Tweet
Честно казано, желанието ми за писане като, че ли ме напусна веднага след като приключих онзи дългия пътепис миналата година.
Тазгодишното пътуване започна, свърши, останаха многото снимки, страхотните спомени и до тук. Мерак за писане-нула.
Почти месец след като всичко приключи, лежейки в леглото и гледайки тъпо в тавана, спомените ме връхлетяха като лавина...отново бях някъде в Скалистите Планини, в необятната прерия, в червените високо планински пустини, отново ми беше судено, отново жегата беше убийствена, отново бях жаден, отново бях гладен, отново бях далече от комфорта на цивилизацията, отново бях с верни другари около лагерния огън, отново чуствах онова уникално усещане да се слея с мотора, гонейки вятъра...
Рязко взех решение да пиша, заради приятели, познати и непознати, заради критиците и разбира се заради себе си.
Тези спомени, съхранени някъде в облаците един ден за мен щяха да са безценни.
И както обикновенно, не очаквайте произведения, които ще останат в историята или снимков материал достоен за изложба.
За мен тези пътеписи не са част нито от литературен, нито от фото конкурс.
Читателите които обръщат по-голямо внимание на правописа или фокуса на обектива може би ще трябва да се ориентират към литературни или професионални фото форуми и блогове.
Мото пътеписите са за свободата ни да пътуваме, да достигаме до мечтани територии, да се докосваме до историята, до уникалната природа на майката Земя.
Те са искрата, която ни кара да мечтаем.
Подготовката за тазгодишното пътуване се оказа изключително проста. Единственото което трябваше да направя е да си отговоря на два въпроса: къде и с кого.
Относно посоката имах сериозни колебания дали да не тръгна към източното крайбрежие, но честно казано без да имам никакви аргументи за и против тази дестинация отпадна.
Спомените от Аляска бяха все още много пресни и започнах да пресмятам дали не мога да повторя пътуването, но тази година отпуската ми беше разпределена не по дни, а по часове и със съжаление оствих тази идея за друг път.
Отново погледнах на запад.
Някак си маршрута се начерта сам: едни бързи 1600 мили по “Mother road” или роуд 66, малко Гранд каньон, малко Юта, малко Колорадо и обратно в къщи.
Що се отнася до това с кого, там вече ударих на камък. За съжаление от групата с която пътувах преди останаха само хубавите спомени. Е няма нищо, щях да пътувам така или иначе, реших да тръгна сам.
Няколко месеца преди пътуването се заговорихме с Румен, колега който познавах от скоро, но знаех, че не се шегува и беше правил не едно пътешествие из Щатите.
От приказка на приказка Румен изрази желание да се включи в пътуването. В последствие към групата се присъединиха няколко негови приятели, които бяха пътували доста заедно и в крайна сметка аз се оказах новият в тази мото дружинка...
Месец преди датата за тръгване се появи първият и последен проблем по мотора след Аляска-предните колове изпуснаха. Тук се намеси Румен, докато си пиех биричка на един Карибски плаж той оправи всичко набързо и бяхме готови.
Благодаря ти приятелю, радвам се, че те познавам и успяхме да направим това лудо пътуване заедно.
Междувременно започнах да правя малко по-детайли сметки за маршрута и ме обзе силно колебание дали е реалистично това да се случи за 9 дни.
Около 4000 мили, температури от по 100Ф и нагоре и много, много места през които не можехме да си позволим да минем транзит.
Първата отсечка от хиляда и няколко мили беше Роуд 66.
Известен с няколко имена през годините, включително "Пътя майка", "Главната улица на Америка" и "Улица Уил Роджърс", Route 66 е бил в активна експлоатация повече от 50 години, преди да бъде изместен изцяло от новата и подобрен магистрална мрежа.
Построен през 1926 г. с дължина 2,448 мили, Роуд 66 е бил основната връзка между Чикаго и Лос Анджелис.
Преминавайки през щатите Илинойс, Мисури, Канзас, Оклахома, Тексас, Ню Мексико, Аризона и Калифорния, магистралата се превръща в един от най-известните пътища в Америка.
Път за който са създавани филми, писани песни, път легенда до която щяхме да се докоснем и ние.
Както споменах с годините този път е изместен до голяма степен от магистрали и от тази легенда са останали отделни сегменти, които реших да елиминирам до момента в който доближим Тексас. Поне това препоръчваха форумите и колегите, които бяха пътували по него.
Това ни даваше летящ старт в началото и щяхме да отхвърлим доста мили по магистралите, за който вече съм изразил не веднъж мнение, че са едно необходимо зло.
Мото сезона беше в разгара си и на няколко пъти се организираха леки пътувания насам на там, но нищо което си заслужаваше да се описва надълго и на широко.
При една от тези разходки се оказахме доста близо до малка част от легендарният път в Илинойс, чудесна възможност за генерална репетиция по Route 66.
Решението беше взето бързо, поведох групата към Pontiac IL. Малко градче, където се намираше музей, посветен на Роуд 66 и някакви останали символи от времето когато това е била основната връзка между Чикаго и западното крайбрежие.
Разочарованието беше пълно, като изключим 3-4 бензиностанции останали от онова време, нищо особено.
При пристигането ни в Понтиак групата единодушно отхвърли предложението ми за разходка до музея и се насочиха към първия бар, който ще запомня единствено с безумно евтината бира.
Обещах си един ден да се върна сам и да разледам музея, но все още това не се е случило, въпреки, че се намира на един час път от нас.
Поне се убедих, че решението да се концентрираме на роуд 66 някъде около Тексас е повече от разумно, а до там едни 1000 мили магистрална скука.
