Tweet
Здравейте приятели, с още не преминали напълно трепети от изживяното приключение сядам да драсна няколко реда.
Понякога, може и да си бил някъде, но след това ...дори години по-късно отивайки отново там, да преоткриеш отново мястото, да го видиш през призмата на друг поглед и да изпиташ невероятно вълнение от досега.
Това пътуване за мен беше такова.Дали компанията, дали емоциите или пък настроението ми са били различни...не знам, но определено преоткрих места, на които съм ходил и съм изживявал изживявал страхотни емоции.
И така...
Петък е, но за мен работната седмица не свършва тук.Ред ми е да работя и в събота, което на фона на това, което иначе мога да сътворя в един почивен ден...направо ме убива.
Та...петък е, но...за края на седмицата нищо не се чува, а аз улисан от тежкото работно ежедневие, не съм успял все още да се отърся и да помисля този уикенд накъде...
Някои от вас биха си помислили "Ммм...и за какво пък трябва задължително да се пътува или ходи някъде всяка неделя?"..., ами какво да ви кажа, за мен това е релакс и вливане на нови живителни сили, които ме крепят после цяла седмица.Пътуването ми помага да се справям със стреса, да излезна от света в който живея и да попадна в една приказка, която ме прави ...макар и за кратко друг човек и ме кара да се чувствам страхотно!
Тази седмица обаче нищо...Дори и приятелчетата от мото - приключенията не бяха активни, но това беше разбираемо.В Ямбол на Бакаджика имаше мото - събор и повечето мотористи си бяха насочили вниманието натам.
Събота минава работния ден, а аз вече бях решен, върна ли се у дома, сядам пред картата и ако трябва...въртя лаптопа и със затворени очи посочвам някъде...
Където се падне, там...
Това разбира се криеше и известни неудобства, защото посочех ли примерно Петрич или пък Резово...щеше да се стане интересно.
Пронизителен звън на телефона обаче ме изпреварва, вдигам и...това е Марто/моето приятелче от Н. Загора, и той каращ Хонда дювил като мен/, който ме спасява от опита ми да предизвикам съдбата.
- Здрасти брат...-чувам в слушалката
- Ооо...Марто...здрасти братле, какво става - отговарям аз
- Ами...тъкмо се връщаме от събора, но...вече мислим за утре.
Аз наострям уши и оставям лаптопа да се върти без да посочвам нищо със затворени очи.
- И какво измислихте - питам аз.
Отговора беше кратък, но доста отчайващ...
- Ами за сега нищо, но мислим да сме с Ванката и с жените.
Брей...и аз нищо не бях измислил, и те...сега какво ще правим?
Понеже в повечето случаи аз измислям дестинациите и може би...моите приятелчета разчитаха за идеи повече от мен, но този път трескавия поглед макар и да обхождаше картата с неимоверна скорост, не можах да измисля нищо.
Основния проблем е, че като се пътува всяка седмица и всички интересни дестинации в околовръст от 100-150 км. в едната посока бяха изръчкани, а на нас не ни се повтаряше...
Разбира ме се, да се чуем по-късно и всеки да помисли.След два часа Марто ме спасява от отговорността да измислям маршрут.Обаждането ми носи не само успокоение, но и невероятна радост, защото проекто-маршрута е...Деветашката Пещера и околностите/е за което има време де/, като пътя ни минаваше на отиване през Шипка , а евентуално връщането според ситуацията можеш да се направи и през прохода Троян -Кърнаре.
Страхотна дестинация, която ми припомни едни невероятни емоции от първия ми досег с тази пещера.
Тогава, беше дива работа...Моста през р. Осъм беше паднал и достигането ставаше от горе, като се спускаш около 300м. по стръмния баир по една пътечка.Входа на пещерата беше обрасъл и почти до последно, не можеш от храсти и клони да разбереш какво има пред теб, докато...в един момент не разгръщаш последните клони и попаднеш пред грандиозния и вход.За мен този момент е нещо специално.Усещането беше като от филма Индиана Джоунс, и макар и да бяха минали вече близо 7-8 години, чувството съвсем не беше избледняло.
Така с трепет и на душата и на ръцете от вълнение, затворих телефона и исках само по-бързо да дойде утрото...
