита чорлава коса, из-зад които се пулят сини езерни очи. Облаците бяха с интересни форми, а ние бяхме само на едно ръкостискане и към половин сантиметър закалено стъкло от тях....

В назначеното време кацнахме в Меминген, бивше военно летище, по моему модернизирано да разтовари Мюнхенския трафик. След като ни провериха личните карти и подгоних раницата направо чобанската по поточната линия, пернах две бири /срещу заплащане/ от заведението в чакалнята и отърчахме на главния паркинг. Радо големия, вече акостираше с колата там.

След петнайсетина минути паркирахме пред къщата за гости в селцето Еркхайм /резервирана стая/, за съжаление на грешното място. Понеже сина на хазайката си зареждал там електромобила обикновено. Преместихме си колата, и хлътнахме в стаите. Вътре ни посрещна почти семеен уют. Но, някак си западноевропейски. Нашата баня представляваше душ кабина където водата те полива отвред / отгоре, отдолу, отстрани, дори отзад.../, на стълбите стърчеше часовник-кула, а на едни шкафчета бяха строени бурканчета с мед с цени. До тях празна чинийка за парите, ако някой иска да си купи.



Този мед впрочем, както установихме в България после, се оказа върховен. За да не губим оставащия час светло, се разходихме малко наоколо. Навън беше вече прохладно, духаше лек ветрец с привкус на прясна оборска тор. Крави не видяхме, но миризмата беше супер концентрирана. Дали си внасят отнякъде балон с газ като торена есенция??? Да имитират здрав селски въздух... Това си мислехме докато чертаехме замислени осморки към мегдана.



Там снимах паметника на загиналите във войните. Имам слабост към такива.






После хукнахме да търсим два кеша. Селцето беше наистина съвсем празно по улиците. Някакви момчетии се въртяха около майския стълб и толкова.






За съжаление не намерихме кеша, към който се бяхме насочили. Мястото му под един мост беше мокро, бодливо и празно. Та повъртяхме се малко и се прибрахме да спим.

Малко преди лягане открих в Booking една хижа до Берхтесгаден за следващата вечер. За съжаление, впоследствие тя се оказа непревземаема крепост...
На другия ден станахме по-раничко, отмъкнахме едно бурканче мед от скринчето на стълбите и издрънчахме в чинийката отстрани четери и половина евро на монети. Решихме да започнем днес пътуването от стария град Меминген.

Там с помоща на чичко Гугъл открихме подземен паркинг, оставихме колата и плъзнахме към центъра. Бях прегледал историята на градчето /ок. 44 000 жит./, преди това в местен сайт – пощадено през годините, от военни и цивилни бедствия..
Започнахме разходката от едни осмоъгълни вулканични камъни, които стърчаха като стари черни зъби от плочките на улицата и от тях извираха водни вадички. После прочетох, че това е шадраван направен някога от местния художник? архитект? Човек на изкуството? Юрген Бадшайдер....



По улиците към центъра имаше доста хора, магазините бяха отворени, мяркаха се автомобили и мотопеди, но обичайния градски шум сякаш минаваше през шарен заглушител. Това съвсем непринудено ни караше да се шляем като в забавен кадър все едно сме на Луната. Най-острите звуци издаваха пет врабчета, които се биеха в една синя локва недалеч от Градската управа...



Пътечката от кешовете, които бях сторнал*, първо рисуваше разкривен, замислен йероглиф из центъра, после хукваше и се спотайваше между сгради и паметници, на две места прескочи старата градска стена и накрая свърши точно над паркинга. Разтъкавахме се няколко безгрижни часа по нея, между "изрисувани фасади, църкви, порти и кули пощадени от бомбите на съюзниците през 40-те и от западногерманския модернистичен напън през 60-те".

















Докато откривахме кутийка след кутийка, Радо ни превеждаше надписите по някои от старите сгради. Едни информираха кой е живял там, а други убеждаваха, че за да се живее дълго и безгрижно, вместо вода трябва да се пие само бира и производни, щото водата наоколо вкл. и кладенчовата не ставала за пиене.













Така докато обикаляхме, и къде скришом, къде не съвсем логвахме кутийки, наближи обяд и трябваше да се връщаме към паркинга. За последно се помотахме около градската река /Ридбах?/ в тихата част на града. Един мъж с небрежни дрехи хвърляше парченца хляб в нея. Ако патките, /в бавно необезпокоявано изобилие/ ги мързеше да стигнат до поредната порция, то тя с тихо шупуркане изчезваше в тъмно зелената вода. Понякога на слънцето тромаво блясваше едър сребрист гръб на риба.



"Нужник на обочине"













През следващите два часа пътувахме към Берхтесгаден. Небето ту светваше, ту се мръщеше. Накрая, когато паркирахме пред набелязаната хижа, то се напъна и избълва отгоре ни цял порой от ледени, дъждовни стрелички...

В хижата естествено нямаше места. За щастие, любезната рецепционистка, като хвърли едно око на бушуващия водопад вън, съвсем естествено ни упъти към Туристическия център в градчето. Свързахме се по телефона и клъвна една баба с къща за гости на старата Кьонигзее щрасе. Това беше малко извън градчето.

