В земите на Самуил

[automax]

Отдавна, още когато за първи път видях Охридското езеро, се заканих да посетя и Преспанските езера, но това пътуване дълго ми убягваше. Тази зима, докато си цъках на компютъра вероятни маршрути за лятото идеята отново изплува.
Планът беше да обиколим Преспанските езера, както и Охридското като минем през Гърция, Албания и Македония. Преспанските езера нямат наземен отток, но през карстовия терен се оттичат през планината Галичица към Охридското езеро като това става в изворите на река Църни дрим. Освен тази природна забележителност маршрута отчасти покрива голяма част от Самуиловото царство: с. Ключ, Струмица, Едеса, Острово, Лерин, остров Свети Ахил, остров Големи Град, Охрид, Скопие.
За мероприятието се събрахме доволно голяма група от приятели – цели десет човека, което ми донесе доста логистични (най-вече при резервациите)неволи.
И така тръгнахме на връх първи май: Аз (V-Strom), Валери (Honda Hornet), жените, Мая с нейния Ровър, наричан галено „Маруся“. По път трябваше да се съберем с Гошо и Донка (BMV K1200), а чак в Мелник щяхме да се чакаме със Стоян и Валя (V-Strom). На тях им беше по-бързо да пътуват от Родопите през Гърция. – да живее Евросъюзът.
Почваме да се събираме около София.



Преди Дупница , та почти до Благоевград ни чакаше ГОЛЯМОТО ЗАДРАСТВАНЕ.



Малко снимки от Мелник, където "катутът" се събра.



Кордопуловата къща.


Музеят на Виното



Да не забравя..

Дъ маршруто....



На сутринта не можахме да се организираме чак до 10 ч. и докато минахме Петрич стана 11,30.
Разбира се трябваше да посетим комплекса „Самуилова крепост“ при с. Ключ. Без него темата на обиколката губеше от смисъла си. Тук преди точно 1001 години армията на Самуил води т.нар.Беласишка битка с Василий II. Императорът пленява 14 хиляди български войници, които ослепява, като на всеки сто остава по един с едно око да ги води. Дори и по първичните стандарти на онези отминали времена това е изключителен варварски акт , а Василий е наречен „Българоубиец“. Виждайки печалните останки от своята армия Самуил умира.





Времето напредваше бързо, а ние бяхме изминали само петдесетина километра и трябваше да наваксваме. ….. Минахме през Струмица без да се спираме. Пресякохме Беласица към Гевгели по много красив път с хубави завои. И ни заваля сериозно. Продължаваме към Едеса(Воден)



Едеса (Воден, е в границите на Първото българско царство по времето на Симеон Велики. Допуска се, че след падането на Североизточна България под византийска власт в края на 10 век, Давид е резидирал в Преспа, Мойсей в Струмица, Аарон в Средец, а Самуил във Видин или Воден. Единственият по това време достъпен път към тогавашната вътрешна област на България (Битоля, Прилеп, Охрид) е през Воден към Острово- Лерин- Битоля. През 1001 г. Василий II обсажда Воден, отбраняван от Драгшан, който категорично отказва да се предаде. Градът обаче е превзет, а Драгшан е отведен в Солун, но успява да избяга от там и върне Воден на България. ).
Най-голямата атракция в града са водопадите заради които някои го наричат гръцката Ниагара.



Чичо Юли кака Еми.


Катунът...



Близо до главния път към Лерин се намира Островското езеро и беше грехота да не се отбием за малко снимки.



Лерин (Флорина – който е в границите на българското царство от Пресиян до 1018 год. когато отново влиза във Византия. В 13 век отново влиза в България при царете Калоян и Иван Асен II, но е загубен окончателно при управлението на Михаил II Асен.) Времето напредна, а небето започна да тежи над планините. Така че заредихме набързо, облякохме пак дъждобраните и поехме към Преспа.(В Лерин не успях да снимам).
Невероятно красив път през планината Баба (Варнудас) ни изкачваше на 1550 м към малкия ски курорт Вигла. По пистите имаше още сняг. Съвсем наблизо е старото влашко селце Писодер.



