Западна Сърбия и Черна Гора през юли

[zippel]

Плановете за двете едноседмични пътешествия за това лято бяха посещение на Македония и на остров Лесбос (не сме ходили и на двете места).

Македония трябваше да бъде през юни, но ако си спомняте, през май се разбута обстановката край границата с Албания (мисля, че в Тетово беше) и решихме да обиколим по турското черноморско крайбрежие до Синоп, за което беше и предния пътепис.

Лесбос беше планиран за края на юли и точно тогава не се знаеше дали Гърция ще остане в ЕС, дали ще им отпуснат транша и т.н. Притесняваше ме единствено факта, че при такава неясна ситуация гърците често прибягват до стачки а не ми се оставаше на „stand by” на остров докато тръгнат фериботите. Затова отново се наложи алтернативно решение. Този път се спрях на Черна Гора.

За тази дестинация има писано много, но никога маршрутите не съвпадат изцяло, а и при пътуване един вижда едно, друг друго, затова реших, че още един пътепис за Черна Гора няма да е излишен. Пък и много от снимките ще бъдат от видеорегистратора, т.е. ще се видят не само посетените обекти, а и обстановката, която е край пътищата до тях.
Всъщност за да не се минава през несигурното Косово и още по-несигурната Албания с деца на борда, пътуването в немалка степен обхваща и западната част на Сърбия, където също не бяхме ходили.

Ден първи : преход до Върнячка баня.

Пътуването от Бургас до Калотина и после до Ниш го прескачам и мнавам направо към отклонението от магистралата в западна посока към Крушевац с крайна цел Върнячка Баня. Ето маршрута



При Алексинац слязохме от магистралата и след няколко км се насочихме на запад.
Веднага следваше и първия от двата обекта, предвидени за посещение този ден - манастира Свети Роман.



Манастир Свети Роман е разположен на десния бряг на Южна Морава. Той е един от най-старите в Сърбия, създаден в края на 9 век. Носи името на Роман Синаите - чудотворец и лечител, който е бил монах тук и чиито мощи се съхраняват в манастира.

Много удобен за посещение - отбивката от пътя е няколкостотин метра, а пред портата има достатъчно голям паркинг.



За да не попадам в излишни пререкания смених късите панталони с дълги. Посетители почти нямаше. Пред входа се виждаше група от няколко момичета, които чакаха отвън. Температурата беше повече от 30 градуса и те явно бяха дошли пеш и нямаше как да се преоблекат, а манастира не беше изявено туристически и не предлагаха обичайните шалчета и хасени поли с ластик.



Дворът беше малък и тесен, но много чист и подреден.



Ето я и църквата, която си личеше, че е стара, а вътре много напомняше на църквата в Преображенския манастир. До църквата се вижда и кулата с камбаните.



В двора имаше няколко каручки украсени с цветя. Интересно хрумване.



Не се бавихме много и продължихме по пътя си. Малко след излизане на главния път минахме над река Южна Морава.



Не след дълго стихнахме до отбивката за втория планиран за днес манастир - Покров на Пресвета Богородица. Пътят към него беше малко по-дълъг (2.5 км), по-тесен и минаваше главно през царевични полета.



След малко излязохме на паркинга пред манастира.



Манастир Покров на Пресвета Богородица е издигнат е в края на 10 век на мястото, където Божията майка се явила на 13-годишно момиче, дошло за вода от извора и благословила водата от този извор. Първоначално построили параклис, през 1937 г. храм, а през 1960 г. става манастир. Сегашната красива църква е строена от 1977 г. с прекъсвания поради соц времената. В момента манастира е действащ, женски.

Тук вече имаше „служебно облекло” за жените, а аз си бях останал с дългите панталони въпреки констатацията, че навън бе 33 градуса. Може би по тази причина и тук посетителите бяха едва десетина. За мен лично колкото по-малко навалица, толкова по-добре.

Дворът на този манастир беше доста по-голям. Църквата отвън наистина беше красива, но вътре с нищо не правеше впечатление. Няма как и да бъде другояче когато липсва историята (строена е преди едва 38 години...)



Слязохме и до аязмото за да си вземем светена вода и толкова.



На мен определено първия манастир ми хареса повече, но и двата си струваха отделеното време.

Обратно през царевицата и пак на главния път. След по-малко от километър трябваше да завием надясно към Крушевац. Уви, натъкнахме се на следното



Недалеч от конусите имаше полицейска кола, която пазеше някой да не мине между тях. Продължихме направо, но без изгледи за успех. Тук е мястото да вмъкна, че GPS картите със Сърбия (имам три : SCG, Adria и CNE) са с доста пропуски в сравнение с аналогични карти да речем на България, Турция или Гърция. Трябваше да намерим машрут към Крушевац по второстепенни пътища, което и за трите карти се оказа непосилно. Поради липса и на табели се наложи да спираме и питаме, та падна доста голямо мотане, което ни забави поне час. Затова пък поразгледахме по-селската част от този район на Сърбия.







В крайна сметка успяхме да се доберем до Крушевац, макар и не от изток, а от юг.



60-хилядния Крушевац е център на голяма община на Поморавието. През 14 век е бил столица на владенията на княз Лазар. През османското робство населението на града е било изцяло българско. Сърбите го населват от 1833 г.

Няколко кадъра от преминаването през Крушевац. На втория се вижда паметника на Косовските герои, издигнат в чест на битката при Косово поле през 1389 г. между сърбите и отоманската империя.







Отново сме на главния път. Не се виждаше, но пътя се движи успоредно на река Западна Морава, която се намираше съвсем наблизо от дясната ни страна. Оставаше малко до мястото на първата нощувка - Върнячка баня. Пътят в този учасък беше прав и с безупречна настилка



Видяхме нещо, което на нашите главни пътища трудно може да се види, да не говорим за турските или гръцките - ЖП прелез с бариера.



Достигнахме до голямо кръгово кръстовище, което означаваше, че почти бяхме пристигнали.



Върнячка баня е един от най-посещаваните балнеологични курорти в Сърбия. Населението му е близо 10 хил. жители. Климатът е умереноконтинентален с мека и снежна зима и хладно лято със свежи утрини и лек ветрец от планината. В града има 7 минерални извора, чиито лечебни свойства са били известни още на римляните.

Влизаме в градчето



Бързо стигаме до най-приятната му част - парка с минералните извори.



Хотелът беше нещо като пансион и адреса бе сбъркан, та се наложи доста да изчакаме докато дойдат да ни заведат там. После се оказа, че сме били на 100 м от мястото. Малко неугледна обстановка, но поне колата щеше да е на закътано.



Пригодена стара къща с няколко стаи и малко дворче. Далече от лукса, но за кратко става. Пък и ние не сме от много придирчивите.

Оказа се, че точно на днешния ден в градчето има някакъв голям празник така, че навалицата бе невероятна. Разходихме се в парка за да го разгледаме. Ако не беше толкова претъпкан може да се каже, че е много приятен. Искахме да видим прочутия им „Врaбац” Гочко - символ на градчето, но в навалицата не можахме да го намерим.

Толкова за първия ден. 670 км бяха зад гърба ни а и успяхме да видим нещо.

