Tweet
Здравейте приятели.Работната седмица върви с пълен трясък.Колежката е в отпуска, в намален състав се, но за сметка на това работата е на корем.Звънят телефони, всеки бърза, има хора с претенции за рекламация/т.е. трябва да им се обърне внимание, ама как в тази лудница... 
/, ушите ме болят от продължителното говорене по телефона и въобще...работата е военна.
Някой ще ме попита, как се издържа на подобно напрежение, и като се замисля...отговора е един...Ами крепи ме мисълта, че идва края на седмицата и ще направя нещо за релакс и възстановяване.
Идва и въпросния край на седмицата, едвам гледам, но акъла ми е вече пренасочен да измисли, как да си почина най-добре.Ето, че и дългоочаквания момент настъпи.Стефко ми звъни на телефона и подава позивната...
- Братле...този уикенд, какви са идеите?
А аз отговарям...
-Ами какви...трябва да се избяга от този ад, а и времето го дават перфектно
Само няколко думи са достатъчни и вече сме се разбрали да направим мото обиколка извъртайки един кръг в Ст. планина.
Идва неделята...моторетките са почистени от труповете на насекомите камикадзета по стъкла и визьори, резервоарите са пълни до горе, закопчаваме каските и ръкавиците и газ...
На преходчето сме три мотора.Двата са на обичайно заподозрените/моя и на Стефката/, а третия този път и на Данчо новата придобивка.
И така...тръгваме от сборния пункт, забираме и Даката от бензиностанцията на Петрол на края на града и отпрашваме в посока подбалканския път.Движим се с умерено туристическа скорост 100-120км. и се кефим на плавните завои по пътя.Скоро подминаваме Мъглиж и се включваме в подбалканския път.Движението не е натоварено, а сутрешните температури са супер приятни за каране на мотоциклет.Вятъра нежно прониква през отворите за вентилация на якето ми и аз се чувствам все едно съм в стая с климатик.Хладно/не студено/ и приятно.Скоро достигаме и отбивката и поемаме по завоите на прохода на републиката Хаимбоаз.Тук завоите стават идея по остри, но това си е точно трасе за опознаване на мотора/поне аз с моя все още се опознавам, че нямам и 1000 километра с него/.Все още мисля кога да влезна в завоя и къде да излезна, колко гас да подавам и с каква скорост да извърша цялостното преминаване.Забелязвам, че ме притеснява външния завой.Боже казвам си...защо така на вътрешния не ме притеснява нищо, лягам си както трябва, влизам си в завоя уверено и си излизам перфектно...сякаш винаги съм го правил, а с външния не е така.Направо на моменти имам чувството, че няма да успея да взема някой външен завой
.
Скоро разбирам защо е така...просто леките коли идващи насреща ми при вземането на завой много често нагазваха в нашето платно, а нас като участници на движението нещо ни пренебрегваха/имам чувството, че водачите на лек автомобил не осъзнават, че колкото и да им се струва малък мотоциклета, на него му е нужно не по-малко място за да влезе и излезе от по-остър завой и траекторията на завиване не е съвсем малка/.Затова и у мен се пораждаше някакъв дискомфорт на външен завой, особено като не се виждаше идва ли някой отсреща.В момента в който се виждаше, че няма никой...и завиването ми ставаше уверено и безпроблемно.Все се надявам, че това ще се изчисти от практиката и изминатите километри.
И така...завой след завой, изкачване и стигаме предела.Спираме за почивка и да обърнем по някой лаф.
Още спрели-не спрели...и погледа ни пада по черния път отсреща.Казваме си...ей го дей нашия маршрут, но след секунда...
...осъзнаваме, че всъщност не сме с джипките, а сме с мотори и то такива, че не стават за подобни предизвикателства.
Тръгваме да спускаме северната част на прохода.Тук завоите са по-остри и спускането предоставяше съвсем друг начин за подход и изпълнение на всеки такъв.Справяме се добре обаче и без никакви ексцесии се движим уверено напред.Отбиваме на Вонеща вода и усукваме ръчките на газта посока Трявна.Пътя става доста по-тесен, но за сметка на това завоите пък са повече, по-остри и настилката е осеяна с множество дупки.Направо за висш пилотаж...
Все пак стигаме безаварийно до Трявна и спираме за по кафе.