и селфи... де




Спуснахме се към Преспа и пред нас се откри панорамата на двете езера. След последни завои пристигнахме в малкото крайбрежно селце Нивици (Псардес), където щяхме да нощуваме.
В началото на XX век Нивици е чисто българско село в Битолска каза. Според статистиката през 1900г. в него живеят 200 българи християни. След Илинденското въстание през 1904 година цялото село минава под върховенството на Българската екзархия. През Балканската война в селото влизат гръцки части, а след Междусъюзническата война то попада в Гърция. През 1927 година е прекръстено на Псарадес. Възрастните хора в селото все още говорят български с македонски диалект, но младите не го знаят ич.



Другите нимки от селото – в следващия епизод….

[Mitko69]

От: В земите на Самуил

Чета и си мисля, че ако просветното министерство вземе, че интегрира тези пътеписи в програмата по история и география резултатите ще бъдат повече от добри.
Чакам с нетърпение следващия епизод...
Един страничен въпрос, как ти се струва пътуването в толкова голяма група, плюсове, минуси?

[s_s1]

От: В земите на Самуил

Супер пътепис, идеално ми дойде на място със сутрешното кафе. Очаквам продължението.

[Сергей Янков]

От: В земите на Самуил

А на мен с вечерната бира. Браво колега. Чакаме продължението.

[automax]

От: В земите на Самуил

Благодаря за интереса, а сега .....

Епизод ДВЕ.

Вечерта в Нивици(Псардес) продължи подобаващо. Узо, домашна местна ракия и страхотен езерен шаран.



Утрото ни разкри прекрасно време и невероятна панорама към Голямото Преспанско езеро.
С площ от около 275 кв.км. и максимална дълбочина от 54 м., то е второто по големина езеро в географската област Македония. По настоящем се простира в териториите на три държави: Гърция, Албания и Македония. Надморска височина около 867 м. (според GPS-a). Водите на Преспанското езеро са едни от най-чистите в света и често се радва на посещения от туристи и местни жители. В него се издигат два скалисти острова: „Голями град" и „Мали град".



В далечината се вижда Големи град на фона на снежните върхове на Галичица.
Остров „Големи град“ (Змийския остров или св. Петър) се намира в територията на Република Македония. На него са намерени внушително количество развалини от църкви и други сгради. Застроен още от римско време днес той е биологичен резерват с няколко ендемични растения.



Разпространените в езерото риби.
Интересна подробност: Тук уклея са наричали „Нивичка“ и може би затова селото е носело името Нивици. Това не сме го проверявали лично, прочетох името на рибата в интернет и направих асоциацията.



Хотелчето



Прощавам се със селото, като си обещавам някой ден да се върна поне за два-три дни.



След като се насладихме на прекрасната сутрин и красотата на езерото, отпътувахме към малкото му братче Малкото преспанско езеро и по точно остров св. Ахил, който е свързан с брега с понтонен мост.




Остров св. Ахил ( Агиос Ахилеос – е единствения остров в малкото преспанско езеро, което сега се намира на територията на днешна Гърция и малко в Албания . Най голямата забележителност тук са останките от голямата базилика, носеща същото име и която е една от няколкото епископски храма построени по времето на княз Борис I. В нея Цар Самиил, след превземането на Лариса през 985-987 г. пренася мощите на св. Ахил, като защитник на Преспа. Там се намира и гробът му, както и този на сина му, Иван Владислав. Те са открити през 1969 от професор Николаос Муцопулос. Днес, обаче, там няма никакъв знак, нито надпис за това, чии са гробовете. Има основание да се предположи, че историческият град Преспа се е намирал именно тук.



Гробът на Самуил. Все пак почитан.



Ние.



Изглед от базиликата



Пеликаните и корморани плуваха до нас.



На сергийки до понтона месни хора продаваха „гафче“ (боб) собствено производство.



Продължихме към Албания.

Странни пътни знаци!?!?!?



Вече в Албания. Този пич, дойде от съседната бензиностанция да ни пита, имаме ли някакъв проблем и може ли да помогне с нещо. Заприказвахме се на различни езици (най вече на ръкопръстния диалект) за това, че и двете ни страни са малки и че политиците на всякъде развалят работата на хората, снимахме се и продължихме отново към Преспанското езеро.



Тази част на Албания ни изненада много приятно. Чудесен асфалт. Преминахме през градче на име Билища, отстрани се нижеха перфектно подредени и обработени зеленчукови и овощни градини. Продължихме през планината – отново хубав път и страхотни завои.
Пред нас се разкри отново Преспа и Мали град, който е в албанска територия.



И отново.



