От: The Hateful 9 - 2016
С десет инчов лаптоп, толкова...
Превала който исках да преминем бе на около 2000 м. надморска височина, информация имаше малко за него, най-вероятно не бе асфалтиран, но не повече от 40 км, само някакви супер адвенчърски снимки имаше в гугъла за него, показващи колко невероятно трудно , страхотно и т.н. е минаването. Аз мога да кажа само, че бе красиво, защото е лесно да мръднеш в страни от пътя и да се снимаш, показвайки колко сложно е всичко, а не видях да е проблем. Хубавото бе, че се преминава точно през автентични и забутани територии, които няма как да видиш от шосето.
Други МПС та нямаше, само селца забравени от бога.
Когато наближавахме , тумби от хора и деца се спускаха да ни видят, радваха ни се, аз им махах жизнено, широко усмихнат. На едното населено място ( бе то май си бяха само три села, като е замисля), чувам от комуникацията Асен.
- Блек Хоук Даун гледал ли си?
- Да, защо?
- Помниш ли падналия хеликоптер и как ги обезкостиха ония? Карай по живо!
- Какво намекваш, радват ни се!
- Определено! Трябваше да видиш разочарованата физиономия на хлапето, докато търсеше втори камък, че с първият не можа да те свали...
- Кажи честно...
- Мен ме издрънчаха с една баскетболна топка в каската , ама я отиграх.
- Е , не...
Ред тийм изоставаше , подминахме селото и спряхме да изчакаме, след новата информация, си бе направо притеснително, аз карах първи и успявах да мина докато тълпата тичаше, ама за последните в групата оставаше плътен кордон на пътя, да не вземе нещо да излезе извън контрол.
Нямаше проблеми, а другото село бе някак си пусто и спряхме. Докато снимах, от някъде излезе мустакат индивид и вика „Но пикчърс!”, може би на френски. Обясних му миролюбиво, че не снимам, докато се въртях и щраках с апарата на около. Не го взехме на сериозно, численото надмощие си каза думата, но пък не изчакахме да видим дали ще има подкрепление. Оглеждайки се сетих за това , че каменната ера не била свършила, щото са свършили камъните, ама тук не се връзваше нещо – хем само камъни , хем ерата не беше много като тази , от която идвахме. Как ли живеят тия хора се питах, след пътуване по разни земи човек може да си направи равносметка за мястото където живее и живота който живее. В каменна къща, насред висока каменна планина, обграден с камъни – не се представям на такова място, честно...
Стигнахме до кръстопътя ,
от където хванахме оригиналният път, и отново закатерихме поредният превал. Атласите като планина, от към флора и фауна ги няма хич, поне там където ги прекосихме, но като богатство на форма и цветове са нещо уникално.
Каньони, плата, речни корита - всякакъв вид камънак се ширеше до хоризонта, и не се повтаряше, винаги изникваше нещо друго, настилката е сравнително добра, температурата – над 20, без да е горещо, вятър нямаше. Една безкрайна грандиозна пустош...
Пред град Имилчи спряхме на бензиностанция, заредихме и се разположихме в бъгавото магазинче , което съвместяваше комплекса. Хората и на вид бяха по различни, вместо арабско население, тук ( а и по натам) са предимно бербери. Две лапета сладкиши се мотаеха, щракнах си една снимка с тях,
Свилен пожела да ги почерпи с кока-кола, и докато се чудеше на глас дали майка им няма да се разсърди , че ги черпи с газирано, Владо, с удивен поглед отвърна:
-Майка им, ще питаш майка им??? Тук на жените не съм сигурен дали им е позволено да познават часа по часовника... ти за газираното си се загрижил да питаш...
Повъртяхме се , да си поизпънем гърбовете и поехме през ситито, Батман бе паркирал на центъра,
Auberge и Крис Риа
А нашата отбивка я подминахме, щото бе с лява ориентация. Излязохме от града, но не ми хареса посоката географски и спрях, та видяхме че сме пропуснали нашият път на центъра. Минахме през някои населени места
и от там насетне последва това ,
което и преди малко – пак планинско каране, имаше доста дълъг участък на високо плато и карахме бързо, после пак каньони...
и така докато подминахме отбивката за Дадеш, която и до днес не мога да се сетя къде е скрита и защо не видях, и поехме към ждрелото Тодра, или по точно , влязохме в него.
