Аляска, една мечта по-малко.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Кен чете ли тука,да му обясня за една нова вълшебна дума 3g,LTE или незнам как е при вас,всъщност gsm ли се ползват при вас,знам че на някакъв етап през последните 10-15 г.има по вашите ширини нещо като мобифон мрежа,в по трудно и слабо населени далечни места.

Кен категорично отказа да научи дори една БГ дума, въпреки усилията ми да повтори поне веднъж "наздраве", така, че дори да да чете нищо не разбира.
Проблемът с интернета беше в Канада, където да ползваш LTE или минути от щатския план трябваше да имаш някакъв допълнителен международен план, който Кен нямаше, за това и търсеше уифи.
Аз също нямах такъв план, но когато трбваше да говоря си говорех и плащах по 70 цента на минута, което на фона на всичките разходи по това пътуване беше нищо. Интернет специално не ми е трябвал, с изключение на един единствен ден в който телефона нямаше сигнал в гората и се наложи да влеза в ролята на Кен за да направя едно обаждане по Вайбер.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Не си случил на спътник , другия път ще е по добре .

Другия път или тръгвам с проверени хора или тръгвам сам

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 5ти
14 Юни
470 мили



Към 6:30 бяхме във фоайето на хотела, готови за закуска, Кен отдавна беше приключил с това досадно задължение и се беше излегнал на един диван забил поглед в телефона.
В общи линии, нещата който той вършеше през тези 20 дена бяха 5.
-Да кара мотор.
-Да спи.
-Да яде.
-Да стои в тоалетната.
-Да цъка с телефона.
Не броя опитите му да заговаря хората, защото те бяха обречени на неуспех. Стратегията му при заговаряне беше следната:
Ако насреща му стои някой, който поне за момента няма отношение към моторите фразата беше „как си?“, при отговора той се завърташе, подаваше едното ухо и казваше, че не чува добре, ако може да повтори.
Ако заговаряше моторист, започваше с въпроса дали е член на ADV форума, при отговора той се завърташе, подаваше едното ухо и казваше, че не чува добре, ако може да повтори.
Аз се бях научил да му говоря високо, бавно и максимално близо до лявото му ухо, всичко това с умерен успех. Подозирам, че често той просто се правеше, че не ме чува защото така му изнасяше. На няколко пъти, при споменаване на думата интернет при разговор с баща ми, въпреки, че стоеше доста далеч и разговора се водеше на Български, веднага се вкючваше и питаше за паролата.
Също така пропускам и едно от нещата които човек няма как да не прави на такива пътувания-снимането.
Кен сподели, че носи 2 фотоапарата, една камера за нощно снимане, 2 GOPRO и два телефона с камери.
Аз видях само едно Gopro на каската му с което той правеше снимки без да използва дистанционно, на всички от малкото снимки, които ми показа присъстваше поне един пръст от лявата му ръка. Снимаше и с телефона за да може да праща снимки и непрекъснато ме подготвяше как разчита да споделя с него моите фотоси.
Ок, стига с Кен, може би малко прекалявам, но със сигурност не преувеличавам, а и така се добива по-добра представа за обстановка.
В заключение ще кажа, че отново бих пътувал с него, но при едно задължително условие-да си остави телефона в къщи, всичко друго беше в границите на нормалното, той се държа мъжки, без да хленчи и без претенции с изключение на уифи-то.
Припалихме мпс-тата и тръгнахме да търсиме двете най-важни точки в този град-табелите за началото на Alaska Highway.
Първата табела е където е и направена първата копка, там се води официално миля 0. Тъй като се намира точно по средата на едно кръстовище, има изградена и още една на 200 метра в страни с голям паркинг, където туристите да си паркират и снимат на воля.







Време беше приключението да започне, атакувахме Alaska Highway.

