Западна Сърбия и Черна Гора през юли

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Дебнех за удобно за спиране място. След толкова четене за него беше пред мен, а още не съм го видял. Вмъквам накратко най-важното от това, което съм чел.

Которският залив, известен още като Бока Которска е вътрешния от два последователни залива в Адриатическо море, свързани с тесен проток. Често е наричан най-южният фиорд в Европа и представлява погълнат от морето речен каньон.
Територията около Которския залив е населена от антични времена и пази до днес редица среднoвековни градове като Котор, Пераст, Херцег Нови. Районът има огромно културно и историческо значение за народите на Черна гора и Хърватия. Тук се преплитат двата главни клона на християнството, затова съществуват повече от 100 католически и повече от 200 православни църкви. Има също и огромно туристическо значение, като някои от населените места са типични летни дестинации.
Съставен от няколко заливчета, съединени помежду си от тесни канали и образуващи един от най-красивите морски заливи в Европа.

Накрая си избрах отбивка и спрях да се запознаем с Бока Которска.



Не беше много, но имаше още за слизане. Около 5 км път, около 300 м денивелация, поредните няколко тунела и пристигаме на кота нула.





Предстоеше ни да обиколим залива от западна, северна и източна страна докато стигнем до Котор. Звучи сериозно, но всъщност ставаше дума за 22 км. Поехме край брега.



Първото селце, през което минаваме е Стрип.



Следващото е по-голямо - Рисан.



Стигаме до градчето Пераст. Това в дясно е отклонението за него.



Облеклото на двойката от горния кадър ме накара да погледна термометъра. Очаквах горещина, но 37 градуса беше малко в повече.

Няколко думи за Пераст.

Той датира от византийски времена. Прочут е с двата малки острова край него. Единият е Свети Георги, на който има едноименен Бенедиктински манастир от 12 век, в чийто стар двор са погребани редица местни знатни личности. Втория остров се казва „Дева Мария от скалите” заради едноименната католическа църква, която се намира там. За разлика от Свети Георги този остров е изкуствено направен чрез потапяне на големи стари кораби, натоварени с камъни. Към църквата има и музей.

Ето ги двата острова. Левия е Свети Георги



Желанието ни бе да минем през градчето за да го видим, но уви.



Продължихме по пътя. След малко насреща се появи планината, на чието име е кръстена държавата. Сега само я вижте, а описанието утре, когато ще минем през нея.



По-нататък започна една почти непрекъсната застройка, така че не разбрахме кога точно влязохме в Котор. Разбрахме по това.



Котор е с население около 14 хиляди. Повече от 350 години е бил под властта на Венецианската република и затова венецианското влияние е видимо в архитектурата.
Старият град и пристанище са в списъка на обектите на световното наследство на ЮНЕСКО. Крепостните стени на Стария град имат дължина 4.5 км и са строени в продължение на 900 години.

Крайбрежната улица



От лявата страна са стените на Стария град.



Последва пристигане и настаняване. Беше планирано да пообиколим още край Которския и дори малко от съседния Тиватски залив, но получихме вести от БГ, които налагаха да ускорим завръщането си. Не беше супер спешно и понеже бяхме на 1300 км от къщи, решихме да нощуваме тук, на другия ден вместо да отидем в Будва да поемем обратния път, да нoщуваме в Нови Пазар горе-долу по средата и на следващия ден да се приберем. Така съкращаваме пътешествието с един ден и от програмата отпада Будва и околностите.

Хотелът (по-скоро къща за гости) беше на самото пристанище. Оттук добре се виждаше масива със Стария град и крепостната стена.



Корабът за круизи, който видяхме преди малко от другата страна щял да тръгва утре, а на негово място да акостира друг. Така било всеки ден. Бая посещавано място се оказа Котор.



На пристанището горещината беше нетърпима. На другия ден разбрахме, че стигнала до 39 градуса и този ден бил най-горещия. В апартаментчето имаше климатик, който работеше добре и се отказахме от всякакви обиколки за днес. Решихме вечерта да разгледаме Стария град и толкова.
След два часа на нормална температура излизайки навън човек имаше чувството, че влиза в леко изстинала пещ. В тази обстановка никак не ми се носеше фотоапарата и взехме само малката сапунерка за всеки случай. Така, че следващите снимки няма да са от най-добрите.