В началото представлява нещо като речен каньон, имаше много хубави разцъфнали храсти тук там, стените отстрани с всеки километър ставаха по високи, много приятно място за каране.
Топ мястото е тесен участък обграден от високи стотици метри скали, и преминаваща река, пътят е от бетонни плочи, има разни търговци, май и заведение в началото.
Спряхме по средата, събухме се и нагазихме в реката – страхотно и величествено място.
Водата бе ледена, и ни подейства освежаващо. След хубавата почивка потеглихме отново, оставаха ни не повече от 20 км до пустинята, а гледките си оставаха все така красиви и екзотични – високи скали, река, но вече и палми тук там.
Пейзажа след излизането е променя рязко – планината изчезва и до хоризонта се вижда предимно жълтеникъв отенък, само там дето върви реката остава гъст зелен пояс.
Минахме през град Тингир, следвайки посока запад, че има два варианта, и скоро се озовахме в равното, от страни в далечината се виждаха високи каменни хълмове. Тук някъде се появи и вятъра – леко , плавно , постепенно ... и постоянно. „Горещ ветър”, както се казва и един филм. Някъде към късният следобед бяхме в град Алниф, от където хващаме директно в нашата посока. Спряхме да заредим и пием чай на тази бензиностанция.
Хубавото бе, че вятъра ни се пада в гръб, лошото, че закъснявахме – бе вече очевидно, че пак ще замръкнем някъде, където не сме планирали. За да наваксаме малко вдигнахме и скоростта, карахме с около 130-140 км/ч, нямаше движение, а пътят сравнително прав, с хубава настилка.
Вече се забелязваха и характерните пясъчни езици които налазваха асфалта в равните участъци, а небето в оловно син отенък придаваше странна и призрачна атмосфера наоколо.
Спрях на едно място да снимам, и тук се сблъсках със парадокса на настигането – малкото време докато щраках, ми струваше после 10 мин. догонване – при група караща с 130 км/ч хипотетично , аз подържах скорости над 180 км/ч, и дълги минути не успявах да ги зърна дори. Въпреки всичко спирах пак, и дори получих възможността отново да излетя от пътя на един хълм със силно опесъчен завой. Не се възползвах изцяло...Така де, адвенчър и адреналин – форевър тугедър - без да ги съчетаеш, изпускаш някак си тази неочаквано добра комбинация. Мога да твърдя обаче, че си струваше спирането, усещането да си сам в нищото, слушайки воя на вятъра и попивайки всичко наоколо , нереално и невиждано до момента.
Събрахме се на разклона за Мерзуга пред град Рисани, после влязохме тържествено през портата
и спряхме на един магазин за покупки.
Трябваше да търсим място за спане, а аз се бях заинатил да спя на диво, в пустинята. Истинските дюни бяха далеч, щяхме да сме там по тъмно, и все пак, да е пустиня, дори да не стигнем... Подкарахме отново, палмите от страни ставаха все по рехави, пейзажа равен , каменист и изцяло пуст, вятъра все още не утихваше. Избрах последната според мен удачна възможност и кривнах на едно място, покарахме докато се набихме между едни палми и палмови растения и спряхме, в нещо , което с голяма фантазия мога да нарека градина , и то не че имаше нещо там, а беше неравно, и дълбока дупка – вероятно кладенец.
Слънцето залязваше, и на собствено осветление разпънахме катуна. Всеки си избра подходящо растение, до което да паркира, някои заложиха на високи палми, аз предпочетох нещо по малко, не че имаше значение, психолозите да се изкажат.
Скоро тъмнината ни обгърна изцяло, и се събрахме около огъня и спиртничето ( барбекю ъпдейтнато) , да си варим супа. Избора на Асен за супа се оказа нещо , което според него самия изглежда така, сякаш веднъж е ядено вече. Налях блажено последното уиски в моята разтегаема телескопична чаша, но слагайки я внимателно на земята, тя показа свойствата си на сгъване. Единственото което ни остана бе да попием аромата, разчитайки на нюх. В далечината имаше кула, Асен се изяви отново и като фотограф, според мен по добре от колкото като кулинар.
Магическа вечер, на магическо място с приятели, след дълъг и интересен ден – разговори , шеги , закачки – тези неща остават за цял живот . Всичко това , примесено с умората, бе предпоставка за добър сън... Но, само предпоставка.
