Tweet
ЧАМНИ ЧАЛ
Чамни чал не беше от високите върхове. Намираше се в сравнително обширна котловина, защитена от високите му събратя, а върхът се кипреше по средата на тази котловина! Защитен от суровите планински условия, той бе обрасъл до най-високата си точка с големи борове! А се знае, че боровете са най-жадните дървета тук! Някъде казваха, че „изпивали” по 30-40 литра в денонощие вода с корените си! И въпреки това от скаличките около върха извираха няколко потока, които се обединявах в общо русло, което отвеждаше до малък водоем. От незапомнени времена там е имало малко езерце с кристална изворна вода, но през последните няколко десетилетия човека бе взел нещата в свои ръце и малкото езерце се превърна в малко язовирче – беше издигната бетонна стена, водата се събираше в много по-голям обем, постъпваше в пречиствателна станция и потегляше към няколкото селца и махалички надолу по деретата докато стигнеше равнината и градчето, сгушено на границата с равнината. Но напоследък нещата отново се промениха – язовирчето премина в ръцете на находчив търговец, във водите му се появи бляскава балканска пъстърва, която поемаше от рибарските мрежи към магазините надолу из равнината. Ала времето си вървеше, грижовния стопанин се спомина и работата бе поета от синът! Но той не беше от грижовните. Като единствено дете, бе получил много обич, ласки и внимание, и това беше разглезило младежа до там, че смяташе всички на които бащата даваше работа за длъжни да го гледат. Уви – родителските грижи положени с най-добрите намерения към рожбата, се оказаха лъжовни за неговото бъдеще.
По западната страна на дерето, което излизаше към язовира имаше чудна полянка! Когато високия Бели връх биваше огряван от утринното слънце снегът или пък белите му скали, отразяваха тези лъчи така, че те облизваха Чамни чал и спираха на полянката! А на тази полянка се издигаше дървена хижа с малка тераска отпред, вилно покривче и каменен комин! Около постройката нямаше ограда, зад нея към ската се намираше малко помещение в което имаше складирани дърва за печката и разни необходими инструменти. Тази красота се обитаваше от Нешко по прякор „Водния майстор” – пенсиониран хидроинженер, останал сам от преди години и решил да заживее в планината. И нейсе този човек се грижеше за язовирчето. Той следеше нивото му, поддържаше изпускателя и преливника, правеше необходимото ако имаше нужда от някакви ремонти по стената. Водния майстор се занимаваше и с рибовъдството и го правеше с върховно удоволствие. Обичаше животните и в хижицата винаги имаше по няколко създания, които преживяваха охолно около човека! За другар Нешко си имаше едър пес – на вид мрачно животно и с труден характер, но псето бе готово да се жертва по всякакъв повод за стопанина си – то бе намерено изхвърлено в гората, незнайно от кого и защо! Пак там в постройките се навърташе и сив, ловък, полудив котарак, който само да мернеше чужд човек, изчезваше като едното нищо в близката гора. Присъствието му обаче лишаваше горския дом от очарованието на други гадинки, характерни за тези изолирани места – съсли, катерици, плъхове! Но когато Нешко се прибираше котака го поглеждаше мило, протягаше се и отиваше за да получи следващата му се доза погалване! Кучето странстваше с Нешко, а при прибирането си дори и не обръщаше внимание на сивия, който на свой ред му отвръщаше с безкрайно пренебрежение. Но се траеха някак си и не бяха имали конфликт! Нещото което тежеше на Водния майстор беше липсата на телефон. Не можеше да се обади на стопанина на язовира когато имаше проблем, и трябваше да ходи един километър до селцето. Но това не го притесняваше – много по-голяма мъка бяха вечерите в които човека сядаше на тераската вглеждайки се в тъмнеещите сенки на гората и Чамни чал и си мислеше за дъщерята. Тя живееше в столицата, наскоро се омъжи, чакаха дете! А Нешко не можеше да се обади за да разбере какво става. Когато му докривееше много, тутакси се спущаше към приятелите си в Малино и дълго говореше с милото създание! Проронваше по някоя сълза и се прибираше нагоре!
