БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯСТИЕ

[Asterix]

Исландия! Щом веднъж видиш снимки от уникалните места, които природата е създала там, трудно можеш да ги извадиш от съзнанието си. Загнездват се надълбоко и постоянно те подканят да отидеш да ги видиш на живо. Така стана и при нас и както обикновено решихме да пътуваме с кола до там. Винаги съм казвал, че пътуването е част от пътешествието и предпочитам автомобилните пътешествия като по този начин успяваш да усетиш много по-добре духа на пътешествието. Това в случая доведе до бонус. Ферибот от Дания, който има 3 дена престой на Фариорските острови. Сами по себе си те са не по-малко уникално място от Исландия и си заслужават на 100%. Разстоянието по море е 1524 км с ферибота и се пътува около 52 часа като на отиване разстоянието е разделено, заради спирката на Фариорските острови, а на връщане се взима на екс. Самият ферибот е с гръмкото име „Norrona“, има 8 нива и е построен в Lubeck, Германия за скромната сума от 100 000 000 евро. И така събрахме се четирима ентусиасти– аз, Краси, Иван и Теодор и в чудесна вечер на 8.06.2016, натъпкани до горе (в буквален смисъл) във верния автомобил, потеглихме в посока Калотина. До ферибота в град Hirtshals, Дания бяха около 2500 км.
Целта за вечерта беше да стигнем покрайнините на град Сегед в Унгария, където на предварително избрано място да разпънем палатков лагер номер едно. Мястото беше използвано при пътуването миналата година до Беларус и Москва и затова избегнахме лутането по тъмните часове и някъде към 2 часа се настанихме в ливада от люцерна.

Ден 1

След съвсем недостатъчно спане ни посрещна ясна утрин нейде из ливадите с люцерна край Сегед. Последва бърза закуска и потеглихме като трябваше да стигнем централна Германия до вечерта. Стигането по тъмно не беше проблем отново, защото щяхме да използваме място за палатка сред поле с ветрогенератори, открито две години по-рано при пътуването към Скандинавия. Хубаво е да има предварително нарочени места за диво къмпингуване, когато има вероятност за пристигане по тъмно. Иначе започва голямо лутане и търсене на подходящо място. Решихме да минем през Австрия вместо през Чехия макар и пътя да беше с над 100 км по-дълъг, защото бяхме предупредени, че в Чехия текат мащабни ремонти по магистралата към Прага и колоните са големи. Е, оказа се, че цяла западна Европа е изтъкана от ремонти и стеснения и в този ред на мисли вероятно не спестихме нищо. Аз лично не бях виждал такива задръствания там, но за щастие най-свирепите бяха в насрещната посока. Като се сложи и възстановения граничен контрол по границата Австрия/Унгария, беше бавно придвижването като цяло. В Германия пък ни отби полиция от магистралата и ни направи една бърза проверка. Не че имаше някакво нарушение, а просто коли от източна Европа са подозрителни. Интересното беше, че колата на полицаите, както и дрехите им бяха абсолютно цивилни и до момента, в който си показаха картите не бях сигурен дали не са някакви шарлатани. На задното им стъкло мигаше червен надпис, че са полицаи и трябва да ги последваме и това е всичко. Въпреки стабилното подмотване стигнахме по светло в полето с ветрогенераторите и разпънахме лагера. Наоколо бъкаше от диви зайци, а соколи кръжаха с надеждата да прилапат някой разсеян гризач. Пред нас не се състоя ловна сцена и се ориентирахме да налазваме палатата след вечеря.

Ден 2

Този ден се очертаваше по-лежерно придвижване и затова наблегнахме на мотаенето. Оставаха около 700 км за минаване до ферибота в Дания, който отплаваше на следващия ден по обяд. В Германия задръстванията продължиха. Реших, че веднъж да минем Хамбург и трафикът ще поолекне, но не стана точно така. Беше петък ранен следобед и не можех да проумея накъде беше тръгнал целия този народ наред с неизброимо количество камиони, които ако се наредят в една редица сигурно ще стигнат до България. На границата с Дания отново има бърза проверка, която преди липсваше. Естествено видяхме се интересни за полицаите и веднага ни харесаха за проверка. Като казах къде отиваме и за какво веднага отношението се промени, пожелаха ни лек път и не се занимаваха повече с нас. В Дания за момент стана по-спокойно и тъкмо се зарадвах, но не задълго. Попаднахме в истинска тапа на магистралата, която почти не помръдваше. Цялото това влачене стана безсмислено и на първата отбивка за почивка спряхме и решихме да продължим след като целия този поток изчезне. Много други бяха направили същото. Сред тях беше и българския шофьор на камион Дядо Ачо. Видя ни той, позна сънародници и веднага се разговорихме за миналите времена, за неволите, за хубавите пътувания. Така докато се усетим вече бяхме седнали на маса на по бира с идеята, че направо тук ще се нощува. Реално до дестинацията ни оставаха около 100 км и можеше да си позволим нощувка тук, но като гледахме за какви задръствания става въпрос не ни се искаше да рискуваме евентуално изпускане на ферибота. И така след няколко часа като се поотпушиха нещата потеглихме. На няколко километра от град Хиртшалс намерихме хубаво местенце за палатка и се установихме. Така имахме време на другия ден до обяд да се пошляем в Гренен (най-северната точка на Дания) и след това да се върнем до ферибота. Разстоянието не беше голямо. Интересно беше, че дори и в Дания не се стъмни напълно. Струваше ми се прекалено на юг за да има бели нощи, но ето че имаше.