Южния край на крепостната стена и пристанището отсреща.



Главния вход към Стария град и напдиса отгоре.



Ако си мислите, че надписът е от венецианско време, както всичко останало, много се лъжете. Датата се вижда на снимката, а изразът представлява прословутите думи на Тито : “Tude necemo, svoje ne damo” (Чуждото не искаме, своето не даваме). Всъщност в израза няма нищо лошо, само дето се е използвал в онези времена за други цели и се превърнал в комунистически слоган.

След като минеш през портата попадаш в друг свят. Стари и красиви каменни постройки, много от тях църкви, тесни улички, магазинчета, кафета и ресторанчета, всичко подходящо осветено, просто приказка. И много, много туристи. Няма да казвам какъв беше преобладаващия език, но нито това, нито горещината можеха да развалят впечатлението.

Опитахме някакви снимки в тъмното, но със сапунерката не се получиха, затова ако някой иска да види, в нета има много. Мястото, обаче определено си срува да се посети.

Вечеря в едно от ресторантчетата и после обратно до хотела на хладно. С това приключи и най-натоварения ден. Сутринта бяхме на 1900 м сред високопланински пейзажи, а следобед край морския бряг на едно от най-красивите места на Адриатика.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Ден пети : Котор - Нови Пазар

Както споменах по-горе, Будва отпадна заради по-ранното връщане. Още вечерта решихме от Котор да отидем в Подгорица и оттам по начертания за шестия ден маршрут от предварителния план. Ето новото трасе.



Първия етап от днешния преход бе по стария път от Котор до Цетине. Километрите бяха едва 40, но не очаквах да ги минем за по-малко от 2 часа.
Първите 16 км бяха изкачване по склона на планината Ловчен.

Ловчен е национален парк и се намира в скалистия регион на Динарските планини. Стръмните му склонове се издигат от крайбрежния регион на Котор и Будва до западната част на Цетине. На юг паркът граничи с главния път Будва – Цетине, а на север – със стария път за Котор. "Черната планина", откъдето идва и името на страната, се издига на 1749 м надморска височина.

Участъка с това изкачване е много известен и е основна атракция за моторизираните туристи. По него има 25 фиби, които са номерирани и надписани. На места има и уширения, от които се открива неповторима панорама към Которския и Тиватския заливи. Денивелацията е почти 900 м. Ето какво представлява



Вчера си мислех, че поне сутринта трябва да е слънчево заради снимките. За наш късмет това се сбъдна.



Големият кораб наистина го нямаше и на негово място беше акостирал друг, по-малък. Поехме към фибите. Първите няколко бяха по новия път, който отива и към Будва. Времето беше чудесно както за снимки така и за регистратора.





Първите фиби бяха без надписи.



Едно клипче от първите три последователни фиби.



На това място се поема в най-лявото по стария път.



който се оказа с габаритите на вчерашния за манастира.



Навлязохме в по-гориста част, заедно с това ската стана по-стръмен, а слънцето беше зад него така, че се редуваха моменти на много светло и много тъмно. Това затрудняваше автоматичната настройка на ескпозицията на регистртатора и на доста места кадрите станаха тъмни и почти нищо не се вижда. Тук за пръв път видях номерацията. За моя изненада тази фиба бе Nr 9. Нямах впечатление дотук да сме минали 8. Може на мястото на новия да е имало стар път и да са карали номерацията по него, но както и да е.



Завой номер 10. Следваше най-стръмната част на склона. Оттук до края фибите бяха една срещу друга и се редуваха лява и дясна.



Джобът за разминаване се появи точно когато беше нужен. Разминаванията по този път стават на местата, където има някакво уширение на габарита, независимо дали е асфалтирано или не. В интерес на истината такива имаше много.



Настигнахме едно натоварено камионче, което бавно пъплеше по нагорнището. Едва успяха да се разминат с Реното, което беше спряло максимално в дясно.



Ета как стана всичко.



Използвах уширението на номер 13 и се мушнах във вътрешната част за да изпреваря камиончето.



