Аляска, една мечта по-малко.

[Mitko69]

Аляска!

Черешката на тортата, захарчето на кафето или Адвенчър дестинация номер 1 на Северна Америка.

Пет години. Точно толкова време ми отне от зараждането на идеята до момента в който спрях мотора пред заветната табела.
Ту нямаше време, ту нямаше с кого, ту нещо друго се случваше, докато в един момент, през 2015 седнах и проведох един сериозен разговор със себе си и реших, че ако това пътуване ще се случи, то трябва да стане в следващите 2 години.
Някъде през Декември миналата година графика ми се разчисти и нещата опряха до „Сега или никога“
Без много колебание уведомих шефа, че през Юни си взимам 3 седмици отпуска и отпрашвам към Аляска.
Веднъж взел това решение, като че ли всичко тръгна гладко. Имам чуството, че за това пътуване съм се подготваял, къде активно, къде пасивно през последните 5 години.
Територията ми беше позната от десетките пътеписи, които бях чел, от многото часове прекарани в гледане на Google Map и не на последно място бях изгледал почти всички шоута на Discovery Channel за Британска Колумбия, Юкон и Аляска. Виртуално вече бях ходил там, многократно.

След като решението беше взето се изправих пред проблем. С кого да пътувам? Колегите с които имахме хиляди мили зад гърба си не бяха на разположение за това приключение.
В един момент се замислих да го направя сам, но прецених, че ще бъде доста безотговорно от моя страна и търсенето на пртньор започна.
Форумите бяха пълни с колеги търсещи компания за подобни пътувания, но самото филтриране се оказа доста трудоемко. Много от „мераклиите“ основно си чешаха езиците, пардон-пръстите и минах през 6 кандидат пътешественици, докато се спрях на двама, изглеждащи що-годе сериозни.
В крайна сметка оформихме една групичка от 3 ма души. Аз, Майк от Пиза, Италия, който живееше в Чикаго и Кен от Южна Каролина.
Впускането в такова приключение със съвършенно непознати хора беша само по себе си доста хазартно начинание, но като големи хора се разбрахме, че не сме вързани един за друг и по всяко време може да се разделиме и да продължиме соло.

Като за начало беше необходимо да се обединим около крайната точка на пътуването.
Забихме едно кабърче на картата, където възнамерявахме да си треснем един автопортрет, или както е модерно да се казва днес-селфи и после на обратно, към дома. А пътуването до там-както дойде, направо, по диагонал, зиг-заг, но с идеята да не пътуваме по едни и същи маршрути в двете посоки, да не бързаме, да се наслаждаваме на пътуването и да го превърнем в един незабравим спомен.
Мотото на пътуването беше „Бързай бавно“. И тримата бяхме категорични, че маршрутът, какъвто и да е той трябва да бъде реалистичен. Никакви грандиозни планове, никакви изхвърляния.
Това не беше състезание нито за скорост, нито за разстояние, това беше една мечта, един сън, който бяхме на път да осъществиме и нямахме намерение го съсипеме с едно щуро отхвърляне на мили. Бързай бавно, пък каквото стане.
Обещах на себе си да не правя повече от 600 мили на ден освен ако някой много, ама много ми се помоли и трябва да има много сериозен аргумент с който да ме убеди.
Кен и Майк бяха на същата вълна, това беше първата стъпка в правилната посока на нашите отношения и основната идея с която започнахме планирането.
За фон на селфито избрахме ето тази табела:



С Майк и Кен се разбрахме да съгласуваме плановете си, да ги обсъждаме и в крайна сметка да се спрем на най-универсалния и приемлив и за тримата маршрут.
The Milepost, или библията на Аляска я бях купил още преди 2 години, забих една карта на стената, събрах всички бележки, които съм си водил през годините, прегледах съветите на Сашо, Стъни и Стоян, за което горещо им благодаря, препрочетох наново 40-50 пътеписа за Аляска и разбрах, че трите седмици с които разполагах са крайно недостатъчни за това пътуване.