Ден 3

Отправихме се към Гренен. Платихме си паркинга и започнахме да крачим по пясъчните дюни към най-северната точка. Разстоянието не е голямо и за около 30 минути се стига. Минава се покрай множество бункери останали от войната, има и диви рози, които красят пейзажа, а недалеч от пътеката се издига гордо хубав морски фар. Мястото е много приятно като цяло. Явно е емблематично, защото имаше доста посетители. За по-мързеливите се предлага и услугата да те превозят по пясъка в открит фургон дърпан от трактор, вместо да ходиш пеша. Принципно тази опция е добра за стари хора, за които тази разходка би била трудна. Ние имахме няколко часа, които отлетяха като миг и с бърза крачка се върнахме към паркинга. Направихме грешката да напълним резервоара до горе с уж по-евтиния датски бензин, но по-късно се оказа, че на Фариорските острови е доста по-надолу като цена. Накрая се наредихме на опашката за качване на ферибота. Всичко беше добре организирано и докато се усетя вече бях в търбуха на ферибота, който се състоеше от паркинг за автомобили на 3 етажа, които се достъпват посредством рампи. Наоколо се мяркаха много джипове, каравани и дори камиони, оборудвани за тежък офроуд. Без съмнение бяха решили да пресичат Исландия през вътрешността, където се минава и през много реки без наличието на мостове. Точно навреме корабът ни отплава. Отвътре беше доста приличен, чист и дори луксозно изглеждащ. Останалата част от деня прекарахме на палубата, където слънцето и постоянния вятър ни изиграха лоша шега и на следващия ден бяхме като опърлени наденици, но който не си взима бележка от минали такива преживелици, така се получава. Запознахме се с французина Жудикел, който си беше подготвил обиколка на Фариорските острови и Исландия с велосипед. Всяка година си взимал цялата отпуска на куп, товарел колелото на колата и стигал до избрана точка, а оттам продължавал въртейки педалите. Тази година старта му беше в Дания. Много готин, отворен и приказлив човек се оказа. Сприятелихме се неусетно и без да подозираме се засичахме 3 пъти по време на обиколката ни като направихме и едно диво къмпингуване заедно, но затова по-нататък. На кораба имаше всичко, от което може да имаш нужда, а и повече – фитнес, басейн, горещи вани на най горния дек с изглед към океана. Имаше дори и малко футболно игрище, затворено с мрежи отвсякъде. Поритахме малко на него, за разнообразие и за проба какво е усещането да играеш футбол на поклащащ се кораб. Вероятно е подобно на това да играеш пиян. Времето като цяло се изниза неусетно.

Ден 4

Станах рано може би преди 5 часа и с един германец от нашата стая отидохме на палубата да видим изгрева. Оказа се, че доста хора са имали същата идея и на палубата не беше пусто. Гледката си заслужаваше определено! Слънцето тъкмо се подаваше над хоризонта, а до кораба летяха интересни птици, които не бях виждал преди. По-късно разбрах, че това са т.н. „Gannets“ или по нашенски „гмурци“. След хубавата гледка се върнах за още няколко часа сън и при следващото ставане вече преминавахме покрай Шетландските острови. Тук бяхме транзит, но определено местенцето си заслужава да се посети някой ден. Общо взето времето се изниза в шляене из кораба, мързелуване и четене на факти за предстоящите ни цели. В 22:30 вечерта местно време достигнахме град Торшавн – столицата на Фариорите. Над града се стелеше мъгла, но не много гъста и духаше северен ветрец. Архитектурата беше строго северна и много интересна. Великото разтоварване от ферибота започна. Колите бяха предимно френски, немски, датски и холандски. Имаше по един брой чешка, полска и словашка, както и ние от България за цвят. След като най-накрая дойде наш ред и слязохме от кораба, се отправихме директно в северна посока близо до градчето Funningur, където на следващия ден възнамерявахме да се качим до най-високото връхче на Фариорските острови и при късмет да имаме гледка. Разстоянията на островите са малки и само 60 км ни деляха от целта. По принцип между повечето острови от групата имаше или мостове или тунели, но имаше и няколко, които бяха достъпни само с ферибот, но на нас в крайна сметка не ни остана време за тях. И така по малките часове на нощта се установихме на палатка в подножието на върха. Беше студено и духаше вятър, но тук е така. Просто трябваше лека адаптация след припека на палубата на кораба. Направихме първата вечеря на островите и се вмъкнахме в палатката, а навън беше все така светло.

Ден 5

След не много часове сън, денят ни посрещна с рехава мъгла и частични гледки, които загатваха красотата на мястото, където се намирахме. Тъй като бяхме в подножието на планината, която искахме да изкачим само събрахме лагера, наслагахме някои неща по раниците и тръгнахме директно нагоре. Наоколо се разхождаха и преживяха безгрижни овце и вероятно заради тях основата на цялата планина беше заградена, но за желаещите да се качат нагоре имаше сложена стълба, която прехвърляше оградата. Наоколо нямаше никакви хора и само поривите на вятъра нарушаваха тишината. Прехода нагоре не е тежък, а и самия връх е 880 м, но за място като Фариорите, тези 880 м вещаеха неповторима гледка, ако мъглата се разкъсаше още малко. Времето по пътеката нагоре се изниза неусетно и на метри от върха се разкри първата чудесна гледка към Атлантическия океан и високите вертикални скали, които се врязваха във водата. Няколко снимки и мъглата пак се разпростря. Следваше кратко стръмно изкачване и стигнахме върха със сложното име Sаеttaratindur. Духаше вятър и беше мъгливо. Имаше малко заслонче от натрупани камъни, което ни приюти за снимка и после не ни оставаше друго освен да се смъкваме надолу. За късмет от другата страна на върха мъглата скоро се разкъса и успяхме да се насладим на уникална гледка малко под върха. В крайна сметка качването не беше напразно и успяхме да запечатаме малко от красотите на тази част от островите. След като слязохме се насочихме към малките градчета Funningur и Gjogv, които предлагаха традиционна архитектура и неповторима атмосфера. Във Funningur има много интересна църква с торфен покрив до малкото пристанище. Наоколо почти не се мяркат хора, което за нас свикналите с лудницата в големия град си е привилегия. Единствено две гъски подават любопитно глави иззад близката ограда на една къща.
Следващата спирка Gjogv ни посреща с прекрасно слънчево време и малки къщички в северен стил на фона на обширен фьорд. Трудно е да се опише колко е хубаво, затова е добре да се види. Заговаряме се с местен жител, който ни разказва за негов приятел от Германия, който дошъл за малко на гости обаче толкова му харесало, че вече седмици не може да си тръгне. Разбирам го човека! На брега с интерес наблюдаваме дебелоклюни кайри, които се гмуркат в бистрата вода на океана и изчезват нанякъде. Толкова са умели като плувци, че гледайки отгоре, ако не знаеш, че са птици спокойно можеш да ги объркаш с риби. Изнизват се няколко часа и въпреки че не ни се тръгва потегляме към град Vidareidi на съседен остров с името Vidoy. До момента бяхме на остров Eysturoy.