Тазгодишното пътуване започна, свърши, останаха многото снимки, страхотните спомени и до тук. Мерак за писане-нула.
Почти месец след като всичко приключи, лежейки в леглото и гледайки тъпо в тавана, спомените ме връхлетяха като лавина...отново бях някъде в Скалистите Планини, в необятната прерия, в червените високо планински пустини, отново ми беше судено, отново жегата беше убийствена, отново бях жаден, отново бях гладен, отново бях далече от комфорта на цивилизацията, отново бях с верни другари около лагерния огън, отново чуствах онова уникално усещане да се слея с мотора, гонейки вятъра...
Рязко взех решение да пиша, заради приятели, познати и непознати, заради критиците и разбира се заради себе си.
Тези спомени, съхранени някъде в облаците един ден за мен щяха да са безценни.
И както обикновенно, не очаквайте произведения, които ще останат в историята или снимков материал достоен за изложба.
За мен тези пътеписи не са част нито от литературен, нито от фото конкурс.
Читателите които обръщат по-голямо внимание на правописа или фокуса на обектива може би ще трябва да се ориентират към литературни или професионални фото форуми и блогове.
Мото пътеписите са за свободата ни да пътуваме, да достигаме до мечтани територии, да се докосваме до историята, до уникалната природа на майката Земя.
Те са искрата, която ни кара да мечтаем.
Подготовката за тазгодишното пътуване се оказа изключително проста. Единственото което трябваше да направя е да си отговоря на два въпроса: къде и с кого.
Относно посоката имах сериозни колебания дали да не тръгна към източното крайбрежие, но честно казано без да имам никакви аргументи за и против тази дестинация отпадна.
Спомените от Аляска бяха все още много пресни и започнах да пресмятам дали не мога да повторя пътуването, но тази година отпуската ми беше разпределена не по дни, а по часове и със съжаление оствих тази идея за друг път.
Отново погледнах на запад.
Някак си маршрута се начерта сам: едни бързи 1600 мили по “Mother road” или роуд 66, малко Гранд каньон, малко Юта, малко Колорадо и обратно в къщи.
Що се отнася до това с кого, там вече ударих на камък. За съжаление от групата с която пътувах преди останаха само хубавите спомени. Е няма нищо, щях да пътувам така или иначе, реших да тръгна сам.
Няколко месеца преди пътуването се заговорихме с Румен, колега който познавах от скоро, но знаех, че не се шегува и беше правил не едно пътешествие из Щатите.
От приказка на приказка Румен изрази желание да се включи в пътуването. В последствие към групата се присъединиха няколко негови приятели, които бяха пътували доста заедно и в крайна сметка аз се оказах новият в тази мото дружинка...
Месец преди датата за тръгване се появи първият и последен проблем по мотора след Аляска-предните колове изпуснаха. Тук се намеси Румен, докато си пиех биричка на един Карибски плаж той оправи всичко набързо и бяхме готови.
Благодаря ти приятелю, радвам се, че те познавам и успяхме да направим това лудо пътуване заедно.
Междувременно започнах да правя малко по-детайли сметки за маршрута и ме обзе силно колебание дали е реалистично това да се случи за 9 дни.
Около 4000 мили, температури от по 100Ф и нагоре и много, много места през които не можехме да си позволим да минем транзит.
Първата отсечка от хиляда и няколко мили беше Роуд 66.
Известен с няколко имена през годините, включително "Пътя майка", "Главната улица на Америка" и "Улица Уил Роджърс", Route 66 е бил в активна експлоатация повече от 50 години, преди да бъде изместен изцяло от новата и подобрен магистрална мрежа.
Построен през 1926 г. с дължина 2,448 мили, Роуд 66 е бил основната връзка между Чикаго и Лос Анджелис.
Преминавайки през щатите Илинойс, Мисури, Канзас, Оклахома, Тексас, Ню Мексико, Аризона и Калифорния, магистралата се превръща в един от най-известните пътища в Америка.
Път за който са създавани филми, писани песни, път легенда до която щяхме да се докоснем и ние.
Както споменах с годините този път е изместен до голяма степен от магистрали и от тази легенда са останали отделни сегменти, които реших да елиминирам до момента в който доближим Тексас. Поне това препоръчваха форумите и колегите, които бяха пътували по него.
Това ни даваше летящ старт в началото и щяхме да отхвърлим доста мили по магистралите, за който вече съм изразил не веднъж мнение, че са едно необходимо зло.
Мото сезона беше в разгара си и на няколко пъти се организираха леки пътувания насам на там, но нищо което си заслужаваше да се описва надълго и на широко.
При една от тези разходки се оказахме доста близо до малка част от легендарният път в Илинойс, чудесна възможност за генерална репетиция по Route 66.
Решението беше взето бързо, поведох групата към Pontiac IL. Малко градче, където се намираше музей, посветен на Роуд 66 и някакви останали символи от времето когато това е била основната връзка между Чикаго и западното крайбрежие.
Разочарованието беше пълно, като изключим 3-4 бензиностанции останали от онова време, нищо особено.
При пристигането ни в Понтиак групата единодушно отхвърли предложението ми за разходка до музея и се насочиха към първия бар, който ще запомня единствено с безумно евтината бира.
Обещах си един ден да се върна сам и да разледам музея, но все още това не се е случило, въпреки, че се намира на един час път от нас.
Поне се убедих, че решението да се концентрираме на роуд 66 някъде около Тексас е повече от разумно, а до там едни 1000 мили магистрална скука.
Коментар