А тази вечер, беше по-специална. Още от обеда Нешко слезе в селцето и в едно дюкянче с общо предназначение събра познатите си и поръча почерпка – Водния майстор имаше рожден ден! Не бяха много темите за разговори – въртяха се покрай ежедневието, младостта, планове за децата, тъжното бъдеще на остарялото селце. Иначе хрисим по душа, Нешко не скри притеснението си за това, че синчето, което стопанисваше язовирчето нехаеше за съоръжението и не искаше да закупи нов шибър за изпускателя, понеже стария вече си беше отишъл. В нормални условия, дори и при повече вода преливника си вършеше работата, но напоследък дъждовете зачестиха и станаха много по- поройни и водоемчето можеше да прелее за кратко време, ако не се отвореше шибъра. Водоемчето обаче съдържаше достатъчно вода и при преливане можеше да измете Малино и останалите села надолу по водотека и да потопи част от градчето ниско долу. Не беше шега и Нешко с притеснение се опитваше да накара собственика да сменят съоръжението докато все още не беше се събрала достатъчно вода. Ала нехранимайкото отвръщаше нервно, че ето идва Никулден и откъде риба, ако изпуснат водата. Късно през нощта си тръгна нагоре. Не мислеше дали е прегаснала печката, дали ще има какво да яде на сутринта, а в главата му се надигаха все по-тревожни мисли за казаното преди! Когато наближи хижата изведнъж се усети, че кучето вместо да подтичва, се прокрадваше дебнейки нещо към умълчаната постройка. После спря и от гърлото му се надигна глухо ръмжене. Нешко се зяпна озадачено. Той не носеше в себе си оръжие – нямаше дори и ножка. После продължи напред взирайки се в огряната от луната къщичка. Нищо не подсказваше причината, която накара кучето да притичва нервно напред и да спира настърхвайки. На няколко метра от вратата животното изведнъж се отпусна и замаха радостно с опашка скимтейки. Това смая човека! Той отвори вратат и хлътна в тъмното търсейки ключа на лампата. Направи му впечатление, че беше топло – печката гореше силно. Когато светна изведнъж подскочи – по средата на стаята бяха застанали хора, които радостно извикаха : „Изненаада”! Нешко се опули – беше дъщеря му – понапълняла и весела, беше зетя, беше и сестра му! Те всички се втурнаха , прегърнаха го и му честитиха годишнината. На масата бяха наредени ядене, питиета и сладкиши. Планинеца се разплака и неспирайки да бърше сълзите им благодари и ги заразпитва...такава изненада никога не беше предполагал, че ще изживее. Стояха до много късно, после малките си легнаха уморени в едната стаичка, а Нешко надълго и широко се разговори със сестра си. На сутринта станаха бодри и отпочинали, а свежия боров въздух на Чамни чал така ги беше упоил, че не им се тръгваше. Зетя беше скрил джипа в страни от хижата така, че в нощта не можеше да се види, а от него дъщерята извади клетка с гълъб, докато Нешко още се разгъваше от нощния сън – беше спал в дърварника, за да може сестра му да почине без притеснение. „Какъв е този гълъб?” – я попита! „Пощенски е тате – гледаме си ги на терасата в апартамента! Нося ти го за да можеш, когато искаш да ми пратиш бележчица – лицето на момичето грейна – и той ще ми я донесе! Ама ако го задържиш повече време ще ни забрави!”. После остави и плик с просо за птицата! Тръгнаха си по обед, а Нешко дълго време ги изпращаше, целуваше, сложи им буркани с мед, от кошерите, които гледаше под Чамни чал, наля им боровинково вино – това имаше в хижата! После остана сам и заслуша в тишината – а не беше тихо – обаждаха се горски птици, вятъра носеше хладни повеи и рошеше пожълтялата премяна на габрите надолу по дерето. Само борите нагоре по върха не помръдваха и свистенето на въздуха издаваше тяхната решителност да посрещнат наближаващите снегове! Нешко погледна птицата в клетката – гълъбът също оглеждаше наоколо, а по едно време трепна и замръзна! Оказа се, че и друг се е включил в гледането – сивия котарак неизвестно как се бе озовал на перилата на тераската и с нескрито кулинарно любопитство наблюдаваше птицата! Но не би – човека взе клетката и я внесе в стаята – там сивия нямаше полезен ход – мразеше затворените пространства!
