The Hateful 9 - 2016

[go6o]

От: The Hateful 9 - 2016

С десет инчов лаптоп, толкова...

Превала който исках да преминем бе на около 2000 м. надморска височина, информация имаше малко за него, най-вероятно не бе асфалтиран, но не повече от 40 км, само някакви супер адвенчърски снимки имаше в гугъла за него, показващи колко невероятно трудно , страхотно и т.н. е минаването. Аз мога да кажа само, че бе красиво, защото е лесно да мръднеш в страни от пътя и да се снимаш, показвайки колко сложно е всичко, а не видях да е проблем. Хубавото бе, че се преминава точно през автентични и забутани територии, които няма как да видиш от шосето.







Други МПС та нямаше, само селца забравени от бога.



Когато наближавахме , тумби от хора и деца се спускаха да ни видят, радваха ни се, аз им махах жизнено, широко усмихнат. На едното населено място ( бе то май си бяха само три села, като е замисля), чувам от комуникацията Асен.
- Блек Хоук Даун гледал ли си?
- Да, защо?
- Помниш ли падналия хеликоптер и как ги обезкостиха ония? Карай по живо!
- Какво намекваш, радват ни се!
- Определено! Трябваше да видиш разочарованата физиономия на хлапето, докато търсеше втори камък, че с първият не можа да те свали...
- Кажи честно...
- Мен ме издрънчаха с една баскетболна топка в каската , ама я отиграх.
- Е , не...
Ред тийм изоставаше , подминахме селото и спряхме да изчакаме, след новата информация, си бе направо притеснително, аз карах първи и успявах да мина докато тълпата тичаше, ама за последните в групата оставаше плътен кордон на пътя, да не вземе нещо да излезе извън контрол.



Нямаше проблеми, а другото село бе някак си пусто и спряхме. Докато снимах, от някъде излезе мустакат индивид и вика „Но пикчърс!”, може би на френски. Обясних му миролюбиво, че не снимам, докато се въртях и щраках с апарата на около. Не го взехме на сериозно, численото надмощие си каза думата, но пък не изчакахме да видим дали ще има подкрепление. Оглеждайки се сетих за това , че каменната ера не била свършила, щото са свършили камъните, ама тук не се връзваше нещо – хем само камъни , хем ерата не беше много като тази , от която идвахме. Как ли живеят тия хора се питах, след пътуване по разни земи човек може да си направи равносметка за мястото където живее и живота който живее. В каменна къща, насред висока каменна планина, обграден с камъни – не се представям на такова място, честно...
Стигнахме до кръстопътя ,



от където хванахме оригиналният път, и отново закатерихме поредният превал. Атласите като планина, от към флора и фауна ги няма хич, поне там където ги прекосихме, но като богатство на форма и цветове са нещо уникално.





Каньони, плата, речни корита - всякакъв вид камънак се ширеше до хоризонта, и не се повтаряше, винаги изникваше нещо друго, настилката е сравнително добра, температурата – над 20, без да е горещо, вятър нямаше. Една безкрайна грандиозна пустош...





Пред град Имилчи спряхме на бензиностанция, заредихме и се разположихме в бъгавото магазинче , което съвместяваше комплекса. Хората и на вид бяха по различни, вместо арабско население, тук ( а и по натам) са предимно бербери. Две лапета сладкиши се мотаеха, щракнах си една снимка с тях,





Свилен пожела да ги почерпи с кока-кола, и докато се чудеше на глас дали майка им няма да се разсърди , че ги черпи с газирано, Владо, с удивен поглед отвърна:
-Майка им, ще питаш майка им??? Тук на жените не съм сигурен дали им е позволено да познават часа по часовника... ти за газираното си се загрижил да питаш...
Повъртяхме се , да си поизпънем гърбовете и поехме през ситито, Батман бе паркирал на центъра,



Auberge и Крис Риа


А нашата отбивка я подминахме, щото бе с лява ориентация. Излязохме от града, но не ми хареса посоката географски и спрях, та видяхме че сме пропуснали нашият път на центъра. Минахме през някои населени места







и от там насетне последва това ,



което и преди малко – пак планинско каране, имаше доста дълъг участък на високо плато и карахме бързо, после пак каньони...



