Дойде и тазгодишното дългоочаквано скитане към земите на изток от България. Плановете се простираха до обиколка на Грузия, Армения и Азербайджан като Турция беше планувана за строг транзит на отиване, а на връщане имаше посещение на древната арменска столица Ани. За цвят в обиколките из забележителните места бяхме включили изкачване на най-високия връх в Армения– Арагац 4090 м. Армения ми е отдавна в полезрението. Малка страна, но има много какво да покаже. В Грузия съм бил преди 5 години, но един път не стига за тази страна. В Азербайджан пък просто няма как да не отидеш като вече си по тези места особено след като опростиха процедурата за издаване на визи и всичко става само по електронен път. Пък и държавата има какво да покаже. Интересно е като обиколиш и трите бивши съветски републики и накрая направиш съпоставка между тях. Но да давам подред. Петък след работа натоварихме верния автомобили, събрахме се екипажа от трима ентусиасти и поехме в посока югоизток към ГКПП Капитан Андреево. Идеята беше да минем в Турция и около Одрин да разпънем лагер 1 като ще имаме една граница зад гърба си и малко спестено време. До границата се стига неусетно по магистралата. Преминаването също беше бързо, защото все още потока от гастарбайтери не беше много голям. Намерихме си място в съседство на един царевичак скоро след границата и след лежерна вечеря се напъхахме в палатката.
Ден 1
Ранно ставане, закуска и към Истанбул. Там решихме да минем по новия мост номер 3 над Босфора, който е добро решение макар и с отклонение от около 40 км, защото в Истанбул никога не знаеш кога ще влезеш и кога ще излезеш. Моста иначе е хубав с добра архитектура и видимо е било много скъп проект за изпълнение. Пътя е добре планиран с 6 платна в посока на места. Малко в азиатската част трябва да минеш през половин дузина детелини докато се включиш обратно в пътя за Анкара, но според мен тепърва предстои да го доусъвършенстват и ще поизправят трасето. Всичко е хубаво, минаваме милионния град съвсем за прилично време, но след него ни чака изненадата. Макар на магистрала, движението просто спря и напред се проточи безкрайна колона. Оказа се, че е първия ден от техния рамазан и всичко се изнася. Отвратително задръстване или лазене чак до края на магистралата, където се отклонихме на север към крайбрежния път като мислех, че там нещата ще се оправят, но уви всичко просто спря. За половин час минаваш километър-два и особено като бързаш тая работа хич не ти се нрави. Решихме, че така няма да я караме. Отбихме на една бензиностанция и там ни казаха, че ще е така поне още 200 км до следващия ключов разклон – единия път отива към Трабзон, а другия към Ерзурум. За късмет от бензиностанцията се спускаше черен път, който отвеждаше към чудна поляна, която само питаше за палатки. Разпънахме лагера в късния следобед и решихме, че ще станем в 1 ч през нощта и тогава ще пътуваме. Само на няма и километър от хаоса и глъчката на шосето цареше такава идилия като единствените живи същества ,които можеха да внесат някакъв смут бяха група лениви крави, които се мотаеха наоколо. Налягахме към осем часа, за да изпълним плана с нощното потегляне.
Ден 2
В 2:00 ч през нощта всичко беше събрано, багажа натоварен и потеглихме. Трафика беше натоварен дори и в този час, но поне се движехме с нормална скорост. След 200 км на разклона хванахме пътя за Самсун и Трабзон и движението се успокои чувствително. Започна т.н. крайбрежен турски скоростен път, който е в добро състояние, а и доста живописен на места. Единствения минус беше, че минава през населени места с ограничения и светофари, а това доста бави. Много интересно, но имаше знаци за ограничение на скоростта, които показваха 82 км/ч. Не бях виждал досега такова прецизиране на ограничението. Първоначално реших, че ми се е сторило, но после видях, че тези знаци са често явление. На грузинската граница имаше дълга колона и реших, че ще си отчакаме поне 4 часа, но за щастие за около 2 часа минахме.