Макар и да съм ходил многократно в този китен балкански град, винаги ми е било голям кеф когато го посещавам.Така беше и сега.Дори си припомних и някои щуротии от миналото/като например как ловихме кефали от известния стар мост в града и ни направиха забележка, че не било разрешено, а моя приятел тогава най-безцеремонно отговори, че всъщност...ние не ловим риба, тази си я носим от вкъщи и тук просто я мием в реката
/ и въобще си беше поредното положително емоционално преживяване.
През цялото време условията за снимане бяха меко казано ужасни.Слънцето прежуряше, беше високо, сенките бяха невероятно черни и без детайл, на светлото пък направо кадъра изгаряше от силната светлина, но...каквото такова.Кадрите са основно с репортажна цел, а не с цел създаване на някакъв шедьовър, та с тази мисъл се успокоявах и аз...
Ето ни със Стефката на въпросния мост...е този път риба не ловихме, ама ловихме изцъклени погледи на минувачи по къси гащи и потници, като ни виждаха с кожените ботуши, и панталони при тази жега...
Изглед отстрани...
Малко по-отблизо...
...а всъщност аз лично виждах кадъра така...
Навигаторката на Стефко...нямаше как да откажа фотосесия...
Идва време за тръгване.Докато се приготвяме, аз правя набързо няколко вертикални кадъра за панорамка...ето я и нея...
Трипът продължава през Царева ливада, Дряново и следваща точка за спиране беше Дряновския манастир.Тук също имам много и невероятни положителни спомени.Имам вила в близост до Царева ливада и детските ми години са минали с много посещения лятно време на този манастир, игри и риболов покрай реката и така...Когато след време посетиш подобно местенце, някак всичко ти се връща на лента и те изпълва едно невероятно чувство кеф и щастие, както и мъничко носталгия де...по отминалите безгрижни и изпълнени с детски приключения времена и места!
Бавно и с нежелание се насочвам към паркинга, за да потеглим нататък по маршрута.До нас са спрели наши колеги, но яздещи...тежката артилерия.Много красота...
Тръгваме с рев на моторите.Звука на V2 и специфичното му боботене направо ме докарват до екстаз.Излизаме на главния път и се понасяме в посока Габрово.Минаваме го директно...е почти де, че спряхме накрая на града да си купим домашна говежда луканка от едно магазинче, покрай което съм минавал сигурно 1000 пъти, ама Даката този път ни светна какви неща могат да се купят от там.Май и аз ще спирам като него всеки път когато минавам от там от тук насетне...
Следваща спирка е с. Кметовци.Намира се по пътя за Боженци. Там Данчо ни води на една невероятна кръчма , за да похапнем за обяд.
Паркираме на паркинга...всъщност вързваме на коневръза "конете", и се отдаваме на местните кулинарии.
Не се стърпявам и правя малко по-различен кадър на моя кон...
...а другите вече разлистват менюто.
Хайде да се появя и аз на някой кадър...
...хайде и една красота да постна...
Макар, че...единия специалитет /каша от коприва/ си беше не по-малка красота...
Хапнахме, починахме, полафихме...Време беше за заключителния етап и затварянето на кръга.Прохода Шипка ни очакваше...
Тръгваме и започваме да лягаме по завоите на Шипка.Тук вече тях ги имаше в изобилие.Предходния път , който изминахме, сякаш беше някаква загрявка за този участък от разходката ни.Въпреки това си се движехме нормално.Карахме сравнително бавно и се наслаждавахме на гледката...
Превалихме върха, видяхме и горе над нас паметника, но нямахме време вече за спиране.Спускане и на Крън отбиваме за последна почивка и лафче преди да се насочим към Ст. Загора.
Тук се заиграх отново с един кадър...беше ми някак интересен...
Стефката пробва как ще стои на мотор като този на Данчо...
Починахме, побъбрихме и последва остатъка на пътя към дома.Нещо не ни се прибираше, ама нямаше как .Деня си беше превалил...
Скоро стигаме и Ст. Загора.На първото кръстовище аз се отделям в друга посока, свирваме си за довиждане и всеки отпрашва в своята си посока.Спирам пред гаража, ама...нещо хич и без желание прибирам мотора в него.Как така хубавите неща свършват толкова бързо.Сякаш...ей сега тръгнахме от същото това място...
Епилог
Идва отново понеделник, и започва натоварената седмица.Аз стартирам работейки машинално.Колегите ми натякват, че нещо съм бил разсеян...Не са прави...мен направо ме няма там, защото аз съм все още някъде там по завоите на Ст. Планина.