и така докато подминахме отбивката за Дадеш, която и до днес не мога да се сетя къде е скрита и защо не видях, и поехме към ждрелото Тодра, или по точно , влязохме в него.
В началото представлява нещо като речен каньон, имаше много хубави разцъфнали храсти тук там, стените отстрани с всеки километър ставаха по високи, много приятно място за каране.















Топ мястото е тесен участък обграден от високи стотици метри скали, и преминаваща река, пътят е от бетонни плочи, има разни търговци, май и заведение в началото.







Спряхме по средата, събухме се и нагазихме в реката – страхотно и величествено място.



Водата бе ледена, и ни подейства освежаващо. След хубавата почивка потеглихме отново, оставаха ни не повече от 20 км до пустинята, а гледките си оставаха все така красиви и екзотични – високи скали, река, но вече и палми тук там.
Пейзажа след излизането е променя рязко – планината изчезва и до хоризонта се вижда предимно жълтеникъв отенък, само там дето върви реката остава гъст зелен пояс.



Минахме през град Тингир, следвайки посока запад, че има два варианта, и скоро се озовахме в равното, от страни в далечината се виждаха високи каменни хълмове. Тук някъде се появи и вятъра – леко , плавно , постепенно ... и постоянно. „Горещ ветър”, както се казва и един филм. Някъде към късният следобед бяхме в град Алниф, от където хващаме директно в нашата посока. Спряхме да заредим и пием чай на тази бензиностанция.



Хубавото бе, че вятъра ни се пада в гръб, лошото, че закъснявахме – бе вече очевидно, че пак ще замръкнем някъде, където не сме планирали. За да наваксаме малко вдигнахме и скоростта, карахме с около 130-140 км/ч, нямаше движение, а пътят сравнително прав, с хубава настилка.



Вече се забелязваха и характерните пясъчни езици които налазваха асфалта в равните участъци, а небето в оловно син отенък придаваше странна и призрачна атмосфера наоколо.





Спрях на едно място да снимам, и тук се сблъсках със парадокса на настигането – малкото време докато щраках, ми струваше после 10 мин. догонване – при група караща с 130 км/ч хипотетично , аз подържах скорости над 180 км/ч, и дълги минути не успявах да ги зърна дори. Въпреки всичко спирах пак, и дори получих възможността отново да излетя от пътя на един хълм със силно опесъчен завой. Не се възползвах изцяло...Така де, адвенчър и адреналин – форевър тугедър - без да ги съчетаеш, изпускаш някак си тази неочаквано добра комбинация. Мога да твърдя обаче, че си струваше спирането, усещането да си сам в нищото, слушайки воя на вятъра и попивайки всичко наоколо , нереално и невиждано до момента.
Събрахме се на разклона за Мерзуга пред град Рисани, после влязохме тържествено през портата



и спряхме на един магазин за покупки.



Трябваше да търсим място за спане, а аз се бях заинатил да спя на диво, в пустинята. Истинските дюни бяха далеч, щяхме да сме там по тъмно, и все пак, да е пустиня, дори да не стигнем... Подкарахме отново, палмите от страни ставаха все по рехави, пейзажа равен , каменист и изцяло пуст, вятъра все още не утихваше. Избрах последната според мен удачна възможност и кривнах на едно място, покарахме докато се набихме между едни палми и палмови растения и спряхме, в нещо , което с голяма фантазия мога да нарека градина , и то не че имаше нещо там, а беше неравно, и дълбока дупка – вероятно кладенец.



Слънцето залязваше, и на собствено осветление разпънахме катуна. Всеки си избра подходящо растение, до което да паркира, някои заложиха на високи палми, аз предпочетох нещо по малко, не че имаше значение, психолозите да се изкажат.