[zoro-1]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Много интересно, благодаря за споделеното. Успех нататък и ще следя с интерес!

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Ден втори : Върнячка баня - Златибор

Програмата за втория ден бе да посетим два манастира и две туристически атракции и да се придвижим около 300 км на запад стигайки до планинския курорт Златибор. Ето трасето



Както се вижда, две трети от пътя беше в планински терен по второкласни пътища, така че не се надявах на много висока средна скорост.

Преди да напуснем Върнячка баня слязохме с колата до парка за видим врабеца Гочко. Този път нямаше проблем.



Два кадъра от градчето при по-благоприятен ъгъл на светлината.

Парка в посока централната част.



Центъра на Върнячка баня.



Излязохме отново на главния път и продължихме на запад. На табелата се вижда първата ни цел за днес - манастира Жича.



Засега можех да кажа, че главните пътища в тази част на Сърбия са сносни като елементи и състояние на настилката, но имат един голям минус : селата им са дълги, населени и доста начесто. Формално се кара почти изцяло в населено място. На кадъра се вижда къде свършва едното село и къде започва следващото.



Подобно нещо бях виждал в Румъния, дори там се бяха изхитрили и на няколко пъти табелите за край на едното и начало на другото село бяха на един кол, вероятно с цел икономии.

Реално не караш през цялото време с 50 км/ч. но първо си уязвим като нарушител и по-опасното : винаги може да ти изскочи отстрани животно, каруца или трактор, или не дай си боже дете. Така, че средната скорост на придвижване пада още и по тази причина. Ето пример :



Минаваме през покрайнините на град Кралево. Реката, която се вижда отдясно вече е Ибър - друга голяма река, която малко по-надолу се влива в Западна Морава, край която се движехме от вчера.



Отдалеч се вижда и първата от днешните цели.



Изграждането на манастир Жича започва през 1205-1208 г. През 13 век е разрушен, но през 14 век е наново съграден. Манастирската църква е строена в продължение на 20 години, след което е превърната в първия катедрален храм (съборен храм) на Сръбската православна църква. Манастирът е архитектурно решен в рашки стил, като символично катедралната църква е оцеветена пурпурно, което я прави една от най-ефектните в Сърбия.

Спираме на пркинга, който за разлика от вчерашните манастири не бе съвсем празен.



Минавам на фотоапарат. Главния вход към манастира и указателна табела за порядките вътре.



Църквата отвън и пода й отвътре. Нагоре не снимах.



Една панорамна снимка от двора зад църквата, който беше голям и много красив.



И още две снимки от дворта встрани от църквата. Също без забележки.



И накрая входа от обратната страна преди да излезем.



Като красота и поддръжка манастир Жича засега бе номер едно.

Продължихме на юг. Между две от селата се разминахме с трактор, чийто водач нещо ръкомахаше към нас. Заприлича ми на знак да намаля скоростта.



След завоя всичко се изясни.



И тук на сянка в храсталаците. Преди да ми махне тракториста бях леко натиснал газта, така че щяха да ми измерят между 70 и 80 км/ч. - напълно достатъчно да си имам разправии, защото участъка със сигурност се води „населено място”, макар че кадрите друго показват. Както и да е, благодарен съм на човека.

Веднага след тази случка навлязохме в по-планинска част и долината на река Ибър, по която вървеше пътя, стана по-тясна.



На един от завоите видяхме на отсрещния хълм средновековната крепост Маглич, строена през 13 век с цел защита на керванския път по долината на Ибър.



Малко по-нататък пак от лявата страна се вижда скала със самотно дърво и до него малкия паметник на Ибърските герои от Първата световна война. На кадъра съм го заградил с червено за да се види къде е а на двете малки снимки го показвам.





Стигаме до село Ушче, където напускаме главния път и река Ибър и тръгваме на запад по долината на друга река - Студеница.



Този път е по-нисък клас, което се вижда и по елементите и по габаритите му.



Зачестиха и завоите и наклоните. Типично планински път, но от по-главните.



Бяхме вече съвсем близо до втората „точка” за днес - пак манастир.



Православния манастир Студеница е разположен на едноименната река. Основан е през 1190 г. от Стефан Неманя, чиито мощи след смъртта му са пренесени там. Развитието на манастира продължават двамата му сина Стефан и Растко, които го превръщат в политическо, културно и духовно средище на средновековната сръбска държава известна още като Рашка.
Зад укрепените манастирски стени има две основни черкви - Богородица и Кралска. Първата е посветена на Успение Богородично и е с един купол, съградена в рашки стил. С нея се слага началото на т.нар. рашка школа в архитектурата и изкуството на средновековната сръбска държава, който в архитектурата е смес от романски и византийски стил. Втората църква е издигната от крал Милутин през 1314 г., затова е известна като кралска и е посветена на Св. Йоаким и Анна.
През 1986 г. манастир Студеница е включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Базирайки се на прочетеното по-горе, както и на признанието на ЮНЕСКО, очаквах с интерес да видя как изглежда манастир Студеница.

Паркинга пред манастира.



Kрепостните стени и входа.



Части от двора веднага след влизане



Голямата и малката църква поглед отзад



Голямата и малката църква поглед отпред



Кулата и пространството между нея и църквите



И една панорамна на двора встрани от голямата църква



Много хубав манастир. Не бе толкова изблизан като предния, но доста по-голям и с повече история.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Бяхме преполовили програмата, но не и прехода. Продължихме на запад. Съвсем близо до манастира край пътя има една природна атракция, наречена „Дървото на любовта” /Drvo ljubavi/. Представлява две дървета, които са се сраснали при растежа чрез дебел хоризонтален клон. Не бях виждал подобно нещо досега. От другата страна на пътя срещу дървото има масичка с две пейки и информационна табела.



Точно на север от това място се намира друга, много по-голяма атракция - църквите Св. Сава и Св. Георги, построени в скалите, но мястото е много труднодостъпно и не беше в програмата. Все пак го показвам за информация, макар и не с мои снимки.



Продължихме по вития път през планината. Пътуваше се бавно, но за сметка на това приятно. Макар и невисока, това си беше планина и пътят бе красив.





И в планината имаше села, но бяха по-малко. И навсякъде струпан дървен материал.





Преминаваме през планинското градче Иваница.



И тук трупи, дори и завод за преработка на дървения материал. Явно това бе основния поминък на тукашните жители.





Излизаме за малко на по-равен терен и пак непрекъснато населено място.



След няколко километра отново сме в планината.



Но и тя свършва. Засега. След почти два часа път и няколкостотин завоя трайно излизаме на равен терен, а край пътя села едно след друго.



Прави впечатление, обаче, че къщите в сръбските села са големи и спретнати и по никакъв начин не говорят за бедни селски семейства. За толкова километри през селата не си спомням да имаше неизмазана къща. Ако е имало, било е инцидентно.



Пред нас е 15-хилядния град Пожега.



Тук на пътен възел излизаме на по-главния път



Смяна на пътя, смяна и на обастановката. Пътуваме по равнинен до леко хълмист терен



Малко бяхме изгладняли след планинския преход и точно навреме край пътя се появи каквото трябваше в случая. Чадърите изглеждаха примамливо, но на масите под тях нямаше никой, защото температурата бе 35 градуса на сянка.



