С Голф из Кавказ (2017)

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Настана време пак да напускаме Грузия. Тръгнахме от Тбилиси още по-тъмно, защото се опасявахме, че иначе ще чакаме дълго на границата с Азербайджан. На този ден искахме да спрем в град Шеки и след това да достигнем Баку. Бяхме на границата в около 8.30 сутринта, а Грузия ни изпрати с една много смешна и двусмислена табела:



Явно вече работата стана сериозна... Грузинците ни пуснаха бързо и дойде ред на азерската страна.



Пунктът изглеждаше сериозен. Първо имаше един голям портал, където един военен ни записа номера и ни отвори. Стигнахме до самия пункт, където дежуряха съвместно не само гранични полицаи, но и военни. Първоначално бяхме леко стъписани и респектирани от толкова много униформени лица около нас, но като поседяхме повечко всъщност ги видяхме, че основно се подпираха и лигавеха. Наш "приятел" на пункта стана един по-възрастен военен, който ни обясняваше къде трябва да ходим, ровеше ни из багажа и т.н. Загледа се в на Георги едни книги.
- Фантастика?
- Да.
- И ние четяхме фантастика като млади, но после попаднахме в реалността. - каза той в изблик на мъдрост.


Като цяло нещата вървяха нормално. Имаше си стандартните неща като "отиди плати такса", "ела да правим застраховка", "сваляй очилата да те снима камерата", "върви на другото гише за паспорта". В един момент почнахме с "по-закачливите" въпроси.
- В Арменни были?
- Были.
- Где?
- В Ереване и на озере Севан.
- Аа, Севан гьол. Хорошо.

- В Карабахе были? (Тук ако отговорите "да" сте шах и мат с пешката отвсякъде! Като минимум може да забравите за влизане в Азербайджан, но не ми се мисли какво по-лошо би могло да стане. По силата на международното право това си е незаконно влизане на територията на друга държава, така че кой знае...сигурно биха могли даже в кауша да ни вкарат. Ние не бяхме ходили натам така или иначе, така че си казахме истината).
- Нет.
- Степанакерт, а? (Степанакерт е столицата на Нагорни Карабах)
- Нет.
- Хорошо.

Работата изглеждаше на финалната права. Оправихме документите, бяха проверили багажите, бяхме си получили паспортите. Тогава обаче дойде още един пикантен въпрос от страна на нашия приятел военния.

- Носите ли нещо от Армения? Вино, други неща?

Моят принцип е, че на границата си казвам всичко, за да не взема да стане някой фал в противен случай.

- Единствено дребни сувенири. Картички и магнити.
- Това трябва да се провери! - каза военният.

Показахме му ги - обикновени нищо и никакви картички и магнити, предимно от Ереван. Огледа ги и сякаш с това щеше да се свърши всичко. Той обаче реши да се посъветва с някакъв друг онбашия - огромен двуметров граничен полицай. Онзи като ги видя направо избесня. Дойде при нас и подхвана картичките, като за късане. Не ги скъса обаче...явно реши накрая все пак да запази някакво благоприличие пред нас. Върна ми ги и каза:

- Не можно ехать так в Азербайджан. Не отпускаем!
- Почему? - попитах аз, без ни най-малко да искам да се заяждам. Просто за мен цялата работа беше много дребнава.
- Потому что Армения - наш враг! - отговори той с плам в очите, в които се четеше злоба.
- А что мне делать сейчас?
- Делай что хочешь.... Бросай! (Хвърляй!)

И така се принудих да отида до едно кошче встрани и под погледите на граничарите изхвърлих картичките и магнитите от Армения. Първоначално бях много изнервен от тази случка. Опитвам се да проявя разбиране за техния конфликт, но въпреки всичко тази постъпка ми се стори много примитивна и тесногръда. Ясно беше, че сме неутрална страна в този конфликт, както и че тези сувенири бяха за лична употреба. Нямаше да ги внасяме в Азербайджан. Минахме границата и тогава забелязахме, че точно отпред пред скоростния лост сме имали 2 останали магнита от Ереван и от манастира Гегхард, които явно на границата не са забелязали. В крайна сметка ние триумфирахме, така че среден пръст за онези граничари .

Азербайджан не впечатляваше след границата. Пътят си беше старичък и с кръпки, градчетата и селата бяха бедни. За наше учудване тук като масово използване на Лади, Волги и Жигули Азербайджан убедително биеше дори Армения, колкото и невероятно да звучи.



По леко ориенталски манталитет от време на време имаше разни такива арки в началото на някой главен път, или при влизане в някой град.



И тук край пътя често се виждаха различни домашни животни:



Стигнахме до град Шеки, където основната забележителност е ханския дворец.



На тези територии в продължение на 100 години е съществувало Шекинското ханство, което се е образувало след бунт срещу Салафитската империя, от страна на азербайджанските турци, които населявали северните части на империята. Ханството съществува до началото на 19-ти век, когато е превзето от Руската империя. Всъщност територията на днешен Азербайджан е територия, която Руската империя отвоюва от персите, което обяснява факта, защо днес в Северозападен Иран живеят два пъти повече азери, отколкото в Азербайджан.

