Tweet
Така започна всичко...
Споделих това с приятелите си във Фейсбук, а за останалото ще разкажа сега.
Това е една история в два епизода и с два обекта на вниманието - магичната Рила и изоставеният тайнствен тунел.
Двата епизода са всъщност две разходки. Едната в началото на септември (края на лятото), а другата в началото на следващия месец октовмри (началото на есента)
Невероятно е как само за един месец природата смени лика си по тези места.
Още по невероятно е каква дискусия се заформи заради този тунел.
Епизод 1
Него ден 05.09.2016 имах ясна цел - разходка до "Тиха Рила". Денят започна колебливо и мудно, защото целта ми не бе далеч, а и не бях нахъсан така да се каже. Пробих си бавно път през колоните от автомобили, каращи бавно през осеяният с дупки, машини и работещи хора новоасфалтиран път. Подминах Рилския манастир транзитно и продължих без спиране до "Кирилова поляна" - краят на асфалтовия участък от пътя. Тук трябваше да хвана отклонението за "Тиха Рила", но обърках пътя и хванах съседно отклонение отдругата страна на "Манастирска река". Карах по черен път край реката, минах през изоставен почивен комплекс с вдигната бариера. Минах покрай няколко бетонови прегради край реката и изведнъж изкочих пред входа на тунел, където пътят свърши. Имаше нещо като стара бетонирана площадка.
На мястото имаше летовници на палатки. Очудено се гледахме един друг.
Заформи се кратък разговор:
- Оттук ли е пътят за "Тиха Рила"?
- Ооо не, сбъркали сте. Трябва да се върнете обратно до поляната и да хването право нагоре.
- Благодаря, а знаете ли какъв е този тунел?
- Да, бивша уранова мина.
- А колко е дълбок?
- Дълбок е, но си има край (казано ми бе с усмивка).
Не задавах повече въпроси.
Входът на тунела бе сравнително голям и можех да влезна с целия джип. Приличаше на влаков, но ми изглеждаще малко по-тесен и по-нисък. Забодох муцуната на джипа и осветих вътрешността му, докъдето ми хвърлят светлините. Не се виждаше нищо освен дълбока тъмнина. Видях, че се намирам на 1500 метра надморска височина. Снимах и се върнах обратно към "Кирилова поляна".
Намерих верния черен път към местността "Тиха Рила" - 9км нагоре в планината. Самият път е много добре поддържан и не попада в парк "Рила", т.е. не е забранен за МПС.
Местността "Тиха Рила" е разположена на 2000 метра височина. Представлява няколко поляни покрай поречието на реката и заобиколена от високи върхове. Оттук започват пешеходни маршрути към "Рибните езера" и "Смрадливото езеро". Много приятно място за отмора. Оставих джипа на края на пътя и поех пеш към езерата.
Пътеката до "Долното рибно езеро" отнема около час, като пътят е лек. Първите есенни багри вече са изпъстрили околността,
Края на лятото езерата са доста поизточени. След 15 минути се стига и до хижа "Рибни езера", която е точно между двата едноименни водосбора. След още 10 минути се стига и до по-красивото и голямо "Горно рибно езеро". Направих дежурните снимки. Езерото е точно под един висок връх - "Канарата" (2666м.)
Бях тръгнал късно от София, замотах се около тунела и в крайна сметка денят преваляше и не разполагах с много оставащи светли часове. Всъщност часът показваше вече 16 часа. Не носех нищо със себе си освен фотоапарата, което си има и минуси и плюсове. Плюсът е, че така олекотен вървя доста бързо, която мисъл ми даде тласъкът нужен да заменя "връщам се" с "ще се кача до билото" , за да потърся и заснема "Смрадливото езеро".
Смрадливото езеро трябваше да е огромно. Така го виждах на картата и много исках да ме респектира, като го зърна отвисоко. Ами така де, кой знае кога пак ще дойда тук. Подпалих обувките...
Всъщност не знаех дали вървя в правилната посока. Имах само предположение къде се намира езерото, но около мен имаше много върхове и долини и не знаех точно откъде ще го видя. Все пак посоката ми бе ясна. Пътека нагоре нямаше. Забелязах виещи се серпентини в далечината по склона над мен. Реших да вървя право към тях без пътека и да ги засега. Така и направих.
Хванах пътека за хижа "Македония". Идея си нямах, дали е правилната, защото до хижата зад мен имаше доста табели и маршрути.
От серпентините се откри страхотна гледка към "Горното рибно езеро".
След 30 минути бях на превала и погледнах отдругата му страна. Нямаше и помен от огромното "Смрадливо езеро". Малко бях разочарован. Забелязах, да слизат отсреща туристи. изчаках ги и попитах, дали знаят къде е езерото. Отвърнаха ми на сръбски, че не са оттук и не могат да ми кажат.
