Tweet
Здравейте приятели, тъй като както вече писах в събота валеше из ведро и отпадна карането на мотор/е разбира се компенсирахме със съвместна семейна разходка из Търново и беше много готино/, с Марто решихме, че все пак тоя уикенд не трябва да се изпуска.Затова и...връщайки се от старата столица на България, умувахме къде да забегнем с моторите ...Задачата беше доста трудна, защото на околовръст 100км. всичко сме го изръчкали, а идеята беше именно това...трип до около 100-120км. в посока.След доста взиране в прогнозата за времето, където даваха, че...дъжда започва да вали придружен с гръмотевици/това последното е по-плашещо за нас мотористите/, едва към 15ч. след обяд, решението беше взето...
Посоката избрахме да е Етъра - Соколския манастир и , ако останеше време да водя Марто на едно място, което той не беше посещавал, но го оставих да е изненада до края.
Разбира ме се предвид ограничено време да се съберем на изхода за Казанлък още в 08,00ч., зареждаме и газ.
Идва неделя, аз ставам още в 06.30ч. все едно си е делник/загубена работа е това биологичния часовник/, веднага още сънен и с гурелясали още излизам на терасата, а там ме лъхва приятната хладина на утрото.Вдигам очи към небето, а то и помен няма нито от облаци, нито дори даваше някакъв признак за скорошно валене.За първи път си помислих..."колко много ще се зарадвам, ако този път синоптиците са сбъркали"...
Скоро идва и момента да надяна екипировката и точно в 08,00ч. бях на уречената среща.Събираме се, зареждаме и потегляме.Времето е ясно и прохладно.Абе с две думи точно за каране на мотор.Излизаме от града и започваме танца със своите любими по завоите.Трафик няма особено голям, но е достатъчен, за да ни разнообрази карането на мотор.
Подминаваме Казанлък и след гр. Шипка, Марто ми дава знак да отбием към църквата със златните кубета.Ами защо не...колко ще се забавим.Правим завой и отиваме там, за да присъстваме на...песента на камбаните от сутрешната литургия.А тя е нещо невероятно, нещо мистично , нещо...докосващо те отвътре.
След като затихна и последния звън...правим по снимка и отново на седлата.Навлизаме в прохода Шипка.Тук асфалта на места беше все още мокър, но по-лошото е, че имаше доста пясък по завоите.След като и на двамата ни поднесоха моторите на два пъти...намалихме темпото, все пак сме тръгнали на разходка, а не на състезание и излишни рискове не бяха нито нужни нито оправдани.Преваляме Шипка и вече сме от северна страна на прохода.Танца с моторите продължава, като равномерно се люлеем на ляво и на дясно...Скоро пристигаме и на първата дестинация - Етъра.Паркираме/паркирането се оказа голям проблем/ на платения паркинг до самия вход, купуваме си билети и влизаме.
Ходил съм многократно на Етъра и тук нямаше какво да ме изненада, обаче осъзнах едно...Този невероятен етнографски комплекс го беше обхванала само манията за печалбарство.Оставете кръчмите и магазинчетата с които е осеян целия комплекс и цените на които бяха супер надути, но...някак и отношението на всички на територията на комплекса беше такова...Сякаш виждаха във всеки прекрачил прага единствено и само пари, пари и пак ...пари...
Както каза Марто...в Златоград например нещата не бяха така.Там хората те посрещат като гост, а не като касичка...
Направих няколко снимки, все пак купих и един армаган за жената и си тръгнахме.Просто...повече работа там нямахме.
Яхваме моторите и се отправяме към следващата дестинация - Соколския манастир.
Аз водя групата, но...не съм идвал тук от доста години и естествено се обърквам...Това вече е сигурен факт, когато се изкачихме нагоре в планината и карахме по черен път.Спираме при едни къщички, а от там излизат мъж и жена да видят кои заблудени люде бръмчат покрай къщата им. Ние също спираме, за да попитаме къде всъщност сме сбъркали...Хората ни се усмихват и ни упътват.Хайде малко офроуд на обратно...След това хващаме асфалта и по правилната отбивка достигаме и Соколския манастир.
За мен този манастир винаги е бил една невероятна дестинация.Чувството като застанеш горе...на каменните стъпала и погледнеш в краката си храма и гледката е нещо уникално.Потреперваш от чувствата, които започват от само себе си да вилнеят вътре в теб.Сега също беше така...Намирам сили с леко трепереща ръка да направя снимка, с която да се опитам да запечатам момента, но...колкото и хубава да стане тя, онова...вътре в мен...няма как да се види на нея!!!
Разбирам донякъде безсмислието от опита ми да предам гледки и чувства със своите кадри, отпускам фотоапарата и слизам надолу.Влизаме с Марто в църквата, паля свещ и отправям молитва към Онзи горе...