Скоро тъмнината ни обгърна изцяло, и се събрахме около огъня и спиртничето ( барбекю ъпдейтнато) , да си варим супа. Избора на Асен за супа се оказа нещо , което според него самия изглежда така, сякаш веднъж е ядено вече. Налях блажено последното уиски в моята разтегаема телескопична чаша, но слагайки я внимателно на земята, тя показа свойствата си на сгъване. Единственото което ни остана бе да попием аромата, разчитайки на нюх. В далечината имаше кула, Асен се изяви отново и като фотограф, според мен по добре от колкото като кулинар.



Магическа вечер, на магическо място с приятели, след дълъг и интересен ден – разговори , шеги , закачки – тези неща остават за цял живот . Всичко това , примесено с умората, бе предпоставка за добър сън... Но, само предпоставка.

[go6o]

От: The Hateful 9 - 2016

Свилен пусна това като заявка, че ще направи филмче.

https://youtu.be/wvYCHQqQjJI

За сега , от към музика звучи добре .

Другото е от на Асен телефона, и е за следващия ден, че не знам кога ще седна да пиша пак.

https://www.youtube.com/watch?v=ZVbcj0MqiMg

[s_s1]

От: The Hateful 9 - 2016

Невероянто!

[Mitko69]

От: The Hateful 9 - 2016

Жестоко, вече не си спомням защо другата част от групата не е с вас, но има за какво да съжаляват.

[egerchev]

От: The Hateful 9 - 2016

Ами другата част от групата реши да покара тия дни в Андалусия и не вярвам някой да съжалява също. Жалко ,че с колкото и време да разполага човек все не стига да се види всичко. А и колкото по-голяма е групата , толкова повече време се губи. За такова дълго пътуване повече от 4 мотора в група си е тегаво. Но пък си заслужаваше всеки всеки час прекаран на мотора в нова обстановка и с добри приятели.

[go6o]

От: The Hateful 9 - 2016

Някъде след полунощ разтурихме купона, и всеки се ориентира към палатката си. Отворих предпазливо мрежата и с кълбо се вмъкнах , стиснал с една ръка фенера , а в другата спрей с репелент, готов да напръскам и смачкам всяка осмелила се да проникне гад. Нищо не шаваше, така че спокойно се настаних в спалният чувал и се опитах да заспя. Обаче – жега. Измъкнах се от чувала и се завих с него. Пак жега. Разкарах го. Същата работа, хем уморен, хем не мога да заспя, може би от липсата на уиски... Съблякох се чисто гол и си легнах на шалтето, а не след дълго усетих капките пот , които се стичаха по тялото ми – егаси парника. Незнам към колко заспах, но по едно време се събудих от страхотен вятър, палатката се гърчеше във всички посоки, рейките скърцаха жално, а температурата определено бе по ниска. Навлякох се да видя какъв е тоя desert storm, и се подадох навън. Прах и мизерия се носеше във въздуха, част от нещата които останаха от вечерята липсваха, предполагам отнесени някъде из района, палмите и подобните на тях се гънеха силно. Насладих се няколко минути на природната стихия, набих по здраво колчетата , прибрах се обратно, сложих си тапите за уши и заспах, надявайки се конструкцията да издържи, в краен случай, сутринта щях да се събудя увит като мумия, едва ли щеше да ме издуха на далеч.
Утрото бе тихо – вятъра както се появяваше, така и изчезваше явно, без предизвестие. Идеше ми да се покажа от палатката и да изрева тематично като лъва на “metro goldwyn mayer”, така се бях схванал. В стойка Z достолепно излизам от убежището, преминавайки постепенно в Г, докато успявам да се изпъна на I. Гимнастиката пак я пропуснах, замених я с лека оборка на района, и запалих барбекю-спиртника да правя кафе и да закусим. Някои от колегите бяха сгънали вече инвентара, Владо разпалено обясняваше за някакъв силен вятър, и как ставал през нощта да набива колчета и да си връзва палатката допълнително за палмата и мотора. Странна история, вероятно е сънувал.