Още през 1936 г. президентът Франклин Рузвелт е лобирал пред канадския премиер Макензи Кинг за магистрала, свързваща Канада и Аляска. Магистралата е трябвало да се използва, за укрепване на военната отбрана на западното крайбрежие, в случай на японска атака. Идеята е била оставена да отлежава до момента на нападението над Пърл Харбър.
Без никакво чакане армията на САЩ одобрява план за изграждане ма магистрала на 6 Февруари 1942 и е получила разрешение от Конгреса и президента Рузвелт само 5 дни по-късно.
Канада се съгласява с изграждането при условие, че САЩ ще поемат всички разходи и че пътят и всички съоражения ще бъдат предадени на канадска страна в края на войната.
Месец по-късно, на 8 Март 1942г строителството започва.
Повече от 11000 войници и инженери, 16000 цивилни и 7000 тежки машини са били включени в изграждането на тези 1300 мили път през една от най-пустите части на Канада и Аляска.
За по-малко от девет месеца тази армия от работници успява да свърже Dawson Creek, Британска Колумбия и Delta Junction, Аляска.
На 20 Ноември 1942г. Alaska Highway е официално пусната в експлоатация.
Този път е струвал на САЩ $140 000 000, което го прави най-скъпият строителен проект на Втората Световна Война.
20км след Dawson Creek спряхме да заредиме, това явно беше нещо като стъргалото на околията, защото освен добре зареден магазин, там бяха разположени и много пощенски кутии да не се разкарва пощальона.






Първите 40-50 км не бяха нищо особено, доста натоварено движение, много товарни камиони и в двете посоки, ремонти на пътя. В един момент навлязохме в Taylor, доста голям град на който някак си мястото му не беше там, имаше огромна дървопреработвателна фабрика, всякакви магазини, дори и голф игрище.









Веднага след Taylor имахме удоволствието да минем по първият от многото метални мостове. Аз съм минавал по такъв мост с мотор само веднъж, преди 5-6 години и подходих внимателно, нищо особено, просто оставяш мотора сам да се води и всичко е ОК.



Пътят постепенно се обезлюди, пейзажите започнаха да стават все по-обещаващи, стана студено-около 5С и заваля.
След около 200км спряхме да заредим. Бях чел доста за този тип бензиностанции и не бях изненадан. Две цистерни над земята, едната за нафта, другата за бензин с една стаичка по средата където е машината за кредитната карта. Предимството на този тип бензиностанции беше, че ако случайно не видиш табелата, няма как да не видиш цистерните.

















Около обяд бяхме в Ford Nelson, средно голям град със всички екстри вкючително и Tim Horton.
Докато ние с баща ми обядвахме сладко, Кен усилено си масажираше пръстите с екрана на телефона. Нахранихме се и тръгнахме да излизаме, Кен подскочи и каза, че трябва да хапне нещо. Поведението му определено започваше да ме дразни, познавайки се си казах, че броенето до 100 в определени ситуации с Кен е задължително.
Казахме му, че ще го чакаме отвън, където се засякохме с баща и син от Чикаго с две BMW-та, тръгнали в нашата посока.





Най-накрая се понесеохме на Запад. Започна да става диво, планините ни обградиха от всякъде, появиха се първите участъци с кални ремонти, първата черна и кафява мечка, първият мус, първите бизони...









































Наближавахме Muncho Lake, един еблематичен символ на Alaska Highway, някъде там трябваше да има бензиностанция, която не трябваше да пропускаме. Намерихме я в нещо като нищо, някаква симбиоза между авто морга и капан за туристи на която дори имаше малък мотел с табела, че е пълен, наоколо нямаше жив човек, с какво беше пълен не стана ясно.
Бензиностанцията работеше на следния принцип. Наливаш от една помпа от времето на Брежнев, влизаш в някава барака и казваш на девойката колко литра си сипал, тя вади един калкулатор и след няколко злобни удара по клавиатурата ти казва колко да платиш. Това беше най-скъпият бензин за целия трип-1.95CAD за литър.













И един уникален бойлер...



Малко по-късно и Muncho Lake се появи в ляво, красиво и студено.