Веднаха хванах по билото, за да стигна съседното такова и да зърна какво има зад него. След стотина крачки видях и пирамидки, което значеше, че има пътека и по билото. Супер.
Превалих и съседното било и видях езеро. Ама бе малко и във формата на сърце. Много красиво.
Впоследствие на картата разбрах, че се казва "Мермерско езеро".
Пътеката вървеше само по билото, бе много тясна и технична. Тя ме изведе до гледка към "Смрадливото езеро"
Наистина е огромно. Бе много далеч от мен. Правех си някаква сметка, че ако слезна до него и се спусна отдругата му щях да слезна точно при джипа ми. Изглеждаше и по-пряко от алтернативата, да се върна обратно.
Тръгнах да спускам, но след 10 минути пътят стана доста труден. Слизаше право през морени, а всичко около тях бе непристъпен клек. Бях с две от кучетата ми и те започнаха, да скимтят. Колкото и да не ми се искаше да се върбна се наложи. Катери обратно всичко, което си спуснал. Огладнях здраво. Понеже ме беше много яд, че не успях да слезна до бреговете на езерото се съсредоточих върху хижата през която пак щях да мина. В нея щях да намеря вафли. Никога в живота ми, не ми се искало да хапна вафли повече от този миг. Окъснявах и вече се стъмваше, затова реших да не се връщам по пътеката, а от близкото било да спусна право надолу към хижата. Слезнах през доста стръмни сипеии, без никаква пътека, орез камънак, храсти и клекове. Трудно, но пряко , а и хапнах с шепи огромни боровинки. Край пътеките всичко е обрано, но тук хора не минават.
После помня само, че си купих 4 вафли и ги изядох точно за 5 минути. Прибрах се по живо, по здраво.
Вчера открих този интересен тунел в Рила. Намира се в близост до Кирилова поляна над Рилския манастир.
Споделих това с приятелите си във Фейсбук, а за останалото ще разкажа сега.
Това е една история в два епизода и с два обекта на вниманието - магичната Рила и изоставеният тайнствен тунел.
Двата епизода са всъщност две разходки. Едната в началото на септември (края на лятото), а другата в началото на следващия месец октовмри (началото на есента)
Невероятно е как само за един месец природата смени лика си по тези места.
Още по невероятно е каква дискусия се заформи заради този тунел.
Епизод 1
Него ден 05.09.2016 имах ясна цел - разходка до "Тиха Рила". Денят започна колебливо и мудно, защото целта ми не бе далеч, а и не бях нахъсан така да се каже. Пробих си бавно път през колоните от автомобили, каращи бавно през осеяният с дупки, машини и работещи хора новоасфалтиран път. Подминах Рилския манастир транзитно и продължих без спиране до "Кирилова поляна" - краят на асфалтовия участък от пътя. Тук трябваше да хвана отклонението за "Тиха Рила", но обърках пътя и хванах съседно отклонение отдругата страна на "Манастирска река". Карах по черен път край реката, минах през изоставен почивен комплекс с вдигната бариера. Минах покрай няколко бетонови прегради край реката и изведнъж изкочих пред входа на тунел, където пътят свърши. Имаше нещо като стара бетонирана площадка.
На мястото имаше летовници на палатки. Очудено се гледахме един друг.
Заформи се кратък разговор:
- Оттук ли е пътят за "Тиха Рила"?
- Ооо не, сбъркали сте. Трябва да се върнете обратно до поляната и да хването право нагоре.
- Благодаря, а знаете ли какъв е този тунел?
- Да, бивша уранова мина.
- А колко е дълбок?
- Дълбок е, но си има край (казано ми бе с усмивка).
Не задавах повече въпроси.
Входът на тунела бе сравнително голям и можех да влезна с целия джип. Приличаше на влаков, но ми изглеждаще малко по-тесен и по-нисък. Забодох муцуната на джипа и осветих вътрешността му, докъдето ми хвърлят светлините. Не се виждаше нищо освен дълбока тъмнина. Видях, че се намирам на 1500 метра надморска височина. Снимах и се върнах обратно към "Кирилова поляна".
Намерих верния черен път към местността "Тиха Рила" - 9км нагоре в планината. Самият път е много добре поддържан и не попада в парк "Рила", т.е. не е забранен за МПС.
Местността "Тиха Рила" е разположена на 2000 метра височина. Представлява няколко поляни покрай поречието на реката и заобиколена от високи върхове. Оттук започват пешеходни маршрути към "Рибните езера" и "Смрадливото езеро". Много приятно място за отмора. Оставих джипа на края на пътя и поех пеш към езерата.