Гледката от лявата страна загатваше, че вече сме достатъчно високо, за да търсим място за фотографско спиране.



Първото такова беше на едно уширение веднага след номер 15.



Спряхме, но не беше достатъчно добро, затова реших да потърся друго място. На следващата вече имаше такива като нас, но ми се щеше да снимам от по-високо.



На номер 17 пък ми хареса пейзажа от колата.



На номер 22 настигнахме стария познайник. Веднага след фибата спрях за първите снимки. Хем камиончето щеше да се отдалечи.



Ето и снимките от там. Тиватския залив



и Которския залив.



Фиба номер 23. Оставаха още две.



При номер 24 имаше цяла група хора.



Нямаше да е случайно. Наместих се на отбивката зад фибата. Оттук наистина стана най-хубавата снимка. Двата залива в сглобка



Като фотограф също съм любител, да речем среден клас, но тази снимка ми е гордост. Оригналната резолюция е 7812х3075, но като че не качеството, а композицията е по-важното в този случай.
Да се похваля и аз де...

Преди последната фиба също има отбивка, от която няма чак такава панорама, но е много подходящо да се направят снимки с човешко присъствие на фона на Которския залив.



Фибите свършиха, но не и нагорнището. Още на няколко места имаше спрели туристи, които правеха снимки или просто се любуваха на гледките.



Още един красив пейзаж от това изкачване.



В края на изкачването са последните места, откъдето може да видят Которските красоти. Една симка от най-високото.



Вече възприехме, че моста на Тара е един от най-фотографираните мостове в света. Не съм го чел, но се обазалагам, че Которския пък е един от най-фотографираните заливи в света.

Довиждане на Бока Которска. Сега ми става ясно защо Черна Гора се е отделила от Сърбия през 2006 г. Просто са обрали каймака на природните дадености и са казали : „Каквото било, било. От днес сме отделна държава.”

[bgrali]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Чакам с нетърпение продължението. И ми е много любопитно някой друг да се изкаже за "магистралния" път от Колашин до Андриевица! Защото според един билборд до Шкодренското езеро с пътищата в Черна гора това е МАГИСТРАЛЕН път! А в действителност по нашенските стандарти на пътища, той си е нормален селски (четвъртокласен) път!

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Чакам с нетърпение продължението. И ми е много любопитно някой друг да се изкаже за "магистралния" път от Колашин до Андриевица! Защото според един билборд до Шкодренското езеро с пътищата в Черна гора това е МАГИСТРАЛЕН път! А в действителност по нашенските стандарти на пътища, той си е нормален селски (четвъртокласен) път!

Малко бях зает тези дни, но скоро ще пусна следващата порция. Що се отнася до този участък - да, минах през него и ще го покажа в някоя от следващите части. Но предварително мога да ти кажа професионалното си мнение като пътен инженер.
Не знам какво точно си видяла на табелата, но това е типично планински път, с геометрични елементи (радиуси на хоризонтални и вертикални криви и наклони), отговарящи на проектна скорост 40 км/ч., което означава, че с тази скорост лек автомобил трябва да може да се движи безопасно когато настилката е мокра. На много места обаче елементите не отговарят дори на толкова, особено на серпентините (фибите), които не са малко. Освен геометрични елементи, обаче има и понятие като габарити на пътя, които в конкретния случай са още по-занижени. Този път е изклоючително тесен и като платно и като сервитут. И на трето място е състоянието на настилката, което бих определил като задоволително (няма дупки, които могат да повредят колата, но е далеч от комфорт на движение). Повечето от четвъртокласните пътища в БГ като параметри са по-добри. Друг е въпроса доколко се поддържат.
Според нашите стандарти понятието "магистрален път" нищо не означава. Има понятия "магистрала" или "път с магистрален габарит", които са неприложими за обсъждания участък. Неприложимо е и понятието "главен път", че дори и "второстепенен път". Най-му приляга определението "Път с локално значение", но предвид, че осигурява връзка между две части на страната и това не е точно. Може би на табелата са имали предвид стратегичския смисъл на пътя, а не вида и състоянието му.
Аз лично смятам, че този път не е правен по проект, а е използвано трасето на някакви горски пътища, малко уширени и асфалтирани. Балканска беднотия...