Дворецът не впечатлява отвън, но вътре е изключително красив. За съжаление снимките бяха забранени.


Построен е в края на 18-ти век като лятна резиденция на хана на Шеки. Ханът не е спял тук, тъй като дворецът е бил предвиден само за работа и за държавнически срещи. Интериорът е пъстър и разнообразен. Включва много дърворезба, опушени стъкла в различни цветове, образуващи най-разнообразни форми, както и рисунки, някои от които представят бойни сцени, а други обръщат внимание на основни житейски мъдрости като например това, че "всичко е преходно" или че "единството прави един народ по-силен".



Декоративно стъкло, внесено специално от Мурано, Италия.



Много интересен дворец и нещо по-различно от местата, които бяхме посещавали до момента. Надолу по пътя видяхме ето тази баба, която продаваше някакви неща, които нямам никаква идея какво представляваха.



Дадохме й 1 манат, на което тя реагира с голям възторг. Започна да вдига ръце и да нарежда някакви неща.



Вероятно ни благославяше, но кой знае...може и да е говорила нещо от рода на "Аллах да ви натръшка всичките" . Въпреки възрастта си жената не отлепяше и дума на руски, което ме наведе на мисълта, че тук може би руснаците нещо са били изтървали нещата.

Непосредствено до Шеки се намира село Киш. Запътихме се натам, тъй като искахме да посетим известната църква там. Стигнахме до селото, паркирахме в центъра и тръгнахме нагоре, следвайки табелите.



Изведнъж, както си ходихме, една от портите се отвори и се показа този малчуган:



- Салаам! - каза той.

Ами нямаме салам, мойто момче, но пък си симпатяга, така че ще ти щракна една снимка.

Самото село не впечатляваше с нищо:



Стигнахме до църквата. Тя е най-големия съхранен архитектурен обект, построен от кавказките албанци.

На това място са се провеждали ритуални погребения още преди 3000 години пр. Хр.



Самата църква е построена в края на 12-ти, началото на 13-ти век.



На тези земи в продължение на около 1000 години е съществувала държавата Кавказка Албания. Няма абсолютно нищо общо с държавата Албания в Европа, нито с народа й.



Кавказка Албания спира да съществува през 8-ми век сл. Хр., когато по-голямата част от нейната територия е превзета от Персийската империя. Голяма част от кавказките албанци приемат исляма и постепенно се претопяват, като днес не съществуват като народ, нито пък езикът им е запазен.

Самата църква. Като цяло любопитно място, но откровено казано тук не ни беше много интересно.


Още един поглед към село Киш.


Едни обиграни момчета от селото.

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Сигурно си прав, Владич. И на мен не ми се струваше, че биха ни рекетирали. Но пак казвам - не разбирам защо като са толкова напред с материала в полицията грузинците карат като обезумели? Или пък една друга история. Караме си ние из едно село, а зад нас патрулката. Ние сме си с 60 км/ч, от изрядни, по-изрядни. В един момент един играч изпревари и патрулката, и нас, в населено място, при непрекъсната линия, с поне 90 км/ч. Продължи си пича, а полицията не го и спря даже. Както и да е...може би пък наистина си работи много добре грузинската полиция, просто аз не останах убеден .

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Слязохме обратно до Шеки и отскочихме до центъра за ядинье и пийнье преди да се отправим към Баку.

В центъра на Шеки:



Култова стоянка за таксита в центъра!



Контактувайки си с местните в тази част на страната се потвърди впечатлението ми, че тук хората говореха руски доста по-зле, отколкото в Грузия и в Армения. В Баку обаче ситуацията беше различна.

Пътят от Шеки към Баку минава в подножието на планинската верига Голям Кавказ.



По пътя не липсваха интересни срещи и колорит.

Един азербайджански каубой :



Шофьор на ГАЗ-ка, с когото се срещнахме на една бензиностанция.



В Азербайджан правеше силно впечатление култът към личността на покойния бивш президент Хайдар Алиев. Синът му е президент в момента. Може би ще си основат династия. Името на Хайдар Алиев е навсякъде в страната - билбордове, улици, площади, паркове, дори международното летище в Баку.



- Йок джам? - Йок проблем!



Наближавайки Каспийско море релефът стана интересен...един такъв полупустинен.



Селата също изглеждаха по-особено. Не успях да снимам хубаво някое от тях, но на моменти малко започнахме да се чувстваме все едно сме в Близкия изток:





Трима "дружелюбно изглеждащи" челяци си чакат автобуса под зоркия поглед на бащата на нацията .



Едно кратко клипче от влизането ни в Баку. Специално пуснахме местно радио с идеята да създадем атмосфера .

[ВладиЧ]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Е това с голямото бързане на грузинците си е някаква тяхна национална черта, с която даже и тази полиция не може напълно да се справи. Но да те спират за глупости и да те рекетират... Твърдо не.