Вътре беше по-хладно, а телешкия гулаш много вкусен. Без да се бавим продължихме по пътя.



Виждаме пред себе си град Ужице. Наколко думи за него.



Ужице е сравнително голям общински център с население около 55 хиляди. По римско време тук е имало крепост, чиито останки съществуват и до днес.
По време на германската окупация града е бил освободен от партизаните и провъзгласен за столица на Ужичката република. Малко след това германците са го завладели отново, а партизаните се оттеглили в Босна и Черна гора. След основаването на Югославия градът се казва Титово Ужице и е един от осемте „Титови” града по това време. През 1990 г. думата „Титово” отпада.
С други думи близката история показва, че тукашното население е доста непокорно и патриотично настроено. Може би затова Ужице е един от най-жестоко бомбардираните от НАТО градове през 1999 г., когато са били разрушени основните пътища, летището и много административни и обществени сгради.

Минахме само през периферната част на града, но все пак един градски кадър. Първи за днес. А май и последен.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

След Ужице отново планински терен, само, че този път няма нищо общо с предния. Това е Е-761, води към Сараево и е направен както трябва. Може би заради международния път, може и заради това, че наближавахме Дървенград, но започнаха да се появяват все повече коли с чужда регистрация, което няма как да види на кадрите, но си беше факт.







Така стигаме до село Кремна, където на площадчето при крайпътния мотел има анонс и реклама, които представят следващата атракция в плана ни - Шарганската осмица.



Слънцето бе насреща и кадъра от регистратора е доста тъмен. Знаех, че ще стане така, но ме домързя да сляза от колата специално за това. Компенсирам със снимки от нета.



Музейно-туристическата теснолинейна железница „ШАРГАНСКА ОСМИЦА” е наречена така заради формата на трасето, по което минава. Тя е част от някогашната ЖП линия Ужице - Вишеград - Сараево с начална и крайна гара Мокра Гора и Шарган Витаси. Влакчето се казва „Носталгия” и пътува ежедневно през летния сезон, превозвайки средно 80 хиляди туристи за година. Трасето е дълго 15 км и преодолява денивелация от 300 м. По пътя има 22 тунела, 10 моста и няколко междинни гари.

Бях проучил разписанието и още тогава отхвърлих идеята да се повозим на атракцията. Прекалено много време щяхме да изгубим. Реших да видим три от гарите и ако имаме късмет самото влакче.

След малко се отбихме до началната гара - Шарган Витаси. Може да е заради пека, но изглеждаше доста безлюдно.



Другите две гари останаха за по-късно, а сега се насочихме към четвъртата атракция за деня - Дървенград.

Дървенград е етно село, построено от „Балканския Фелини” - Емир Кустурица. Идеята се появила по време на снимките на филма „Животът е чудо” през 2003 г. Той споделя : „Когато изгубих родния си град Сараево по време на войната, пожелах да построя мое собствено селце.”
Мястото е избрано така, че да се вижда отвсякъде и от него да се вижда навсякъде. Почти всички от 35-те сгради са от дърво : църква, затвор, сладкарница, ресторанти, галерия, книжарница, бар и кино. Улиците са застлани с парчета от дървени траверси.
Улиците и сградите носят имената на уважавани от Кустурица личности : Федерико Фелини, Лукино Висконти, Стенли Кубрик, Диего Марадона, Че Гевара и др., но са поставяни без никаква логика и ред - точно както във филмите му. Тук-там могат да се видят и разни предмети като авто-символи от миналото - Шкода, Волга и дори Трабант-лимузина.
Дървенград е известен с още две имена - Мечавник и Кустендорф (от Кустурица и Дорф). Ежегодно тук се провежда филмов фестивал, за който е известно, че няма нито червен килим, нито други обичайни Холивудски атрибути.

След няколко минути пристигнахме на паркинга, който беше претъпкан.



Колите бяха с най-разнообразна регистрация. Преобладаваха сръбските и на бившите югославски републики Босна и Хърватска, но имаше и от Италия, Франция, Холандия, Германия и др. Явно мястото бе популярно за европееца.

Общ изглед към Дървенград от паркинга.



Входът е платен. Не си спомням цената, но беше нормална. Поради големия пек въздухът в селото бе изпълнен с миризма на машинно масло от парчетата траверси, с които бяха покрити всички улици. Направихме малка разходка.

Църквата и градския затвор



Ресторанта „Проклета Авлия”, кръстен на едноименния роман на сръбския писател, лауреат на Нобелова награда Иво Андрич, по който роман има и филм със същото име.



Като стана дума за филм ето и киносалона „Стенли Кубрик”



Ето и два от символите на социалистическото автомобилостроене.



Една от пейките и пано от филма „Аризонска мечта”



И накрая една панорама на долната част на селото. Малко изкривена при сглобката, но за обща представа върши работа.



Жегата беше яка и след разходката седнахме в барчето при входа. Поръчахме си лимонада. Тук това означава лимонов сок разреден с вода и подсладен. Водата беше от крана и щяхме да го преживеем ако я бяха поне малко охладили. Имаше всичко на всичко 5-6 маси, сложната поръчка от 4 лимонади я чакахме 15 минути, а за сметката трябваха още толкова. Не знам на какво се дължи, но когато дадено място добие популярност и стане много посещавано, това веднага се отразява на качеството на обслужването. Не знам и дали е само балкански синдром или общ. Така е и у нас и в Гърция и в Турция (макар и в по-малка степен). В по-европейски страни нямам опит.
Платихме и станахме. Като ще е топла, поне да е минерална, каквато си имахме в колата. Не пихме нищо в заведението, но половин час отиде, че и повече.

Поехме към друга крайна гара - Мокра Гора. По пътя имаше доста хора, които отиваха до Дървенград пеша. Помислих си, че може да са дошли с влакчето.



Но после видях с какво са пристигнали.



След няколко минути бяхме на паркинга на гарата.



Наколко снимки от района на гара Мокра Гора. И тя ми се стори пуста въпреки, че на паркинга имаше доста коли.





Имаше време да отидем до една от междинните гари - Ятаре. Пътя до нея минава през нещо като парк.









Видяхме и един от тунелите. Стори ми се, че чувам някакъв шум и почакахме малко, но нищо не излезе от дупката.



Спряхме малко преди гарата, която изглждаше много кокетно, но и тук нямаше жива душа.



Няма значение, тази половинчасова отбивка си струваше времето, особено на фона на изгубения половин час в барчето.

Поехме по обратния път до разклона за Златибор и се насочихме на юг към курорта.

Златибор е един от големите зимни курорти в Сърбия. Разположен е на височина около 1000 м, за него са характерни хладния планински климат, чистия въздух, много слънчеви дни през лятото и дебела снежна покривка през зимата. Има повече от 100 хотела.

Пътят до Златибор беше без збаележки. Вече сме в курорта. И при тях се вижда това, което при нас се вижда на входовете на крайморските градчета - пенсионери с табели написани на ръка анонсират свободни стаи за нощувка.



