Tweet
От: Сен Тропе, или "До там и обратно..." - мото пътуване 2015
Поредната сутрин, далеч от дома , се очертаваше да е по-приятна от обикновено. Душ, заредени електронни джаджи, привеждане на някакъв ред в багажа без тъпчене и слънчево време. Към всичко това добавихме и обилна закуска на шведска маса, нямаше хора, хотела бе профилиран в друга насока, и нахранени до пръсване , поемаме на север. Целта за деня – два емблематични прохода в Алпите – Гавия и Стелвио, и още доста знайни и незнайни, а каране до където ни завари вечерта, с надежда да е в Доломитите. През засукани пътища, избягвайки магистралите, стигаме до Бергамо от там около езерото Изео ( приятно и красиво място) хващаме за Ponte di Legno. Пътя е хубав, на едно място е толкова сгъчкан с тунели , направо не му завиждам на някой с ГПС, ако търси отбивка , а такива имаше – след 1 км подземие примерно, на 30 м след това кръстовище и пак тунел, всяко тамагочи би се объркало с ориентацията.
Ponte di Legno е красиво малко градче, сгушено в долина между планински масиви.
Седнахме в едно кафене да починем , позяпахме наоколо и поехем към прохода Гавия, който започваше от тук. Кодовото му название според италианските означения е SS300. Пътя е тесен, еднолентов, започва с изкачване в гора, има и един тунел, пресича билото и се спуска на север към Бормио, пресичайки националния парк Стелвио. Теоретически трябва да е забранен за по-големи МПС та от мотори, но тук там се разминахме с кемпери, а на спускане срещнахме цяла колона ретро военна техника, вероятно поход на фенове. Настилката на места не е много добра, но определено си заслужава да се мине.
Никой да не ми пипа консервата!
В Бормио спряхме на една пейка, а усещането бе , все едно сме на мотосъбор. Имам чувството че докато почивахме, минаха хиляди мотори, жителите на града предполагам са свикнали с това, все пак тук бе отправната точка за може би най-титулувания проход в Алпите - Стелвио. Докато се чудех на този панаир, си дадох сметка , че всъщност не знам кой ден сме, но има голяма вероятност да е събота или неделя, което обясняваше това многолюдие – хората така си прекарваха уикенда, което е логично с природните дадености наоколо. Впечатляваща гледка бе спускащ се колоездач, който профуча поне с 60 км/ч , и взе завой на центъра, сред цялата тая гмеж , само вдигайки ръка като за поздрав. Със сигурност има сериозна застраховка.
По пътя изобилието от мотористи си остана впечатляващо, а гледките – уникални. На най-високата част (2757м) има заведения , и от там се открива гледката към северното спускане, познато на всички от снимките, швейцарската граница е на 200 м. Странно е усещането , пътя е изграден преди почти 200 години, а изглежда сякаш е правен от съвременен дизайнер, и то много добър.
Не се бавихме горе, тъй като бяха започнали да се струпват облаци, по пътя надолу заваля леко дъжд. Разминахме се даже и с автобус – малък, но – автобус... Имаше и коли, предимно супер спортни , и определено мога да кажа, че звука на 12 цилиндрово Ферари е завладяващ. Като любител на карането, мога само да съжалявам, че нямаме подобни пътища в България, пътя до язовир Калин в Рила например, при желание от държавата би могъл да се превърне в чудесна атракция, а сега е офроад участък , със затихнали функции...
На разклона долу хванахме за Мерано, шосето се вие в равнина, отляво и отдясно са изцяло овощни градини, повечето – ябълки, а след това свихме към Болцано. Самият град някак си ми прилича на Сигишоара в Румъния – природа, разположение. Решихме да спим там, вече бе станало сравнително късно, разделихме се да търсим хотел , но цена под 100 евро нямаше, има и къмпинг, също скъп. Интересното е, че почти всички са немско говорящи, надписите първо са на немски, а после на италиански. В центъра спрях пак за хотел – имаше една единствена свободна стая – за 5 човека, но трябвало да платим всичките легла – 200 евро – странна логика, офертите от преди вече започваха да ми се струват приемливи. От там ме упътиха към хостел наблизо. Влизам и се насочвам към рецепцията, до мен две млади дами с огромни раници, отстъпих им място кавалерски и зачаках чинно. Взеха си те стая, и с моя немско-италиански поисках същото. Но...
- Найн, това беше последната свободна.
Опитах се да запазя самообладание, макар че си представях вече как ги натъпквам ония двете в раниците им и им тегля по един шут. Трудно е да бъдеш джентълмен в днешно време, мнозина вече се отказаха...
Излязох , обясних ситуацията кратко на Емил , качих се на мотора и потеглих, явно ще търсим къмпинг. Спряхме да видим ГПС са, в нещо като гето, поне аз не видях по светлозелени наоколо. Най-близкия в нашата посока бе на около 30 км, в Чиуса, това е подхода за Доломитие. Има и магистрала успоредно на пътя, но тя е на пилони. Асфалта бе с много интересен кафяво-червеникав цвят, по пътя спирах на още едно място за хотел, без успех, и в крайна сметка попаднахме на търсения къмпинг „Gasthof Gamp”. Приятно и подредено по немски място , с добра локация и условия. Студено-учтив персонал, интернета бе със същите изисквания като преди – срещу лични данни и код, плаща се на час, имаше и магазин със сносни цени. Ние си взехме бира.
Разпънахме почти по тъмно, хапнахме, взехме си още бира. Май не можахме да я изпием цялата, хвана ни много бързо , завряхме се в палатките и приключихме този ден доволни.
