Tweet
Това дали го публикувах....ако се повтаря не се сърдете!
ЛЕД И ОГЪН
Предстоят ми два почивни дни – от онези блажените – когато всичко в къщи е топло и наред , времето навън е снеговито и студено , аз съм във форма и с голям мерак за лов. И избирам – лов на хищник.За целта съм се снабдил с необходимия документ , добра карабина , топли дрехи , пазарувам сухоежбина , нареждам всичко стегнато в голяма раница и поемам към балкана. Решил съм да изкарам двата дена в снежната планина не толкоз да стрелям по зверове , колкото да се настудувам , да се заимам само с моите си мисли , да се уеднаквя с природата , да запаля огън в тихата гора и морно да придремвам до студеното утро. Речено – сторено ! Вечерта се изнасям до хижичка наредена на туристическа пътека в Троянския край , където хижаря Минко е мой добър познат и приятел. Късно вече , както си му е реда приключвам с морното ходене и бивам посрещнат от човека. Всъщност първия посрещач бе един едър планински пес – пазач , но свикнал с хората. Кучето без капка притеснение ме приближава и разучава с голямата си муцуна. Аз от своя страна продължавам докато след кратко потропване вратата се отваря и топла вълна ме лъхва. Около полунощ сме свършили с приказките , хапнали сме , подпийнали сме с добро питие и се отпускам кротко на нара близо до голяма зачервена печка. Когато светлината угасва дълго гледам огнените сенки по тавана и за първи път от месеци насам усещам тялото си спокойно, а съзнанието – отпуснато. После сънят ме завива в райска дрямка.
В тъмната утрин вече съм на крак, пием кафе и чай и Минко ме осведомява за времето – прогнозите са добри , но вниманието никога не е в повече в планината. Човека ми дава кратки напътствия за посоката която трябва да следвам, откъде да мина , резервни варианти и прочее. Всъщност с този дял от планината съм що годе запознат , но човек никога не може да е сигурен. Там където смятам да отида е стръмно място нагъсто обраснало със смърчове и ели застинал всред остри скали и сипеи. Областта има славата на почти хищнически резерват поради близостта с дивечовъдното стопанство – аз пък имах славата на добър стрелец – въобще стечение на подходящи фактори! По към билото има и няколко пещери в които в краен случай човек може да се приюти. В една от тях – доста голяма , Минко беше складирал дърва , подпалки и кибрит , а по-навътре имаше изворче , което се губеше в тясна преизподня. И така стегнат , въоръжен , оптимист и радостен потъвам в планината. Миг преди това поглеждам зад мен колкото да видя изпращача си – едрият пес , който дружелюбно врътва опашка , когато го погалвам по главата.
Изкачването в началото върви добре , даже съм окрилен от переспективната гледка на прииждащия изгрев . Налага се да вървя по спомени въпреки , че пътечката е що-годе видна . Съзирам дири от белка и проследявам пътя им до висока ела , оглеждам внимателно дървото , но явно собственика на дирите вече не е горе та продължавам. Все по-далеч от туристическия маршрут започват да се показват и други следи – учудват ме заешките , сърна е прехвърлила към ниското и стара лисича върволичка едвам се вижда. Но нищо по-едро , което не ме обезкуражава. С настъпването на утрото изведнъж захладнява , но вече съм поизпотен и не обръщам голямо внимание. След около час умерен ход стигам заветното място в скалите и съм безкрайно изненадан съзирайки следи от чакал . Снощни са съдейки по замръзналата корица и яркото очертание. Следите водят надолу към ниско място , но явно пътечката е работеща съдейки по утъпканата снежна нишка. Тя се вие между скалите и не е трудно човек да я проследи нагоре към тъмно петно от смърчове и белеещи се скалички. Заемам позиция на около петдесетина метра от участък с добра видимост , разтоварвам раницата , почивам си малко отпивайки топло кафе от термосчето , нагласявам оръжието и се отпускам върху няколко свежи клонки които предвидливо съм одърпал и постлал. Минават около два часа в пълна хармония с тишината и природата...и студа , като последния напомня все по натрапчиво за присъствието си. Почти съм тръгнал когато съзирам надолу към началото на гъсти храсти някакво движение. Две тъмни петна се открояват в шарените сенки и поемат по набедения маршрут в моята посока. Успявам да ги възприема като два чакала и великодушно ги оставям да приближат. Трябва да призная че първия беше голям или поне така ми се видя. След първия изстрел той се метна и веднага изчезна насред гъстото – авера му не беше в толкова добра форма и пое светкавично дългия обратен път към гората – този път обаче беше път към срещата му с отвъдното.