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Както и очаквахме Баку бе много излъскан. Излязохме за една вечерна разходка. Центърът блестеше от чистота:





Един "петзвезден" подлез. Малко са ми кичозни подобни неща. Изпълнение в стил "моето джакузи е колкото твоя хол".





Крайморската алея:


Поглед към огнените кули - символа на Баку. Като цяло пламъкът е символ на Азербайджан. Самото име "Азербайджан" означава "огнена земя" на персийки. Така персите наричат северозападния регион на своята държава, а през 1918-а година, когато се създава кратко просъществувалата Азербайджанска демократическа република, по политически причини се взима същото име. Изобщо това име им е харесало на азерите, защото са го взели и като име за народа си. Преди това са били наричани по различни начини, например персийски турци или кавказки татари.



Пешеходната зона на Баку на следващата сутрин:



И тук не пропуснахме да направим една пешеходна обиколка на централната градска част.

Една красива стара градска градина:



Част от пистата за формула 1, която реално обхваща ключови булеварди в града:


Стените на стария град:



Булевард с архитектура от края на 19-ти век - период, който в историята на града е известен като "петролен бум". Реално това е периода на най-бързо развитие на града, когато и логично най-много се повишава стандарта на живот тук. Ситуацията обаче се променя с идването на болшевиките, когато петролната промишленост се одържавява, а имуществото на нефтените магнати бива конфискувано.



Най-интересното място в Баку безспорно е стария град. Тук най-ярко може да се види наследството, което Персийската империя е оставила по тези земи.



Дворецът на ширваншаховете, който за съжаление без затворен на този ден.



В стария град има малък музей на миниатюрните книги. Една снимка от българската секция:



По улиците на стария град:







Една много интересна странноприемница, която в днешно време е преустроена на луксозен ресторант. Тези килийки са били стаите, където са отсядали гостите, а площта по средата е била отредена за животните.



Най-старата джамия в града:



Занаятчийската улица. На заден план на първата снимка се вижда кулата на девицата:





Поради своята екзотичност старият град в Баку е бил любимото място на съветските режисьори за заснемане на филми или сцени, свързани по някакъв начин с Близкия изток. Тук например е снимана известната съветска класика "Диамантената ръка".



В стария град имаше няколко стари странноприемници. Ето една, чиято вътрешна част е преустроена на бар:

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Персийски килим с Ленин...че даже и Космосът е намесен в цялата работа



Един стар хладилник, който се използваше като малка библиотечка за обмен на книги. Всеки може да остави книга тук или да вземе някоя, която му се струва интересна. Така че ако имате КАМАЗ тук ще намерите полезна литература .



Още две снимки от пешеходната зона. Трябва да призная, че в центъра на Баку всичко бе по конец. Настилки, фасади, оцеленяване...просто чудесно.





Нашият гид - Айдан. Изкуших се да я попитам за мнението й относно Хайдар Алиев и този култ към него. Интересно ми беше какво смятат обикновените азери по въпроса. По нейните думи всичко се правело поради факта, че синът му е президент в момента. Тя не го считаше за някакъв бележит държавник. Не знам дали останалите граждани споделят нейното мнение.



Ученичка от Баку. Дебнех я 20-на секунди, докато погледне към обектива. Тя естествено се усети, че я снимах, при което се разсмя. На мен също ми стана смешно. Забавно е да снимаш живота по улицата :



Все пак в по-вътрешните улици на стария град можеха да се видят и по-запуснати улички:



Най-бързата кола в Баку!



По сувенирните магазини:



Кулата на девицата. Не се знае със сигурност с каква цел е построена, но пък има много легенди около нея. Не съм ги чел, но са над 20 .


По молба на моя приятел Драго, който е върл левскар, направих един "вековен поздрав" за Левски-София от Баку.



Следваше да тръгнем към едно от близките възвишения и да видим центъра отвисоко:


Стигнахме до най-известната наблюдателна площадка...то пък се оказа, че снимат филм горе.


Все пак бяха оставили някакво пространство за жадки за гледки хора, като нас .


В подножието на огнените кули:




По пътя надолу:



Една интересна сграда, на която са поставени скулптури на най-бележитите азербайджански поети и писатели:



За да не кажете, че снимам само деца и старци ето Ви една красива забързана жена :



И за финал една последна снимка от кея с огнените кули, осветени с цветовете на националното знаме.

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Ако трябва да обобщя впечатленията си от Баку бих казал, че градът е много модерен и благоустроен. Инфраструктурата и въобще градската среда са на много високо ниво и навсякъде се забелязва колко динамично се развива той. Очевидно са свършили и много добра работа по отношение на опазването и представянето на своето културно наследство. Освен това мисля, че като цяло градът изглежда много стилен и не се е изпадало в някакви крайности тип "Скопие 2014" или някакъв друг вид мутробарок. От друга страна обаче мисля, че Баку е един фасаден град, направен с цел да е лицето на Азербайджан пред света. Град, с който да кажат "вижте ни колко сме напред". Стандартът на живот в останалата част на страната ми се стори доста по-нисък. А и някак си не ми се струва правилно в една държава от едната страна да е Баку с лъснатите булеварди, мерцедесите и Формула 1, от другата страна Ладите и Волгите, които започнаха отново да доминират автопарка броени километри след като напуснахме града.