След двайсе минути мокри и още ошашавени се катерехме по стълбите към нашата стая на третия етаж в малкия бонбонен баварски замък в гората над Берхтесгаден. Да кажа, че бях очарован от хазайката фрау... да речем Луиза , стаята и помещението за хранене /не ми позволява съвестта да го нарека столова/ на долния етаж – значи нищо да не кажа. Сега когато седя и пиша това, още чувам скърцането на стъпалата и суркането на шарените килимчета по тях. От перилата мирише на чам. Отдолу на кифлички и кафе. Горе дъжда безсилно боботи по ламарината на покрива. Отваряме вратата на стаята ни –и хоп ето ни в спалнята на мечоците. И се чувстваме като Снежанка. Като три Снежанки. Големия Радо спа в друга стая. Скромна като килията на монаха Тък.
С четери думи – уютно, чисто, цветно и ръчна изработка .... като самата Бавария.
Нашата „бърлога” беше ощастливена с балкон с гледка към Вацман. Там, когато извадих двете скътани шишета с бира и тумбестия шишо с Егермастер и се разположих на една паянтова табуретка зад саксиите с цветя навън, дъждът тутакси спря и светна малкото изцедено, но измито слънце.

Фасадата ни.












След почти едночасова почивка за пийване и малко късна закуска, излязохме да се поразходим в околността, щото още светло, а и имахме няколко кутийки наблизо. Единствената стръмна улица нагоре към планината блестеше мокра и чиста, около нея се кипреха разнообразни къщета с приветливо светещи прозорци. И естествено никакъв намек за движение, като на картичка. Нито куче, нито кола, нито вътре някъде там движение или нещо. Като след неутронна бомба. Но се вслушах в усещанията си и ми хареса. Сигурно зад дебелите стени хора джуркаха бири, спореха, играеха шах... но всичко това беше сякаш на Марс, само ние тътрехме крак по лъскавото шосе към тунела от дървета на близката гора.

Къще в околността. Никакво движение вътре или отвън...



Така много лежерно и някак си на майтап за половин час боцнахме четири кутийки и също толкова достолепно се върнахме „у нас”.

Малко са четири кеша.



Остатъка от вечерта премина в планове за утре – имах чувството че ще вали здраво и не се излъгах и справянето с остатъците от бирата и едни консервирани кренвирши /които за няколко дни се превърнаха в най-омразната за малкия Радко храна/.

Следва.

[Kent]

От: Лилии в Милано.

На другата сутрин ни събудиха талазите на усилващия се и отслабващ дъжд. По перилата на балкона шляпаха хиляди блестящи кабърчета от капки, а от водосточните тръби ломотеше изнервен домашен трол . На моменти изблиците достигаха толкова злобно кресчендо, че се чудех как ще прибягаме до колата.
Имахме си деликатен и прост план.
Първо да се крием под земята два часа в една солна мина в Австрия, превърната в музей - Залцвелтен Халейн, а после да видим. Цялата тази еквилибристика бе замислена да не ходим днес в посока Вацман, където съдейки по цвета на небето /нищо не се виждаше натам, само сива и черна мъгла/ един поход не би причинил очакваните позитивни емоции.
След час бяхме пред билетната каса на мината. Трябваше да изчакаме няколко групи преди нас /предимно оцветени в жълто/ та позяпахме от една открита панорамна площадка към градчето Халейн ...

Дъждът се бореше упорито с вятъра. В сивия юрган на облаците току се отваряха разкъсно-контузни рани в синьо. От тях струеше кръв от слънчеви лъчи. Раните се покриваха със тъмна паяжина и изчезваха почти мигновено. И така безброй много пъти. Не успях да наблюдавам финала на тоя любопитен двубой, понеже ни извикаха и потънахме в други тъмни цветове /и светове/ под земята.




Входът в тази мина беше като в германската от другата страна на границата, тази до Берхтесгаден. За трети път посещавахме такова място, и кефа от потапянето в хладничката нега е неописуем. Температурната разлика с повърхността е сериозна и максимално се постарахме да удължим престоя под земята. Като екстра нямаше и група от автро-германски ученици, а както писах горе повечето туристи бяха цин-мин лингвали. И от съскащите. Докато тихичко си комуникираха на техните езици хората, обиколихме цялата мина. На два пъти минахме и държавните граници между Германия и Австрия. Радко е късметлия – за десет дни ще премине няколко бивши граници над, по и под земята ...








Келтски рудокопач загинал и вграден в солта. Това е възстановка. Оригинала го извлекли на бял свят в началото на 19 век, където той по всички закони на физикохимията се разпаднал.



Горе, на белия свят времето беше оптимистично. Небето избеляваше, водата мощно се изпаряваше от асфалта и храстите и миришеше приятно на борова гора и малко на озон. Преди да тръгнем нататък, се изкачихме до католическата църква на хълма от предния път /имаше кутийка която преди две години не намерихме/. Бързо се логнахме и поразгледахме двайсетината катерачни маршрута на двайсе метровите скали зад храма. Някой бяха понаковани, други по-рехаво. Навсякъде имаше обозначения.

