Tweet
Salve, ragazzi
Сядам да напиша настоящия пътепис /първия ми/. Няма как - обещал съм.
Идеята запътуването се зароди още в началото на годината.
Tогава беше просто Сицилия. След като се върнахме мога да я нарека – уникалната Сицилия.
Природа, местни, всичко – уникални. В следващите редове ще разберете защо.
Участниците – Аз /Валентин/, Тя /Милена/
и моторът /Yamaha FZ1 Fazer ‘07/
Денят на тръгване – 29.06.2015 – понеделник.
Дали багажът беше стегнат в последния момент? Не! Дори и тогава не беше готов.
В 01:00 часа на предходната вечер все още не беше нареден в дисаги, топ-каса и т.н. Има жена все пак. В крайна сметка тя взе най-необходимото. Уж. Даже се и похвали пред приятели – „преминах първото КПП – Валентин”
Към 9:30 в понеделник тръгваме. Мхм. Да, ама това по план.
В крайна сметка към 11:30 катунът беше натоварен.
Приключението започва. Километражът започва да навърта километър след километър. Неусетно стават... три.
И нещеш ли /както се казва в приказките/ около Семинарията се сещаме, че онези с референдума може да ни поискат и голения талон. Той разбира се вкъщи. Обратен и отиваме за талона. Не сме закъсняли все пак – всичко върви по план.
Най-накрая тръгваме.
Сайтовете за прогноза на времето казваха:
"- Ще вали ранния следобед. В София и Сандански."
Викам си:
„До следобед ще сме преминали въпросните градове. Ако не ни е валяло до Петрич – няма къде. След това отиваме там, където не вали по това време и там, където шофьорите спазват правилата за движение, гледат в огледалата, следят обстановката на пътя”.
Оказах се прав за всичко..... NOOOT.
Стигаме границата, пием по кафе и тръгваме. Минаваме българското КПП, насочваме се към гръцкото, а там се наредили няколко Harley-та.
Викам на Милена:
„-Снимай ги тия юнаци”. Тя вади телефона, а митничарката на чист български със заповеднически тон.
„-Тук не може да се снима!”
Милена :
„- По какъв начин сте ме информирали. Аз от къде да знам? „
Е, сигурно има табели.
Но и снимка имаме.
Вече сме на гръцка територия. Имахме идея да се мине през Едеса да видим водопада, но с „ранното” тръгване този план малко поотпадна.
И такааа, на около 200 км. преди Игуменица нещо започнаха да се събират черни облаци.
„Ама чакай малко, нали София, Сандански...” Accuweather, Sinoptik. Все слънчево го даваха по целия маршрут. Едва ли не и през нощта го даваха да грее това ми ти слънце.
С тъмния визьор съм. Вдигам го – Не, пак са си черни облаците.
Мисля си:
„Е, това, че са тъмни облаците не значи задължително, че ще ни вали. “
Десет секунди по-късно вече виждах капките. Ситни.
„Ако е така си е направо супер”- мисля си.
‘Земи тоя порой километър след това.
Хм, май трябва да спра да мисля.
Валя ни около 5 минути. Но ни еб@ майката.
Газ към Игуменица. По едно време из между облаците се открива залеза.
Малко преди пристанището отново се изсипа. Чак по толкова вода не искам да ни върви.
А само 30-40км. след поредния/последния порой няма и следа от облак. На пристанището беше горещо. Часът към 23:30.
Ние вир вода.
Имаме час и половина преди тръгването на ферито. Към 00:30 отиваме към мястото, от което трябва да се качим, а там пълно с български коли. Но това, че колите са български далеч не означава, че в тях имаше българи. Пуерто-риканци. Или с други думи – цигани. Много.
Излегнали се по 5-6 в кола и чакат. Слушат кючеци и чакат. Малко след това дойде и фериботът.
И онези от Сан Хуан се раздвижиха. Нареждат се всички пред ферибота, а един остава в колата. Не знаехме защо. Разбира се имало си причина – като разрешат качване, „сънародниците” ни тичат и завземат всички дивани, детския кът на кораба, места в киносалона. Абе всякаква мека мебел за да имат къде да спят. Да им е мекичко.
Намерихме място за един човек на едни седалки /не знам как го бяха изпуснали – може би защото всички вече се бяха настанили/, Милена легна на него, а аз се опънах в спалния чувал на земята. Пред нас седяха трима италианци. Гледаха циганите около тях как отварят консерви и буркани и просто мълчаха. Май и не мигаха.
Приключвам темата циганите, че не е тук мястото, на което да изказвам мнението си, а и не искам да им отделям повече от абзац-два. Ще се придържам към комичната страна на пътеписа.Обещавам. Или поне ще се опитам. А на тях така или иначе ще се върна. Не забравяйте, че имаме и прибиране с ферибот. И познайте кои бяха там.
Станахме рано и се разходихме из палубата. Там имаше само един свещеник.
Към 8:30 акустирахме в Бриндизи. Целта за деня ни беше да стигнем Катаня. Жегата беше зверска. През около 150км. Спирахме за малко за да пием вода и да се разстъпчем.
В ранния следобед решихме да влезем в Козенца за да обядваме някъде. Мхм. Ще ядем, ама ако си носим. Насякъде всичко затворено. Питам няколко от малкото минувачи къде можем да хапнем и отговорът от всеки беше „Заведенията отварят след 18:00 часа”.
Честито.
Повъртяхме още малко из града, но така и не намерихме нищо. Случайно видяхме някакви пици на парче на изхода на града и спряхме там. Хапнахме набързо изпихме литър и половина вода и продължихме.
Към 20:00 бяхме в Реджо Калабрия. Оттам трябваше да хванем ферибот до Месина. Оказа се, че по това време само един кораб пътува до желаната дестинация, но за целта трябва да се върнем 12 километра до друго пристанище – Villa san Giovanni. След кратко обикаляне го намерихме. Почти никой не пътуваше за Месина – 10-тина човека и 3-4 коли.
Е, и охрана си имахме
Към 21:00 бяхме вече на сицилианска земя. Ще излизаме от Месина посока Катаня.
/нали помните онова “NOOOT” , което се отнасяше за хубавото време извън България и възпитаните шофьори/
Първи светофар. Хваща ни червено. Спираме. Десет-двайсет секунди си свети червено и изведнъж една кола и няколко скутеристи си минават. Поглеждам светофара – червено! Викам си:
„- Абе да не би това червено да е за някаква посока – ляво, дясно.”
Поглеждам пак. Не. Червено си е за навсякъде.
По-надолу по пътя. По главната се движим цяла колона. От пряките изкачат коли, шофьорите им дори не погледжат къде се включват. Газ и това е. А тези, които се движат по главната и не реагират. Няма псуване, скачане на клаксона или нещо подобно. Всичко си е в реда на нещата явно. Мигач? Гледане в огледало? Да беее, чакай.
Измъкнахме се от Месина.
Оцеляхме.
Вече беше тъмно, а на нас ни предстояха още стотина километра. По магистралата трафикът беше основно от ТИР-ове. След час бяхме на входа на Катаня. А там – те. Скутеристите-камикадзе и Фиатчета Пунто. Това, че беше към 22:00 часа, не значи, че бяха малко.
/Като бяхме деца имаше една игра – писта с колички, които се движеха по релси в пистата с бясна скорост. Може би повечето я помнят.
Е, така се чувствахме в Катаня. Само, че ние не бяхме включени в играта. /
Двайсетина минути по късно бяхме пред хотела.
Собственика се оказа моторист. Караше naked Триумф. Питам го –
„Къде мога да си оставя мотора за през нощта”, а той –
„-Пред хотела”.
„Сигурно ли е, че ще го намеря на сутринта?”
„Моят го паркирам вече десет години. Но...”
Направих се , че това „но”, не съм го чул и оставих мотора до неговия.
Имахме сили да пием само по една бира в заведение до хотела и час по-късно вече се бяхме хоризонтирали.