Vidareidi е известен като най-северния град на Фариорските острови. Пътят до него минава през няколко тунела под океана. Тези тунели обаче се оказват напълно тъмни, само с една тясна лента за колите и двупосочно движение, а дължината на всеки е около 4 км. И така на всеки 200-300 м има отбивка, на която едната кола може да отбие и да изчака насрещната да премине като движението в едната посока е с предимство. Абе леко неприятно и опасно ми се струваше това начинание в условията на тесен тунел без никакво осветление. Хубавото е, че нямаше интензивно движение. Във Vidareidi ни посрещна отново идилична гледка от стара църква на фона на фьорд и стадо любопитни крави до нея, които си търсеха внимание и се опитваха да ни сдъвчат ръкавите и ремъците на фотоапаратите докато ги снимахме как се кокорят срещу обективите. Симпатични животни! На връщане спираме в град Клаксвик на остров Bordoy. Това е втория по големина град на островите. Там се намира и бирената пивоварна Foroja Bjor, която произвежда доста пивка бира. Града ни посреща с типичната за тези ширини мъгла и дъждец. Правим бърза разходка по пристанището и в централната част под дъжда. Има интересна цъква в стил „Полярна архитектура“. Не се задържаме много, защото времето не е много приветливо и се насочваме към остров Streymoy и викингското селище Sksun. Някъде в околността ще нощуваме и на следващия ден ще разглеждаме селището. За щастие времето се пооправя в тази част на островите и опъваме палатка в ниското край черен път до малка рекичка. Смущаваме местна птица с дълъг червен клюн и малкото й. Пилето надава тревожни крясъци, но после се успокоява и отново настава тишина като се чува само лекия ромон на потока.

Ден 6

Денят е хубав от сутринта! Събираме лагера и влизаме в селцето Saksun, където закусваме с гледка към фьорда, който се простира под селото. Гледките наоколо с пасторални. Разхождат се овце, пасат тучната трева в подножието на хубави ниски планинки. Нямаме търпение да закусим и да се разходим между автентичните постройки за оглед отблизо. Селцето изглежда толкова диво, че местните жители може би се броят на пръстите на двете ръце. Правим хиляда снимки като всяка следваща ни се струва от по-добър ъгъл, а те реално са почти еднакви. След няколко часа тук тръгваме към съседен остров – Vagar. Там се намира една идилична картина, която е като запазена марка за Фариорските острови, а именно висок връх, под него малко селце и под селото висок около стотина метра водопад се излива директно в Атлантика. Интересното е, че гледката се разкрива непосредствено след като излезеш от тунел, който свързва острова с останалите острови. До съвсем скоро това място е било напълно откъснато без сухопътна връзка и достъпа е бил само с хеликоптер и лодка.

Срещаме двойка от Дания на средна възраст. Жената беше местна от острова и се зарадва като разбра, че сме дошли от България, за да разгледаме родните й Фариори. Поразпита ни, каза, че не била срещала българи тук никога, а често контактувала с туристи, но това беше очаквано. Дестинацията не е много популярна сред нас, но може би точно отдалечеността и трудния достъп са запазили неповторимия чар на това място. Толкова беше хубаво там, че останахме до края на деня на това място. Слизахме до морето, разхождахме се малко към планината и в късния следобед нашия добър познайник французина Жудикел довтаса неусетно. С радост се съгласи да направим диво къмпингуване заедно на фона на уникалния пейзаж, който ни предлагаше природата. Опънахме палатките, спретнахме вечерята – лютеница, луканка, бяло сирене, кисели краставички, чесън и домашна ракия, а Жудикел извади порция сухи спагети. Веднага му казах да ги разкара, и да яде от нашата храна, а той лакомо опита от всичко и констатира, че безспорно българската храна е на светлинни години по вкус пред неговата. Малко не съобрази и гарнира цяла скилидка чесън с няколко глътки ракия и започна да прискляпа, да лее сълзи и да му излиза пушек от ушите, но скоро се окопити и си взе поука. Беше много приятна вечер. Човека е интелигентен, пътувал е много и е приятен събеседник. Приключихме по малките часове с наблюдение на червеноклюни кайри по близките скали. Тези пилета са много атрактивни, но пословично срамежливи и е голям късмет да ги наблюдаваш. Дори успяхме да направим няколко прилични кадъра. Обикновено прекарват дните си из водата, а вечер излизат по скалите да спят и ние уцелихме точното място. На метри под палатката по стръмните скали се подвизаваха няколко двойки. С това завърши този изключително пълноценен ден, в който времето отново беше чудесно. Благодарим на природата, че е благосклонна към нас!

Ден 7

Нито ни се ставаше, нито ни се тръгваше от това райско местенце, но днес ни чакаше Торшавн – фариорската столица, както и качване на ферибота в посока Исландия, така че нямаше време за размотаване.