Часът беше към 8 когато стигнахме крайната точка за денят-Liard Hot Springs Campground.
Ремонтите по пътищата, по-ниската скорост и честите спирки за снимки и сърцезаване на природата си казаха думата. Движихме се доста бавно, но вече бяхме там където не трбваше да бързаме.
Liard Hot Springs, това са може би най-популярните топли извори в Британска Колумбия.
И къмпинга и изворите са изцяло стопанисвани от Канадските паркове, тоест държавата.
За тези които не са отседнали в къмпинга, около изворите има изграден голям паркинг с много пикник маси, огромни бесетки и тоалетни, всичко това напълно безплатно и в идеално състояние.
Продължаваше да вали, опънахме на мокро при страхотни атаки от рояци озверели комари и тръгнахме към изворите.
Тръгнахме аз и баща ми, Кен беше силно разстроен от факта, че няма интернет и каза, че ще се разходи безцелно и ще си ляга.
Това беше първи епизод на многохилядния сериал „Американски егоизъм без граници“. До този момент, при всяко хранене в полеви условия аз или баща ми приготвяхме храна и за тримата. Предложение от Кен да приготви нещо за хранене за да хапнеме след банята не дойде. Този човек беше толкова зает със задоволяването на собствените си нужди и комфорт, че понякога тотално забравяше, че не е сам.
Верен на принципа, че от всяка ситуация трябва да се излиза със стил, баща ми измъкна един огромен чадър от колата и с бодра крачка закрачи към топилото.
Готино и много нужно след този дълъг, студен и дъждовен ден. Водата беше много топла в горната част, но колкото по надолу по реката се слизаше ставше все по-студена. Имаше изградени съблекални и голяма и чиста дървена платформа наоколо. Запознах се с някакъв Харлей райдър, който ме запрегръща страстно след като му казах, че идвам специално от България. След 3 дни той ме позна в един ресторант и се провикна „Как са гостите от Румъния?“ поне региона уцели





























Прибрахме се към 10:30-11, Кен хъркаше като див звяр.
Хапнахме, ударихме по едно за приспивателно, аз смазах веригата и си легнахме. Денят започна да става дълъг. Следващите снимки са правени след 11pm.

[Purple Elephant]

От: Аляска, една мечта по-малко.

За съжаление нещата ставаха все по-зле със всеки изминал ден. Кен беше абсолютно пристрастен към интернет, ако не пращаше майли със снимки на дъщерите си, си гледаше баланса в банковата сметка по няколко пъти на ден.
По време на подготовката, която мина основно с имайли, той ми отговаряше в рамките на 10 мин, което ме навежда на мисълтта, че е такъв по принцип...

Абе да прати имейл със снимки на тия дъщери...

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Абе да прати имейл със снимки на тия дъщери...

Ти нали знаеш, че имаш голяма заслуга този пътепис да го има...ако има недоволни да се обръщат към теб
А за дъщерите и аз питах, ама ги ги пази...нищо, че Кен беше на 71, каза, че голямата е на 31, а малката точно завършила колеж...да взема да ви свържа

[zzlatev]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Още,още..

[Purple Elephant]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ти нали знаеш, че имаш голяма заслуга този пътепис да го има...ако има недоволни да се обръщат към теб

Дано жена ти не чете форума, че съм си отнесъл боя....

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 6ти
15 Юни
400 мили



Станахме рано, преди 5.
Въпреки, че си бях легнал със термо бельо, чорапи и зимна шапка през ноща се събуждах няколко пъти от студ. Вече бях убеден, че спалните ми чували определено не бяха за това пътуване. Баща ми използваше само един 30Ф чувал, който по обем беше 3 пъти по-голям от моя 30Ф чувал и нито веднъж не се оплака, че му е студено.
Сега, след като пътуването вече завърши определям избора си на спални чували като пълен провал.