Наредихме багажа по моторите, изкефих се как добре си подредих нещата. Кога ли ще взема и живота си да подредя, замислих се, то да е багаж, ясно, ама... Докато се замислях пак се появи вятъра – отначало лек полъх, после по натрапчиво, небето придоби оловен отенък, палмите зашумяха тревожно. Изнизахме се към шосето, събрахме се там и поехме към пустинята. Реално след нашият лагер нямаше вече растителност, само едно голямо нищо , докъдето стигаше погледа, разделено на две от шосето.





Подкарах по бързо, тъй като обстановката ставаше тревожна, видимостта спадна критично, но цели участъци от пътя бяха налазени вече от пясъчни езици, които действаха като пясъчен вариант на „легнал (дебел и мек) полицай”, и намалих отново, другите не се и виждаха. В ляво от пътя в далечината мернах големи дюни , и спрях да изчакам.





Мечтаех си да видя такова нещо от близо, има някаква магия в това природно творение. Да ходя по него, да усетя пясъка ( който вече усещах в устата си), да попия усещането от истинската пустиня. Събрахме се, и заявих че тръгвам натам, не видях ентусиазъм в другите, и за да нямат много време да мислят, слязох от пътя и тръгнах в избраната посока, тананикайки си „Enter Sandman” на Металика. Терена бе нещо като опесъчена сгурия, гарнирана с камъни, но можеше да се кара. След няколкостотин метра се обърнах и видях два фара да ме следват, Асен и Свилен, Владо предпочел да остане на шосето да ни чака.







Вятъра донесе и едри капки дъжд от някъде, които мокрейки земята, намалиха вдиганият прах, и очертаваха посоката от която идваме, следите от гумите се виждаха поне за кратко. Наближихме нещо като лагер, или село с оазис, а зад него се извисяваха огромни дюни, виждаше се как вятъра завихря пясъка горе, и носи облаци от пясък. Грандиозна гледка.













опит за видео с телефон: https://youtu.be/xBCfy0JqxFQ

Спряхме максимално близо според възможностите си до дюните, карането в пясък на тежък мотор е занимание трудно, да не кажа невъзможно – всякакви тактики и кондики не помагаха, аз уж имах някакъв опит, ама с три пъти по лек мотор, и установих че баш сега всичкият ми опит е безполезен, но давах акъл. Основната идея бе да не губиш скорост и да не ти затъва предницата, но 300 килограмовите мотори, с шосейни гуми, не бяха съгласни дори с нея. Малко от Асен, че му виках да не връща газта – „Затъвам , давам газ и излизам на зиг-заг от една насрана ситуация, влизайки в по-насрана, но вече и с по-голяма скорост... ужас!” .







Спряхме на един по-твърд участък, вятъра почти изчезна даже, и с фото техника си направихме малка разходка. Е, какво да кажа, когато се сбъдват мечтите ти, се чувстваш жив.

















Тръгнахме на обратно, вятъра пак се появи, Владо го нямаше, продължихме по нататък и се събрахме всички на една бензиностанция. Питах го защо е тръгнал, каза че издържал половин час свит до мотора, подпирайки го с гръб, издебнал затишието и се добрал до тук. . Обектива на апарата ми се движеше само с принудително теглене, с гадно стържене на пясък, явно абдикира, а дрехите и моторите ни бяха с голяма доза бедуинско излъчване. Пооправихме се , пихме чай, заредихме бензин и обърнахме посоката, днес трябваше да се връщаме.



Плана – от пустинията до Атлантика, през Атласките планини ( около 600 км, евентуално до Танжер – 800 км). Поради естеството на пътуването в Мароко, липсват снимки за голяма част от пътуването, което е голям минус, но ще пусна за илюстрация някои снимки от нета, тъй като ние нямаме, а накрая и карта за маршрута.
До Ерачидия пътя ще го запомня с невероятно силния постоянен вятър, който духаше перпендикулярно на шосето. Над сто километра карахме със крен като на платноходи, то отстрани направо смешно изглеждаше. Десните завои вземахме с прави мотори, на левите лягахме като на ГП. Особено интересно бе разминаването или изпреварването на големи камиони, тъй като за малко спираха течението, и после пак те удряше силната вълна на вятъра.





Самият град е в началото на планината, там спряхме в едно заведение. Умората ни започваше да се появява, пихме фрешове и се посъвзехме.