По едно време докато чаках на колоната проехтя цветуща псувня на чист, роден, български език. Огледах се и видях камион със старозагорска регистрация и неговия шофьор, който нещо се беше нервирал. На влизане в Грузия не ни правиха детайлна инспекция на багажа, което беше добре. Малко след границата в град Батуми хаоса на движението ни погълна. Интересно, но по наблюденията ми в Грузия от 2012 година и сега, грузинците значително са занижили и без това ниската си култура на шофиране. Изпреварване в завой, разминаване на 3 коли по двулентов път, където е забранено изпреварването и други такива са нещо нормално за там. Просто го приемаш и се гмурваш в трафика, въпреки че някои изпълнения са достойни за планирано самоубийство. Грузински джигитски изпълнения. Все пак трябва да докажат, че думата „джигит“ идва от Грузия, а действително доколкото знам това означава човек, който може да язди бързо. Поехме в посока градчето Зугдиди точно до границата с Абхазия. Оттам трябваше за се отклоним за Местия и националния парк Сванети в полите на Кавказ. Нещо любопитно е, че из трите държави кравите са много на почит. Разхождат се по шосета, главни, второстепенни пътища и магистрали като господари на пътя. Обичайна гледка е в крайна лява лента на магистрала или скоростен път да има дузина заспали крави, които трябва за заобиколиш. Не ми стана ясно откъде този афинитет към асфалта от тях при положение, че само на метри имаше тучни ливади. Та тук трябва да си нащрек за крави, както е в Скандинавия със северните елени. Вече беше късно и слънцето вървеше към скриване зад хоризонта, когато разпънахме лагера в покрайнините на малко село с много хубава ливада. И тази нощ наши домакини и съседи по палатка бяха стадо крави, които спяха в съседство. Откарахме до късна доба, защото нещо хич не ни се лягаше в тази идилия и спокойствие.
Ден 3
На сутринта след дърпането на ципа на палатката първото нещо, което се показа бяха група гъски, които се клатушкаха наперено по чакълестия път. Веднага се разкрякаха тревожно като видяха рошавата ми глава и намръщена физиономия с все още неотворени очи. Часът беше 5:00 ч. Сутрешната мъгла се стелеше над ливадите и се изпаряваше, а слънчевите лъчи се процеждаха през нея. Свежа грузинска утрин! Бавна и обилна закуска и потеглихме към Сванети.
Пътя беше около 100 км само завои по ту хубава, ту лоша и неравна настилка. Минава се и през един тунел, кой наподобява порта към друг свят. Отвсякъде течаха „водопади“ в него, долу беше калищак и всякакви такива неприятни екстри. За щастие времето беше супер и красиви високи кавказки върхове позираха на фона на синьото небе и тучните ливади в ниското, а множеството цветя допълваха прекрасния облик на мястото. Ясно изразения и най-популярен връх Ушба се беше наперил сред останалите по-ниски връхчета и ясно се открояваше пред нас. Направихме му поне дузина снимки. Достигнахме градчето Местия, където се разходихме и се запознахме с околността. Тук популярни за целия район са множеството отбранителни кули, които навремето са служели хем за обстрел, хем за жилища. Повечето от тях са запазени в много добро състояние. Дори успяхме да влезем в една от тях и да се качим до покрива й, който предлагаше чудесна гледка към околността. Опитахме местния специалитет – Хачапури, който се оказа нещо много вкусно, особено за любителите на тестените изделия. След това обърнахме по същия път като останалото от Грузия щяхме да гледаме на връщане. И без това три пъти влизахме и излизахме от Грузия за това пътуване.