Птицата като че ли внесе нов живот в къщата. Самото й присъствие говореше за нещо ново, нещо мило и близко на човека. Той заставаше до клетката е започваше да говори – в очите на гълъба виждаше дъщеря си, семейството й , нероденото дете! Сълзи на радост, притеснение и неизвестност от бъдещето им се процеждаха и се стичаха по небръснатите му страни.
След седмица започнаха есенните дъждове – и те като летните – неочаквано силни, мощни, придружени със силен поривист вятър, който се мъчеше да подчини Чамни чал, ала върхът беше защитен от яките си борове, в които ветровете се разбиваха. По повърхността на язовирчето се надигаха такива вълни, каквито Нешко не бе виждал! „Какво става с природата!?” - мислеше си той! С притеснение гледаше и бързо вдигащото се ниво на водата – тя стигна до преливника само за два дни. Сега вече не можеха да ремонтират изпускателя. Нешко се обади на собственика, ала човека презрително го помоли „да направи там нещо” и да внимава за рибата. „Каква ти риба, бе момче – викаше в слушалката Водния майстор – ще прелее стената и ще стане ужас надолу – хората ще се издавят!”. Уви отсреща вече нямаше никой! После той се качи на стената, метна се в една малка гумена лодка и доплава до крана. Знаеше, че не може да го развие, но отчаяно се опита стъпил до кръста в ледената вода на бетонната конзола с голям лост – наистина не можеше да направи нищо, а до ръба на стената оставаха двайсетина сантиметра. Отказа се и се върна в хижата – преоблече се, защото започваше да го втриса и се стопли. През цялото време трескаво съобразяваше какво може да се направи за да се отвори шибъра. През ума му мина самоубийствена мисъл – можеше да се провре в отточната тръба и с лоста да надигне увредената тупица – веднъж тръгне ли водата, щеше да залости желязото и да се опита да излезе от тръбата преди да го помете струята. Това последното обаче беше най-немислимото – докато струята набираше мощ той трябваше на ръка за заклещва лоста – щеше да успее, но после водата би го изхвърлила по коритото на водотека с такава сила, че никой не би оживял. Но нямаше избор – въздъхна и стана, взе железния лост и се вгледа нагоре към върха – най-хубавата природа, която бе виждал в страната си и която щеше да го убие. Спомни си всички хора мили му на сърцето, протърка с опакото на дланта очите си, огледа хижата, погали кучето, но преди да тръгне се сети – върна се и от рамката на малка снимка на починалата му съпруга взе хербаризирана четирилистна детелина. Внимателно я уви в найлонче, взе ластиче, овърза я и отвори клетката на пощенския гълъб. Внимателно го взе в дланта си, постави найлончето на крака му и го пристегна още веднъж с ластичето. Получи се здраво! Когато излезе не видя на стотина метра по отсрещния склон малък ястреб скрит в дъбче. Това беше най-опасната птица тук! Това, което ястреба не видя беше сивата сянка зад себе си олицетворяваща древния му враг- един такъв полудив котарак, който му беше мераклия отдавна! Нешко нищо не разбра от случилото се там! Когато стигна до тръбата, освети вътрешността с мощно фенерче – виждаше се, че тупицата беше легнала правилно в гнездото, което улесняваше повдигането й! Тогава Водния майстор се изправи извади от пазвата си гълъба, целуна го и прошепна : „Поздрави я!”. Подхвърли го на високо и загледа как пощенеца удари с крила в чистия въздух и рязко се понесе над водата издигайки се постепенно. След третия кръг изправи полета се и с нарастваща скорост се понесе към мъглявия мръсен град, където в лабиринта от сгради и улици щеше да намери своя дом, да се приюти и зарадва милата си стопанка...това което все още можеше да види беше тънката струя вода тръгнала от тръбата на язовирчето, която постепенно се усили и понесе по коритото надолу към равнината. Чамни чал постепенно се изгуби от погледа му!
Анелин Плевен, 01.02.2015 г.