Стоян прави опит да се сприятели с малкото албанско магаре, но то горкото, нещо не се нави.



Решихме да пием кафе в Албания. Бях взел малко албански леки и исках да ги похарчим подобаващо. Отбихме се в Глобочени.....и асфалтът приключи. В цялото село няма нито един сантиметър асфалт. На фона на хубавите къщи това беше малка изненада. Обясниха ни, че „кафана“ в селото няма, а е ей там на шосето. Завъртяхме и след пет минути вече се бяхме настанили под чадърите при Васили.



Напред към Македония.
След Стение рязко се отклонихме от главния път и навлязохме в Национален парк Галичица.
Планината Галичица се издига като хребет между Преспанското и Охридското езера. На юг, в албанска територия, преминава в Сува(суха) гора. Дълга е около 35 км. и най-висок връх Магаро (2254 м). Поради голямото си животинско и растително разнообразие, планината е обявена за национален парк през 50-те години на миналия век.
Галичица е богата на карстови извори и пещери. Още в началото на XX век е изказвано предположението, че водата на Преспанското езеро понира през карстовите райони на Галичица и Сува Гора в Охридското езеро. Изследване на природни изотопи от 1980 г., доказва предполаганата хидрографска връзка - над 50% от изворите на река Църни Дрим край манастира Свети Наум край Охридското езеро получават вода от Преспанското.
Съществува една легенда, която е любима на екскурзоводите около Охрид. За да не я преразказвам, направо я копирам от сайта Моите планини и автор .. Елена Огнянова.
„Преди много години Преспанското езеро не съществувало. Там било плодородно поле и през него течала голяма и хубава река, която при село Глубочани се губела в планината. Около това място едно овчарче обичало да пасе стадото на един поп. То било родом от някакво село, разположено край изворите на река Дрим.
Един ден овчарчето, както си играло, изпуснало свирката си във водата и тя потънала. На другия ден майка му я намерила при улея на воденицата до самия извор на река Дрим. Тя взела свирката и я занесла у дома си. След някой и друг ден овчарчето дошло в къщи и майка му му подала свирката. Момчето веднага я познало — била неговата свирка, същата, която изпуснало на Преспа. И разказало за това на майка си.
На тръгване от дома овчарчето заръчало на майка си да пази хубаво около улея за някоя нова поличба. Като се върнало при овцете, то заклало една овца, одрало я и я пуснало в дупката, дето пропадала водата. На другия ден одраната овца била на улея при воденицата. Овчарчето повторило и потретило опита си със сполука. То се увлякло в това и всеки ден по една овца отивала под планината от Преспа за Охридско. Овцете намалявали. Попът се обезпокоил и попитал овчарчето какво става със стадото, та толкова намалява, а то отговорило, че "вълци го съсипват". Попът не повярвал в думите па момчето, защото нищо не се чувало за вълци по това време в този край. Проследил овчарчето и разбрал къде се губят овцете му. Разгневен от това, той заклал овчарчето и го пуснал в ямата, за да отиде изпод планината при майка си, която знаела за овцете и не казала на стопанина им.
Наказанието било много жестоко. Бог се разсърдил и заради попа наказал цялата местност. Широкото отвърстие, през което преди свободно минавала водата, сега се стеснило. Водата се вдигнала и потопила всичко наоколо. Но съжалил се Господ — голяма беда стоварил върху бедния народ, който не знаел нищо за опитите на момчето. Затова оставил ла се оттича по малко вода за Охридското езеро, защото иначе и цялото Ресенско поле щяло да потъне под водата.
Мнозина не знаят случилото се с овчарчето и поповото стадо, а вярват, че дяволите запушили отвърстието, през което водата се оттичала през планината. Те откъртили една огромна канара от Чертикамен, който се намира над село Отешево, и с него запушили дупката. Водата тогаз се събрала, дигнала се високо и потопила околността. Но скоро дяволите забелязали, че се оттича по малко вода, и тогава отишли за друг голям камък, който и днес се намира наблизо там. Те искали да потопят всичките села на Преспанската област. Но тук се намесил свети Георги, който се престорил през нощта на петел, пропял и дяволите се пръснали — тяхното време е преди петлите да пропеят.
Стари хора разказвали, че около това място доскоро се навъртали лошави духове, които потопили много човеци и животни, като минавали там наблизо по мръкнало.“

Последен поглед към чудесното Преспанско езеро.