Тя се явява неизменна точка за всеки, който иска да влезе и в Азербайджан, и в Армения, т. к. тези страни са затворили сухопътните граници помежду си и са в меко казано лоши отношения. Следваше транзит до границата с Азербайджан. По пътя се мяркаха много ирански цистерни, които бяха с архаични американски влекачи „МАК“. Ладите, Жигулите и Волгите също бяха на всеки километър по много. Бях решил, че по тези страни няма да карам по тъмно, а и по принцип така препоръчваха по форуми, където съм чел това и онова. Е, така се случи, че и в трите страни направих не един нощни прехода. Първия такъв преход в Грузия ми сервира зловеща дупка(или по-скоро дълбока траншея през пътя) на хубав път с добър асфалт като цяло, в която се натресох мъжката и с мъка преглътнах псувнята, която напираше в гърлото ми. На 50 км от азерската граница по късна доба се настанихме на чудесно място в едно лозе под една черница, която на другия ден налазихме и подобаващо се натъпкахме със сочните плодове(или май по-скоро само аз се натъпках, а другите само леко хапнаха).
Ден 4
Отново страхотна утрин.
В съседство до нас рано-рано беше спряла стара Жигула и човека си действаше по неговите задачи из лозята, а ние запалихме примуса и подготвихме кафе и чай, а наоколо пейзажа беше лозя докъдето ти стига погледа, всички опънати като по конец. Преди влизане в Азербайджан разгледахме хубавото грузинско градче Sighnaghi, кацнало на един баир. Носи му се славата на едно от най-хубавите грузински градчета и има защо. Кацнало на един хълм с гледка на 360 градуса Sighnaghi предлагаше спокойна разходка в ранната утрин.
Всички къщи бяха с традиционната грузинска архитектура, която набляга на дървото като основен материал. Натъкнахме се на пазар на производители и купихме местно сирене и хляб. Оказа се, че сиренето им е изключително вкусно. Прилича малко на комбинация между нашето саламурено сирене омешано с кашкавал. Абе добра находка си беше. Хляба също си го биваше. След това по черен път се смъкнахме в ниското, защото нещо не уцелихме асфалтовия и после по перфектен асфалт минахме последните километри до границата с Азербайджан. Имаше интересна и двусмислена табела преди границата, която гласеше „Azerbaijan Border – Good Luck“. Знаеш ли какво да очакваш при такава табела? Аз очаквах тегава граница от руски тип (който е минавал знае какво имам в предвид). За мое учудване се оказа доста уредена граница, на която говореха достатъчно английски, за да се разберем. Показаха ми всичките 3 гишета, през които трябваше да мина и накрая проверка на багажа. Всичко беше много културно. На всички по-скоро им бяхме интересни, че идваме от България, за да разгледаме страната им отколкото да имаха намерения да се занасят с нас и да си искат рушвети. Накрая дори само хвърлиха бегъл поглед на багажа и дори не съм извадил една чанта от колата. След всичко на всичко 45 минути за двата пункта ни посрещнаха с „Добре дошли в Азербайджан“. На границата се плащат 2 такси – нещо като гражданска отговорност и такса за временно пребиваване на МПС. Общо около 60 лв, което е в рамките на нормалното. Посрещнаха ни хубави пътища и разбира се нова порция крави. Спряхме под една сянка да изядем една диня, а преминаващите коли ни свиркаха и поздравяваха. След хидратацията с динята се насочихме към град Шеки, за да разгледаме Ханския дворец, който се оказа доста забележителен. Особено интериора му, който е много пищен и всеки детайл е обрисуван или накичен с мозайка от стъкълца. Не можеше да се снима, затова не мога да покажа нагледно, но за гоогле няма скрито-покрито и, ако на някой му е любопитно може да погледне там.