Французина се измъкна набързо, че него въртенето на педали го зовеше и имаше да отметне към 40 км път с не малко изкачвания. Ние закусихме, почерпихме местно куче със стари български кренвирши и се понесохме към тунела, който свързва остров Вагар с главния остров Стреймой. За разнообразие минахме по обходен, но много панорамен път високо в планините. Разкриха се впечатляващи гледки към фьордите долу и определено обхода си заслужаваше. В Торшавн паркирахме до градския стадион и тръгнахме на обход из града. Умишлено спряхме по-далеч от централната част, за да може да повървим малко и из кварталите, за да може да добием по-ясна представа за града. Ами то всъщност всичко вече ни беше ясно – спретнат град, има си всичко, хората изглеждат щастливи без да се чете следа от каквото и да е напрежение по лицата им. Не като при нас, където виждаш покрусени лица, изнервени хора, готови на саморазправа за най-незначителното нещо. Друг свят е тук! Вървейки по улиците се наслаждаваме на уредените къщички и сякаш, за да допълни идилията едър, мързелив котарак се изтяга пред входната врата на една къща. И той изглежда щастлив. Спускаме се към пристанището, където има симпатична крепост. Деца се пързалят като на пързалка по покрив на къща, обрасъл с трева и се чудят каква беля да сътворят. Междувременно на пристанището пристигна кораба на датската кралица, но толкова се мота докато излезе, че нямахме време да я чакаме и продължихме с разходката без да я видим. Определено най-интересната част от града обаче беше старата част с традиционните сгради, където се помещава и правителството на Фариорските острови. Тази част е разположена на малко полуостровче до пристанището и определено заслужава особено внимание. Хубавото тук е, че въпреки красотата и привлекателността на мястото липсват тълпи от туристи, с които едва да се разминаваш. Всичко е в много умерени, едва забележими граници, а не като по популярните забележителности из Европа. Отдалечеността на мястото го е запазило. Поне засега! След старата част направихме един преход по крайбрежието и часовете вече се бяха изнизали неусетно. Отправихме се съм колата, защото времето за качване на ферибота не беше далеч. На фериботния порт всичко беше чудесно организирано и обозначено. Направих мислена съпоставка с пристанището в Дурас (Албания), където цари невъобразим хаос и някакви доброжелатели идват уж да ти помогнат, да те заведат тук-там по гишетата и после искат пари, които все са им малко за многото работа (5 минути), която са свършили. Ама това са два различни свята, между които зее пропаст по-дълбока от Марианската падина и искрено се надявам Фариорските острови да успеят да се съхранят, защото са може би едно от малкото такива кътчета, които са успели да се запазят и да се развиват само в положителна посока! След като се натоварихме във ферибота ни предстоеше само една нощ плаване до Исландия. Хубавото е, че кораба заобикаля островите отблизо и се разкриват много приятни гледки към скалите на острова, които се спускат стръмно надолу към водата, а по тях незнайно откъде довтасали се мяркат овце. Видяхме тези животни на места, където дори опитен алпинист вероятно би се затруднил да стигне. Остава загадка как са се добрали до там. Имаше дори майка с малко на купчина скали насред един фьорд, които вероятно прилива е хванал неподготвени и е блокирал там. Размерите на мини островчето бяха 3 на 5 метра, нямаше грам трева или мъх и не е ясно какво са търсели сред камънака, за да се прецакат така. Дано да са оцелели, че ни дожаля за животинките. Вече на кораба се заехме с обичайните занимания – бира на палубата, душ и наваксване със съня.

Ден 8

Исландия! Една седмица след като тръгнахме от България акостирахме на брега на островната държава. Малкото градче Seydisfjordur ни посреща с рехава мъгла стелеща се по дълбокия фьорд, който заобикаля околността. Десетки малки водопади се стичат по скалите и се вливат в океана. Целия този пейзаж придава мистичност и особена красота на мястото. Този път бях от първите слезли от кораба, но за сметка на това граничните власти като видяха българска кола решиха, че трябва да ни поразгледат по-отблизо. Посочиха близко хале, докараха кучета за търсене на наркотици и веселбата започна. Всичко навън наред с резервна гума, която обстойно беше прегледана в някакво друго помещение. Абе много досадна работа, ама поне се държаха много по-културно отколкото при други подобни случаи. Накрая даже помогнаха с товаренето обратно на багажа. Дразнещото обаче е, че от всички други коли нас ни третират като единствените индианци, ама хайде няма да си разваляме настроението. В Исландия ти дават нещо като винетка, която лепиш на предното стъкло и е безплатна(вероятно единствената такава в света). На пристанището разбира се се засякохме с нашия приятел французина, пооправихме си багажа заедно, той хапна една скилидка чесън на изпроводяк за енергия и потеглихме на обиколката, всеки с неговото си темпо. Той все пак имаше 3 седмици с колело, а ние една с кола за целия остров. Първия ден се състоеше в повече каране и по-малко разглеждане, но само по себе си и това е удоволствие, защото на всеки метър пейзажа е впечатляващ. Всъщност, както тук така и на Фариорите има един основен проблем, ако може да се нарече така. Толкова е хубаво, че спираш на всеки километър за гледки и снимки, което от своя страна пречи на каквито и да било планове за изминаване на определено разстояние за определено време. Е, в крайна сметка това да ни е проблема. Нали затова сме тук. Хубавото е, че слънцето не залязва по 24 часа и съответно, ако се забавим много просто това е за сметка на спането, както обикновено става по време на бели нощи. Хванахме път „1“, който е основния път в Исландия и прави пълен кръг около острова. Нещо като околовръстно шосе. Ние започнахме обиколката си от изток на запад движейки се по часовниковата стрелка. Малко след като тръгнахме по път „1“ настилката изчезна ненадейно и започнахме да караме по черен път, който за щастие беше в достатъчно добро състояние и ограничението беше 80 км/ч. Вдигаше се голям прахоляк, но поне нямаше сериозни дупки. И така около 30 км. Учудвам се, че не са го асфалтирали. Тези 30 км са единствения участък от цялото „околовръстно“, които бяха без настилка, а дължината му е някъде малко над 1000 км. В Исландия често можеш за попаднеш неочаквано на черен път, който не винаги е в добро състояние. В западните фьорди имаше отвратителни участъци с напречни бразди и ей така, както е свършил асфалта след няколко десетки километра си се появява отново. Но за това по-нататък. Първата спирка за деня като не броим спирането за снимки беше до градчето Hofn, където са намира нещо като малко викингско селище. Хубаво беше, но не и автентично.