Бях видял на картата някакви плажове близо до Баку и преди да се отправим на запад си бяхме наумили да наминем и да се изкъпем в Каспийско море. Стигнахме близо до морето, попаднахме обаче на някакъв частен хотелски комплекс и не ни пуснаха да преминем. Пробвахме по-нататък и пак същата работа. Човекът на второто място ни каза, че малко по-нагоре имало безплатен плаж, но че като цяло по крайбрежието била голяма мръсотия и не ни препоръчваше да се къпем.

Намерихме безплатния плаж...човекът имаше право. Плажът изглеждаше все едно са правили военен десант на него.



Мръсотията беше голЕма. Дори сред различните артикули видяхме спринцовка с игла, но поне ползвателят отговорно беше сложил капачката на иглата. Отделно водата беше ледена. Топнахме краката колкото да се отчетем. Все пак цялата ситуация не ни попречи да се направим на морски гларуси и да заемаме съблазнителни пози, макар че тук можехме да съблазним единствено Жигулата от горната снимка:



Поехме на запад. Пътят беше скоростен, тип съветска магистрала, с ограничение 110 км/ч, но минаваше през много населени места и постоянно имаше табели за по-ниска скорост. Отделно навсякъде имаше камери и ченгета. Много беше потискащо и трябваше постоянно да се озъртаме. Шофираше се с една напрегнатост, но бяхме стриктни като курсист на първия си час по кормуване. Поради това, когато ни спряха на една караулка на 250 км след Баку първата ми мисъл беше "- Ще ме хванат да ме разходят. Абсолютно нищо не сме нарушили сега".

То пък все така ставаше, че Георги беше шофьор когато влизахме в такива филми. Отиде с ченгето в караулката, върна се след 5-6 мин и ми каза:
- Ваньо, идвай да превеждаш. Пак сме нарушили нещо.

Отивам и аз вътре. Почнахме да си говорим с един мазен 50-годишен милиционер. Пишеше си му на челото, че е корумпиран. Започна да ни обяснява, как преди 100 и бабината му километра, при ограничение 70 ние сме били минали със 100, а преди 84 км при ограничение 90 сме минали със 110 и тем подобни. Отделно изпреварвания отдясно сме били правили. Показаха ни някаква снимка на Голф-а, но не бяхме убедени, че това е доказателство. Както споменах камери имаше на всеки метър по този път. Ясно е, че ни снимат, но не видях някакви конкретни данни за нашата скорост и за ограничението към онзи момент. Просто снимка на Голф-а и някакви неща на азербайджански. За съжаление чак впоследствие се усетихме за някои неща, с които ставаше напълно ясно, че ни пускат по пързалката. Гадовете притежаваха елемента на изненадата. Например казаха ни, че в някакъв момент сме преминали със скорост 127 км/ч, а ние такава скорост не сме развивали изобщо! 100%! Също така още ходейки към караулката полицаят казал на Георги:
- Сега ще ви глобявам.

Чакай, бе, откъде знаеш, че сме нарушили нещо? Ние в този момент си караме нормално, а ти стърчиш на пътя. Не е като да имаш някакви слушалки и да ти подават информация.

Както и да е. Почнаха преговорите. Първоначално почнах с "не сме". "Не сме карали с такава скорост", "не сме изпреварвали отдясно". "Сте", "сте", "сте". Преминахме на следващия етап - сумата от 200 маната (курсът в общи линии си е 1 манат = 1 лв.), която ние естествено не искаме да плащаме. От там се мина през "по-приятните теми" като "какви сме, що сме?". Доволен беше, че посещаваме Азербайджан.
- Ааа, молодцы, молодцы - възкликна.

Похвали ме, че говоря добре руски и попита дали не съм живял в Москва? What the fuck, бе, човек...това пък как ти го роди акъла. Опитах да размекна студеното ми милиционерско сърце като му разказвах колко е хубаво в страната му, пък хората колко са прекрасни и т.н. Покапа му мед на сърцето, обаче по въпроса за паричките беше непреклонен.

- Айде, плащате 200 маната.

Зададох стратегически въпрос.

- Какви варианти имаме?
- В България може ли така? - подсмихна се мазно той.
- Може.
- И как става?
- Както се договорим.
- Е, явно навсякъде по света е едно и също. - каза философски той.

Големи мислители всички в тоя Азербайджан...

- Колко давате?
- 20 евро.
- Много е малко. 70.
- Не, 20 евро.

Това продължи още няколко минути и като цяло тази епопея вече се протакваше цял час. На края му предложих 40 евро, той каза да ги направим 50 и това беше окончателната сума. Хвърлихме ги на бюрото, той ги скри под шапката с отработено движение и това беше края на историята.

Една гора пари ни взеха тия боклуци, но това беше положението. Не успяхме да се измъкнем по по-благоприятен начин. Трябва да се науча да им се отварям повече, че ако продължавам така в Средна Азия бързо ще окапя .