Кен вече беше станал и прибрал палатката. Чоплеше нещо по ботушите си, които последните 2 дни се разпадаха. Отидох да видя как точно ги оправя и с шок установих, че ги лепеше със съвсем истинско обущарско лепило. Питах го от къде го намери, носил си го от в къщи, ей т‘ва е, предвидлив човек.
Съжалявам, че не ги снимах, но ботушите бяха в ужасно състояние, споменах му, че по някое време днес ще минем през Whitehorse, столицата на Yukon където има Walmart, да вземе да си купи нещо което поне е едно цяло. Той заподскача и запляска с ръце като малко дете „Чудесна идея, там има и уифи, задължително ще спреме“, айде пак се започна.
В 6:30 бяхме на път, влагата беше ужасна, температурата близо до нулата, лигаво-мъгливо. Този ден за пръв и последен път използвах електрическия елек.
Подгонихме здраво. Никакво движение, само мечки и бизони. В един момент дори спряхме да ги броиме, бяха на всякъде.
Усещането да си част от тази невероятна красота беше уникално, опитвах се да следя пътя, но и да запечатам в съзнанието си всеки връх, всяко езеро, всяко малко поточе...









































Не след дълго навлязохме в Юкон, кратка почивка за няколко снимки и без да губиме време продължихме към поредната спирка за деня-Watson Lake.





Watson Lake-поредното градче което съществуваше благодарение на Alaska Highway. Заредихме бензин и ни заваля отново. Тц, времето не можеше да ни изгони толкова лесно от тук, имахме да свършиме още нещо.
Освен всичко останало, в Watson Lake се намираше поредния символ на AK Highway-Sign Post Forest.

Началото на една от най-известните забележителности по протежение на Alaska Highway е било дадено през 1942 г., а сега е една от атракциите, които правят Watson Lake, задължителна спирка за всички пътуващи по AК Highway.
През 1942 г., една проста пътепоказателна табела е била бутната от булдозер. На редник Карл К. Линдли е наредено да ремонтира знака, а той от своя страна добавя още една табела сочеща към родния му град. От тогава насам броя на табелите е достигнал над 72000 и продължава да расте, а собствениците добавят непрекъснато нови греди за да поемат потока от табели пристигащи от целия свят. Табела с размер 3х2 метра от германски аутобан, меко казано буди недоумение как е стигнала до тук.

Тези които ме познават, знаят за сантименталните чуства които изпитвам към онова, бетонираното градче в полите на Пирин-Банско.
Преди много време си бях поръчал една регистрационна табела от Ибей, която висеше по стените на гаражите ми в продължение на 10 години.
Много, много отдавна, когато за пръв път прочетох за това място си казах, че ако един ден стигна до там, тази табела трябва де е с мен.
Дойде времето да и намеря нов дом...





















Точно приключихме с монтажа и снимките и се появи възрастна двойка, застана до нашата табела и помоли Кен да ги снима.



От тук нататък нещата ги виждам по следния начин: снимката се побликува в социалните мрежи, внуците им започват да лайкват и споделят, приятелите на внуците, и те лайкват и споделят и се получава една неспираема снежна топка от реклама-FREE.
Ако кмета Икономов чете, да събира общинския съвет, да ме гласуват за почтен гражданин и да дават ключа от града.


Време беше да изчезваме от тук, пътя съвсем опустя, останахме само ние и мечките, видяхме и една лисица.
Започнаха дълги кални отсечки.
Моторите и колата се оцветиха перманентно в цвя КАЛ.
Ту валеше, ту спираше.
Малко затопли, изключих електрическия елек.
Асфалта стана много груб, едрозърнест, започна да пили гумите като с едра шкурка.
Само за информация, днес беше предпоследния ден в който ни валя сериозно,не броя леките припръсквания за 10-15 мин, ако левият ми крак беше сух, значи не се брои за дъжд, това ми беше мерната единица.
Ако не бъркам ни валя 6 от 24 дни, което е доста приемливо за тази част от Америка, очевидно статистиката от форумите беше вярна.
За съжаление последния сериозен дъжд на пътуването беше в абсолютно най, ама най-неподходящия ден, но за това по-късно.
В един момент около пътя започнаха да се появяват разни инициали, сърца и други символи „изрисувани“ с дребни камъни по тревата. Най-близкото населено място беше на около 100 км, зачудих се по какво стечение на обстоятелствата, някой е бил път до тук за да подреди малко камъни и да изпрати послание до някой друг, което е повлякло крак след себе си. Тези „графити“ по тревата бяха в продължение на 3-4 км. Интересно.









































