Tweet
Ура, открихме сезона, невероятнотои вълнуващото возене от кафе до кафе и бар до бар беше в разгара си, а ние дори нямахме план за лятото.
Опитахме да сглобиме някакъв маршрут, но всичко беше според зависи и в един момент се отказахме, ако остане време и има желаещи-тръгваме когато и за където може.
След като планът да има план пропадна, се заоглеждахме за нещо наблизо и набързо. 2-3 дни, 4 макс и 1000-1500 мили...ей така, колкото да поразбъркаме маслото в двигателите...
Съвсем логично, за 3-та поредна година, единодушно решихме, че мястото е Smoky Mountain, домът на Blue Ridge Parkway, Tail of the Dragon, Cherohala Skyway, шубраците в които местните контрабандисти варят Moonshine, една от снимачните площадки на Discovery Cannel и най-близката дестинация до Чикаго за забавлвния на две колела.
Дълго се колебаех дали изобщо да описвам това пътуване, за първото бях сглобил някаква история, второто го пуснах в снимки, сега и трето, не знам дали нямаше да започна да се повтарям...
В крайна сметка сядам и го почвам, причината-това е първото ни ходене до там без да дърпаме морорите с ремарке.
Ремаркето има своите предимства понякога, но основният недостатък, е че си вързан на едно място, там където е паркиран мотовоза.
Тази година планът беше да си караме моторите, като атакуваме планината през Вирджиня, където да преспиме първата нощ.
На следващия ден-пълен кеф на запад от 300-400 мили по Blue Ridge Parkway и нощувка в добре познатия ни Robbinsville в SAN RAN Motel, където собственичката ни обеща, дори се закле миналата година, че следващия път ще бръкне в тайника в мазето и ще ни уреди с един буркан муншайн. А да видиме.
След което задължителната доза адреналин от CherohalaSkyway, Tail of the Dragon и всички малки и големи, знайни и незнайни пътчета на около.
И после газ към къщи. Четири дена, под 2000 мили, една добра разходка за която не са необходими никакви подготовки. Един телефон 3-4 дни преди тръгване и това е.
Щяхме да спиме по мотели, така, че багажа щеше да е редуциран до абсолютния минимум, един чифт дрехи за преобличане и няколко шишета с тонизиращи напитки, тези които са чели пътеписа от 2013 си спомнят, че отивахме в Dry County, пиене по магазините не се продава-единствената причина този мото рай да НЕ ми е в списъка от-бъдещи-места-където-искам-да-се-преместя-да-живея, майтап J
Освен до болка познатите мутри на Пепи и моя милост, тази година към нас се присъедини и Коко.
КОКО! Моторист-легенда по нашите географски ширини, човек който винаги е в някаква крайност, или сменя моторите през 5-6 месеца, или е безмоторен с години, но винаги с активна застрахователна полица на последния мотор, ей така за да е в играта, хихихихихихи, Коко сори ама някак си сърце не ми даде да не споделя...ще черпиш по бира и ще ми простиш.
Тази година беше силна за Коко, смени два Триумфа за 7-8 месеца и се записа за пътуването.
Планирахме да тръгнем първата или втората седмица на Май, но фактора „Коко“ отново се намеси-колегата си отиде до България.
С Пепи бяхме единодушни, че пътуване с Коко не е за изпускане и решихме да го изчакаме, с уговорката, че нашето търпение си има граници.
В края на Май, Коко се появи ухилен до уши, качил 10-15 кг от здравословният начин на живот, който е водил в България, нямаше какво повече да чакаме, време беше да поемем към Апалачите.
Съвсем ориентировъчно забихме пръст в картата и за влизане в планината избрахмеPrinceton, West Virginia.
Какво имаше там, не беше ясно, но се намираше на границата на Апалчите, на около 630 мили от нас. Пътуването до там щеше да е по магистрали, така, че със спиранията 10 часа трябваше да са напълно достатъчни.
Решихме да тръгнем около 6 сутринтта, за да може не по-късно от 5 пм, Коко, който беше нашият кулинарен специалист да се захване със скарата, а ние с Пепи, с бира в ръка да даваме акъл.