Не знам за другите...ама аз вече си мисля, за следващата неделя...
Поздрави на всички!
/, ушите ме болят от продължителното говорене по телефона и въобще...работата е военна.Някой ще ме попита, как се издържа на подобно напрежение, и като се замисля...отговора е един...Ами крепи ме мисълта, че идва края на седмицата и ще направя нещо за релакс и възстановяване.
Идва и въпросния край на седмицата, едвам гледам, но акъла ми е вече пренасочен да измисли, как да си почина най-добре.Ето, че и дългоочаквания момент настъпи.Стефко ми звъни на телефона и подава позивната...
- Братле...този уикенд, какви са идеите?
А аз отговарям...
-Ами какви...трябва да се избяга от този ад, а и времето го дават перфектно
Само няколко думи са достатъчни и вече сме се разбрали да направим мото обиколка извъртайки един кръг в Ст. планина.
Идва неделята...моторетките са почистени от труповете на насекомите камикадзета по стъкла и визьори, резервоарите са пълни до горе, закопчаваме каските и ръкавиците и газ...
На преходчето сме три мотора.Двата са на обичайно заподозрените/моя и на Стефката/, а третия този път и на Данчо новата придобивка.
И така...тръгваме от сборния пункт, забираме и Даката от бензиностанцията на Петрол на края на града и отпрашваме в посока подбалканския път.Движим се с умерено туристическа скорост 100-120км. и се кефим на плавните завои по пътя.Скоро подминаваме Мъглиж и се включваме в подбалканския път.Движението не е натоварено, а сутрешните температури са супер приятни за каране на мотоциклет.Вятъра нежно прониква през отворите за вентилация на якето ми и аз се чувствам все едно съм в стая с климатик.Хладно/не студено/ и приятно.Скоро достигаме и отбивката и поемаме по завоите на прохода на републиката Хаимбоаз.Тук завоите стават идея по остри, но това си е точно трасе за опознаване на мотора/поне аз с моя все още се опознавам, че нямам и 1000 километра с него/.Все още мисля кога да влезна в завоя и къде да излезна, колко гас да подавам и с каква скорост да извърша цялостното преминаване.Забелязвам, че ме притеснява външния завой.Боже казвам си...защо така на вътрешния не ме притеснява нищо, лягам си както трябва, влизам си в завоя уверено и си излизам перфектно...сякаш винаги съм го правил, а с външния не е така.Направо на моменти имам чувството, че няма да успея да взема някой външен завой
.Скоро разбирам защо е така...просто леките коли идващи насреща ми при вземането на завой много често нагазваха в нашето платно, а нас като участници на движението нещо ни пренебрегваха/имам чувството, че водачите на лек автомобил не осъзнават, че колкото и да им се струва малък мотоциклета, на него му е нужно не по-малко място за да влезе и излезе от по-остър завой и траекторията на завиване не е съвсем малка/.Затова и у мен се пораждаше някакъв дискомфорт на външен завой, особено като не се виждаше идва ли някой отсреща.В момента в който се виждаше, че няма никой...и завиването ми ставаше уверено и безпроблемно.Все се надявам, че това ще се изчисти от практиката и изминатите километри.
И така...завой след завой, изкачване и стигаме предела.Спираме за почивка и да обърнем по някой лаф.
Още спрели-не спрели...и погледа ни пада по черния път отсреща.Казваме си...ей го дей нашия маршрут, но след секунда...
...осъзнаваме, че всъщност не сме с джипките, а сме с мотори и то такива, че не стават за подобни предизвикателства.
Тръгваме да спускаме северната част на прохода.Тук завоите са по-остри и спускането предоставяше съвсем друг начин за подход и изпълнение на всеки такъв.Справяме се добре обаче и без никакви ексцесии се движим уверено напред.Отбиваме на Вонеща вода и усукваме ръчките на газта посока Трявна.Пътя става доста по-тесен, но за сметка на това завоите пък са повече, по-остри и настилката е осеяна с множество дупки.Направо за висш пилотаж...
Все пак стигаме безаварийно до Трявна и спираме за по кафе.
