Tweet
Писането е по трудно от описаното, така че шанса да завърша това нещо скоро е минимален... Всъщност, дано го завърша.
Мотопис 2015
В главните роли – Емил от Варна и Аз, подържаща роля – Асен с БМВ то, и няколко други, за които ще спомена вероятно.
Наближаваше времето на дълго планираното пътуване до Турция. Всичко уточнено, дори по хороскоп – маршрут - звездите се усмихват, финанси-звездите се усмихват, време-звездите се усмихват, реалност-звездите направо си умират от смях... Дори хванах предаването на ясновидката Дора по ТВ то, докато диктуваше ритуал против болести, лоша карма и безпаричие...
Но, плановете вече не са като едно време. Не тръгнахме. Отложихме го с един месец, а температурите вече не позволяваха приятно пътуване по плануваната дестинация.
Емил се предаде, и трябваше да взема нещата в свои ръце. За начало , понеже подозирах, че искаше да ходим в Турция, понеже му е по близо, погледнах картата и зачеркнах всичко вдясно от Видин, в посока Варна. „Е са ще види той ...” – мърморех си докато игнорирах цялото източно земно полукълбо , от географска дължина 22’50”.
Така, вече ми бе по лесно, оставаше да си намеря крайна точка в западното. Нещо готино... Хем да звучи добре, хем да изглежда добре, хем докато ида до там, да има какво да видя, хем да не съм ходил, хем да мога да си позволя всичко това. Докато блуждаех насам-натам в гугъл мапса, погледа ми се спря на Сен Тропе. Хм... пътя до там включваше като че ли всичко – планини, ферибот , море, проходи, различен тип природа и най-вече бе в диаметрално противоположна на Варна посока. Ол инклузив. Пуснах едно рулерче да видя на колко км е по права линия, умножих по 1.5 , някъде около 5000 км дойдоха, и реших – отиваме в Сен Тропе!
Вече имах цел и посока ,сервирах това на Емил , и го оставих да действа с детайлите, формалности не ме вълнуват. За статистиката плана, международно изглеждаше така – през Сърбия, Босна&Херцеговина, Хърватско, ферибот Сплит-Анкона до Италия, Сан Марино, Франция , Монако, пак Италия , поглеждаме към Швейцария от един проход, после Словения, Хърватско , Сърбия и сме си вкъщи. Пътя мааалко на зиг-заг. Това в рамките на 2 седмици макс, понеже, защото и т.н...
28.06.2015 г.
Бяхме се разбрали да се чакаме пред хотел във Видин, в 15 ч., нямаше изненади - Асен бе точен, Емил-не. „Звездите идват последни!” ми вика... Ти да видиш... изненада ме, не го знаех, тцтц . Температурата 36 ц, ние всички облечени в стил „Мен ин блек”+якета и ръкавици, красота. Разбра се, че само аз щях да пътувам с компания – бях вързал с ластик мечето Пухър на задната седалка. Тая снимка загатва достатъчно идеята.
Облякохме КАТаджийските жилетки, заредихме на близката бензиностанция и се отправихме на път. Минахме границата набързо, и седнахме в Зайчар да хапнем, а и да се обадя на Саша – мой приятел от пътуванията по Сърбия , трябваше да спим при него. Не ми вдигна, а имахме среща в 18 ч. Проблема бе, че не се разбрахме по наше или тяхно време... Соломоновски реших да сме на мястото около 18:30 – или ще подраним половин час, или ще закъснеем, но е малко по поносимо като че ли. Пътя до Парачин е много хубав, с нов асфалт, стигнахме бързо, Саша ни чакаше на бензиностанцията, заведе ни в една хубава къща, и се настанихме. Бяха предвидили две стаи, с две спални... супер, ама ние бяхме трима мъже. Що все така ни върви, се чудех, гледайки самодоволната физономия на Емил, докато се барикадираше в едната стая, за нас остана другата. Явно не познаваше Асен, той винаги е подготвен за всичко – извади си шалтето, и си оформи един креват на пода невъзмутимо . Убеден съм ,че той бе по добре подготвен от мен, за цялото ми пътуване, макар че идваше с нас до тук просто да се повози и да ни изпрати....
Изкъпахме се и излязохме да се разходим. Парачин е среден по размер град, и на мен основно ми бе известен с това, че тук е изхода от магистралата и пътя към нашата граница.
Домакините - в ляво, спътниците - в дясно.
Друго което съм запомнил е китайския ресторант “Hong Hui”, намиращ се срещу площада, не съм го посещавал, предпочетох да ям бюрек тогава, но мисля да се отбия някой път.
Обиколихме центъра, и отново основната разлика която откривах между нашите градове и тия в тая посока бяха хората – многолюдно и шарено – някаква традиция си е да си се разхождат вечер по мегдана, Видин по това време например изглежда запустял – освен общинското куче Мечо и компания, няма много движение из централната част на града. Прибрахме се , бяха дошли гости от мотоклуб „RW”, и заседнахме на бира и ракия.
Приятна компания, приятни хора, и невероятни домакини. И те бяха попътували доста, често минават и през България, надявам се да се виждаме често и за в бъдеще. Останахме до късно на масата, и после поразмекнати от алкохолните комбинаци и лакомствата на масата се отправихме към леглата.