Горещината бе страхотна, а казармите изобилстваха – много военизиран регион. След това пътя влизаше в планински каньон, има и голям язовир, мислех си че вятъра ще спре, ама не – само разнообрази ситуацията, като сменяше посоката на поривите и ни създаде допълнителни емоции. Прекосяването на основният масив е около 150 км, но е в сравнително ниски участъци, редуващи се с плата, и добър асфалтов път, имаше си движение на МПС та.



На Миделт спряхме пак, този път да хапнем в ресторантче на пътя. Като класически българи, бяхме свикнали да четем менюто от дясно на ляво, ама на тия азбуката им бе на опаки, цифрите бях от ляво, а те бяха и единственото разбираемо нещо. Не видяхме обезпокоителни суми, и с ръкомахане и сочене си избрахме разни неща, след което се разположихме на маса до шосето. Храната бе вкусна, за десерт пихме чай, листата стърчаха от чашата, аромата– страхотен.

[go6o]

От: The Hateful 9 - 2016

Тук присъствахме на интересно прекосяване на града от военна колона. Голям водещ камион , в който шофьора се бе облегнал на клаксона, а тоя до него ръкомахаше като луд, на никакво разстояние отзад вървяха огромни влекачи с военна железария. Шанса да спре това шествие , каквото и да му се изпречеше на пътя не бе по-голям от нула. Както подчерта Владо , ако някой опиташе да се ползва от предимството си, в случая, щеше да му последното ползвано предимство.
Малко по късно , докато карахме, изпитахме лично една метеорологична аномалия. Тъй като до момента бе топло, направо жега, аз си карах без яке, след Зайда, някой сякаш раздели въздуха с нож. Температурата падна с поне двуцифрена стойност, и то без да е промени пейзажа много, макар че започваше да е вижда зеленина. Скоро и пътя започна да е изкачва, флората определено стана разнообразна. Сетих се , че докато четох за Мароко, видях че имат и зимни курорти, което ме изненада много. Също както Асен, в разговор с колега мароканец – „Оня ми разправя че си сложил зимни гуми! Гледам го един тъмничък такъв, викам си тоя ме взе за мезе... какви зимни гуми там... а той ми вика „Ти май не си много добре с географията!”. Представяш ли си?”.
Та тоя регион около Ирфан е познат като „Швейцарската част на Мароко” – много приятно място. Инатях се да се обличам, ама ми се разтрака ченето, някак си не можех да възприема, че в Африка ще ми е студено, но факт. На един превал с гора се отбих да се облека и сложа ръкавици, не издържах вече, а и отстрани на пътя видях маймуни.





Докато се навличах се приближи един местен, и започна да ми оферира да купувам камъни и разни. Опитах се да го разкарам, оня упорит, дойде даже още един. Знаех, че тук търговските порядки са малко тегави , от моя гледна точка, не е приятно да те имат за ходеща касичка, която да бъде изтръскана, но до момента нямахме много контакти с местни, та чак тук попадахме на упорити търговци. В интерес на истината, колкото и да си бяха упорити, не бяха нагли, спазваха дистанция. Някак си бях сигурен, или може би изражението е показвало, но нямаше да изтърпя дълго, ако някой почне да ме тегли за ръкава (или за друго...), и да ми обяснява как изпускам сделката на живота си. Седнах на една пейка да пуша втренчен в маймуните наоколо, и офертите се пренесоха към колегите. Асен се отбраняваше и кълнеше, че няма да взема нищо, в крайна сметка не можа да си събере покупките, та се наложи да слагам и в моята топкаса. Първият дистрибутор пак дойде при мен, докато си релаксирах. Викам му „Нямам пари бе човек!” , а той сочи Асен и вика „Е тоя има, вземи от него!”. Бръкнах се накрая и аз , признавам. Джунджурийките не бяха скъпи , и си бяха уникати – раковини от пустинята, нещо черно като брикет, но като се разполови , в средата има красиви цветни кристали, всякакви видове минерали в кутия, взех си гривна с вулканични камъни, макар че се дърпах, според мен е накит, и не е за мъже, оня ме убеди в обратното, даже и я сложих. Егаси и напастта... добре, че не съм жена си рекох. Между другото износа на тия неща май не е законен.