След него беше ред на Jokulsarlon или езерото с ледените блокове, по които с малко повече късмет може да се мерне някой мързелуващ тюлен. Ние се включихме към групова разходка с амфибия и успяхме да зърнем само главата на един тюлен, който любопитно се показа над водата, но като цяло самите ледени блокове, откъртващи се от близкия ледник бяха по интересното. Гледката беше доста полярна, а съвсем наблизо се намираше и т.н. „Диамантен плаж“, който беше отрупан с ледените блокове, които океана е изхвърлил след като са се стекли от езерото към него. Слънцето беше ниско, светлината се пречупваше през интересните форми на леда и допълваше великолепната гледка. А самите бяло-синкави ледени блокове от своя страна контрастираха на фона на черния вулканичен пясък под тях. Страхотна гледка! Една от най-хубавите за цялото пътуване. Наоколо имаше и стотици птици, гнездящи по земята, а ако имаш неблагоразумието да се доближиш до гнездата се вдигат орди защитници, които се стрелкат и се удрят в теб. Интересни пилета. Краси го отнесе, защото дори и да не успеят да те ударят с клюн, неизбежно е да те наакат подобаващо. Водача на амфибията, в която се возихме из езерото, се шегуваше, че благодарение на тези птици отслабвал. Приближавал се до гнездата, птиците го подгонвали, той тичал докато има сили, а после се връщал при тях. Действието се повтаряло няколко пъти и така му се събирал приличен спринт за деня. Човека беше италианец, но незнайно как се е озовал в Исландия и е заработил там. Явно му е харесало прекалено много и просто не е могъл да си тръгне. Трудно можеш да го виниш, взимайки под внимание красотите наоколо и хладния климат, който на нас доста ни допадна. Следваща спирка вече по по-късните часове беше водопада Svartifoss, който е уникален с това, че е обграден с четвъртити черни магмени скали, които изглеждат като подреден тетрис около него. До него се стига за около 30-40 минути пеша по приятна планинска пътечка.

Въпреки късния час имаше и други хора, които се бяха запътили да го видят. Направихме по някоя и друга снимка и продължихме към градчето Vik, където решихме да се установим хващайки черен път на няколко километра преди него. Оказа се уникално място за първи лагер в Исландия. Разпънахме палатката, масата, извадихме вечерята и стана съвсем никое време. Вече не помня в кой точно от малките часове си легнахме. Като си там искаш да усетиш и запомниш всеки един момент и пейзаж като хич не ти се губи време за спане, а пейзажа в случая беше доста разнообразен. Ако трябва да разделя пейзажа, който ни заобикаляше, в 4-те посоки гледките бяха – ледник в едната посока, вулканичен плаж и океан във втората, поляна с лилави цветя в третата и почти вертикални високи скали в четвъртата.

Ден 9

Събужда ни слънце и лек ветрец. Идеални условия. Отправяме се към плажа на град Vik, който се води емблематичен и красив. Има вероятност да се срещнат и червеноклюни кайри, но ние не ги намерихме. Има интересни скали, но като цяло не се задържаме много и отиваме към следващата спирка – водопада Skogafoss. Няма да се спирам на подробности относно водопадите. То се знае, че всички са живописни и си заслужава да се видят. Следва водопада Seljalansfoss, който се отличава с това, че може да се мине зад самия пад на водата. Има пътека, но разбира се ставаш като мокро куче. Е, заслужава си мокренето. Спретваме си и обяд с гледка към водопада на малката портативна масичка, която носим. В близост се намира вулкана Ейяфятлайокутъл, който беше изригнал преди няколко години и няколко дни облака прах тормози Европа като бяха отменени много полети. Следваща спирка е гейзера “Geysir”. Изригва на всеки около 3 минути и е доста зрелищно, а наоколо мирише на сяра. Последва водопада “Gullfoss”, който беше първият от по-мощните, които видяхме. Беше впечатляващо, но и пренаселено с хора. Продължаваме към Рейкявик. На 10 км от града установихме лагера в малка горичка на закътано местенце. По начало в Исландия дърветата са рядкост. Острова е бил обезлесен от заселниците и сега правителството полага много усилия, за да възстанови дърветата. Като гледам се справят добре.

Ден 10

В Рейкявик паркираме до Полярната катедрала в центъра! Духаше стабилен вятър, но нямаше изгледи за дъжд, което ни устройваше идеално. Полярната катедрала е уникална сграда. Единствена по рода си в света. Иначе Рейкявик не блести с много забележителности. Има един интересен метален паметник близо до пристанището т.н. “Sun Voyager”. Като цяло града е по-скоро, за да се усети атмосферата и усещането за северен град, което само по себе си прави града приятен. На малко площадче в центъра с изкуствена трева и голяма видео стена се излъчваше футболен мач от европейското първенство. Деца и възрастни играеха, гледаха и пиеха бира. Поседяхме малко, погледахме и беше доста приятно. В ранния следобед потеглихме в посока национален парк Тингвеллир или мястото, където се срещат европейската и северноамериканската континентални плочи. Времето започна да се мръщи и разходката из националния парк премина в лек дъждец. На мястото на самия разлом, където се срещат плочите има тясна и много дълбока цепнатина пълна с вода, която е ориентирана в посока север-юг и фактически прави разделението. Казват, че с всяка година плочите се раздалечават с по няколко милиметра. След парка беше ред на водопадите Hraunfossar, които са поредните попадащи в категорията „по-различни“. Те са много ниски, но изключително разляти по дължина. Приличаше по-скоро на скален праг на ръба, на който имаше хиляди изворчета. Все още пръскаше дъжд и обиколката по водопадите беше пропита с влага, но пък поне нямаше мъгла. Посоката след тях беше към западните фьорди с леко отклонение за посещение на конусовидната планина с водопади в полите й - „Кirkjufell“. По пътя натам се скъса да вали и вече мислехме, че ще опъваме палатката в дъжда, но на 20 км от дестинацията понамаля до степен подходяща за разпъване на лагера. Оказа се обаче, че мястото, което си бяхме харесали, беше окупирано от същите онези нападателни птици, за които споменах по-рано в разказа. Нямаше как, трябваше да се преместим. Хем, за да не ги смущаваме, хем да не превърнат палатката в решето или тоалетна. Изместихме се малко по-настрани и ни оставиха на мира. Беше вече много късно и разглеждането остана за другия ден.