[valyon]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Не се шашкайте а вижте братята сърби ,на магистралита казват - аутопут, а на обикновен път- магистрала. От там е и объркването.

[bgrali]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Малко бях зает тези дни, но скоро ще пусна следващата порция. Що се отнася до този участък - да, минах през него и ще го покажа в някоя от следващите части. Но предварително мога да ти кажа професионалното си мнение като пътен инженер.
Не знам какво точно си видяла на табелата, но това е типично планински път, с геометрични елементи (радиуси на хоризонтални и вертикални криви и наклони), отговарящи на проектна скорост 40 км/ч., което означава, че с тази скорост лек автомобил трябва да може да се движи безопасно когато настилката е мокра. На много места обаче елементите не отговарят дори на толкова, особено на серпентините (фибите), които не са малко. Освен геометрични елементи, обаче има и понятие като габарити на пътя, които в конкретния случай са още по-занижени. Този път е изклоючително тесен и като платно и като сервитут. И на трето място е състоянието на настилката, което бих определил като задоволително (няма дупки, които могат да повредят колата, но е далеч от комфорт на движение). Повечето от четвъртокласните пътища в БГ като параметри са по-добри. Друг е въпроса доколко се поддържат.
Според нашите стандарти понятието "магистрален път" нищо не означава. Има понятия "магистрала" или "път с магистрален габарит", които са неприложими за обсъждания участък. Неприложимо е и понятието "главен път", че дори и "второстепенен път". Най-му приляга определението "Път с локално значение", но предвид, че осигурява връзка между две части на страната и това не е точно. Може би на табелата са имали предвид стратегичския смисъл на пътя, а не вида и състоянието му.
Аз лично смятам, че този път не е правен по проект, а е използвано трасето на някакви горски пътища, малко уширени и асфалтирани. Балканска беднотия...

Най-вероятно наистина пътят е прокаран по трасето на пътечки или пътища, ползвани от тяхното горско.
На мене се падна да карам по този "магистрален" път. Знаех предварително, че е тежък, но нямаше как - трябваше да минем по него, за да стигнем т Шкодренското езеро до Проклетия, без да обикаляме като луди из съседните планини. Естествено, че и в сухо време максималната скорост високо в планината, далеко от "фибите", поне за мене си беше не повече от 40 км/ч. Което ми помогна безпроблемно да излезна от пътя на един завой, за да пропусна камион на горското, който беше по-широк от пътя...
Но ето картата с пътищата на Черна гора, с означени категориите им.
Това е редактирана снимка, на част от пътищата:



И снимка на цялата карта, без редакция - виждат се и пътищата в северната част на Черна гора:



Преди това бяхме карали доста по пътища от по-ниска категория, но бяха доста по-добри.
Е, разходката до Черна гора и карането по техните пътища има за мене много положителен ефект - вече май никакъв път не може да ме впечатли и уплаши !
До тогава с ужас си спомнях един екзотичен път в планината Тимфи в Гърция, но той е направо луксозен спрямо стандартите на Черна гора!
А сега дори и неподдържаните нашенски пътища са толкова лесни за каране!

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Всъщност по правило не елементите на един път определят класа му, а значението му, т.е. какво свързва, дали представлява единствена връзка между две области и т.н. Прави се транспортна схема, на която се определя кои пътища са по-главни от други и когато пътищата се проектират елементите им трябва да отговарят на класа. В Румъния съм минавал по третокласни републикански пътища, които нямат настилка. Иначе табелата с номера и класа на пътя я има. Просто още не са изградени, но трасето е резервивано и най-важното - отчужденията направени (което си е доста тежка процедура).
Ще ти дам пример и в БГ. Пътищата III-795, III-908 и III-907 осигуряват връзка между Карнобат (пътния възел на магистралата) и Южното черноморие (Царево) преминавайки през цялата Странджа и избягвайки Бургас. Двата крайни са в окаяно състояние а средния е непроходим за леки коли. Много четвъртокласни пътища са в далеч по-добро състояние. Просто не им е дошъл редът за ремонт, но са си трети клас защото са с републиканско значение.
Така, че приеми, че на пътя Колашин-Андриевица просто не му е дошъл реда да бъде построен така, че да изглежда като магистрален

Стига толкова теория, ето следващата част от пътеписа

Оттук до Цетине оставаха около 20 км. По стария път...