След това поехме към Баку. Пътят беше приятен, заобиколен от зеленина и се мяркаха уникални места за палаткуване, но уви не търсехме такова, защото времето ни не беше много. В Баку пристигнахме след 12:00 ч през нощта. За късмет това се падаше последния ден от рамазана и на входа на града дори и в този час цареше задръстване и подобаващ хаос, подхранван от ремонт, който събираше 4-те ленти на пътя в една. Без коментар! Почакахме подобаващо и вече в малките часове на нощта GPS-ът ни заведе до адреса на един хостел в квартал на около 15 минути пеша от центъра. Паркирах в уличката и започна оглеждане. Намирането му беше сложно поради каквато и да е липса на табели. Наложи се буквално да нахълтам в дома на едни хора и да питам. Добре, че не спяха в този късен час. Оказа се точно в съседство на тях, но кой да знае. Табела липсвала, защото трябвало да плащат твърде големи суми на година, ако обявят, че това е хостел. Е, настаниха ни в една стая тримата. Вътре беше уютно и в кухнята живееше малка сухоземна костенурка. Всичко беше в дърворезба, изпипано и видимо доста скъпо. Домакините бяха двама младежи, които бяха доста дружелюбни, въпреки че май ги събудихме. Платихме си за две нощи и налягахме.
Ден 1
Ранно ставане, закуска и към Истанбул. Там решихме да минем по новия мост номер 3 над Босфора, който е добро решение макар и с отклонение от около 40 км, защото в Истанбул никога не знаеш кога ще влезеш и кога ще излезеш. Моста иначе е хубав с добра архитектура и видимо е било много скъп проект за изпълнение. Пътя е добре планиран с 6 платна в посока на места. Малко в азиатската част трябва да минеш през половин дузина детелини докато се включиш обратно в пътя за Анкара, но според мен тепърва предстои да го доусъвършенстват и ще поизправят трасето. Всичко е хубаво, минаваме милионния град съвсем за прилично време, но след него ни чака изненадата. Макар на магистрала, движението просто спря и напред се проточи безкрайна колона. Оказа се, че е първия ден от техния рамазан и всичко се изнася. Отвратително задръстване или лазене чак до края на магистралата, където се отклонихме на север към крайбрежния път като мислех, че там нещата ще се оправят, но уви всичко просто спря. За половин час минаваш километър-два и особено като бързаш тая работа хич не ти се нрави. Решихме, че така няма да я караме. Отбихме на една бензиностанция и там ни казаха, че ще е така поне още 200 км до следващия ключов разклон – единия път отива към Трабзон, а другия към Ерзурум. За късмет от бензиностанцията се спускаше черен път, който отвеждаше към чудна поляна, която само питаше за палатки. Разпънахме лагера в късния следобед и решихме, че ще станем в 1 ч през нощта и тогава ще пътуваме. Само на няма и километър от хаоса и глъчката на шосето цареше такава идилия като единствените живи същества ,които можеха да внесат някакъв смут бяха група лениви крави, които се мотаеха наоколо. Налягахме към осем часа, за да изпълним плана с нощното потегляне.
Ден 2
В 2:00 ч през нощта всичко беше събрано, багажа натоварен и потеглихме. Трафика беше натоварен дори и в този час, но поне се движехме с нормална скорост. След 200 км на разклона хванахме пътя за Самсун и Трабзон и движението се успокои чувствително. Започна т.н. крайбрежен турски скоростен път, който е в добро състояние, а и доста живописен на места. Единствения минус беше, че минава през населени места с ограничения и светофари, а това доста бави. Много интересно, но имаше знаци за ограничение на скоростта, които показваха 82 км/ч. Не бях виждал досега такова прецизиране на ограничението. Първоначално реших, че ми се е сторило, но после видях, че тези знаци са често явление. На грузинската граница имаше дълга колона и реших, че ще си отчакаме поне 4 часа, но за щастие за около 2 часа минахме.