С десет инчов лаптоп, толкова...
Превала който исках да преминем бе на около 2000 м. надморска височина, информация имаше малко за него, най-вероятно не бе асфалтиран, но не повече от 40 км, само някакви супер адвенчърски снимки имаше в гугъла за него, показващи колко невероятно трудно , страхотно и т.н. е минаването. Аз мога да кажа само, че бе красиво, защото е лесно да мръднеш в страни от пътя и да се снимаш, показвайки колко сложно е всичко, а не видях да е проблем. Хубавото бе, че се преминава точно през автентични и забутани територии, които няма как да видиш от шосето.
Други МПС та нямаше, само селца забравени от бога.
Когато наближавахме , тумби от хора и деца се спускаха да ни видят, радваха ни се, аз им махах жизнено, широко усмихнат. На едното населено място ( бе то май си бяха само три села, като е замисля), чувам от комуникацията Асен.
- Блек Хоук Даун гледал ли си?
- Да, защо?
- Помниш ли падналия хеликоптер и как ги обезкостиха ония? Карай по живо!
- Какво намекваш, радват ни се!
- Определено! Трябваше да видиш разочарованата физиономия на хлапето, докато търсеше втори камък, че с първият не можа да те свали...
- Кажи честно...
- Мен ме издрънчаха с една баскетболна топка в каската , ама я отиграх.
- Е , не...
Ред тийм изоставаше , подминахме селото и спряхме да изчакаме, след новата информация, си бе направо притеснително, аз карах първи и успявах да мина докато тълпата тичаше, ама за последните в групата оставаше плътен кордон на пътя, да не вземе нещо да излезе извън контрол.
Нямаше проблеми, а другото село бе някак си пусто и спряхме. Докато снимах, от някъде излезе мустакат индивид и вика „Но пикчърс!”, може би на френски. Обясних му миролюбиво, че не снимам, докато се въртях и щраках с апарата на около. Не го взехме на сериозно, численото надмощие си каза думата, но пък не изчакахме да видим дали ще има подкрепление. Оглеждайки се сетих за това , че каменната ера не била свършила, щото са свършили камъните, ама тук не се връзваше нещо – хем само камъни , хем ерата не беше много като тази , от която идвахме. Как ли живеят тия хора се питах, след пътуване по разни земи човек може да си направи равносметка за мястото където живее и живота който живее. В каменна къща, насред висока каменна планина, обграден с камъни – не се представям на такова място, честно...
Стигнахме до кръстопътя ,
от където хванахме оригиналният път, и отново закатерихме поредният превал. Атласите като планина, от към флора и фауна ги няма хич, поне там където ги прекосихме, но като богатство на форма и цветове са нещо уникално.
Каньони, плата, речни корита - всякакъв вид камънак се ширеше до хоризонта, и не се повтаряше, винаги изникваше нещо друго, настилката е сравнително добра, температурата – над 20, без да е горещо, вятър нямаше. Една безкрайна грандиозна пустош...
Пред град Имилчи спряхме на бензиностанция, заредихме и се разположихме в бъгавото магазинче , което съвместяваше комплекса. Хората и на вид бяха по различни, вместо арабско население, тук ( а и по натам) са предимно бербери. Две лапета сладкиши се мотаеха, щракнах си една снимка с тях,
Свилен пожела да ги почерпи с кока-кола, и докато се чудеше на глас дали майка им няма да се разсърди , че ги черпи с газирано, Владо, с удивен поглед отвърна:
-Майка им, ще питаш майка им??? Тук на жените не съм сигурен дали им е позволено да познават часа по часовника... ти за газираното си се загрижил да питаш...
Повъртяхме се , да си поизпънем гърбовете и поехме през ситито, Батман бе паркирал на центъра,
Auberge и Крис Риа
А нашата отбивка я подминахме, щото бе с лява ориентация. Излязохме от града, но не ми хареса посоката географски и спрях, та видяхме че сме пропуснали нашият път на центъра. Минахме през някои населени места
и от там насетне последва това ,
което и преди малко – пак планинско каране, имаше доста дълъг участък на високо плато и карахме бързо, после пак каньони...
и така докато подминахме отбивката за Дадеш, която и до днес не мога да се сетя къде е скрита и защо не видях, и поехме към ждрелото Тодра, или по точно , влязохме в него.