Първият въпрос на който трябваше да си отговоря беше какво точно аз исках да видя от Аляска.
След като нещата започнаха са стават истински, с ужас установих, че компромисите бяха задължителни още преди пътуването да е започнало.
Южна Аляска ме влечеше силно заради многото филми, които бях гледал, а Северна заради мото пътеписите, които бях чел. А и да не забравяме, че Майк и Кен също имаха право на глас.
Ако приемем, че до Аляска ни трябваха 7 дни, още толкова там и още толкова на обратно, то календара идваше много сгъстен. Също така, на връщане имах планове да се отбием до Jasper и Banff, за което ни трябваха поне 2 допълнителни дни...
Това което беше задължително за мен е да премина границата с Аляска през Dawson и Top of the World Highway, което само по себе си означаваше да сме в северната част поне за ден-два.
Prudhoe Bay не ни беше заветна цел, а и много колеги казаха, че ако вали, а в Аляска вали много, може и да се наложи да се изчака докато времето и пътя станат нормални. Аз време за чакане нямах, Майк също, само Кен не беше притиснат от времето, но той каза, че е с нас и май не му пукаше много. В крайна сметка Purdhoe Bay остана нещо като резервен маршрут, който не беше дискутиран повече.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Някъде 3 месеца преди пътуването Майк се покри. Тотално. Спря да си вдига телефона, не отговаряше на смс-и и майли.
Поздравих се, че избрах да пътувам с двама колеги, а не само с един, тъй като все пак оставаше Кен.

Току що навършил 71, Кен беше пълен с енергия и ентусиазъм за това приключение. Миналата година беше покрил 60% от ТАТ ( Trans America Trail ), маршрут, който беше достатъчна препоръка за мен.

Няма да навлизам в дълбоки подробности за подготовката, но не съжалявам, че отделихме време и енергия за нея. В основната си част тя беше с и-майли, всъщност с Кен проведох един-единствен разговор по телефона, останалото-около 350 майла.
На края се оказахме с 3-4 предложения, които след кратко филтриране се сведоха до един доста опростен план, който направи това пътуване лесно и просто. Разходка в парка, както се казва.

В един момент файловете с маршрути, дати, мили и всякакви други планове станаха адски много. Започнах силно да се обърквам какво, кога, защо...
Беше време да опростя нещата, нищо, че живеехме в 21ви век. Откъснах един лист от календара и със замах надрасках плана, просто, ясно, визуално и точно.




След като отбелязах маршрута и на картата, нещата станаха съвсем ясни.



Предварително направихме само една резервация, тя беше задължителна, тъй като без да искаме календара ни се застъпи с едно интересно събитие, но за него по-късно.

Малко преди обявената дата, мой колега ме помоли да се срещна с негов приятел, който се интересува от пътуването и евентуално би искал да се присъедини. Кен каза, че предпочита да сме повече от двама, предполагам се притесняваше от факта, че ако и аз се откажа, той ще увисне сам.
След срещата ми с Цезар от Румънско останах леко смутен. Той имаше желание, но темата Аляска му беше определено чужда. За сметка на това не спря да се хвали колко лъскав и скъп му бил мотора, екипа, каската, гащите и какво ли още не. Е, аз отдавна не обръщам внимание на хора които си купуват самочуствие и после не спират да го афишират на ляво и на дясно, но явно ромката която го хвали е останала в Румъния, послушах го малко, направих се на много впечатлен и си обещах като порасна да стана като него.
Както и да е.
Дадох му за домашно да прочете 20-30 пътеписа, показах му маршрута и календара и го оставих да мисли.
Така и не се обади...
Хмм, сещам се за една забавна карикатура която използвам за нагледно обрисуване на подобни ситуации.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Решението, че това пътуване трябва да се направи с Встром 650 го взех някъде през Април 2015 и търсенето на мотор започна. Стана ми малко смешно, че си продадох старото Сузуки само преди година, а сега търсех точно копие, ха...невероятно как човек си променя мисленето и приоритетите. Няма нищо, това беше част от подготовката, а знаеме, че подготовката си е половин пътуване...
В-строма го купих преди сезон 2015 и имах достатъчно време да го екипирам със всички необходими дрънкулки за това пътуване, а и направих няколко по-дълги пътувания, които само затвърдиха мнението ми, че това е моторът. Мое лично мнение, с което не ангажирам никой.



