Tweet
Антон имаше две деца – Милко и Петра, наричана галено Пипи! Жена му работеше в малко шивашко цехче в града по-долу в дефилето, а той беше секач в горското! Сплотено, но бедно семейство живеещо в стара къща с чардак и прихлупени постройки, в края на махала от селце разпиляно по околните баири! Къщата беше на високото в дъното на един каменист улей водещ към ценралното площадче, който улей бе кръстен улица „Последна” с единствен номер – този на Антон! Гледаха една кротка биволичка и един дърварски кон, които съжителстваха мирно в кошарка обитавана и от няколко кокошчици! Пред къщата обикаляха свободно един палаш и едра мъжка овчарка, чието присъствие хвърляше в размисъл всеки рачил да поеме по уличката нагоре! Въпреки недоимъка, децата посещаваха училището в малкия град редовно, а Милко от предната година почна в горския техникум! Антон беше го водил високо в планината и му показваше видовете гъби, местата с горски плодове и времето в което се беряха, видовете дървета и с най-голямо удовоствие обясняваше на хлапето всичко, което не бе писано в учебниците за горските животни! Гордостта на Антон бяха уроците за стадото елени и кошути най-горе под върха – двамата се промъкваха тихичко до стара каменна постройка в гъстото и оттам наблюдаваха с часове кошутите, малките и елените. А иначе, когато ходеше на лов, Антон слизаше в ниското с дружинката, за да не безпокоят стадото – там имаше повече диви прасета, а и хищниците се въдеха напоследък! Пак там научи малкия да борави с двуцевката – Милко имаше точно око и сигурна ръка, но основното беше спокойствието с което пипаше оръжието и преценката му за това преди и след изстрела! Бащина радост беше Милко! Малката Пипи приличаше на мама – къщовници и чистница, тя не позволяваше някой от мъжете да остави нещо разхвърляно и неподредено, а когато не й обръщаха внимание, нацупваше устни и правеше сърдита муцунка! После методично започваше да върши всичко сама, тихичко и безропотно. Това й поведение обаче нямаше как да не бъде забелязано и виновния въздъхваше и си оправяше нещата! Обикновено вечер Пипи сядаше в скута на Антон и го караше да й разкаже някоя приказка – бащата го правеше с лека досада, защото не можеше да си гледа телевизията, но малката настояваше за вниманието, което й се полагаше! Обикновено така заспиваше, а мама я поемаше лекичко и я слагаше в легълцето!
От седмица бяха на сечище по-високо в планината, което се намираше през билото на върха. Това позволяваше на Антон да отива сутрин и да се прибира вечер пеша през стар горски път. В ранните утрини вървейки по пътя той чуваше рева на елените – беше брачният им период! Много искаше да ги погледа, ала трябваше да върви! Различаваше ясно обаче мощния глас на стария водач – великолепен елен, вече в залеза си, но прекрасно животно! Преди да прехвърли билото чу и чаткане на рога – елените водеха битки, но този път май беше по-сериозно – ударите бяха ясни и силни. Антон знаеше, че нямаше елен от тукашните, който да излезе на стария, ала му се стори, че именно това беше станало! Привечер приключи по-рано с рязането – остави резачката във фургона на пазача и си тръгна! Когато стъпи на пътя, забрави за умората и ускори ход – много искаше да разбере, какво бе станало от сутринта! Отклони се по-високото и за около десетина минути навлезе в рядък габрак под еленовите поляни! Първом не виждаше добре в падащата мрачина, но после свикна и се заизкачва към мястото, където последно бе чул биещите се животни! После внимателно излезе на поляните – елените и кошутите не се виждаха наоколо и Антон започна внимателно да оглежда земята! Намери мястото – утъпкано, разровено петно с изхвърлени чимове! Проследи широката диря оставена от бойците до рядък къпинак, после надолу. От там почваше каменисто полегнало място – в края му преди началото на дърветата го видя – едро неподвижно тяло, застинало в последния си напън. Приближи го внимателно и го огледа – стария мъжкар беше приключил сметките си в този свят – в гърдите му зееше голяма дупка, а тялото беше още топло и кръвта все още изпускаше пара в студената вечер и лекичко се стичаше. Антон прецени ситуацията – бяха се били с друг елен – стария, като че ли беше