В началото представлява нещо като речен каньон, имаше много хубави разцъфнали храсти тук там, стените отстрани с всеки километър ставаха по високи, много приятно място за каране.
Топ мястото е тесен участък обграден от високи стотици метри скали, и преминаваща река, пътят е от бетонни плочи, има разни търговци, май и заведение в началото.
Спряхме по средата, събухме се и нагазихме в реката – страхотно и величествено място.
Водата бе ледена, и ни подейства освежаващо. След хубавата почивка потеглихме отново, оставаха ни не повече от 20 км до пустинята, а гледките си оставаха все така красиви и екзотични – високи скали, река, но вече и палми тук там.
Пейзажа след излизането е променя рязко – планината изчезва и до хоризонта се вижда предимно жълтеникъв отенък, само там дето върви реката остава гъст зелен пояс.
Минахме през град Тингир, следвайки посока запад, че има два варианта, и скоро се озовахме в равното, от страни в далечината се виждаха високи каменни хълмове. Тук някъде се появи и вятъра – леко , плавно , постепенно ... и постоянно. „Горещ ветър”, както се казва и един филм. Някъде към късният следобед бяхме в град Алниф, от където хващаме директно в нашата посока. Спряхме да заредим и пием чай на тази бензиностанция.
Хубавото бе, че вятъра ни се пада в гръб, лошото, че закъснявахме – бе вече очевидно, че пак ще замръкнем някъде, където не сме планирали. За да наваксаме малко вдигнахме и скоростта, карахме с около 130-140 км/ч, нямаше движение, а пътят сравнително прав, с хубава настилка.
Вече се забелязваха и характерните пясъчни езици които налазваха асфалта в равните участъци, а небето в оловно син отенък придаваше странна и призрачна атмосфера наоколо.
Спрях на едно място да снимам, и тук се сблъсках със парадокса на настигането – малкото време докато щраках, ми струваше после 10 мин. догонване – при група караща с 130 км/ч хипотетично , аз подържах скорости над 180 км/ч, и дълги минути не успявах да ги зърна дори. Въпреки всичко спирах пак, и дори получих възможността отново да излетя от пътя на един хълм със силно опесъчен завой. Не се възползвах изцяло...Така де, адвенчър и адреналин – форевър тугедър - без да ги съчетаеш, изпускаш някак си тази неочаквано добра комбинация. Мога да твърдя обаче, че си струваше спирането, усещането да си сам в нищото, слушайки воя на вятъра и попивайки всичко наоколо , нереално и невиждано до момента.
Събрахме се на разклона за Мерзуга пред град Рисани, после влязохме тържествено през портата
и спряхме на един магазин за покупки.
Трябваше да търсим място за спане, а аз се бях заинатил да спя на диво, в пустинята. Истинските дюни бяха далеч, щяхме да сме там по тъмно, и все пак, да е пустиня, дори да не стигнем... Подкарахме отново, палмите от страни ставаха все по рехави, пейзажа равен , каменист и изцяло пуст, вятъра все още не утихваше. Избрах последната според мен удачна възможност и кривнах на едно място, покарахме докато се набихме между едни палми и палмови растения и спряхме, в нещо , което с голяма фантазия мога да нарека градина , и то не че имаше нещо там, а беше неравно, и дълбока дупка – вероятно кладенец.
Слънцето залязваше, и на собствено осветление разпънахме катуна. Всеки си избра подходящо растение, до което да паркира, някои заложиха на високи палми, аз предпочетох нещо по малко, не че имаше значение, психолозите да се изкажат.
Скоро тъмнината ни обгърна изцяло, и се събрахме около огъня и спиртничето ( барбекю ъпдейтнато) , да си варим супа. Избора на Асен за супа се оказа нещо , което според него самия изглежда така, сякаш веднъж е ядено вече. Налях блажено последното уиски в моята разтегаема телескопична чаша, но слагайки я внимателно на земята, тя показа свойствата си на сгъване. Единственото което ни остана бе да попием аромата, разчитайки на нюх. В далечината имаше кула, Асен се изяви отново и като фотограф, според мен по добре от колкото като кулинар.
Магическа вечер, на магическо място с приятели, след дълъг и интересен ден – разговори , шеги , закачки – тези неща остават за цял живот . Всичко това , примесено с умората, бе предпоставка за добър сън... Но, само предпоставка.
Коментар