Владо раздава бисквити.

След тази инвазия спряхме чак на Мекнес , и то за да заредим в късният следобед, макар че на една бензиностанция Асен се сдоби с още артефакти – състоятелен тип е, доказа го. До океана оставаха по малко от 150 км, Танжер също бе постижима цел, но някак си безсмислена – много каране за нищо. Ориентирахме се към спане по крайбрежието , по точно Кенитра, а още по точно Плаж Мехдиа, имаше къмпинг според навигацията. По пътя видях много обелени дървета и се чудех с каква идея е това, по късно разбрах че са коркови, и така се процедира.
Градът се оказа приятен, да не кажа, че си имаше направо европейска визия, с крепостна стена, но пък къмпинга не работеше , незнайно защо. Стигнахме края на крайбрежната ивица малко преди да залезе слънцето, може би половин час. Свилен реши, че адвенчъра му идва в повече и отиде да търси хотел, докато ние се чудехме как да организираме палатков лагер, особено аз, щото нямаше ентусиазъм , странна работа. Мислех да си се разпъна директно на плажа, до едни храсти, но другите се дърпаха, а и духаше вятър.



Вдъхновен от сутрешното пустинно каране скачам смело на мотора и тръгвам към океана, но не след дълго полягам на една страна . Шибан пясък! Толкова се окопах, че и със свалени куфари , без чужда помощ нямаше да мога да изляза от там.

https://youtu.be/wXItpoI5HXs

http://media.snimka.bg/s1/5773/037789850-big.jpg?r=0

Компромисно решаваме с Асен да идем до сами брега, и да хванем последните слънчеви лъчи. Нещо с мащаба имаше проблем, че ей тоя близкия плаж,



цифром и словом е на 5 (пет) минути път. Направо брадясахме докато стигнем.
И така, обобщаващо – посрещнахме изгрева в пустинята, а залеза над атлантика. Някои неща просто си отиват в съчетание, прехласнах се аз. Изгрев в пустиня! Залез над океана! Нещо като да си купиш Опел от Ръждавец примерно – хармония лъха от всякъде.





Владо тръгна да търси хотел, Асен – по – хубаво място. Беше спрял БМВ то на няколко метра от асфалта, в пясъка. Побръмча докато затъна до шарнира, изхвърляйки фонтани с пяък, бутнахме го и стартира. Върна се се след малко - намерил наблизо езеро , но... да си до океана , и да идеш на езеро – моля ви се, що за гавра?



Дойде един мургавелко с костюм, и ни е помоли да не изхвърляме пясъка на платното ( доста буксувахме...) , че го карат после да мете.
Историческият компромис дойде от към Владо – намерил хостелче на 200 м. Паркирахме примерно, вътре от тримата собственици, няма нито един, оказа се, че е финала на шампионската лига. Инструктираха ни да търсиме Набиль, в близкия бар. Владо получил съгласието му, след някаква одисея, както и да е – казаха ни настанявайте се, 15 лв на човек. Мястото бе нещо като сърфистка комуна – цветно, китно и хаотично . Къпане, преобличане и отиваме и ние да гледаме финала в бара, за завършек на този чуден ден. Бара бе наблизо, и всъщност надмина очакванията ми – обзавеждането си бе лукс с ориенталски заемки. Владо ми шепне тихо на ухото , докато зяпам с интерес наоколо – „Дали не е упадъчно, а ?” . Задимено помещение, сепарета и маси, с наргилета до тях, и групички хора, зяпащи телевизора. Малко генгста ми идеше ситуацията...



Сядаме срещу ТВ то, идва сервитьора, поръчваме чай и сокчета , а Асен се издокарва с акцент – „Уан коУк, плийз!”(кола май искаше..,). Сервитьора го поглежда и пита въпросително:
-Кока?
- Но, нооо, онли кока-кола – поправя се Асен, ръкомахайки отбранително.
Поради нерешителността му, решихме да опитаме наргиле, с мента.