оплел рогата в къпинака, а другия го е промушил от страни – лош късмет изглеждаше! Но Антон нямаше време за помайване – станалото – станало! Прецени, че месото беше още свежо и можеше да го вземе – охоо това нямаше да е лошо! Но се поблазни и от друго – еленът имаше добър трофей – огромни лъскави рога, които можеше да бъдат продадени на добра цена! Прецени, че е най-добре сега да вземе трофея и да се върне през ноща за месото! Извади балтийката и ножа от войнишката мешка и набързо отряза главата – огромен тежък товар за носене! Но Антон бе жилав мъжага – намести главата върху раменете си и тръгна, докато още можеше да види началото на горския път! Но не видя друго – движейки се по ръба между поляните и гората не можеше да се оглежда в страни! Изведнъж усети движение и шум от дясно – обърна се и очите му се удвоиха – право към него се беше засилил елен – огромен, с наведена глава насочил рогата си в гърдите му! Антон успя да съобрази, че трябва да свали главата с рогата веднага – но беше късно – силния удар го изхвърли между дърветата! В първия миг не усети болката – само някакви странни звуци и светлини се въртяха около него и той като в памук се опитваше да ги хване. Сведе поглед и тогава видя кръвта – тя шуртеше от бедрото на десния крак и в страни от гърдите! Тогава усети и пронизващата болка! Каза си, че е до тук и съзнанието му започна да се замъглява – тогава пред очите му изплуваха двете личица на децата – Милко го гледаше съсредоточено и нищо не казваше, а Пипи нацупено мърмореше: „Хайде тате идвай си да ядем, че съм гладна!”. Това го събуди рязко – стана, но изрева от болка, започна да се подпира по дърветата, виеше, но вървеше в тъмното – стигна горския път и продължи падайки, влачейки се и викайки за помощ!
Милко бе седнал в тъмното на чардака и чакаше баща си – не беше се обаждал, че ще закъснява или няма да се прибира. Нещо го притесняваше и той нервно се изпъваше от време на време заслушвайки се в тишината към горския път! Палаша и овчарката едновременно се изправиха и наостриха уши в тази посока – после и двете животни изчезнаха с ръмжене и лай в тъмното! Милко съобрази, че има нещо и хукна подире им. Чу слабия глас нейде отпреде и на свой ред извика! Когато стигна, видя в тъмното пред себе си падналото тяло и позна веднага баща си, който издаваше само хълцащи звуци. Двете кучета скимтяха около него безпомощни!
Как момчето, бе довлякло баща си до в къщи, как го качиха на самара на коня и слезнаха до площадчето, как го откара линейката – тези неща се случваха като в балон от време – премесвайки се в представите на тези хорица, които не можеха да подредят дълго време мислите си!
Антон, бе здрав мъж – направиха му няколко операции, но никой от лекарите не даваше голяма надежда за живота му – бе загубил кръв, имаше тежки контузии и изобщо бе чудо, че е още жив. Но той оживя! Седмица, след последната операция, в болничната стая бяха всичките! Насядали около леглото му те слушаха тихичкия разказ за случилото се! Накрая мъжът се опита да се усмихне и рече на Пипи: „Дойдох си за вечеря, че иначе щеше да стоиш гладна!”. Пипи гледаше болния човек някак си притеснено и уплашено – но някъде дълбоко в детската й душица започна да се заражда непознато и дълбоко чувство, а сините очички започнаха странно да блещукат!
Когато вечерта се прибраха, Пипи изчака мама да излезе по двора и приседна до батко си!
- Искам да те питам нещо...може ли? - Милко кимна и я погледна! – Защо елена е ударил татко?
- Мисля, че го е взел за друг елен – сега в това време мъжките полудяват ... как да ти обясня...татко не го е видял, а като е носил главата с рогата убития елен го е взел за друг елен и го е нападнал...така мисля да е станало...
Пипи се замисли с отпуснати бузки върху коленцата си и тихичко рече:
- Искал е да убие татко....нали така?
- Не не е искал да убие човек – щом е разбрал, че е човек е избягал!
Но малката упорстваше:
- Искал е да го убие...батко хайде да вземем пушката и да убием този елен!
Милко се сепна и изгледа опулено сестричката си! После поклати глава и отиде да си легне! В следобеда на следващия ден обаче Пипи го посрещна с хитра усмивчица :
- Ами тъкмо и за Коледа ще имаме месо, а?