Пообиколихме малко докато намерим хотела



Златибор е типичен планински курорт от рода на нашите Боровец или Пампорово, само че според мен малко по-голям. Край него няма населено място. Беше доста пълен, главната улица вечерта беше като манифестация. Отвсякъде се издигаше дим с миризмата на скара. Имаше много заведения тип бързо хранене на самообслужване, където свалените от скарата вкуснотии бяха натрупани на купчини, от които клинтите си избираха. Голямо плюскане падаше повсеместно. Седнахме в непретенциозен ресторант и си поръчахме една „плескавица”, две „вешалици” и едно „мешане месо”. Плескавицата беше с диаметър поне 20 см а порцията вешалица представляваше две нашенски пържоли в една чиния. Ако знаех колко месо ще има в чиниите, щях да поръчам само мешаното месо, което беше около един килограм. Сметката не бе чак толкова поразяваща, но защо порциите бяха такива огромни не ми стана ясно. Разбира се, при всичкото тъпкане, което упсяхме да постигнем, повече от половината неща останаха. Решихме оттук нататък да поръчваме по една порция и като видим за какво става дума, тогава да преценяме какво да правим.

Толкова за втория ден. Като обобщение мога да кажа, че и четирите места, които посетихме, бяха интересни. Може би ако не беше такава жега престоя в Дървенград щеше да бъде по-приятен, но и така си струваше.

Вече натрупахме немалко впечатления а още не бяхме влезли в Черна Гора. Това предстоеше да стане утре.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Ден трети : Златибор - Жабляк

Програмата за третия ден беше по-лека. Предстоеше да минем едва 175 км, но затова пък изцяло в планински терени. Първо трябваше да се спуснем около 50 км на юг, да се отбием да манастир Милешева, след което да влезем в Черна Гора. Там също имаше един манастир за отмятане, после през прочутия каньон над р. Тара да навлезем в Дурмитор и в края на деня да се установим в друг планински курорт, този път на територията на Черна Гора. Ето маршрута



На излизане от Златибор се виджаше колко бе населен курорта.



В началото пътят не не ми вдъхна много доверие



но след малко всичко си дойде на мястото.



Навлизахме все повече в планината.



След този мост над река Увац



минаваме през с. Кокин Брод



и излизаме на Златарското езеро, което всъщност е язовир.



Известно време се движихме успоредно на единия от ръкавите



след което минахме през градчето Нова Варош.





Вече посоката беше чист запад, а пътя ставаше все по-красив.





Оказа се, че и в Сърбия джигити не липсват. Добре, че имаше уширение...



На този кадър вече пътуваме на юг, а мостът отстрани е над печално известната за нас река Лим, край която се движим.



Тук автобусът не беше тръгнал да изпреварва, а не знаеше дали ще може да спре, защото колежката с леката кола реши да набие спирачки ей така, за всеки случай. Вероятно шофьорът се е надявал ако стане нужда аз да избягам в уширението и правилно, защото точно това щях да направя, но не се наложи.



Ето я и река Лим отдясно.



Явно в Сърбия пътя край тази река е третиран с повишено внимание.



Стигаме до крайграничния общински център Приеполе, където се отклоняваме наляво около 6 км за да отидем до последния (засега) сръбски манастир - Милешева.



Милешева е средновековен сръбски манастир, основан през 12 век, един от най-култовите в Сърбия. След бурен разцвет той пострадва доста през отоманското робство. Въпреки всичко оцелява най-ценната му реликва - фреската „Белия Ангел” от 13 век, зографисана на южната стена на църквата.

След няколко минути влизаме на паркинга при манастира



който също е достатъчно голям.



Влизаме в двора. Поредния перфектно поддържан манастир, просто е удоволствие да гледа човек. Две снимки от предния двор



Църквата и паното с ангела. Това модернистично пано ми се видя малко не на място, но така са решили манастирските власти.



Това не е фреската, тя беше вътре в църквата, където не снимах, но ето как изглежда



И накрая една панорама на задния двор.



Върнахме се обратно на главния път, откъдето до границата имаше двайсетина км. Интересно, че след Приеполе пътят стана по-тесен и някак си занемарен ми изглеждаше въпреки, че се води международен.



Интересно ми беше как изглежда граничен пункт между две държави, доскоро бяха една - Сърбия и Черна Гора. Както и очаквах, до голяма степен импровизиран, малко фургонен тип както от сръбска страна



така и от Черногорска



Иначе и на двата пункта никой не ни обърна внимание, минахме общо за 6 минути.

[bgrali]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Чета с удоволствие и си припомням миналогодишното ни пътешествие по същите места.
Само че ние карахме директно от Кралево през Чачак за Ужице. И видяхме нещо интересно, което вие сте пропуснали - Овчарско- Кабларската клисура. Освен красива природа, има и интересни манастири - Овчарско-кабларските манастири. Ние видяхме набързо само един.
С нетърпение чакам пътеписа за Черна гора - сис сигурност не сме успели да видим всичко интересно, като бяхме там.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Чета с удоволствие и си припомням миналогодишното ни пътешествие по същите места.
Само че ние карахме директно от Кралево през Чачак за Ужице. И видяхме нещо интересно, което вие сте пропуснали - Овчарско- Кабларската клисура. Освен красива природа, има и интересни манастири - Овчарско-кабларските манастири. Ние видяхме набързо само един.
С нетърпение чакам пътеписа за Черна гора - сис сигурност не сме успели да видим всичко интересно, като бяхме там.

Колебаех се между тази клисура и Студеница. Видях, че там има поне три манастира, които заслужават внимание, а нямахме толкова време. Пък и ЮНЕСКО натежа, та предпочетох Студеница.
И ние не сме видяли всичко интересно в Черна Гора, но това, което видяхме ще се опитам да покажа максимално добре. Между другото точно твоя пътепис беше в основата на избора ми на дестинация, за което съм ти благодарен.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

И така вече бяхме в Черна Гора, където според четеното предварително трябваше да са по-интересните неща от пътешествието. Не че досега не беше интересно, но сега трябваше да е повече.

Започнахме със спускане до крайграничния град Плевля. Пътят беше същия и на моменти движението си го биваше.



Като че от черногорска страна поддръжката беше по-добра, защото настилката бе старателно ремонтирана на местата, където се е налагало.



А и пейзажите бяха по-приятни.



Не след дълго влязохме в град Плевля.



20-хилядния Плевля е третия по големина град в Черна Гора. Повече от половината от населението е сръбско.

Градчето нищо особено. Дори като за 20-хиляден и още повече трети по големина град, макар и в 600-хилядна Черна Гора, си беше мизерно.





Манастирът се намираше съвсем близо до градчето, така че след няколко минути бяхме пред портата му. Отдалеч изглеждаше добре.



Църквата беше сравнително голяма, но дворът доста тесен, та не можах да направя снимки, които да обхващат повече неща.



Една снимка и отвън. Явно правеха някакви текущи ремонти, които допълнително внасяха дискомфорт в картината.



Поехме нататък. За целта трябваше да минем отново през градчето, където видяхме нещо, което три дни в Сърбия не видяхме никъде.