Тази сутрин, заради суда и влагата, закуската беше повече от символична, огладняхме, време беше за обяд.
Изборът не беше голям, всъщност избор нямаше. Спряхме на първата комбинирана отбивка в която се рекламираше, че има ресторант-бензиностанция-мотел-магазин-сервиз.
Вътре беше приятно топло и най-вече сухо.
Това беше едно от местата което си седеше съвсем на мястото в тази пустош, като гърнето и похлупака.
Кен понесе поредния шамар, нямаше уифи, сори.
Докато си чакахме храната се разходих наоколо, с изненада видях едно дете, седнало в празния бар да заляга над някакви учебници. Тактично се поинтересувах какъв е случая. Детето било племенник на собственичката и тъй като най-близкото школо е на 100км си взимал образованието в домашни условия. Започвахме да се сблъскваме с нормалният живот в Юкон.



















Не след дълго бяхме на Nisutlin Bay Bridge, който пресича Teslin Lake и често е бъркан с Teslin River Bridge.
Nisutlin Bay Bridge е най-дългият мост на Alaska Highway-580 метра.
През годините, там са станали множество фатални инциденти с мотористи, предполагам причината е, че металната решетъчна настилка е с доста по-големи по размер квадрати от останалите метални мостове, което прави мотора почти не управляем, ако е мокро едно пипане на спирачката е достатъчно за сериозен проблем.
Преминахме през моста успешно и спряхме да заредиме от другата страна, където се вдетенихме около една полицейска кола от шпертплат.













Времето определено се оправяше, слънцето се показа, време беше да махна термо бельото.























Към 5 бяхме в Whitehorse-столицата на Yukon, където живеят 23000 души от всичките 30000 които обитават тази невероятна територия.
Спряхме да питаме къде е Walmart и Кен пое водачеството. Приближаването към уифи го окрили, днес не се беше докосвал до интернет, което го вкара в дълбока депресия.
Полетя напред, без да се съобразява, че сме в град с трафик, светофари, пешеходци, както си му е редът.
Едно от нещата което ме караше да побеснявам, беше факта, че Кен НЕ даваше мигачи. Подкара като бесен, сменяше ленти, завиваше на ляво, на дясно, без никаква сигнализация и това в доста натоварено движение, накрая се загубихме.
Гледахме поредния епизод на онзи сериал за егоизма.
Както и да е, намерихме магазина, мотора на Кен беше отпред, а той предполагам вътре тероризираше телефона. Дори не изчакал отвън, за да е сигурен, че ще се появиме.
За момент ми мина през ума да продължиме 20-30 мили напред и да го вкарам в някой филм, все пак целият му багаж беше в колата и той беше човекът, който трябваше да е наоколо, а не ние да го гониме.
Заради преследването на Кен по улиците успях да направя само една снимка-параходът Клондайк, превозвачът на мечти.