По едно време докато чаках на колоната проехтя цветуща псувня на чист, роден, български език. Огледах се и видях камион със старозагорска регистрация и неговия шофьор, който нещо се беше нервирал. На влизане в Грузия не ни правиха детайлна инспекция на багажа, което беше добре. Малко след границата в град Батуми хаоса на движението ни погълна. Интересно, но по наблюденията ми в Грузия от 2012 година и сега, грузинците значително са занижили и без това ниската си култура на шофиране. Изпреварване в завой, разминаване на 3 коли по двулентов път, където е забранено изпреварването и други такива са нещо нормално за там. Просто го приемаш и се гмурваш в трафика, въпреки че някои изпълнения са достойни за планирано самоубийство. Грузински джигитски изпълнения. Все пак трябва да докажат, че думата „джигит“ идва от Грузия, а действително доколкото знам това означава човек, който може да язди бързо. Поехме в посока градчето Зугдиди точно до границата с Абхазия. Оттам трябваше за се отклоним за Местия и националния парк Сванети в полите на Кавказ. Нещо любопитно е, че из трите държави кравите са много на почит. Разхождат се по шосета, главни, второстепенни пътища и магистрали като господари на пътя. Обичайна гледка е в крайна лява лента на магистрала или скоростен път да има дузина заспали крави, които трябва за заобиколиш. Не ми стана ясно откъде този афинитет към асфалта от тях при положение, че само на метри имаше тучни ливади. Та тук трябва да си нащрек за крави, както е в Скандинавия със северните елени. Вече беше късно и слънцето вървеше към скриване зад хоризонта, когато разпънахме лагера в покрайнините на малко село с много хубава ливада. И тази нощ наши домакини и съседи по палатка бяха стадо крави, които спяха в съседство. Откарахме до късна доба, защото нещо хич не ни се лягаше в тази идилия и спокойствие.
Ден 3
На сутринта след дърпането на ципа на палатката първото нещо, което се показа бяха група гъски, които се клатушкаха наперено по чакълестия път. Веднага се разкрякаха тревожно като видяха рошавата ми глава и намръщена физиономия с все още неотворени очи. Часът беше 5:00 ч. Сутрешната мъгла се стелеше над ливадите и се изпаряваше, а слънчевите лъчи се процеждаха през нея. Свежа грузинска утрин! Бавна и обилна закуска и потеглихме към Сванети.
Пътя беше около 100 км само завои по ту хубава, ту лоша и неравна настилка. Минава се и през един тунел, кой наподобява порта към друг свят. Отвсякъде течаха „водопади“ в него, долу беше калищак и всякакви такива неприятни екстри. За щастие времето беше супер и красиви високи кавказки върхове позираха на фона на синьото небе и тучните ливади в ниското, а множеството цветя допълваха прекрасния облик на мястото. Ясно изразения и най-популярен връх Ушба се беше наперил сред останалите по-ниски връхчета и ясно се открояваше пред нас. Направихме му поне дузина снимки. Достигнахме градчето Местия, където се разходихме и се запознахме с околността. Тук популярни за целия район са множеството отбранителни кули, които навремето са служели хем за обстрел, хем за жилища. Повечето от тях са запазени в много добро състояние. Дори успяхме да влезем в една от тях и да се качим до покрива й, който предлагаше чудесна гледка към околността. Опитахме местния специалитет – Хачапури, който се оказа нещо много вкусно, особено за любителите на тестените изделия. След това обърнахме по същия път като останалото от Грузия щяхме да гледаме на връщане. И без това три пъти влизахме и излизахме от Грузия за това пътуване.
Тя се явява неизменна точка за всеки, който иска да влезе и в Азербайджан, и в Армения, т. к. тези страни са затворили сухопътните граници помежду си и са в меко казано лоши отношения. Следваше транзит до границата с Азербайджан. По пътя се мяркаха много ирански цистерни, които бяха с архаични американски влекачи „МАК“. Ладите, Жигулите и Волгите също бяха на всеки километър по много. Бях решил, че по тези страни няма да карам по тъмно, а и по принцип така препоръчваха по форуми, където съм чел това и онова. Е, така се случи, че и в трите страни направих не един нощни прехода. Първия такъв преход в Грузия ми сервира зловеща дупка(или по-скоро дълбока траншея през пътя) на хубав път с добър асфалт като цяло, в която се натресох мъжката и с мъка преглътнах псувнята, която напираше в гърлото ми. На 50 км от азерската граница по късна доба се настанихме на чудесно място в едно лозе под една черница, която на другия ден налазихме и подобаващо се натъпкахме със сочните плодове(или май по-скоро само аз се натъпках, а другите само леко хапнаха).