/Тук правя една вметка – местата, в които спахме се водят Bed and Breakfast. Не знам дали е, защото има изисквания за да наречеш мястото, което притежаваш „Хотел”, на които изисквания въпросните места не отговарят . „bed and breakfast” се състои само от 4-5 стаи + рецепция, имат своя собствена атмосфера и се усещаше духа на Сицилия в тях. Препоръчвамe ги./
Това беше мястото, в което спахме:
Закуската се сервира на една маса побираща 6-7 стола. С нас закусиха и момиче и момче – бразилци. Хапхахме Нутела, кроасани и подобни и отидохме да освободим стаята, че трябваше да го направим до 11:00 часа. Оставихме си багажа до рецепцията и тръгнахме да обикаляме Катаня. А там – всякакви хора. Ама всякакви. По катедрали не си падаме. Предпочитаме да гледаме местните.
На рибния пазар сме. Дали използват лед? Много ясно, че не. За хладилни витрини дори не говорим. Един крещи, друг пее и изливат вода в/у рибата. Газим ние във вода смърдяща на риба..., ама то ти кеф бе. Уникална обстановка. До рибата – плодове и целенчуци. До тях – сирена.
Ето го и италианският Рон Джереми.
Навякъде тесни павирани улички и какви ли не образи.
На този търговията определено му се отдава.
А това спирка ли е, бензиностанция ли е - не знам.
Още малко от обстановката
Само едно липсваше – хубави италианки. Май ще се окаже вярно това, че всичките им хубави са в телевизията.
От някъде се приближи една жена на около 60-65.
„-От къде сте?
- От България.
- Ооо, вече сте демокрация , нали?
-Ами май така се водим.
-Много плаках за вас по време на комунизма, когато ви управляваше Чаушеску. „
Мхм. Румънците и те са плакали като ги е управлявал Тато.
Между другото на няколко пъти бъркаха България и Румъния.
Часът вече беше към 13:00. Хапваме по едно джелато и палим. Планът е да минем през Рагуза, да хапнем там и след това отиваме към Агридженто.
За жегата няма да говоря. Само ще кажа, че онова, което мислихме за горещо време предходния ден на континентална Италия в момента ни се струваше, че е било прохладен пролетен следобед.
Пристигнахме в Рагуза. Часът към 15:00. Какъв казах, че беше планът? Да хапнем? Мхм, а онова „До 18:00 часа не работят заведенията”?
Спускаме един наклон в самия град, а наоколо няма жива душа. Очаквах всеки момента да видя търкалящ се трънак като в каубойски филм.
Изведнъж пред нас се открива перлата на града – старият град построен в/у някакъв хълм. Нещо като Царевец, но застроен. За да се стигне до него пътят започва да се вие из тесните улички.
Правим някоя друга снимка и решаваме все пак да потърсим нещо работещо.
В тази жега се оказа, че в центъра на града има само стари мафиоти. Корави копелета.
В крайна сметка намерихме нещо като баничарница с различни видове пица. Явно пиците са техните банички. И бонуса - имаше климатик. Дали бяхме гладни или пиците, които ядохме бяха наистина вкусни не знам, но това беше едно от най-вкусните неща, което сме яли.
Затапихме и с по едно джелато.
Часът стана към 17:00 и тръгнахме към Агридженто.
Пристигнахме привечер. Милена слиза от мотора за да види номера на улицата. Сваляме каски ръкавици. Оказва се че сме подминали адреса и аз реших да не правя обратен в улицата , че беше еднопосочна. Тръгвам по улицата и търся къде да мина на ляво или надясно , че да се върна. Но повече от километър всички преки само със стълби. Майната му – ще карам в насрещното. По тази тясна уличка едва ли ще мине друга кола, докато се връщам. Карам аз на обратно и изведнъж не просто кола приближава към мен – светещи буркани. Спирам в страни, гася аварийки, фарове и се правя на невидим.
Оказа се линейка.
В крайна сметка стигнахме на адреса. Заключено. Звъня на звънеца – никой. Пак звъня – пак никой.
Ми да пробваме по телефона. Телефонът дава свободно 3-4-5 пъти и тъкмо започвам да покачвам кръвно и се чува заветното “Pronto”
Аз: „ -Така и така, имаме резервация и сме пред хотела.”
Гласът: „- Аз се прибрах до вкъщи да хапна. Идвам след пет минути”
/ прибрал се той да хапне/
Появява се едно усмихнато слабичко италианче. Извини се около десет пъти и ни настани. Мястото на което щяхме да спим се падаше на последния етаж. Четвърти или пети мисля. Показва ни стаята и държи да ми помогне с дисагите и топ-касата. Отиваме при мотора, аз му давам чантата от резервоара. А той:
-Не, не, аз ще взема това” - и сочи топ-касата.
-Ще ти тежи. Остави, аз ще я взема.
Не искаше и да чуе.
Ами добре, щом имаш чак такова желание.
Четирите етажа ги взе с пет почивки.
Но усмивката не му слезна от лицето. Въпросното слабо италианче беше от типа хора, които всяко изречение завършват с лек смях.
„Казвам се Джани хаха”, „Ще ти помогна с багажа хаха?”, „Надявам се стаята да ви хареса, хаха”
След като се настанихме дори и без да го питам „Джани” предложи да оставим мотора в хотел, където също работи и където има паркинг.
Всичко вече беше наред. Питахме само Джани къде готвят вкусно.
„-Тук до хотела има пицария, в която готвят добре, хаха, а малко по-нагоре има ресторант с вкусна морска храна, хаха”
Ето го и него ... хаха
Решихме първо да се разходим по уличката по която бях въртял с мотора и след това да седнем да вечеряме. Изведнъж Милена забелязва едни ръкавици подпряни до стената на сграда.
„-Това не са ли твойте ръкавици?”
Поглеждам – те са. Както казах, бяхме свалили ръкавици и каски и явно са изпаднали. Някой ги е намерил и ги оставил там. По каква случайност ги намерихме – не знам.
Седнахме малко по-късно в препоръчаната пицария. Там култов беше сервитьорът. От типа хора, които не са просто учтиви, ами зверски учтиви.
„-Si signore”, “Ma certo, signore”, “Un momento, signore”
Оставих си в заведението телефона да ми се зарежда. Изядохме по една пица, бира и ще си ходим.
Поисках сметката и телефона. Гледам, този носи телефона и го държи в двете си ръце протегнати към мен. Взимам си го, а този отстъпва назад държи ръцете протегнати, а главата наведена.
Както казах – прекалено от отзивчивите. А аз се чувствах като Юлий Цезар.
На другия ден планът беше да разгледаме Valle dei Templi, към обяд да тръгнем към Палермо, като минем по крайбрежието заради Трапани. Отидохме до храмовете, но преди да влезем си казахме , че не горим от желание да ги гледаме /както казах, не ни привличат особено сградите правени от човешка ръка, а по-скоро хора и природа/ и решихме ,че ще слагаме багажа на мотора и ще тръгваме.
Е, направихме си една снимка да се отчетем
Докато си носихме багажа видяхме „Signore”-то и нямаше как да не си направим снимка с него.
Към обяд потеглихме.
Няколко часа по-късно бяхме в Трапани. Седнахме в един парк до морето под дебела сянка и се чудихме къде ли е центъра. Уж следвахме табелите “Centro”, но така и не видяхме катедрала. А там и най-малкото село има катедрала. Огромна.
Това е Нино.
А ето и историята ни с Нино.
Седим си на една пейка в парка и покрай нас минава възрастен човек.
Аз:
„-Извинете, това ли е центъра”
Този спира, гледа ме и мълчи.
Пак аз:
„-На къде се намира центъра” , като предполагам, че недочува.
Приближава се този към нас, премества ми каската и сяда до мен.
„-Защо ви е центъра. Какво търсите там”
„- Туристи сме, разглеждаме”
И като чу туристи изражението му се промени. Явно наистина туристите са на пиедестал в Сицилия. Основно доходите са им от туризъм /предполагам и от риболов/
Аз се казвам Нино. Антонино. И започна да ни разпитва за нас и да разказва за себе си. С гордост разбира се каза, че е не 70 години. Има 4 деца. Плюс едно от гадже, когато е бил на 17.
Или както каза той – „нямах време за презерватив и стана каквото стана”
По едно време ни загледа, че сме с екипи и каза:
„- Живея ето в тази пряка. Ако искате елате да се изкъпете. Ако нямате къде да спите – у дома има място.”