Макар и да съм ходил многократно в този китен балкански град, винаги ми е било голям кеф когато го посещавам.Така беше и сега.Дори си припомних и някои щуротии от миналото/като например как ловихме кефали от известния стар мост в града и ни направиха забележка, че не било разрешено, а моя приятел тогава най-безцеремонно отговори, че всъщност...ние не ловим риба, тази си я носим от вкъщи и тук просто я мием в реката
/ и въобще си беше поредното положително емоционално преживяване.През цялото време условията за снимане бяха меко казано ужасни.Слънцето прежуряше, беше високо, сенките бяха невероятно черни и без детайл, на светлото пък направо кадъра изгаряше от силната светлина, но...каквото такова.Кадрите са основно с репортажна цел, а не с цел създаване на някакъв шедьовър, та с тази мисъл се успокоявах и аз...
Ето ни със Стефката на въпросния мост...е този път риба не ловихме, ама ловихме изцъклени погледи на минувачи по къси гащи и потници, като ни виждаха с кожените ботуши, и панталони при тази жега...
Изглед отстрани...
Малко по-отблизо...
...а всъщност аз лично виждах кадъра така...
Навигаторката на Стефко...нямаше как да откажа фотосесия...
Идва време за тръгване.Докато се приготвяме, аз правя набързо няколко вертикални кадъра за панорамка...ето я и нея...
Трипът продължава през Царева ливада, Дряново и следваща точка за спиране беше Дряновския манастир.Тук също имам много и невероятни положителни спомени.Имам вила в близост до Царева ливада и детските ми години са минали с много посещения лятно време на този манастир, игри и риболов покрай реката и така...Когато след време посетиш подобно местенце, някак всичко ти се връща на лента и те изпълва едно невероятно чувство кеф и щастие, както и мъничко носталгия де...по отминалите безгрижни и изпълнени с детски приключения времена и места!
Бавно и с нежелание се насочвам към паркинга, за да потеглим нататък по маршрута.До нас са спрели наши колеги, но яздещи...тежката артилерия.Много красота...
Тръгваме с рев на моторите.Звука на V2 и специфичното му боботене направо ме докарват до екстаз.Излизаме на главния път и се понасяме в посока Габрово.Минаваме го директно...е почти де, че спряхме накрая на града да си купим домашна говежда луканка от едно магазинче, покрай което съм минавал сигурно 1000 пъти, ама Даката този път ни светна какви неща могат да се купят от там.Май и аз ще спирам като него всеки път когато минавам от там от тук насетне...
Следваща спирка е с. Кметовци.Намира се по пътя за Боженци. Там Данчо ни води на една невероятна кръчма , за да похапнем за обяд.
Паркираме на паркинга...всъщност вързваме на коневръза "конете", и се отдаваме на местните кулинарии.
Не се стърпявам и правя малко по-различен кадър на моя кон...
...а другите вече разлистват менюто.
Хайде да се появя и аз на някой кадър...
...хайде и една красота да постна...
Макар, че...единия специалитет /каша от коприва/ си беше не по-малка красота...
Хапнахме, починахме, полафихме...Време беше за заключителния етап и затварянето на кръга.Прохода Шипка ни очакваше...
Тръгваме и започваме да лягаме по завоите на Шипка.Тук вече тях ги имаше в изобилие.Предходния път , който изминахме, сякаш беше някаква загрявка за този участък от разходката ни.Въпреки това си се движехме нормално.Карахме сравнително бавно и се наслаждавахме на гледката...
Превалихме върха, видяхме и горе над нас паметника, но нямахме време вече за спиране.Спускане и на Крън отбиваме за последна почивка и лафче преди да се насочим към Ст. Загора.
Тук се заиграх отново с един кадър...беше ми някак интересен...
Стефката пробва как ще стои на мотор като този на Данчо...
Починахме, побъбрихме и последва остатъка на пътя към дома.Нещо не ни се прибираше, ама нямаше как .Деня си беше превалил...
Скоро стигаме и Ст. Загора.На първото кръстовище аз се отделям в друга посока, свирваме си за довиждане и всеки отпрашва в своята си посока.Спирам пред гаража, ама...нещо хич и без желание прибирам мотора в него.Как така хубавите неща свършват толкова бързо.Сякаш...ей сега тръгнахме от същото това място...
Епилог
Идва отново понеделник, и започва натоварената седмица.Аз стартирам работейки машинално.Колегите ми натякват, че нещо съм бил разсеян...Не са прави...мен направо ме няма там, защото аз съм все още някъде там по завоите на Ст. Планина.
Не знам за другите...ама аз вече си мисля, за следващата неделя...
Поздрави на всички!
, благородна завист....
Коментар