Tweet
Здравейте приятели. Днес реших да ви запозная с едно дълго отлагано от мен пътуване до дестинация, която ми е отколешна мечта, а именно пътуване до ...Златния град!
Сега вече усещам, как повечето от вас им заработва онова стаено приключенско чувство за предстояща експедиция някъде из джунглите на Амазония, където спотаен и обрасъл в лияни и почти превзет от джунглата очаква да бъде открит град пълен със злато и ценни находки, както и капаните поставени по пътя ...
И на мен ми се ще разбира се да направя нещо такова/ала Индиана Джоунс/ поне веднъж в живота си, но все пак не живеем във филм или в приказка, та ..."а дано, ама надали".
Все пак бързам да ви заинтригувам, защото пътешествието което си спретнахме преди известно време със семейството ми, беше един добър заместител на така блянуваното пътешествие на живота ми из териториите на Маите и Ацтеките. Добър заместител, защото чувството да откриеш един друг свят...дори няколко други свята е невероятно, дори и да не е в амазонската джунгла.
И така...след това кратко предисловие, да премина и към по-съществената част...
Наричан в древността последователно Беловидово, Дари-Даре, след това Даръ Дере, а от 1934г. и с днешното си име Златоград, от доста време той ме привлича с неустоимата си възрожденска архитектура, омайната си природа и запазената автентична родопска култура.
За първи път тази година със съпругата ми успяхме да съвместим отпуските си, и макар да беше вече октомври, веднага първата ни мисъл беше да отидем някъде заедно където не сме били до сега.Тъй като вече беше късно за морета и палатки в планината, някак първото ми предложение беше...
-Ами защо не посетим Златоград?
Толкова пъти съм искал да го направя, а все нещо е променяло маршрута ни и той е оставал като една мечтана дестинация за следващия път.
За моя голяма радост идеята ми беше приета благосклонно и...след кратка подготовка включваща и резервация в един хотел в Златоград , бяхме готови да се потопим в атмосферата на този малък по територия и население , но голям по дух и традиции град.
Дългоочаквания ден настъпи и ние се натоварихме на старото Рено на жена ми и потеглихме.
Ден 1-ви.
За пътуването обикновено не разказвам, тъй като то е банално и с нищо не запомнящо се, но сега пътувахме по места напълно непознати /особено след като подминахме Кърджали/ за мен.Дори си бях взел и Гармина, за да виждам откъде минавам и къде се намирам във всеки един момент.След Кърджали обаче...гадината ме отби надясно в посока Джебел и макар да ми направи впечатление, че чисто новия отиващ на юг път нещо липсва на моята карта на навигацията, послушно завих на дясно и...хайде по завоите на Родопа планина.В допълнение ще кажа, че не само ме извъртя да мина през Джебел, а по-нататък ме прекара през планината и малките махалички накацали тук там по баирчетата
Принципно обаче освен, че на малкия му ставаше постоянно лошо от завоите друг проблем нямахме, а гледките пък компенсираха всичко.
След като покарахме по завоите на тясното и лъкатушещо балканско пътче, в крайна сметка слезнахме в ниското и скоро достигнахме нашата крайна цел, а именно Златоград и хотелчето с нашата резервация.
Настанихме се, и тъй като панорамната обиколка беше удължила нашето пътуване с час и нещо, решихме да оставим разглеждането на града за целия утрешен ден, а сега да продължим с една интересна дестинация..."Белите камъни".
Поосвежаваме се в хотела, малко инфо от момчето на рецепцията и отново яхваме Реното.Преминаваме през целия град и гледайки какво ни очаква да разгледаме на следващия ден точим още повече лиги.
Посоката ни е с. Старцево, което отстои на 6-7км. от града.
Скоро достигаме и селото, подминаваме го и се отправяме към въпросната местност "Белите камъни".Мястото е доста магнетично и с уникална природа.В дълбока древност тук е било разположено римско селище, а през селото е минавал важен римски път.
Тук за първи път се сблъскахме с дилемата...да няма кого да попиташ, която както ще разберете по-късно се превърна в още по-голям проблем свързан с езиковата бариера в този пограничен район.
Та накратко...достигнахме табела, че това е местността и това е. Какво може да се види, къде...нищо конкректно.Успяхме да спрем един възрастен човек с Лада 1500S и да го попитаме за въпросните Бели камъни, но той на развален и трудно разбираем български ни обясни, че...ето това всичко което виждаме тук било "Белите камъни"...
Малко бях озадачен, но пък природата и есенните краски бяха невероятни и...ако не друго се насладихме на красотата която ни заобикаляше.
Махаличката беше кацнала китно и невероятно добре подредена на отсрещния хълм.Все едно бяхме в някакъв парк...
Красота, тишина, багри...това всичко води у мен само до една дума с която да го обобщя...рай...
Откъдето и да погледнеш, под какъвто и ъгъл все едно виждаш страниците на някоя приказка...