С Георги се разбрахме, че сме изчерпали това перо от бюджета и повече никакви пари на полицаи, митничари и всякакви такива. След 100 км стигнахме град Ганджа, който е трети по големина в страната. Името винаги предизвиква леко учудване и усмивка сред българи и въобще чужденци. Еми така се казва на английски...на азербайджански език е "Гендже".



На влизане в града:



Градът е роден на Низами Ганджеви - най-бележитият азербайджански (тогава персийки) поет, живял през средните векове.



По същество градът беше по-скоро скучен. В централната част:



Централният площад беше хубав. Голямата сграда на общината; по съветски тип.



Разбира се няма как площадът да не се казва "Хайдар Алиев"



Тук беше много впечатляващо гостоприемството на хората. Влязохме в една дюнерджийница и собственикът веднага ни заприказва. Разказахме си нашата приказка, след което той започна да разказва за историята на града и какво бихме могли да посетим. Насочи ни и на края направо щяхме да паднем като каза:
- За съжаление нямам възможност да ви разведа, понеже няма как да напусна работа.

От другата страна на площада имаше една стара джамия и градска баня:







Минавайки през центъра се срещнахме с този човек. Според мен си беше от тези "майсторите на спорта", които ги има и по нашите градинки. Аз с фотоапарата на врата съм магнит за всякакви хора, на които са им интересни гостите на града им. Съответно човекът като ни видя се провикна:

- Добре дошли!

Благодарих му и го попитах, дали бих могъл да го снимам? Той веднага дойде и започна да ни пожелава някакви хубави неща и да ни казва, че винаги сме добре дошли тук. Накрая ми зададе следния въпрос:

- Някой обиждал ли ви е тук?
- Ами не, всъщност всички са много мили и гостоприемни.
- Никой няма право да ви обижда, защото вие сте наши гости.

Голям пич. После се замислих, дали не трябваше да му се оплача от полицията, но при тях не мисля, че става въпрос за обиждане. По-скоро просто такъв е маниера на работа .



Влизайки откъм Баку видяхме табела за един стар ислямски мавзолей, който също искахме да посетим. Върнахме се, завихме съгласно табелата, но след това други табели не последваха. Накрая се забихме из едни порутени квартали, попаднахме в задръстване...омотахме се отвсякъде, така че просто решихме да си ходим.

Напускайки града видяхме мегаломански парк, носещ името на...познахте! - Хайдар Алиев.



С това се изчерпи нашето пътуване из Азербайджан. Предстоеше ни за трети и последен път да влезем в Грузия. До границата оставаха 140 км.



С това разказът ми приключва за днес. Благодаря за вниманието .

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Поредно минаване на грузинска граница. Този път проверката мина на ново ниво. Въпроси, рентген и ровене из купето този път не бяха достатъчни, затова доведоха и куче да души. Нищо не откри..."белото" го изсмъркахме още в Баку . Хич не им се вярваше на тези хора, че пътуваме из Кавказ с чисто туристическа цел.

Малко след границата си намерихме една поляна и опънахме палатката. Този път условията за палаткуване бяха перфектни.



На следващата сутрин подминахме Тбилиси по околовръстния път и поехме по единствената магистрала в Грузия. Следващата ни спирка беше град Гори, известен с това, че е родния град на Сталин. Не беше трудно да намерим родната му къща. Намира се на пъпа на града.

Около нея е изграден павилион с цел да я предпазва.



Ето я отблизо. Съвсем скромна къщурка. Стаята вдясно е била на хазяина, а в тази отляво е живеело семейството на Сталин. Долу вляво се е намирало мазе, където е била работилницата на баща му. Той е бил обущар.



Дори и човек да попадне в Гори по случайност лесно би могъл да се досети, че Сталин е от тук. Не липсваха подсказки:



Новата верига хипермаркети "Джугашвили". При покупка над 100 лв. получавате ваучер за почивка в Сибир .



Въпреки процеса на десталинизация, главният булевард в Гори все още се казва така:



Решихме да оставим музея за накрая и да се разходим малко. Нямахме някакви очаквания, но всъщност Гори се оказа много свеж и приятен градец. Дори бих казал, че най-много ни хареса от всички малки градове, които бяхме посетили на това пътуване.

Сградата на общината, която леко напомня на Райхстага.



Тръгнахме към крепостта, която се виждаше на хълма. Този човек се е модернизирал откъм возило, но сякаш продължава да има някои навици, останали от Жигулата :



Крепостта в Гори:



Поглед към града:





Грузинското знае се вее гордо на хълма:



В подножието на крепостта видяхме този доста интересен паметник. Представляваше група от рицари, наредени в кръг, като всичките бяха наранени по някакъв начин. После прочетохме, че това бил паметник на грузинските воини, който преди се намирал в Тбилиси край гроба на незнайния войн. Не знам по каква причина през 2009-а решили да го преместят в Гори.