След това се разхождаме из манастира, посядаме...
...не ни се тръгва, но...
Макар и да няма все още обещания час 15,00ч. от синоптиците, тежки капки дъжд ни карат макар и с нежелание, да се отправим към моторите и да се опитаме да се...надпреварваме с дъжда.
Потегляме и се насочваме към прохода.
Така започна първи етап от състезанието с дъжда.Колкото и бързо и стегнато да карахме, навлизайки в прохода вече ни валеше качествено.Замислих се да спрем и да облечем дъждобраните, но си казах..."давай, тук между дърветата вали малко по-малко, пък и все пак дрехите ни издържат на вода"...
Така в дъжда катерехме прохода завой след завой.Имаше коли, но изпреварването им беше малко сложно.Причината...ако ги доближиш плътно, хвърляха много вода назад, а ако държиш по-голяма дистанция, за да изпревариш на подходящо място се иска пък повече засилка...лошото е, че веднага идва следващия завой и трябва пък рязко да се намаля, което в дъжда и гарнирано с пясъка и листата, ...не е препоръчително.
Все пак макар и по-бавно, успяхме да оставим трафика зад нас, а стигайки предела и вече спускайки се от южна страна...дъжда спря и дори асфалта надолу беше сух.
Тук започнахме да изпреварваме дъжда.
След кратко време вече сме долу и решаваме да седнем на по шкембе в едно крайпътно заведение.Правим го, хапваме и си хортуваме...
Да обаче дъжда навакса нашата преднина и след като сме готови, отново започна да ръми...
Двоумим се дали да водя Марто на обещаната изненада, и за малко да се откажем, но...ръменето за момент спира и решението е взето...отиваме!
Мятаме се на машините и газ.Пътят ни е към Павел Баня, но преди да отбием на разклона в тази посока, спирам рязко, защото ставаме свидетели на уникална гледка.
А докато аз снима с оцъклени очи от красотата , която ни поднесе майката природа, Марто чинно ме чака подпрян на вярната Хонда.
Продължаваме напред , а изненадата, която бях подготвил за Марто е т.нар. потопена църква при с. Виден.
Стигаме, оставяме моторите, след като съм накарал моя приятел отново да кара по черно, макар и за кратко и достигаме пеш до самата църква.
Тя си е там...както я помня от всичките си посещения.
Всъщност не...Видя ми се по-обрасла, и някак...все едно НЯКОЙ бавно и постепенно си я вземаше обратно...след като ние човеците я бяхме изоставили, занемарили и сякаш ...не я искахме.
Едно не разбирам, подобни места не са само постройка.Те са дух, те са вяра, те са история...Картината хем е величествена, хем е жалка...
Марто беше възхитен от изненадата.Знаех, че ще оцени мястото както трябва и това наистина беше така.Направих му няколко снимки и...
...след като пообиколихме и попихме колкото можем от това невероятно място, се наложи да потегляме, че...надпреварата с дъжда още стоеше на дневен ред.
Правя кадър на двете Хонди, обръщаме и газ.
От запад Ст. Планина вече не се виждаше от булото на дъжда, а ние карайки точно към нея, сякаш се движехме на границата между два свята...
Усещането беше уникално.В момента в който доближихме под балканския път, дъжда отново ни настигна и капките по моторите и по визьорите ни напомниха това.Завиваме на изток и газ...Този път ние бяхме победители.Дъжда и мъглата, които се опитаха да ни сграбчат в своите обятия, останаха назад.
Спираме на Лукойл на изхода на Казанлък, да си съберем мислите и да се ободрим с кафенце.
Като се замисля обаче...не...май спряхме, за да дадем спортменски шанс на дъжда да ни настигне, за да има пак съревнование...
И той го направи...само, че ние отново на седлата и пак му направихме дистанция.Така стигаме Ст. Загора.Спираме в началото на града, защото тук пътищата ни се разделят.Вземаме си довиждане и радялата е малко трудна, защото днес имаше много преживявания, а състезанието с дъжда...беше най-малкото от тях.
Потегляме всеки в неговата си посока.Скоро спирам пред гаража, но там...моя съсед си спрял колата, че нямало къде да паркира.Свиря пронизително с клаксона и се надявам докато отключа вратите, той да дойде.Ами не...не идва, а дъжда най-после ме настигна.Казах си хубава работа...цял ден му бягаме и накрая да ме вали пред гаража...
В крайна сметка на края прибирам мотора , а на дъжда се изплезвам и му напомням, че ме е настигнал...ама след финалната лента!
Така завърши един макар и импровизиран, но изпълнен с много емоция и вълнение ден.
Беше готино, беше емоционално, беше състезателно, беше и слава Богу безаварийно...