Докато Кен беше някъде в магазина, аз реших да осигуря спането за вечерта.
Крайната точка за денят бяха поредните топли извори-Takhini Hot Springs, на 30км северно от Whitehorse. За това място знаех, че има къмпинг и нищо повече. Силно се надявах да имат бунгала, за да си спестиме хамалогията с палатките.
Обадих им се по тел и ми казаха, че нямат бунгала, но имат хостел. Ние с баща ми нямахме претенции, за Кен в този момент не ми пукаше, казах им, че ще сме там до час.
След 30 мин Кен се появи с едни сериозни работни обувки, изглеждаха масивни и имаха дори метална планка на пръстите. Питах го дали поне пише, че са водоустойчиви, отговорът беше отрицателен, но с лукава усмивка ме уведоми, че си е купил спрей който щял да ги направи водоустойчиви. Не можах да повярвам, че е толкова наивен...за да приключиме с темата, спреят не ги направи водоустойчиви.
Казах му за хостела, той ме погледна изпод вежди и попита дали имат интернет, аз естествено не знаех, но за да го накарам да побърза му отговорих положително.
След 30 мин бяхме пред хостела.
Тези извори, за разлика от вчерашните бяха в частни ръце и се режеха глави. За хостела ни поискаха по $30 на човек, за топилото още $15. Кен започна да мрънка, не разбрах точно какво не му хареса. Хостела беше нов и изключително чист, имаше интернет, много чисти бани, голяма кухня и се намираше в приятна гора. Е, щяхме да сме 4 човека в стаята, но нали е хостел, а и при такова пътуване претенциите се оставят задължително в къщи.
Казах му, че ние оставаме, той ако иска да се върне в Whitehorse на мотел и утре да е пред хостела в 5 нула нула, че няма да го чакаме.
Пъшка, охка, сумтя, пита дали може да е сам в стая, казаха му, че може да наеме една цяла стая за $120, той изрева едно „КОЛКО?“ и накрая се предаде. Не знам защо, но снимките от хостела са само две.






Тук се проведе един разговор, който няма как да не спомена.
За читателите, които не разбират от мотори искам да поясня, че и двамата с Кен бяхме с еднакви мотори-Suzuki V-strom 650. Моторът на Кен е по-нов модел и единствената разлика между неговия и моят е, че неговият има човка отпред и е със спици, а моят не е. Това е, всичко останало е абсолютно идентично.
Та, смазвам си аз веригата, а Кен се обажда отстрани.
-Да те питам нещо.
-Питай.
-Как така мигачите ти мигат на аварийно (разбирай двата едновременно)
-А?
-Мигачите бе, хареса ми, че като спреш на пътя, ги пускаш и те мигат и предупреждават колите наоколо да внимават.
-Кен, говори или английски или български, не ти разбирам въпроса.
И той пак ми обяснява като на идиот, че моя мотор има аварийни мигачи и той е много впечатлен от факта.
Ааааааааааааааааа, аха, ами ей тук в ляво има едно копче в сигнално червено, буташ го напред и те мигат.
От тишината която настана ме заболяха ушите.
Кен изгледа дълго и продължително неговият мотор, даде контакт, бутна червеното копче, погледна отпред, погледна отзад, изсумтя и отиде да си гледа телефона.

Приготвихе вечеря, пихме по няколко бири, Кен се писа доброволец да измие чиниите и си легнахме.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Дано жена ти не чете форума, че съм си отнесъл боя....

А, бой, ти пък. Най-много да те почерпи, вече ме пита няколко пъти кога отивам пак

[bochkata]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Чудесен пътепис и прекрасни снимки!
С нетърпение чакам продължението!

[faster]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Зверско каране ,зверско приключение!Уникално!За снимките от Севера,нямам думи ,сурова красота,а и снимките са супер!Ще се гледат пак!

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 7ми
16 Юни
330 мили



Бяхме си навили алармата за 5:30. Четвъртия човек го нямаше в стаята. Кен, който ставал да си гледа имайла в 2 през ноща, видял някой да спи на диванчето в остъклената тераса, сигурно е бил той.
Събрахме багажа и бяхме на път.
Кен ми сподели, че хостела , всъщност бил идеален и се извини за мрънкането снощи.
В 7 бяхме пред първата попаднала ни бензиностанция, ние с моторите имахме крещяща нужда от бензин. Да ама не, затворено, щели да отворят в 8.
Докато Кен и аз се въртяхме като шугави и обмисляхме дали да не налееме тубите, а баща ми си говореше по телефона, вратата на магазина се отвори. Показа се една жена и ни пита какво ни трябва, ние с Кен в един глас-бензин, баща ми-кафе. Тя се смили и каза, че ще ни пусне колонките, но единствения начин на плащане който може да приеме е с дебитна карта, няма кредит, няма кеш, дебит онли. ОК.