Ден 11

На сутринта за щастие не валеше и времето изглеждаше обещаващо. Отидохме до емблематичната планина. Формите бяха като изваяни от скулптор, но в действителност творецът беше най-великият – ПРИРОДАТА. Картината беше като от картичка. Поседяхме малко време и тръгнахме към западните фьорди. Навлизайки в полуострова картината се смени. Редуваха се фьорд след фьорд, а най-хубавото беше, че пътя по-който минавахме беше изключително панорамен. И за да не звучи всичко прекалено хубаво, ще кажа и нещо лошо. Отново се натъкнахме на участъци от пътя, по които асфалта просто свърши без никакви обозначения. На картата също не беше отбелязано(или поне на нашата), за да си подготвен и да заобиколиш, ако има възможност. Така няколко пъти докато не стигнахме целта си на края на най-южния ръкав от полуострова. Там се намираше кораба “Gardar BA”, който е най-стария метален кораб в Исландия и от много години седи затънал в пясъци на сушата. Картинката беше много впечатляваща и автентична. Може би защото напомняше на Аралско море и корабите по дъното на някогашното море. Недалеч зад кораба се виждаха водите на фьорд, който някога е стигал по-навътре в сушата и кораба е бил закотвен в него. Качихме се на борда, въпреки че беше забранено от съображения за безопасност. Отвътре той буквално се разпадаше. Влагата и солта не прощават.
След кораба посоката беше към водопада “Dynjandi”, който има славата на най-фотогеничния водопад в Исландия. Не беше далеч – на около 50-60 км, но на нас ни отне цяла вечност да стигнем. Асфалта отново се преля в черен път, но този път много лош – с дупки, напречни бразди и голяма денивелация. Постоянно катереше и спускаше стръмно. Имаше бая стръмни участъци, а това с натоварена бая кола, която не е за черни пътища не е приятно начинание. Малко се поизнервих, но накрая при вида на величествения водопад и красив фьорд срещу него, опасан с ярко жълти цветя, нещата си дойдоха на мястото. Светлината от ниското слънце обагряше водата в розово и допринасяше за красотата на гледката. Имаше и други хора, които се готвеха да нощуват. Разпъваха палатки, подготвяха вечеря. Цареше спокойна и приятна обстановка. Имаше място за всички. Установихме лагера на метри от реката и Краси приготви вкусна вечеря от леща с масло на газовия котлон. Заспиването на фона на грохота от водопада недалеч от палатката не се оказа проблем. Дори беше приятно!

Ден 12

Отново чудесен ден! Наснимахме водопада на хубавата светлина и тръгнахме към град Isafjordur, който е столицата на Западните фьорди.

За щастие не се връщахме по същия път, а по друг отново черен, но на светлинни години от другия като качество. Можеше да се кара с 60-70 км/ч. Скоро се появи и асфалт и бързо пристигнахме на дестинацията, а градчето се оказа чудесно. Малко, спретнато с някои интересни артефакти разхвърляни по пристанището. Малко като музей на открито. И всичко това на фона на обширен разлят фьорд. Имаше си и туристически информационен център, в който се снабдихме с карти и информация за района. В съседство на градчето се намираше и експозицията на открито “Osvor”, която представляваше викингски къщички, съоръжения и пособия, които са използвали. Изглеждаха наистина автентични и определено беше хубаво да се видят. След това тръгнахме да излизаме от западните фьорди в посока северна Исландия. Минаваше се през куп красоти и отново се спираше постоянно за снимки по пътя, въпреки че в един момент окото сякаш свиква с невероятните пейзажи и ги приема за даденост. Реално на западните фьорди успяхме да обиколим двата южни ръкава. Последния северен ръкав е най-дивия. Той не е населен, няма пътища и би било рай за трекинг, но за жалост ние нямахме време. Успяхме да му хвърлим един поглед от средния ръкав. Изглеждаше доста сурово място. Планински масиви покрити със сняг и лед. Липса на растителност. Направо си беше друг свят въпреки, че се виждаше на една ръка разстояние. Контраста беше огромен. Може би като най-северен и с по-високи планински вериги спираше въздушните течения и определяше по-благоприятния климат на другите 2 ръкава. Останалата част от деня премина в шофиране в посока североизток към град Акурейри. На стотина километра от него спряхме в торфеното селце Glaumbaer, което се оказа меко казано чудесна находка.

Различното беше, че не само покривите на къщичките, но и самия градеж бяха от пресован торф, което придаваше приказен и направо нереален вид. Покривите бяха като неравна ливада с висока трева, а между треволяка се подаваха срамежливо прозорци. Истинско изкуство! Исландия обаче винаги може да те изненада и да те впечатли още повече. За да не измени на стила си ни дари с широк панорамен плаж, който само питаше за разпъване на палатка и лагеруване на фона на явлението „Midnigt sun“ по хоризонта на безкрайния океан. Слънцето изобщо не залязва, а само облизва хоризонта, движи се известно време по него и директно изгрява. В нашия случай се скри са около 10-15 минути, защото бяхме на 30 км на юг от полярния кръг, но това не правеше гледката по-малко зрелищна. Преди 2 години в северна Норвегия с Краси имахме късмета да го наблюдаваме над полярния кръг и знаехме какво да очакваме, но за Иван това беше новост и направо изпадна в екстаз. Разбирах го много добре, защото знам какво е усещането да видиш такава гледка за първи път. Завладява те чувство на истинска, дълбока и неподправена радост пред нереалността на събитието! Всичко наоколо беше окъпано в златиста светлина. Май се олях в суперлативи, ама Исландия ги заслужава. Даже като седнеш да вечеряш и забравяш да ядеш, защото ти се иска да запечаташ всеки момент в паметта си.