Утрото идва озарено от първите слънчеви лъчи.Ставането е рано, защото и тръгването е рано...
В 07,30ч. сме по уговорката на бензиностанцията на Петрол на изхода на града.Моите приятели допиват кафенцето, мятаме се по машините и приключението започва.
Сутринта е хладно и много приятно за каране на мотор.Леко съм отворил вентилационните ципове на екипа, и хладния сутрешен въздух приятно навлиза и обгръща тялото ми.Завоите към Казанлък са плавни, а пътя почти през цялото време е 2 ленти.Карането става скоростно, като накланянето по завоите дава аналогията за танц...
Скоро стигаме и прохода Шипка.Движението не е много натоварено, но все пак го има.За съжаление обаче, от дъжда предната вечер настилката беше мокра, а наличието на паднали листа, клони и пясък по завоите ни караха да ...танцуваме доста предпазливо.
Отминаваме прохода безпроблемно, изгълтваме Габрово малко преди Севлиево решаваме да спрем да починем и да хапнем.
Отбиваме се от пътя и попадаме на комплекс Етно Чакала.Сядаме на по супа, приказката върви, смях, закачки...
Време е да тръгваме обаче, защото проходите по маршрута ни, доста забавят като време предвижването.
Подминаваме Севлиево и продължаваме в посока Ловеч.Малко преди града отбиваме и маршрута ни води към с. Къкрина и крайната ни цел с. Деветаки.Пътя не е лош, с леки завои и прави отсечки.Карането ставаше приятно, и доста стегнато.
Първа спирка Къкринското Ханче.Принципно мислехме да е на връщане, но нещо в последно време съм се убедил, че минеш ли през някоя интересна дестинация, не оставяй да я посетиш на връщане, защото много често плановете рязко се променят и...връщането или е директно без отбивки, или пък се случва по друг маршрут.
За това и...отбих от нашия трак и заведох групата до това уникално място.
Бил съм там, слушал съм лекцията още преди доста години и се ограничих да направя няколко кадъра от вън на това историческо място.
Ванката, реши да си полегне..., а Марто и двете жени влязоха да разгледат.
След като обиколката завършва, се получава една доста смешна ситуация...
Марто излиза и вади от раницата бутилка минерална вода с идеята да си изплакне очите.Явно емоцията е била голяма...
Да обаче, отваря водата и тя бликва като гейзер нагоре и омива всичко наоколо.Оказва се, че...Румито е взела по грешка минерална, но...газирана вода и след като добре се е разклатила по дупките и завоите...крайния резултат нямаше как и да е друг...
Стуацията беше много интересна...От една страна ти идва да прихнеш от смях, но от друга...почитта към това невероятно място и събитията , които са се случили там, емоцията и силните чувства , които бушуват в теб, и в хората около теб не ти дават да го направиш!!!
Обръщаме моторите и газ към Деветашката пещера.Пътя се вие и прави изкачване, и когато стигнахме ...там горе, нямаше как...Мотора сам спря, а аз хич и не се противих.Духаше доста силен вятър.Зеленото море от трева постоянно си менеше цвета първо по причина, че вятъра непрекъснато обръщаше стръкчетата в различни посоки и второ, слънцето надничаше през облаците ту от едно място, ту от друго и осветяваше различни участъци...Направо приказно.
Панорамата пък, която се разкриваше в краката ни беше уникална...
Направихме по някоя снимка, и след като попихме от тази красота колкото се може повече, метнахме се на вярните машини и вече беше време да стигнем и до крайната си дестинация.
Деветашката пещера ни посрещна доста променена от времето когато я бях посещавал.
Имаше обособен паркинг, който не се плаща, бариера, вход от 3,00лв. за възрастни и множество сергийки.Падналият мост беше възстановен/това стана още при снимането в пещерата на филма Непобедимите/ и подстъпа вече не ставаше от горе по стръмния баир, а по нормалния път от долу.Плащаме си входа, а човека услужливо ни разрешава да си приберем каските и раниците при него, което е супер.От там тръгваме нарамили фотоапарати, стативи и т.н....еле аз...
Постепенно се приближаваме към пещерата и в един момент ето и нея..., а входа и с гигантската си арка те кара да се чувстваш малък и нищожен.