Казах му, че имаме резервация в Палермо и сме в Трапани за няколко часа. Питах го къде можем да изядем по един сладолед.
„- Тръгвате по тази уличка и в третата пряка завивате на дясно. Всъщност аз съм тръгнал за пенсията ми. Тя също е в третата пряка, но наляво. Изчакайте ме да я взема и аз ще ви почерпя сладоледа.”
Отказах му разбира се.
Накрая преди всеки да поеме по пътя си каза за последно:
„-А вино. Пиете ли вино?”
Нямахме време.
И така – това беше Нино.
Хапнахме по джелато и тръгнахме към най-хубавата гледка, която видяхме в Сицилия – гледката от планината над града.
Самият Трапани е на брега на морето. Точно до него има планина. Може би около 1000м. надморска височина.
Трябва да се види на живо!
Поседяхме горе 10-20 минути, направихме някоя друга снимка
и потеглихме към Палермо. Вече беше към 19:00 часа и колкото и да не ни се искаше трябваше да минем по магистралата.
Е да, ама на 20км. от Трапани започна да мига резервата на бензина. Гледам на някакви големи табели над магистралата пише някакъв град, който не запомних. @§(№$*ерно – след 10 км. изход от магистралата в дясно. След това @§(№$*ерно – 5 км. изход в дясно и накрая изход в дясно. Слизаме от магистралата с надеждата града да е на близо. След няколко километра стигаме до едно Т-образно. @§(№$* на дясно. Правя десния завой и пред нас ограда. Пътят свършва.
Ама чакай малко – нали големия град? Бензиностанция?
Подвиквам на някакви хора зад оградата:
- Извинявайте, трябва ни бензиностанция.
А те:
-О, тук няма бензиностанция. Това е резерват.
WTF?
С това „резерват” за малко да ни разреват
„-За колко километра имате бензин” – пита единия.
Аз: „-Десетина.”.
„На 8км. От тук има селце, в което има бензиностанция”
Тръгнахме към селото. Успяхме, заредихме.
След това решихме да не се връщаме по стария път, а да продължим напред – все някъде ще излезем на магистралата. След около 30-тина км. Бяхме на нея. Но за тези 50-тина км. отклонение видяхме страхотни гледни.
Ако имахме време бихме се отбивали по тези второкласни пътчета поне още 10 пъти.
На магистралата за Палермо от едната страна е морето, а от другата стена от скали. Високи поне 200метра. И са в продължение на километри. Жалко, че не ги снимахме.
Вече се стъмваше, а ние влизахме в най-големия сицилиански град. Решихме да включим навигацията. И ако не беше тя сигурно още щяхме да въртим из улиците на Палермо.
Интересното е, че тук шофираха по-възпитано в сравнение с другите градове. Половин час по-късно бяхме пред хотела. А там един негър яде нещо и ми ръкомаха да паркирам. Нали се сещате - от онези като нашите циганета, които стоят на някой паркинг/на жълтите павета, където беше мавзолея постоянно има такива/, които видиш ли, пазят място точно за теб.
Милена влезе в хотела, а аз останах отвън да пазя мотора и да я чакам да ми каже къде да паркирам след като пита рецепциониста.
И така – рецепционистът в Палермо.
Гейче. Bed and Breakfast представлява негов си мезонет, на който стайте ги е пуснал в booking.
Слиза Милена при мен и мотора и ми казва:
„-Казаха, че няма паркинг към хотела”
Леко почвам да запалвам от нерви. Негърът там.
Майната му, качвам се и искам сигурен паркинг за мотора. В booking пишеше, че има. Дано този бледоликия долу да не пипа нищо по багажа.
Влизам при рецепцията, а отвътре:
-Ciaaaoooo.- и пърха с мигли.
„- Трябва ми сигурен паркинг за мотора. В сайта пишеше, че има!”
Малко смутен този ми отговаря:
„- Не, не, не пише такова нещо. Ако искате ще ви покажа?”
И тогава ми изплува спомена, че бях направил две резервации за хотели в Палермо през един ден с идеята като имаме яснота на коя дата ще сме там, да анулирам едната. Явно в другия хотел е имало паркинг.
„-Има ли платен паркинг наблизо?”
„-Ами има един, но е много късно и най-вероятно вече е затворил „
/Е, са си еб@ майката/
А рецепционистът :
„Сигурно е да си оставиш мотора пред хотела. Ако имаш катинар за спирачния диск няма от какво да се притесняваш. Няма да могат да го бутат.”
Абе какъв катинар, какво бутане бе. Ония черния долу ще метне мотора на рамо, както си е заедно с багажа.
„-Нямам катинар. Трябва ми паркинг”
Той:
„Ще Ви покажа на картата къде се намира платения паркинга. Отидете все пак да проверите”
Показва ми на карта, но нещо не успя да ми обясни добре и предложи да отидем заедно. Евала, за което. Заряза си всичко и тръгна с мен да ходим към паркинга. Асансьора с огледала. Оправя ризката, оглежда се от близо, отдалеч.
Слизаме долу и аз го питам:
„-С коя кола си. Ще карам след теб”
„-Ами аз не съм с кола. Мислих, че ще ме возиш”
Опааа.
Започнах да си мисля, че да оставя мотора пред хотела не е чак толкова лоша идея.
В крайна сметка не се гушна в мен. Хвана си се за ръкохватките на опашката на мотора.
Паркинга, който търсихме се намираше в една малка уличка. Такава, в която по американските филми гърмят контейнери за боклук или играят на chicken с коли една с/у друга. То всъщност май всички улици в Палермо са такива.
Паркинга не работише. И какво правим сега?
Този вика:
- Чакай да пробвам на още едно място.
Звъни и се оказва, че мога да оставя мотора, но "не било точно платен паркинг."
А и допълва:
„-Само че трябва да вземем каските от хотела, че е малко по-далече и ако ни спрат карабинерите ще ни глобят”
ОК, няма проблем. Отиваме до хотелчето, взимаме каските и слизаме долу при мотора. Бутам аз Ямахата назад за да я изкарам м/у колите, поглеждам към рецепсионистчето, а той сложил вече каската и щрака селфита.
Отидохме до „не точно” паркинга, а долу един отворил гедоре и прави нещо по някаква кола. Казах си:
„Ако ще и номерА да пренабиват – оставям мотора.”
Разбрахме се да си го взема на другия ден около 12:00. Дано да имаше какво да взимам.
Тръгнахме пеша към хотела.
Аз се бъзикам с рецепционистчето, за неговата нежна душа, за това, че кифлее, но момчето се оказа страшен пич – обикаля с мен в продължение на повече от час, звъня къде ли не, а не беше длъжен да прави каквото и да е.
И така – прибрах се в стаята, пих една бира, Милена сайдер и решихме да се разходим в района. Беше вече към 23:30. Излизаме и тръгваме на някъде. Без посока.
Изведнъж попадаме на уличка пълна с живот. Малки заведения, не повече от 30-40 м2, но вътре никой. Всички пред тях. Държат си питиетата, лафят си, смеят се. На няколко места свириха на акустични китари. Пообиколихме още малко и си бихме камшиците към хотелчето, че бяхме каталясали.
На сутринта закусихме и тръгнахме да видим Палермо на дневна светлина. Преди това викам юнака от рецепцията за снимка.
„-Ама прическата не съм си оправил. Ама с тези дрехи ли?”
„-Абе идвай тук и не се обяснявай”
Започнахме да обикаляме града, но нямахме особено време. От Палермо видяхме много, но не видяхме почти нищо.
Ясно е едно. Ще се върнем там. Поне за три нощувки.
Взех мотора към 13:00 /там си беше/ натоварихме отново катуна и потеглихме. За днес нямахме букнато място за спане. Знаехме само, че на другия ден трябва към 19:00 часа да сме на пристанището в Бриндизи. Идеята беше да караме, докато слънцето започне да залязва и когато това се случи, да търсим място за спане. Речено-сторено.
В Месина трафикът не ми се стори откачен, като на идване. Или просто вече им бях свикнал. Отиваме на порта, на които бяхме пристигнали, а там един пазач и никой друг.