Че не беше мента, съм сигурен, може да не са ни разбрали... ама оня дето сменяше огънчетата беше някакв факир, не бях виждал толкова сръчни и отиграни движения. Някак си от чая, от умората ли, установих че мача не ме вълнува особено, май и другите, не се сещам как завърши. Дотътрихме се до леглата, пуснах си “dream on” и потънах в сън, след поредният разкошен ден.

[go6o]

От: The Hateful 9 - 2016

Времето на сутринта бе разкошно, закусихме прилично, опитахме и някакви местни специалитети. Разбрахме и без да искаме, че за да ни осигурят място за спане, някои от мочетата в сърф комуната бяха спали в бус навън – мога само да им благодаря за отношението , лично аз останах с великолепно впечатление от мястото.







Сувенирите от вчера, Асен ако иска да снима неговите и да ги покаже, все пак ги изнесохме вече през границата...







До Танжер стигнахме за малко повече от час, препоръчано ни бе да хванем фери от гарата в града – оказа се в последствие, че това е най-разумното, за отиване до Алхисерас – цената същата , около 65 евро, стига се за половин част със супер фаст фериботи – нещо като голяма моторница или катамаран, луксозно е , и върви на глисаж с около 70 км/ч - страхотия. Тъкмо отивах за второ кафе и видях захода за към испанското пристанище. За моторите има специални места, и захващане с протектори.





На борда има безмитен магазин, купих си стек евтини цигари (17 еу), които ми стигнаха и за няколко дни в Бг- убийствена отрова...За сравнение – другият ферибот пътува два часа повече и е на 40 км от там. Най-голямо впечатление ми направи реда при излизане - същите нервни индивиди, дето се караха и биеха при пристигането ни, сега стояха чинно, и се изчакваха, нямаше клаксони и бутаница. И всичко това май заради един униформен испански полицай, застанал отпред на изхода, със строго изражение, и посочващ кое МПС да се придвижи. Пред КПП будката един с бус даже ми даде ред, махайки с ръка...
И така, пристигнахме в Испания. Приключението продължаваше.
От тук насетне пътуването продължи в по различна конфигурация – понякога карах сам, понякога в група , моят маршрут като държави изглеждаше така – Испания,Португалия, пак Испания, Италия, Албания, Македония, Сърбия и се прибрах. Мащабно, цветно, и незабравимо пътуване. Според Асен, мнение което напълно споделям, всеки трип се дели на планиране, същинско пътуване и накрая описване и наслаждаване на спомените – който не участва в тези три неща, губи. Аз не искам да съм от губещите , и за това се постарах, до колкото мога. Няма да имам сили да описвам цялото пътуване, което си заслужаваше от начало до край, ще пусна после малко снимки , за пресъздаване на атмосферата.
Няколко думи за Мароко – единствената достъпна държава в Африка ( заедно с Тунис), от към България, с възможна логистика за мотор, без да струва космически суми, както и излишни разправии с документи. Голяма и разнообразна територия, предлагаща възможности за невероятно изживяване. Нашето минаване от там бе по скоро опознавателно, поради комбинацията малко време-много километри, но пък на мен ми хареса и си струваше. Препоръчвам го за дестинация.

Визуално горе долу това беше - 2000 км за 3 дни.

[slowtraveler]

От: The Hateful 9 - 2016

Браво адаш - благодарности, че сподели с нас това пътуване!

[Layer]

От: The Hateful 9 - 2016

Благодаря за споделянето.

[s_s1]

От: The Hateful 9 - 2016

Благодаря!

Разкошен разказ, който ме хвърли в мечти.

[Стоян Боюков-Sariones]

От: The Hateful 9 - 2016

Благодаря! Бе някой ден може би ... и аз ...

[ili4]

От: The Hateful 9 - 2016

Ти не си нормален! Така не съм се смял доста отдавна...
Поздрави

[sl.daskalov]

От: The Hateful 9 - 2016

Пак го прочетох, пак ми хареса, пак ви завидех, благородно!
Благодаря за споделеното!