Войнишкия паметник до църквата.



Следващата ни цел бе близкият в низкото Халейн. Там ни чакаха четири кутийки . Още в началото му, цопнахме колата на един общински паркинг, безплатен с тоалетна и празен.











Старият център се намира всъщност на остров в реката. Островът е обграден с корона от четири кеша. Скоро се влачехме из тесните улички. Беше пладне и жега. Имаше много жени с плътни кърпи. Уличките бяха криви. В далечината стърчаха два скални зъба....Накрая глътнахме въздух на едно панорамно балконче над реката.



Докато с Радко го облазихме като невестулки, Ирена видя кутийката от 15 метрова дистанция... В ранния след обяд дигнахме гълъбите към Халщтад в Австрия.

Вчера бях мярнал този град до езеро Халщатдер зее... Снощи преди сън бях прегледал „виртуално” тази част на района по картите, с които разполагахме. Града ми стана интересен, понеже научих че в Китай има същия град-копие, построен от прагматичните местни за около 200 милиона евро. И по-бедните туристи не си правят труда да отидат на другия край на земното кълбо, за да разгледат едно малко и запазено от средновековието градче в подножието на Дахщайн. Всичко било едно към едно. Освен самия Дакщайн...
Не ще и дума, че след обяд бяхме вече там. С паркинга беше малко тегаво, по-точно нямаше никъде никакви безплатни места, та се настанихме в един платен, на хубаво разстояние от централната част за бавна тричасова разходка в двете посоки.

На крайбрежната алея изглеждаше като на първомайска манифестация.






Безкрайни колони от разноцветни хора се движеха в двете посоки с мравешка скорост. Над всичко това се поклащаха като плакати и знамена стотици селфи стикове. Звучаха лозунги и междуметия поне на двадесет езика. Финтирахме навалицата, чак като навлязохме между сградите близо до център из едни тесни проходчета и пътечки скрити в бръшляна между къщите. Там необезпокоявани намерихме и една-две кутийки.








Към края на градчето се издига висока католическа църква.



В двора й освен красиво гробище, надвиснало над езерото има и нещо като музей на черепите. Малката църквица, където са складираните главите, заедно с други части на скелетите на богати местни фигуранти, буквално пращи по шевовете от тях. Черепите са изрисувани с цветя и кръстове. Входа е 2 евро. Май често се срещат в западна и не само Европа такива натюрморти... В началото бях толкова ошашавен, че провокирах Радко с въпрос...
- Ами ако някой от тях /черепите/, примерно оня, със сините, блестящи цветя изрисувани като венец, проговори???? В тъмното...
Сина ни сбърчи черни вежди и рече...
- Е, как без долна челюст?
Вярно... мандибули, то биш ченета - въобще не се виждаха...
Повъртяхме се там малко из сумрака , та излязохме на гробищата да се поразведрим.
А и гледката към езерото беше великолепна - слънцето огнена круша, облаците се опитват да я лапнат, водата сива, тук-там в сребърни кръпки увита.













Тук дори вездесъщите туристи се движеха тихо като мишки. Снимки се правеха полускришом. Стиковете висяха в краката, като знамена на победени. Решихме да се върнем бързо до центъра долу и да изядем по един сладолед. Аз не си купих, гризнах си по малко от всеки на другите и усетих и трите вкуса.

В резиденцията се прибрахме по късна доба. Уморени приятно, когато млечната киселина само гъделичка мускулите. Преди да заспя видях един конец да виси от ръчно шития бяло-червено абажур на нощната лампа. По него се катереше паяче. Сетих се кой е въртял иглата чевръсто преди ени само 60 години и щастлив потънах в пухеното море на юргана.

На другата сутрин станахме по-рано, спестихме хапването, но не и кафето и слязохме с колата до езерната гара. Хванахме едно от първите корабчета към Свети Бартоломей, а по пътя отново с удоволствие изслушахме представлението с тромпета и ехото. Новото този път беше, че капитанът се „усъмни”, че това не било ехо. Просто братовчед му свирел фалшиво някъде горе в скалите и мъглата. Сиромаха, да....





От манастира първо бавно и по равно, а после все по-бързо и по стръмното се заизкачвахме към някаква хижа горе.Пътеката се виеше през гора, а после на места сянката отстъпваше и се оказвахме на отвесна скала където бяха наковани стъпала и метални хватки. Седалки естествено никой не ползваше, а и не беше опасно. Би ме се искало да надзърна обаче по време на дъжд и вятър или зимата, сигурно усещането си струва. По пътя срещахме доста хора. Млади, възрастни и много възрастни. Понеже не знаех кого как да поздравявам, редувах правилно Грюс Гот, Сервус и Альооо. Накрая успях да докарам някаква фраза, в която имаше елемент и от трите поздрава. Учудващо е, че всички ме разбираха. Грюсус Гльооот. Макар да напредвахме доста лежерно, езерото потъваше все по-дълбоко под нас и водата му ставаше все по-тъмносиня. Затова пък небето се приближаваше и ставаше все по-прозрачно. Накрая стигнахме панорамната площадка на десет минути от хижата Кюхройнт.... Гледката надолу и наоколо беше великолепна.