Когато до пътуването оставаха няколко месеца се изправих пред трудното решение за избора на гуми. Мнения много, толкова много, че чак се обърках. В крайна сметка, след много колебание се спрях на Heidenau K60 Scout.
Причините бяха две: Универсални гуми за асфалт и черни пътища и доказано издържливи за планираните 9000 мили преход.
До тук добре, имах мотор, имах гуми, сега оставаше да реша с какъв и колко багаж да тръгна.
Да кажеш, че това ми е първото мото-пътуване, не е. Мислех си, че имам що-годе някакъв опит и той е достатъчен за да зная какво и колко да помъкана с мен. Идеята беше да тръгна с колкото се може по-малко багаж, но все пак да съм готов за всякакви изненади.
Планирахме да спим на палатки, но също така и да нощуваме в мотели или бунгала поне веднъж на всеки 4 или 5 дни, за да се поизпереме, пренаредиме, да спестиме опъване и събиране на палатките и евентуално да се изсушиме в зависимост от това колко и кога ще ни вали.
В крайна сметка, много преди датата за излитане си превърнах мазето във временен команден център и започнах да трупам багаж.



Добавях, изхвърлях, купувах и връщах полезни и напълно излишни неща, докато най-накрая се спрях на това, което аз прецених, че е абсолютния минимум и после добавих още 50% багаж.
Да, знам, че по дебелите книги е написано точно обратното. Първо се стига до критичния минимум, после се вадят 50% от нещата.
Е аз отдавна имам собствено мнение и се съобразявам основно с него, колкото и погрешно да е, а и събирането винаги е по-приятно от изваждането...
Общото тегло на куфарите и всичкият багаж в тях дойде малко под 44кг. Много-малко, колкото, толкова.



Всъщност, това пътуване се различаваше от всички други не само по продължителността, но и многото дни в доста слабо населени и не особено цивилизовани области.
Естествено, това е Северна Америка, магазини има достатъчно, но все пак искахме да имаме относителна автономност от цивилизацията, а и многото мили не бяха предпоставка за дълги шопинг спирки.
Дилемата беше колко и каква храна да носиме със себе си.
Не си правех никакви илюзии, че вечерите край лагерния огън щяха да се превръщат в пиршества. Това беше запазена марка на група „БУЛГАР“, с тях банкета беше абсолютно неотлъчна част от мото пътешествията.
С новият ми спътник не знаех какво да очаквам, говореше се за някакви вакумирани боклуци, сушени меса и вафли...стига бе, аз като съм гладен ставам зъл и един тотално непознат наоколо...лоша комбинация, но се примирих. Избирай си битките са казали умните хора.
Малко преди да тръгнем, Кен се похвали, че е купил някаква портативна скара и спомена думата „пържола“, това малко ми повдигна тонуса, но очакванията ми си останаха ниско долу.
В крайна сметка се заредихме със суха храна, достатъчна за 5 дни, по две хранения на ден. Надявах се поне да обядваме нормално за да се запази добрия тон.

Смених гумите, проверих маслото, натегнах веригата и бях готов.

[sl.daskalov]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Нали беше минал на Триумф! Извинявай че те прекъсвам, ама обичам да чета сравнения между мотори та би ми било интересно защо е това отказване от британеца и връщане към японеца!?

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Нали беше минал на Триумф! Извинявай че те прекъсвам, ама обичам да чета сравнения между мотори та би ми било интересно защо е това отказване от британеца и връщане към японеца!?

С Триумфа просто не станахме приятели...беше ми доста тежък, ветрозащитата не се получи, дори и след като смених 2 слюди, седалката, която смених също не ми пасна...абе нямаше химия между нас.
Направих два трипа от около 4500 мили общо и така и не го усетих като "моя" мотор. Мислех да му дам още един сезон шанс, но миналата година излезе един рекол на болта на стъпенката, моят беше счупен на две. Това преля чашата, фирма с такива традиции не може да се опитва да мине тънко с неща които струват жълти стотинки...смених болта и го пуснах да си ходи.

[Danika]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Поздравления! Абонирам се

[Veni1]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Страхотия....
Пиши!!!

PS 600 m/d не е ли много?

[faster]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Aко беше кaто румънецa ,нямaше дa успееш!Не стaвaй кaто него,дaже и кaто порaснеш!Товa е голямa aвaнтюрa и е сериознa рaботa ,не е зa въздухaри тип "фурнaджийскa лопaтa"!Дaвaй продължението,стрaшнa рaботa е товa приключение!Брaво!

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

PS 600 m/d не е ли много?

Не са малко, но моето местоживеене ме принуждава да ги правя за ден или да прекарам голяма част от отпуската си в отхвърляне на скучни мили в царевицата.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

29ти Април, Разпети Петък.