И ако чувството е такова отвън...то влезеш ли вътре, то се усилва многократно.
Пещерата в достъпната си част за туристи, не е нещо особено.Просто едно огромно помещение и това е, но...въпреки това влезеш ли там, не ти се иска да си тръгваш.Огромния купол над теб пробит на няколко места сякаш, за да те гледа някой от горе създава една невероятно визия и те кара да изпитваш страхотна емоция.Вътре е прохладно, но не е студено, а свежата зеленина, която аранжира допълнително това уникално местенце, ти дава илюзията, че си попаднал в някой град на елфите от филма Хобит...
Докато снимах/по-скоро докато изчаквах туристите да не ми се завират в обектива
/, моите приятели блажено си наслаждаваха на тази красота, седнали на една пейка на сладка раздумка...
Естествено, че...бързо ме разкриха, че им правя "тайно " снимки и ми се ухилиха доволно...
Снимането в тези условия на много голям експозиционен контраст е доста сложно нещо.Техниката не е съвършена и светломерите мерят или по светлата част или по тъмната...При този голям контраст обаче...или светлата част изгаря и става бяла ли пък тъмната става черна...Затова и се наложи да мъкна и статив, както и двата фотоапарата, за да се опитам всячески да изкопча поне някой приличен кадър.Крайния резултат е поносим и не мога да твърдя, че съм съвсем отчаян...
Идва време и да тръгваме.Излизаме навън,...
[
...слънцето продължава на напича, въпреки, че синоптиците за този регион даваха дъжд около обяд.Ние бавно се придвижваме към машините, след това следва оправяне на багажите и...изведнъж...
Слънцето се скри, а от небето започнаха да падат едри капки дъжд...Направо не можах да повярвам, ей така от нищото изведнъж...не издържах и вдигнах поглед нагоре процеждайки през зъби...
- Добре де...не можа ли изчакаш 3 минути....
С доста забързано темпо се екипирахме.Този път аз предвидливо си бях подготвил да ми е под ръка поне горнището на дъждобрана и добре опаковани потеглихме в посока Троян.Дъжда се засили, но само след 4-5 километра намаля и след това направо спря.
Стигаме и Троян, там решаваме, че е време да седнем да хапнем преди пътя на обратно.Да ама къде...?
На помощ ни идва...Цецо.Местно момче, моторист каращ чопър.Вижда ни, че сме спрели и понеже подстъпа към прохода Троян-Кърнаре е затворен, за да не се чудим какво става и накъде да хващаме, той решава да ни упъти предварително.
Спира при нас, запознаваме се, и той обещава да ни води на подходящо заведение за хапване.Следва нещо като почетна обиколка на града.Караме бавно по улиците на Троян, аз съм вдигнал визьора и вятъра нежно гали лицето ми.Хората ни гледат...група от 4-ри мотора движещи се в стегнат шахматен строй по улиците на това малко градче и ни се радваха.
В крайна сметка обиколката се оказа не толкова с цел да ни разведе из града колегата, а просто...заведението беше в другия му край.
Паркираме, сядаме и си поръчваме.Следва един час който мина като една минута.Запознахме се със Цецо, поговорихме си за мотори, за клубове и за нещата в Троян.Отвън пак заваля...и то доста..., а черните облаци тепърва прииждаха.
Няма как, като поспря дъжда за няколко минути, решихме, че е време.Товарим раници, опаковаме се и...той...дъжда отново не ни изчака и пак ни заваля.Е не е истина, имах чувството, че ни се подиграва.
Тръгваме, а Цецо ни изпраща до края на града и до началото на обиколния алтернативен път към прохода.Вземаме си довиждане и потегляме.Чака ни тежък проход и много дъжд.Тези прогнози не бяха много оптимистични, но пък..."мечка страх, мен не страх" са казали хората.Бавно и внимателно...тези две неща спазват ли се, проблемите са редки.