Не казвам, че в Сърбия няма джамии, просто ние не срещнахме.

Излязохме от Плевля и поехме право на юг. И в Черна Гора, както и в Сърбия, се заредиха непрекъснатите села, макар че районът беше донякъде планински.



Навлизахме все по-навътре в следващия планински масив.



В определен момент достигнахме билото му и започнахме спускане към първата от четирите топ-атракции, които очаквах да видим на тази екскурзия. Това бе известния каньон на река Тара и не по-малко известния мост над него.

Първо за моста.

Прочутия Джурджев мост е строен в периода 1937-1940 г., непосредствено преди германската окупация. Това е стоманобетонов сводов мост с пет арки, като най-голямата е с ширина 116 м. Мостът е дълъг 365 м, а в най-дълбоката част височината му е 172 м, което го прави най-високия автомобилен сводов мост в Европа.
По време на Втората световна война партизаните с помощта на един от инженерите на моста са разрушили централната арка за да забавят придвижването на войските на Дуче в посока Сърбия. По-късно въпросният инженер бил екзекутиран от италианците. Тези събития са отразени в югославския филм „Мост” от 1969 г.
Мостът е възстановен през 1946 г. и освен транспортно има и огромно туристическо значение. Почти всеки, който минава по него спира за почивка, снимки или да се разходи пеш по тротоара.

Преди да слезем до самия мост спрях на една отбивка да направя снимка отдалеч. Заради горещината имаше мараня и снимката не стана съвсем ясна, но ето я.



Вече сме долу и стъпваме на моста.



Пикапа с надппис ZIP LINE е на хората, които обслужват две хоризонтални въжени линии, разположени от двете страни на моста и свързващи двата бряга на каньона. По тях пускат единични колички с туристи, които преминават от едниния бряг до другия с доста висока скорост. Супер атракция за любителите на силни усещания.

Ограничението от 20 км/ч. за моста може и да го няма. Едва ли ще има шофьор, който би си помислил да кара по-бързо предвид габаритите на настилката, тези на тротоара и наличието на толкова пешеходци.



По едно време си помислих, че погрешно съм навлязал в пешеходна зона.



Казват, че това бил най-фотографирания мост в света. Не съм привърженик на подобни точни твърдения, които няма как да бъдат установени. Едва ли някой е броил направените снимки на този или онзи мост, за да приложи степента „най”. Затова бих казал : Мостът на Тара е един от най-фотографираните мостове в света. И това е достатъчно. Пък и вярно. Чудех се коя му стойност е по-висока : транспортната или туристическата.

Ето и клипче на преминаването през Джурджев мост



На отсрещния бряг имаше ресторантче и няколко други сгради. За да спрем на паркинга трябвало да сме клиенти на заведението. ОК, и бездруго беше време за обяд. Случихме добро място на терасата за да хапнем по една телешка супа. Кога друг път от масата ти ще има този изглед...



Сега няколко думи и за каньона.

Каньонът на река Тара се намира в едноименната планина. Той е защитена територия и е част от национален парк Дурмитор, за който ще стане дума по-късно.
Това е най-големият каньон в Европа и втори в света (след Гранд Kаньон в САЩ) със своите 82 км дължина и дълбочина до 1300 м. Заради насечения терен по течението на реката има много каскади, чиито рев се чува във високите части на каньона. Водата на Тара е кристално чиста заради което реката е наречена „Сълзата на Европа”. Мястото е популярна дестинация за планински туризъм и рафтинг.
Каньонът е включен в списъка на ЮНЕСКО за световното наследство.

За да видим по-добре каньона внесохме и ние своя дял в пешеходното движение по моста, откъдето успях да направя панорами на север и на юг.





Направих снимка на моста от изток на запад. Виждат се ресторантчето и околните сгради, както и площадката за въжената линия с количките.



Аналогична снимка от запад на изток, на която пък се вижда паметната плоча на автора на съоръжението.



Не си и помисляйте да купувате от тези кофички под чадъра. Типичен туристически капан. Освен, че нямаше заинтересовани клиенти, нямаше и продавач.

Иначе мястото е уникално и можеше да направим още снимки, но въпреки почти 800-те метра надморска височина беше голям пек, затова много не се бавихме. Оттук до Жабляк оставаха двайсетина километра.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Вече бяхме на територията на Национален парк Дурмитор, но повече за него ще кажа следващия ден преди да минем през съществената му част. Засега само се придвижваме през гористите му склонове.





Наближаваме крайната цел за днес. Град ЖАБЛЯК се намира в сърцето на Националния парк Дурмитор. Той е центъра на планинския туризъм в Черна Гора. По време на Втората световна война е бил изгорен до основи, после изграден наново. Градчето е малко, но кокетно, с типично планинска архитектура.

И днес, както и вчера с наближаването на мястото пейзажа ставаше все „по-курортен”.



Тъй като това не е целево създаден планински курорт, а градче, превърнато в такъв, очаквах да видя нещо като Банско. Така се и получи, само дето Банско е много по-напред в развитието. Кадри от Жабляк.







Само се обадих в хотела, че сме пристигнали и поехме към последната точка за днес - Черното езеро, което се намира на 3 км от Жабляк. Езерото се състои от две части, свързани с тесен проток, който през лятото пресъхва и стават две езера : Голямо и Малко. Мястото е красиво и много посещавано.

Твърдението, че е много посещавано се оказа съвсем вярно.



Входът е на около 1 км от брега на езерото. Имахме късмет, защото една кола тъкмо си тръгваше от претъпкания паркинг.



Таксата за влизане е 3 евро на човек. Всъщност това не беше такса точно за езерото, а въобще за Националния парк Дурмитор и важи доколкото си спомням 6 дни. Такава такса трябва да си плати например и туриста, който ходи по високите места в планината.

От входа до езерото води много тясна алея сред много красива иглолистна гора. Алеята е равна и придвижването до брега си е истинско удоволствие.

Твърдението, че мястото е много красиво съще се оказа вярно.



Слънцето бе точно насреща, затова същата снимка снимка би станала по-добра сутрин, когато слънцето ще е в гръб. Затова пък следобеда бе подходящ за снимка точно в обратната посока - към алеята, по която дойдохме.



Цялото място всъщност беше един прекрасен крайградски парк и голямата посещаемост бе напълно оправдана.



Зад езерото се виждаха високите части на Дурмитор и по-точно Савин Кук (2313 м) и Мали Медйед (2223 м).



Връщането става по алеята, по която дойдохме.



Тук забелязахме нещо, което не очаквахме. Голямата част от хората, които бяха дошли да посетят парка говореха на руски. Същия език кой по-добре, кой по-зле, използваха и всички продавачи на горски плодове, които се виждат на снимката. Казвахме им, че за нас е по-добре да си говорят на сръбски, но явно си бяха изградили стереотип - щом е чужденец, значи трябва на руски. Което можеше да означава само едно - основните чуждестранни посетители тук бяха руснаци.

След тази констатация изминахме обратния път по алеята и после с колата към хотела. Сега светлината падаше по-благоприятно затова показвам и няколко кадъра от красивия път през парка.