И на края влязохме в музея на Сталин, който се простираше в една доста монолитна сграда точно зад родната му къща. Присламчихме се за беседа към една руска група.

Фоайето:



Сталин си гука с Георги Димитров:



Част от писмото на Ленин, с което обяснява, че не би искал Сталин да е негов наследник, тъй като е груб, не търпи възражения и е властолюбив.



Пропаганден плакат. Сталин говори пред работници в ЖП завод:


Популярният плакат "Майката Родина зове"



Семейството на тиранина. По средата имаше цитат на Яков Джугашвили - единият му син.

"Ако повече не видя родината си, моля да предадете на баща ми, че не съм му изменил".



Яков умира в немски плен по време на Втората световна война. Известна е историята, как немците искали да го разменят за техен маршал, който бил държан в руски плен. Сталин отговорил:

"Не мога да разменя лейтенант за маршал."

Победа!



Музеят и беседата бяха основно с биографична насоченост. Въпреки това не може да се каже, че личността на Сталин бе представена особено обективно. По-скоро се говореше за него в добра светлина... "модернизирал държавата след смъртта на Ленин" и т.н. ГУЛАГ, Сибир, Голодомор и тем подобни тук нямаше. Замислих се за разделението, което може би е налице в грузинското общество. От една страна се забелязваше, че страната е доста по-ориентирана към САЩ и Запада в сравнение със своите съседи. На много места се виждаха координационни центрове на Европейския съюз, а младите предпочитаха да говорят на английски. От друга страна леличката от музея си беше открито червена. Стана дума и за конфликта в Южна Осетия, по време на който Гори е евакуиран. Тя не обвиняваше Русия за събитията, по-скоро хвърляше вината върху осетинците и сепаратистките им настроения. След това започнаха разговори с някои от руснаците за това колко е било хубаво в СССР и се възмущаваха от това, че в Тбилиси били открили музей на съветската окупация.

Тяхна си работа в крайна сметка. Аз нямам отношение, просто представям това, което съм чул и видял .

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

След Гори трябваше да направим един големичък скок и да стигнем чак до високопланинския град Местия в Северозападна Грузия. Искахме да прекараме един ден в природен парк "Сванети".

Природни красоти по пътя:





Снимка на Местия от покрайнините на градчето. Повечето населени места в този район изглеждат точно толкова необичайно и впечатляващо. Запазена марка на Сванети са тези кули, които доминират градския пейзаж. Трудно се намира подробна информация за тях, но най-общо са били строени в периода 9-12 век. Служели са основно за отбрана, но много от тях са били и домове същевременно.



Съседното на Местия село:



Феноменалната природа в парк "Сванети:





На другата сутрин искахме да отидем до село Ушгули, което се намира още по-нависоко и до където по-голямата част от пътя е черен. Строи се асфалтов път в момента, но покрива само първите 10 от общо 50 км до там. Един скромен клип от пътя ни из природен парк "Сванети:

Докато имаше асфалт всичко точно. После обаче почна черният път и след бавно изминати 4-5 км стигнахме до извода, че тази отсечка не е по силите на Голф-а. Малко се изсилихме тук... Дори и по някакво чудо да успеем да стигнем и да се върнем сигурно ще ни отнеме едно денонощие. Отделно рискувахме да направим някоя беля на всеки път. За капак имаше и участъци в строеж, където техниката беше разровила и разкаляла всичко. Само един дъждец ни трябваше и си оставахме там.



За щастие още не беше късно за промяна в стратегията. Върнахме се до центъра на Местия, където на автогарата беше пълно с джипове, които возят туристи из района. Между другото всичките са японски изпълнения с десен волан . Разбрахме се с един човек, който ни качи, заедно с един поляк и двама японци. До там и обратно ни струваше по 40 лари на човек (около 30 лв.), така че сделката ни се видя приемлива.

По пътя спряхме да разгледаме тази кула, в която можеше да се влиза. "Кулата на любовта" се наричаше . Как пък решиха, че е на любовта не мога да разбера? Нищо любовно не виждам в нея, но явно хората са по-романтични от мен .



Вътре няма нищо интересно.





Определено не бяхме за този път с нашата кола:



И така все пак целта ни беше постигнаха. Достигнахме Ушгули! Гимнастиката си заслужаваше. Наистина впечатляващо място. Изобщо тази част на Грузия е уникална по рода си. Нямахме голям късмет с времето. Представям си, че в слънчев ден околността е забележителна. И все пак поне не ни окъпа дъжда, така че останахме доволни .





Може би Ви се струва необичайно, но тук си има около 200 човека постоянни жители. Живеят си на 2100 м надморска височина с прасетата и конете, в калта, без асфалтов път. Дори и училище има. Останах с впечатление, че много хора използваха въпросните шофьори на джиповете, за да им носят каквото им е необходимо от Местия.







Панорамен поглед над селото:



Природата наоколо:



Свобода и идилия:









Прекарахме тук около 2 часа. Беше супер, че шофьорът не само ни изчака, но дори се разходи с нас.