Малко вкочанен отначало , после набрах скорост в търсенето на големия. Нямаше го! Беше прехвърлил малък скален зъб и със скок от височина не по-малко от три метра в заснежени шипки изчезнал. И все пак имах шанс да го настигна – тънка червена дирица издаваше влошеното му здраве и трасираше стъпките му към съдбата на другия. Върнах се наметнах раницата и бодро закрачих из гъсталака , бодливи драки и едва тогава хлътнах в еловата сянка. Чакала беше бягал на неравни подскоци и очаквах да го зърна съвсем наскоро , дори ми се мярна в съзнанието нападението му в израз на отчаяние. Но времето минаваше , следата продължаваше и почти достигна под скалото било с пещеричките. Спрях , да почина и осъзная колко всъщност издръжливо е това животно. Калибъра на оръжието не беше хич слаб и този звяр отдавна трябваше да е при праотците си. Но той не го знаеше – още! Хапнах набързо и се отпуснах леко – и осъзнах , че започвам да се уморявам. Напрежението ме държеше до сега , но хапването си каза думата. Започва да се мръква , както си му е редно във планината – което носи след себе си и хлад - даже студ. Не исках да се връщам в хижата – пътят вече беше дълъг и реших , че ако се вдигна до голямата пещера ще си изкарам по-добре. Когато станах решението ми, колкото и да беше окончателно поизчака докато продължих по кървата диря. Почти на здрач все пак го настигнах – беше прекрасен хищник и вече поизстинал. За миг изгубих ориентация – знаех посоката към пещерата, но се подвумих – първото трасе водеше към илото и оттам на запад, вторият-успоредно на билото, но през няколко не дълбоки дерета. Вторият ми пасваше та поех по него. Почти се мръкна когато бях в подножието на скалите в местност за която нямах никакви спомени. Скалите се виждаха над мен, но вече бях уморен. Една почивка на открито в студа можеше да ми докара анемия , затова приседнах на завет под един нисък скален откос . Стори ми се подножие към скална кухина и се ухилих наум – може пък и тук да се спогодим с ноща. С фенерчето огледах скален овал водеш малко по-навътре в недрата , но там входа преминаваше в нещо като дупка . Светлината проникваше навътре колкото да освети криволичещ нисък тунел. Като правило не обичам да се навирам в такова теснотии , но умората ме обхвана. Реших просто да постоя в подножието на малката пещера и после да продължа нагоре. На входа нямаше сняг и завета беше повече от приятен. Усетих неприятна миризма и си рекох , че някоя твар е свършила вътре в пещерата, ала не изгарях от желание да го проверя. Наслагах клони, подложих си раницата и реших да напаля огън. Но се отказах – просто заспах кротко върху раницата. Нямам идея колко съм спал – че студено – студено, но че неудобно – много. Пък и тази натрапчива воня буквално ме хвана за носа и ме изправи. До утрото имаше време, ала усетих известна бодрост и реших, че празничните ми приключения са повече от достатъчни и е време да поема пътечката към топлия дом. Тъмните дървета наоколо ни най-малко не ме безпокояха, не беше валял нов сняг и виждах що-годе къде вървя. Пък и от един зъбер мярнах светлината на хижата в сивеешото утро , така че ускорих стъпката. Почти по светло вече бях на подхода и се изкачвах към постройката. Едрото куче отново беше на поста си и с почти дружелюбен лай се завтече към мен. Когато стигна на няколко метра от мен изведнъж заби крака в снега – иначе приветливата му физиономия изведнъж се изкриви в учудване и бързо се примеси с ярост и омраза. Със злостно настървение ме залая, но стоеше на разстояние. Смаях се – животното ме беше забравило само за един ден. И изведнъж ми светна – миризмата на чакалите...това ще е. Минко също беше учуден от поведението на кучето, смъмри го и набърза ме въведе на топло. Признавам си – наистина бях поизстинал и подсмърчах. Планината не беше място за вглъбени в природата и самонадеяни любители. Единствено добрата ми екипировка ми помогна и реших да похваля марката пред приятелите. Докато разказвах на Минко перипетиите си там горе дърпах от чаша силно и ароматно кафе и всмуквах с наслада карамелизирана папироса. Човека прояви силен интерес къде точно съм пренощувал, зададе ми един куп въпроси, дойде и ме подуши. После се вгледа в мен и рече : “ Ти си човек кадемлия – да го знаеш...Мичо трябва да е вече много стар наистина...” . Това последното не го разбрах. Нормално е да се поинтересувам и го направих. Хижаря продължи : “ Видя ли как те посрещна кучето – чак мен ме смая...а Мичо ли...преди двадесет години беше младо мече...и всяка зима там преспива...не те е усетил...”!
Ледът е онази тънка смразяваща струйка която тръгва от кръста и по целият си път към главата кара кожата да настръхва, когато стигне горе не усещаш тялото си вече...огънят ли – той е от падналата цигара прогорила дрехата и достигнала да кожата ... и един питащ поглед кога най – сетне ще изрещя от болката !