Днес беше специален ден за мен, всъщност всички дни бяха специални, но днес беше някак си по-специален. Щяхме да стигнем до една от трите абсолютно задължителни точки за мен в това пътуване-Dawson City, столицата на Klondike и символ на златната треска.
Изстреляхме се на север, денят беше прекрасен-синьо небе, приятно хладно, но не студено, празен път, страхотна природа и аромат на свежест.















Към 10 в ляво изникна Braeburn Lodge. Бяхме гладни, никакъв шанс да я пропуснем.
Това беше поредната причудлива комбинация от мотел, ресторант, бензиностанция изникнала ей так в нищото. На фасадата имаше табела, че са приятелски настроени към мотористите, и че тоалетните са само за клиенти, за останалите имаше подробни указания със стрелки къде е гората.









Нахълтахме вътре и бяхме посрещнати от собствекика, някакъв особняк, който определено не беше на кеф.
Това място беше известно с две неща- огромни cinnamon buns (не знам как да го преведа на БГ, нещо като кекс) и чек поинт на Yukon Quest-1000 мили състезание с кучешки впрягове.
Освен това на стената имаше рамка с чек и снимка със Стийв Макуйн, който е купил преди 40 години някакъв мотор от собственика.
Разписахме се в книгата за посетители и питахме какво има за закуска, оня без да се замисля изстреля: „Яйца, тост и бекон“ , това е, най-краткото меню което бях виждал, пардон-чувал. „Давй, че съм гладен и ставам конфликтен“. Кен, ей така от любов към спорта провери за уифи-нямаше.
Телевизора къртеше.



















Седнахме на масата в очакване на храната, в този момент отвътре излезе един ангел, руса, мила девойка, която беше толкова не на място тук, че просто нямаше на къде. Приказката тамън тръгна и шефа изрева от вътре да идва и да сервира.





Хапнахме доволно и отидох да платя, шефа взе парите и, о чудо, усмихна се , дори пусна някаква шега. Все още се чудя какво правеше това момиче там.

Метнахме се по мпс-тата и продължихме по Klondike Highway, няма такъв кеф, стотици мили сред страхотен път и уникална природа, мечкита бяха повече от колите с които се разминахме.
Тук срещнахме и първите велосипедисти на дълги разстояния. Мъже и жени, които методично и неуморно въртяха педалите устремени към тяхната си мечта. Респект!
Започнахме да настигаме или да бъдем настигани от колеги мотористи, всички бяха в нашата посока, на Север. Спомних си как преди година бяхме попаднали в подобно обкъжение, но в много по-голям мащаб.
Бяхме в компанията на стотици, не хиляди мотори които бяха тръгнали към Стрърджис. Сега моторите не бяха хиляди, нито стотици, нито много десетки, но бяха различни, от мойта кръвна група.
Докато миналата година бяхме обградени от огромни лъскави зверове с много хром, гърмящи ауспуси, яхнати от нашарени мачовци по потници и кърпи на главите, сега картината беше друга. Прашни машини със следи от много падания, натоварени за дълги преходи, с екипи по които се познаваше, че не се шегуват и прекарват много часове на седлото, поздравите бяха някак си по-сърдечни, вдигнатия палец казваше само едно: И двамата живееме един и същ сън, радвам се , че съм тук, радвам се, че и ти си тук. Ще се видиме в Dawson. Уау, гърнето си намери похлупака.
























На една спирка за бензин се засякохме с три Встрома, поздравихме се, но приказката не стана, казахме си, че ще се видим в Dawson и продължихме.

























В един момент от двете страни на пътя се появиха огромни купчини камъни, всичко наоколо беше прекопано и обърнато с главата на долу в търсене на онзи жълтият метал. Наближавахме Dawson.