Чамни чал не беше от високите върхове. Намираше се в сравнително обширна котловина, защитена от високите му събратя, а върхът се кипреше по средата на тази котловина! Защитен от суровите планински условия, той бе обрасъл до най-високата си точка с големи борове! А се знае, че боровете са най-жадните дървета тук! Някъде казваха, че „изпивали” по 30-40 литра в денонощие вода с корените си! И въпреки това от скаличките около върха извираха няколко потока, които се обединявах в общо русло, което отвеждаше до малък водоем. От незапомнени времена там е имало малко езерце с кристална изворна вода, но през последните няколко десетилетия човека бе взел нещата в свои ръце и малкото езерце се превърна в малко язовирче – беше издигната бетонна стена, водата се събираше в много по-голям обем, постъпваше в пречиствателна станция и потегляше към няколкото селца и махалички надолу по деретата докато стигнеше равнината и градчето, сгушено на границата с равнината. Но напоследък нещата отново се промениха – язовирчето премина в ръцете на находчив търговец, във водите му се появи бляскава балканска пъстърва, която поемаше от рибарските мрежи към магазините надолу из равнината. Ала времето си вървеше, грижовния стопанин се спомина и работата бе поета от синът! Но той не беше от грижовните. Като единствено дете, бе получил много обич, ласки и внимание, и това беше разглезило младежа до там, че смяташе всички на които бащата даваше работа за длъжни да го гледат. Уви – родителските грижи положени с най-добрите намерения към рожбата, се оказаха лъжовни за неговото бъдеще.
По западната страна на дерето, което излизаше към язовира имаше чудна полянка! Когато високия Бели връх биваше огряван от утринното слънце снегът или пък белите му скали, отразяваха тези лъчи така, че те облизваха Чамни чал и спираха на полянката! А на тази полянка се издигаше дървена хижа с малка тераска отпред, вилно покривче и каменен комин! Около постройката нямаше ограда, зад нея към ската се намираше малко помещение в което имаше складирани дърва за печката и разни необходими инструменти. Тази красота се обитаваше от Нешко по прякор „Водния майстор” – пенсиониран хидроинженер, останал сам от преди години и решил да заживее в планината. И нейсе този човек се грижеше за язовирчето. Той следеше нивото му, поддържаше изпускателя и преливника, правеше необходимото ако имаше нужда от някакви ремонти по стената. Водния майстор се занимаваше и с рибовъдството и го правеше с върховно удоволствие. Обичаше животните и в хижицата винаги имаше по няколко създания, които преживяваха охолно около човека! За другар Нешко си имаше едър пес – на вид мрачно животно и с труден характер, но псето бе готово да се жертва по всякакъв повод за стопанина си – то бе намерено изхвърлено в гората, незнайно от кого и защо! Пак там в постройките се навърташе и сив, ловък, полудив котарак, който само да мернеше чужд човек, изчезваше като едното нищо в близката гора. Присъствието му обаче лишаваше горския дом от очарованието на други гадинки, характерни за тези изолирани места – съсли, катерици, плъхове! Но когато Нешко се прибираше котака го поглеждаше мило, протягаше се и отиваше за да получи следващата му се доза погалване! Кучето странстваше с Нешко, а при прибирането си дори и не обръщаше внимание на сивия, който на свой ред му отвръщаше с безкрайно пренебрежение. Но се траеха някак си и не бяха имали конфликт! Нещото което тежеше на Водния майстор беше липсата на телефон. Не можеше да се обади на стопанина на язовира когато имаше проблем, и трябваше да ходи един километър до селцето. Но това не го притесняваше – много по-голяма мъка бяха вечерите в които човека сядаше на тераската вглеждайки се в тъмнеещите сенки на гората и Чамни чал и си мислеше за дъщерята. Тя живееше в столицата, наскоро се омъжи, чакаха дете! А Нешко не можеше да се обади за да разбере какво става. Когато му докривееше много, тутакси се спущаше към приятелите си в Малино и дълго говореше с милото създание! Проронваше по някоя сълза и се прибираше нагоре!