Анелин
ЛЕД И ОГЪН
Предстоят ми два почивни дни – от онези блажените – когато всичко в къщи е топло и наред , времето навън е снеговито и студено , аз съм във форма и с голям мерак за лов. И избирам – лов на хищник.За целта съм се снабдил с необходимия документ , добра карабина , топли дрехи , пазарувам сухоежбина , нареждам всичко стегнато в голяма раница и поемам към балкана. Решил съм да изкарам двата дена в снежната планина не толкоз да стрелям по зверове , колкото да се настудувам , да се заимам само с моите си мисли , да се уеднаквя с природата , да запаля огън в тихата гора и морно да придремвам до студеното утро. Речено – сторено ! Вечерта се изнасям до хижичка наредена на туристическа пътека в Троянския край , където хижаря Минко е мой добър познат и приятел. Късно вече , както си му е реда приключвам с морното ходене и бивам посрещнат от човека. Всъщност първия посрещач бе един едър планински пес – пазач , но свикнал с хората. Кучето без капка притеснение ме приближава и разучава с голямата си муцуна. Аз от своя страна продължавам докато след кратко потропване вратата се отваря и топла вълна ме лъхва. Около полунощ сме свършили с приказките , хапнали сме , подпийнали сме с добро питие и се отпускам кротко на нара близо до голяма зачервена печка. Когато светлината угасва дълго гледам огнените сенки по тавана и за първи път от месеци насам усещам тялото си спокойно, а съзнанието – отпуснато. После сънят ме завива в райска дрямка.
В тъмната утрин вече съм на крак, пием кафе и чай и Минко ме осведомява за времето – прогнозите са добри , но вниманието никога не е в повече в планината. Човека ми дава кратки напътствия за посоката която трябва да следвам, откъде да мина , резервни варианти и прочее. Всъщност с този дял от планината съм що годе запознат , но човек никога не може да е сигурен. Там където смятам да отида е стръмно място нагъсто обраснало със смърчове и ели застинал всред остри скали и сипеи. Областта има славата на почти хищнически резерват поради близостта с дивечовъдното стопанство – аз пък имах славата на добър стрелец – въобще стечение на подходящи фактори! По към билото има и няколко пещери в които в краен случай човек може да се приюти. В една от тях – доста голяма , Минко беше складирал дърва , подпалки и кибрит , а по-навътре имаше изворче , което се губеше в тясна преизподня. И така стегнат , въоръжен , оптимист и радостен потъвам в планината. Миг преди това поглеждам зад мен колкото да видя изпращача си – едрият пес , който дружелюбно врътва опашка , когато го погалвам по главата.
Изкачването в началото върви добре , даже съм окрилен от переспективната гледка на прииждащия изгрев . Налага се да вървя по спомени въпреки , че пътечката е що-годе видна . Съзирам дири от белка и проследявам пътя им до висока ела , оглеждам внимателно дървото , но явно собственика на дирите вече не е горе та продължавам. Все по-далеч от туристическия маршрут започват да се показват и други следи – учудват ме заешките , сърна е прехвърлила към ниското и стара лисича върволичка едвам се вижда. Но нищо по-едро , което не ме обезкуражава. С настъпването на утрото изведнъж захладнява , но вече съм поизпотен и не обръщам голямо внимание. След около час умерен ход стигам заветното място в скалите и съм безкрайно изненадан съзирайки следи от чакал . Снощни са съдейки по замръзналата корица и яркото очертание. Следите водят надолу към ниско място , но явно пътечката е работеща съдейки по утъпканата снежна нишка. Тя се вие между скалите и не е трудно човек да я проследи нагоре към тъмно петно от смърчове и белеещи се скалички. Заемам позиция на около петдесетина метра от участък с добра видимост , разтоварвам раницата , почивам си малко отпивайки топло кафе от термосчето , нагласявам оръжието и се отпускам върху няколко свежи клонки които предвидливо съм одърпал и постлал. Минават около два часа в пълна хармония с тишината и природата...и студа , като последния напомня все по натрапчиво за присъствието си. Почти съм тръгнал когато съзирам надолу към началото на гъсти храсти някакво движение. Две тъмни петна се открояват в шарените сенки и поемат по набедения маршрут в моята посока. Успявам да ги възприема като два чакала и великодушно ги оставям да приближат. Трябва да призная че първия беше голям или поне така ми се видя. След първия изстрел той се метна и веднага изчезна насред гъстото – авера му не беше в толкова добра форма и пое светкавично дългия обратен път към гората – този път обаче беше път към срещата му с отвъдното.