Аз: „- За Villa San Giovanni сме”
Той: „- Ферибота тръгва чак след два часа.”.
Беше към 18:00.
И след това допълни
„- На три километра оттук има по-ранен. „
Палим, отиваме и до тръгването на кораба имаше 10 минути.
Перфектно
Половин час по-късно бяхме на континента и поехме посока североизток. Час и половина по-късно дойде и момента със залязването и отбиването от главния път. Навигацията показва, че на 15-тина км. има къмпинг до плажа. Повъртяхме из второкласни пътчета и се озовахме на мястото. Беше заведение. Слиза Милена от мотора и отива да пита къде е къмпинга.
И се връща с думите:
„-Ами вътре ми казаха , че не работи. Аз обаче не съм сигурна, че ме разбраха и ще отида в съседната сграда да попитам”
Аз паля мотора и се пускам по пътя за да търся друг. Попадам в къмпинг с табела „Анна”. Влизам, а вътре до празен басейн стоят три бабета.
„С кого мога да говоря за място за спане?”
Две от бабите бяха ведри и усмихнати, а третата – стоун фейс. Разбира се трябваше да говоря с нея.
Аз: „-Трябва ми стая за двама”
Тя „-Къмпингът е затворен. Много си хубав”
....
Аз: „- Българите сме хубави. Но ми трябва стая”
Тя: „-Ама ти не си ли италианец. Турист ли си?”
Аз: „- Да и ни трябва стая. Палатка нямаме”
Мълчи
Другите две и те млъкнаха. Явно всички чакахме отговора на главатарката.
100% въртеше на малкия си пръст синове, дъщери ,внуци...кучета, котки.
„25 евро”
„- Разбрахме се” казах само аз и отидох да извикам Милена.
А къмпинга беше много добър,
но празен. Зеленина, поляни, палми, детска площадка..., но празен. Все едно бяхме в Припят. Преди 20-30 години е кипял от живот. И като всеки къмпинг от това време се усещаше духа на социализъмА. /Или поне ние така го асоциирахме./
И така. Вкарвам мотора и чакаме да ни кажат в кое бунгало сме.
„-Наталееее.” – провиква се шефката
Тогава забелязах, че до нея има проходилка. Явно не беше много подвижна. Но всички около нея ги раздвижваше. На петичка й се въртяха.
„-Наталеее”
От дъното на къмпинга с бърза крачка се появява един човечец на около 60.
/„Натале” на италиански означава „Коледа”./
Тя: „- Този, който идва е мъжът ми. Той ще ви покаже къде ще спите”
Казва му да ни отвори бунгало и заедно с дядо Коледа отиваме в бунгалото. Две стайчки, бяна. Абе прилично.
Да се върнем на Натале.
Натале беше от типа хора, които около жена си са едни, а когато не са с тях – късат синджира.
„-На кого трябва да платя” - питам аз Натале вече при бунгалото.
Поглежда към жена му , която е на 100-тина метра от нас:
„-Ами дай ми ги на мен.” –ама го казва тихо.
„-Абе май по-добре да ги дам да госпожата, а?” –подигравам го леко
„- Е, по-добре, да”
Отиваме при Синьората, а той бърза да се оправдае :
„- Момчето се чудише на кого да плати, ама се разбрахме да ти даде парите на теб”
А онази иронично:
„Не бе, ако искаш ги вземи ти?”
И другите две бабета започват да се смеят.
Предполагам, че Натале закача бабите, скрил си е шишенце с алкохол в някое бунгало и ходи често да отпива, но всичко това скришно от жена му.
Ето го и него:
Взехме по душ и въпреки , че слънцето вече беше залязло отидохме най-накрая до плажа.
Час по късно бяхме вече в заведението, в което по-рано Милена пита за място за спане. Уж къмпингите затворени, а там пълно с хора. И ако къмпинга беше със соц. обстановка, то трябваше да видите кръчмето. Всеки момент очаквахме да излезе Рени /Катето Евро/ с думите „В следващата песен се пее за любов, раздяла и още нещо..” и да засвири Оркестър без име.
Хапнахме по пица, пихме по бира, оркестърът така и не се появи и си тръгнахме.
Ставаме сутринта и започваме да оправяме багажа по мотора.
Милена:
„-Е, това не е истина. Погледни колата, която е паркирала до бунгалото ни”
Припомням – в средата на нищото сме.
Аз поглеждайки колата:
„-Е, кАжи чес’но”
Благоевградско Ауди. Там, където можеше да се засечем с българи – така и не ги видяхме, а в къмпинг в нищото, който дори и не работи – благоевградско Ауди.
През това време идва Натале при нас:
„- Всичко наред ли е? Добре ли спахте?”
Аз: „Всичко беше перфектно.”
И се заговорихме как на времето е бил ходил до град на Дунава, но не помни името му. Малко по-рано си говорили с останалите баби за нас и за България.
Милена му се усмихва от време на време на историите. И той решава да я попита:
„-А ти разбираш ли италиански?”
А тя показва с пръсти, че разбира малко.
Питам го за Аудито:
„- А тези българи от къде се появиха?”
„-Работят при нас – поливат тревата, кастрят дърветата... Цигани. Имат две дъщери”
И тук прави пауза
„-Ако искаш мога да ти уредя някоя?”
Поглежда Милена и продължава:
„Абе май твойто момиче само си мисли, че разбира италиански” и се хили с глас.
Посмяхме се с Натале и след това с Милена отидохме до плажа.
Два часа по късно вече бяхме на мотора и спряхме при бабите да си вземем довиждане. А те спориха дали столицата на България е Букурещ или Будапеща. Като ни видяха, че спираме при тях смениха темата.
Господарката:
„-Имате ли нужда от нещо?”
Аз: „-От вода.”
Тя с неемоционалната си физиономия:
„- Натале, донеси една бутилка вода! От хладилника!”
Натале носи.
Отварям аз бутилката и започвам да пия, а тя заповедно:
„ - Пий бавно! Студена е!”
Да се смее ли човек, да изпълнява ли?
Ето я и нея. Шефката, господарката, бабата мафиотка и т.н..
А това са останалите.
„След това предложи да ни даде пъпеш за изпът. Отказах й.
„-Нямаме място.”
Тя „Натале, донеси други плодове!”
Натале носи. Череши и две праскови.
„-Дай им и лимон! Голям!” – не е нужно да казвам кой го каза.
Даде ни Натале лимона, пожелахме си всичко хубаво и точно да тръгнем и гледам „господарката” ни изпраща въздушни целувки. Изразява емоция? Е, това вече беше неочаквано.
Страхотни хора.
Лимона:
И къмпинга:
Привечер пристигнахме в Бриндизи. Час по-късно бяхме на кораба.
Буквално по залез ферибота тръгна
В 05:00 часа акустирахме в Игуменица. Мислихме да пием кафе на някоя бензиностанция, докато съмне, но като ги видях всичките мангасарян от ферибота на бензиностанциите – ще пием кафе другаде.
Горе в планините си беше студено, докато не изгря. Тол-такси не се плащаха – служителите вдигат бариерите като наближиш и ти махат да минеш. В последствие ми казаха, че е защото не могат да се теглят повече от 60 евро и тъй като нямали пари в брой – такси не се плащали. Дали това е причината – не знам. Факт е че не платихме нито една такса в Гърция.
Към обяд вече бяхме на българска територия. Хапнахме по пържола при Митака в Градешница и няколко часа по-късно си бяхме в София.
Това отчиташе километража пред гаража.
Ами май е това. Дано да съм успял да опиша част от емоцията, която усетихме в Сицилия. Уникалната Сицилия. Емоцията от хората, които срещнахме, от местата, които видяхме. Със сигурност трябва да се върнем отново. Не видяхме Сиракуза, Теормина, Етна. Палермо за още няколко дни. Някой ден ще се върнем. Който има възможност – да отива.
Заслужават си всяка минута, всеки километър.
ПП. Когато баба-мафиотка ти даде лимон - направи си лимонада!
Милена го направи, засне резултата, а и на дъщеря ми й хареса. Ще я правим мафиотка.