Ето, че и навлизаме от северна страна на прохода.Многото и остри завои са гарнирани със страшно лоша настилка.Целия асфалт е надлъжно набразден с буквално улеи широки от по 7-8 см., което е "смърт" за моториста.Причината /за незнаещите /е, че тези надлъжни улеи като захапят гумата и мотора започва да играе под теб наляво-надясно и се губи управление.Това наред с мокрия асфалт, листата и пясъка правеше управлението доста рисково.Все пак само с няколко сериозни замятания/особено Марто, който в последствие ни каза, че на два пъти и с крака се е наложило да си помага, за да не загуби равновесие/, преодоляваме северния дял на прохода и изскачаме горе...Беклемето ни посреща с много слънце и невероятен просто!
Разбира се, колкото и да бързаме, отбиваме и се изкатерваме до арката.Не знаех, че Марто не беше идвал никога тук и в един момент докато вдигна фотоапарата да снимам... как той виждайки всичко ...целия свят едва ли не в краката си, неистово започна да скача от радост с широко разтворени ръце, точно като ...малко детенце...Беше толкова вълнуващо, беше толкова емоционален момент, ,че го изтървах и не можах да го запечатам. По-важното обаче беше, че бях там...и го изживях, което няма как да се почувства от една макар и хубава снимка.
В крайна сметка нали и затова го правехме.Заради изживяването, заради емоциите и любопитството от непознатите дестинации, а снимките...те са блед опит да запознаем нашите приятели с това какво е било!!!
Контраста беше уникален.Докато в началото на деня ние се удивлявахме на красотата под земята, сега дишахме и се радвахме на простора на...върха на света.Арката не е с чак толкова много голяма надморска височина, но усещането...да...усещането беше точно такова!!!
Направихме снимки, наредихме моторите и им направихме фото сесия.
Горе вятъра беше доста силен, чак на моменти трудно се седеше прав.Сетих се и за една случка с мой приятел моторист, който ми разказа, как тук са идвали група и вятъра е съборил всичките мотори до един на земята.Останал само един на завет, но...докато колегата се фъчкал, как неговия видиш ли на бил най-най...и само той стоял на степенка...порив на вятъра така го подхванал и съборил през оцъкления му поглед, че след това е имало доста разправии с потрошени огледала, крив скоростен лост и т.н.
При нас вятъра не беше чак толкова ураганен, но моторите все пак вибрираха доста силно и се клатеха при поривите...
Дойде време и за потегляне.Много трудно се разделихме с това място, защото там имаш чувството, че всичко е в краката ти и, че си на върха на света.Чувството за простор, за свобода, и за това, че ти се иска да полетиш беше толкова силно, че после...километри наред то не те оставя.
Слязохме без инциденти от южна страна и вече по подбалканския път, навихме масурите.
Последва спиране на бензиностанция преди Калофер, за да ни починат задниците, да пием по кафе и след това поехме към последния етап от мото-трипа ни за деня - прибирането ни у дома.
Имахме 100-тина километра, и на жените им се стори много/предвид напредналото време/, но...с мотора предвижването става доста по-бързо.Това не е толкова заради по-висока скорост, а е повече поради възможността за по-лесно изпреварване и с това отпадаше да караш с километри наред в трафика от коли, което бави доста.
Подминахме Казанлък и след това отсечката до Ст. Загора беше доста скоростна.Трафик почти нямаше, и ние си позволихме, поради напредналото време да намачкаме газта повечко.
Така точно в 20.00ч. бяхме на точката от където тръгнахме.
Спираме, и 5-10 мин. си лафим, и си споделяме кой , как и какво е изживял днес.След това за съжаление идва момента да се разделим.Кофти момент, но...няма как.
Марто и Руми ги чакат още едни 35км. до Н. Загора, а вече доста притъмня.
Стискаме ръце за последно и всеки отпрашва по пътя си.
В заключение какво да кажа...Този ден изминахме близо 400км., изръчкахме двата прохода, валя ни дъжд, но пък..това което видяхме и това което изживяхме беше неповторимо.Когато човек преживява подобни емоции разбира , че е истински жив!
Пожелавам го на всички вас...от все сърце!
П.П.Както обикновено...пускам ви албумчето със снимките и макар и да не са всичките от най-добрите...гледайте ги на цял екран и мисля, че няма да съжалявате!
https://www.flickr.com/photos/143986...h/33897086224/
Също така, който иска просто ...клик на снимката в темата и после долу в дясно на цял екран, за по-добро качество и голям размер!