Обърнете внимание как са облечени хората от последните снимки. Жабляк се намира на височина 1450 м и температурата беше приятна за разходка по къс ръкав и къси панталони, т.е. около 23-25 градуса. Обикновено на всеки 100 м денивелация тампературата се променя с един градус, което означава, че на кота 0, където предстоеше да нощуваме следващия ден в момента би трябвало да бъде около 37-38 градуса. А прогнозите бяха за изключителни горещини. Но за това утре.

Вечерта заваля и излязохме да пообиколим района с колата. Още няколко кадъра от Жабляк.





Бях чел, че местните кръчми се славят с черногорското национално ястие – печено под чугунен капак козе месо. Попитахме къде може да предлагат такова нещо. Хората доста се зачудиха, но все пак ни насочиха към едно заведение, което намерихме лесно.



Вътре, обаче приличаше на конюшня, а за специалитета не бяха и чували, така че се отказахме. Върнахме се, оставихме колата и вечеряхме в едно ресторантче в центъра. И в Черна Гора вилямовката беше супер.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Ден четвърти : Жабляк - Котор

Този ден по план беше най-натовареният. Очакваше ни преход 280 км, от който голяма част по тесни планински пътища. Акцентите бяха преминаване през високата част на Дурмитор, посещение на един манастир в скалите, слизане до Которския залив на Адриатическо море и обиколка на Которския и част от Тиватския залив. Ето маршрута



Отчитайки казаното по-горе мислехме да тръгнем по-рано, но и умората, най-вече от горещините, си каза думата. Пък и в края на краищата бяхме тръгнали на почивка, така че 9 часа беше приемливо време за потегляне.
За наш късмет времето бе подходящо за това, което ни предстоеше. Поехме към съществената част на Дурмитор.



Преди да навлезем в нея минахме през доста обширно като за такава надморска височина плато.



След няколко километра стигнахме до мястото, където трябваше на напуснем главния път и да минем малко повече от 40 км по пътя Жабляк-Плужине, за който не бях съвсем сигурен доколко е подходящ за лека кола, но за сметка на това знаех, че е един от най-живописните в Европа. Това беше и втората топ-атракция от екскурзията. Каньона и моста на Тара оправдаха очакванията, предстоеше да видим Дурмитор. Ето отбивката.



Дурмитор е конституиран като национален парк още през 1952 г. Той включва едноименната планина, познатия вече каньон на река Тара, който е източната граница, проломите на още две по-малки реки, а западната му граница е долината на река Пива. Дурмитор е включен в списъка на ЮНЕСКО през 1980 г. На територията му има 48 върха с височина над 2000 м, като най-високия от тях е Боботов Кук (2522 м). Има и 18 ледникови езера, като най-популярно е „Черното езеро”

Тоест езерото, което посетихме вчера.
Въпросният път в началото беше тесен, но без други забележки. В далечината се виждаха високите части, край които предстоеше да минем. Като ги гледах, чак не ми се вярваше, че край тях може да се мине с кола.





Имаше дори разклон.



Както се очакваше, започна се изкачване, но наклонът не беше чак толкова голям.



В планината този вид пешеходци винаги са с предимство. Пък и тежат над 500 кг всеки...



Преходът от едниния свят в другия беше много кратък. Обърнете внимание, че времевата разлика между двата кадъра по-долу е 14 секунди !





Ето и клипче как става прехода.



Като планинар съм любител от ниския клас, но такива гледки са невероятни за всеки, затова от тази част на прехода ще покажа повече кадри и снимки.



Този острия връх от горните снимки се казва Стожина (1905 м). Продължаваме нататък. На следващия кадър е част от масива Седлена греда, но самото седло още не се вижда.



Минаваме точно под Стожина, чийто масив се вижда на кадъра високо вдясно.



Пред нас в далечината се виждат Увитата греда (2199 м) и Сурдуп (2278 м).



Минаваме покрай нещо като планинско капанче, само че затворено. Собственикът му явно харесваше червения цвят.



Под капанчето има малко езеро - Валовито. Бях забравил за това и не спряхме, а от колата не се виждаше.



Както се вижда, пътят е тесен и при разминаване и двете коли трябва малко да отстъпят към банкета, но няма проблеми. Пък и едва ли на такова място ще има джигити - не се вписват в атмосферата.



Това насреща е споменатия връх Седло (2227 м), но от тази посока не се вижда защо е такова името му. Ще се види по-нататък.



Две кратки клипчета от тази част на пътя.





На места имаше и по-стръмни участъци, но въобще не бяха екстремни.



Второто капанче се намираше точно под Седлото.



И клипче от пристигането на това място.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Както се вижда тук спряхме да направим малко снимки. Първо опитах една панорама към Седлото. Получи се малко изкривена заради близостта на обекта.



Панорамата в обратната посока се получи доста по-добре. На нея се вижда Увитата греда.



Още един поглед към Увитата греда от пътя.



И кратко видео от същото място.



Малко се повтарям, но като че този пейзаж ми хареса най-много.

На много места по пътя може да се спре за снимки. Тук-там, обаче, има уширения като паркинги, където може да се спре за по-дълго ако човек има намерение да походи няколко часа в планината.



Малко след завоя спряхме за снимки. Една към Седлото, от която все още не си личи защо се казва така, но имайте търпение.



Втората е една панорама на обширното плато, на което има няколко плитки дола и падини. На това място беше и най-високата част от пътя - около 1910 м.



Започна спускане. На тази серпентина имаше уширение, където спряхме.



Оттук вече се виждаше защо Седлото се казва така.



Виждаше се и началото на долината на река Комарница.



На фона на Седлото се виждаше още една серпентина.



Спускането продължи. Трябва да кажа, че пътят през цялото време бе еднакво тесен и еднакво добър като настилка, без много завои и без големи наклони, поне дотук.

Ако някой желае може да се разходи 400 м по надолнището за да си купи истинско сирене и сметана, а аз спрях за да пропусна колите отзад тъй като ние не бързахме.



Малко по-нататък видяхме отдалеч първенеца на Дурмитор - Боботов Кук (2523 м), където спряхме за снимки.



Върхът е част от циркус, в чиято вътрешна страна са разположени двете най-красиви езера в Дурмитор : Голямо и Малко Шкърцко. За да се види всичко това, обаче трябва поне половин ден от мястото, където е кадъра. Още един поглед към Боботов Кук с фотоапарата.



И за пълнота една снимка на езерата. От нета.



Малко по-нататък стигнахме до мястото, откъдето се тръгва за Шкърцките езера.



Продължихме нататък. Пътят все такъв и пейзжите и те все такива, но няма омръзване.







Стигаме до набелязан паркинг, откъдето да направим снимка на един от най-интересните върхове на Дурмитор - Пруташ (2401 м).

Ето и клип от пристигане в подножието. Върхът се вижда горе в дясно в контражур.



Точно този контражур не позволяваше дори да го видим добре, а камо ли да стане свястна снимка.



Принуден съм да покажа как изглежда Пруташ със снимка от нета.



Повече снимки и то много хубави има в темата на колежката bgrali.