Този път момчето й се накара, но Пипи, като че ли не го чу! Вечерта Милко я видя да се мъчи да отключи металната каса с пушката и отново й се скара. Ала малкото врътна глава упорито и каза:
- Искал е да убие татко...а ти си страхлив и не обичаш татко! Аз повече няма да ти приказвам! – и млъкна сърдито!
Ден така, два, три...като, че ли и мислите на Милко се завъртяха в тая посока – това, че цялата тежка домашна работа падна върху му и му пречеше на ученето, вида на болния му баща, страданията на майка му, която от работа търчеше в болницата и се връщаше пеша от града и все по-унилия вид на сестричката му довеждаха тежки мисли. След седмица в един ранен следобед погледна странно Пипи и кимна! После отвори касата, взе пушката и няколко патрона и излезе. Ако беше се обърнал щеше да види грейналото личице на детето!
Това трая два дни – след обеда излизаше и поемаше към еленовите поляни – стигаше там за около половин час и започваше внимателно да наблюдава и обикаля! В стадото имаше нов водач – едър мъжкар с тъмен врат и големи рога – периода им беше свършил и скоро щяха да се разделят с кошутите.”Този ще е- няма друг способен!” си каза Милко и се заопитва да се приближи към елена. Много тихо, много внимателно следейки за вятъра постоянно момчето се прокрадваше към горския първенец. Успя да се премине покрай стадото и изчака близо до едно ланшно теленце – малкото тръгна към гората – беше хромо – предния крак беше свит и животното с мъка се придвижваше към остатъците от зеленина! В този момент се появи мъжкаря – дали усети опасността или така се случи – Милко присви очи, изправи се и мигом прикладва. Резкия изстрел шибна тишината и отпрати мигом стадото нагоре из габраците. Животното падна отведнъж и не помръдна. Късно вечерта той се прибра, като на самара върху коня бе тялото на убитото животно, а в страни бяха вързани рогата! Майка им беше на работа и Милко сам се оправи с месото, като посред нощ успя да го подреди във фризера, а кокалите зарови в гората. Това не остана незабелязано от Пипи. Когато, страшно уморен Милко, се прибра на топло в стаята, сестричката му сложи масата с изпържени яйца, нарязан хляб и сиренце. После го прегърна и целуна щастлива!
На следващия ден отидоха на свиждане на татко! Мъжът вече се поизправяше и можеше да се движи по-спокойно и без болка! Пипи навря устенца в ухото му и набързо му изшепна случката! Очите му за втори път се разшириха така широко и той погледна изпитателно сина си! Този път бе ред на Милко:
- Аз такова...така е... взех пушката...
Останаха насаме и бащата с тих глас попита:
- Как можа да убиеш животното...такъв красавец е, а и не знаеш ли, че без него кошутите може да избягат...той не е виновен сине...моя е вината, че не съобразих...трябваше добре да се огледам и сигурно щях да го видя...лошо си направил!
Момчето го гледаше притеснено и отвърна със смирен глас:
- Не съм го убил! Убих едно патраво теле...нямаше да изкара зимата! После намерих рогата на стария елен, дето си ги носил и ги взех и тях, но без черепа, та да мисли Пипи, че това е елена дето те е ударил, а и да има малко месо за Коледа...вече е тихо из къщи! Прости ми тате...не трябваше да го правя...ама така ми натежа...!
Вечерта двете деца седяха на чардака увити с вънени одеала и се вглеждаха ту в заревото от далечния град, ту в големите блестящи звезди в студеното небе – като две малки забулени сови в ноща !
22.08.2015 г.