Пътят през планината е тесен. Криволичи и се изкачва сред прекрасна природа.




На височина от 1605 м. пред нас се разкрива най-красивата панорама към Охридското езеро.
За него е написано много, а също така съм сигурен, че повечето от вас са го посещавали и ако са ви известни следващите факти, пропуснете последния абзац и продължете нататък.
Охридското езеро е най-голямото и най-дълбокото в Егейската езерна зона. Разположено е в днешна Македония и по-малка част в Албания. По площ Охридското езеро следва най-голямото езеро на Балканите – Шкодренското. Заема площ от 353,9 км² и надморска височина 867м (според GPS). То представлява тектонична пукнатина от плиоценския период. Заедно с Преспанското и Маличкото езеро (недалеч от Корча, Албания) то образува т.нар. Десаретска езерна група, свързана по време на плиоцена. То е и най-старото езеро в Европа и е на възраст между 2 и 3 милиона години - време, през което е съществувала твърде малка част от днешните езера в света, с изключение на такива като Байкал.
Охридското езеро се подхранва предимно с изворна вода от подземни и надземни източници. Най-голямата част от надземните извори се намират при манастира „Свети Наум“. Тези извори, са приемани и за извори на река Църни Дрин, осигуряват 25-30 % от общите постъпления на вода в езерото. В езерото се вливат още 40 реки и потоци. Единственият отток на езерото е река Църни Дрин, като това става при гр. Струга.
Езерото е един от големите биологични резервати в Европа и притежава уникална фауна. То е населено с голям брой ендемични или редки видове. Географската изолация и непроменливите условия на живот са причина езерото да бъде наричано и "музей на живи фосили". От терциерните форми, населявали езерото през този период, са се развили нови подвидове и видове, характерни само за Охридското езеро - предимно раци, охлюви и червеи. Най-известни и проучвани са двете ендемични пъстърви – охридската и белвицата.



Усещането е уникално.



Делтите допълваха неземното преживяване.



В далечината и на малко повече от 900 метра по-ниско лежеше манастирът с. Наум, нашата следваща цел.



На изхода от парка трябваше да заплатим такса и продължаваме.



От последното ми идване тук нещата се бяха променили към по-добро. Алеята към манастира, преди прашна и пълна със нахвърляни от ляво и от дясно сергии сега беше красив парк с добре поддържана трева и подредени павилиончета. Браво на комшиите.



Мостът при изворите на Църни Дрин. От тук реката се вижда как навлиза в езерото на повече от километър навътре. Този природен ефект се вижда и горе, от планината.


И малко информация за него.
Манастирът е построен през 893-900 година от свети Наум Охридски, който е смятан са брат на Климент и е най-младият от първите ученици на свети Кирил и Методий, със съдействието на българският княз Борис. След като прекратява учителската си дейност, през 900 година Наум Охридски се оттегля в този манастир. След смъртта му на 23 декември 910 година манастирската църква, първоначално носеща името „Свети Архангели“, започва да бъде наричана с неговото име. В нея се съхраняват и мощите на Свети Наум Охридски. Манастирът оцелява през турското владичество, а след пожар през 1711 година е поставен нов иконостас, зографисан от йеромонах Константин. През 1806 година зографът Търпо рисува нови стенописи по поръчка на игумена Стефан от Пловдив, хаджи Яков и епитропа Иван Гаврилов. Вляво от входа е изобразен като ктитор на храма „Михаил, архонт на България“ – това за всички е ясно, че е Княз Борис. До него са светите седмочисленици.


След още два пожара през 1870 година изгаря напълно, с изключение на църквата, и сегашните манастирски сгради са изградени след това. По това време в манастира вече не пребивават монаси. През 1873 година той преминава под управлението на гръцката църковна община в Охрид. През Възраждането в деня на Свети Наум, в манастира се е провеждал панаир.



Изворите на Църни Дрин. Те са обявени за защитена местност, но могат да бъдат посещавани от туристи само с „кайчета“ – лодки с весла. Моторниците са абсолютно забранени. На тази разходка изпратихме жените, а ние се настанихме на по бърза бира.




Привечер пристигнахме в Охрид.




Край на втори епизод......

Продължението е към Дебър и Маврово.

[Vstar]

От: В земите на Самуил

Браво Юли, много добре се получава

[s_s1]

От: В земите на Самуил

Много увлекателен разказ.