Прекрасното чувство което ни изпълваше от това което виждахме, от кратката почивка, от първата глътка вода се допълваше умело и от факта, че макар да имаше десетина като нас накацали по камъни, една пейка и гледащи със зяпнала уста от парапета към Кьониг зее – беше доста тихо. Хората предимно си шушукаха. Най-шумно подрънкваха щеките на заминаващите или пристигащите. Нямаше дори японци, които оживено да съскат, нарамили вместо самурайски мечове вечните си пръчки за селфи.



На хижата естествено хлопнахме по една бира за пияниците и сок от ябълки за подрастващите и трезвениците.
По пътеката надолу към паркинга аз смесих моята бира в стомаха с поне четвърт кило боровинки. Местните не са възпитани да късат нещо от храстите в планината и да го поглъщат. Вероятно си имат съображения, но пък нашият цивилизационен модел го позволява и толерира. Накрая долу се стигна до там, че половин час търсех агресивно тоалетна и се молех да ми минат напъните. Молитвите помогнаха и безаварийно се натоварихме в колата и потеглихме за мястото на днешната нощувка – къмпинга, до Гармиш. Селцето се казваше Грайнау.
Едни двеста километра тревожно подслушвах перисталтиката си, но щастлив и чист накрая след регването на рецепция се намърдах до Ирена в палатката. Свърши и този интересен и тих ден.

На другата сутрин бяхме поканен и от Радо доста рано да си стегнем раничката, понеже гонехме автобус /цената му влизаше в цената за къмпинга/ за Ервалд в подножието на Цугшпице. Към девет без нещо, преди тръгване по пътеката седнахме да пием кафе в центъра на градчето.
Обслужи ни огнена девойка, която помислих отначало за италианка. Докато не почна да псува по телефона на ...сръбски.
Пътеката която бяхме избрали този път започваше от станцията на седалков лифт, бавно отначало се изкачваше през сенчеста гора и скоро излизаше на открито до фермата Ервалд-алм?






От там нагоре се наложи драпане по камънаци. Заради липсата на аклиматизация и поради заседналия ни начин на живот през годината /обеца на ухото за мен и цяла пранга за Ирена/ до превалчето горе се добрахме доста посърнали, но пък горе долу във времето указано в местните табели. Само Радко /малкия/ хвърчеше наоколо едвам сдържайки се да не коментира треперещите ни крака и лъсналите от пот вратове и чела. Там се наложи да се успокоявам с няколко сухи саламчета, които изрових от безбройните джобове на панталоните си. Отначало, преди няколко дни цветът им /на панталоните/ бе уж кафяв, докато сега от жегата и потта се нашари с мръсно-жълти изгорели от слънцето гънки и петна от неизвестен произход и оттенък. Помислих си за миг, че като ги пъхна в пералнята, у дома след седмица, те просто ще се разтворят и ще изчезнат в канала заедно с мръсната вода.








След като стигнахме билото следваше голямо подсичане на малки връхчета. По едно време дори преминахме държавната граница между Австрия и ФРГ- паянтова, мрежеста, ръждясала вратичка. Понеже някой беше забравил да сложи кукичката, портичката сърдито се караше с вятъра и тракаше по оградата в последователност ...---...---...---... Оказах първа помощ, дори подсилих куката с розова връзка от обувка, вързана от игрив турист някъде настрани по телта.
Времето напредваше, но напредвахме и ние. Когато последната ни вода свърши /естествено 1.5 л. за трима/ накрая стигнахме хижата Кнорхютте. Там на „дълги маси седяха хм... „ европейци. Един такъв видя как се завтичам с празно шише към една открита чешма и ми се развика, че водата не е питейна. Тая която ставала била долу в банята на хижата. Скръцнах със спирачки и рязко завих натам. Долу пих та пих. По едно време се сетих за жаждата в Стенето миналото лято и спрях. Качих се при другите и си поръчах литър бира в огромна, изпотена халба. Дълго я оглеждах и преглъщах слюнка, после още по-дълго я смуках и тя бавно запълваше сбръчкания като сушена слива стомах. Почивката отне три-четвърти час, а Ирена тръгна предварително. Наистина бавно се движеше този път. Някъде под върха я настигнахме и изпреварихме с малкия.






Бързах за да му дам време да се повъргаля в снега от миналата зима. Прави си селфита, праща ги в Инстаграм и накрая се изльоска в една твърдо решила да преживее лятото преспа.
Времето беше доста напреднало и т.к. нямаше мегдан да стъпим пак на Цугшпице, решихме да хванем последното влакче за надолу.

Двоен Радо.