Началото на този участък.



От другата страна на планината не беше толкова стръмно и имаше повече растителност.



В село Ниегуши спряхме при една от многобройните реклами за домашно сирене за да си вземем за опит.



Веднага към нас се насочи продавачът, който ме закара в нещо като склад пълен със сирене и както той каза „прошуто”, т.е. солен свински бут.



Не си спомням точните цени, но беше скъпичко. Да речем, че цифрата е колкото би струвало у нас, само че не в лева а в евро.
Вехме си по едно от двете неща. По-късно след пробване се оказа, че прошутото е превъзходно, а сиренето бе нещо от сорта на пармезана.

Продължихме пътя си. „Старите пътища” тук май бяха един и същ модел навсякъде - тесни, с много завои и без особени грижи за обезопасяването им. Което, разбира се, не ги правеше по-малко красиви.







Бригадите по пътната поддръжка в Черна Гора работят със същия ентусиазъм, както и тези у нас.



Е, нека да отчетем, че вече беше минало 30 градуса все пак...

Още кадри от пътя







На моменти не липсваше и трафик.



Както не липсваха и фиби.





Накрая влязохме в градчето.



Цетине е историческата столица на Черна Гора. Основан е през 15 век и в края на века провъзгласен за столица. По това време са били построени дворец и манастир. Следващите два века са белязани от венецианско и турско влияние като много от сградите са били разрушени. През 18 век градът отново се разраства и по време на управлението на Петър Петрович-Негоша бележи бурен възход. Понастоящем населението му е около 15 хиляди.



В южната част на града се намира Цетинския манастир. Старият манастир датира от 15 век заедно с основаването на града. През 1692 г. венецианците го разрушават до основи, но няколко години по-късно е построен новия, който се е запазил и до днес след няколко реконструкции. В манастира дълго време са били съхранявани мощите на Петър Негоша преди да бъдат занесени в мавзолей в планината. Тук е изложена и изсъхналата китка на Св. Йоан Кръстител. Манастирът е православен.



Отвън манастирът изглеждаше като дворец, но вътре дворът се оказа съвсем малък. Освен това пълен с народ, отново рускоезичен. Насочихме се към входа на църквата, но бяхме спрени от местен разпоредител, който ни каза на чист руски, че имало „очередь” и не може да пререждам руската група, при това никак не беше любезен. Реших да направя само няколоко снимки в двора, но се оказа, че и това не може. Теглих им една и на него и на манастира му и тръгнахме към паркинга. Може би и настъпващата горещина си каза думата, но е факт, че този край на света се превръща в поредната руска колония. Няколко дни по-късно, след като се прибрахме, един приятел руснак ми каза същото само като му споменах, че съм бил в Черна Гора.

Поехме към Подгорица. Този път вероятно е най-главния за страната защото свързва столицата с най-значимия регион - Адриатическото крайбрежие. Видът и състоянието му напълно отговаряха на това.



Теренът беше по-скоро хълмист, но не липсваха и типичните планински елементи.





На този участък ми се случи едно много весело събитие. Настигнах един Голф, който караше с неприлично ниска за такъв път скорост. Номерът беше местен, от Котор. Посмислих си, че е новак зад волана, най-вероятно неопитно младо момиче и се кротнах зад него без да го притеснявам с намерението да го изпреваря когато бъде възможно. И ненадейно поведението на Голфа стана доста странно. Започна да натиска леко спирачки без никаква причина и се изтегли наляво, на самата непрекъсната линия, дори в един момент я прекрачи.



Зачудих се по каква причина, но в такива случаи колкото по-бързо препятствието остане зад гърба ти, толкова по-добре. Когато го изпреварих и видях какво има вътре, се посмях от сърце. Ето кратко клипче от случката.