Споменах, че е интересен заради необикновения начин на нагъване на магмената скала - вертикално. До Пруташ има още един, който е нагънат още по-необикновено - Шарени пасови, но за съжаление не се вижда от пътя.

С връх Пруташ свършва споменатия циркус. Продължавахме да движим на височина около 1700-1800 м, като пътят ту изкачваше ту слизаше, но с неголеми наклони. Мислех си как е правен този път. Използван е благоприятния терен за да няма изкопи и насипи и намесата на човешка ръка се е свеждала главно в полагане на пътното легло и асфалта. Не е струвало много, а осигурява посещение на красивата планина от всякакви туристи, не само от планинари.



Един от поредните скални пейзажи



след което планината започна да придобива по-заоблени форми.



Надморската височина, обаче все още беше около 1800 м и на места се виждаше, че за да има път все пак е трябвало да се извършат и някои изкопно-насипни мероприятия.



Тук свършва високопланинската част от този път. И на това място искам да споделя едно мое виждане.

И от снимките и от клипчетата си личи изключителната чистота край пътя. Никъде не видях просташки изхвърлени торбички, опаковки, бутилки и прочее. Докато бяхме спряли в подножието на Пруташ си запалих една цигара и не посмях да хвърля фаса ей-така в камъните, та си го изгасих и го пуснах в торбичката за отпадъци в колата. Споменавам всичко това за да опровергая ширещото се мнение, че на подобни места трябва да бъде забранен достъпа на МПС. Както се вижда тук, съществуват съвместно и хубавия път и прекрасната природа край него и то добре съчетани. Просто трябва да пазим и това е всичко.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

От тук нататък започна вече голямото слизане.



На места се е наложило пътят да мине и през по-труден терен.



Отново се появиха скални пейзажи, но знаех, че ще са последните.





На ТОВА място най-малко очаквах да видя ТОВА нещо.



Хора най-различни, затова светът е пъстър.

Зпоанаха да се появяват единични стопанства, но все още не можеше да се говори за градини и ниви.



Височината все още беше над 1500 м а планината заприлича на равнина.



Появи се и нещо като населено място.



Състоеше се от няколко много разпръснати къщи и единственото по-компактно място беше църквата, която бе доста голяма за такова място и гробището, което се намираше в църковния двор.



Още малко по-надолу стигнахме до разклон. Направо се продължаваше за местността Търса, където има малък планински почивен комплекс, наречен еко-село Милогора. Оттам имаше път към Плужине. Ние свихме наляво за да си съкратим прехода и пак да излезем на пътя за Плужине.



Този участък го няма на GPS картите, но го видях на Google Earth. Оказа се същия като досегашния, все едно продължение.



Със слизането край пътя се появяваха все повече стопанства



и все повече растителност



докато на 1300 м си стана направо гора.



Тук се наложи камиона малко да даде назад за да направи път. Така и стори.



Вече сме на кота 1300 м и знаех какво предстои след тази серпентина.



До излизане на главния път за Подгорица и Котор имаше още 4 км, които се състояха от 11 тунела и 7 серпентини или както популярно им се казва „фиби”. За в бъдеще ще ползвам тази дума, че е по-кратка. Освен това за тези 4 км щеше да слезем повече от 600 м.
След първите две фиби от лявата страна се появиха сериозни отвесни скали, респективно от дясната стръмен склон към Пивското езеро, който обаче не се виждаше. Няколко думи за езерото.

Пивското езеро е изкуствен водоем по течението на река Пива. Дължината му е 45 км, а максималната дълбочина 188 м. Езерото оформя западната граница на Националния парк Дурмитор, а по-надолу по течението на север, на границата между Черна Гора и Босна и Херцеговина, реките Пива и Тара се сливат и образуват река Дрина.



На това място спряхме за да погледна какво се вижда от язовира. Виждаше се това



Всъщност за местните думите „езеро” и „язовир” се покриват. Пък и в края на краищата язовира преставлява езеро със стена. След малко се появи и първия тунел.



Приличаше по-скоро на пещера. Като ги гледам тези тунели май са правени по метода на къртицата. По моя преценка скалата е седиментна, с доста здрава спойка, което дава възможност за експлоатация без допълнителни мероприятия. Както ще видите и по-нататък, никаква обвивка, никаква облицовка, да не говорим за осветление, вентилация или тротоари. Просто издълбана дупка в планината.



Най-интересното е, че в половината от тунелите пътят прави доста сериозен завой. Такива бяха още първите два.







Третия тунел беше много къс, а встрани забелязах беседка.



Помислих си, че щом има беседка, значи трябва да има и някаква причина, затова спряхме да проверим. От беседката се откриваше красива гледка към язовир Пива.



Продължихме. Горе на високото планината имаше една красота, тук съвсем друга. Трудно ми е да кажа кое е по-красиво, но няма и смисъл да се прави подобно сравнение. И двете не са за пропускане.



Когато се прокарва път по стръмен скалист склон винаги от едната страна има стръмен откос и колкото по-здрава е скалата, толкова откоса е по-стръмен. При много здрави скали се допуска и оставянето им частично над пътния сервитут, дори над настилката, разбира се като се осигури необходимия габарит във височина. Такива скали се наричат „надвесни”. У нас може да се видят в Триградското и Буйновското ждрело, на пътя Момчилград-Крумовград, а вероятно и другаде.



Красотите продължаваха. На места от дясната страна „прозираше” язвира.



Стигнахме до четвъртия тунел, където пътят правеше почти обратен завой.



След него язовирът вече беше отляво, а склонът отдясно.



Петият тунел беше само една дупка в скалата. Чудех се защо не са я взривили при строителството, щеше да е по-бързо и по-евтино. Може би заради природата.



Вътре в дупката гледката също си я биваше. Тя е към планинския масив Маглич, а зад него е вече Босна.



Слизането продължи. Шестия тунел беше може би най-дългия.





Минавал съм през много тунели, но тези ме караха да се чувствам като в някой фантастичен филм, в който се намирам в чревния тракт някой великан.

Седмия и осмия бяха къси. Там се наложи да се разминем с един камион, което стана без никакъв проблем.



Деветият бе един от малкото прави, без завои.



В края на десетия десетия тунел имаше нещо, което най-малко очаквах да видя : кръстовище !



Помислих си на шега, че в следващия трябва да видим и светофар. Е, светофар не видяхме, но единадесетия и последен тунел завършваше със ... знак СТОП.



Всъщност знакът си беше съвсем на място, защото се излизаше директно на главния път за Подгорица.



Ето и клипче от последните два тунела.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Край на тунелите, край на фибите, край на Дурмитор. Но не и край на планината. Всъщност тук наистина свърши само Дурмитор. Планини, тунели и фиби имаше предостатъчно и по-нататък.

Веднага след като излязохме на главния път, минахме по моста над главния ръкав на язовира.



Минаваме на отсрещния бряг и поемаме на юг. Планинските пейзажи продължават.



На главния път тунелите изглеждаха по друг начин.



Минаваме разклона за манастир Пива, който не ни беше в плана заради натоварената програма за днес.



Спряхме в ей това да пием по едно кафе.