Поздрави!
Понякога, може и да си бил някъде, но след това ...дори години по-късно отивайки отново там, да преоткриеш отново мястото, да го видиш през призмата на друг поглед и да изпиташ невероятно вълнение от досега.
Това пътуване за мен беше такова.Дали компанията, дали емоциите или пък настроението ми са били различни...не знам, но определено преоткрих места, на които съм ходил и съм изживявал изживявал страхотни емоции.
И така...
Петък е, но за мен работната седмица не свършва тук.Ред ми е да работя и в събота, което на фона на това, което иначе мога да сътворя в един почивен ден...направо ме убива.
Та...петък е, но...за края на седмицата нищо не се чува, а аз улисан от тежкото работно ежедневие, не съм успял все още да се отърся и да помисля този уикенд накъде...
Някои от вас биха си помислили "Ммм...и за какво пък трябва задължително да се пътува или ходи някъде всяка неделя?"..., ами какво да ви кажа, за мен това е релакс и вливане на нови живителни сили, които ме крепят после цяла седмица.Пътуването ми помага да се справям със стреса, да излезна от света в който живея и да попадна в една приказка, която ме прави ...макар и за кратко друг човек и ме кара да се чувствам страхотно!
Тази седмица обаче нищо...Дори и приятелчетата от мото - приключенията не бяха активни, но това беше разбираемо.В Ямбол на Бакаджика имаше мото - събор и повечето мотористи си бяха насочили вниманието натам.
Събота минава работния ден, а аз вече бях решен, върна ли се у дома, сядам пред картата и ако трябва...въртя лаптопа и със затворени очи посочвам някъде...
Където се падне, там...
Това разбира се криеше и известни неудобства, защото посочех ли примерно Петрич или пък Резово...щеше да се стане интересно.
Пронизителен звън на телефона обаче ме изпреварва, вдигам и...това е Марто/моето приятелче от Н. Загора, и той каращ Хонда дювил като мен/, който ме спасява от опита ми да предизвикам съдбата.
- Здрасти брат...-чувам в слушалката
- Ооо...Марто...здрасти братле, какво става - отговарям аз
- Ами...тъкмо се връщаме от събора, но...вече мислим за утре.
Аз наострям уши и оставям лаптопа да се върти без да посочвам нищо със затворени очи.
- И какво измислихте - питам аз.
Отговора беше кратък, но доста отчайващ...
- Ами за сега нищо, но мислим да сме с Ванката и с жените.
Брей...и аз нищо не бях измислил, и те...сега какво ще правим?
Понеже в повечето случаи аз измислям дестинациите и може би...моите приятелчета разчитаха за идеи повече от мен, но този път трескавия поглед макар и да обхождаше картата с неимоверна скорост, не можах да измисля нищо.
Основния проблем е, че като се пътува всяка седмица и всички интересни дестинации в околовръст от 100-150 км. в едната посока бяха изръчкани, а на нас не ни се повтаряше...
Разбира ме се, да се чуем по-късно и всеки да помисли.След два часа Марто ме спасява от отговорността да измислям маршрут.Обаждането ми носи не само успокоение, но и невероятна радост, защото проекто-маршрута е...Деветашката Пещера и околностите/е за което има време де/, като пътя ни минаваше на отиване през Шипка , а евентуално връщането според ситуацията можеш да се направи и през прохода Троян -Кърнаре.
Страхотна дестинация, която ми припомни едни невероятни емоции от първия ми досег с тази пещера.
Тогава, беше дива работа...Моста през р. Осъм беше паднал и достигането ставаше от горе, като се спускаш около 300м. по стръмния баир по една пътечка.Входа на пещерата беше обрасъл и почти до последно, не можеш от храсти и клони да разбереш какво има пред теб, докато...в един момент не разгръщаш последните клони и попаднеш пред грандиозния и вход.За мен този момент е нещо специално.Усещането беше като от филма Индиана Джоунс, и макар и да бяха минали вече близо 7-8 години, чувството съвсем не беше избледняло.
Така с трепет и на душата и на ръцете от вълнение, затворих телефона и исках само по-бързо да дойде утрото...