В денят преди тръгването, Коко, който си мислеше, че като новобранец му е позволено всичко ни уведоми, че тръгва ден по-рано, а ние да сме го настигнали в Събота...чудесен пример за каране-работа в екип. В последствие това се оказа добра идея, но за това по-късно.
По обиграната схема в 5:30 бях готов за стартовата снимка и поех към мястото на срещата.
В 6 вече летяхме на пълни обороти по магистралата на Юг към Индианаполис. Изпитвахме леко притеснение от прогнозата, а тя беше брутално неприятна-дъжд и студ през цялото време. В крайна сметка оптимизма надделя и преценихме, че има грешка и няма как времето в края на Май да не е топло и слънчево...блаженни са вярващите...........
След има-няма 60 мили небето се отвори, по десетобалната система за порой, му давам 9.5. Всъщност така оценявам всичкият дъжд който ни валя през цялото пътуване. Спряхме под един мост да навлвчеме дрехите за дъжд, в аварийната лежеше хербаризиран койот.
Миналата година, когато тъсих гуми за мотора, случайно попаднах наMetzelerTurance Next. Ревютата бяха добри и в крайна сметка взех един чифт. Това което си спомням, беше, че бяха изключително високо оценени за каране по мокро.
Това беше и първото ми каране с тях в дъжд. Евала, направо не можах да повярвам как се държаха на мокро, никаква разлика спрямо каране по сухо. Движихме се с около 70 мили и моторите не помръдваха, по-късно ги пробвахме многократно на мокро по завои и впечатлението беше същото. Страхотни гуми, ако карането ви е 90% по асфалт, не се замисляйте, това са гумите.
След около час дъждът реши да ни даде почивка и слънцето изгря. Пътуването беше скучно, нищо не се случваше, спирахме отвреме на време за бензин и храна и отхвърляхме скучните мили.
Някъде 5 часа след тръгването ни знаех, че новата ми, изключително рекламирана и никак не ефтина седалка е пълен шит. Задника ми се запали и самата мисъл, че ме очакват над 1500 мили на нея започна сериозно да ме тормози. От друга старна нямаше какво да се направи така или иначе, приех нещата философски и продължих в стойка Z.
Някъде към 2 пресякохме границата със Западна Вирджиня. Навлизахме в Апалачите. Природата се промени, а пътя, въпреки, че си остана магистрала започна да се провира между хълмовете, с плавни завои и чудесни гледки наоколо.
При поредното спиране за бензин се консултирахме с картата и се оказа, че сме на около 100 мили от мястотто на срещата с Коко. Имайки в предвид, че той беше тръгнал един ден по-рано, съвсем логично решихме, че е пристигнал вече и скарата е запалена, а бирите са добре охладени...звъннахме един телефон за потвърждение и отсреща Коко с гордост ни уведоми, че му остават още 40 мили.
А? Верно? Стига бе!
По една или друга причина момчето не си даваше зор и идеята да тръгне по-рано се оказа изключително добра. Въпроса беше дали да се напънеме и да го биеме на финала. За да не му смачкаме самочуствието му пуснахме аванта и го оставихме да финишира пръв.
На тази спирка видях нещо което смятах, че отдавна е изчезнало от употреба.
Запалихме и газ. Тези последни 100 мили се оказаха един страхотен ролеркостер по магистрала 77- изкачвания, спускания, завои, виражи, от всичко по много, идеална загрявка за това което предстоеше.
След час и нещо бяхме в KOA Wytheville. Къмпинг, където резервирахме бунгало-хем да не носиме палатки, хем да усетиме атмосферата на къмпингуването.
Коко ни чакаше излегнат на люлката пред бунгалото, почивайки си от изключително дългия и ужасно уморителен ден на мотора. Изглеждаше повече от доволен от постигнатото за деня и малко ми се видя надут от постижението си, а именно, че беше пристигнал преди нас, оставихме го да се наслади за малко на славата и не му напомнихме, че имаше 24 часа преднина, а ни би с по-малко от час.
Разтоварихме и отидохме да свършиме работата на Коко, а именно да осигуриме яденето и пиенето.
Прибрахме се в къмпинга и Коко най-после започна да става полезен, като наряза салатата и запали скарата.
Докато му се радвах и го четках как без него сме загубени и ще умреме от глад и жажда, изведнъж забелязах ножа за салата...направо без думи.