Пътеката до "Долното рибно езеро" отнема около час, като пътят е лек. Първите есенни багри вече са изпъстрили околността,
Края на лятото езерата са доста поизточени. След 15 минути се стига и до хижа "Рибни езера", която е точно между двата едноименни водосбора. След още 10 минути се стига и до по-красивото и голямо "Горно рибно езеро". Направих дежурните снимки. Езерото е точно под един висок връх - "Канарата" (2666м.)
Бях тръгнал късно от София, замотах се около тунела и в крайна сметка денят преваляше и не разполагах с много оставащи светли часове. Всъщност часът показваше вече 16 часа. Не носех нищо със себе си освен фотоапарата, което си има и минуси и плюсове. Плюсът е, че така олекотен вървя доста бързо, която мисъл ми даде тласъкът нужен да заменя "връщам се" с "ще се кача до билото" , за да потърся и заснема "Смрадливото езеро".
Смрадливото езеро трябваше да е огромно. Така го виждах на картата и много исках да ме респектира, като го зърна отвисоко. Ами така де, кой знае кога пак ще дойда тук. Подпалих обувките...
Всъщност не знаех дали вървя в правилната посока. Имах само предположение къде се намира езерото, но около мен имаше много върхове и долини и не знаех точно откъде ще го видя. Все пак посоката ми бе ясна. Пътека нагоре нямаше. Забелязах виещи се серпентини в далечината по склона над мен. Реших да вървя право към тях без пътека и да ги засега. Така и направих.
Хванах пътека за хижа "Македония". Идея си нямах, дали е правилната, защото до хижата зад мен имаше доста табели и маршрути.
От серпентините се откри страхотна гледка към "Горното рибно езеро".
След 30 минути бях на превала и погледнах отдругата му страна. Нямаше и помен от огромното "Смрадливо езеро". Малко бях разочарован. Забелязах, да слизат отсреща туристи. изчаках ги и попитах, дали знаят къде е езерото. Отвърнаха ми на сръбски, че не са оттук и не могат да ми кажат.
Веднаха хванах по билото, за да стигна съседното такова и да зърна какво има зад него. След стотина крачки видях и пирамидки, което значеше, че има пътека и по билото. Супер.
Превалих и съседното било и видях езеро. Ама бе малко и във формата на сърце. Много красиво.
Впоследствие на картата разбрах, че се казва "Мермерско езеро".
Пътеката вървеше само по билото, бе много тясна и технична. Тя ме изведе до гледка към "Смрадливото езеро"
Смрадливо езеро е най-голямото ледниково езеро в България и на Балканския полуостров. Намира се в Централния дял на Рила, разположено във висящ към долината на Рилска река циркус между върховете Рилец (2713 m) на югозапад и Кьоравица (2612 m) на юг. То е второто от петте Смрадливи езера. Езерото има овална форма, дълго е 900 м и широко 260 м. Площта му е между 21,2 и 24 ха, обема му е 1 750 000 м³, а максималната му дълбочина- 24 м. По северния му бряг е изградена преградна стена, която повишава нивото му, а водата от него се използва се за регулиране на водния режим на Рилската каскада. от северния му край при високи води изтича поток, който сла 1,2 km се влива отляво в Рилска река (ляв приток на Струма)..
Наистина е огромно. Бе много далеч от мен. Правех си някаква сметка, че ако слезна до него и се спусна отдругата му щях да слезна точно при джипа ми. Изглеждаше и по-пряко от алтернативата, да се върна обратно.
Тръгнах да спускам, но след 10 минути пътят стана доста труден. Слизаше право през морени, а всичко около тях бе непристъпен клек. Бях с две от кучетата ми и те започнаха, да скимтят. Колкото и да не ми се искаше да се върбна се наложи. Катери обратно всичко, което си спуснал. Огладнях здраво. Понеже ме беше много яд, че не успях да слезна до бреговете на езерото се съсредоточих върху хижата през която пак щях да мина. В нея щях да намеря вафли. Никога в живота ми, не ми се искало да хапна вафли повече от този миг. Окъснявах и вече се стъмваше, затова реших да не се връщам по пътеката, а от близкото било да спусна право надолу към хижата. Слезнах през доста стръмни сипеии, без никаква пътека, орез камънак, храсти и клекове. Трудно, но пряко , а и хапнах с шепи огромни боровинки. Край пътеките всичко е обрано, но тук хора не минават.
После помня само, че си купих 4 вафли и ги изядох точно за 5 минути. Прибрах се по живо, по здраво.
Благодаря за споделеното.
Коментар