Утрото идва озарено от първите слънчеви лъчи.Ставането е рано, защото и тръгването е рано...
В 07,30ч. сме по уговорката на бензиностанцията на Петрол на изхода на града.Моите приятели допиват кафенцето, мятаме се по машините и приключението започва.
Сутринта е хладно и много приятно за каране на мотор.Леко съм отворил вентилационните ципове на екипа, и хладния сутрешен въздух приятно навлиза и обгръща тялото ми.Завоите към Казанлък са плавни, а пътя почти през цялото време е 2 ленти.Карането става скоростно, като накланянето по завоите дава аналогията за танц...
Скоро стигаме и прохода Шипка.Движението не е много натоварено, но все пак го има.За съжаление обаче, от дъжда предната вечер настилката беше мокра, а наличието на паднали листа, клони и пясък по завоите ни караха да ...танцуваме доста предпазливо.
Отминаваме прохода безпроблемно, изгълтваме Габрово малко преди Севлиево решаваме да спрем да починем и да хапнем.
Отбиваме се от пътя и попадаме на комплекс Етно Чакала.Сядаме на по супа, приказката върви, смях, закачки...
Време е да тръгваме обаче, защото проходите по маршрута ни, доста забавят като време предвижването.
Подминаваме Севлиево и продължаваме в посока Ловеч.Малко преди града отбиваме и маршрута ни води към с. Къкрина и крайната ни цел с. Деветаки.Пътя не е лош, с леки завои и прави отсечки.Карането ставаше приятно, и доста стегнато.
Първа спирка Къкринското Ханче.Принципно мислехме да е на връщане, но нещо в последно време съм се убедил, че минеш ли през някоя интересна дестинация, не оставяй да я посетиш на връщане, защото много често плановете рязко се променят и...връщането или е директно без отбивки, или пък се случва по друг маршрут.
За това и...отбих от нашия трак и заведох групата до това уникално място.
Бил съм там, слушал съм лекцията още преди доста години и се ограничих да направя няколко кадъра от вън на това историческо място.
Ванката, реши да си полегне..., а Марто и двете жени влязоха да разгледат.
След като обиколката завършва, се получава една доста смешна ситуация...
Марто излиза и вади от раницата бутилка минерална вода с идеята да си изплакне очите.Явно емоцията е била голяма...
Да обаче, отваря водата и тя бликва като гейзер нагоре и омива всичко наоколо.Оказва се, че...Румито е взела по грешка минерална, но...газирана вода и след като добре се е разклатила по дупките и завоите...крайния резултат нямаше как и да е друг...
Стуацията беше много интересна...От една страна ти идва да прихнеш от смях, но от друга...почитта към това невероятно място и събитията , които са се случили там, емоцията и силните чувства , които бушуват в теб, и в хората около теб не ти дават да го направиш!!!
Обръщаме моторите и газ към Деветашката пещера.Пътя се вие и прави изкачване, и когато стигнахме ...там горе, нямаше как...Мотора сам спря, а аз хич и не се противих.Духаше доста силен вятър.Зеленото море от трева постоянно си менеше цвета първо по причина, че вятъра непрекъснато обръщаше стръкчетата в различни посоки и второ, слънцето надничаше през облаците ту от едно място, ту от друго и осветяваше различни участъци...Направо приказно.
Панорамата пък, която се разкриваше в краката ни беше уникална...
Направихме по някоя снимка, и след като попихме от тази красота колкото се може повече, метнахме се на вярните машини и вече беше време да стигнем и до крайната си дестинация.
Деветашката пещера ни посрещна доста променена от времето когато я бях посещавал.
Имаше обособен паркинг, който не се плаща, бариера, вход от 3,00лв. за възрастни и множество сергийки.Падналият мост беше възстановен/това стана още при снимането в пещерата на филма Непобедимите/ и подстъпа вече не ставаше от горе по стръмния баир, а по нормалния път от долу.Плащаме си входа, а човека услужливо ни разрешава да си приберем каските и раниците при него, което е супер.От там тръгваме нарамили фотоапарати, стативи и т.н....еле аз...
Постепенно се приближаваме към пещерата и в един момент ето и нея..., а входа и с гигантската си арка те кара да се чувстваш малък и нищожен.