В Голфа, явно Rent-a-car, имаше четири японки. Тук вероятно повечето от вас също ще се разсмеят, а за останалите обяснявам.
Японците се славят с това, че са много любезни и жената зад волана виждайки, че ме забавя, намалява скоростта си и ми прави път, изтегляйки се маскимално наляво и дори нарушавайки непрекъснатата линия. Само дето не съобрази, че за разлика от Япония, тук аз трябва да я изпреваря именно отляво, а не отдясно...
В интерес на истината от дясната страна беше направила достатъчно място за изпреварване. Кой знае как се е чудила жената защо се бавя и най-вероятно се е усетила едва след като ги изпреварих.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Здравейте, съфорумници,

След три години мълчание е време да си завърша пътеписа, а и се натрупа материал за други подобни. А тези три години... е, просто така се стекоха обстоятелствата.

До Подгорица нямаше нищо интересно. Бяхме минали през третия по големина град (Плиевля), после през втория (Никшич), а сега влизаме в първия.



Няколко думи както обикновено

Столицата на Черна гора е с големината на Стара Загора - около 170 хиляди. Градът има подобна история като останалите в региона, само дето датира едва от средновековието, т.е. минал е през отомаснки, венециански и югославски времена докато стане столица на новата република. Забележителности в града са само две големи църкви, които ще видите в кадри.

Първо се отбихме до единствения мол в Подгорица. Името му “Mall Of Montenegro” внушава, че е единствен и в цяла Черна Гора и вероятно е така.



Молът беше доста посредствен, да не кажа мизерен. Добре, че имаше подземен паркинг, та колата бе на сянка. Не се бавихме много и тръгнахме.
Бях предвидил малка обиколка из Подгорица така, че да минем и край двете църкви, пък и да добием представа за града. Ето и кадри.









Православния храм Възкресение Христово беше в средата на едно гоялмо каре и не се виждаше от регистратора. Появи се само за малко задната й част (от дясната страна).



За да добиете представа какво представлява ето и снимка от нета.



Голяма, красива и ... нищо повече. Няма история. Продължихме обиколката.





Втората църква се видя по-добре (на кадъра вляво)



Това е католическата църква „Сърце Исусово”. Тя също е без история (открита 1969 г.), но с много странен архитектурен стил, който се нарича „брутализъм”. Вероятно за всеки е различно, но на мен не ми хареса.



Вече беше обяд, зад гърба си имахме 50 км, а пред себе си още 220 и то не по скоростни пътища. Затова превключихме от режим „посещение” на режим „придвижване”, така че почти всички следващи снимки ще бъдат кадри от регистратора.

Изхода от Подгорица в посока север.



Предстоеше ни участък от 50 км по долината на река Морача. Този път се смята за един от най-опасните в Черна Гора от гледна точка на ПТП поради това, че позволява висока скорост, но почти няма възмножности за изпреварване. Нещо като Кресненското дефиле.
Началото на споменатата долина



Пътят беше перфектен като настилка, при това много красив, както всички досега в Черна Гора.



На моменти се виждаше и реката.



Планинската обстановка продължаваше.



Нямаше голямо движение така, че се придвижвахме относително бързо.



Пейзажа край пътя ставаше все по-планински.







Докато долината се превърна в съвсем сериозен каньон.



Едно триминутно клипче от поредния живописен участък в Черна Гора.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

След каньона теренът стана по-спокоен и горист и пейзажът придоби по-различен вид.



Няколко пъти пресичахме река Морача.



Минаваме край манастир Морача, който не посетихме поради напредналото време.



Следващите няколко километра пътят минаваше отново от мост в тунел.



На това място се отделихме от река Морачa. Насреща се виждаше назъбения хребет на източните дялове на планината Синяевина.



Поехме на изток към Сърбия. Преди Сърбия обаче имаше още доста.

Новият път с нищо не се отличаваше от стария. Теренът наоколо продължаваше да бъде силно планински.



През толкова тунели накуп не бях минавал. Имах чувството, че вече са стотина.



Имаше и т.н. полутунели



И този път си беше по своему красив.



Малко преди Колашин се отклонихме надясно и минахме над познайте коя река - Тара. Само, че доста по-нагоре по течението от Джурджевия мост.