Край!
Сядам да напиша настоящия пътепис /първия ми/. Няма как - обещал съм.
Идеята запътуването се зароди още в началото на годината.
Tогава беше просто Сицилия. След като се върнахме мога да я нарека – уникалната Сицилия.
Природа, местни, всичко – уникални. В следващите редове ще разберете защо.
Участниците – Аз /Валентин/, Тя /Милена/
и моторът /Yamaha FZ1 Fazer ‘07/
Денят на тръгване – 29.06.2015 – понеделник.
Дали багажът беше стегнат в последния момент? Не! Дори и тогава не беше готов.
В 01:00 часа на предходната вечер все още не беше нареден в дисаги, топ-каса и т.н. Има жена все пак. В крайна сметка тя взе най-необходимото. Уж. Даже се и похвали пред приятели – „преминах първото КПП – Валентин”
Към 9:30 в понеделник тръгваме. Мхм. Да, ама това по план.
В крайна сметка към 11:30 катунът беше натоварен.
Приключението започва. Километражът започва да навърта километър след километър. Неусетно стават... три.
И нещеш ли /както се казва в приказките/ около Семинарията се сещаме, че онези с референдума може да ни поискат и голения талон. Той разбира се вкъщи. Обратен и отиваме за талона. Не сме закъсняли все пак – всичко върви по план.
Най-накрая тръгваме.
Сайтовете за прогноза на времето казваха:
"- Ще вали ранния следобед. В София и Сандански."
Викам си:
„До следобед ще сме преминали въпросните градове. Ако не ни е валяло до Петрич – няма къде. След това отиваме там, където не вали по това време и там, където шофьорите спазват правилата за движение, гледат в огледалата, следят обстановката на пътя”.
Оказах се прав за всичко..... NOOOT.
Стигаме границата, пием по кафе и тръгваме. Минаваме българското КПП, насочваме се към гръцкото, а там се наредили няколко Harley-та.
Викам на Милена:
„-Снимай ги тия юнаци”. Тя вади телефона, а митничарката на чист български със заповеднически тон.
„-Тук не може да се снима!”
Милена :
„- По какъв начин сте ме информирали. Аз от къде да знам? „
Е, сигурно има табели.
Но и снимка имаме.
Вече сме на гръцка територия. Имахме идея да се мине през Едеса да видим водопада, но с „ранното” тръгване този план малко поотпадна.
И такааа, на около 200 км. преди Игуменица нещо започнаха да се събират черни облаци.
„Ама чакай малко, нали София, Сандански...” Accuweather, Sinoptik. Все слънчево го даваха по целия маршрут. Едва ли не и през нощта го даваха да грее това ми ти слънце.
С тъмния визьор съм. Вдигам го – Не, пак са си черни облаците.
Мисля си:
„Е, това, че са тъмни облаците не значи задължително, че ще ни вали. “
Десет секунди по-късно вече виждах капките. Ситни.
„Ако е така си е направо супер”- мисля си.
‘Земи тоя порой километър след това.
Хм, май трябва да спра да мисля.
Валя ни около 5 минути. Но ни еб@ майката.
Газ към Игуменица. По едно време из между облаците се открива залеза.
Малко преди пристанището отново се изсипа. Чак по толкова вода не искам да ни върви.
А само 30-40км. след поредния/последния порой няма и следа от облак. На пристанището беше горещо. Часът към 23:30.
Ние вир вода.
Имаме час и половина преди тръгването на ферито. Към 00:30 отиваме към мястото, от което трябва да се качим, а там пълно с български коли. Но това, че колите са български далеч не означава, че в тях имаше българи. Пуерто-риканци. Или с други думи – цигани. Много.
Излегнали се по 5-6 в кола и чакат. Слушат кючеци и чакат. Малко след това дойде и фериботът.
И онези от Сан Хуан се раздвижиха. Нареждат се всички пред ферибота, а един остава в колата. Не знаехме защо. Разбира се имало си причина – като разрешат качване, „сънародниците” ни тичат и завземат всички дивани, детския кът на кораба, места в киносалона. Абе всякаква мека мебел за да имат къде да спят. Да им е мекичко.
Намерихме място за един човек на едни седалки /не знам как го бяха изпуснали – може би защото всички вече се бяха настанили/, Милена легна на него, а аз се опънах в спалния чувал на земята. Пред нас седяха трима италианци. Гледаха циганите около тях как отварят консерви и буркани и просто мълчаха. Май и не мигаха.
Приключвам темата циганите, че не е тук мястото, на което да изказвам мнението си, а и не искам да им отделям повече от абзац-два. Ще се придържам към комичната страна на пътеписа.Обещавам. Или поне ще се опитам. А на тях така или иначе ще се върна. Не забравяйте, че имаме и прибиране с ферибот. И познайте кои бяха там.
Станахме рано и се разходихме из палубата. Там имаше само един свещеник.
Към 8:30 акустирахме в Бриндизи. Целта за деня ни беше да стигнем Катаня. Жегата беше зверска. През около 150км. Спирахме за малко за да пием вода и да се разстъпчем.
В ранния следобед решихме да влезем в Козенца за да обядваме някъде. Мхм. Ще ядем, ама ако си носим. Насякъде всичко затворено. Питам няколко от малкото минувачи къде можем да хапнем и отговорът от всеки беше „Заведенията отварят след 18:00 часа”.
Честито.
Повъртяхме още малко из града, но така и не намерихме нищо. Случайно видяхме някакви пици на парче на изхода на града и спряхме там. Хапнахме набързо изпихме литър и половина вода и продължихме.
Към 20:00 бяхме в Реджо Калабрия. Оттам трябваше да хванем ферибот до Месина. Оказа се, че по това време само един кораб пътува до желаната дестинация, но за целта трябва да се върнем 12 километра до друго пристанище – Villa san Giovanni. След кратко обикаляне го намерихме. Почти никой не пътуваше за Месина – 10-тина човека и 3-4 коли.
Е, и охрана си имахме
Към 21:00 бяхме вече на сицилианска земя. Ще излизаме от Месина посока Катаня.
/нали помните онова “NOOOT” , което се отнасяше за хубавото време извън България и възпитаните шофьори/
Първи светофар. Хваща ни червено. Спираме. Десет-двайсет секунди си свети червено и изведнъж една кола и няколко скутеристи си минават. Поглеждам светофара – червено! Викам си:
„- Абе да не би това червено да е за някаква посока – ляво, дясно.”
Поглеждам пак. Не. Червено си е за навсякъде.
По-надолу по пътя. По главната се движим цяла колона. От пряките изкачат коли, шофьорите им дори не погледжат къде се включват. Газ и това е. А тези, които се движат по главната и не реагират. Няма псуване, скачане на клаксона или нещо подобно. Всичко си е в реда на нещата явно. Мигач? Гледане в огледало? Да беее, чакай.
Измъкнахме се от Месина.
Оцеляхме.
Вече беше тъмно, а на нас ни предстояха още стотина километра. По магистралата трафикът беше основно от ТИР-ове. След час бяхме на входа на Катаня. А там – те. Скутеристите-камикадзе и Фиатчета Пунто. Това, че беше към 22:00 часа, не значи, че бяха малко.
/Като бяхме деца имаше една игра – писта с колички, които се движеха по релси в пистата с бясна скорост. Може би повечето я помнят.
Е, така се чувствахме в Катаня. Само, че ние не бяхме включени в играта.
/Двайсетина минути по късно бяхме пред хотела.
Собственика се оказа моторист. Караше naked Триумф. Питам го –
„Къде мога да си оставя мотора за през нощта”, а той –
„-Пред хотела”.
„Сигурно ли е, че ще го намеря на сутринта?”
„Моят го паркирам вече десет години. Но...”
Направих се , че това „но”, не съм го чул и оставих мотора до неговия.
Имахме сили да пием само по една бира в заведение до хотела и час по-късно вече се бяхме хоризонтирали.