И ако чувството е такова отвън...то влезеш ли вътре, то се усилва многократно.
Пещерата в достъпната си част за туристи, не е нещо особено.Просто едно огромно помещение и това е, но...въпреки това влезеш ли там, не ти се иска да си тръгваш.Огромния купол над теб пробит на няколко места сякаш, за да те гледа някой от горе създава една невероятно визия и те кара да изпитваш страхотна емоция.Вътре е прохладно, но не е студено, а свежата зеленина, която аранжира допълнително това уникално местенце, ти дава илюзията, че си попаднал в някой град на елфите от филма Хобит...
Докато снимах/по-скоро докато изчаквах туристите да не ми се завират в обектива
/, моите приятели блажено си наслаждаваха на тази красота, седнали на една пейка на сладка раздумка...Естествено, че...бързо ме разкриха, че им правя "тайно " снимки и ми се ухилиха доволно...
Снимането в тези условия на много голям експозиционен контраст е доста сложно нещо.Техниката не е съвършена и светломерите мерят или по светлата част или по тъмната...При този голям контраст обаче...или светлата част изгаря и става бяла ли пък тъмната става черна...Затова и се наложи да мъкна и статив, както и двата фотоапарата, за да се опитам всячески да изкопча поне някой приличен кадър.Крайния резултат е поносим и не мога да твърдя, че съм съвсем отчаян...
Идва време и да тръгваме.Излизаме навън,...
[...слънцето продължава на напича, въпреки, че синоптиците за този регион даваха дъжд около обяд.Ние бавно се придвижваме към машините, след това следва оправяне на багажите и...изведнъж...
Слънцето се скри, а от небето започнаха да падат едри капки дъжд...Направо не можах да повярвам, ей така от нищото изведнъж...не издържах и вдигнах поглед нагоре процеждайки през зъби...
- Добре де...не можа ли изчакаш 3 минути....
С доста забързано темпо се екипирахме.Този път аз предвидливо си бях подготвил да ми е под ръка поне горнището на дъждобрана и добре опаковани потеглихме в посока Троян.Дъжда се засили, но само след 4-5 километра намаля и след това направо спря.
Стигаме и Троян, там решаваме, че е време да седнем да хапнем преди пътя на обратно.Да ама къде...?
На помощ ни идва...Цецо.Местно момче, моторист каращ чопър.Вижда ни, че сме спрели и понеже подстъпа към прохода Троян-Кърнаре е затворен, за да не се чудим какво става и накъде да хващаме, той решава да ни упъти предварително.
Спира при нас, запознаваме се, и той обещава да ни води на подходящо заведение за хапване.Следва нещо като почетна обиколка на града.Караме бавно по улиците на Троян, аз съм вдигнал визьора и вятъра нежно гали лицето ми.Хората ни гледат...група от 4-ри мотора движещи се в стегнат шахматен строй по улиците на това малко градче и ни се радваха.
В крайна сметка обиколката се оказа не толкова с цел да ни разведе из града колегата, а просто...заведението беше в другия му край.
Паркираме, сядаме и си поръчваме.Следва един час който мина като една минута.Запознахме се със Цецо, поговорихме си за мотори, за клубове и за нещата в Троян.Отвън пак заваля...и то доста..., а черните облаци тепърва прииждаха.
Няма как, като поспря дъжда за няколко минути, решихме, че е време.Товарим раници, опаковаме се и...той...дъжда отново не ни изчака и пак ни заваля.Е не е истина, имах чувството, че ни се подиграва.
Тръгваме, а Цецо ни изпраща до края на града и до началото на обиколния алтернативен път към прохода.Вземаме си довиждане и потегляме.Чака ни тежък проход и много дъжд.Тези прогнози не бяха много оптимистични, но пък..."мечка страх, мен не страх" са казали хората.Бавно и внимателно...тези две неща спазват ли се, проблемите са редки.