Плевен Анелин
От седмица бяха на сечище по-високо в планината, което се намираше през билото на върха. Това позволяваше на Антон да отива сутрин и да се прибира вечер пеша през стар горски път. В ранните утрини вървейки по пътя той чуваше рева на елените – беше брачният им период! Много искаше да ги погледа, ала трябваше да върви! Различаваше ясно обаче мощния глас на стария водач – великолепен елен, вече в залеза си, но прекрасно животно! Преди да прехвърли билото чу и чаткане на рога – елените водеха битки, но този път май беше по-сериозно – ударите бяха ясни и силни. Антон знаеше, че нямаше елен от тукашните, който да излезе на стария, ала му се стори, че именно това беше станало! Привечер приключи по-рано с рязането – остави резачката във фургона на пазача и си тръгна! Когато стъпи на пътя, забрави за умората и ускори ход – много искаше да разбере, какво бе станало от сутринта! Отклони се по-високото и за около десетина минути навлезе в рядък габрак под еленовите поляни! Първом не виждаше добре в падащата мрачина, но после свикна и се заизкачва към мястото, където последно бе чул биещите се животни! После внимателно излезе на поляните – елените и кошутите не се виждаха наоколо и Антон започна внимателно да оглежда земята! Намери мястото – утъпкано, разровено петно с изхвърлени чимове! Проследи широката диря оставена от бойците до рядък къпинак, после надолу. От там почваше каменисто полегнало място – в края му преди началото на дърветата го видя – едро неподвижно тяло, застинало в последния си напън. Приближи го внимателно и го огледа – стария мъжкар беше приключил сметките си в този свят – в гърдите му зееше голяма дупка, а тялото беше още топло и кръвта все още изпускаше пара в студената вечер и лекичко се стичаше. Антон прецени ситуацията – бяха се били с друг елен – стария, като че ли беше оплел рогата в къпинака, а другия го е промушил от страни – лош късмет изглеждаше! Но Антон нямаше време за помайване – станалото – станало! Прецени, че месото беше още свежо и можеше да го вземе – охоо това нямаше да е лошо! Но се поблазни и от друго – еленът имаше добър трофей – огромни лъскави рога, които можеше да бъдат продадени на добра цена! Прецени, че е най-добре сега да вземе трофея и да се върне през ноща за месото! Извади балтийката и ножа от войнишката мешка и набързо отряза главата – огромен тежък товар за носене! Но Антон бе жилав мъжага – намести главата върху раменете си и тръгна, докато още можеше да види началото на горския път! Но не видя друго – движейки се по ръба между поляните и гората не можеше да се оглежда в страни! Изведнъж усети движение и шум от дясно – обърна се и очите му се удвоиха – право към него се беше засилил елен – огромен, с наведена глава насочил рогата си в гърдите му! Антон успя да съобрази, че трябва да свали главата с рогата веднага – но беше късно – силния удар го изхвърли между дърветата! В първия миг не усети болката – само някакви странни звуци и светлини се въртяха около него и той като в памук се опитваше да ги хване. Сведе поглед и тогава видя кръвта – тя шуртеше от бедрото на десния крак и в страни от гърдите! Тогава усети и пронизващата болка! Каза си, че е до тук и съзнанието му започна да се замъглява – тогава пред очите му изплуваха двете личица на децата – Милко го гледаше съсредоточено и нищо не казваше, а Пипи нацупено мърмореше: „Хайде тате идвай си да ядем, че съм гладна!”. Това го събуди рязко – стана, но изрева от болка, започна да се подпира по дърветата, виеше, но вървеше в тъмното – стигна горския път и продължи падайки, влачейки се и викайки за помощ!
Милко бе седнал в тъмното на чардака и чакаше баща си – не беше се обаждал, че ще закъснява или няма да се прибира. Нещо го притесняваше и той нервно се изпъваше от време на време заслушвайки се в тишината към горския път! Палаша и овчарката едновременно се изправиха и наостриха уши в тази посока – после и двете животни изчезнаха с ръмжене и лай в тъмното! Милко съобрази, че има нещо и хукна подире им. Чу слабия глас нейде отпреде и на свой ред извика! Когато стигна, видя в тъмното пред себе си падналото тяло и позна веднага баща си, който издаваше само хълцащи звуци. Двете кучета скимтяха около него безпомощни!
Как момчето, бе довлякло баща си до в къщи, как го качиха на самара на коня и слезнаха до площадчето, как го откара линейката – тези неща се случваха като в балон от време – премесвайки се в представите на тези хорица, които не можеха да подредят дълго време мислите си!
Антон, бе здрав мъж – направиха му няколко операции, но никой от лекарите не даваше голяма надежда за живота му – бе загубил кръв, имаше тежки контузии и изобщо бе чудо, че е още жив. Но той оживя! Седмица, след последната операция, в болничната стая бяха всичките! Насядали около леглото му те слушаха тихичкия разказ за случилото се! Накрая мъжът се опита да се усмихне и рече на Пипи: „Дойдох си за вечеря, че иначе щеше да стоиш гладна!”. Пипи гледаше болния човек някак си притеснено и уплашено – но някъде дълбоко в детската й душица започна да се заражда непознато и дълбоко чувство, а сините очички започнаха странно да блещукат!
Когато вечерта се прибраха, Пипи изчака мама да излезе по двора и приседна до батко си!
- Искам да те питам нещо...може ли? - Милко кимна и я погледна! – Защо елена е ударил татко?