Ден 13

Имаше идея за сутрешно къпане в ледените води на океана, но ленивостта и мързела, които властват над човешкото тяло след ставане, а по-късно и обилната закуска някак осуетиха плановете и затова след прибиране на лагера потеглихме към град Акурейри, който се явява втори по големина в страната и наброява някъде около 15 000 души. Града се оказа приятен. Малък, но жив и си имаше всичко, от което може да имаш нужда. Приличаше много на американско градче от северните щати. Даже и голямото количество американски, както нови така и ретро, коли допълваха това усещане. Отделихме му половин ден и се отправихме към водопада Godafoss, който е един от многото емблематични и мощни водопади в страната. Оттам отидохме до градчето Хусавик, което има славата на „Столицата за наблюдение на китове“. Започнахме да се чудим дали да се включим в една такава разходка с корабче за зяпане на китове, но поради късния час и продължителността от 3 часа се отказахме. По принцип дори да имаш късмета да видиш кит то това ще бъде я опашка или горна перка, което само по себе си е хубаво но не е кой знае какво за сумата, която искаха за подобно начинание. Задоволихме се с разходка из Хусавик и то после стана време отново да лагеруваме. Този път на около 30 км от града близо до малка река. Мястото беше приятно, но се появиха отвратителни досадни малки мухи, които се опитаха да внесат горчив привкус в идиличната обстановка, но не успяха в крайна сметка. Вятърът на моменти беше на наша страна и ги разгонваше, но в секундата, в която спреше те се телепортираха на лицето ти и започваше безумно блъскане в него и опити за проникване в очи, нос, уста и уши. Иде ти да си потопиш главата в реката, но в един момент сякаш спираш да им обръщаш внимание. Оказа се, че това са мухите „My“, които са с милиарди около езерото Myvatn, а ние бяхме на около двайсетина километра от него. На следващия ден се оказа, че те са завладели всичко в радиус от около 50 км от езерото във всички посоки, а после изведнъж изчезват и направо не ти се вярва, че най накрая има спокойствие.

Ден 14

Първа спирка – езерото Myvatn и обиколката му. Езерото е едно от най-големите в Исландия. Много е живописно. Тучни ливади отрупани с ярко жълти цветя се спускат към ярко синята вода. Мяркат се и овце, за да допълнят пейзажа, както и псевдо вулканични кратери, които така и не разбрах как са се образували. Приличат на малки вулкани, но не са истински. В близост обаче се намира една друга забележителност, която си е съвсем истинска – Viti Crater Lake. В кратера на застинал вулкан се е образувало езеро с тюркоазен цвят и изглежда доста живописно. Качваме се до ръба на кратера, откъдето едно пързулване и цопваш в сините води за секунди. Между другото съвсем близо се намира и електрическа централа, която използва парата от земните недра за производство на енергия. Исландците са някъде към първите позиции в света в усвояването на геотермална енергия. Дори отопляват парници и съм чувал, че отглеждат и банани. Някак не се връзват банановите палми с ледниците наоколо, но те са му намерили цаката. Реално целият район, в който се намираме ври и кипи от термални извори, пара, клокочещи земни казани с тъмна кал, а дори имаше и една купчина камъни висока около 2 метра, от която с адски тътен излизаше нажежена пара с адска мощ. Доста зловещо. А около тези природни чудатости природата прилича на кафеникава пустиня. Тази среда е един от контрастите на Исландия наред с фьордите, ледниците, водопадите и много други природни красоти.
Насочваме се към водопада Dettifoss, който има славата за най-мощния в Европа. Наистина е грандиозен, но мощта му разпръсква такива големи количества вода в атмосферата, че снимките са трудно начинание и най-често завършват с окъпан фотоапарат и размазан кадър, затова наблягаме повече на гледането му отколкото на перфектния кадър. Тук също има бонус, защото само на 10-15 минути ходене се намира друг водопад, който е по-малкия побратим на Dettifoss, а именно Sellfoss. Двата водопада си делят една и съща река. Единия държи рекорд в Европа, но другия пък е по-фотогеничен и разлят, така че не е за изпускане. С тези водопади привършват планираните за разглеждане красоти на Исландия. Насочваме се в посока градчето Сейдисфьордур, от което започна обиколката ни преди една седмица. Намерението ни е да спим някъде близо до градчето и на другата сутрин рано да се качим на ферибота за Дания. По път обаче се открива неочакван бонус. Поредния живописен водопад точно до пътя, който така и не разбрах как се казва. С Краси се качваме горе до самия пад на водата, което начинания ни дарява с хубава гледка към близката долина и надолу към близо 70-те метра пад на водата. Две овце ни гледат невъзмутимо и придъвкват тучна трева, а ние сме доволни, че се качихме и бяхме възнаградени с тази гледка, която не беше в плановете. Както казах и по-рано, Исландия винаги има с какво да те изненада и впечатли. На 20 км от ферибота се вмъкваме на малка поляна сред ниски дървета и изкарваме една страхотна последна вечер на палатка за това пътуване. Подаряваме си царска вечеря с какво ли не, което ни е останало и откарваме до никое време, но вече няма за къде да бързаме. Не е нужно и да хабим време в спане. На кораба ще има кога да наваксаме.