Горе в планината на 1900 м бях забравил, но сега външната температура ме подсети, че за днес прогнозата бе за големи горещини. Не обърнах внимание в момента колко е, защото беше съсем поносима, но не си давах сметка, че сме на 900 м височина.
Всъщност пътят след Пивското езеро представляваше вариации в диапазона 600 - 1000 м, което си личеше и по пейзажите.





Минахме през нов участък, чието стрителство не е било лесно.



Стигаме до втория по големина град в Черна Гора - 60-хилядния Никшич. Тук трябваше да се отбием от главния път за да отидем до следващата цел - Острожките манастири. За да минем през града с цел разглеждане, бях избрал на отиване да ползваме стария път към манастирите. Оказа се грешка. В Никшич няма нищо за гледане. Пет километра караш през населено място с много кръгови кръстовища по пътя, което значително забавя.





След града има една много дълга права, която завършва със старинен мост, носещ името „Царев мост”





След моста, обаче картината коренно се промени. Озовахме се на стар изоставен път. който беше доста тесен и с много завои, което понижаваше средната сокорост. Добре, че беше само 12 км.



В началото имаше предпазна еластична ограда (популярно мантинела), която по-късно бе заместена с изправени камъни, поставени така, че не виждах как ще ти помогнат ако тръгнеш да излизаш от пътя. А зад тях си беше страшничко.



На места камъните въобще ги нямаше, което имаше своето визуално и психологическо значение.



Мислех си как би станало разминаването с камион да речем на това място. Добре, че не се наложи разминаване нито с камион нито с кола. Май само такива като нас ползваха това трасе.
По едно време излязохме на новия път.



Новият път по габарити не се рзаличаваше много от стария. Разликата беше само в новата настилка и подменените камъни с бетонови стълбове, които изглеждат по-стабилно, но според мен също не заместват мантинелата. Странно решение, но както и да е.



Неочаквано и тук се появиха сериозни планински пейзажи.



Пътят ставаше все по-тесен, но поне беше помислено за разминаването чрез локални уширения.



Ще покажа още кадри от този красив участък на връщане, когато слънцето ще е зад гърба ни. И клипче също.

Още с пристигането се виждаше каква ще бъде обстановката на манастирите.



Няколко думи за тях.
Острожкия манастир е едно от най-посещаваните места в Черна Гора. Той се състои от две части : горен и долен. Първо е основан Горния манастир през 17 век от Василий Острожки, тогавашен епископ на Херцеговина и по-късно светец, чиито положени там мощи се смятат за чудотворни. Построен е на мястото на скални пещерни църкви в ниша, намираща се в отвесна скала. В началото на 20 век пожар унищожава всичко, след което биват възстановени двете църкви. Поради липсата на място в скалата станало невъзможно манастира да се разрасне там, затова била основана долната част.
Манастир Острог е най-святото място в Черна гора, посещавано както от православни християни, така и от католици и мюсюлмани заради чудотворните мощи на Св. Василий.

Тъй като съществен е горния манастир, решихме първо да посетим него, а долния ако остане време. Знаех, че има път, който е дълъг по-малко от 3 км и се състои от 13 фиби, като изкачването е 220 м. Поехме по него.





След първите две фиби настигнахме някакъв замаян Пасат с немски номер, който без никаква нужда спираше при всяко разминаване.





Малко след половината път се натъкнахме на бариера. Разпоредителят при нея обясни, че трябва да спрем на долния паркинг.



Бях видял, че при самия манастир мястото за паркиране беше малко, явно в по-натоварени дни пускаха само до тази бариера, където паркинга беше много голям.



Нямаше как, остатъка от пътя трябваше да извървим пеша. Това означаваше 300 м разстояние, което беше нищо и 80 м денивелация по каменни стъпала, което също не е много ако не беше жегата. Преди да загася мотора погледнах температурата : 34 градуса...

Манастира наистина беше уникален. За първи път виждам църква, вградена в огромна скална ниша. Виждал съм манастирите на Метеора, но там е друго - построени са върху огромни отвесни скали, но отгоре. А тук са вътре в скалата - и манастира и църквата.

На долната снимка е сградата на манастира. Обърнете внимание на струпаните на двора шалтета, които показват, че в двора постоянно нощуват поклонници.



На втората снимка се вижда църквата и ... опашката за да стигнеш до мястото, където са мощите на Свети Василий Острожки. Чакахме около 15 минути сред руска реч под палещото слънце докато стигнем до тях, но в края на краищата затова бяхме дошли.



Интериора на църквата не беше нищо особено, както и този на манастирската сграда. Много от отделенията бяха затворени, а в отворените беше претъпкано с туристи, основно руско-говорящи.
Не се мотахме много и тръгнахме обратно към паркинга. Пълно с народ както на изкачване, така и на слизане. И все този руски. Нямам нищо против езика им, но взе да ми писва. Знам добре как се държат на обществените места по нашето черноморие и колко са нагли понякога, понеже там им перат мозъците с мании за „Великая Русь” и че като имат ракети са най-големите. Този синдром си личеше и тук.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Поради грешно избрания маршрут и пешия преход до манастира бяхме изостанали от графика, затова решихме да не спираме в долния манастир. Бяхме видяли основното, пък и жегата убиваше всякакво желание за туризъм, затова поехме обратно по тесния път. По-горе обещах няколко кадъра на въщане, ето ги.









Минахме под едно странно съоръжение, което премостваше пътя.



Състоеше се от три големи тръби една до друга. Явно някаква деривация.



Ето и клипче от този участък.



Подминаваме разклона със стария път и се връщаме към Никшич по новия.



На близкото уширение имаше малко необичайна за мястото среща.



И по новия път имаше фиби.



След малко от дясната страна видяхме луксозния мотел-ресторант „Колиба”, който често бил посещаван от дипломати. Не ми се обличаше смокинг в тая горещина, та го подминахме.



Надолу пътят беше по-широк и с хубава настилка.



Не знам дали църквите, които се виждаха от пътя бяха православни или католически (в Черна Гора се срещат и двата вида християнство), но са малко по-различни от нашите.



На това място допускаха и недипломати, затова спряхме да хапнем.



На паркинга имаше някакъв паметник. Петолъчката отгоре показваше каква е тематиката му.



Качихме се на главния път за Подгорица, по кийто трябваше да се върнем няколко км до Никшич, където на възела да се отклоним на запад по нашето трасе. Споменавам за тези няколко км, защото участъка се оказа много красив.







Последният тунел беше около 1.5 км.



След излизане от него пътят минава над реката, на която е разположен Никшич - Зета.



Не след дълго стигнахме възела и се отклонихме в посока запад. И за първи път откакто сме на територията на Черна Гора видяхме равен терен. Но не за дълго, както ще видите по-нататък .



И както казах, отново сме в планински условия, макар и не чак толкова.



Пътят в този участък беше без забележки.



На това място завиваме наляво и поемаме на юг към крайната цел за днес - Котор. Предстоеше да минем през още по-планински участък.



Не след дълго това си пролича.







След доста продължително спускане и десетина тунела наближихме Которския залив. Знаех, че е отсреща от другата страна на пътя, но от нашата не се виждаше.