/Тук правя една вметка – местата, в които спахме се водят Bed and Breakfast. Не знам дали е, защото има изисквания за да наречеш мястото, което притежаваш „Хотел”, на които изисквания въпросните места не отговарят . „bed and breakfast” се състои само от 4-5 стаи + рецепция, имат своя собствена атмосфера и се усещаше духа на Сицилия в тях. Препоръчвамe ги./
Това беше мястото, в което спахме:
Закуската се сервира на една маса побираща 6-7 стола. С нас закусиха и момиче и момче – бразилци. Хапхахме Нутела, кроасани и подобни и отидохме да освободим стаята, че трябваше да го направим до 11:00 часа. Оставихме си багажа до рецепцията и тръгнахме да обикаляме Катаня. А там – всякакви хора. Ама всякакви. По катедрали не си падаме. Предпочитаме да гледаме местните.
На рибния пазар сме. Дали използват лед? Много ясно, че не. За хладилни витрини дори не говорим. Един крещи, друг пее и изливат вода в/у рибата. Газим ние във вода смърдяща на риба..., ама то ти кеф бе. Уникална обстановка. До рибата – плодове и целенчуци. До тях – сирена.
Ето го и италианският Рон Джереми.
Навякъде тесни павирани улички и какви ли не образи.
На този търговията определено му се отдава.
А това спирка ли е, бензиностанция ли е - не знам.
Още малко от обстановката
Само едно липсваше – хубави италианки. Май ще се окаже вярно това, че всичките им хубави са в телевизията.
От някъде се приближи една жена на около 60-65.
„-От къде сте?
- От България.
- Ооо, вече сте демокрация , нали?
-Ами май така се водим.
-Много плаках за вас по време на комунизма, когато ви управляваше Чаушеску. „
Мхм. Румънците и те са плакали като ги е управлявал Тато.
Между другото на няколко пъти бъркаха България и Румъния.
Часът вече беше към 13:00. Хапваме по едно джелато и палим. Планът е да минем през Рагуза, да хапнем там и след това отиваме към Агридженто.
За жегата няма да говоря. Само ще кажа, че онова, което мислихме за горещо време предходния ден на континентална Италия в момента ни се струваше, че е било прохладен пролетен следобед.
Пристигнахме в Рагуза. Часът към 15:00. Какъв казах, че беше планът? Да хапнем? Мхм, а онова „До 18:00 часа не работят заведенията”?
Спускаме един наклон в самия град, а наоколо няма жива душа. Очаквах всеки момента да видя търкалящ се трънак като в каубойски филм.
Изведнъж пред нас се открива перлата на града – старият град построен в/у някакъв хълм. Нещо като Царевец, но застроен. За да се стигне до него пътят започва да се вие из тесните улички.
Правим някоя друга снимка и решаваме все пак да потърсим нещо работещо.
В тази жега се оказа, че в центъра на града има само стари мафиоти. Корави копелета.
В крайна сметка намерихме нещо като баничарница с различни видове пица. Явно пиците са техните банички. И бонуса - имаше климатик. Дали бяхме гладни или пиците, които ядохме бяха наистина вкусни не знам, но това беше едно от най-вкусните неща, което сме яли.
Затапихме и с по едно джелато.
Часът стана към 17:00 и тръгнахме към Агридженто.
Пристигнахме привечер. Милена слиза от мотора за да види номера на улицата. Сваляме каски ръкавици. Оказва се че сме подминали адреса и аз реших да не правя обратен в улицата , че беше еднопосочна. Тръгвам по улицата и търся къде да мина на ляво или надясно , че да се върна. Но повече от километър всички преки само със стълби. Майната му – ще карам в насрещното. По тази тясна уличка едва ли ще мине друга кола, докато се връщам. Карам аз на обратно и изведнъж не просто кола приближава към мен – светещи буркани. Спирам в страни, гася аварийки, фарове и се правя на невидим.
Оказа се линейка.
В крайна сметка стигнахме на адреса. Заключено. Звъня на звънеца – никой. Пак звъня – пак никой.
Ми да пробваме по телефона. Телефонът дава свободно 3-4-5 пъти и тъкмо започвам да покачвам кръвно и се чува заветното “Pronto”
Аз: „ -Така и така, имаме резервация и сме пред хотела.”
Гласът: „- Аз се прибрах до вкъщи да хапна. Идвам след пет минути”
/
прибрал се той да хапне/Появява се едно усмихнато слабичко италианче. Извини се около десет пъти и ни настани. Мястото на което щяхме да спим се падаше на последния етаж. Четвърти или пети мисля. Показва ни стаята и държи да ми помогне с дисагите и топ-касата. Отиваме при мотора, аз му давам чантата от резервоара. А той:
-Не, не, аз ще взема това” - и сочи топ-касата.
-Ще ти тежи. Остави, аз ще я взема.
Не искаше и да чуе.
Ами добре, щом имаш чак такова желание.
Четирите етажа ги взе с пет почивки.
Но усмивката не му слезна от лицето. Въпросното слабо италианче беше от типа хора, които всяко изречение завършват с лек смях.
„Казвам се Джани хаха”, „Ще ти помогна с багажа хаха?”, „Надявам се стаята да ви хареса, хаха”
След като се настанихме дори и без да го питам „Джани” предложи да оставим мотора в хотел, където също работи и където има паркинг.
Всичко вече беше наред. Питахме само Джани къде готвят вкусно.
„-Тук до хотела има пицария, в която готвят добре, хаха, а малко по-нагоре има ресторант с вкусна морска храна, хаха”
Ето го и него ... хаха
Решихме първо да се разходим по уличката по която бях въртял с мотора и след това да седнем да вечеряме. Изведнъж Милена забелязва едни ръкавици подпряни до стената на сграда.
„-Това не са ли твойте ръкавици?”
Поглеждам – те са. Както казах, бяхме свалили ръкавици и каски и явно са изпаднали. Някой ги е намерил и ги оставил там. По каква случайност ги намерихме – не знам.
Седнахме малко по-късно в препоръчаната пицария. Там култов беше сервитьорът. От типа хора, които не са просто учтиви, ами зверски учтиви.
„-Si signore”, “Ma certo, signore”, “Un momento, signore”
Оставих си в заведението телефона да ми се зарежда. Изядохме по една пица, бира и ще си ходим.
Поисках сметката и телефона. Гледам, този носи телефона и го държи в двете си ръце протегнати към мен. Взимам си го, а този отстъпва назад държи ръцете протегнати, а главата наведена.
Както казах – прекалено от отзивчивите. А аз се чувствах като Юлий Цезар.
На другия ден планът беше да разгледаме Valle dei Templi, към обяд да тръгнем към Палермо, като минем по крайбрежието заради Трапани. Отидохме до храмовете, но преди да влезем си казахме , че не горим от желание да ги гледаме /както казах, не ни привличат особено сградите правени от човешка ръка, а по-скоро хора и природа/ и решихме ,че ще слагаме багажа на мотора и ще тръгваме.
Е, направихме си една снимка да се отчетем
Докато си носихме багажа видяхме „Signore”-то и нямаше как да не си направим снимка с него.
Към обяд потеглихме.
Няколко часа по-късно бяхме в Трапани. Седнахме в един парк до морето под дебела сянка и се чудихме къде ли е центъра. Уж следвахме табелите “Centro”, но така и не видяхме катедрала. А там и най-малкото село има катедрала. Огромна.
Това е Нино.
А ето и историята ни с Нино.
Седим си на една пейка в парка и покрай нас минава възрастен човек.
Аз:
„-Извинете, това ли е центъра”
Този спира, гледа ме и мълчи.
Пак аз:
„-На къде се намира центъра” , като предполагам, че недочува.
Приближава се този към нас, премества ми каската и сяда до мен.
„-Защо ви е центъра. Какво търсите там”
„- Туристи сме, разглеждаме”
И като чу туристи изражението му се промени. Явно наистина туристите са на пиедестал в Сицилия. Основно доходите са им от туризъм /предполагам и от риболов/
Аз се казвам Нино. Антонино. И започна да ни разпитва за нас и да разказва за себе си. С гордост разбира се каза, че е не 70 години. Има 4 деца. Плюс едно от гадже, когато е бил на 17.
Или както каза той – „нямах време за презерватив и стана каквото стана”
По едно време ни загледа, че сме с екипи и каза:
„- Живея ето в тази пряка. Ако искате елате да се изкъпете. Ако нямате къде да спите – у дома има място.”