То беше фрашкано с араби, китайци и всякакви други хора с кожа от синьо-черна до млечнобяла. Цугшпицебан - новата Мека, Шаолин, Рим, Вавилон и Момбаса на модерна Европа. Имаше правостоящи, хората жужаха като пчели. Някой дремеха, дори хъркаха. Този звук изсмука почти до критичен минимум мозъка ми, „убаюкал” както казват руснаците. Аз обаче, яростно се сборих със съня и слязох от влака на два крака.
Към 20 чс бяхме на гарата близо до нашия къмпинг. Гара Ервалд.
Германците са стриктни хора, след 20 няма магазни за провизии работещи, в събота и неделя също. Затова преди да опънем гръбнаци в палатките хвръкнахме до един китайски ресторант в Гармиш. Телешко с ориз в кутия за дома и така четери броя. Аз поне го ядох три дни /носих моята порция в багажника/. Тази безвкусна манджа с кетчуп и малко чили става. Макар че, с хубав кетчуп и изсъхнало кравешко лайно бих ял сигурно при нужда.

[Kent]

От: Лилии в Милано.

На следния ден заранта потеглихме към Италия. "Трите кули" в Доломити бяха следващата ни цел.

Още в началото на пътуването спряхме на брега на Ебзее, красиво езеро в подножието на Цугшпице покрай което минахме с вчерашното влакче. Грехота щеше да е, да не пообиколим брега, хем имахме и кутийки за търсене. Покрай езерото има широка пътека, по която често минаваха велосипедисти /повечето с електрически колела/, в синята вода се виждаха лодки и глави на къпещи се. Кешовете бяха на ниво. Единия беше скрит в елова джунгла – един от най-хубавите ми спомени от това пътуване. Безкрайна гора от огромни дървета, някой нападали други със сетни сили килнати, но още живи върху корените си и ние с Радко като пигмеи щъкащи из сенките за лов на нашите изненади...





Ухапа ме змея, кой оставил този кеш....!!!












Малко преди Инсбрук, по един баир надолу, видях асфалтирани отбивки по завоите. Отбивките бяха с наклон нагоре и свършваха след стотина метра. Ако ти откажат спирачките. Умно.



Веднага щом проникнахме В Италия /Тирол/, спряхме да се нахраним, в едно кръчме покрай пътя. Храната беше 20 санта дебели хамбургери за бързоядци. Ако се забавиш, всичко отвътре потича върху панталоните ти. То си беше и жега де. Жените на бара бяха Тиролки - руси и спокойни като самодиви. Говореха немски, английски. За италиански не знам.
Като взехме да наближаваме Кулите и се разрових в нета.



Открих къмпинг... Там пристигнахме към 18 ч. Небето беше вече скрито от облаци. По тях пак имаше черни бръчки, които не предвещаваха нищо добро. Побързахме да се регистрираме и да разпънем палатките, и горе гръмна първата мълния. Облаците се пръснаха на милиард шрапнели от капки и всичко това задрънча по тентата. Миришеше на озон, а наблизо се дереше магаре. Ние пиехме бира след бира в Радовата /на големия/ палатка и водехме схоластични спорове.
Дъждът спря изведнъж. Наблизо като развален грамофон проскърца и затихна магарето. Излязохме от палатката, небето се чистеше, кашляше отдалеч и плюеше последните капки. Някъде съвсем близо артистично пъшкаха мъж и жена. Сетих се за едни поляци дето се излежаваха на шезлонги до кемпера си преди два часа. Ся пъшкаха от мрака сякаш и двамата са счупили малките пръстчета на краката на прага на хола. Побързахме с Ирена да се гмурнем в нашия обединен спален чувал и аз заплувах в нощното море на планинския сън. Отначало се въртях и потръпвах. Някъде от тялото ми се чуваха пукания и скърцания като от „Баба Астра” след 400 километра в Родопите лятото. Болеше ме задника от седене в колата. Като ходя ме болят само бедрата и прасците от млечната киселина и тази болка като че ли е по-сладка.

На другата сутрин рано, нашето магаре кихна първо и пусна пак старата плоча /нелоша замяна на петел/. Като излязохме видяхме облаците, които бяха добили вид на раздърпана рибарска мрежа. Грееше слънце, а полякът-съсед гледаше виновно. Жена му хъркаше изморено от палатката.
Палнахме нагоре по шосето и след половин час бяхме на хижа Ауронцо. Жулнахме, кой бира, кой кафета или какао и повлякохме крак да въздишаме покрай Кулите.






Има маршрут който ги обикаля в кръг. Решихме, че догодина може би ще изкатерим някоя тройка по Средната Кула, а сега само ще се разхождаме.













Пътьом докато взехме два кеша, поспряхме на хижа /забравих й името / ... Там срещнахме наши българи, щъкащи наоколо за лов на впечатления и хубави снимки. И заредихме с течности организмите.





Накрая, малко преди паркинга излязохме на италиански алпийски укрепления от ПСВ изчагъркани в скалите.