А тази вечер, беше по-специална. Още от обеда Нешко слезе в селцето и в едно дюкянче с общо предназначение събра познатите си и поръча почерпка – Водния майстор имаше рожден ден! Не бяха много темите за разговори – въртяха се покрай ежедневието, младостта, планове за децата, тъжното бъдеще на остарялото селце. Иначе хрисим по душа, Нешко не скри притеснението си за това, че синчето, което стопанисваше язовирчето нехаеше за съоръжението и не искаше да закупи нов шибър за изпускателя, понеже стария вече си беше отишъл. В нормални условия, дори и при повече вода преливника си вършеше работата, но напоследък дъждовете зачестиха и станаха много по- поройни и водоемчето можеше да прелее за кратко време, ако не се отвореше шибъра. Водоемчето обаче съдържаше достатъчно вода и при преливане можеше да измете Малино и останалите села надолу по водотека и да потопи част от градчето ниско долу. Не беше шега и Нешко с притеснение се опитваше да накара собственика да сменят съоръжението докато все още не беше се събрала достатъчно вода. Ала нехранимайкото отвръщаше нервно, че ето идва Никулден и откъде риба, ако изпуснат водата. Късно през нощта си тръгна нагоре. Не мислеше дали е прегаснала печката, дали ще има какво да яде на сутринта, а в главата му се надигаха все по-тревожни мисли за казаното преди! Когато наближи хижата изведнъж се усети, че кучето вместо да подтичва, се прокрадваше дебнейки нещо към умълчаната постройка. После спря и от гърлото му се надигна глухо ръмжене. Нешко се зяпна озадачено. Той не носеше в себе си оръжие – нямаше дори и ножка. После продължи напред взирайки се в огряната от луната къщичка. Нищо не подсказваше причината, която накара кучето да притичва нервно напред и да спира настърхвайки. На няколко метра от вратата животното изведнъж се отпусна и замаха радостно с опашка скимтейки. Това смая човека! Той отвори вратат и хлътна в тъмното търсейки ключа на лампата. Направи му впечатление, че беше топло – печката гореше силно. Когато светна изведнъж подскочи – по средата на стаята бяха застанали хора, които радостно извикаха : „Изненаада”! Нешко се опули – беше дъщеря му – понапълняла и весела, беше зетя, беше и сестра му! Те всички се втурнаха , прегърнаха го и му честитиха годишнината. На масата бяха наредени ядене, питиета и сладкиши. Планинеца се разплака и неспирайки да бърше сълзите им благодари и ги заразпитва...такава изненада никога не беше предполагал, че ще изживее. Стояха до много късно, после малките си легнаха уморени в едната стаичка, а Нешко надълго и широко се разговори със сестра си. На сутринта станаха бодри и отпочинали, а свежия боров въздух на Чамни чал така ги беше упоил, че не им се тръгваше. Зетя беше скрил джипа в страни от хижата така, че в нощта не можеше да се види, а от него дъщерята извади клетка с гълъб, докато Нешко още се разгъваше от нощния сън – беше спал в дърварника, за да може сестра му да почине без притеснение. „Какъв е този гълъб?” – я попита! „Пощенски е тате – гледаме си ги на терасата в апартамента! Нося ти го за да можеш, когато искаш да ми пратиш бележчица – лицето на момичето грейна – и той ще ми я донесе! Ама ако го задържиш повече време ще ни забрави!”. После остави и плик с просо за птицата! Тръгнаха си по обед, а Нешко дълго време ги изпращаше, целуваше, сложи им буркани с мед, от кошерите, които гледаше под Чамни чал, наля им боровинково вино – това имаше в хижата! После остана сам и заслуша в тишината – а не беше тихо – обаждаха се горски птици, вятъра носеше хладни повеи и рошеше пожълтялата премяна на габрите надолу по дерето. Само борите нагоре по върха не помръдваха и свистенето на въздуха издаваше тяхната решителност да посрещнат наближаващите снегове! Нешко погледна птицата в клетката – гълъбът също оглеждаше наоколо, а по едно време трепна и замръзна! Оказа се, че и друг се е включил в гледането – сивия котарак неизвестно как се бе озовал на перилата на тераската и с нескрито кулинарно любопитство наблюдаваше птицата! Но не би – човека взе клетката и я внесе в стаята – там сивия нямаше полезен ход – мразеше затворените пространства!