Опитахме да сглобиме някакъв маршрут, но всичко беше според зависи и в един момент се отказахме, ако остане време и има желаещи-тръгваме когато и за където може.
След като планът да има план пропадна, се заоглеждахме за нещо наблизо и набързо. 2-3 дни, 4 макс и 1000-1500 мили...ей така, колкото да поразбъркаме маслото в двигателите...
Съвсем логично, за 3-та поредна година, единодушно решихме, че мястото е Smoky Mountain, домът на Blue Ridge Parkway, Tail of the Dragon, Cherohala Skyway, шубраците в които местните контрабандисти варят Moonshine, една от снимачните площадки на Discovery Cannel и най-близката дестинация до Чикаго за забавлвния на две колела.
Дълго се колебаех дали изобщо да описвам това пътуване, за първото бях сглобил някаква история, второто го пуснах в снимки, сега и трето, не знам дали нямаше да започна да се повтарям...
В крайна сметка сядам и го почвам, причината-това е първото ни ходене до там без да дърпаме морорите с ремарке.
Ремаркето има своите предимства понякога, но основният недостатък, е че си вързан на едно място, там където е паркиран мотовоза.
Тази година планът беше да си караме моторите, като атакуваме планината през Вирджиня, където да преспиме първата нощ.
На следващия ден-пълен кеф на запад от 300-400 мили по Blue Ridge Parkway и нощувка в добре познатия ни Robbinsville в SAN RAN Motel, където собственичката ни обеща, дори се закле миналата година, че следващия път ще бръкне в тайника в мазето и ще ни уреди с един буркан муншайн. А да видиме.
След което задължителната доза адреналин от CherohalaSkyway, Tail of the Dragon и всички малки и големи, знайни и незнайни пътчета на около.
И после газ към къщи. Четири дена, под 2000 мили, една добра разходка за която не са необходими никакви подготовки. Един телефон 3-4 дни преди тръгване и това е.
Щяхме да спиме по мотели, така, че багажа щеше да е редуциран до абсолютния минимум, един чифт дрехи за преобличане и няколко шишета с тонизиращи напитки, тези които са чели пътеписа от 2013 си спомнят, че отивахме в Dry County, пиене по магазините не се продава-единствената причина този мото рай да НЕ ми е в списъка от-бъдещи-места-където-искам-да-се-преместя-да-живея, майтап J
Освен до болка познатите мутри на Пепи и моя милост, тази година към нас се присъедини и Коко.
КОКО! Моторист-легенда по нашите географски ширини, човек който винаги е в някаква крайност, или сменя моторите през 5-6 месеца, или е безмоторен с години, но винаги с активна застрахователна полица на последния мотор, ей така за да е в играта, хихихихихихи, Коко сори ама някак си сърце не ми даде да не споделя...ще черпиш по бира и ще ми простиш.
Тази година беше силна за Коко, смени два Триумфа за 7-8 месеца и се записа за пътуването.
Планирахме да тръгнем първата или втората седмица на Май, но фактора „Коко“ отново се намеси-колегата си отиде до България.
С Пепи бяхме единодушни, че пътуване с Коко не е за изпускане и решихме да го изчакаме, с уговорката, че нашето търпение си има граници.
В края на Май, Коко се появи ухилен до уши, качил 10-15 кг от здравословният начин на живот, който е водил в България, нямаше какво повече да чакаме, време беше да поемем към Апалачите.
Съвсем ориентировъчно забихме пръст в картата и за влизане в планината избрахмеPrinceton, West Virginia.
Какво имаше там, не беше ясно, но се намираше на границата на Апалчите, на около 630 мили от нас. Пътуването до там щеше да е по магистрали, така, че със спиранията 10 часа трябваше да са напълно достатъчни.
Решихме да тръгнем около 6 сутринтта, за да може не по-късно от 5 пм, Коко, който беше нашият кулинарен специалист да се захване със скарата, а ние с Пепи, с бира в ръка да даваме акъл.
В денят преди тръгването, Коко, който си мислеше, че като новобранец му е позволено всичко ни уведоми, че тръгва ден по-рано, а ние да сме го настигнали в Събота...чудесен пример за каране-работа в екип. В последствие това се оказа добра идея, но за това по-късно.