[f500]

От: В земите на Самуил

...и на мен ми харесва.Много добре ви се е получило.Благодаря за споделеното.Чакаме продължението.

[fozy]

От: В земите на Самуил

Пиши, пишииии, че съм тръгнал на там.

Благодаря за споделеното!

[ec100]

От: В земите на Самуил

Браво на вас ,чудесен пътепис и прекрасно изживяване.Не като мене- вечерта тръгнах от София ,събудих се на Преспа ,обядвах в Битоля и вечерях в Охрид.1 часа през нощта се прибрах в София.ГПдВ

[automax]

От: В земите на Самуил

Чак днес ми поостана малко време да завърша разказа за това пътуване...... и така

Трета част Охрид – Дебър – Маврово – Скопие

На сутринта, свежи и отпочинали, тръгнахме да разгледаме Охрид. Аз като идвал тук многократно се заех с ролята на гид.
Малко от историята на Охрид.
Охрид е възникнал през Античността като трако-илирийски град под името Лихнидос (Лихнида, това е и древното име на Охридското езеро). Този град се е намирал на един от най-важните пътища в древността - Виа Игнация, който е водил от Драч (Дурес) до Солун и Цариград. По византийско време в околностите му са построени манастири и черкви. За последен път Лихнида се споменава през 6 век, когато е разрушен от земетресение. Не се знае дали градът продължава да съществува или на негово място се заселват по-късно славяни. През 8 век Охрид влиза в пределите на България. След приемането на християнство в България, Охрид е епископски център, като охридският епископ взима участие в Четвъртия константинополски събор през 869-870 година. Във връзка с този събор се споменава и за първи път името Охрид. През 887 година Климент Охридски е изпратен като учител в областта Кутмичевица, с главни градове Охрид и Девол. Той става и Охридски епископ. Заедно с Наум Преславски (в Охрид го наричат Охридски) поставят основите на Охридската книжовна школа. Благодарение на тяхната дейност през втората половина на 9 век изгрява и Златния век на българската култура Тогава Охрид се превръща в българска книжовна столица. Тогава градът е един от най-развитите и известни средновековни културни центрове.
По времето на цар Самуил Охрид е столица на Българското, след Преспа. Крепостта, която е строена по това време, носи и днес неговото име и все още се извисява над града. През есента на 1015 година император Василий II превзема града.
През 1334 година сръбският владетел Стефан Душан го завзема заедно с Прилеп и Струмица.
Не се знае точно през коя година Охрид пада под османска власт. Известно е, че в края на 14 век Баязид I включва региона в Османската империя. След падането на Константинопол през 1453 година еврейското население на Охрид е депортирано в новата османска столица. През 1466 година султан Мехмед II заповядва депортирането на една част от християнското население на Охрид в новосъздадения от него град Елбасан. През същата година църквата „Св. Наум“, седалище на Охридската архиепископия, е превърната по заповед на Мехмед II в джамия.
Берлинският конгрес оставя Македония под властта на Османската империя. Срещу неговите решения през 1878-79 година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е потушено. През 1880 година се създава Охридското съзаклятие, в основата на което е митрополит Натанаил Охридски.
По време на балканските войни Охрид е превзет от сръбската войска на 29 ноември 1912 година. Така се прекратява близо 500-годишната османска власт. През септември 1913 година в региона избухва Охридско-Дебърското въстание. То е организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация и в него българи и албанци въстават срещу новата сръбска власт. След четиридневни сражения с редовна сръбска войска въстанието е жестоко потушено. В Охридска околия са изгорени до основи 80 села. В Охрид са убити осем свещеници, петима учители и около 150 български жители. Избити са и около 500 турци и албанци. Къщите в цели квартали са разрушени като принадлежащи на бунтовници. Стотици охридчани са хвърлени в затворите. За да спасят живота си, над 30 000 души българи от тази част на Македония по различни пътища бягат към България. Албанските бежанци са около 20 000 и намират подслон в съседна Албания.
През Първата световна война Охрид влиза за малко в границите на България и се управлява от ВМРО. След войната градът е пак в състава на Кралство Сърбия.
През Втората световна война Охрид е отново в границите на България. Но след края и е върнат на Югославия.