Казах му, че имаме резервация в Палермо и сме в Трапани за няколко часа. Питах го къде можем да изядем по един сладолед.
„- Тръгвате по тази уличка и в третата пряка завивате на дясно. Всъщност аз съм тръгнал за пенсията ми. Тя също е в третата пряка, но наляво. Изчакайте ме да я взема и аз ще ви почерпя сладоледа.”
Отказах му разбира се.
Накрая преди всеки да поеме по пътя си каза за последно:
„-А вино. Пиете ли вино?”
Нямахме време.
И така – това беше Нино.
Хапнахме по джелато и тръгнахме към най-хубавата гледка, която видяхме в Сицилия – гледката от планината над града.
Самият Трапани е на брега на морето. Точно до него има планина. Може би около 1000м. надморска височина.
Трябва да се види на живо!
Поседяхме горе 10-20 минути, направихме някоя друга снимка
и потеглихме към Палермо. Вече беше към 19:00 часа и колкото и да не ни се искаше трябваше да минем по магистралата.
Е да, ама на 20км. от Трапани започна да мига резервата на бензина. Гледам на някакви големи табели над магистралата пише някакъв град, който не запомних. @§(№$*ерно – след 10 км. изход от магистралата в дясно. След това @§(№$*ерно – 5 км. изход в дясно и накрая изход в дясно. Слизаме от магистралата с надеждата града да е на близо. След няколко километра стигаме до едно Т-образно. @§(№$* на дясно. Правя десния завой и пред нас ограда. Пътят свършва.
Ама чакай малко – нали големия град? Бензиностанция?
Подвиквам на някакви хора зад оградата:
- Извинявайте, трябва ни бензиностанция.
А те:
-О, тук няма бензиностанция. Това е резерват.
WTF?
С това „резерват” за малко да ни разреват
„-За колко километра имате бензин” – пита единия.
Аз: „-Десетина.”.
„На 8км. От тук има селце, в което има бензиностанция”
Тръгнахме към селото. Успяхме, заредихме.
След това решихме да не се връщаме по стария път, а да продължим напред – все някъде ще излезем на магистралата. След около 30-тина км. Бяхме на нея. Но за тези 50-тина км. отклонение видяхме страхотни гледни.
Ако имахме време бихме се отбивали по тези второкласни пътчета поне още 10 пъти.
На магистралата за Палермо от едната страна е морето, а от другата стена от скали. Високи поне 200метра. И са в продължение на километри. Жалко, че не ги снимахме.
Вече се стъмваше, а ние влизахме в най-големия сицилиански град. Решихме да включим навигацията. И ако не беше тя сигурно още щяхме да въртим из улиците на Палермо.
Интересното е, че тук шофираха по-възпитано в сравнение с другите градове. Половин час по-късно бяхме пред хотела. А там един негър яде нещо и ми ръкомаха да паркирам. Нали се сещате - от онези като нашите циганета, които стоят на някой паркинг/на жълтите павета, където беше мавзолея постоянно има такива/, които видиш ли, пазят място точно за теб.
Милена влезе в хотела, а аз останах отвън да пазя мотора и да я чакам да ми каже къде да паркирам след като пита рецепциониста.
И така – рецепционистът в Палермо.
Гейче. Bed and Breakfast представлява негов си мезонет, на който стайте ги е пуснал в booking.
Слиза Милена при мен и мотора и ми казва:
„-Казаха, че няма паркинг към хотела”
Леко почвам да запалвам от нерви. Негърът там.
Майната му, качвам се и искам сигурен паркинг за мотора. В booking пишеше, че има. Дано този бледоликия долу да не пипа нищо по багажа.
Влизам при рецепцията, а отвътре:
-Ciaaaoooo.- и пърха с мигли.
„- Трябва ми сигурен паркинг за мотора. В сайта пишеше, че има!”
Малко смутен този ми отговаря:
„- Не, не, не пише такова нещо. Ако искате ще ви покажа?”
И тогава ми изплува спомена, че бях направил две резервации за хотели в Палермо през един ден с идеята като имаме яснота на коя дата ще сме там, да анулирам едната. Явно в другия хотел е имало паркинг.
„-Има ли платен паркинг наблизо?”
„-Ами има един, но е много късно и най-вероятно вече е затворил „
/Е, са си еб@ майката/
А рецепционистът :
„Сигурно е да си оставиш мотора пред хотела. Ако имаш катинар за спирачния диск няма от какво да се притесняваш. Няма да могат да го бутат.”
Абе какъв катинар, какво бутане бе. Ония черния долу ще метне мотора на рамо, както си е заедно с багажа.
„-Нямам катинар. Трябва ми паркинг”
Той:
„Ще Ви покажа на картата къде се намира платения паркинга. Отидете все пак да проверите”
Показва ми на карта, но нещо не успя да ми обясни добре и предложи да отидем заедно. Евала, за което. Заряза си всичко и тръгна с мен да ходим към паркинга. Асансьора с огледала. Оправя ризката, оглежда се от близо, отдалеч.
Слизаме долу и аз го питам:
„-С коя кола си. Ще карам след теб”
„-Ами аз не съм с кола. Мислих, че ще ме возиш”
Опааа.
Започнах да си мисля, че да оставя мотора пред хотела не е чак толкова лоша идея.
В крайна сметка не се гушна в мен. Хвана си се за ръкохватките на опашката на мотора.
Паркинга, който търсихме се намираше в една малка уличка. Такава, в която по американските филми гърмят контейнери за боклук или играят на chicken с коли една с/у друга. То всъщност май всички улици в Палермо са такива.
Паркинга не работише. И какво правим сега?
Този вика:
- Чакай да пробвам на още едно място.
Звъни и се оказва, че мога да оставя мотора, но "не било точно платен паркинг."
А и допълва:
„-Само че трябва да вземем каските от хотела, че е малко по-далече и ако ни спрат карабинерите ще ни глобят”
ОК, няма проблем. Отиваме до хотелчето, взимаме каските и слизаме долу при мотора. Бутам аз Ямахата назад за да я изкарам м/у колите, поглеждам към рецепсионистчето, а той сложил вече каската и щрака селфита.
Отидохме до „не точно” паркинга, а долу един отворил гедоре и прави нещо по някаква кола. Казах си:
„Ако ще и номерА да пренабиват – оставям мотора.”
Разбрахме се да си го взема на другия ден около 12:00. Дано да имаше какво да взимам.
Тръгнахме пеша към хотела.
Аз се бъзикам с рецепционистчето, за неговата нежна душа, за това, че кифлее, но момчето се оказа страшен пич – обикаля с мен в продължение на повече от час, звъня къде ли не, а не беше длъжен да прави каквото и да е.
И така – прибрах се в стаята, пих една бира, Милена сайдер и решихме да се разходим в района. Беше вече към 23:30. Излизаме и тръгваме на някъде. Без посока.
Изведнъж попадаме на уличка пълна с живот. Малки заведения, не повече от 30-40 м2, но вътре никой. Всички пред тях. Държат си питиетата, лафят си, смеят се. На няколко места свириха на акустични китари. Пообиколихме още малко и си бихме камшиците към хотелчето, че бяхме каталясали.
На сутринта закусихме и тръгнахме да видим Палермо на дневна светлина. Преди това викам юнака от рецепцията за снимка.
„-Ама прическата не съм си оправил. Ама с тези дрехи ли?”
„-Абе идвай тук и не се обяснявай”
Започнахме да обикаляме града, но нямахме особено време. От Палермо видяхме много, но не видяхме почти нищо.
Ясно е едно. Ще се върнем там. Поне за три нощувки.
Взех мотора към 13:00 /там си беше/ натоварихме отново катуна и потеглихме. За днес нямахме букнато място за спане. Знаехме само, че на другия ден трябва към 19:00 часа да сме на пристанището в Бриндизи. Идеята беше да караме, докато слънцето започне да залязва и когато това се случи, да търсим място за спане. Речено-сторено.
В Месина трафикът не ми се стори откачен, като на идване. Или просто вече им бях свикнал. Отиваме на порта, на които бяхме пристигнали, а там един пазач и никой друг.