Малко преди 7 телефонът започна да звъни, настойчиво и пронизително.
Още преди да бях отворил очи знаех, че това е онова обаждане от което се страхувах, обаждането което не исках да получавам, обаждането, което не пожелавам на никого, обаждането което промени живота ми.
Не, не беше сън.

Моята мила Майчица ни беше напуснала, завинаги...

Незнайно как, в суматохата между болката, тъгата и сълзите с баща ми заговорихме, че той трябва да бъде част от това пътуване.
Естествено имаше едно голямо НО, а именно, той не кара мотор. Няма нищо, кара кола. Речено-сторено, ще дойде с кола.
Самият факт, че към групата се добави и автомобил не промени много основния план.
Разбира се можеше да натовариме още 200 кг багаж, но не го направихме. Взехме малко повече храна и вода, а аз елиминирах страничните куфари. Това е. Всичко останало-маршрути, къмпингуване и разписание остана непроменено.

Е, това беше като за начало. В следващите страничка, две, три ще опитам да опиша най-невероятното мото пътуване, не Мото-Приключение в живота ми.
Тези от вас които са чели предишните ми мото-фото-писи знаят, че не съм братовчед на Хемингуей, така че както обикновенно ще има повече снимки, отколкото приказки.
Красотите, невероятните пейзажи и самото усещане да си част от такова пътуване няма как да се опишат с думи, надявам се снимките да загатнат поне малко уникалната природа която ни съпътваше през по-голямата част от пътуването, както и настроението и ентусиазма, които бяха с нас през всичките 24 дни на това уникално изживяване.

Enjoy

[Veni1]

От: Аляска, една мечта по-малко.

RIP..

Дълбоки уважения за смелостта да се справите с мъката по тоя достоен начин.

[sl.daskalov]

От: Аляска, една мечта по-малко.

С Триумфа просто не станахме приятели...беше ми доста тежък, ветрозащитата не се получи, дори и след като смених 2 слюди, седалката, която смених също не ми пасна...абе нямаше химия между нас.
Направих два трипа от около 4500 мили общо и така и не го усетих като "моя" мотор. Мислех да му дам още един сезон шанс, но миналата година излезе един рекол на болта на стъпенката, моят беше счупен на две. Това преля чашата, фирма с такива традиции не може да се опитва да мине тънко с неща които струват жълти стотинки...смених болта и го пуснах да си ходи.

Благодаря!
Моите съболезнования за майка ти!
Още веднъж извинявай за отклонението!
Продължавам да следя с удоволствие и интерес!

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 0
След близо 7 месеца и стотици емайли, най-накрая дойде момента да се срещнем с нашият спътник за следващите 20 и няколко дни.
Кен беше тръгнал от Южна Каролина преди седмица, отбил се да види приятели и роднини тук-там и най-накрая, парадно акостира пред нас.



Групата с която щяхме да направиме това невероятно пътуване най-сетне беше в пълен състав.
Кен тактично отклони предложението ми да пренощува у нас или поне да си опъне палатката на двора и си взе мотел наблизо, но прие поканата за опознавателна вечеря.
Хапнахме, пийнахме и естествено не спряхме да говориме за Аляска.
До началото на пътуването оставаха по-малко от 24 часа.


Ден 1ви
10ти Юни
320 мили.



Какво да кажа, най-накрая Денят, с главно Д настъпи.
Учудващо спах без капка вълнение. Една най-обикновенна нощ.
Е, събудих се рано, но това в последните години е напълно нормално за мен.
Часът за потеглянето беше нарочен за около обяд или когато там ще можех да се саморазпусна от работа, все пак за мен това беше работен ден и трбваше да бъда поне малко продуктивен.
Смело взех решение да не си губя времето в ходене до офиса и заработих на пълни обороти от къщи.
Баща ми и Кен се появиха към 10 и задружно на товарихме колата и моторите.



Въпреки многократните ми оферти към Кен да рзтовариме малко неговия мотор и да прехвърлиме част от багажа в колата, както и планираното разпределение кой, какво да носи, той се беше натоварил здраво и държеше да си носи багажа сам. Беше ме предупредил, че към края на пътуването може и да се разделиме, тъй като искал да види негов приятел някъде на запад и по тази причина не беше оставил нищо в къщи.

В крайна сметка, половин час преди тръгването Кен размисли и прехвърли голяма част от багажа си в колата, сигурен съм, че не е съжалявал за това си решение.
Към обяд стана нетърпимо, тръпката от предстоящото пътуване си каза тежката дума, изключих телефона, компютъра и дадохме началото на това което сега смело мога да нарека Пътуването на живота ни.