Пещери, коридори с картечни и обзорни гнезда и така нататък. Имахме и кеш там, който бързо намерихме. Първо ми стана гадно, че там са се трепали буквално братовчеди, понеже Тирол е един. После се успокоих, сетих се за нашите дрязги с всички възможни съседи и факта че в този уникален момент всички ние от Тирол до Фичоза /и от Банишора до Лисабон/ живеем в общ дом. Хубав-лош, но общ. Колкото и на някой от далечните съседи да не му е приятно.









Слизането към къмпинга беше вече под чадърите на настъпващите облаци.



Докато хранихме едни патки до езеро близо до хижа... горе отново пригърмя. За щастие този ден само замириса на дъжд и някъде отдалече той се чу, как минава като парен локомотив по мост. Третия елемент водата, днес не ни сполетя.



Остатъка от деня използвахме за търсене на няколко кутийки покрай езерото Мисурино.



По тъмно ядохме страхотна пица с гъби в крайезерно ресторантче.



Вслушвах се в предимно италианската гълчава наоколо и естествено нищо не разбирах. Обръщах се да гледам към жестикулиращите приказващи и ми ставаше ясен смисъла на всеки разговор до най-малките подробности. За бабата, тъщата, някакъв Джовани и малкия, дрислив пекинез на комшийката...

Рано сутринта на другия ден потеглихме към Милано. По пътя, напускайки Тирол, се отбихме за по последно кафе тук. Аз пих две бири и не сбърках. Това беше близо до Австрийската граница.
На стотина километра от крайната точка за днес /селце до Милано/ се отбихме в зоологическа градина. Отначало се почувствахме като на сафари без пушка, първите няколко стотин метра преминахме с колата а животните си щъкаха около символични огради. То не е да бяха гладни тигри и кръвожадни носорози де.




После се спешихме. Започнахме с розовите фламинго. Бяха толкова ярки, че Радко се усъмни да им забъркват някой смеска в храната за излъчване, като от захарен памук.




Минахме през нашите братовчеди шимпанзетата. Три правеха секс, две се чешеха самостоятелно по приятни места, едно кръглоглаво и атлетично, отпуснало мазолест задник върху чворест пън, заседаваше като в до болка познат парламент. Дори ми кимна и поклати глава важно-важно. Не искам да споменавам на кой ми заприлича. Всички маймуни бяха ужасно сериозни. Малко се същисах и изгубих другите.

Отиваме на парламентарен контрол.



Нагоре по хълмето имаше маса малки и големи животни.













Силно впечатление ми направи палатката с пеперудите. Една шатра с тропически растения и покрай тебе хвърчат смарагди, рубини и халцедони. Слънцето напича през пластмасовия покрив, осите воюват за своя дял от пръснатите наоколо пъпеши и ябълки, движение на въздуха почти няма и парниковия ефект вече не е чесало за езици и мозъци в популярни списания и интернет...




После минахме през зубри, диви кози, диви магарета, флегматични бели сови и още ред диви животни вкл. и диви динозаври, ама от пластмаса докато накрая не се озовахме отново при езерцето с фламинго. Беше ги напекло яко и се бяха събрали в едно, да си правят сянка като малки розови жирафи.



Денят напредваше към привечер, а ние трябваше да намерим уговорената къща за нощувка, затова минахме като вихър през магазинчето за дребни сувенири и настъпихме яко на юг. След около час и нещо паркирахме пред къщата в селцето / малко село до Милано, или квартал?/ ... Домакините ни чакаха, не знаеха английски та се наложи да поракомахаме, като бързо се разбрахме. То нямаше и почти за какво де. Апартаментчето отдавна беше уговорено и платено чрез имейли и преводача на гугъл...
Вътре обстановката бе доста поразчупена, но с хубавото и чистото бързо се свиква. Дори и старият скрин не беше празен. Домакините бяха скътали по няколко кутии бисквити и малки сладки за закуска утре. Дребна работа, а приятно.
Подобно отношение ни зарадва много в Черна гора миналото лято. Там в един скрин „като на баба” се мъдреше огромно шише пълно до половината с много ароматна ракия. До него бяха подредени като пажове десетина миниатюрни чашки. Шишето - затапено със запушалка от вестник, а всичката тая чудесия се стоеше върху подложка от брюкселска дантела...
След като се спешихме аз разузнах периметъра и се върнах с една торба дюнери и бири от някаква арабска закусвалня наблизо. Хората там бяха вероятно копти. Двама бяха клекнали отпред, намръщили рунтави вежди и си разменяха кратки реплики с тембър на бетонобъркачки. Трима вътре въртяха теста, един още постоянно ми се усмихваше и викаше нещо на развален италиански. Стените не се виждаха от икони.
Накрая като излязох натоварен с дюнери, пици и бири ме изпратиха шест белозъби усмивки като от човечето на „Минута е много”. Гуд найт сър!!! Живот!!!
Остатъкът от вечерта премина в щателен анализ на днешните дни. Накрая малкия Радо така се наанализира с дюнер кебап, че започна да говори с провлачения глас на Дон Корлеоне, но на български и без малко не заспа на масата.
Наемателите италианци от горния етаж крещяха като гладни чайки над Южния плаж, чак до полунощ. Първо мислех, че има скандал, но като излязох два пъти да подишам на двора разбрах – манталитет.
Последния ден от пътуването бе предвиден за разходка из Милано. Приведохме се по форма доста бързо и отпрашихме към центъра на града. Там си харесахме платен паркинг /който се оказа неохраняем/ вдъхновено си купихме билети за транспорт и музеите и закрачихме из безкрайния център.
Покрай катедралата – Дуомо ди Милано беше като на претъпкан езерен градски плаж. Хубаво, че маранята убиваше повечето от звуците. Интересно от птичи полет как биха се видяли човешките потоци по площада Пиаца де Дуоми - като стоножки или като разноцветни ята от рибки на фона на горещите плочи...