Аз: „- За Villa San Giovanni сме”
Той: „- Ферибота тръгва чак след два часа.”.
Беше към 18:00.
И след това допълни
„- На три километра оттук има по-ранен. „
Палим, отиваме и до тръгването на кораба имаше 10 минути.
Перфектно
Половин час по-късно бяхме на континента и поехме посока североизток. Час и половина по-късно дойде и момента със залязването и отбиването от главния път. Навигацията показва, че на 15-тина км. има къмпинг до плажа. Повъртяхме из второкласни пътчета и се озовахме на мястото. Беше заведение. Слиза Милена от мотора и отива да пита къде е къмпинга.
И се връща с думите:
„-Ами вътре ми казаха , че не работи. Аз обаче не съм сигурна, че ме разбраха и ще отида в съседната сграда да попитам”
Аз паля мотора и се пускам по пътя за да търся друг. Попадам в къмпинг с табела „Анна”. Влизам, а вътре до празен басейн стоят три бабета.
„С кого мога да говоря за място за спане?”
Две от бабите бяха ведри и усмихнати, а третата – стоун фейс. Разбира се трябваше да говоря с нея.
Аз: „-Трябва ми стая за двама”
Тя „-Къмпингът е затворен. Много си хубав”
....
Аз: „- Българите сме хубави. Но ми трябва стая”
Тя: „-Ама ти не си ли италианец. Турист ли си?”
Аз: „- Да и ни трябва стая. Палатка нямаме”
Мълчи
Другите две и те млъкнаха. Явно всички чакахме отговора на главатарката.
100% въртеше на малкия си пръст синове, дъщери ,внуци...кучета, котки.
„25 евро”
„- Разбрахме се” казах само аз и отидох да извикам Милена.
А къмпинга беше много добър,
но празен. Зеленина, поляни, палми, детска площадка..., но празен. Все едно бяхме в Припят. Преди 20-30 години е кипял от живот. И като всеки къмпинг от това време се усещаше духа на социализъмА. /Или поне ние така го асоциирахме./
И така. Вкарвам мотора и чакаме да ни кажат в кое бунгало сме.
„-Наталееее.” – провиква се шефката
Тогава забелязах, че до нея има проходилка. Явно не беше много подвижна. Но всички около нея ги раздвижваше. На петичка й се въртяха.
„-Наталеее”
От дъното на къмпинга с бърза крачка се появява един човечец на около 60.
/„Натале” на италиански означава „Коледа”./
Тя: „- Този, който идва е мъжът ми. Той ще ви покаже къде ще спите”
Казва му да ни отвори бунгало и заедно с дядо Коледа отиваме в бунгалото. Две стайчки, бяна. Абе прилично.
Да се върнем на Натале.
Натале беше от типа хора, които около жена си са едни, а когато не са с тях – късат синджира.
„-На кого трябва да платя” - питам аз Натале вече при бунгалото.
Поглежда към жена му , която е на 100-тина метра от нас:
„-Ами дай ми ги на мен.” –ама го казва тихо.
„-Абе май по-добре да ги дам да госпожата, а?” –подигравам го леко
„- Е, по-добре, да”
Отиваме при Синьората, а той бърза да се оправдае :
„- Момчето се чудише на кого да плати, ама се разбрахме да ти даде парите на теб”
А онази иронично:
„Не бе, ако искаш ги вземи ти?”
И другите две бабета започват да се смеят.
Предполагам, че Натале закача бабите, скрил си е шишенце с алкохол в някое бунгало и ходи често да отпива, но всичко това скришно от жена му.
Ето го и него:
Взехме по душ и въпреки , че слънцето вече беше залязло отидохме най-накрая до плажа.
Час по късно бяхме вече в заведението, в което по-рано Милена пита за място за спане. Уж къмпингите затворени, а там пълно с хора. И ако къмпинга беше със соц. обстановка, то трябваше да видите кръчмето. Всеки момент очаквахме да излезе Рени /Катето Евро/ с думите „В следващата песен се пее за любов, раздяла и още нещо..” и да засвири Оркестър без име.
Хапнахме по пица, пихме по бира, оркестърът така и не се появи и си тръгнахме.
Ставаме сутринта и започваме да оправяме багажа по мотора.
Милена:
„-Е, това не е истина. Погледни колата, която е паркирала до бунгалото ни”
Припомням – в средата на нищото сме.
Аз поглеждайки колата:
„-Е, кАжи чес’но”
Благоевградско Ауди. Там, където можеше да се засечем с българи – така и не ги видяхме, а в къмпинг в нищото, който дори и не работи – благоевградско Ауди.
През това време идва Натале при нас:
„- Всичко наред ли е? Добре ли спахте?”
Аз: „Всичко беше перфектно.”
И се заговорихме как на времето е бил ходил до град на Дунава, но не помни името му. Малко по-рано си говорили с останалите баби за нас и за България.
Милена му се усмихва от време на време на историите. И той решава да я попита:
„-А ти разбираш ли италиански?”
А тя показва с пръсти, че разбира малко.
Питам го за Аудито:
„- А тези българи от къде се появиха?”
„-Работят при нас – поливат тревата, кастрят дърветата... Цигани. Имат две дъщери”
И тук прави пауза
„-Ако искаш мога да ти уредя някоя?”
Поглежда Милена и продължава:
„Абе май твойто момиче само си мисли, че разбира италиански” и се хили с глас.
Посмяхме се с Натале и след това с Милена отидохме до плажа.
Два часа по късно вече бяхме на мотора и спряхме при бабите да си вземем довиждане. А те спориха дали столицата на България е Букурещ или Будапеща. Като ни видяха, че спираме при тях смениха темата.
Господарката:
„-Имате ли нужда от нещо?”
Аз: „-От вода.”
Тя с неемоционалната си физиономия:
„- Натале, донеси една бутилка вода! От хладилника!”
Натале носи.
Отварям аз бутилката и започвам да пия, а тя заповедно:
„ - Пий бавно! Студена е!”
Да се смее ли човек, да изпълнява ли?
Ето я и нея. Шефката, господарката, бабата мафиотка и т.н..
А това са останалите.
„След това предложи да ни даде пъпеш за изпът. Отказах й.
„-Нямаме място.”
Тя „Натале, донеси други плодове!”
Натале носи. Череши и две праскови.
„-Дай им и лимон! Голям!” – не е нужно да казвам кой го каза.
Даде ни Натале лимона, пожелахме си всичко хубаво и точно да тръгнем и гледам „господарката” ни изпраща въздушни целувки. Изразява емоция? Е, това вече беше неочаквано.
Страхотни хора.
Лимона:
И къмпинга:
Привечер пристигнахме в Бриндизи. Час по-късно бяхме на кораба.
Буквално по залез ферибота тръгна
В 05:00 часа акустирахме в Игуменица. Мислихме да пием кафе на някоя бензиностанция, докато съмне, но като ги видях всичките мангасарян от ферибота на бензиностанциите – ще пием кафе другаде.
Горе в планините си беше студено, докато не изгря. Тол-такси не се плащаха – служителите вдигат бариерите като наближиш и ти махат да минеш. В последствие ми казаха, че е защото не могат да се теглят повече от 60 евро и тъй като нямали пари в брой – такси не се плащали. Дали това е причината – не знам. Факт е че не платихме нито една такса в Гърция.
Към обяд вече бяхме на българска територия. Хапнахме по пържола при Митака в Градешница и няколко часа по-късно си бяхме в София.
Това отчиташе километража пред гаража.
Ами май е това. Дано да съм успял да опиша част от емоцията, която усетихме в Сицилия. Уникалната Сицилия. Емоцията от хората, които срещнахме, от местата, които видяхме. Със сигурност трябва да се върнем отново. Не видяхме Сиракуза, Теормина, Етна. Палермо за още няколко дни. Някой ден ще се върнем. Който има възможност – да отива.
Заслужават си всяка минута, всеки километър.
ПП. Когато баба-мафиотка ти даде лимон - направи си лимонада!
Милена го направи, засне резултата, а и на дъщеря ми й хареса. Ще я правим мафиотка.
Край!
Коментар