Крепостта, кацнала на хълма Палошник.
Самуиловата крепост, под каквото име днес е известна цитаделата на охридската крепост, се намира на най-високата точка на града. Тя е част от крепостната система, която обгражда града в миналото и е във формата на камбана. Първите следи от укрепителна система са от 4 век пр. Хр. Възможно е това отбранително съоръжение да е разширено по времето на Филип II Македонски. Между 992 и 1018 Охрид е столица на България и резиденция на цар Самуил. Той започва да обновява крепостните стени на града, с оглед на стратегическото му значение за държавата. Днешната форма на крепостта датира от времето на Самуил. Заедно с градските стени укрепителната система разполага с 20 отбранителни входни кули както и шест градски и крепостни порти. През 2003 година цитаделата е обновена.

Понеже беше понеделник, а той е почивен за всички музеи в Македония, не успяхме да влезем в нея.



Охрид


Старата чаршия



Хиляда и стогодишният Чинар - Един от символите на Охрид. През 2012 г. един от най-големите му клони се счупи. За съжаление дървото бавно умира...



Винаги, когато отивам в Охрид снимам тази пицария. С нещо ми напомня на Италия..



Охрид



Църквата Света София
Счита се, че тя е една от седемте съборни черкви, съградени от княз Борис I. От проучванията се разбира, че черквата е издигната на мястото на две по-стари култови сгради, а надлъжните й стени, както и западната, лежат върху солидни по-стари зидове. Засега е твърдо установено, че в сградата отпреди турското нашествие има части най-малко от три периода на градеж.
Във всички случаи настоящата базилика "Св. София" е построена не по-рано от покръстването на България и не по-късно от времето на цар Самуил т. е. края на IХ - началото на ХI век.
В нея се разкрива оригинален български принос в развитието на архитектурата. Поставянето на двата параклиса на горния етаж над страничните кораби е рядко явление в архитектурата на Византия и европейския изток.
По време на османското владичество в българските земи църквата е превърната в джамия.



Хълмът Плаошник
Манастирският комплекс „Свети Климент и Пантелеймон“ е едно от най-старите и популярни светилища в българската история. Манастирът е изграден по инициатива на Свети Климент Охридски и лично поръчение на княз Борис I. Археологически проучвания показват, че на мястото на църквата на манастира е имало голяма раннохристиянска петкорабна базилика, за която за съжаление няма запазена информация. Целият район на местността Плаошник изобщо е богат на археологически находки.
Според средновековното житие на Климент Охридски в 886 година княз Борис I изпраща в Охрид светеца със задача да подготви необходимите няколко хиляди свещеници, владеещи писмения български език, за да замени един ден гръцкия език в богослужението с български. Климент пристига в Охрид заедно с новоназначения областен управител Домета, на когото е заповядано да изпълнява всички искания на Климент. Княз Борис I подарява на просветителя и три болярски къщи в областта. В новоизградения манастир, посветен на Свети Пантелеймон Климент Охридски обучил до 893 година близо три хиляди и петстотин свещеници. По-късно просветителската дейност в манастира е поета от Свети Наум, който някои историци смятат за брат на Климент.
Когато в 916 година Климент умира, той е погребан именно тук.
Манастирът е многократно увреждан и наново възстановяван. Турците разрушават манастира през 15 век и изграждат над основите му известната Имарет джамия, а мощите на светеца са пренесени в църквата „Света Богородица Перивлепта“.
През 2000 година е започнато възобновяването на църквата от манастирския комплекс. Изградена е върху основите на старата църква.



Останките от стара сграда с купел за кръщаване по средата и изключително редки раннохристиятски символи.



За голямо мое съжаление две нови сгради с вид на бъдещи хотели разваляха изгледа към езерото. И тук бетонът и кичът тръгнаха по хубавите места, си казах. Комшиите нещо ни настигат ..... Явно няма само по нашето черноморие да се яде бетон.....
По-късно разбрах, че постройките ще бъдат част от голям нов манастирски комплекс с богословски университет ....Земята е на Охридската епископия и т.н., но лошото впечатление ми остана. Е ще видим.



Охрид и езерото от високо.




Амфитеатърът от високо
Дълго време археолозите в Охрид предполагат, че в града съществува античен театър, но местоположението му остава неизвестно. На черно се появяват много артефакти и през 50-60 год. на миналия век, за учудване на академичните среди, останките му са открити под жилищен квартал в старата част на града. Местните били изкопали тунели под дворовете и къщите в търсене на съкровища. Скоро започват отчуждителни процедури и амфитеатърът е открит за всички.