Паметника на Леонардо да Винчи.






Повъртяхме се поснимах там и много скоро навалицата ни омръзна и взехме метрото за Музея на Науката и технологиите – Леонардо Да Винчи. Ей това беше грандиозно нещо. Понеже знаехме че е голям, пътьом хапнахме и пица с бира. Оказа се че билетите ни са целодневни и можем да влизаме и да излизаме от този мегапаноптикум до посред нощ. Обиколихме всичко за един път, но бая се постарахме. На няколко пъти ми идваше да ползвам канапетата предвидливо курдисани по сенчести коридори. Макар, че те и без друго бяха пълни с морни, дремещи посетители. Музея беше пълен с достижения. Прекрасни и ужасни. От седефени идолчета от палеолита до почти съвременни изтребители с ракети под крилата. Разгледахме първото радио, морзовите апарати, Човека от боклук /имаше отделна секция, подредена и накипрена, нещо като ода за отпадъците/, докоснах мислено цигулката на италианския майстор, подскачах до една камера която възпроизвеждаше второто ми егоистично аз върху екран като разчупена златиста холограма.













Накрая, когато на всички ни взе да се премрежва погледа, музея свърши. Излязохме в огнения пъкъл /жегата бе вече критична/ и тутакси хлътнахме в една вратичка по улицата наблизо за малка закуска.

След това се намъкнахме в един аквариум, за който не важеше дневната карта. Беше прекрасна сграда, рибките зад витрините на аквариумите бяха като гирлянди. Морските звезди се сваляха с наперени риби, октопода поклащаше глава като професор Доуел. Хората /предимно италианци/ учудващо само шепнеха в тъмното. Но беше ужасно малък този аквариум.



Скоро пак излязохме в маранята, която напук на късния след обяд ставаше все по-зловеща. Видяхме лилии в двора. Виждал съм лилии само в Бад Кьолц, Плав и на сега в Милано. Имам блед спомен от детството за България, но не съм сигурен.

Затова кръстих това - Лилиите на Милано!!!



За разхлаждане опитахме да пием бира и тоник в една градина и да търсим кешове. Разхлаждането не се удаде, макар че пробвахме поне три пъти. Второто отчасти. Сервитьорките на капанчето бяха със синдром на Даун, разпознавам ги. Работеха си и се усмихваха. Според мен бяха девойки на по 20. С всичките ни цивилизаторски напъни и „програми” си оставаме дивашка джунгла още тука в България и все още дишаме праха на „либерастска Европа”...
В края на след обяда, направихме още един тигел по площада пред катедралата в центъра и изморени и щастливи яхнахме метрото за паркинга с колата.



Мазната черна точка над и-то на този горещ ден постави факта, че Ауди-то на големия Радо беше най-безобразно разбито. Строшено бе стъклото на една от задните врати и беше ровено в багажника. На общински паркинг в центъра на Милано. Щетите бяха целия инвентар на големия Радо – каска, седалка, въже, еспадрили, джаджи и унижението, че някой шебек ни е ровил из нещата.
Потреса от гледката обаче изживяхме бързо, поизчистихме и се обърнахме към хората на касата /оказа се че не са охрана/. Не бих искал да се окажа на мястото на по-стария, щото го беше ужасно срам. Каза, че днес са разбили още няколко немски, френски и холандски коли. Намекна, че вероятно джамбазите не са италианци. Посъветваха ни да съдим собствениците на паркинга. Насочиха ни към полицейския участък. Понеже вече беше късно, намерихме единствения работещ – централния полицейски участък в Милано. По пътя навлязохме в трамвайни релси неволно, и хубаво че ватманите са свикнали с тези чести инвазии и не стана още по-накъдрено, та да ни се намотаят джигерите по релсите. Демек – разминахме се с гръмовния финал на пътешествието.

Докато чакахме Радо да дискутира с малкото полицаи и многото страдалци /вкл. и китайка с отмъкната из под носа чанта на централния площад/ участвахме в спасителна акция за издирване на собствениците на миниатюрно расово кученце. То приличаше на плюшена играчка. Отначало ни го домъкнаха едни словаци, а псето виеше на умряло и имаше доста скъп нашийник. После се успокои, но словаците като разбраха, че не е наше, взеха та се развикаха. Едвам се разбрахме, че и ние не сме от тука. Накрая ангажирахме някакви италиански младежи, те почнаха да звънят на зоополиция и когато Радо дофтаса от управлението, зад себе си оставихме крещяща, възбудена, малка тълпа. Кученцето се беше свило на геврек и дремеше под една лампа в епицентъра й.