Ето, че и навлизаме от северна страна на прохода.Многото и остри завои са гарнирани със страшно лоша настилка.Целия асфалт е надлъжно набразден с буквално улеи широки от по 7-8 см., което е "смърт" за моториста.Причината /за незнаещите /е, че тези надлъжни улеи като захапят гумата и мотора започва да играе под теб наляво-надясно и се губи управление.Това наред с мокрия асфалт, листата и пясъка правеше управлението доста рисково.Все пак само с няколко сериозни замятания/особено Марто, който в последствие ни каза, че на два пъти и с крака се е наложило да си помага, за да не загуби равновесие/, преодоляваме северния дял на прохода и изскачаме горе...Беклемето ни посреща с много слънце и невероятен просто!
Разбира се, колкото и да бързаме, отбиваме и се изкатерваме до арката.Не знаех, че Марто не беше идвал никога тук и в един момент докато вдигна фотоапарата да снимам... как той виждайки всичко ...целия свят едва ли не в краката си, неистово започна да скача от радост с широко разтворени ръце, точно като ...малко детенце...Беше толкова вълнуващо, беше толкова емоционален момент, ,че го изтървах и не можах да го запечатам. По-важното обаче беше, че бях там...и го изживях, което няма как да се почувства от една макар и хубава снимка.
В крайна сметка нали и затова го правехме.Заради изживяването, заради емоциите и любопитството от непознатите дестинации, а снимките...те са блед опит да запознаем нашите приятели с това какво е било!!!
Контраста беше уникален.Докато в началото на деня ние се удивлявахме на красотата под земята, сега дишахме и се радвахме на простора на...върха на света.Арката не е с чак толкова много голяма надморска височина, но усещането...да...усещането беше точно такова!!!
Направихме снимки, наредихме моторите и им направихме фото сесия.
Горе вятъра беше доста силен, чак на моменти трудно се седеше прав.Сетих се и за една случка с мой приятел моторист, който ми разказа, как тук са идвали група и вятъра е съборил всичките мотори до един на земята.Останал само един на завет, но...докато колегата се фъчкал, как неговия видиш ли на бил най-най...и само той стоял на степенка...порив на вятъра така го подхванал и съборил през оцъкления му поглед, че след това е имало доста разправии с потрошени огледала, крив скоростен лост и т.н.
При нас вятъра не беше чак толкова ураганен, но моторите все пак вибрираха доста силно и се клатеха при поривите...
Дойде време и за потегляне.Много трудно се разделихме с това място, защото там имаш чувството, че всичко е в краката ти и, че си на върха на света.Чувството за простор, за свобода, и за това, че ти се иска да полетиш беше толкова силно, че после...километри наред то не те оставя.
Слязохме без инциденти от южна страна и вече по подбалканския път, навихме масурите.
Последва спиране на бензиностанция преди Калофер, за да ни починат задниците, да пием по кафе и след това поехме към последния етап от мото-трипа ни за деня - прибирането ни у дома.
Имахме 100-тина километра, и на жените им се стори много/предвид напредналото време/, но...с мотора предвижването става доста по-бързо.Това не е толкова заради по-висока скорост, а е повече поради възможността за по-лесно изпреварване и с това отпадаше да караш с километри наред в трафика от коли, което бави доста.
Подминахме Казанлък и след това отсечката до Ст. Загора беше доста скоростна.Трафик почти нямаше, и ние си позволихме, поради напредналото време да намачкаме газта повечко.
Така точно в 20.00ч. бяхме на точката от където тръгнахме.
Спираме, и 5-10 мин. си лафим, и си споделяме кой , как и какво е изживял днес.След това за съжаление идва момента да се разделим.Кофти момент, но...няма как.
Марто и Руми ги чакат още едни 35км. до Н. Загора, а вече доста притъмня.
Стискаме ръце за последно и всеки отпрашва по пътя си.
В заключение какво да кажа...Този ден изминахме близо 400км., изръчкахме двата прохода, валя ни дъжд, но пък..това което видяхме и това което изживяхме беше неповторимо.Когато човек преживява подобни емоции разбира , че е истински жив!
Пожелавам го на всички вас...от все сърце!
П.П.Както обикновено...пускам ви албумчето със снимките и макар и да не са всичките от най-добрите...гледайте ги на цял екран и мисля, че няма да съжалявате!
https://www.flickr.com/photos/143986...h/33897086224/
Също така, който иска просто ...клик на снимката в темата и после долу в дясно на цял екран, за по-добро качество и голям размер!
Поздрави!
"
Коментар