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Върнахме се в Местия и все още имаше светлина за някоя друга снимка наоколо. Един грузински поп:



Господарите на грузинските пътища:



Крием се от дъжда:



Местия по свечеряване. Много хубаво са направили, че осветяват кулите нощно време. Изглеждаха доста ефектно:



Отидохме да вечеряме в едно ресторантче на центъра (то не че изборът е огромен), където правеха много вкусно хачапури. По едно време влезе полякът, с когото бяхме ходили днес до Ушгули. Той беше голям свежар всъщност и дори си бяхме мислили да го поканим на бира, но той много бързо офейка след екскурзията. Но ето...съдба. Малко по-късно пък дойде един германец, който бил от хотела на поляка. Така набързо сформирахме весела дружина и си прекарахме една много приятна вечер с интересни разговори. Полякът беше брутален обаче. Имаше малко странно чувство за хумор на моменти и на няколко пъти се изгъбарка брутално с германеца...сещате се по коя тема .

Не знам как се стигна до това да говорим за евреи в България, но тъкмо исках да кажа нещо и полякът се обади:
- Оо, но такива няма вече при вас...благодарение на ето този пич тук. - и потупа германеца по рамото. Хем ни беше смешно, хем адски неудобно.

На края се разделяхме на улицата и германецът каза на поляка:
- Мисля, че хотелът ни е натам. Вярвай ми.
- Аа, да...както ви повярвахме през 39-та година.

Горкият германец бе толкова стъписан, че въобще не можеше да отговори по какъвто и да е начин.

Много беше хубаво в Сванети, ама леко хладничко и мокро. През нощта започна един дъжд, който не спираше и на сутринта. Решихме да отидем на по-топло и поехме към морето .

Един красив пейзаж на слизане от планината:



След няколко часа вече бяхме в перлата на грузинското Черноморие - Батуми. Тук си беше тъкмо като за нас:







Love is in the air



Уважихме за кратко плажа. Водата не ставаше за къпане, но за излежаване беше много приятно. Легнахме на камъните малко да наместим прешлените и да изравняваме комбайнерския тен :





Центърът на Батуми е добре поддържан и много цветен.



Сватбари:



Площадът пред театъра:



Главният площад на Батуми - площад "Европа".





Залесяване на покрива. Супер!



В Грузия безпроблемно се движат всякакви автомобили...или части от такива :



Крайморската алея с няколкото модерни и високи сгради на нея. На тази най-вдясно е изписана грузинската азбука:

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Батуми е столица на автономна република Аджария. Тези територии са били под османска власт 200 години, като в това време е имало процес на помохамеданчване на грузинското население. СССР получава Аджария през 1921-а година и се задължава да даде автономен статут на областта с цел запазване правата на мюсюлманите тук. На практика аджарите са еквивалент на помаците в България. В Батуми имаше джамия, но не останах с впечатлението, че аджарите са особено религиозни.

За разлика от другите две бивши автономни области в състава на Грузия - Абхазия и Южна Осетия, тук тече обратният процес - на асоцииране с централната власт в Тбилиси.





На крайбрежната алея имаше едно много любопитно съоръжение. Движещата се статуя на Али и Нино. Вдъхновението идва от азербайджански разказ за трагичната любов на мюсюлманското момче Али и грузинската принцеса Нино.



Двете статуи се движеха бавно и постепенно се доближаваха:



На края се сляха в едно, след което отново се раздалечиха:





Слънцето залязваше и много исках да отида до най-високата точка в околността, с надеждата да заснема красив залез над Черно море. До там се движеше лифт, но цената ни се стори висока, затова наминахме край близката стоянка на таксита. Те естествено захапаха веднага и започнаха с офертите. Нямаше как да минем и без формалната част:

- Откуда, откуда? Из Польши?

Между другото в Кавказ буквално поне 20 пъти ни питаха, дали сме поляци. Явно като чуят славянски език, който не е руски, автоматично приемат, че е полски. Може би пък имат много полски туристи. Може и от двете по малко .

- Из Болгарии.
- ААА! - скочиха изведнъж таксиджиите, все едно им казах "центъра на Париж". Наистина много бурно и положително реагираха...чак се изумих.
- Оо, Болгария! Бургас, Созопол!

Знаеха какво има от другата страна на Черно море . Договорихме се с един таксиджия и тръгнахме нагоре. На връщане щяхме да слизаме пеша.



Стигнахме навреме, за жалост обаче пак пусти облаци. Все пак според мен и така не е толкова зле :



По-рано през деня видяхме едно място "Traveller's bar". Викаме си "А, баш! Тука е за нас!". Отидохме там вечерта, седнахме на бара и поръчахме по някоя бира. Барманът беше общителен, поразпита ни малко и така. Водехме си някакъв разговор. В един момент нямаше как да не попитам за крайно любопитната находка на хладилника вляво от нас.



- А, това го остави онова момче там. Той мисля, че е от Румъния.

Това пък какво общо имаше? Абе най-вероятно някой си пътешественик е ходил в Македония и просто го е оставил тук знаменцето и толкова. Никой не помни откъде се е взело. По едно време момчето от другия край на бара се обърна към нас:

- Како е тука? Добро, а?