Честно да ви кажа на моменти направо имах чувството, че ей сега през поляната ще измаршируват седемте джуджета с лопати и кирки на рамо, или пък ще видя някъде да минава Билбо Бегинс и това ще се окаже чудното и подредено Графство на Хобитите
Не можех да се откъсна от това вълшебно местенце. Дори не можех да повярвам, че се намирам тук в България...
Последен кадър и тръгваме...
Тръгваме, ама докъде...е как докъде...до цели 100м. по-надолу по пътя. Реното само спира, а аз сякаш не съм пускал фотоапарата докато съм кормувал.
Продължавам да се цъкля и от време на време да снимам. Невероятна девствена природа...малко посещаемост, което като се замисля май е и по-добре...
Чувството на съвършенството на създателя и майката природа не те напуска и за миг.Дори нещо повече...и сега след като са минали доста дни от тогава, емоцията при постването на всяка снимка ме кара дълго да я съзерцавам, преди да напиша следващия кратък ред...който пък е бледо описание на чувствата бушуващи у мен...
Сега изниква въпроса...с тия темпове колко време ще ми трябва да се концентрирам и да завърша темата...
Пътуването ни продължава...с цели още 100м. нататък...
Всичко се повтаря...Реното спира само, а фотоапарата ...
Дори не успявам да се намръщя, когато моя син ми подвиква да го снимам и аз леко облещен го намирам покатерен ето там...
Край...казвам си вече тръгваме на обратно, че слънцето почти докосва хоризонта. Очаква ни обаче и още една дестинация. Много държах да отидем и до р. Ерма.
След вълшебството на което станахме свидетели, никой нямаше нищо против.Така скоро попаднахме на още едно невероятно местенце, което гарнирано с последващия залез беше един невероятно красив завършек на този изпълнен с емоции ден за нас!
Беше величествено и красиво...
Постепенно слънцето се скри първо зад върховете на планината, а след това и зад хоризонта.
След последните огнени краски, постояхме още малко, за да се опомним, защото повярвайте ми, толкова много красота, простор и багри трудно се изживяват за един ден...особено от хора като нас...свикнали на шумния мръсен и сив живот който ни заобикаля в бетоновите ни местообиталища в градовете. Стоейки там на брега на р. Ерма и опитвайки се да успокоя вълнението си от видяното и преживяното, изведнъж ми изплува в съзнанието един наскоро воден разговор с ...да я нарека по-меко префърцунена особа.Та тя с голяма гордост се фукаше наляво и надясно как живеела не само в центъра на града, ами дори в "идеален център"...
Боже Господи...в този момент прихнах от смях...Смях , който трудно овладях, за да не помислят близките ми, че нещо съм изперкал...
На вас не ви ли става смешно...
Следва продължение
Сега вече усещам, как повечето от вас им заработва онова стаено приключенско чувство за предстояща експедиция някъде из джунглите на Амазония, където спотаен и обрасъл в лияни и почти превзет от джунглата очаква да бъде открит град пълен със злато и ценни находки, както и капаните поставени по пътя ...
И на мен ми се ще разбира се да направя нещо такова/ала Индиана Джоунс/ поне веднъж в живота си, но все пак не живеем във филм или в приказка, та ..."а дано, ама надали".
Все пак бързам да ви заинтригувам, защото пътешествието което си спретнахме преди известно време със семейството ми, беше един добър заместител на така блянуваното пътешествие на живота ми из териториите на Маите и Ацтеките. Добър заместител, защото чувството да откриеш един друг свят...дори няколко други свята е невероятно, дори и да не е в амазонската джунгла.
И така...след това кратко предисловие, да премина и към по-съществената част...
Наричан в древността последователно Беловидово, Дари-Даре, след това Даръ Дере, а от 1934г. и с днешното си име Златоград, от доста време той ме привлича с неустоимата си възрожденска архитектура, омайната си природа и запазената автентична родопска култура.
За първи път тази година със съпругата ми успяхме да съвместим отпуските си, и макар да беше вече октомври, веднага първата ни мисъл беше да отидем някъде заедно където не сме били до сега.Тъй като вече беше късно за морета и палатки в планината, някак първото ми предложение беше...
-Ами защо не посетим Златоград?
Толкова пъти съм искал да го направя, а все нещо е променяло маршрута ни и той е оставал като една мечтана дестинация за следващия път.
За моя голяма радост идеята ми беше приета благосклонно и...след кратка подготовка включваща и резервация в един хотел в Златоград , бяхме готови да се потопим в атмосферата на този малък по територия и население , но голям по дух и традиции град.
Дългоочаквания ден настъпи и ние се натоварихме на старото Рено на жена ми и потеглихме.
Ден 1-ви.
За пътуването обикновено не разказвам, тъй като то е банално и с нищо не запомнящо се, но сега пътувахме по места напълно непознати /особено след като подминахме Кърджали/ за мен.Дори си бях взел и Гармина, за да виждам откъде минавам и къде се намирам във всеки един момент.След Кърджали обаче...гадината ме отби надясно в посока Джебел и макар да ми направи впечатление, че чисто новия отиващ на юг път нещо липсва на моята карта на навигацията, послушно завих на дясно и...хайде по завоите на Родопа планина.В допълнение ще кажа, че не само ме извъртя да мина през Джебел, а по-нататък ме прекара през планината и малките махалички накацали тук там по баирчетата
Принципно обаче освен, че на малкия му ставаше постоянно лошо от завоите друг проблем нямахме, а гледките пък компенсираха всичко.