Бързо фото за късмет и бяхме на път. От ляво на дясно: Кен, баща ми-Жоро, който в последствие си спечели прякора Клаудио заради страстта към обектива и моя милост.



Програмата беше около 300 мили, все по магистрала I90. Тези от вас които са чели за пътуването ни до Йелоустон миналата година си спомнят за първите 200 мили по тази магистрала, титаничен трафик от коли тръгнали към водните атракциони на „Водната столица на света“- Wisconsin Dells.

Близо 12 месеца по-късно картината беше много различна, не знам дали беше просто късмет или ние бяхме подранили, но трафик нямаше, на няколко места имаше ремонти по пътя, но като цяло се движихме по план.





Първите няколко стотин мили бяха опознавателни и за тримата, трябваше да си изградиме стил на каране, да усетиме темпото на другите и естествено да се съобразиме с него.
При предишните ми пътувания с Пепи и Ванката нещата бяха ясни, карахме като луди по магистралата и никой не се оплакваше.
Сега подходихме малко по-предпазливо не само, че никога не бяхме карали заедно с Кен, но и баща ми беше с автомобил, комбинация, която сама по себе си беше нещо ново за всички нас.

По принцип мразя да говоря с някой когато карам, използвам блу-тут комуникатора да слушам музика. По време на подготовката Кен ме попита поне 5 пъти дали имам комуникатор и аз останах с впечатление, че ще ги използваме за комуникация, той също носеше своя, но така или иначе не ги използвахме. Нещо от което съм силно доволен, защо ли? Кен имаше лек проблем със слуха което правеше комуникацията с него доста трудна на живо, само мога да си представя какво щеше да бъде през някакви електронни устройства.
Комуникацията с баща ми я решихме с обикновенни уоки-токита. Сигналната система беше повече от проста. При необходимост да спрем, баща ми натискаше комутатора и евентуално аз трябваше да видя зелената лампа за повикване и/или да чуя аудио алармата. В интерес на истината тази система колкото и да беше стил „гето“ работеше.
Кен си беше купил същото уоки-токи, не го използва нито веднъж, не ни попита дори на коя честота говориме, но го държеше вързано на кормилото за повече респект.



Първоначално идеята беше Кен да води, аз след него и баща ми накрая, но някак си аз минах отпред, Кен най-отзад и така си пътувахме безгрижно, докато на една от спирките за бензин Кен ми направи забележка, че се движа с 8 мили над разрешената скорост, нищо не казах. Замълчах си и когато се разместихме за малко и той ни поведе през едно село където ограничението беше 15 мили/час, а той караше с 40. Изчаквах със забележките, те щяха да дойдат рано или късно.
Някъде към 5 небето почерня, стана адски студено, започна ни от първия ден. Пороят не закъсня, валя около 20 минути, но беше брутално. Най-неприятното за мен беше поведението на левият ми ботуш, протече като по учебник. А уж го бях тествал миналата година и бях много доволен. Ядосах се, направо побеснях, очаквахме много дъжд и едно от нещата с които не правих компромиси беше водоустойчивостта на екипа ми, да ама не.
Моят спътник моторист беше сглобил някаква абсурдна комбинация в екипировката си, много марково и хубаво яке, най-евтините възможни мото ботуши, които се разпаднаха на петия ден и нещо като мото дънки, кафяви на цвят. Горкият беше вир вода и съм сигурен, че му е било и доста студено. Единствено баща ми се подхилваше, захладняло и той си пуснал парното моля ти се.





След 320 мили, бяхме в Eagle Ridge Campground някъде около Eau Claire Уйсконсин, дъждът спря, но всичко на около беше мокро. Къмпинга не беше нищо особено, от едната страна рехава борова гора за кемперите, а от другата безлична поляна за нас, това беше и най-скъпият къмпинг за цялото пътуване - $28 на палатка.
Някак си негласно с баща ми разделихме функциите, аз опъвам палатката и всичко останало, а той снима. Всеки се зае с неговата част от задълженията си и вложи найдоброто от себе си.
Вечеряхме наденица с боб, пихме по една-две бири и се намятахме по палатките.

[mitkos]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Следя с интерес!
За Кен нямаше ли боб с наденица та така се е начумерил?

[Roninn]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Човек на 71 г.на мотор,лично аз му завиждам.
С какво са правени снимките в движение,мернах гопро май...?