За разлика от долната част, където е каньона, тук реката тече спокойно в сравнително широка долина.



В село Матешево се отделяме от Тара и продължаваме на изток по долината на един неин приток.



От това място започва участъка, за който стана дума в по-горните постове. Пътят стана значително по-тесен.



Минавахме край групи от няколко къщи, нещо като махали.



Тук-там можеше да се видят доста кокетни къщи.



По този път почти нямаше знаци, в т.ч. и ограничителни. То не се и налагаше, защото нито габарита нито завоите позволяваха повече от 50 км/ч., което пък означаваше средна скорост 30-35 км/ч. Иначе край пътя всичко бе потънало в зеленина. Изключително зелен път.







На билото, на около 1600 м, имаше малко ресторантче, където направихме кратка почивка и се запасихме със студени напитки. Не беше вчерашната жега, но горещото време продължаваше.



Край капанчето имаше малък туристически цетър с информационни табели.

[zippel]

От: Западна Сърбия и Черна Гора през юли

Последва дълго спускане с десетина фиби и красиви пейзажи









Малко преди градчето Беране излизаме на по-главен път.



Той се движи по долината на друга позната река - Лим.



В Беране пресякохме река Лим, която отива на север, а ние продължихме на изток.



Теренът ставаше все по-планински. Стигнахме до малък ски център - Локве



и веднага след него повече от километров тунел.



Малко преди сръбската граница пътят минава през красиво ждрело.







Ето го и КПП откъм Черна Гора.



и един кадър от късия участък между двата КПП, който също се оказа много красив.



Границите минахме по 2-3 мин на гише при никакъв интерес от страна на митническите власти. Може би защото теренът вече не беше толкова насечен, но ми се стори, че от сръбска страна пейзажът е някак си по-ориенталски. Разпръснати по пътя къщи, тук-там сергии с чадъри, много надписи с реклами - нещо, което в Черна Гора го нямаше.



Още в първото село, през което минахме се видя и минаре на джамия.



Главният път продължи направо за Косовска Митровица и Скопие, а ние завихме наляво към Нови пазар.



В този участък по първоначалния план трябваше да посетим два манастира, част от комплекса Стари Рас, но заради съкращаването на програмата те отпаднаха. Така, че навлизаме в Нови пазар.



Обстановката все повече напомняше за тази в някое турско градче. Същата навалица по улиците, същите малки павилиончета и сергии със стока пред тях. И разбира се джамията.



На всичкото отгоре се залепихме зад колона от сватбари, предвождани от открита кола с оркестър, в който доминиращата роля бе отредена на тъпана, а музиката им никак не беше сръбска.



Тази част на Сърбия бе по-различна от другата, през която минахме на отиване. После като почетох малко разбрах, че тук делът на мюсюлманското население е доста по-голям и това обясняваше всичко.
Когато вечерта пообиколихме града обстановката беше типична за ориенталските населени места : улиците пълни с хора, жените масово със забрадки (поне бурки не видях), тикаха пред себе си детски колички, а зад тях вървяха още по 2-3 деца. Възрастни мъже, насядали пред кафенетата пиеха чай и наблюдаваха кой минава. Кафенетата бяха десетки и всичките претъпкани, но когато потърсихме някакъв ресторант за вечеря задачата се оказа с повишена трудност.
На връщане в хотела се отбихме в едно магазинче за хранителни стоки, в което имаше закачени някакви салами и пушени меса, всички телешки. Забелязах, че цените са наполовина на тези у нас, както и на тези в по-северната част на Сърбия, та си купихме малко за армаган. Споменавам това, защото 3 месеца след завръщането бях забравил пушеното месо в хладилника и като го открих се оказа, че е все още меко и вкусно, каквото си беше тогава.
Така приключи и петия ден. На следващия просто бързахме да се приберем и единственото необичайно нещо, което се случи бе, че заради тълпите турски гастарбайтери чакахме 3 часа на Калотина. Всъщност за това време на годината това въобще не е изненада.
Така приключва и пътеписа. Аз лично съм доволен от това, което видях и мога да кажа, че най-интересните места определено бяха в Черна Гора.
Надявам се да е било интересно и полезно за тези, които са го чели.