След като покарахме по завоите на тясното и лъкатушещо балканско пътче, в крайна сметка слезнахме в ниското и скоро достигнахме нашата крайна цел, а именно Златоград и хотелчето с нашата резервация.
Настанихме се, и тъй като панорамната обиколка беше удължила нашето пътуване с час и нещо, решихме да оставим разглеждането на града за целия утрешен ден, а сега да продължим с една интересна дестинация..."Белите камъни".
Поосвежаваме се в хотела, малко инфо от момчето на рецепцията и отново яхваме Реното.Преминаваме през целия град и гледайки какво ни очаква да разгледаме на следващия ден точим още повече лиги.
Посоката ни е с. Старцево, което отстои на 6-7км. от града.
Скоро достигаме и селото, подминаваме го и се отправяме към въпросната местност "Белите камъни".Мястото е доста магнетично и с уникална природа.В дълбока древност тук е било разположено римско селище, а през селото е минавал важен римски път.
Тук за първи път се сблъскахме с дилемата...да няма кого да попиташ, която както ще разберете по-късно се превърна в още по-голям проблем свързан с езиковата бариера в този пограничен район.
Та накратко...достигнахме табела, че това е местността и това е. Какво може да се види, къде...нищо конкректно.Успяхме да спрем един възрастен човек с Лада 1500S и да го попитаме за въпросните Бели камъни, но той на развален и трудно разбираем български ни обясни, че...ето това всичко което виждаме тук било "Белите камъни"...
Малко бях озадачен, но пък природата и есенните краски бяха невероятни и...ако не друго се насладихме на красотата която ни заобикаляше.
Махаличката беше кацнала китно и невероятно добре подредена на отсрещния хълм.Все едно бяхме в някакъв парк...
Красота, тишина, багри...това всичко води у мен само до една дума с която да го обобщя...рай...
Откъдето и да погледнеш, под какъвто и ъгъл все едно виждаш страниците на някоя приказка...
Честно да ви кажа на моменти направо имах чувството, че ей сега през поляната ще измаршируват седемте джуджета с лопати и кирки на рамо, или пък ще видя някъде да минава Билбо Бегинс и това ще се окаже чудното и подредено Графство на Хобитите
Не можех да се откъсна от това вълшебно местенце. Дори не можех да повярвам, че се намирам тук в България...
Последен кадър и тръгваме...
Тръгваме, ама докъде...е как докъде...до цели 100м. по-надолу по пътя. Реното само спира, а аз сякаш не съм пускал фотоапарата докато съм кормувал.
Продължавам да се цъкля и от време на време да снимам. Невероятна девствена природа...малко посещаемост, което като се замисля май е и по-добре...
Чувството на съвършенството на създателя и майката природа не те напуска и за миг.Дори нещо повече...и сега след като са минали доста дни от тогава, емоцията при постването на всяка снимка ме кара дълго да я съзерцавам, преди да напиша следващия кратък ред...който пък е бледо описание на чувствата бушуващи у мен...
Сега изниква въпроса...с тия темпове колко време ще ми трябва да се концентрирам и да завърша темата...
Пътуването ни продължава...с цели още 100м. нататък...
Всичко се повтаря...Реното спира само, а фотоапарата ...
Дори не успявам да се намръщя, когато моя син ми подвиква да го снимам и аз леко облещен го намирам покатерен ето там...
Край...казвам си вече тръгваме на обратно, че слънцето почти докосва хоризонта. Очаква ни обаче и още една дестинация. Много държах да отидем и до р. Ерма.
След вълшебството на което станахме свидетели, никой нямаше нищо против.Така скоро попаднахме на още едно невероятно местенце, което гарнирано с последващия залез беше един невероятно красив завършек на този изпълнен с емоции ден за нас!
Беше величествено и красиво...
Постепенно слънцето се скри първо зад върховете на планината, а след това и зад хоризонта.
След последните огнени краски, постояхме още малко, за да се опомним, защото повярвайте ми, толкова много красота, простор и багри трудно се изживяват за един ден...особено от хора като нас...свикнали на шумния мръсен и сив живот който ни заобикаля в бетоновите ни местообиталища в градовете. Стоейки там на брега на р. Ерма и опитвайки се да успокоя вълнението си от видяното и преживяното, изведнъж ми изплува в съзнанието един наскоро воден разговор с ...да я нарека по-меко префърцунена особа.Та тя с голяма гордост се фукаше наляво и надясно как живеела не само в центъра на града, ами дори в "идеален център"...
Боже Господи...в този момент прихнах от смях
...Смях , който трудно овладях, за да не помислят близките ми, че нещо съм изперкал...На вас не ви ли става смешно...
Следва продължение
Пак ми се допи от въртяното кафе на пясък 
Коментар