Ден 4
Отново страхотна утрин.
В съседство до нас рано-рано беше спряла стара Жигула и човека си действаше по неговите задачи из лозята, а ние запалихме примуса и подготвихме кафе и чай, а наоколо пейзажа беше лозя докъдето ти стига погледа, всички опънати като по конец. Преди влизане в Азербайджан разгледахме хубавото грузинско градче Sighnaghi, кацнало на един баир. Носи му се славата на едно от най-хубавите грузински градчета и има защо. Кацнало на един хълм с гледка на 360 градуса Sighnaghi предлагаше спокойна разходка в ранната утрин.
Всички къщи бяха с традиционната грузинска архитектура, която набляга на дървото като основен материал. Натъкнахме се на пазар на производители и купихме местно сирене и хляб. Оказа се, че сиренето им е изключително вкусно. Прилича малко на комбинация между нашето саламурено сирене омешано с кашкавал. Абе добра находка си беше. Хляба също си го биваше. След това по черен път се смъкнахме в ниското, защото нещо не уцелихме асфалтовия и после по перфектен асфалт минахме последните километри до границата с Азербайджан. Имаше интересна и двусмислена табела преди границата, която гласеше „Azerbaijan Border – Good Luck“. Знаеш ли какво да очакваш при такава табела? Аз очаквах тегава граница от руски тип (който е минавал знае какво имам в предвид). За мое учудване се оказа доста уредена граница, на която говореха достатъчно английски, за да се разберем. Показаха ми всичките 3 гишета, през които трябваше да мина и накрая проверка на багажа. Всичко беше много културно. На всички по-скоро им бяхме интересни, че идваме от България, за да разгледаме страната им отколкото да имаха намерения да се занасят с нас и да си искат рушвети. Накрая дори само хвърлиха бегъл поглед на багажа и дори не съм извадил една чанта от колата. След всичко на всичко 45 минути за двата пункта ни посрещнаха с „Добре дошли в Азербайджан“. На границата се плащат 2 такси – нещо като гражданска отговорност и такса за временно пребиваване на МПС. Общо около 60 лв, което е в рамките на нормалното. Посрещнаха ни хубави пътища и разбира се нова порция крави. Спряхме под една сянка да изядем една диня, а преминаващите коли ни свиркаха и поздравяваха. След хидратацията с динята се насочихме към град Шеки, за да разгледаме Ханския дворец, който се оказа доста забележителен. Особено интериора му, който е много пищен и всеки детайл е обрисуван или накичен с мозайка от стъкълца. Не можеше да се снима, затова не мога да покажа нагледно, но за гоогле няма скрито-покрито и, ако на някой му е любопитно може да погледне там.
След това поехме към Баку. Пътят беше приятен, заобиколен от зеленина и се мяркаха уникални места за палаткуване, но уви не търсехме такова, защото времето ни не беше много. В Баку пристигнахме след 12:00 ч през нощта. За късмет това се падаше последния ден от рамазана и на входа на града дори и в този час цареше задръстване и подобаващ хаос, подхранван от ремонт, който събираше 4-те ленти на пътя в една. Без коментар! Почакахме подобаващо и вече в малките часове на нощта GPS-ът ни заведе до адреса на един хостел в квартал на около 15 минути пеша от центъра. Паркирах в уличката и започна оглеждане. Намирането му беше сложно поради каквато и да е липса на табели. Наложи се буквално да нахълтам в дома на едни хора и да питам. Добре, че не спяха в този късен час. Оказа се точно в съседство на тях, но кой да знае. Табела липсвала, защото трябвало да плащат твърде големи суми на година, ако обявят, че това е хостел. Е, настаниха ни в една стая тримата. Вътре беше уютно и в кухнята живееше малка сухоземна костенурка. Всичко беше в дърворезба, изпипано и видимо доста скъпо. Домакините бяха двама младежи, които бяха доста дружелюбни, въпреки че май ги събудихме. Платихме си за две нощи и налягахме.
Коментар