Поредната сутрин, далеч от дома , се очертаваше да е по-приятна от обикновено. Душ, заредени електронни джаджи, привеждане на някакъв ред в багажа без тъпчене и слънчево време. Към всичко това добавихме и обилна закуска на шведска маса, нямаше хора, хотела бе профилиран в друга насока, и нахранени до пръсване , поемаме на север. Целта за деня – два емблематични прохода в Алпите – Гавия и Стелвио, и още доста знайни и незнайни, а каране до където ни завари вечерта, с надежда да е в Доломитите. През засукани пътища, избягвайки магистралите, стигаме до Бергамо от там около езерото Изео ( приятно и красиво място) хващаме за Ponte di Legno. Пътя е хубав, на едно място е толкова сгъчкан с тунели , направо не му завиждам на някой с ГПС, ако търси отбивка , а такива имаше – след 1 км подземие примерно, на 30 м след това кръстовище и пак тунел, всяко тамагочи би се объркало с ориентацията.
Ponte di Legno е красиво малко градче, сгушено в долина между планински масиви.
Седнахме в едно кафене да починем , позяпахме наоколо и поехем към прохода Гавия, който започваше от тук. Кодовото му название според италианските означения е SS300. Пътя е тесен, еднолентов, започва с изкачване в гора, има и един тунел, пресича билото и се спуска на север към Бормио, пресичайки националния парк Стелвио. Теоретически трябва да е забранен за по-големи МПС та от мотори, но тук там се разминахме с кемпери, а на спускане срещнахме цяла колона ретро военна техника, вероятно поход на фенове. Настилката на места не е много добра, но определено си заслужава да се мине.
Никой да не ми пипа консервата!
В Бормио спряхме на една пейка, а усещането бе , все едно сме на мотосъбор. Имам чувството че докато почивахме, минаха хиляди мотори, жителите на града предполагам са свикнали с това, все пак тук бе отправната точка за може би най-титулувания проход в Алпите - Стелвио. Докато се чудех на този панаир, си дадох сметка , че всъщност не знам кой ден сме, но има голяма вероятност да е събота или неделя, което обясняваше това многолюдие – хората така си прекарваха уикенда, което е логично с природните дадености наоколо. Впечатляваща гледка бе спускащ се колоездач, който профуча поне с 60 км/ч , и взе завой на центъра, сред цялата тая гмеж , само вдигайки ръка като за поздрав. Със сигурност има сериозна застраховка.
По пътя изобилието от мотористи си остана впечатляващо, а гледките – уникални. На най-високата част (2757м) има заведения , и от там се открива гледката към северното спускане, познато на всички от снимките, швейцарската граница е на 200 м. Странно е усещането , пътя е изграден преди почти 200 години, а изглежда сякаш е правен от съвременен дизайнер, и то много добър.
Не се бавихме горе, тъй като бяха започнали да се струпват облаци, по пътя надолу заваля леко дъжд. Разминахме се даже и с автобус – малък, но – автобус... Имаше и коли, предимно супер спортни , и определено мога да кажа, че звука на 12 цилиндрово Ферари е завладяващ. Като любител на карането, мога само да съжалявам, че нямаме подобни пътища в България, пътя до язовир Калин в Рила например, при желание от държавата би могъл да се превърне в чудесна атракция, а сега е офроад участък , със затихнали функции...
На разклона долу хванахме за Мерано, шосето се вие в равнина, отляво и отдясно са изцяло овощни градини, повечето – ябълки, а след това свихме към Болцано. Самият град някак си ми прилича на Сигишоара в Румъния – природа, разположение. Решихме да спим там, вече бе станало сравнително късно, разделихме се да търсим хотел , но цена под 100 евро нямаше, има и къмпинг, също скъп. Интересното е, че почти всички са немско говорящи, надписите първо са на немски, а после на италиански. В центъра спрях пак за хотел – имаше една единствена свободна стая – за 5 човека, но трябвало да платим всичките легла – 200 евро – странна логика, офертите от преди вече започваха да ми се струват приемливи. От там ме упътиха към хостел наблизо. Влизам и се насочвам към рецепцията, до мен две млади дами с огромни раници, отстъпих им място кавалерски и зачаках чинно. Взеха си те стая, и с моя немско-италиански поисках същото. Но...
- Найн, това беше последната свободна.
Опитах се да запазя самообладание, макар че си представях вече как ги натъпквам ония двете в раниците им и им тегля по един шут. Трудно е да бъдеш джентълмен в днешно време, мнозина вече се отказаха...
Излязох , обясних ситуацията кратко на Емил , качих се на мотора и потеглих, явно ще търсим къмпинг. Спряхме да видим ГПС са, в нещо като гето, поне аз не видях по светлозелени наоколо. Най-близкия в нашата посока бе на около 30 км, в Чиуса, това е подхода за Доломитие. Има и магистрала успоредно на пътя, но тя е на пилони. Асфалта бе с много интересен кафяво-червеникав цвят, по пътя спирах на още едно място за хотел, без успех, и в крайна сметка попаднахме на търсения къмпинг „Gasthof Gamp”. Приятно и подредено по немски място , с добра локация и условия. Студено-учтив персонал, интернета бе със същите изисквания като преди – срещу лични данни и код, плаща се на час, имаше и магазин със сносни цени. Ние си взехме бира.
Разпънахме почти по тъмно, хапнахме, взехме си още бира. Май не можахме да я изпием цялата, хвана ни много бързо , завряхме се в палатките и приключихме този ден доволни.
!
Коментар