Птицата като че ли внесе нов живот в къщата. Самото й присъствие говореше за нещо ново, нещо мило и близко на човека. Той заставаше до клетката е започваше да говори – в очите на гълъба виждаше дъщеря си, семейството й , нероденото дете! Сълзи на радост, притеснение и неизвестност от бъдещето им се процеждаха и се стичаха по небръснатите му страни.
След седмица започнаха есенните дъждове – и те като летните – неочаквано силни, мощни, придружени със силен поривист вятър, който се мъчеше да подчини Чамни чал, ала върхът беше защитен от яките си борове, в които ветровете се разбиваха. По повърхността на язовирчето се надигаха такива вълни, каквито Нешко не бе виждал! „Какво става с природата!?” - мислеше си той! С притеснение гледаше и бързо вдигащото се ниво на водата – тя стигна до преливника само за два дни. Сега вече не можеха да ремонтират изпускателя. Нешко се обади на собственика, ала човека презрително го помоли „да направи там нещо” и да внимава за рибата. „Каква ти риба, бе момче – викаше в слушалката Водния майстор – ще прелее стената и ще стане ужас надолу – хората ще се издавят!”. Уви отсреща вече нямаше никой! После той се качи на стената, метна се в една малка гумена лодка и доплава до крана. Знаеше, че не може да го развие, но отчаяно се опита стъпил до кръста в ледената вода на бетонната конзола с голям лост – наистина не можеше да направи нищо, а до ръба на стената оставаха двайсетина сантиметра. Отказа се и се върна в хижата – преоблече се, защото започваше да го втриса и се стопли. През цялото време трескаво съобразяваше какво може да се направи за да се отвори шибъра. През ума му мина самоубийствена мисъл – можеше да се провре в отточната тръба и с лоста да надигне увредената тупица – веднъж тръгне ли водата, щеше да залости желязото и да се опита да излезе от тръбата преди да го помете струята. Това последното обаче беше най-немислимото – докато струята набираше мощ той трябваше на ръка за заклещва лоста – щеше да успее, но после водата би го изхвърлила по коритото на водотека с такава сила, че никой не би оживял. Но нямаше избор – въздъхна и стана, взе железния лост и се вгледа нагоре към върха – най-хубавата природа, която бе виждал в страната си и която щеше да го убие. Спомни си всички хора мили му на сърцето, протърка с опакото на дланта очите си, огледа хижата, погали кучето, но преди да тръгне се сети – върна се и от рамката на малка снимка на починалата му съпруга взе хербаризирана четирилистна детелина. Внимателно я уви в найлонче, взе ластиче, овърза я и отвори клетката на пощенския гълъб. Внимателно го взе в дланта си, постави найлончето на крака му и го пристегна още веднъж с ластичето. Получи се здраво! Когато излезе не видя на стотина метра по отсрещния склон малък ястреб скрит в дъбче. Това беше най-опасната птица тук! Това, което ястреба не видя беше сивата сянка зад себе си олицетворяваща древния му враг- един такъв полудив котарак, който му беше мераклия отдавна! Нешко нищо не разбра от случилото се там! Когато стигна до тръбата, освети вътрешността с мощно фенерче – виждаше се, че тупицата беше легнала правилно в гнездото, което улесняваше повдигането й! Тогава Водния майстор се изправи извади от пазвата си гълъба, целуна го и прошепна : „Поздрави я!”. Подхвърли го на високо и загледа как пощенеца удари с крила в чистия въздух и рязко се понесе над водата издигайки се постепенно. След третия кръг изправи полета се и с нарастваща скорост се понесе към мъглявия мръсен град, където в лабиринта от сгради и улици щеше да намери своя дом, да се приюти и зарадва милата си стопанка...това което все още можеше да види беше тънката струя вода тръгнала от тръбата на язовирчето, която постепенно се усили и понесе по коритото надолу към равнината. Чамни чал постепенно се изгуби от погледа му!
Анелин Плевен, 01.02.2015 г.
Коментар