Палим и към Струга.
От тук Църни Дрин заживява като самостоятелна река, която преминава през Македония и Албания и отново ще се загуби в язовира Ликени и Фиерцъс (Liqeni i Fierzës) при гр. Кукъс (Албания).



Продължаваме към гр. Дебър и едноименното езеро. Чудно, но в македония на всички язовири казват езеро......



Пътят от Охрид към Дебър е фантастичен - хубав асфалт и прекрасни завои.



Дебър много прилича на гр. Доспат. Минавайки пез него все едно бяхме в Родопите.
Той е обкръжен от планините Дешат, Стогово и Ябланица. Името му произхожда от старобългарското дъбръ, дьбръ, яма и е родствено на дебри, непроходима гора. Споменава се в края на 11 век Дебър като център на епархия на Охридската архиепископия.
Според статистиката на Васил Кънчов в 1900 година Дебър има 15 500 жители, от които 4 500 българи християни, 10 500 арнаути мохамедани и 500 цигани. Към 1905 година цялото християнско население на Дебър е под върховенството на Българската екзархия. През ХІХ и началото на ХХ в. основния поминък за жителите на Дебър е било занаятчийството. В града са се произвеждали различни по вид огнестрелни оръжия, като особено са се славили със своето майсторство албанците. Дебрани са се славили като добри майстори-строители, резбари и иконописци. От земеделието най-значим дял заема производството на тютюн.
Язовирната стена. Бързи снимки.....пазачът бързо ни изгони...



След Дебър пътят стана много лош, с много дупки и разбит от тежки камиони от близките каменоломни. Но само след 5-6 км. и след като навлязохме в нац. парк Маврово нещата се подобриха.

Национален парк Маврово се намира в северозападните части на Република Македония, община Маврово и Ростуша в района около Мавровското езеро и горното и долното течение на река Радика, известни като Горна и Долна река.
По-голямата част от парка обхваща планини. Това са Кораб, Дешат, югозападните краища на Шар планина, по-големият дял от Бистра и северните дялове на Кърчин. Тук се намират 52 планински върха с височина над 2000 m надморска височина като най-известните от тях са Меденица, Веливар и Сандакташ. Най-известен от тях обаче е връх Голем Кораб, който е най-високия и в Република Македония. В парка има извънредно растително богатство, което се състои от над 1000 вида висши растения, от които 38 са дървесни видове, а около шейсетина са ендемични, изчезващи или редки видове. Пределите му обитават вълци, мечки, рисове, кози и диви котки.

Спираме за почивка. После видяхме, че на по-малко от километър има хубав паркинг със заведения да кафе, но вече беше късно.



В далечината - ски курорт Маврово



Стоян, като човек от Рудозем си намери градски и тук.... , а може би "колегата" да от Перник, но кой знае....



Към Скопие

Хотелчето



Среща с приятели от Скопие. С приказки, хапки и пийки мина вечерта.



Последен ден на пътуването. Малко обиколка из центъра на Македонската столица.



Custom Pub – култовото кафене на мотористите. Ако не знаете адреса ... има го написан точно над вратата.



Докото чакахме кафетата, питаме барманчето, Каква е паролата за wi-fi то, а той отговаря сериозно.
- Само Томи знае.
- Да, ама Томи май го няма за да я каже..?
- Не бе, това е паролата „samotomiznae“.
Голям смях падна.

И друга култова фраза..



И наш стикер на витрината. Демек, Булгар, булгар......и ние сме биле тука!





Тръгнахме си, а докато GPS-a се мъчеше да ме заобиколи от магистралата, ми се искаше да обърна мотора и да видя отново прекрасните места през които преминахме.
Е, това беше. Без пари – толкова ...

[Mitko69]

От: В земите на Самуил

Чудесен пътепис, тенкю

[aldr]

От: В земите на Самуил

Часът по история беше много интересен , благодаря Ви !

[ВладиЧ]

От: В земите на Самуил

Много красив и интересен маршрут! Историческите справки също бяха много ценни и интересни. Благодаря за споделянето!

[s_s1]

От: В земите на Самуил

Разкошен пътепис, много благодаря за споделеното. Имам мотоциклет за кеф и за града, но като прочетох пътеписа ми се иска да се метна и да покарам до Маке, земя бугарска...