Както се казва "омирам!" . Гледахме като гръмнати и като се окопитихме отидохме на другия край на бара да се запознаем.

Тео беше на около 22 години, родом от Букурещ. Работи към някаква турска верига казина и така попаднал в град Гевгели в Македония, където работил цели 4 години. Говореше много добре македоно-български. Сега от там го изпратили в Батуми, където живее от една година. Направо невероятна история. Ето това е...свят широк - хора всякакви.

По едно време Тео отиде отзад да пусне малко музика. За наше меко казано изумление в бара започнаха ориенталски ритми в акомпанимент на гласа на Тони Стораро, след това пък тръгна Андрея, под възторжените възгласи на грузинците в бара.

- Българската циганска музика е номер едно! - каза ни един грузинец .

Поседяхме и стана време да си ходим. Сбогувахме се с Тео и му казахме да ни дойде на гости в София.

- Ке дойдам, да. Ке поминам! - отвърна той .

На следващата сутрин напуснахме Грузия. Границата е само на 15 км от Батуми. Граничният пункт с Турция край село Сарпи:

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

На този етап от пътуването общо взето приключихме с посещаването на градове и забележителности. Предстоеше ни единствено да прекосим отново цяла Турция. Все пак ми се искаше да спрем за кратко в Трабзон.

Трабзон ми се видя като повечето други големи турски градове - презастроен, без много зеленина, без нещо по-интересно, което да грабне окото.



Това, което беше впечатляващо обаче, бе колко кипеше от живот този град. В центъра беше страхотно гъмжило. Всеки нанякъде крачи, всеки нещо продава, всеки нещо върши. Много пъстра картинка. На мен тук ми бяха интересни хората и си представям, че и цял следобед можех да отделя да ходя по улиците и да снимам.





Един тъжен дядо, продавач на лимони:



Това просещо циганче също изяви голямо желание да го снимам .



Ваксаджии в центъра на Трабзон:



Пътят минаваше в непосредствена близост до морето. Беше много свежо.



Подминавайки град Самсун в един момент скоростният булевард бе стеснен и някакъв полицай-регулировчик ни направи знак да отбием встрани. Там имаше цяла тумба от униформени лица. Не изглеждаше като да бяха само редови полицаи. Според нас си имаше и специализирани такива тип ГДБОП. Свалих прозореца на шофьорската врата и един приветливо изглеждащ мустакат чичко (от тези класическите турски чичовци, ако се сещате) започна да приказва някакви неща на турски. Едновременно с това някакъв млад полицай отвори пасажерската врата, вкара си цялата глава вътре и от своя страна доста интензивно започна да джомоли разни работи.

- Опа, ефенди, чакай малко, бе! Шо стана?

Добре, че дойде един друг младок.

- Do you speak English?
- Yes!
- Where are you going? ()
- Back to Bulgaria.
- OK. We will search you car.
- Така кажи, бе, ага! Тарашете на воля!

Явно имаше някаква акция и търсеха нещо. Хвърлиха едно око на колата, след което ни пожелаха приятен път. Мустакатият чичко се усмихна, помаха ни и каза с най-турския възможен акцент:
- Bye, bye!

Следваха още близо 1000 км до границата. Залези по турските пътища:






Нощувахме в колата преди Истанбул, а на следващия ден още по обяд бяхме на Капитан Андреево. Пак нещо им се беше сринала системата и чакахме към час и половина. И тук на митничарите хич не им се вярваше, че сме ходили в Кавказ с цел туризъм. Този път даже отвиха една от вътрешните коли на Голф-а, да видят дали няма нещо под нея. Как ли не ни проверяваха на това пътуване...то не бяха рентгени, кучета, отвертки. Вярно само онова нещо остана, за което се слагат бели ръкавици .



С това приключвам своя разказ. Надявам се да Ви е бил интересен и да съм успял да Ви убедя, че Кавказ е едно страхотно място, пълно с много богата история, красива природа и прекрасни хора. Не вярвайте на слуховете и предубежденията, че там е страшно и опасно! Отидете и изживейте Кавказ сами!

КРАЙ!

[ВладиЧ]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Много хубав пътепис и много красиви снимки. Благодаря!
Голфа на бензин ли е? С какъв среден разход? Колко пари ви излезе цялото пътуване, и колко общо километра минахте?

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

На бензин е,да. Средно 7.5-8 л/100 км. 7000 км минахме, на мен ми стъпи 1200 лв. всичко. От тях 550 лв. бяха за горивото, в останалата сума е всичко останало - такси по границите, нощувки, храна, забележителности, подкупи на полицаи . Принципно може и с по-нисък бюджет, но ние си хапвахме тук и так, пийвахме си бирички и така.

[darkrose]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Искрено благодаря.
Много увлекателен разказ и пътепис!
Изчетох го с интерес и се връщах отново и отново да гледам маршрута.

Повече и по-дълги пътувания в бъдеще

Поздрави,
Калин