По обиграната схема в 5:30 бях готов за стартовата снимка и поех към мястото на срещата.
В 6 вече летяхме на пълни обороти по магистралата на Юг към Индианаполис. Изпитвахме леко притеснение от прогнозата, а тя беше брутално неприятна-дъжд и студ през цялото време. В крайна сметка оптимизма надделя и преценихме, че има грешка и няма как времето в края на Май да не е топло и слънчево...блаженни са вярващите...........
След има-няма 60 мили небето се отвори, по десетобалната система за порой, му давам 9.5. Всъщност така оценявам всичкият дъжд който ни валя през цялото пътуване. Спряхме под един мост да навлвчеме дрехите за дъжд, в аварийната лежеше хербаризиран койот.
Миналата година, когато тъсих гуми за мотора, случайно попаднах наMetzelerTurance Next. Ревютата бяха добри и в крайна сметка взех един чифт. Това което си спомням, беше, че бяха изключително високо оценени за каране по мокро.
Това беше и първото ми каране с тях в дъжд. Евала, направо не можах да повярвам как се държаха на мокро, никаква разлика спрямо каране по сухо. Движихме се с около 70 мили и моторите не помръдваха, по-късно ги пробвахме многократно на мокро по завои и впечатлението беше същото. Страхотни гуми, ако карането ви е 90% по асфалт, не се замисляйте, това са гумите.
След около час дъждът реши да ни даде почивка и слънцето изгря. Пътуването беше скучно, нищо не се случваше, спирахме отвреме на време за бензин и храна и отхвърляхме скучните мили.
Някъде 5 часа след тръгването ни знаех, че новата ми, изключително рекламирана и никак не ефтина седалка е пълен шит. Задника ми се запали и самата мисъл, че ме очакват над 1500 мили на нея започна сериозно да ме тормози. От друга старна нямаше какво да се направи така или иначе, приех нещата философски и продължих в стойка Z.
Някъде към 2 пресякохме границата със Западна Вирджиня. Навлизахме в Апалачите. Природата се промени, а пътя, въпреки, че си остана магистрала започна да се провира между хълмовете, с плавни завои и чудесни гледки наоколо.
При поредното спиране за бензин се консултирахме с картата и се оказа, че сме на около 100 мили от мястотто на срещата с Коко. Имайки в предвид, че той беше тръгнал един ден по-рано, съвсем логично решихме, че е пристигнал вече и скарата е запалена, а бирите са добре охладени...звъннахме един телефон за потвърждение и отсреща Коко с гордост ни уведоми, че му остават още 40 мили.
А? Верно? Стига бе!
По една или друга причина момчето не си даваше зор и идеята да тръгне по-рано се оказа изключително добра. Въпроса беше дали да се напънеме и да го биеме на финала. За да не му смачкаме самочуствието му пуснахме аванта и го оставихме да финишира пръв.
На тази спирка видях нещо което смятах, че отдавна е изчезнало от употреба.
Запалихме и газ. Тези последни 100 мили се оказаха един страхотен ролеркостер по магистрала 77- изкачвания, спускания, завои, виражи, от всичко по много, идеална загрявка за това което предстоеше.
След час и нещо бяхме в KOA Wytheville. Къмпинг, където резервирахме бунгало-хем да не носиме палатки, хем да усетиме атмосферата на къмпингуването.
Коко ни чакаше излегнат на люлката пред бунгалото, почивайки си от изключително дългия и ужасно уморителен ден на мотора. Изглеждаше повече от доволен от постигнатото за деня и малко ми се видя надут от постижението си, а именно, че беше пристигнал преди нас, оставихме го да се наслади за малко на славата и не му напомнихме, че имаше 24 часа преднина, а ни би с по-малко от час.
Разтоварихме и отидохме да свършиме работата на Коко, а именно да осигуриме яденето и пиенето.
Прибрахме се в къмпинга и Коко най-после започна да става полезен, като наряза салатата и запали скарата.
Докато му се радвах и го четках как без него сме загубени и ще умреме от глад и жажда, изведнъж забелязах ножа за салата...направо без думи.
На запад трябва с тоя Стром и Триумф Мите, на запад!!! 
Коментар