А удовлетворението...то беше на 100%.
П.П.За който иска да види снимките на цял екран и с високо качество, или цък на снимката и разпъвате на цял екран или... ето и линк към албумчето.
https://www.flickr.com/photos/143986...h/34515500956/
Мисля, че няма да съжалявате!
Поздрави на всички!
Посоката избрахме да е Етъра - Соколския манастир и , ако останеше време да водя Марто на едно място, което той не беше посещавал, но го оставих да е изненада до края.
Разбира ме се предвид ограничено време да се съберем на изхода за Казанлък още в 08,00ч., зареждаме и газ.
Идва неделя, аз ставам още в 06.30ч. все едно си е делник/загубена работа е това биологичния часовник/, веднага още сънен и с гурелясали още излизам на терасата, а там ме лъхва приятната хладина на утрото.Вдигам очи към небето, а то и помен няма нито от облаци, нито дори даваше някакъв признак за скорошно валене.За първи път си помислих..."колко много ще се зарадвам, ако този път синоптиците са сбъркали"...
Скоро идва и момента да надяна екипировката и точно в 08,00ч. бях на уречената среща.Събираме се, зареждаме и потегляме.Времето е ясно и прохладно.Абе с две думи точно за каране на мотор.Излизаме от града и започваме танца със своите любими по завоите.Трафик няма особено голям, но е достатъчен, за да ни разнообрази карането на мотор.
Подминаваме Казанлък и след гр. Шипка, Марто ми дава знак да отбием към църквата със златните кубета.Ами защо не...колко ще се забавим.Правим завой и отиваме там, за да присъстваме на...песента на камбаните от сутрешната литургия.А тя е нещо невероятно, нещо мистично , нещо...докосващо те отвътре.
След като затихна и последния звън...правим по снимка и отново на седлата.Навлизаме в прохода Шипка.Тук асфалта на места беше все още мокър, но по-лошото е, че имаше доста пясък по завоите.След като и на двамата ни поднесоха моторите на два пъти...намалихме темпото, все пак сме тръгнали на разходка, а не на състезание и излишни рискове не бяха нито нужни нито оправдани.Преваляме Шипка и вече сме от северна страна на прохода.Танца с моторите продължава, като равномерно се люлеем на ляво и на дясно...Скоро пристигаме и на първата дестинация - Етъра.Паркираме/паркирането се оказа голям проблем/ на платения паркинг до самия вход, купуваме си билети и влизаме.
Ходил съм многократно на Етъра и тук нямаше какво да ме изненада, обаче осъзнах едно...Този невероятен етнографски комплекс го беше обхванала само манията за печалбарство.Оставете кръчмите и магазинчетата с които е осеян целия комплекс и цените на които бяха супер надути, но...някак и отношението на всички на територията на комплекса беше такова...Сякаш виждаха във всеки прекрачил прага единствено и само пари, пари и пак ...пари...
Както каза Марто...в Златоград например нещата не бяха така.Там хората те посрещат като гост, а не като касичка...
Направих няколко снимки, все пак купих и един армаган за жената и си тръгнахме.Просто...повече работа там нямахме.
Яхваме моторите и се отправяме към следващата дестинация - Соколския манастир.
Аз водя групата, но...не съм идвал тук от доста години и естествено се обърквам...Това вече е сигурен факт, когато се изкачихме нагоре в планината и карахме по черен път.Спираме при едни къщички, а от там излизат мъж и жена да видят кои заблудени люде бръмчат покрай къщата им. Ние също спираме, за да попитаме къде всъщност сме сбъркали...Хората ни се усмихват и ни упътват.Хайде малко офроуд на обратно...След това хващаме асфалта и по правилната отбивка достигаме и Соколския манастир.
За мен този манастир винаги е бил една невероятна дестинация.Чувството като застанеш горе...на каменните стъпала и погледнеш в краката си храма и гледката е нещо уникално.Потреперваш от чувствата, които започват от само себе си да вилнеят вътре в теб.Сега също беше така...Намирам сили с леко трепереща ръка да направя снимка, с която да се опитам да запечатам момента, но...колкото и хубава да стане тя, онова...вътре в мен...няма как да се види на нея!!!
Разбирам донякъде безсмислието от опита ми да предам гледки и чувства със своите кадри, отпускам фотоапарата и слизам надолу.Влизаме с Марто в църквата, паля свещ и отправям молитва към Онзи горе...
След това се разхождаме из манастира, посядаме...
...не ни се тръгва, но...
Макар и да няма все още обещания час 15,00ч. от синоптиците, тежки капки дъжд ни карат макар и с нежелание, да се отправим към моторите и да се опитаме да се...надпреварваме с дъжда.
Потегляме и се насочваме към прохода.