Завой на дясно по главната, после на ляво и бяхме в Gold Rush Campground. Някак си точно в средата на града, локейшън, локейшън, локейшън.
Някъде в началото бях казал, че направихме само една резервация, е, тя беше за тук- Gold Rush Campground. Защо? Заради това:



Dust to Dawson, за хората които никога не са чували за това събитие ще дам съвсем малко информация. За много любознателните-Гугъл.
Dust to Dawson или D2D е най-общо казано мото събор на адвенчър мотористите. Въпреки, че организаторите непрекъснато повтарят, че това не е rally (заради пермитите и разрешителните, които трябва да вадят от града) както е прието да наричат съборите тук, а сбирка. То си беше чист събор.
Започваше в денят на пристигането ни 16 Юни и свършваше на другия ден 17 Юни.
24 часа фън. Обикновенно се събирали 400-500 човека, но това е напълно достатъчно да напълни града, за това и резервирах къмпинг 4 месеца по-рано.
Точно спряхме пред къмпинга и колегите с трите Встрома от преди кацнаха до нас, тук вече приказката тръгна. Патрик, собственика ни даде две места едно до друго.
Кен полудя от кеф-имаше интернет, НО 1 час на ден на дивайс. Тук вече го загубихме. Изпреварвам малко събитията и споделям, че за по-малко от 10 минути Кен разучи, че в Welcome центъра има безлимитен интернет, това отново го върна в играта.
Къмпинга беше пълен с мотори, от онези, нашите. Мръсни, прашни, грозни, с големи куфари.
Тази година, като и преди, домакин на събитието беше JJJ хотел.

































Опънахме палатките и седнахме на по бира да се запознаеме със съседите с които се гонехме цял ден.
Да ви представя Лестър, Питър и Глен от Ванкувър.
Когато им казахме, че сме от България, Лестър ни направи комплимент на вината, каза, че във Ванкувър има много видове и той ги консумира редовно. Глен, между другото беше на 78.

Без да губиме време тръгнахме на разходка из града, без Кен, той отиде към...Welcome центъра.

Dawson City е създаден през 1898 г, по време на разцвета на златната треска в Клондайк. С население от 40000 души, течаща вода, отопление на пара и телефонна мрежа, той е наречен " Париж на Севера“.

Днес, Dawson City е все още златен миньорски град, въпреки че туризмът засенчва добивът на злато като основна индустрия. Около 60000 души посещават Dawson City всяка година, както и невероятно красивият Юкон.
Дори и днес-21 век, историята продължава да живее в Dawson, чакълените улици, дървените тротоари и старите сгради са неподвластни на времето. Какво ли биха ни казали старите постройки и прашните улици ако можеха да говорят? В този град има толкова много история, несбъднати мечти, объркани съдби и загубени животи, в името само и единствено на парите.
Наред с историческите Гранд Театър, Старата пощенска служба, Банката на британска Северна Америка, музеят на парният двигател, задължително е да се посети и мястото където е живял и творил един от най-големите за времето си журналист и писател-Джак Лондон.

[petroffbg]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Уникално,давай още!

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Стигнахме до Welcome центъра, където служителите бяха облечени с дрехи от онези времена, разписахме се в книгата и естествено намерихме нашият спътник.







За наш късмет точно затваряха и Кен ще не ще тръгна с нас на вечеря, към JJJ хотел. Там за пръв и последен път изневерих на себе си и си поръчах бъргър от сьомга.







В 9 бяхме в Downtown Hotel, готови за питие.
Има кратка версия и дълга версия, дългата не я знам.
Кратката е следната: слагат ти ампутиран палец в чашата и ти пиеш, като целта е палеца да докосне устните ти. Това е. Ако решиш да замезиш, има глоба. До преди няколко години е била $500, но след като един каубой изпил питието заедно с палеца, хвърлил на масата 500 кинта и излязъл, глобата станала $2500.







Какъвто бащата, такъв и синът.















Простотията ни беше увековечена с грамоти с номера указващи кои идиоти сме подред. Аз съм 64977.



Прибрахме се в къмпинга към 11, слънцето напичаше и нямаше никакво намерение да се крие.

[Purple Elephant]

От: Аляска, една мечта по-малко.

А така!!! Чудесно продължение!!