- Мисля, че го е взел за друг елен – сега в това време мъжките полудяват ... как да ти обясня...татко не го е видял, а като е носил главата с рогата убития елен го е взел за друг елен и го е нападнал...така мисля да е станало...
Пипи се замисли с отпуснати бузки върху коленцата си и тихичко рече:
- Искал е да убие татко....нали така?
- Не не е искал да убие човек – щом е разбрал, че е човек е избягал!
Но малката упорстваше:
- Искал е да го убие...батко хайде да вземем пушката и да убием този елен!
Милко се сепна и изгледа опулено сестричката си! После поклати глава и отиде да си легне! В следобеда на следващия ден обаче Пипи го посрещна с хитра усмивчица :
- Ами тъкмо и за Коледа ще имаме месо, а?
Този път момчето й се накара, но Пипи, като че ли не го чу! Вечерта Милко я видя да се мъчи да отключи металната каса с пушката и отново й се скара. Ала малкото врътна глава упорито и каза:
- Искал е да убие татко...а ти си страхлив и не обичаш татко! Аз повече няма да ти приказвам! – и млъкна сърдито!
Ден така, два, три...като, че ли и мислите на Милко се завъртяха в тая посока – това, че цялата тежка домашна работа падна върху му и му пречеше на ученето, вида на болния му баща, страданията на майка му, която от работа търчеше в болницата и се връщаше пеша от града и все по-унилия вид на сестричката му довеждаха тежки мисли. След седмица в един ранен следобед погледна странно Пипи и кимна! После отвори касата, взе пушката и няколко патрона и излезе. Ако беше се обърнал щеше да види грейналото личице на детето!
Това трая два дни – след обеда излизаше и поемаше към еленовите поляни – стигаше там за около половин час и започваше внимателно да наблюдава и обикаля! В стадото имаше нов водач – едър мъжкар с тъмен врат и големи рога – периода им беше свършил и скоро щяха да се разделят с кошутите.”Този ще е- няма друг способен!” си каза Милко и се заопитва да се приближи към елена. Много тихо, много внимателно следейки за вятъра постоянно момчето се прокрадваше към горския първенец. Успя да се премине покрай стадото и изчака близо до едно ланшно теленце – малкото тръгна към гората – беше хромо – предния крак беше свит и животното с мъка се придвижваше към остатъците от зеленина! В този момент се появи мъжкаря – дали усети опасността или така се случи – Милко присви очи, изправи се и мигом прикладва. Резкия изстрел шибна тишината и отпрати мигом стадото нагоре из габраците. Животното падна отведнъж и не помръдна. Късно вечерта той се прибра, като на самара върху коня бе тялото на убитото животно, а в страни бяха вързани рогата! Майка им беше на работа и Милко сам се оправи с месото, като посред нощ успя да го подреди във фризера, а кокалите зарови в гората. Това не остана незабелязано от Пипи. Когато, страшно уморен Милко, се прибра на топло в стаята, сестричката му сложи масата с изпържени яйца, нарязан хляб и сиренце. После го прегърна и целуна щастлива!
На следващия ден отидоха на свиждане на татко! Мъжът вече се поизправяше и можеше да се движи по-спокойно и без болка! Пипи навря устенца в ухото му и набързо му изшепна случката! Очите му за втори път се разшириха така широко и той погледна изпитателно сина си! Този път бе ред на Милко:
- Аз такова...така е... взех пушката...
Останаха насаме и бащата с тих глас попита:
- Как можа да убиеш животното...такъв красавец е, а и не знаеш ли, че без него кошутите може да избягат...той не е виновен сине...моя е вината, че не съобразих...трябваше добре да се огледам и сигурно щях да го видя...лошо си направил!
Момчето го гледаше притеснено и отвърна със смирен глас:
- Не съм го убил! Убих едно патраво теле...нямаше да изкара зимата! После намерих рогата на стария елен, дето си ги носил и ги взех и тях, но без черепа, та да мисли Пипи, че това е елена дето те е ударил, а и да има малко месо за Коледа...вече е тихо из къщи! Прости ми тате...не трябваше да го правя...ама така ми натежа...!
Вечерта двете деца седяха на чардака увити с вънени одеала и се вглеждаха ту в заревото от далечния град, ту в големите блестящи звезди в студеното небе – като две малки забулени сови в ноща !
22.08.2015 г.
Плевен Анелин
Коментар