Ден 15

Прибираме всичко и спускаме стръмните 20 км (няколко стотин метра денивелация) до ферибота. Има доста пътешественици като нас, които са се отправили натам. В Сейдисфьордур се редим на опашката и зачакваме, а ферибота закъснява с 4 часа. Има време за разходка и разглеждане на персонажите, които също чакат да се качат. Виждам моторист от Мериленд, САЩ, както и друг, който е с регистрационен номер от Нова Зелания. Този действително е от далече. Ние от България в сравнение с него сме като група хора отишли в предградията на града, където живеят. Има и какви ли не джипове, преустроени като каравани, но подходящи за off-road. Доста колоритна тълпа събрана на едно място. Часовете се изнизват някак неусетно и ето го ферибота се появява изпод ниската мъгла, стелеща се по дългия фьорд. Време е за качване. Довиждане Исландия! Надявам се, че пак ще се видим! Благодарим ти за хубавото време и за гледките, с които ни дари!

Ден 16

Плаване в безбрежния океан. Вечерта спираме на Фариорските острови за малко, за да качим някои пътници, а други да слязат и продължаваме. Времето изглежда доста намръщено. Следва 12 часово спане, за да наваксаме и да се подготвим за непрестанното каране от Дания до София на връщане. За щастие капитана успява да навакса 2 часа от закъснението и сме само 2 часа назад от плануваното пристигане.

Ден 17 – Ден 18

Прибирането. След като се разтоварваме вече е събота късен следобед – към 16:30 ч. Започва маратона, защото в понеделник всички сме на работа, а оттам ни делят около 2500 км. Докато се усетим и Дания се е изнизала в почти постоянен дъжд. Идва ред на Германия, в която пак вали. Към 22:00 ч издебваме прозорец и вечеряме за 30-40 минути. Решаваме да избегнем маршрута през Хамбург и свиваме към Берлин, Дрезден и т.н. Вали! В Чехия влизаме в ранни зори и дъжда спира. Прага отлита все още спяща в неделната утрин. Идва ред на безбройте ремонти на магистралата, но за щастие няма много трафик в тези часове и Словакия се показва на хоризонта. Тя докато се усетиш и вече е свършила, но удължаваме престоя с един обяд на мърлява отбивка за тирове. Унгария ни посреща гореща, чак неприсъщо гореща, а на границата със Сърбия вече си мирише на България. За щастие не чакаме много по границите и се движим доста стегнато. Привечер стигаме границата с България. Там на хората им става интересно откъде идваме и изобщо не ни питат дали имаме нещо да декларираме. Така след 29 часа почти непрестанно каране стигаме до София. Има една натрупана умора, но тя е приятна и желана, защото пътуването беше страхотно. Фариорските острови не знам дали да ги нарека предястие или десерт, защото това е едно райско кътче, което се е запазило неопитомено и неопетнено от тълпите туристи и местното население. За Исландия пък думите са излишни. Трудно е да опишеш достатъчно добре място, което трябва да се види. След 18 дена и 8556 изминати километри по суша, както и около 3000 км по вода, завърши едно от най-незабравимите пътешествия за всички нас!


Любомир Петров

[bochkata]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Красота!
Благодаря за споделеното!

[Ivanov]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Браво!

Страхотно пътешествие!

[Anika681]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Благодаря за споделеното, много подробно и интересно описание на едно доста дълго пътуване, прекрасно подредено, оценявам времето и усилията, които сте положил за да съберете в едно този пътепис! Снимките са нереално красиви на места, като нарисувани. Вероятно, освен от майсторството на снимане и добрия фотоапарат- това е и от начина, по който пада слънцето толкова на север. Освен очевидната природна красота- харесаха ми много французина, чесъна, с който го преследвате навсякъде и старите кренвирши, с които почерпихте кучето. 29 часа каране почти нон-стоп до БГ също много ме впечатлиха. (Y)

[pegasoto]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Благодарско! Както винаги страхотен разказ и снимки от малко популярнин дестинации!

[Yaro]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Прекрасно!
Това Ауди има ли си име? Помисли. Пожелавам ти още толкова дестинации с него, че някой ден от Ауди да ти предложат да ти го купят, както Мерцедес са предложили да откупят Ото от небезизвестният Гюнтер. ;-)

[Венци- малкия]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Жестоко пътуване!


Помислете да изпратите малко материали на Ауди

[rover777]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

прекрасно пътуване

[rumbata]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Ехааа, Любо, рЕче и го направи!! Традиционно страхотни разказ и снимки. Благодаря!!
Аудито, горкото колко има още да пътува...после направо в Политехническия музей

[Asterix]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Благодаря за хубавите думи!
Това за изпращането на материали до Ауди вече доста хора го казаха и освен да взема да се замисля :-) Само да изровя правилните контакти :-) Иначе историята с мерцедеса я знам, ама май няма да ми стигне един живот да стигна Гюнтер :-) Официално име си няма, ама по едно време му казвахме на шега "Сивушка" като от разказите на Елин Пелин. Честно казано се чудя единствено как не изпуснаха амортисьорите на това пътуване. Толкова натоварено и по тези пътища(в една част от Исландия), ама удържаха. Размина се само с една изкривена задна гума. Нека да продължава да слуша и да пътува по интересни и далечни дестинации. С Исландия имаше юбилей - 40 посетени държави, а какво още съм му замислил :-) Живи и здрави......

[Венци- малкия]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Може да започнеш с : sales@audi.com

Ще си дам картон за спам..

[Dan7]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Огромно удоволствие от прочетеното и видяното! Поздравления!

[Daniel]

Re: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Уникално. Благодаря за споделеното. На дали някога, ще мога да отида там, но с вашия разказ направих една приятна разходка.

[Павлин Андреев]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Неописуемо удоволствие ми достави темата! Поздравления!

[Anika681]

От: БЪЛГАРИЯ - ИСЛАНДИЯ НА 4 КОЛЕЛА ПО ШОСЕ И ПО ВОДА С ФАРИОРСКИТЕ ОСТРОВИ ЗА ПРЕДЯС

Asterix, Сивушка е супер име за кола, хаха
40 държави...пък аз си мислех, че моя Форд е герой непобедим, ама сме под 20 за сега само