Мотопис 2015
В главните роли – Емил от Варна и Аз, подържаща роля – Асен с БМВ то, и няколко други, за които ще спомена вероятно.
Наближаваше времето на дълго планираното пътуване до Турция. Всичко уточнено, дори по хороскоп – маршрут - звездите се усмихват, финанси-звездите се усмихват, време-звездите се усмихват, реалност-звездите направо си умират от смях... Дори хванах предаването на ясновидката Дора по ТВ то, докато диктуваше ритуал против болести, лоша карма и безпаричие...
Но, плановете вече не са като едно време. Не тръгнахме. Отложихме го с един месец, а температурите вече не позволяваха приятно пътуване по плануваната дестинация.
Емил се предаде, и трябваше да взема нещата в свои ръце. За начало , понеже подозирах, че искаше да ходим в Турция, понеже му е по близо, погледнах картата и зачеркнах всичко вдясно от Видин, в посока Варна. „Е са ще види той ...” – мърморех си докато игнорирах цялото източно земно полукълбо , от географска дължина 22’50”.
Така, вече ми бе по лесно, оставаше да си намеря крайна точка в западното. Нещо готино... Хем да звучи добре, хем да изглежда добре, хем докато ида до там, да има какво да видя, хем да не съм ходил, хем да мога да си позволя всичко това. Докато блуждаех насам-натам в гугъл мапса, погледа ми се спря на Сен Тропе. Хм... пътя до там включваше като че ли всичко – планини, ферибот , море, проходи, различен тип природа и най-вече бе в диаметрално противоположна на Варна посока. Ол инклузив. Пуснах едно рулерче да видя на колко км е по права линия, умножих по 1.5 , някъде около 5000 км дойдоха, и реших – отиваме в Сен Тропе!
Вече имах цел и посока ,сервирах това на Емил , и го оставих да действа с детайлите, формалности не ме вълнуват. За статистиката плана, международно изглеждаше така – през Сърбия, Босна&Херцеговина, Хърватско, ферибот Сплит-Анкона до Италия, Сан Марино, Франция , Монако, пак Италия , поглеждаме към Швейцария от един проход, после Словения, Хърватско , Сърбия и сме си вкъщи. Пътя мааалко на зиг-заг. Това в рамките на 2 седмици макс, понеже, защото и т.н...
28.06.2015 г.
Бяхме се разбрали да се чакаме пред хотел във Видин, в 15 ч., нямаше изненади - Асен бе точен, Емил-не. „Звездите идват последни!” ми вика... Ти да видиш... изненада ме, не го знаех, тцтц . Температурата 36 ц, ние всички облечени в стил „Мен ин блек”+якета и ръкавици, красота. Разбра се, че само аз щях да пътувам с компания – бях вързал с ластик мечето Пухър на задната седалка. Тая снимка загатва достатъчно идеята.
Облякохме КАТаджийските жилетки, заредихме на близката бензиностанция и се отправихме на път. Минахме границата набързо, и седнахме в Зайчар да хапнем, а и да се обадя на Саша – мой приятел от пътуванията по Сърбия , трябваше да спим при него. Не ми вдигна, а имахме среща в 18 ч. Проблема бе, че не се разбрахме по наше или тяхно време... Соломоновски реших да сме на мястото около 18:30 – или ще подраним половин час, или ще закъснеем, но е малко по поносимо като че ли. Пътя до Парачин е много хубав, с нов асфалт, стигнахме бързо, Саша ни чакаше на бензиностанцията, заведе ни в една хубава къща, и се настанихме. Бяха предвидили две стаи, с две спални... супер, ама ние бяхме трима мъже. Що все така ни върви, се чудех, гледайки самодоволната физономия на Емил, докато се барикадираше в едната стая, за нас остана другата. Явно не познаваше Асен, той винаги е подготвен за всичко – извади си шалтето, и си оформи един креват на пода невъзмутимо . Убеден съм ,че той бе по добре подготвен от мен, за цялото ми пътуване, макар че идваше с нас до тук просто да се повози и да ни изпрати....
Изкъпахме се и излязохме да се разходим. Парачин е среден по размер град, и на мен основно ми бе известен с това, че тук е изхода от магистралата и пътя към нашата граница.
Домакините - в ляво, спътниците - в дясно.
Друго което съм запомнил е китайския ресторант “Hong Hui”, намиращ се срещу площада, не съм го посещавал, предпочетох да ям бюрек тогава, но мисля да се отбия някой път.
Обиколихме центъра, и отново основната разлика която откривах между нашите градове и тия в тая посока бяха хората – многолюдно и шарено – някаква традиция си е да си се разхождат вечер по мегдана, Видин по това време например изглежда запустял – освен общинското куче Мечо и компания, няма много движение из централната част на града. Прибрахме се , бяха дошли гости от мотоклуб „RW”, и заседнахме на бира и ракия.
Приятна компания, приятни хора, и невероятни домакини. И те бяха попътували доста, често минават и през България, надявам се да се виждаме често и за в бъдеще. Останахме до късно на масата, и после поразмекнати от алкохолните комбинаци и лакомствата на масата се отправихме към леглата.
…
Коментар