Нощно Милано до главния полицейски участък.



Иска ли питане, че като стигнахме до квартирата първо прибягах до арабите. Хората като ме видяха, изтърчаха като ужилени с торба бири насреща ми, та поне аз си легнах умиротворен.

За разбито стъкло, напълно липсващо на задната дясна врата, между другото напаснах противослънчевото фолио на големия Радо, като се сгъне и затисне с вратата оттук оттам и се закрепи с хоби лента, става качествена замяна на джам за поне едно 1000 км.

До там лесно - с големия Радо. Вятъра по пътя игриво шупуркаше с фолиото отзад. Ама, накрая пристигнахме и нашия обичан приятел си взе довиждане и отпраши към източна Германия. Бая километри го чакаха. Ние понеже сме с минимален опит – оставихме малкия да пази раниците, завъртяхме се там където щяхме да се чекираме след час и си набелязахме атрактивна двойка момче и момиче, които летяха по подобен на нашия курс / излизаха от нашита порта / иска ли питане, че ги проследихме през цялото голямо хале на залата на летището... После спокойно /толкова, че забравих любимото си ножче в канийката на колана/ се върнахме при детето, полафихме и се наредихме и ние на опашка за чек. Малко преди вратата, след половин час се сетих, че ножчето е още на кръста ми и то потъна за съжаление в музея на криминалните находки на летището. Турих му пепел и пих една скъпа бира от фри шопа.
Когато най-сетне щастливо отлетяхме от кончова на Ботуша, имахме, малко останали евра. Изхарчихме ги за бира и кола и ужасно вреден и скъп чипс. Гледките обаче на Адриатическо море от 10 000 метра си струваха.
Ние бяхме – аз, Ирена, големия Радо /мой съученик и и наш приятел/ , малкия Радо /син - наследник/.

Това е.

[aldr]

От: Лилии в Милано.

Благодаря Докторе

[edoors]

От: Лилии в Милано.

Страхотия!

[Asteri]

От: Лилии в Милано.

Супер разказ, лафове шлифовани по бижутерски, а и ме подсети за геокешовете. Понякога като сме "някъде" се чудя с какво да запълним времето докато настане кръчмарско време, а не ми е хрувало да търсим кутийчета. Двойно благодаря, за доломитското преживяване и за идеята.

Фантастичен кадър! Те и другите де, ама тук атмосферата е особена.

Навън беше вече прохладно, духаше лек ветрец с привкус на прясна оборска тор. Крави не видяхме, но миризмата беше супер концентрирана. Дали си внасят отнякъде балон с газ като торена есенция??? Да имитират здрав селски въздух...

Имаше ли наблизо обработваемо поле?

После се спешихме. Започнахме с розовите фламинго. Бяха толкова ярки, че Радко се усъмни да им забъркват някой смеска в храната за излъчване, като от захарен памук.

Скариди! И розов захарен памук...

Скоро пак излязохме в маранята, която напук на късния след обяд ставаше все по-зловеща. Видяхме лилии в двора. Виждал съм лилии само в Бад Кьолц, Плав и на сега в Милано. Имам блед спомен от детството за България, но не съм сигурен.

Май на Ропотао имаше лилии. Реката де, не ресторанта.

[Иво Томов]

От: Лилии в Милано.

Много хубаво направено ,снимки,писане .

[bochkata]

От: Лилии в Милано.

Отдавна не беше писал.
Благодаря за споделеното!

[bgrali]

От: Лилии в Милано.

Благодаря за споделянето.
Както винаги - много добри снимки и описания.

[Kent]

От: Лилии в Милано.

Супер разказ, лафове шлифовани по бижутерски, а и ме подсети за геокешовете. Понякога като сме "някъде" се чудя с какво да запълним времето докато настане кръчмарско време, а не ми е хрувало да търсим кутийчета. Двойно благодаря, за доломитското преживяване и за идеята.



Фантастичен кадър! Те и другите де, ама тук атмосферата е особена.



Имаше ли наблизо обработваемо поле?


Скариди! И розов захарен памук...


Май на Ропотамо имаше лилии. Реката де, не ресторанта.

Всичко е обработваемо е частно. Крави не видяхме. Дори хора нямаше по улиците, горе съм писал.

[s_s1]

От: Лилии в Милано.

От обяд забелязах темата и я четох до сега... на на кафе, на ракийка и до преди малко на розе.
За изказа Ви, че е уникално готин вече съм писал, но снимките са едни най-харесваните от мен от всички постнати във Форума. Може ли да споделите с какво снимате и как обработвате снимките.

Благодаря за споделеното преживяване.

[Kent]

От: Лилии в Милано.

Фотоапарата е Sony Cyber shot dsc-rx100.

[Валери Недялков]

От: Лилии в Милано.

Много хубав пътепис. Видях нови неща и ми дойдеха нови идеи. Благодаря!