Така започна първи етап от състезанието с дъжда.Колкото и бързо и стегнато да карахме, навлизайки в прохода вече ни валеше качествено.Замислих се да спрем и да облечем дъждобраните, но си казах..."давай, тук между дърветата вали малко по-малко, пък и все пак дрехите ни издържат на вода"...
Така в дъжда катерехме прохода завой след завой.Имаше коли, но изпреварването им беше малко сложно.Причината...ако ги доближиш плътно, хвърляха много вода назад, а ако държиш по-голяма дистанция, за да изпревариш на подходящо място се иска пък повече засилка...лошото е, че веднага идва следващия завой и трябва пък рязко да се намаля, което в дъжда и гарнирано с пясъка и листата, ...не е препоръчително.
Все пак макар и по-бавно, успяхме да оставим трафика зад нас, а стигайки предела и вече спускайки се от южна страна...дъжда спря и дори асфалта надолу беше сух.
Тук започнахме да изпреварваме дъжда.
След кратко време вече сме долу и решаваме да седнем на по шкембе в едно крайпътно заведение.Правим го, хапваме и си хортуваме...
Да обаче дъжда навакса нашата преднина и след като сме готови, отново започна да ръми...
Двоумим се дали да водя Марто на обещаната изненада, и за малко да се откажем, но...ръменето за момент спира и решението е взето...отиваме!
Мятаме се на машините и газ.Пътят ни е към Павел Баня, но преди да отбием на разклона в тази посока, спирам рязко, защото ставаме свидетели на уникална гледка.
А докато аз снима с оцъклени очи от красотата , която ни поднесе майката природа, Марто чинно ме чака подпрян на вярната Хонда.
Продължаваме напред , а изненадата, която бях подготвил за Марто е т.нар. потопена църква при с. Виден.
Стигаме, оставяме моторите, след като съм накарал моя приятел отново да кара по черно, макар и за кратко и достигаме пеш до самата църква.
Тя си е там...както я помня от всичките си посещения.
Всъщност не...Видя ми се по-обрасла, и някак...все едно НЯКОЙ бавно и постепенно си я вземаше обратно...след като ние човеците я бяхме изоставили, занемарили и сякаш ...не я искахме.
Едно не разбирам, подобни места не са само постройка.Те са дух, те са вяра, те са история...Картината хем е величествена, хем е жалка...
Марто беше възхитен от изненадата.Знаех, че ще оцени мястото както трябва и това наистина беше така.Направих му няколко снимки и...
...след като пообиколихме и попихме колкото можем от това невероятно място, се наложи да потегляме, че...надпреварата с дъжда още стоеше на дневен ред.
Правя кадър на двете Хонди, обръщаме и газ.
От запад Ст. Планина вече не се виждаше от булото на дъжда, а ние карайки точно към нея, сякаш се движехме на границата между два свята...
Усещането беше уникално.В момента в който доближихме под балканския път, дъжда отново ни настигна и капките по моторите и по визьорите ни напомниха това.Завиваме на изток и газ...Този път ние бяхме победители.Дъжда и мъглата, които се опитаха да ни сграбчат в своите обятия, останаха назад.
Спираме на Лукойл на изхода на Казанлък, да си съберем мислите и да се ободрим с кафенце.
Като се замисля обаче...не...май спряхме, за да дадем спортменски шанс на дъжда да ни настигне, за да има пак съревнование...
И той го направи...само, че ние отново на седлата и пак му направихме дистанция.Така стигаме Ст. Загора.Спираме в началото на града, защото тук пътищата ни се разделят.Вземаме си довиждане и радялата е малко трудна, защото днес имаше много преживявания, а състезанието с дъжда...беше най-малкото от тях.
Потегляме всеки в неговата си посока.Скоро спирам пред гаража, но там...моя съсед си спрял колата, че нямало къде да паркира.Свиря пронизително с клаксона и се надявам докато отключа вратите, той да дойде.Ами не...не идва, а дъжда най-после ме настигна.Казах си хубава работа...цял ден му бягаме и накрая да ме вали пред гаража...
В крайна сметка на края прибирам мотора , а на дъжда се изплезвам и му напомням, че ме е настигнал...ама след финалната лента!
Така завърши един макар и импровизиран, но изпълнен с много емоция и вълнение ден.
Беше готино, беше емоционално, беше състезателно, беше и слава Богу безаварийно...
А удовлетворението...то беше на 100%.
П.П.За който иска да види снимките на цял екран и с високо качество, или цък на снимката и разпъвате на цял екран или... ето и линк към албумчето.
https://www.flickr.com/photos/143986...h/34515500956/
Мисля, че няма да съжалявате!
Поздрави на всички!
/
поздрави на старозагорската група, ако мина към вас това лято ще звънна
Коментар