Малко вкочанен отначало , после набрах скорост в търсенето на големия. Нямаше го! Беше прехвърлил малък скален зъб и със скок от височина не по-малко от три метра в заснежени шипки изчезнал. И все пак имах шанс да го настигна – тънка червена дирица издаваше влошеното му здраве и трасираше стъпките му към съдбата на другия. Върнах се наметнах раницата и бодро закрачих из гъсталака , бодливи драки и едва тогава хлътнах в еловата сянка. Чакала беше бягал на неравни подскоци и очаквах да го зърна съвсем наскоро , дори ми се мярна в съзнанието нападението му в израз на отчаяние. Но времето минаваше , следата продължаваше и почти достигна под скалото било с пещеричките. Спрях , да почина и осъзная колко всъщност издръжливо е това животно. Калибъра на оръжието не беше хич слаб и този звяр отдавна трябваше да е при праотците си. Но той не го знаеше – още! Хапнах набързо и се отпуснах леко – и осъзнах , че започвам да се уморявам. Напрежението ме държеше до сега , но хапването си каза думата. Започва да се мръква , както си му е редно във планината – което носи след себе си и хлад - даже студ. Не исках да се връщам в хижата – пътят вече беше дълъг и реших , че ако се вдигна до голямата пещера ще си изкарам по-добре. Когато станах решението ми, колкото и да беше окончателно поизчака докато продължих по кървата диря. Почти на здрач все пак го настигнах – беше прекрасен хищник и вече поизстинал. За миг изгубих ориентация – знаех посоката към пещерата, но се подвумих – първото трасе водеше към илото и оттам на запад, вторият-успоредно на билото, но през няколко не дълбоки дерета. Вторият ми пасваше та поех по него. Почти се мръкна когато бях в подножието на скалите в местност за която нямах никакви спомени. Скалите се виждаха над мен, но вече бях уморен. Една почивка на открито в студа можеше да ми докара анемия , затова приседнах на завет под един нисък скален откос . Стори ми се подножие към скална кухина и се ухилих наум – може пък и тук да се спогодим с ноща. С фенерчето огледах скален овал водеш малко по-навътре в недрата , но там входа преминаваше в нещо като дупка . Светлината проникваше навътре колкото да освети криволичещ нисък тунел. Като правило не обичам да се навирам в такова теснотии , но умората ме обхвана. Реших просто да постоя в подножието на малката пещера и после да продължа нагоре. На входа нямаше сняг и завета беше повече от приятен. Усетих неприятна миризма и си рекох , че някоя твар е свършила вътре в пещерата, ала не изгарях от желание да го проверя. Наслагах клони, подложих си раницата и реших да напаля огън. Но се отказах – просто заспах кротко върху раницата. Нямам идея колко съм спал – че студено – студено, но че неудобно – много. Пък и тази натрапчива воня буквално ме хвана за носа и ме изправи. До утрото имаше време, ала усетих известна бодрост и реших, че празничните ми приключения са повече от достатъчни и е време да поема пътечката към топлия дом. Тъмните дървета наоколо ни най-малко не ме безпокояха, не беше валял нов сняг и виждах що-годе къде вървя. Пък и от един зъбер мярнах светлината на хижата в сивеешото утро , така че ускорих стъпката. Почти по светло вече бях на подхода и се изкачвах към постройката. Едрото куче отново беше на поста си и с почти дружелюбен лай се завтече към мен. Когато стигна на няколко метра от мен изведнъж заби крака в снега – иначе приветливата му физиономия изведнъж се изкриви в учудване и бързо се примеси с ярост и омраза. Със злостно настървение ме залая, но стоеше на разстояние. Смаях се – животното ме беше забравило само за един ден. И изведнъж ми светна – миризмата на чакалите...това ще е. Минко също беше учуден от поведението на кучето, смъмри го и набърза ме въведе на топло. Признавам си – наистина бях поизстинал и подсмърчах. Планината не беше място за вглъбени в природата и самонадеяни любители. Единствено добрата ми екипировка ми помогна и реших да похваля марката пред приятелите. Докато разказвах на Минко перипетиите си там горе дърпах от чаша силно и ароматно кафе и всмуквах с наслада карамелизирана папироса. Човека прояви силен интерес къде точно съм пренощувал, зададе ми един куп въпроси, дойде и ме подуши. После се вгледа в мен и рече : “ Ти си човек кадемлия – да го знаеш...Мичо трябва да е вече много стар наистина...” . Това последното не го разбрах. Нормално е да се поинтересувам и го направих. Хижаря продължи : “ Видя ли как те посрещна кучето – чак мен ме смая...а Мичо ли...преди двадесет години беше младо мече...и всяка зима там преспива...не те е усетил...”!
Ледът е онази тънка смразяваща струйка която тръгва от кръста и по целият си път към главата кара кожата да настръхва, когато стигне горе не усещаш тялото си вече...огънят ли – той е от падналата цигара прогорила дрехата и достигнала да кожата ... и един питащ поглед кога най – сетне ще изрещя от болката !
Анелин
Коментар